Нора Робъртс
Портрет в смъртта (19)

Осемнайсета глава

Трудно й беше да моли за услуга, да преодолее желанието си за трети път да провери всички подробности.

Трудно й беше да преодолее вроденото си недоверие към Съмърсет и да му позволи да уреди пътуването й.

Прибра се вкъщи и докато слагаше най-необходимото в малка пътническа чанта, непрекъснато си напомняше, че ако присъствието й в Ню Йорк стане наложително, колегите й винаги и по всяко време могат да се свържат с нея. Че при необходимост може да се върне също така бързо, както заминава. И че може от разстояние да ръководи разследването. В края на краищата хората от екипа й бяха опитни и старателни.

Не беше единствената служителка в нюйоркската полиция, но бе единствената съпруга на Рурк.

Въпреки това неспокойно сновеше из луксозната кабина, докато най-бързата совалка, която притежаваше съпругът й, летеше в мрака над Атлантическия океан. Като се умори, седна и отново прегледа бележките си, препрочете показанията на свидетелите.

Беше взела необходимите мерки. Гаражът и камионетката щяха да бъдат под денонощно наблюдение; за всеки случай момчетата от Отдела за електронна обработка на информацията бяха скрили в колата сигнално устройство.

Ако престъпникът се осмелеше за трети път да използва камионетката, щяха да го задържат още преди да е включил двигателя.

Хората от криминологичната лаборатория усилено работеха върху отпечатъците от пръсти, намерени в колата. След по-малко от двайсет и четири часа вече щяха да знаят кои са оставени от госпожица Ърнестин и набожните й приятелки, от служителите в гаража, от жертвите. Онези, които не успееха да идентифицират, със сигурност бяха на убиеца. Същото се отнасяше за влакната и космите.

След по-малко от двайсет и четири часа вече щяха да знаят ДНК на престъпника.

Бакстър и Трухарт бяха на поста си в компютърния клуб, други детективи под прикритие наблюдаваха кампусите на университетите. Макар и неохотно, Луиз беше обещала да съдейства. Обръчът около убиеца се затягаше.

И все пак тя беше като на тръни.

Не се безпокоеше за хода на разследването — знаеше, че е взела всички възможни мерки престъпникът да не се изплъзне по време на отсъствието й. Когато ставаше въпрос за работата й, се чувстваше в свои води.

Ала сега й предстоеше да навлезе в територия, която не познаваше добре, от ченге да се превъплъти в ролята на съпруга. Беше научила някои от правилата и се справяше сравнително успешно. Но никога не беше се осмелявала да престъпи границата и да навлезе в личното пространство на Рурк. Тази част от територията бе земя непозната.

Питаше се дали той ще се разгневи, като я види, дали присъствието й няма да влоши положението.

Зареди диска в преносимия си компютър и отново изгледа записа на съобщението, което Рурк беше оставил на домашния видеотелефон, докато тя беше в управлението, за да уреди отпуската си. „Надявам се, че си заспала — каза той от екрана. Усмихваше се, но изглеждаше толкова уморен, толкова покрусен. — Извинявай, че не ти се обадих по-рано. Положението се… усложни. И аз ще си легна. Тук вече е късна нощ… по-точно — ранно утро. Представи си, трудно ми е да се ориентирам относно часовата разлика. Съжалявам, че с теб не се чухме днес… или май трябва да кажа «вчера»? Всъщност има ли значение? — Той пресилено се изсмя, разтърка слепоочията си, сякаш да облекчи главоболието си. — Много съм уморен, но след като поспя няколко часа, ще бъда свеж като краставичка. Не се тревожи, добре съм. Онова, с което се сблъсках тук, не отговоря на очакванията ми. Всъщност и аз не знам какво очаквах. Ще ти се обадя, след като подремна. Не се преуморявай, лейтенант. Обичам те.“

„Не би трябвало да изглежда толкова уморен“ — помисли си тя, изведнъж изпита прилив на гняв. Никога не беше го виждала толкова объркан, толкова уязвим.

