Нора Робъртс
Портрет в смъртта (8)

Седма глава

Ив отиде право в кабинета си и поиска от компютъра да отвори файла на Рейчъл Хоуард, за да разбере дали Пийбоди е изпълнила задачата.

Облегна се назад и се загледа в монитора, на който течеше информацията за магазини, съчетани с жилища на собствениците им. Бяха толкова много, че работата щеше да й отнеме доста време. Избра онези за фотоапарати и материали, свързани с фотографията, които бяха девет на брой. „Е, това се ядва“ — помисли си. Поиска подробни сведения за собствениците им, търсейки някаква връзка със заподозрените.

Главни заподозрени.

Диего Фелисиано. Познава жертвата, преследвал я е, за да спи с нея. Загубил е време и е пръснал пари, за да я ухажва, в крайна сметка не е получил нищо. Няколко пъти е бил арестуван по подозрение, че търгува с наркотици. Няма солидно алиби за нощта на убийството. Често посещава компютърния клуб, чичо му притежава камионетка, с каквато се предполага, че е отвлечена Рейчъл. Нисък на ръст, не е атлетичен; по-скоро е избухлив, отколкото хладнокръвен. Доколкото е известно, не се занимава с фотография.

Джаксън Хупър. Познава Рейчъл, бил е обсебен от чувствата си към нея. Знаел е къде живее и работи тя. Следва в Колумбийския университет. Познава кампуса като петте пръста на ръката си, знаел е и графика на лекциите на жертвата. Алибито му няма да издържи в съда. Посещава компютърния клуб. Засега не е известно дали притежава кола. Висок, мускулест, атлетичен. Има известни познания по фотография, защото е бил манекен.

Лиан Браунинг. Познава жертвата. Една от последните, които са видели Рейчъл жива. Преподава художествена фотография. Алибито й е потвърдено от брачната й партньорка и от видеозаписите на охранителните камери. Висока, добре сложена, силна. Познава разположението на сградите в кампуса, както и графика на лекциите на жертвата.

Възможни заподозрени: Анджела Брайтстар, с която Браунинг има хомосексуален брак. Стив Одри, барман в компютърния клуб. „Инфоманката“ от клуба, която още не е идентифицирана. Колеги на Рейчъл от курса по художествена фотография. Съседи. Преподаватели.

„Убиецът притежава фотоапарат, и то много качествен — помисли си. — Трябва да наблегна на магазините за фотографска техника. Но първо да видим с каква информация разполагаме.“

— Компютър, раздели екрана. Покажи карта на района в радиус десет километра от Колумбийския университет. Маркирай адресите, включени в списъка.

Работя…

След като картата се появи на монитора, тя се облегна назад и се замисли.

— Компютър, маркирай паркинга на Бродуей, използван от студентите и преподавателите в университета. Посочи най-прекия път от там до маркираните адреси.

Работя…

— Много си работлив, няма що! — избърбори Ив. Изведнъж беше огладняла. Да му се не види, защо, докато беше вкъщи, пи само кафе, а не хапна нещо в кухнята, заредена с какво ли не?

През отворената врата на канцеларията й долитаха гласовете на полицаите, работещи в общото помещение. Тя стана, надникна навън, огледа се. След като се увери, че наблизо няма шпиони, затвори вратата и я заключи. Качи се на бюрото, повдигна се на пръсти и освободи един от панелите на тавана. Грабна шоколадчето, скрито върху съседния панел, злорадо се изкиска, горда от изобретателността си:

— Измамих те, проклет крадец на шоколади! Подъл мръсник, който ме лишава от любимата ми храна.

Прокара треперещите си пръсти по опаковката. Това не беше някакво соево десертче, а истински, много скъп шоколад.

Върна панела на мястото му, огледа го, за да се увери, че го е поставила правилно, скочи на пода. Отключи вратата, седна зад бюрото и се залови да отстранява опаковката, изпитвайки любовта и приятното очакване, които всяка жена чувства, докато съблича любимия си.

Въздъхна, предчувствайки удоволствието от първата хапка. И усети вкуса на шоколада и на победата.

— Дотук добре, а сега отново на работа.

Отново отхапа от шоколада и зачете информацията на монитора.

Браунинг и Брайтстар притежаваха луксозен апартамент близо до университета. Рейчъл не се е страхувала от преподавателката си и от брачната й партньорка. Би отишла с една от тях или с двете до паркинга, дори в жилището им, стига да са намерили благовиден предлог.

Разбира се, възникваше въпросът как са го направили, без да забележи портиерът и без случващото се да бъде документирано от охранителните камери. Би било трудно, не и невъзможно.

Мотивът? Например ревност от красивото момиче. А може би „творческа изява“… или търсене на слава.

Въведе данните и нареди на компютъра да проведе тест за вероятност. След секунди машината я осведоми:

Предвид настоящата информация, вероятността Браунинг/Брайтстар да са убили Рейчъл Хоуард е 39.6%.

— Хм, май тази следа не е толкова гореща — промърмори тя. — Но не бива да се отчайвам, това е само началото.

