Нора Робъртс
Портрет в смъртта (13)

Дванайсета глава

Служебната й кола, боядисана в отвратителен зелен цвят беше пред къщата, когато Рурк пристигна — така той разбра, че Ив се е върнала преди него.

Още не беше готов да разговаря нито с нея, нито с когото и да било. Само че не можеше да пренебрегне факта, че човекът, който почти през целия му живот бдеше над него като роден баща, лежи със счупен крак в стаята си.

Каза си, че ще се отбие при Съмърсет, после ще отиде в залата за фитнес и чрез физически упражнения ще се помъчи да прогони умората и чувството за безсилие, накрая ще преплува няколко дължини в басейна. Може и да се напие. Важното е да забрави.

Напрегната работа през деня не му беше помогнала. Нищо не беше в състояние да заличи от съзнанието му образа на красивата червенокоса девойка с насинено лице. Затова щеше да потърси друг начин.

Като влезе в къщата, изпита облекчение (което го накара да се почувства гузен), че Ив не е нито във фоайето, нито в дневната. Принуден беше да признае, че в момента не е в състояние да разговаря с нея, да отговаря на въпросите й.

Не си спомняше кога за последен път е бил толкова уморен, толкова обезсърчен.

Остави куфарчето си, погледна към широкото стълбище. Най-вероятно жена му работеше в кабинета си; ако късметът му проработеше, тя още дълго щеше да остане там.

Все пак за миг се поколеба. Даваше си сметка, че е несправедлив към Ив, че поведението му е непростимо. Само че изпитваше необходимост още малко да остане сам. „От време на време човек има право на усамотение, нали? В края на краищата онова, което научих вчера, преобърна целия ми живот!“ — помисли си.

Прокара пръсти през косата си и тръгна към апартамента на Съмърсет, но като наближи, гневно изруга. Изкуши се да се обърне и да избяга — отдалеч се чуваше гръмката музика, подсказваща присъствието на Мейвис. Той обожаваше певицата, но в момента нямаше сили да разговаря с нея.

От друга страна, задължителното посещение на болния щеше да трае по-кратко, след като тя му правеше компания.

Ако не беше в толкова отвратително настроение, щеше да избухне смях при вида на достолепния иконом, който, гол до кръста, лежеше на шезлонг, а лицето му беше покрито с някакво синьо мазило. Трина — жената, принадлежаща към малцината хора на планетата, вдъхващи ужас на Ив, продължаваше да цапоти Съмърсет, като танцуваше под звуците на песен, изпълнявана от Мейвис.

Гарвановочерната й коса беше много късо подстригана, а на тила беше боядисана в розово и оформена като пеперуда. Временни (или поне така се надяваше той) татуировки на пеперуди се виждаха на едната й страна, около шията, на раменете и в горната част на пищните й гърди.

„Съучастничката“ й наливаше в кана някаква розова пенлива течност — невъзможно беше да се прецени дали е предназначена за външна употреба или за пиене.

Звънчетата още бяха вплетени в косата на Мейвис. Днес тя носеше ярко жълт гащеризон с изрисувана отзад жена с оскъдни черни бикини и кожени ботуши.

Обърна се и като видя Рурк, възторжено възкликна:

— Прибрал си се! Добре дошъл в козметичния салон на Съмърсет! Искаш ли ягодов коктейл? Безалкохолен е.

— Не, благодаря. — Той подозрително изгледа розовата течност.

— Далас се крие в кабинета си. Накарай я да дойде тук, става ли? Трина иска да изпробва върху нея нов козметичен крем, а жена ти… — Тя не довърши изречението, защото забеляза сенките под очите му. Познаваше го повече от година, но за пръв път го виждаше в подобно състояние. — Добре ли си?

— Да. — Рурк се приближи до Съмърсет. — Как си?

Икономът отвори очи, които едва се виждаха сред синьото мазило. В първия миг погледът му изрази паника, после в него проблесна надежда:

— Добре. Казах на дамите да не си правят толкова труд. Чаках те да се върнеш. Знам, че ни предстои да обсъдим важни делови въпроси, затова…

— Всъщност първо имам друга работа.