Може би щеше да й се разсърди, задето му се е натрапила, но в крайна сметка щеше да го принуди да се примири с присъствието й.

 

 

Лъчите на слънцето обагряха в розово небето на изток, когато Рурк излезе от къщата. Беше спал само няколко часа, но сънят му бе непробуден — може би обстановката му беше подействала успокояващо. Таванската стаичка с полегат таван беше превърната в кокетна спалня, прозорците бяха със завеси от старинна дантела, широкото легло беше застлано с красива, ръчно изработена покривка.

Въпреки че до вчера не го познаваха, роднините му се отнасяха с него като с член на семейството — все едно беше блудният син, завърнал се у дома. На вечеря поднесоха превъзходно печено телешко месо.

Устроиха си истинско празненство — след като се нахраниха, слушаха музика и оживено разговаряха. Разказваха за Шавон, разпитваха Рурк за живота му, смееха се. И плачеха.

Той още се усещаше като риба на сухо — не знаеше как да възприеме лелите, чичовците, бабите и дядовците, които ненадейно бяха се появили в живота му.

Радушното посрещане го накара да се почувства нищожен.

Техният свят му беше чужд, все едно живееха на Луната. И все пак, без да знае, винаги беше носил в себе си частица от този свят.

Невъзможно беше само за няколко дни да възприеме огромната промяна в живота си. Невъзможно бе да разбере истините, които в продължение на трийсет години са били погребани под лъжи. И смърт.

Пъхна ръце в джобовете си, премина през градините зад къщата, където в стройни редици бяха засадени зеленчуци, а в лехите цъфтяха прекрасни цветя; изведнъж напипа малкото сиво копче, което винаги беше в джоба му.

Копчето, което беше се откъснало от грозното сако на Ив в деня на запознанството им. Оттогава той го носеше като талисман.

Знаеше, че щеше да бъде по-спокоен, ако тя беше го придружила. Господи, колко му се искаше Ив да е до него!

Загледа се в трактора, който бръмчеше в нивата. Вероятно някой негов родственик беше ранобуден и нямаше търпение да започне работа, фермерите по принцип бяха ранобудни. Какъв майтап — произхождаше от фамилия на потомствени фермери! Простовати, честни, трудолюбиви и богобоязливи хорица — пълна противоположност на него самия. Дали това противоречие не бе в основата на всичко, което беше постигнал?

Мъглицата, която се издигаше над безкрайните зелени полета, приглушаваше светлината. Внезапно в съзнанието му изплува строфа от стихотворение на Йейтс: „… където хълм след хълма се издига…“ Заоблените височинки се простираха докъдето погледът му стигаше, той с пълни гърди вдъхваше аромата на росната трева, на плодородната земя, на дивите рози.

Чуваше чуруликането на птиците, които с песните си сякаш възхваляваха радостта от живота.

От деня, в който избяга от мръсника, който наричаше себе си „негов баща“, той беше господар на себе си. Стремеше се към успехи, богатство, спокойствие. Не беше необходимо доктор Майра да му обясни, че се е посветил на осъществяване на амбициите си, за да компенсира годините, прекарани в страх, нищета и несигурност. Но какво от това?

Мамка му, какво от това?

Глупак е всеки, който само се тръшка, а не вземе съдбата си в свои ръце.

Той бе взел каквото му беше необходимо… дори се случваше да поиска нещо, само за да задоволи прищевките си. Постигаше желаното, като се бореше за него, чрез подкупи или по други начини. А самата борба, преследването на целта бяха част от забавната игра.

Сега тези хора най-безкористно му даваха нещо, за което никога не беше се осмелявал да мечтае. А той не знаеше как да го приеме.

Изведнъж изпита неудържимо желание да се обади на Ив.