— Лейтенант, натъкнах се на нещо, което според мен е… — Пийбоди спря като ударена от гръм, втренчи се в парчето шоколад в ръката на началничката си. — Какво е това? Шоколад ли е? Истински шоколад!

— Какви ги говориш? — Ив скри ръката си зад гърба си. — Не виждаш ли, че съм потънала в работа?

— Усещам миризмата. — Като доказателство помощничката й задуши като куче. — Не е соево десертче, а истински шоколад!

— Може би. Но си е мой.

— Дайте ми само едно… — Пийбоди ахна, след като Ив натъпка в устата си последното парче. — Как можахте, лейтенант! — Преглътна и добави: — Много детинска постъпка.

— Ммм, колко е вкусен — с пълна уста избърбори Ив. — Да видим какво си открила.

— Че сте подла. — Престори се, че не забелязва убийствения поглед на началничката си и с високомерен тон продължи: — Докато някои, чиито имена няма да спомена, се тъпчат с шоколад, аз старателно работих върху един аспект, който според мен ще представлява интерес за егоистката, отговаряща за разследването.

— Беше горчив шоколад.

— Вие сте зла и вероятно ще горите в Ада.

— Не ми пука. Върху какъв аспект си работила толкова старателно, полицай Пийбоди?

— Хрумна ми, че е възможно един или повече от собствениците на магазини, намиращи се в близост до университета, да имат криминално досие. Направих си труда да открия съответната информация.

— Браво. — Ив не спомена, че това щеше да бъде следващата й задача. — За награда можеш да помиришеш опаковката от шоколада.

Помощничката й се нацупи, но протегна ръка.

— Какви са резултатите?

— Има две новини — добра и лоша. Лошата е, че в този град живеят адски много престъпници.

— Боже мой! Как е възможно?

— Оттук и добрата новина, че със сигурност ще запазим работата си… Повечето лица, които проучих, са от така наречените „кокошкари“, но се натъкнах на нещо интересно. Едното лице е обвинено в нападение и притежаване на наркотици, срещу другото има оплакване от непрекъснато преследване и тормоз.

— Ти кого избираш?

— Ами… — Пийбоди изведнъж стана неспокойна. — Трябва да проверим и двата случая, защото… нападателят е взел всички предпазни мерки да не бъде уличен, пък и не е причинил големи наранявания на жертвата. Обвинението за притежаване на наркотични вещества е валидно, защото е използвал упойващо вещество. Обаче аз бих започнала с втория, защото поведението му повече подхожда на „нашия човек“.

— Идваш с мен, Пийбоди. Как се казва този човек, какъв е адресът му?

— Дърк Хастингс. Притежава магазин за фотоматериали, намиращ се на Западна улица № 115.

— Дърк! Ама че тъпо име. Да тръгваме.

 

 

Заедно с доктор Луиз Димато Рурк разгледа наскоро ремонтираните общи помещения в приюта за малтретирани жени. Одобри успокояващите цветове, функционалните мебели, щорите на прозорците. Дълбоко в себе си признаваше, че е спонсорирал създаването на приюта в името на миналото, от което двамата с Ив завинаги бяха се изтръгнали. Разбира се, и за да предостави безопасно убежище за жертвите.

Самият той никога не би потърсил спасение в подобно заведение. Колкото и да беше гладен, измъчен, наранен, нямаше да избяга в приют.

Вероятно защото беше прекалено горд. Или защото бе вълк-единак.

Мразеше баща си, но не се доверяваше и на социалните работници, на ченгетата, на хората, занимаващи се с благотворителност; казваше си, че дори дяволът е за предпочитане пред неизвестното. Никой не беше се погрижил за него, както и за Ив, когато е била намерена окървавена и пребита в мръсната задна уличка в Далас.

Ив беше се научила да се съобразява със системата, докато той през целия си живот беше търсил начини да я заобиколи. Ала накрая беше станал част от нея, отделяше много време и средства за благотворителни цели.

Което му се струваше невероятно.

Влязоха в помещението за свободни занимания. Няколко дечица си играеха — бяха прекалено тихи, но все пак си играеха. Жени с насинени лица държаха на скута си бебета. Той долови в погледите им паника, недоверие, неприязън и най-вече страх.

В приюта рядко стъпваше мъжки крак, представителите на „силния“ пол бяха главната причина жените да потърсят убежище тук.

— Ще ви прекъсна само за минута — тихо каза Луиз и огледа присъстващите. — Това е Рурк. Без неговата помощ „Докас“ нямаше да съществува. Радваме се, че днес намери време да ни посети и да види резултатите от далновидността и щедростта си.

— Приносът до голяма степен е и твой, Луиз. Тук е много приятно, създава се усещането за домашен уют. — Рурк също се огледа. Жените не откъсваха поглед от него, неудобството им беше почти осезаемо. — Дано всяка от вас да намери спокойствие — добави и понечи да излезе.

— Защо името е толкова смешно?

— Ливи! — Слаба жена на около двайсет и пет години и с лице, покрито с избледняващи синини, грабна в прегръдките си момиченцето, което беше задало въпроса. — Извинете. Не искаше да ви обиди.

— Въпросът е уместен. Обичам хора, които задават уместни въпроси. Казваш се Ливи, така ли? — обърна се той към малката.