— Да, но… — Съмърсет се вкопчи в ръката му. — Както вече обясних, трябва да прегледаме доклада на Ръндейл и…

— Остави на спокойствие човека, докато се възстанови! — сопна се Трина на Рурк. — Трябва повече да си почива. А най-много му е необходим цикъл от козметични процедури, който трае една седмица. Може би ще успея да направя нещо със загрубялата му кожа. Косата му не е толкова безнадеждна. — Тя подръпна един кичур, за да се убеди в твърдението си. — Като свърша с него, нашият приятел няма да се познае.

— Сигурно.

— Рурк! — изстена Съмърсет. — Може ли да поговорим насаме?

— По-късно.

— Не, сега! — настоя икономът. — Госпожи, бихте ли ни оставили сами?

— Няма проблем — каза Мейвис, преди Трина да възрази. — Трини, ела да си изпием коктейлите в кухнята. — Разтревожено изгледа Рурк, хвана за ръката козметичката и я изведе от стаята.

— Няма да ти причинят нищо лошо, напротив, добронамерени са…

— Щуротиите им не ме безпокоят — прекъсна го Съмърсет. — Притеснявам се за теб. Не изглеждаш добре.

— Имам много работа.

— Това е нормално за теб. Болен ли си?

— Да му се не види, престани да ме разпитваш! Не съм болен! Тази какофония ще ме подлуди! — Той изкомандва компютърът да спре музиката. В стаята настъпи блажена тишина. — Наистина ми се струпа много работа. Особено откакто ти си извън строя.

— Не съм…

— Проклетият ти крак е счупен, нали? Гледай си здравето и не се занимавай с мен. Ако пък си загазил с тези жени, оправяй се сам. Не мога да ти помогна. Няма защо да ми хленчиш!

Съмърсет се вкопчи в страничните облегалки на стола:

— Не хленча. Освен това няма да търпя да ми говориш по този начин.

— Нямаш избор. Вече не съм дете, на което да даваш уроци по добро поведение. Докато си мой служител, ще ти говоря както намеря за добре. Честно казано, не възнамерявам да си губя времето в бръщолевене с полугол човек, чието лице е намазано с Бог знае какво, ясно ли е? — Той излезе и тресна вратата.

В продължение на няколко секунди Съмърсет остана неподвижен. Изпитваше страх и лошо предчувствие, от които стомахът му се свиваше. Затова направи нещо, което при други обстоятелства щеше да бъде немислимо. Посегна към домашния видеотелефон.

— Какво? — сопна се Ив; като видя човека на монитора, лицето й се изкриви от погнуса. — Божичко, ще ослепея от тази гледка! Изключи видеото, за бога!

— Тихо! Нещо не е наред с Рурк. Изглежда зле.

— Какво? Болен ли е?

— Казах, че не е добре. Очаквам вие да му помогнете, тъй като в момента съм прикован към инвалидната количка.

— Къде е той?

— Тук е. Намерете го. Помогнете му.

— Добре — отсече тя и прекъсна връзката.

Чрез домашната компютърна система откри съпруга си в залата за фитнес. Превключи на видео, видя как той се съблече, обу спортни гащета. „Изглежда капнал от умора — помисли си. — Не уморен, което почти никога не му се случва, а буквално смазан.“

Рурк посегна към щангите. Тя реши да му даде време с надеждата, че физическото натоварване донякъде ще прогони напрежението му. Не я притесняваха само сенките под очите му. По-страшно беше безучастното му изражение. Безучастно и студено.

Вдигаше и спускаше щангите като робот… като че ли се наказваше.

„Господи, какво става?“ — запита се тя. Тревожно заснова из кабинета си, обмисляйки какво да предприеме. След половин час Рурк отиде в залата с басейна, скочи във водата и заплува. Изминаваше дължина след дължина, дължина след дължина. Тъкмо когато Ив си казваше, че трябва да го спре, преди да е станало прекалено късно, той се обърна по гръб. Като видя затворените му очи, печалното му лице, сърцето й се сви.