Загледа се в тучната зелена ливада, в сребристите струйки мъгла, които се виеха над тревата. Вместо да извади джобния си видеотелефон, само докосна бутона. Не искаше да й се обади, а да я докосне. Да я притисне до себе си, отново да намери опора под краката си.

— Защо дойдох без теб — прошепна, — след като толкова силно те желая?

Чу силно бучене, разбра какво го предизвиква в мига, преди реактивният хеликоптер да се появи от мъглата като голяма черна птица, разкъсала тънката мрежа, в която е впримчена.

Машината се понесе над ливадата, кравите изплашено се разбягаха, човекът, който управляваше трактора — Рурк не знаеше дали беше един от чичовците му или от многобройните му братовчеди — спря работа, за да наблюдава полета.

Рурк веднага позна един от своите хеликоптери. Стомахът му се сви. Първата му мисъл беше, че нещо лошо се е случило с Ив. Краката му се подкосиха, докато наблюдаваше как машината се приземяваше.

После я видя. Видя я в кабината до пилота. Зърна неравно подстриганата й коса, лицето й. Разбира се, беше пребледняла като мъртвец — мразеше да лети.

Високата трева се заогъва под силната въздушна струя от витлата на хеликоптера. После бученето секна.

Ив скочи на земята, през рамото си беше преметнала малка пътническа чанта. Изпод око изгледа кравите, които бяха се разпръснали, понечи да прекоси ливадата. И видя Рурк.

Сърцето му биеше до пръсване — най-прекрасното усещане, което някога беше изпитвал.

Спусна се да я посрещне, като я доближи, промълви:

— Пожелах да си до мен. И ти като по чудо се появи.

— Днес явно ти върви, шампионе.

— Ив. — Рурк вдигна треперещата си ръка, прокара длан по страната й. — Ив — повтори, ръцете му я обгърнаха като стоманени обръчи, повдигна я. — Господи, Ив!

Ив усети как по тялото му премина тръпка, когато той зацелува косата й, шията й. И разбра, че е постъпила правилно, като послуша съвета на Фийни.

— Спокойно, вече съм при теб! — Прокара длани по гърба му. — Вече съм при теб.

— Пристигна с реактивен хеликоптер, отгоре на всичко машината се приземи сред цяло стадо крави.

— Не ми напомняй!

Рурк стисна раменете й, после хвана ръцете й, отдръпна се да я погледне:

— Сигурно лудо ме обичаш, за да извършиш такъв подвиг.

— Сигурно.

Прекрасните му сини очи сякаш горяха, устните му притиснати до страната й, бяха топли и много нежни.

— Благодаря ти — прошепна.

— Няма за какво. Чакай, пропусна да ме целунеш на едно място. — Впи устни в неговите, а Рурк изпита усещането, че потъва в бездънни дълбини. Като усети възбудата му, тя се поусмихна: — Така те искам.

— Ив…

— Чакай, не сме сами. Наблюдават ни.

— От кравите ли се срамуваш?

— Не говоря за тях. От тези животни тръпки ме повиват. — Рурк се засмя, а тя посочи през рамото му: — Една жена ни гледа.

Със собственически жест той я притисна до себе си, обърна се и видя Шиниъд, която стоеше до плета, покрит с пълзящи диви рози.

— Това е съпругата ми — каза й. — Моята Ив.

— Като те гледам как я държиш, сигурно е твоя. Хм, висока е и хубавичка. Според мен много ти приляга.

— Така е. — Той целуна ръката на Ив. — Родени сме един за друг. Ив, да ти представя Шиниъд Ланиган, която е… моя леля.

Ив изпитателно изгледа жената. Изражението й сякаш казваше: „Ако му причиниш болка, ще си имаш работа с мен!“ Шиниъд вдигна вежди, леко се усмихна.

— Приятно ми е да се запозная с вас, госпожо Ланиган.