— Ъхъ. Всъщност името ми е Оливия.

— Много хубаво име. Названието на човек или например на град е много важно, нали? Твоята майка ти е дала прекрасно име, което много ти подхожда.

Без да окъсва поглед от него, момиченцето прошепна толкова високо, че всички го чуха:

— Той говори хубаво.

— Едва тригодишна е. — Жената смутено се засмя. — Никога не знам какво ще й хрумне да каже.

— Нищо, така е по-интересно. — Рурк забеляза как жената видимо се отпусна; той погали кестенявите къдрици на момиченцето. — А сега да отговоря на въпроса ти за названието на приюта. Думата „докас“ е галска. Галският е древен език, който и днес се говори тук-там по света, както и в родното ми място. На английски „докас“ означава „надежда“.

— Аха. Както аз се надявам, че довечера ще ни дадат сладолед.

Той се усмихна. Това дете още не беше сломено от системата. И ако имаше късмет, никога нямаше да бъде.

— Защо не? — Обърна се към майката: — Осигуриха ли ви всичко необходимо?

Жената кимна.

— Добре. Радвам се, че се запознахме, Ливи.

Едва когато се отдалечиха от помещението и беше сигурен, че няма да го чуят, попита Луиз:

— Откога са тук?

— Ще попитам някого от персонала. Не ги видях при предишното ми посещение в началото на седмицата… Какво те мъчи, Рурк? Наистина помагаме на тези жени, на невинните дечица. Разбира се, в този град има още хиляди като тях, но делото ни е от голямо значение. От работата си в болницата знам колко трудно е да останеш емоционално необвързан с пациентите, с тези жени. — Въпреки че беше израснала сред охолство, доктор Луиз Димато познаваше страховете и отчаянието на бедните и онеправданите. — Чувствам се виновна, задето не мога да отделя повече от няколко часа седмично за работата тук. Ще ми се да имам повече време, но болницата…

— Имаме късмет, че си съпричастна към делото — прекъсна я Рурк. — Всяка минута, която отделяш на приюта, е от голяма полза.

— Ласкаеш ме. Имай предвид, че социалните работници и психолозите, които се трудят тук, са много способни. Но защо ли ти го казвам, след като познаваш повечето от тях?

— Благодарен съм ти, че намери специалисти. Нямам представа от подобна работа, Луиз. Повтарям, че без теб никога нямаше да успеем.

— Разбира се, че щяхте да се справите. Но не толкова успешно — усмихнато добави тя. Спря на площадката на стълбището, водещо към втория етаж. — Като заговорихме за специалисти, доволен ли си от сестра Спенс?

Рурк въздъхна — предчувстваше какво ще завари, като се прибере у дома.

— Когато излязох, още не беше удушила Съмърсет.

— Това говори добре за нея. Ще се постарая днес да посетя болния. — Вдигна поглед и широко се усмихна. — Мойра, тъкмо при теб идвахме. Имаш ли малко свободно време? Запознай се с нашия благодетел.

— Като чуя тази дума, си представям старец с брада и шкембенце — промърмори Рурк.

— Какъвто определено не сте.

Рурк вдигна вежда, като долови ирландския акцент на непознатата. Облото й лице също издаваше, че предците й са били ирландци. Имаше гладка бяла кожа, носът й беше чип, страните — румени. Тъмнорусата й коса беше подстригана така, че да подчертава чертите й. Рурк забеляза, че сиво-сините й очи издават остър ум. Сигурен бе, че тази жена забелязва всичко, което се случва около нея, но не е от разговорливите.

— Рурк, това е Мойра О’Баниън. Завършила е психология, а тук оглавява звеното за кризисни ситуации. Помежду ви има нещо общо. И тя е от Дъблин.

— Да, познава се по говора — усмихна се той.

— До края на живота си не можеш да се отървеш от акцента, нали? — Мойра му протегна ръка. — От трийсет години живея в Америка, но не съм се отърсила от него.

Тя каза няколко думи на галски, Рурк й отвърна на същия език.

— Виждам, че говориш езика на прадедите ни.

— Знам няколко думи.

— Поздравих го и го попитах как е — обясни Мойра на Луиз. — Между другото, сънароднико, предлагам да си говорим на „ти“. И така, имаш ли роднини в Ирландия?

— Не!

Дори да беше забелязала ледения му тон, тя не се издаде.

— Значи сега Ню Йорк е твоят дом. Заживях в този град, след като се омъжих — съпругът ми е янки. Тогава бях едва двайсет и шестгодишна… Спокойно може да се каже, че вече съм нюйоркчанка.

— За наш късмет. — Луиз я потупа по рамото, обърна се към Рурк. — „Откраднах“ Мойра от медицинския център „Карнеги“. Те загубиха, а ние спечелихме.

— Мисля, че направих правилния избор — заяви Мойра. — Поздравявам те за основаването на „Докас“ и за грижите ти за жените и децата, които намират убежище. Това е най-хубавото заведение от този род, което съм виждала, гордея се, че работя тук.

— За пръв път виждам Мойра толкова ентусиазирана — засмя се Луиз. — Приеми го като комплимент. Тя е доста взискателна и много откровена.