— Какво се е случило? — прошепна и помилва екрана. — Защо си толкова тъжен?

„Дали е нещо, свързано с работата?“ — запита се. Едва ли. Ако имаше неприятности със служебните си дела, той щеше да бъде разгневен, но и въодушевен от предизвикателствата. Не и нещастен.

Дали не се тревожеше за Съмърсет? И тази вероятност изглеждаше неправдоподобна. Беше се поинтересувала за състоянието му и знаеше, че кльощавият злобар се възстановява по-бързо от очакваното.

Изведнъж я обзе страх; сякаш леден юмрук стисна сърцето й. Ами ако чувствата му към нея са… угаснали? Даваше си сметка, че бяха се оженили едва след кратко познанство, пък и до ден-днешен продължаваше да се пита защо Рурк е избрал именно нея. Ако е престанал да я обича, сигурно ще се чувства смазан, покрусен, гузен… Чувства, които преди малко беше видяла, изписани на лицето му.

Глупости! Тя ритна бюрото, наблюдавайки как Рурк излезе от басейна. Пълни глупости! Ако ли пък той наистина я е разлюбил, когато свърши с него, ще бъде още по-гузен, покрусен и най-вече смазан.

Отиде в кухничката, отвори бутилка вино, изгълта една чаша, все едно беше горчиво лекарство. Възнамеряваше да остави съпруга си да се изкъпе, после щеше да предприеме атака.

 

 

Рурк тъкмо излизаше от душа, когато тя влезе в банята. Походката й беше наперена като на човек, който търси повод за свада. Застана с ръце на кръста, докато той омота около кръста си хавлиена кърпа, срещна погледа му в огледалото:

— Изглеждаш отвратително.

— Благодаря, скъпа.

„Изобщо не се усмихна — помисли си тя. — Говори толкова равнодушно, не долавям дори раздразнение. Същински робот.“

— Имам да ти казвам нещо. Облечи нещо.

— Налага се да почакаш. След малко имам конферентно съвещание по видеотелефона — излъга Рурк. Изведнъж си даде сметка, че откакто я познава, за пръв път изрича лъжа. Чувството му за вина се задълбочи.

— Ще мине и без теб! — Ив се върна в спалнята, с трясък затвори вратата.

Звукът му подейства така, сякаш в слепоочията му се забиха гвоздеи, главоболието му се усили.

— Вярно е, че не преследвам поредния убиец, чиито престъпления ужасяват жителите на Ню Йорк, но смятам работата си за важна. — Той отвори дрешника, дръпна от закачалката един панталон. — Никога не съм те принуждавал да прекратиш работата си, когато ми създава неудобства.

— Сигурно не съм съобразителна и благородна като теб.

— Какво откритие! Ще поговорим по-късно.

— Не! Сега! — Тя вирна брадичка, предизвикателно го изгледа. — Ще излезеш от тук, само ако ме надвиеш. А като те гледам колко си скапан, ще се справя с теб за трийсет секунди.

Гневът постепенно започваше да измества тъгата му, разгаряше се в гърдите му като буен огън.

— Въобразяваш си.

— Искаш ли да проверим? — Тя му помаха с пръст. — Хайде, ела.

— Отложи за друг път тъпото състезание. Не съм в настроение. — Рурк пристъпи към нея с намерението да я побутне встрани. Ив грубо го блъсна назад. Гневният проблясък в очите му я накара доволно да се усмихне.

— Недей! — процеди той. Привидното му спокойствие беше много по-страшно от гнева му.

— Какво? — Ив отново го блъсна, видя как той сви юмруци. — Май те сърбят ръцете, а? Иска ти се да ме удариш, нали? Давай! Изкарай си яда, преди да ти дам добър урок.

— Предупреждавам те временно да не ми се пречкаш!

Тя отново го блъсна:

— Няма!

— Не ме докосвай! — При следващия й опит да го удари, Рурк я хвана за китките, разтърси я. Усещаше се така, като че ли кръвта във вените му беше заменена от нажежена лава. — Престани да ме шпионираш, да се влачиш след мен! Махай се. Не искам да те виждам!