— О, я стига официалности. Наричай ме Шиниъд, аз пък ще ти казвам Ив. Чак от Ню Йорк ли пристигна с това самолетче?

— Не, с хеликоптера пътувах само от Дъблин до тук.

— Все пак си дошла чак тук — значи си смела и обичаш приключенията. Навярно не си закусвала.

— Бас държа, че не е хапнала нито залък — побърза да се намеси Рурк. — Наистина има лъвско сърце, но стомахът й се преобръща по време на полет.

— Не съм си глътнала езика! — сопна се Ив. — И сама мога да отговарям!

— Боже, колко си кибритлия! — засмя се Шиниъд. — Да отидем в кухнята. Ще ти приготвя нещо за хапване. И мъжът ти не е закусил.

Тя тръгна към къщата. Рурк, който разбра как се чувства съпругата му, стисна ръката й:

— Обсипва ме с грижи. Поразен съм от добротата на тези хора.

— Добре. Ще хапна нещо.

Въпреки това тя не можа де се отпусне, дори когато вече седеше до грамадната кухненска маса наблюдаваше как домакинята се справя с тиганите и тенджерите с вещината на диригент, ръководещ голям оркестър.

Шиниъд й поднесе чаша чай, който беше толкова силен, че тя почти очакваше да разтопи емайла на зъбите й. Ала напитката успокои стомаха й, който още се бунтуваше.

— Значи си полицайка и преследваш убийците. — Шиниъд се обърна, отделяйки за малко вниманието си от тигана, от който се разнасяше апетитна миризма на пържено месо. — Рурк ни каза, че си много умна, обичаш работата си, а сърцето ти е голямо колкото Луната.

— Преувеличил е, защото има слабост към мен.

— Безспорно. Каза ни още, че в момента разследваш труден случай.

— Всички случаи са трудни, защото загиват невинни хора.

— Разбира се, имаш право. — Шиниъд отново се обърна, любопитно я изгледа. — Но ти винаги успяваш, нали?

— Не е така. Дори след като заловим престъпника, успехът не е пълен, защото е отнет човешки живот. Мъртъвците не възкръсват. Единственото, което можеш да направиш, е да предадеш убиеца на правосъдието и да се надяваш да получи справедливо възмездие.

— Съществува ли справедливото възмездие?

— Да, стига да упорстваш.

— Този път си приключила сравнително бързо… — Като видя изражението й, Рурк онемя. — Не си свършила, така ли?

— Не още.

Настъпи тишина, нарушавана само от цвърченето на месото в тигана.

— Лейтенант, за нищо на света не бих те откъснал от работата ти — най-сетне промърмори Рурк.

— Решението беше мое.

— Ив…

— Я престани да тормозиш жена си, а я остави да закуси. — За да предотврати взривоопасната ситуация, Шиниъд побърза да напълни чиниите им и да сложи на масата. — Ако наистина е умна, както твърдиш, няма нужда да я командваш — тя си знае работата.

— Благодаря. — Ив взе вилицата и за пръв път се поотпусна. Заговорнически се спогледа с Шиниъд, усмихнато добави: — Беконът ухае прекрасно.

— Ще ви оставя да закусите на спокойствие, а пък аз ще си гледам другата работа. Като свършите, само оставете чиниите в умивалника.

— Симпатична ми е — промълви Ив, когато останаха сами, и набоде на вилицата парче наденица. — Това от истинско месо ли е приготвено?

— Най-вероятно. Ив, ще ми се да съжалявам, че заради мен си зарязала разследването, но всъщност съм много, много щастлив. От деня, в който научих коя е истинската ми майка, загубих равновесието си. Давам си сметка, че се държах ужасно с теб и с всички наоколо. Чувствам се ужасно виновен.

— Досетих се. — Тя с удоволствие задъвка парчето наденица. — Радвам се, че от време на време грешиш като нас, обикновените простосмъртни.