— Не виждам смисъл да се лъже. Разгледа ли градината на покрива?

— Надявах се да ми остане време да му я покажа. — Луиз погледна часовника си и се намръщи. — Но вече закъснявам. Непременно я разгледай, Рурк.

— С удоволствие ще му я покажа — намеси се Мойра, после се обърна към него: — Ако не възразяваш, ще вземем асансьора. В момента на горните етажи се провеждат занимания с обитателките на нашето заведение. Ако те видят, някои ще се… обезпокоят.

— Както кажеш.

— Оставям те в добри ръце. — Луиз се повдигна на пръсти, за да го целуне по страната. — Поздрави Далас. Ще посетя Съмърсет при първа възможност.

— Той ще ти се зарадва.

— Благодаря, Мойра. Ще се видим след няколко дни. Ако ти е необходимо нещо…

— Тръгвай, че наистина ще закъснееш. Не се безпокой, ще се справим и без теб. — Тя замаха с ръце, като че ли пропъждаше Луиз, а когато лекарката хукна към вратата, добави: — Винаги тича за някъде. Толкова е енергична, посветена е на работата си, освен това е умна, а сърцето й е от чисто злато. Само след като половин час разговарях с нея, се съгласих да напусна медицинския център, за да работя тук, и то срещу много по-скромно заплащане.

— Никой не може да устои на доктор Димато.

— Имаш право. И твоята съпруга е като нея. — Тя го преведе през друга всекидневна, тръгнаха към асансьора. — Енергична и отдадена на професията си.

— Вярно е.

— От време на време виждам двама ви по телевизията. Или чета за вас. — Качиха се на асансьора. Докато кабината се изкачваше към последния етаж, Мойра подхвърли: — Често ли посещаваш Дъблин?

— От време на време, и то по работа. — Тъй като тя най-безцеремонно го оглеждаше и преценяваше, Рурк й отвърна със същото. — Нямаш ли някого, заради когото да се връщаш в родния град?

Рурк я погледна в очите. Даваше си сметка, че тя се опитва да изкопчи някаква информация.

— Там живеят един-двама мои приятели. Но аз имам приятели в много градове по света, а с Дъблин не ме свързват сантиментални спомени.

— Баща ми е адвокат, майка ми — лекарка. Още живеят в Дъблин, ала поради прекалената ми заетост ги посещавам през две години, и то само за няколко седмици. Градът е възстановен след разрушенията от Градските войни.

— Почти. — Той си спомни бедняшкия квартал, в който беше израснал. Грозните жилищни блокове още носеха следите от разрушенията на войните.

Вратата на асансьора се плъзна встрани, Мойра възкликна:

— Не е ли прекрасно? Кой би повярвал, че в центъра на града има такава красота?

Рурк видя дървета-джуджета, лехи с цветя и със зеленчуци, разделени от пътеки. Пръскачите работеха безспирно, затова растенията оцеляваха сред нетърпимата горещина.

— Обитателките на приюта сами засаждат всичко и се грижат за градината. Доставя им удоволствие, осмисля живота им. — От Мойра се излъчваше спокойствие, като че ли градината й беше оказала въздействие. — Работим тук рано сутрин и вечер, когато е малко по-хладно. Харесва ми да заравям ръце в пръстта. Знаеш ли, ще ти призная нещо — живея в Ню Йорк вече трийсет години, но така и не свикнах с проклетите летни горещини.

— Когато Луиз каза, че имате градина на покрива, не си представях, че ще видя нещо подобно! — възторжено заяви Рурк. — Толкова е красиво, освен това символизира нещо.

— Какво?

Той докосна лъскавите листа на някакво пълзящо растение, отрупани с красиви цветове.

— Все едно казва: „Смаза ме от бой, превърна ме в нищожество. Но не ме сломи напълно. Съвзех се, отново стъпих на краката си, засаждам цветя. Майната ти, мръснико!“ — Той се сепна, осъзна с кого говори. — Извинявай.

— Не е необходимо да се извиняваш. — Тя се поусмихна. — Все едно четеш мислите ми. Изглежда, Луиз не е преувеличила, когато те хвалеше.

— Предубедена е. Сигурно защото спонсорирам благородните й начинания. Благодаря, че ми показа градината. Иска ми се да остана за по-дълго в това райско кътче, но имам и други ангажименти.

— Сигурно си най-заетият човек на света. Всъщност дори не очаквах могъщият Рурк да се възхити от някакви си лехи с репи и зелен фасул.

— Наистина съм възхитен — от упорството на тези жени. Радвам се, че се запознахме. — Протегна й ръка, Мойра я пое. И я задържа.

— Познавах майка ти — промълви. Наблюдаваше го внимателно, затова видя как за миг очите му се превърнаха две ледени късчета.

— Така ли? За съжаление аз не мога да кажа същото.

— Значи не си я спомняш… Пък и не би могъл. Когато те видях в Дъблин, беше едва на шест месеца.

— Паметта ми не е толкова силна. — Рурк вече не говореше като изискан и могъщ бизнесмен. Гласът му беше загрубял, все едно той беше се върнал на мръсната уличка в Дъблин. — Какво искаш?