— Така ли? — Думите му й подействаха като удар в корема, на който тя отвърна, като изблъска Рурк до стената. — Подлец такъв, ти започна, не аз.

Оказа се, че съпругът й не е изтощен, както беше предполагала — здраво я хвана, понечи да я притисне до стената. Тя направи лъжливо движение към брадичката му, същевременно го повали с крак и го запрати на пода.

В мига, в който яростта й се разгоря, видя, че и негово лице пламва от гняв. Вкопчиха се един в друг, заборичкаха се на пода. Нещо падна, разби се на парчета.

Рурк усети как тъмните страсти, потиснати в съзнанието му, напират да излязат на повърхността, да се развихрят. Да причинят болка…

При поредното преобръщане диамантът, който Ив носеше на дълга верижка, се изплъзна от ризата й и го удари по страната. За миг се разконцентрира, тя се възползва, хвана го за китките, прикова го на пода.

— Продължавай. — Рурк затвори очи. Гневът беше го напуснал, чувстваше се изцеден, някак празен. — Няма да ти причиня болка.

— Нима? — Ив го хвана за косата, повдигна главата му, остави я да се удари в пода. — Омръзнала съм ти, не искаш да ти се пречкам, чудиш се как да ме прогониш, но обещаваш да не ми причиниш болка!

— Омръзнала ли си ми? — Рурк вдигна клепачи. И за пръв път забеляза, че очите й не са гневни, а насълзени. — Откъде ти хрумна? Никога не съм го казвал. Имам си грижи. Ти нямаш нищо общо. — Видя как тя потръпна, като че ли беше я зашлевил. След миг лицето й стана безизразно, сълзите й пресъхнаха. — Господи, как можах да кажа така глупост! — промълви той. — Как ми дойде на ума? — Прокара длани по лицето си и добави: — Извинявай, скъпа. Прости ми и за снощи, и за сега. Много съжалявам.

— Притрябвали са ми извиненията ти. Искам да ми кажеш какво става с теб. Болен ли си? — Тя отново се просълзи, когато съпругът й с длани обгърна лицето й. — Моля те, кажи ми. Нещо лошо ли се е случило?

— Не е каквото си мислиш. — Рурк прокара пръст по синините на китките й, оставени от силните му пръсти. — Господи, какво съм ти причинил…

— Няма значение. Само ми кажи истината. Ако не страдаш от смъртоносна болест и не си ме разлюбил…

— Няма да те разлюбя, дори ако заради това ще горя в ада. — Погледът му вече не беше безучастен, но заедно с топлотата в него се връщаше и неописуемата печал. — За мен ти си всичко.

— За бога, кажи ми! Сърцето ми се къса, като те гледам в това състояние.

— Почакай. — Рурк с пръст избърса сълзата, която се стичаше по страната й. — Трябва да пийна нещо.

Ив стана, подаде му ръка, за да му помогне да се изправи:

— С работата ли е свързано? Да не си нарушил закона?

Той неволно се усмихна:

— Много пъти, лейтенант. Но не и напоследък.

Приближи се до бара, вграден в стената, натисна бутона за отваряне. Като го видя да си налива уиски, Ив отново изтръпна, но с престорено безразличие подхвърли:

— Изплюй камъчето. Загубил си парите си и си стигнал до просяшка тояга ли?

— Не — отвърна той и неволно се усмихна. — В бизнес делата съм по-умел, отколкото в отношенията си с теб. Постъпих ужасно, накарах те да страдаш… — Отпи от чашата, дълбоко си пое дъх. — Свързано е с майка ми.

— Така ли? — Хрумнали й бяха какви ли не предположения, но това надминаваше всичките й очаквания. — Тя ли те потърси? Иска ли нещо? Ако те изнудва, ще й покажа полицейската значка и завинаги ще се отървем от нея.

Рурк поклати глава, отново отпи от уискито:

— Не ми се е обаждала. Мъртва е.

Ив понечи да каже нещо, но се отказа. Даваше си сметка, че това е взривоопасна зона. Според нея семейните отношения бяха като минно поле.