— Загубих равновесието си — повтори той, — докато тази сутрин ти дойде при мен. Може би ще ти се стори невероятно, но е точно така. Щом те зърнах, си казах: „Съпругата ми вече е до мен, значи животът ми отново ще се нормализира, каквото и да се случва около мен.“ Държах се отвратително с теб, но ти дойде. Макар още да не осъзнавам напълно какво става тук, не съм свикнал с обичта и добротата, които ме обкръжават, искам да бъдеш съпричастна.

— Забрави ли, че ме придружи до Далас? Помогна ми да преодолея кошмара на миналото, въпреки че преживяването беше еднакво болезнено и за двама ни. Безброй пъти си променял натоварения си график, за да улесниш работата ми, макар че се противях.

Той се поусмихна:

— Особено когато се противеше.

— Ти си част от живота ми, знаеш за мен всичко, дори онова, което бих предпочела да остане в тайна. За добро или за зло лудо те обичам. — Сведе поглед към чинията си и добави. — Разбрахме ли се?

— Напълно.

— Добре. — Тя опита пържените яйца и откри, че имат божествен вкус. — Точка по въпроса. Разкажи ми нещо за тези хора.

— Първо, оказа се, че имам цял куп роднини. Шиниъд е близначка на майка ми. Съпругът й Роби обработва земята заедно с брат й Нед. Шиниъд и Роби имат три деца, които ми се падат братовчеди, децата на братовчедите пък са пет на брой и още две скоро ще се родят…

— Зави ми се свят! — изпъшка Ив.

— Чакай, още не съм започнал — засмя се той. — Съпругата на Нед се казва Мери Катрин… или май беше Ейлиш. Знаеш, че имам силна памет, но дори най-големият гений няма да запомни наведнъж толкова много имена и лица. Двамата имат четири деца, които също са мои братовчеди, а от тях имат пет, може би шест внучета. Фъргъс, по-малкият брат на Шиниъд, живее в Енис и работи в ресторанта на тъста си. Мисля, че съпругата му се казва Меган, обаче не съм сигурен.

— Няма значение. — Ив се почувства така, сякаш вече бе обкръжена от многобройните чичовци, лели и братовчеди.

— Чакай, има още — подхвърли Рурк и се зае със закуската си. Дни наред храната му се струваше безвкусна, ала сега откри, че е гладен като вълк. — Представяш ли си, имам баба и дядо!

— Не мога да си представя — обяви тя след кратък размисъл.

— И на мен ми се струва невероятно, обаче е истина. Скоро ще празнуват шейсетата годишнина от сватбата си и са здрави като камък. Живеят в къщичка отвъд хълма. Когато децата им пораснали и се оженили, двамата заявили, че повече не искат да живеят в голямата къща, затова я предоставили на Шиниъд, която мечтаела да стане нейна стопанка.

Той замълча, Ив не каза нито дума — знаеше, че още не е свършил.

— Не искат нищо от мен. — Рурк озадачено поклати глава, взе си филийка черен препечен хляб. — Знаят колко съм богат, но нищичко не желаят. Представях си как я братовчед, я братовчедка ще ми кажат: „Виждаш, че чакаме още едно дете, малко пари няма да са ни излишни.“ Или: „Длъжник си ни за времето, през което не си знаел за съществуването ни.“ Страхувах се дори, че някой ще ми подвикна: „За какъв се мислиш, че се осмеляваш да дойдеш тук, след като баща ти уби Шавон?“ Очаквах всичко друго, освен радушен прием и радостни възгласи: „Ти си синът на Шавон, така ли? Хубаво е, че дойде да ни видиш.“ — той отново поклати глава. — Как да реагирам?

— Нямам представа. Винаги се чувствам неловко, даже глупаво, когато някой каже, че ме обича.

— Много години с теб сме били самотници. — Рурк хвана ръката й, прокара пръст по опакото на дланта й, сякаш искаше да усети допира на кожата й. — Искам да ти покажа нещо.

