Нора Робъртс
Портрет в смъртта (6)

Пета глава

Ив с усилие се изтръгна от съня, в който беше затисната под вагона на катастрофирал влак, и откри, че Галахад е легнал върху гърдите й. Котаракът мъркаше и я гледаше в очите. Тъй като тя не помръдна, само отвърна на погледа му, Галахад се примъкна напред и удари главата си в нейната.

— Мъчно ти е, нали? — Тя го почеса на любимото му място под брадичката. — Не го направи нарочно, пък и той днес ще се прибере у дома. Тогава ще спиш върху него.

Седна, без да изпуска котарака от прегръдките си. Двамата бяха сами в леглото. Още нямаше седем часът, но Рурк вече беше станал. А предишната вечер, когато тя си легна в един, съпругът й беше останал да работи.

— Човек ли е или робот? — обърна се към котарака. — Ти прецени. Но какъвто и да е, той ми принадлежи.

Свъси вежди и погледна към къта с масичката и канапето. Съпругът й често се събуждаше преди нея и първото, което Ив виждаше сутрин, бе как той пие кафе и следи на монитора борсовата информация. Беше свикнала с този му навик.

Ала днес Рурк го нямаше.

Тя притисна Галахад до гърдите си, стана от леглото и тръгна към кабинета на съпруга си.

Още в коридора чу гласа му — невъзмутим, с изговор, характерен за ирландците. Но онова, което говореше, изобщо не беше романтично; доколкото Ив разбираше, ставаше въпрос за анализ на цената, проектиране и дизайн. Тя надникна в кабинета. Рурк, облечен с елегантен тъмен костюм, стоеше пред бюрото си. Три от мониторите на стената работеха, на екраните се редуваха цифри, схеми, диаграми и Бог знае още какво.

Ив видя холограмните изображения на двама мъже и една жена и на Каро, секретарката на Рурк.

Облегна се на касата на вратата, без да изпуска от прегръдките си котарака. Рядко й се случваше да види съпруга си в ролята на финансов магнат. Въпреки че през повечето време разговорът се водеше на немски, тя разбра, че става дума за производство на превозно средство, което може да лети и да се движи по суша и по вода. Направи й впечатление, че Рурк използва преводачка вместо компютърна програма за превод. „Може би така се създава впечатление за непринуденост — помисли си. — Въпреки че веднага си личи кой командва и кой взима решенията.“

Разговорът стана прекалено „технически“ и тя престана да го слуша. Съпругът й никога не преставаше да я удивлява. Питаше се как е възможно да запомни подробностите по всички текущи сделки и проекти. Снощи, преди да си легне, надникна в кабинета му и забеляза, че той уточнява финансовите въпроси, свързани с луксозния курортен комплекс, който предстоеше да открие на остров Таити. Или във Фиджи. Сега пък преговаряше за производството на някакъв всъдеход, предназначен за запалените спортисти.

И то преди седем сутринта.

Отново се заслуша, когато разбра, че съвещанието приключва. Рурк се изправи:

— В четвъртък сутринта искам докладите на всички отдели. Планирам масовото производство да започне до края на месеца. Благодаря ви.

Холограмните изображения на тримата примигнаха и изчезнаха, остана само изображението на секретарката.

— Остави на бюрото ми диска с информацията по тази сделка — обърна се той към нея. — Искам да се занимаеш и с договора на Тибонс.

— Разбира се. В осем и петнайсет по източното часово лятно време имаш съвещание с „Рителинк Груп“, а в десет — конференция чрез телевизионен мост с юридическата фирма „Бароу, Форст и Клайн“ относно проекта „Дайстар“. Подготвих и графика за следобедните ви ангажименти.

— По-късно ще го прегледам. От дванайсет до три имам друга работа, ето защо се налага да проведем преговорите по видеотелефона, и то от тук. Същото важи и за утре.

— Добре. Навярно Съмърсет се радва, че ще го изпишат. Нали ще ни съобщиш какво е състоянието му?

— Непременно. Макар че не знам дали ще се зарадва, като разбере, че през следващите дни медицинско лице ще го държи под непрекъснато наблюдение. Сигурно ще му се иска да ме изрита, дори с риск да си счупи и другия крак.