— Не знам как да реагирам — смотолеви. — Съжалявам, ако скърбиш за нея. Но… ти не си я виждал от години, нали? Доколкото си спомням, тя те е зарязала, когато си бил малък.

— Да, доскоро вярвах, че е така. Години наред съм живял с една лъжа. Вчера научих, че жената, която избяга от дома си, не е била моя майка.

— Добре. Как разбра?

„Колко е спокойна — помисли си той. — Работата я е научила да запази спокойствие, когато трябва да разреши някаква загадка.“ Колко глупаво беше постъпил, че не й се довери веднага. Втренчи се в чашата си, прекоси помещението, седна на канапето.

— Запознах се с жена, която е от Дъблин и работи в приюта за малтретирани жени. Разказа ми история, на която отначало не повярвах. Не исках да повярвам. История за млада жена, на която се е опитала да помогне. На нея и на детето й.

Ив седна до него:

— Ти си бил това дете, така ли?

— Да. Девойката била много млада, наскоро била дошла в Дъблин, привлечена от мисълта за интересния живот в големия град, така различен от ежедневието в бащината й ферма. Започнала работа в една кръчма, където се запознала с Патрик Рурк.

След като чу цялата история, Ив попита:

— Сигурен ли си, че тази жена не лъже? Че не принадлежи към банда мошеници, които възнамеряват да те изнудват?

— Проверих всичко до най-малките подробности. — Искаше му се да изпие още едно уиски, но нямаше сила да стане и да си налее. — Девойката, която се оказа моя майка, е искала да имам баща, да израсна в нормално семейство. Мисля, че го е обичала, същевременно се е страхувала от него. Доколкото си спомням, този човек знаеше как да завърти главите на жените и да им вдъхне страх. Но повече от всичко на света тя е обичала мен.

Ив окуражително стисна дланта му. Без да изпуска ръката й, той я целуна.

— Може би ще се запиташ защо съм толкова сигурен. Ако погледнеш снимката, на която сме двамата, ще го разбереш. Не ме е изоставила. Той я е убил. Ето още нещо, което умееше — да унижава красотата и невинността. Отнел е живота й, после е прибрал Мег обратно в дома си. — Отметна глава, втренчи се в тавана. — Били са женени — в архивите се пази брачното им свидетелство. Оженил се е за нея, преди да се запознае с майка ми, но не са имали деца. Може би я е изгонил, защото не е могла да му роди син. Или пък тя го е напуснала, защото й е омръзнало от похожденията и от машинациите му. Всъщност няма значение.

Рурк сви рамене, затвори очи; внезапно го налегна умора, тялото му натежа.

— Сигурно отначало е бил привлечен от младостта и невинността на Шавон Броуди. А след като ме е родила, за него се е превърнала в непотребна вещ. Отгоре на всичко непрекъснато е настоявала да се ожени за нея.

— Чакай малко. Доколкото разбирам, била е с него около две години. Възможно ли е да не са й казали, че той е женен за Мег?

— Ако някой се е осмелил да го стори, Патрик е намерил начин да извърти нещата. Много го биваше да измисля правдоподобни лъжи.

— Или пък е била влюбена в него, носела е детето му… може би вече й е вдъхвал страх, затова е предпочела да остане глуха за предупрежденията.

— Имаш право. Дори когато той беше в разцвета на силите си, имаше смели хора, които не се страхуваха да кажат истината, въпреки че рискуваха да си навлекат гнева му. Но ако майка ми е разбрала за Мег, вероятно се е престорила, че не вярва на слуховете. — Рурк се замисли. — Двамата с Мег си бяха лика-прилика. Бяха коравосърдечни, имаха слабост към алкохола, винаги гледаха да измамят някого. След време той щеше да намрази Шавон заради добротата и чистотата й. Само че в случая е било засегнато самочувствието му — как е възможно една никаквица да го напусне, отгоре на всичко да му отнеме сина, който е символ на мъжествеността му? Не би могъл да го допусне. Наказал е никаквицата, задето се е осмелила да се опълчи на волята му… Представям си какво се е случило. Решил е да повика обратно Мег, за да се грижи за мен. В края на краищата не подхожда на един мъж да се занимава с бебе, нали? Има си много по-важни занимания, работи, върти сделки, затова ще намери жена за тежката работа. Още веднъж се убеждавам, че е бил най-големият мръсник на света.