— Добре. И без това не мога да хапна нито залък повече. Тя отмести чинията си. — Твоята леля е приготвила храна колкото за населението на един малък град.

— Ще те заведа на разходка.

— Само не ме карай да се върна при кравите. Не те обичам толкова много.

— Ще оставим кравите да гледат си тяхната работа.

— Каква ли е работата на кравите? Не, не ме интересува! — побърза да добави, когато Рурк я поведе към вратата. — Започвам да си представям кошмарни гледки. Това пък какво е? — Тя посочи трактора.

— Машина за обработване на земята, нарича се „трактор“.

— А онзи човек защо върви подир кравите? Тукашните хора не познават ли устройствата за дистанционно управление, нямат ли дроиди?

Рурк се разсмя.

— Радвам се, че се смееш — значи на душата ти е по-леко, но наоколо има повече крави, отколкото хора. Какво ще се случи, ако им писне да пасат и решат, че искат да карат трактор, да живеят в къщата или да носят рокли?

— Подсети ме, като се върнем вкъщи, да ти дам да прочетеш „Животинска ферма“ от писател на име Джордж Оруел — той отговаря на въпроса ти. — Рурк отново я хвана за ръката — не можеше да се насити на близостта й. — Погледни — засадили са го в нейна памет. В памет на майка ми.

Ив огледа ствола, листатите клони.

— Ами… хубаво дърво — промърмори.

— Интуитивно са усещали, че тя е мъртва. Че никога повече няма да я видят. Само че не са разполагали с доказателства. Опитали са се да я намерят, да открият мен, още когато съм бил съвсем малък, но вуйчо ми Нед едва не е бил убит… досещаш се от кого. След този случай били принудени да се откажат. Вместо да й издигнат надгробен паметник, засадили черешата, която цъфти всяка пролет.

Ив отново погледна дървото, изведнъж нещо в нея се преобърна.

— Снощи бях на траурна служба в памет на една от жертвите на безумния „фотограф“. Ченгетата често ходят на погребения и на траурни церемонии. Винаги е едно и също — цветя, тиха музика, мъртвец, изложен за поклонение. Изглежда, хората изпитват необходимост от спазването на този ритуал, но мен ме отблъсква, струва ми се някак… фалшив. Черешовото дърво, което цъфти всяка пролет, символизира не смъртта, а възкръсването на природата.

— Така ли мислиш? — промърмори Рурк, който не откъсваше поглед от нея.

— Откъснатите цветя умират. Мъртвецът го кремират или го погребват. Ала когато засадиш дърво, то расте, остава живо.

— Знаеш ли колко пъти опитвах да си я спомня? Така напрягах паметта си, че едва не полудях — въобразявах си, че чувството ми за вина ще изчезне, ако си спомня дори най-незначителната подробност, свързана с майка ми. Ала не успях. Може би затова черешовото дърво ми подейства успокояващо. Ако наистина има задгробен живот, тя знае, че съм дошъл при нея. Че ти ме последва. И това е напълно достатъчно.

Влязоха обратно в кухнята и завариха Шиниъд да мие съдовете от закуската. Рурк се приближи до нея, сложи ръка на рамото й:

— Налага се Ив да се върне в Ню Йорк. Трябва да я придружа.

— Разбирам. — Шиниъд вдигна ръка, за миг докосна опакото на дланта му. — Ти върви да си приготвиш багажа. Ще ми се за малко да остана насаме с жена ти, ако тя не възразява.

Ив се почувства като в капан. Изпъна рамене, пъхна ръце в джобовете си, промърмори:

— Не, разбира се.

— Няма да ти отнема много време.

Щом останаха сами, Ив се почувства още по неловко.

— Благодаря… — подхвана, като се питаше как да продължи. — Благодаря, че го посрещнахте толкова радушно. Поканата да гостува в този дом означава много за него.