— Нито пари, нито услуга, нито каквото и да било, за което са те молили. Може и да не вярваш, но съществуват безкористни хора — добави нетърпеливо. — Искам да ми отделиш няколко минути. — Тя избърса потта от челото си. — Но нека отидем в кабинета ми, където е по-хладно и ще бъдем насаме. Мисля, че онова, което ще ти кажа, ще те заинтересува.

— Ако се отнася за нея, изобщо не ме вълнува. — Рурк повика асансьора — възнамеряваше да слезе на партера и да напусне сградата. — Пет пари не давам къде е, как е и коя е.

— Много коравосърдечно изказване, особено за ирландец. Ирландците обожават майките си.

Погледът на Рурк я накара машинално да отстъпи назад.

— Оцелях и без нея! — разпалено възкликна той. — Нямам нито време, нито желание да разговарям за тази жена. Луиз може да те смята за безценна придобивка, но ако продължаваш да нахалстваш, ще те уволня, без да ми мигне окото!

Мойра вирна брадичка, изпъна рамене:

— Дай ми десет минути, после, ако желаеш, ще си подам оставката. На плещите ми тежи един дълг, започвам да мисля, че прекалено дълго съм отлагала плащането му. Не искам нищо от теб, освен малко от времето ти.

— Десет минути! — процеди Рурк.

Мойра го преведе през няколко зали и малка библиотека. Влязоха в кабинета й, обзаведен с малко бюро, малко канапе и два стола. Тя взе от хладилника две бутилки с лимонада и заговори:

— В Дъблин работех в кризисен център — обслужвах „телефона на доверието“. Наскоро бях завършила университета, подготвях се за магистратура и смятах, че знам всичко, което ми е необходимо. Възнамерявах да започна частна практика като психолог-възпитател и да спечеля куп пари. Работех като телефонистка в центъра, за да натрупам опит. — Подаде на Рурк едната бутилка. — Майка ти телефонира по време на едно от дежурствата ми. По гласа й веднага разбрах, че е млада. Дори по-млада от мен… и изплашена до смърт.

— От онова, което знам за нея, ми се струва невероятно…

— Какво знаеш за нея? — избухна Мойра. — Тогава си бил бебе!

— Бях по-голям, когато ме заряза.

— Глупости! Шавон не би те изоставила, дори ако до гърлото й е допрян нож!

— Казваше се Мег и се отърва от мен малко преди да навърша шест години. Престани да лъжеш. — Той остави бутилката. — Какво искаш? Каква игра играеш?

— Не знам какво ти е наговорил онзи мръсник, но името й беше Шавон Броуди. Била е на осемнайсет, когато дошла в Дъблин, за да започне в големия град нов живот, различен от този в глухата провинция. Бедничката, жадувала е за приключения и забавления, но съдбата й е поднесла нещо друго. Мамка му, седни за малко! — Тя притисна до челото си студената бутилка. — Не предполагах, че този разговор ще бъде толкова труден. Подозирах, че знаеш истината, след като видях приюта, създаден от теб, вече бях сигурна. От друга страна именно „Докас“ ме накара изцяло да променя мнението си за теб. Казах си, че си копие на Патрик Рурк.

„Добра актриса е — помисли си Рурк. — Как се преструва на разстроена, дори промени тона.“

— Мнението ти не ме интересува. Както не ме интересува той. Нито тя.

Мойра също остави бутилката:

— Интересува ли те, че със сигурност знам какво е сторил той? Че Патрик Рурк е убил майка ти?

Кръвта нахлу в главата му, след миг го втресе. Но не издаде вълнението си.

— Изостави ме! — повтори.

— Само мъртва е можела да те напусне. Обичаше те с цялото си сърце. Казваше, че си нейният ангел, когато говореше за теб, сякаш пееше, очите й заблестяваха.

— Времето ти свършва, госпожо О’Баниън. Няма да ми пробуташ стоката, която продаваш.

— А, ето че показа другото си лице. Можеш да бъдеш и суров, така ли? — Тя кимна, взе бутилката и отпи от нея, като че ли изпитваше необходимост да прави нещо. — Всъщност не съм изненадана. Не ти „пробутвам“ нищо. Казвам ти, че Патрик Рурк уби Шавон Броуди. Само че нямам доказателства. Ченгетата нямаше да ми обърнат внимание, дори да бях събрала смелост да отида при тях. Пък и по онова време той имаше много влиятелни приятели в полицията, а хората от измета, с които се движеше, щяха да се закълнат, че съпругата му е избягала. Но това е лъжа.

— За мен не е новина, че той е убивал. Както и че е подкупвал ченгетата, за да прикриват престъпленията му. — Рурк сви рамене. — Ако си намислила да ме изнудваш заради неговите грехове…

— Престани! Само парите те интересуват! Но ще ти кажа нещо, синко — парите не са всичко.

— В повечето случаи те управляват света.

— Как можеш да проявяваш такъв цинизъм, когато говоря за майка ти?

Той наклони глава, преструвайки се на безразличен, ала изпита усещането, че в стомаха му е попаднала нажежена топка.