— Никой ли не ти е споменавал за истинската ти майка?

— Не. И сам щях да разбера истината, но така и не си направих труда да я търся. Спомените не бяха заключени в подсъзнанието ми като твоите, обаче не ме интересуваха. За мен тя не съществуваше. — Той стисна клепачи, после отвори очи. — Смятах, че не си струва нито труда, нито времето да я издиря. През изминалите години дори не се сещах за нея.

— Не си мислил за Мег Рурк — поправи го Ив. — Не се обвинявай. Не си знаел истината.

— Даже не я мразех. За мен тя не съществуваше.

— Говориш за две различни жени, Рурк.

— Въпросът е, че не е заслужавала тази съдба. Не е заслужавала да бъде пренебрегната от собствения си син, заради когото е загубила живота си. Питам се дали е щяла да се върне при Патрик, ако не е искала детето й да има дом и баща. Щеше ли сега да бъде жива?

Ив искаше насила да го изтръгне от лабиринта на вината, в който той се луташе. Вместо това се подчини на интуицията си — заговори спокойно, както говореше на оцелелите жертви на покушения или на роднините на убитите:

— Не бива да се обвиняваш. Нито да се самонаказваш.

— Трябва да има някакво възмездие. По дяволите, трябва да има! Чувствам се безпомощен, което още повече ме подлудява. Сблъсках се с нещо, което не съм в състояние да променя — не мога да се бия за него, не мога да го открадна, да го купя, да намеря начин да го заобиколя. Каквото и да сторя, тя е мъртва, а Патрик така и не си получи заслуженото.

— Ще споделя нещо с теб, Рурк. Не зная колко пъти съм чукала на нечия врата — слава богу, че не знам броя им, иначе ще полудея — за да съобщя за смъртта на любим човек, която безвъзвратно ще преобърне живота на близките му. — Тя нежно стисна ръката му, надявайки се допирът й да го успокои. — Чувстват същото, което в момента изпитваш ти. Каквото и да направи човек, виновникът никога не си получава заслуженото.

— Ще ти кажа нещо, което вероятно няма да ти хареса. Стотици пъти ми се е искало аз да бях онзи, който го уби. Но никога не съм го желал като сега, макар да знам, че няма да промени нищо. Може би заради това не споделих с теб какво съм научил. Щях да се почувствам по-достоен, ако ръцете ми бяха окървавени… Но защо ли ти го казвам, след като никога няма да го разбереш?

Ив неволно сведе поглед към ръката му, на която проблясваше златният пръстен, символ на неугасващата им любов.

— Грешиш — промълви. — Ще те разбера, защото ръцете ми са омърсени с кръвта на моя баща.

— Господи! — Рурк се отврати от себе си. Така беше затънал в блатото на живота си, че неволно бе напомнил на Ив драмата в нейния живот. Притисна я до себе си и зашепна: — Извинявай. Много съжалявам, скъпа.

— Ако го беше сторил, нямаше да се чувстваш по-добре. — Тя се отдръпна, погледна го в очите. — Повярвай ми. И още нещо — ти си най-достойният човек, когото познавам.

Рурк допря челото си до нейното:

— Не мога без теб. Питам се как съм живял, преди да се запознаем.

— Ето какво ще направим. Последните два дни са били кошмарни за теб. Затова ти препоръчвам да си починеш, да хапнеш нещо.

Тя стана, за да програмира автоготвача, а Рурк леко се усмихна:

— Грижиш се за мен, така ли?

Ив се обърна, изгледа красивия мъж, гол до кръста, който беше нейният съпруг. В очите му проблясваха закачливи пламъчета, но дълбоките сенки не бяха изчезнали. Беше блед като платно от умората и тревогата.