— И за нас посещението му, макар и кратко, беше повод за радост. Представям си колко трудно му е било да ни съобщи ужасната истина.

— Рурк не се страхува от трудностите.

— Сигурна съм. Ти също — рядко се лъжа в преценката си. — Шиниъд избърса ръцете си с хавлиена кърпа, остави я на плота. — Преди малко го наблюдавах през прозореца, опитвах се да запечатам в паметта си образа му като на фотографска лента, та по-късно да го опиша на Шавон. Много често мислено разговарям с нея — побърза да добави, като забеляза подозрителния поглед на Ив. — А когато съм сама, понякога й говоря… Една „снимка“ на Рурк никога няма да забравя — как изведнъж се промени, когато те видя. Любовта, изписана на лицето му, бе най-прекрасната гледка, на която съм била свидетелка. Иска ми се да го запомня именно такъв — усмихнат, изпълнен с любов — защото е син на сестра ми и ми се ще да бъде много щастлив. Мисля, че е имал късмет, когато те е срещнал.

— Изглежда си подхождаме. Бог знае защо.

Шиниъд широко се усмихна:

— Понякога е по-добре да не знаем всички причини. Радвам се, че дойде, за да ви видя двамата заедно. Ще ми се по-често да го виждам, а от теб зависи дали ще му разрешиш, или ще му попречиш.

— Рурк не се съобразява с никого.

— Сигурно — кимна Шиниъд. — Освен с теб.

— Никога не бих му попречила да осъществи свое желание. Изпитваше необходимост да дойде тук, да се върне в родината си. Още когато ни запозна, забелязах как те гледа. Вече те е обикнал.

— Така ли? — Шиниъд се просълзи, но като чу стъпките на Рурк, побърза да избърше очите си с опакото на дланта си. — Ще ви приготвя нещичко за хапване по време на пътуването.

— Не си прави труда. — Той отново докосна рамото й. — Между другото, уредих от агенцията за коли под наем да вземат автомобила, с който пътувах до тук.

— Ще бъде голямо разочарование за моя Лиъм — непрекъснато оглежда колата и твърди, че е истинско бижу… Виж, искам да ти дам нещо. — Тя пъхна ръка в джоба си. — Шавон не взе всичките си вещи, когато замина за Дъблин. Каза, че ще се върне за тях или ще изпрати да ги вземат, но… — Извади от джоба си тънка верижка, на която беше закачен сребърен медальон. — Знам, че няма никаква стойност, но тя често го носеше. Отзад е написано името й. Сигурна съм, че би искала да ти го дам. — Пусна медальона в дланта на Рурк и добави: — Приятен път и… да му се не види! — Този път сълзите й обляха страните й. Прегърна го, притисна го до себе си: — Да дойдеш отново, чуваш ли? Обаждай се, когато имаш време. И се пази.

— Непременно. — Рурк затвори очи, вдъхна аромата на ванилия и диви рози, който се излъчваше от косата й. Притисна устни до слепоочието й, промърмори нещо на галски.

Шиниъд се засмя през сълзи, отдръпна се, избърса очите си:

— Ако щеш вярвай, но не разбрах какво ми каза.

— Благодарих ти, че ми показа каква е била майка ми. Няма да забравя нито нея, нито теб.

— Дано. Хайде, тръгвайте, преди отново да се разрева. Довиждане, Ив, и ти се пази.

— Радвам се, че се запознахме. — Тя стисна дланта на Шиниъд. — Казвам го съвсем искрено. И да знаеш, че совалката пътува и в двете посоки, ако решиш да ни посетиш в Ню Йорк.

Докато вървяха пред ливадата към хеликоптера, Рурк се наведе да я целуне:

— Беше много мила с нея.

— Тя е страхотна жена.

— Вярно е. — Рурк се обърна за последен път да погледне къщата и жената, която стоеше на прага и им махаше.