— Защо да ти вярвам?

— Защото казвам истината. И то съвсем безкористно. Няма да спечеля нищо, нито на съвестта ми ще олекне. Защото сгреших. Направих го съвсем добронамерено, но постъпих погрешно, тъй като се мислех за много умна. И защото ми беше мъчно за нея. В крайна сметка се провалих. — Дълбоко си пое дъх, остави на бюрото бутилката с лимонада. — В нощта, през която тя се обади на телефона на доверието, я посъветвах къде да отиде. Изслушах я, помъчих се да я успокоя, казах й какво да направи, както бях обучена, както бях правила много пъти преди. Ала тя беше изпаднала в истерия и ридаеше, чувах и плача на бебе. Затова наруших правилника и лично отидох да я взема…

— Вярвам, че си се замесила в някаква трагедия, но историята няма нищо общо с мен — прекъсна я Рурк.

Мойра отново го погледна, очите й искряха от вълнение:

— Ти беше най-красивото дете, което съм виждала. Спомням си, че носеше синя пижама — майка ти беше избягала, като те грабнала от креватчето. Не носеше никакъв багаж, само теб. — Гласът й затрепери, като че ли сцената отново се разиграваше пред очите й. Успя да се овладее и продължи: — Притискаше те до гърдите си, въпреки че три пръста на дясната й ръка бяха счупени, а окото й беше така насинено, че не се виждаше. По-късно ми каза, че преди да отиде да си купи още една бутилка уиски, той я е пребил жестоко. Тогава тя те грабнала и избягала. Отказваше да отиде в болница или в клиника, защото се страхуваше, че съпругът й ще я намери. Повтаряше, че ако я осакати, няма кой да се грижи за теб. Заведох я в приют, повикаха лекар. Тя отказа да вземе успокояващи — твърдеше, че ще замъглят съзнанието й и няма да може да те пази, ако някой поиска да ти стори зло. Останах до нея цялата нощ, а майка ти ми разказа тъжната си история.

Въпреки че Рурк остана прав, Мойра седна на канапето, печално въздъхна.

— Като дошла в Дъблин, станала сервитьорка в една кръчма. Там се запознала с него. Той бил очарован от красотата и невинността на осемнайсетгодишното момиче, което жадувало за романтична любов и приключения. Бил привлекателен мъж и много чаровен, когато пожелаел. Шавон се влюбила в него. Позната история — момичетата често се влюбват в мъже, от които трябва да бягат. Прелъстил я, обещал й да се ожени за нея, казал, че я обича с цялото си сърце и какво ли не още.

Мойра махна с ръка, приближи се до прозореца и се загледа навън. Рурк мълчеше и я чакаше да продължи.

— След като забременяла, той я прибрал в дома си, като й обещал да се оженят. Майка ти излъгала родителите си, че е сключила брак — срамувала се от истината. Казала им, че е щастливо омъжена и че при първа възможност ще отиде да ги види. Глупаво момиче! Родила бебето, той бил доволен, че има син. Продължил да я заблуждава, че някой ден ще се оженят. Но Шавон започнала да настоява, искала детето да носи името на баща си. Тогава той започнал да я бие. — Мойра се обърна към Рурк. — Бедничката! Сподели с мен, че отначало положението не било толкова лошо… Чувала съм много момичета да го казват. Дори се обвиняваше, твърдеше, че го е разгневила с непрекъснатите си натяквания за брак. Това също е характерно за жените, които са попаднали в омагьосания кръг…

— Статистиката ми е известна — прекъсна я Рурк. — Знам и психологическите проблеми на малтретираните жени.

— Естествено. Не би създал този приют, без да направиш съответните проучвания. Но нещата стоят съвсем различно, когато си емоционално обвързан.

— Не познавам девойката, за която говориш — промърмори Рурк. Казваше си, че Мойра или разказва за непозната, или историята е плод на фантазията й. Съчинила я е, за да го изнудва, за да му поиска нещо. Точно така.

— Аз я познавах — простичко каза тя. Спокойствието, с което го изрече, накара сърцето му да се свие.

— Така твърдиш ти.

— Да. В нощта, когато Шавон позвъни на телефона на доверието, онзи бил довел друга жена в леглото си, а когато тя му вдигнала скандал, счупил пръстите й и насинил окото й.

Гърлото на Рурк беше пресъхнало. Имаше усещането, че е погълнал натрошени стъкла. Ала гласът му не издаваше чувствата му.

— Разполагаш ли с доказателство?

— Не. Нямах никакви доказателства. Разказвам ти онова, което знам. Сам избери как да постъпиш. Може би наистина си коравосърдечен като него. Все пак държа да ти кажа всичко. Шавон остана една седмица в приюта. Посещавах я всеки ден. Бях решила, че е моята „мисия в живота“. Разговарях с нея, прилагах на практика всичко, което бях учила в университета. Тя сподели с мен, че в Клир живеят родителите й, двамата й братя и сестра й, с която са близначки. Убедих да им пише, защото тя категорично отказа да им се обади. Заяви, че няма да понесе срама да изрече на глас жестоката истина. Затова я накарах да им пише, че ще се върне в родния дом заедно със сина си, после лично пуснах писмото.