Но тя знаеше начин да му помогне.

— Да. И знам как, защото ти толкова пъти си се грижил за мен. — Спазвайки неговата „изпитана“ рецепта, програмира машината да приготви топла супа. — И двамата с теб не познаваме майчината ласка, но от всичко, което ми разказа за Шавон Броуди, тя никога не би ти простила, че се обвиняваш заради случилото се с нея. Щом те е обичала, тя би искала да бъдеш щастлив. Би се радвала, ако знаеше, че си се спасил от него. Че си постигнал големи успехи в живота.

— Независимо от начините, по които съм ги постигнал, така ли?

— Да. — Тя му поднесе чинията със супа. — Независимо от тях.

— Все пак неговата кръв тече във вените ми.

Ив кимна, отново седна до него:

— Така е, но това означава, че си наследил и качествата на майка ти. Нали знаеш, ДНК и прочие.

— Винаги старателно съм загърбвал миналото си. За разлика от твоето, то не хвърля сянка върху живота ми. — Рурк опита супата. Нямаше апетит, но не искаше да обиди Ив. — Не исках да въвличам в тази история нито теб, нито когото и да било. Казвах си, че сам ще се справя. Ала чувствам как нещо ме разяжда отвътре. Сега познавам лицето й, то завинаги ще остане запечатано в съзнанието ми. Имам родственици, които не познавам, хора, които сигурно още страдат за нея. Не знаех как да постъпя, Ив, почувствах се безпомощен. Затова се обявих за виновен, което ме сломи.

— Не бива да предприемаш каквото и да било, докато свикнеш с промяната, докато не я приемеш. — Ив прокара пръсти по страната му. — Не се съди толкова строго заради нещо, за което нямаш вина.

— Не можах веднага да го споделя с теб. — Едва сега той я погледна. — Нямах сили да го изрека. Много по-лесно беше да те отблъсна, да излея върху теб гнева си.

— Е, не беше толкова лесно. Забрави ли, че аз победих в схватката?

Рурк се наведе, нежно я целуна:

— За което ти благодаря.

— Винаги съм на твоите услуги, приятел.

— Прости ми, че снощи те оставих сама. Имала си кошмар, нали?

— Да речем, че и двамата сме сънували кошмари. Успокой се, Рурк. Заедно ще измислим нещо.

— Стига да… — Образът й се замъгли, той с усилие фокусира погледа си. — Мамка му! Разтворила си сънотворно в супата!

— Позна. — Тя взе чинията, преди да се изплъзне от безжизнените му пръсти. — Трябва да поспиш. Хайде, ще те заведа до леглото, докато още се държиш на крака. Не мога да те нося, както ти носиш мен.

— Забавно ти е, че ме измами, а?

— И то много. — Ив го хвана през кръста, повдигна го. — Започвам да проумявам защо ти доставя толкова голямо удоволствие да ми пробутваш транквиланти, когато смяташ, че са ми необходими. Знаеш ли, чувствам се адски добродетелна.

— Тогава да си разменим ролите — завалено произнесе Рурк. Съзнанието му вече се замъгляваше от сънотворното. — Мой ред е да кажа: „Целуни ме отзад!“

— С удоволствие, но след като се събудиш. Хайде, тръгвай. Първо левия, после десния крак. Още една крачка… браво!

— Трябва да ти вдигна скандал, обаче не мога да се съсредоточа. Легни при мен, скъпа Ив. Нека заспя, докато те държа в прегръдките си.

— Разбира се. — Ив му помогна да се изтегне на леглото. — Гледай да си починеш — промълви, грижовно го зави.

Рурк прошепна няколко галски думи, които вече й бяха познати: „Обичам те!“ Тя седна до него, отметна косата от челото му, целуна го по устните:

— Аз също.

Остави една лампа включена, та ако съпругът й се събуди, да не се озове сред пълен мрак.

Навести Съмърсет, поговори с него, после отиде в кабинета си и се захвана за работа.

Работи до късно, но непрекъснато поглеждаше монитора, на който се виждаше спящият Рурк.