 

 

— Трябва да поспиш — каза й той веднага, след като се качиха на совалката.

— Не ме командвай, приятел. Не аз, а ти изглеждаш като човек след едноседмичен тежък запой.

— Може би се дължи на факта, че през последните два дни изпих повече уиски, отколкото през последните две години. Какво ще кажеш да си легнем заедно?

Тя погледна часовника си, заразсъждава на глас:

— Прекалено рано е да съобщя в управлението, че пътувам обратно към Ню Йорк. И без това след няколко часа ще бъда на работа.

— С цената на една безсънна нощ. — Рурк натисна един бутон, канапето се превърна в широко легло.

— Прекалено съм възбудена, за да заспя.

— Така ли? — Закачливите пламъчета, които тя обожаваше, проблеснаха в очите му. — Да видим как да те разнообразя, та пътуването да мине по-бързо. Да поиграем шах.

Ив присви очи:

— Шах ли? Какво е това — сексуална перверзия ли?

Рурк се засмя, грабна я и я хвърли на леглото:

— Може би.

Беше нежен с нея, тя му отвърна със същото. Докато се докосваха, не откъсваха погледи един от друг. Така Ив видя как отлитат сенките, които го преследваха през последните дни, как невероятните му очи отново се превръщат в бистри сини езера.

Помисли си: „Любовта притежава способността поне за малко да прогони призраците, временно да те накара да забравиш лицата на мъртъвците. Това е животът — да усещаш в себе си съпруга си, да гориш с неговата страст.“

Светът престана да съществува за тях — останаха само целувките им, сплетените им пръсти, сливането на телата им.

„Здравей, живот. Живот с любимата ми.“ — Мисълта прелетя през съзнанието на Рурк, когато Ив повдигна бедрата си, за да го приеме в себе си.

 

 

Чувстваше се отпочинала, когато пристигнаха в Ню Йорк. Иронично си каза, че ако някоя жена не се чувства освежена след „партия шах“ с Рурк, значи не е наред.

Позволи му да шофира колата, която беше оставила на паркинга, за да се върне вкъщи, защото възнамеряваше да се свърже с управлението и да съобщи, че отива на работа.

— Сигурно е излишно да ти напомням, че можеше да си вземеш няколко часа отпуска по лични причини — промърмори Рурк.

— Квотата ми за отпуска по лични причини е изчерпана. Освен това съм добре. — Погледна го и добави: — И двамата вече сме добре.

Той хвана волана само с една ръка, с другата стисна дланта й:

— Имаш право. Знаеш ли, за пръв път от доста време се чувствам прекрасно. Нетърпелив съм отново здраво да се захвана за работа.

— Браво, така те искам. Но преди и двамата да се заемем с делата си, има ли нещо, което си пропуснал да ми кажеш?

Рурк си спомни Грогин и как за секунда беше се изкушил да премине една граница. Границата на Ив.

— Не — отговори. — О, за малко щях да забравя — оказа се, че съм с една година по-млад, отколкото предполагах.

— Така ли? Хм. Не се ли чувстваш особено?

— Да, донякъде.

— Предполагам, скоро ще свикнеш с тази мисъл. — Тя погледна часовника си. — Слушай, ще те оставя вкъщи, после веднага тръгвам за… Проклятие! — възкликна, когато комуникаторът й избръмча.

Диспечер до лейтенант Ив Далас.

— Далас. Приемам.

Незабавно се явете в медицинския център в Ист Сайд, второ ниво на подземния паркинг. Извършено е убийство. Капитан Райън Фийни вече е на местопрестъплението.

— Прието. Край. Да му се не види, да му се не види! Мислех, че разполагам с повече време. Ще се наложи да си търсиш друго превозно средство, Рурк.

— Ще те закарам до там. Позволи ми да ти помогна — добави, преди тя да възрази. — Позволи ми да бъда до теб.