Видеотелефонът на бюрото й иззвъня, Мойра стреснато се втренчи в апарата като човек, който се събужда от дълбок сън. Дълбоко си пое дъх, но не отговори на позвъняването, а продължи разказа си:

— Грешката беше моя, Рурк. Притиснах я да направи нещо против волята й, защото се мислех за много умна. На следващия ден Шавон тайно напусна приюта. Оставила ми беше бележка, в която казваше, че не може да избяга, без да даде възможност на бащата на детето да направи каквото е редно и да му даде името си. — Тя поклати глава. — Вбесих се. Безценното ми време и усилията ми бяха отишли на вятъра, само защото глупачката беше се вкопчила в романтичните си фантазии. Дни наред мислих за глупавата й постъпка и все повече се вбесявах. Реших отново да наруша правилника, да отида в апартамента, в който тя живееше с онзи мъж, да поговоря с нея. Казвах си, че ще спася двама им с красивото момченце. Бях самодоволна глупачка, смятах се за стълб на моралните принципи. Отидох в бордея, където я държеше той, и почуках на вратата.

Рурк неволно се пренесе в миналото. Спомни си как сумрачните улички воняха на повръщано и урина, плесниците, побоите. Усещането за безнадеждност.

— Ако си отишла там с униформата на социална работничка, си била или много смела, или много глупава.

— Бях и едното, и другата. Заради стореното можеха да ме уволнят, и то напълно заслужено. Но не ме беше грижа, засегната беше гордостта ми. Моята гордост!

— Гордостта си ли си искала да спасиш?

Подигравателният тон на Рурк я накара да потрепери.

— Желанието ми беше да спася младата жена и теб. Но ще бъда откровена — донякъде мотивите ми бяха продиктувани от стремежа да запазя самоуважението си.

— Малцина са онези, които са се спасили от това обкръжение. За нас гордостта беше чувство, което не можехме да си позволим.

— Научих го прекалено късно — случилото се с Шавон беше първият ми урок. Труден урок. Носех писмото, което бях получила от родителите й, казвах си, че ако ще и насила ще изпратя двама ви в Клир.

Отвън някакво дете избухна в смях, затича по коридора. Чуха се женски гласове, които говореха едновременно, после настъпи тишина.

Мойра отново седна, скръсти ръце на скута си като ученичка.

— Вратата ми отвори самият Патрик. Веднага разбрах защо се е влюбила в него — не бях виждала по-красив мъж. Нахакано ме изгледа от глава до пети, а пък аз вирнах брадичка и заявих, че искам да говоря с Шавон. — За миг тя стисна клепачи, като че ли във въображението си отново виждаше сцената. — Патрик се облегна на рамката на вратата, подигравателно се усмихна. „Мръсницата избяга — каза ми, — но изобщо не съжалявам. Задигнала е петдесет паунда от парите, които съм спестил с пот на челото, и е офейкала. Ако бях я видял, сам щях да я прогоня.“

Лъжеше толкова умело, че му повярвах. Казах си, че тя най-сетне се е осъзнала и е заминала при родителите си в Клир. Изведнъж чух плач на бебе. Блъснах вратата и влязох в жилището. Заварих онзи гад неподготвен, иначе щеше да ми препречи пътя.

— За нищо на света не би оставила детето си! — извиках. — Къде е тя? Какво си й направил?

Мойра разпери ръце, сви ги в юмруци.

— От спалнята излезе жена. Носеше те така, като че ли държеше в прегръдките си чувал с картофи. Пелените ти бяха мокри, личицето — изцапано. За разлика от преди — Шавон се грижеше за теб, като че ли беше малък принц. Никога не би допуснала да не ти смени пелените, да не те изкъпе. Но онази жена очевидно беше алкохоличка. Беше вулгарна, силно гримирана, носеше пеньоар, разкопчан до кръста, виждаше се, че отдолу е гола. „Това е жена ми — заяви Патрик. — Казва се Мег Рурк, а сополанкото, дето държи, е синът ни. — Извади от джоба си нож и без да откъсне поглед от мен, леко прокара пръст по острието и добави: — А който ми противоречи, скоро няма да има тази възможност.“

Въпреки че от срещата й с Патрик Рурк бяха изминали трийсет години, Мойра потрепери.

— Спомням си, че ме нарече по име. Сигурно Шавон му беше споменала как се казвам. Никога не съм се страхувала така, както когато го чух да произнася името ми. Отидох си, без да кажа нито дума повече. Ако някой те е изоставил в ръцете на този изверг, това съм аз.

— Би могло да се предположи, че жената, която наричаш Шавон, е заминала при родителите си или се е укрила някъде. Оставила е детето, защото й е било невъзможно да пътува с него.

Мойра се приведе към него. Не изглеждаше нито гневна, нито нетърпелива, а искрено развълнувана. Тръпки побиха Рурк, сякаш леден юмрук стисна сърцето му.

— Ти беше смисълът на живота й. Нейният ангел. Мислиш ли, че не проверих дали наистина е заминала? Поне за това ми стигна смелост. Прочетох писмото от родителите на Шавон. Бяха толкова радостни, че най-сетне им се е обадила. Настояваха веднага да се върне у дома заедно с детето си. Питаха дали има пари за път или иска баща й или един от братята й да я вземе. Съобщаваха, че брат й Нед се е оженил и също има син, че близначката й Шиниъд е сгодена… — От вълнение гласът й пресекна. Взе бутилката, но не отпи от нея, само я задържа между дланите си. — Свързах се с тях, помолих ги да ми съобщят, когато тя пристигне. След две седмици ми се обадиха да питат дали не е променила решението си, защото напразно я чакали. Тогава разбрах, че е мъртва… Още когато посетих бордея, дълбоко в сърцето си знаех истината. Знаех, че той е отнел живота й. Когато ме погледна и произнесе името ми, видях смъртта в очите му. Отново разговарях с близките й; родителите й и брат й Нед пристигнаха в Дъблин. Разказах им каквото знаех. Те отидоха в полицията, откъдето на бърза ръка ги отпратиха. Непознати нападнаха от засада Нед и го пребиха. Една нощ някой хвърли камъни по прозореца ми. Изпаднах в паника. Най-страшното беше, че Патрик два пъти демонстративно мина по улицата пред дома ми.

Мойра стисна устни, наведе глава.

— Отказах се от борбата. Срамувам се да го призная, но се отказах. Според регистрите Патрик и Мег Рурк бяха сключили брак преди пет години. Липсваше свидетелство за твоето раждане, обаче жената твърдеше, че си неин син и никой не можеше да я опровергае. Или пък никой не се осмеляваше. Ежедневно в Дъблин пристигаха момичета като Шавон. От полицията твърдяха, че някой ден тя ще се появи; престорих се, че им вярвам, защото се страхувах да се възпротивя.

Рурк имаше усещането, че стоманени обръчи стягат гърдите му. Едва събра сили да промълви:

— Защо ми разказваш тази история, която според мен е плод на въображението ти?

— Защото си бях поставила за цел да те държа под око. Задачата ми се улесни, след като се омъжих и заживях в Америка. Отблизо следях „кариерата“ ти, страхувах се, че всичко хубаво, което си наследил от майка си, е било заличено, че си наследил не само красивото лице, но и черната душа на баща си. Можех да се успокоя с мисълта, че крушата не пада по-далеч от корена, а плачът на хубавото момченце да не ме стряска в съня ми.

Тя взе стъкленото преспапие, започна машинално да го преобръща в ръцете си.

— Но през последните две години научих за твои постъпки, които ме накараха да се питам дали не съм сгрешила в преценката си за теб. А когато Луиз ми каза за намерението ти да основеш приют за малтретирани жени, приех това като знамение, че е настъпил моментът да ти разкрия тайната. — Погледна го изпитателно и добави: — Може би е прекалено късно, може би вече няма значение нито за теб… нито за мен. Все пак изпитвах необходимост да го споделя с теб, и то лично. Ако желаеш, ще се подложа на детектор на лъжата. Или ще напусна и никога повече няма да ме видиш.

Рурк си каза, че изобщо не й вярва. Ала сърцето го болеше, като че ли беше прободено. Истината беше като нож, забит между ребрата му.

— Вероятно се досещаш, че имам начин да проверя дали не си измислила тази сърцераздирателна история.

— Напротив, надявам се да го сториш… И още нещо. Вместо венчална халка Шавон носеше на лявата си ръка сребърна халка, която Патрик й бил подарил след раждането на сина й. Казал й, че така дава обет пред Бога и хората, че са съпруг и съпруга. Когато отидох в бордея и Мег Рурк излезе от спалнята, забелязах, че носи същата халка. Пръстенът, който Шавон отказваше да свали, дори след като онзи мръсник едва не я преби до смърт. Мег го носеше на кутрето си, защото не ставаше на другите й пръсти. Като забеляза, че го видях, че разбрах истината… тя се усмихна. — Мойра се разплака. — Той я уби, защото бе проявила смелостта да избяга от него, а после се беше върнала. Уби я, защото можеше, защото знаеше, че деянието му ще остане ненаказано. А теб вероятно задържа, тъй като си приличате като две капки вода… Господи, всичко можеше да е различно, ако не я бях притискала, ако й бях дала време да излекува душевните си рани, да размисли…

Тя избърса сълзите си, стана, приближи се до бюрото, извади малка снимка от чекмеджето:

— Това е единственото доказателство, че казвам истината. Снимах ви в деня, преди Шавон да напусне приюта. — Подаде снимката на Рурк и добави: — Вземи я, тя ти принадлежи.

Той се втренчи във фотографията, на която беше заснета млада червенокоса жена със зелени очи. Лицето й носеше синините от побоя. Носеше семпла синя блуза, буйната й коса стигаше до раменете. Въпреки че изглеждаше тъжна и уморена, тя се усмихваше, страната й беше притисната до личицето на бебето. Личице, което още носеше отпечатъка на невинността, но несъмнено беше неговото.

Мъничкото човече също се усмихваше. Лъчезарно и щастливо. На безименния пръст на жената, която го прегръщаше, блестеше сребърен пръстен.