— Предполагам, че вече си свикнал с чепатия му нрав. — Каро се усмихна, обърна се към вратата. — Добро утро, лейтенант.

— Добро утро, Каро. — Галахад се изтръгна от ръцете й и се заумилква около Рурк. Елегантният костюм на секретарката и безупречната й прическа напомниха на Ив, че още носи развлечения сив анцуг, с който беше спала. — Май днес сте започнали от ранни зори.

— Във Франкфурт вече са обядвали. — Каро сведе поглед и се поусмихна, когато котаракът подуши изображението й, после промуши глава през прасеца й. — А, ето го и виновникът! — Приклекна, наклони глава, отвърна на втренчения поглед на Галахад. — Ама ти си бил много голям.

— Яде колкото за трима — въздъхна Рурк. — Каро, съжалявам, че те събудих по никое време.

— Откакто работя за теб, свикнах да не обръщам внимание на времето. — Тя се изправи. — Ще прегледам документацията на Тибонс. Поздрави Съмърсет от мен.

— На всяка цена.

— Всичко хубаво, лейтенант.

— Благодаря. Довиждане. — Ив поклати глава, след като холограмното изображение изчезна. — Виждал ли си я някога без прическа и с петно от кафе на ревера?

— Не, доколкото си спомням.

— Така и предполагах. Как ще го наречеш?

— Моля?

— Превозното средство, за което разговаряхте с германците.

— Засега сме на етап преговори. Искаш ли кафе?

— С удоволствие. Успя ли да подремнеш?

— Спах цели два часа. — Рурк взе чашите и се обърна. — Тревожиш се за мен, а, лейтенант? Трогнат съм от загрижеността ти.

— Нагърбил си се с прекалено много работа. Както обикновено — добави. — Само че аз невинаги забелязвам.

— След като човек на младини е гладувал, предпочита да е затрупан от работа, отколкото да е безпаричен. — Той се наведе да я целуне. — А ти докъде стигна с разследването?

— Предстои още много, много работа. Виж какво, ако успея, следобед ще отскоча до тук. За да… ти помогна, ако е необходимо.

Усмивката сякаш озари лицето му и го направи още по-красиво.

— Смайваш ме, скъпа. Държиш се като загрижена съпруга.

— Млък!

— Харесва ми. — Той я притисна до вратата. — И то много. Докато се усетя, ще те заваря в кухнята да месиш хляб.

— Докато се усетиш, така ще те фрасна, че и за теб денонощно ще се грижи лекар.

— Хмм, идеята си я бива. Искаш ли да поиграем на чичо доктор?

Ив се престори, че отпива от чашата си, за да скрие усмивката си:

— Нямам време за извратените ти фантазии. Преди да тръгна на работа, ще поплувам. — Въпреки изявлението си го хвана за брадичката и страстно го целуна. — Нахрани котарака — подхвърли на излизане.

 

 

За да спести време, на път за лабораторията тя се отби да вземе Пийбоди от дома й. Както й беше обичай, възнамеряваше да притисне Беренски, за да получи по-бързо резултатите.

Когато спряха на светофара, тя изпод око огледа помощничката си. Искрящите очи и розовите страни на Пийбоди не се връзваха с безукорната й униформа и тежките черни обувки, излъскани до блясък.

— Защо непрекъснато се усмихваш? Идиотското ти хилене започва да ме изнервя.

— Наистина ли? — все така усмихнато попита помощничката й. — Тази сутрин ме събудиха по много приятен начин. Това е евфемизъм за…

— Знам за какво. Господи! — Ив насочи колата в пролуката между две коли, удари спирачки миг преди да се блъсне в някакво такси. — Постарай се като станеш сутрин, да не оставяш ума си в леглото.

— Ама на него там му харесва. Топличко и меко и… — Изпепеляващият поглед на началничката й я накара да млъкне за момент. Загледа се в тавана на купето и тихичко промърмори: — Някои хора днес не са ги събудили по приятния начин.

— Знаеш ли, когато с Макнаб започнахте редовно да правите секс, ако подобен термин подхожда на онова, което става между вас, предположих, че ще престанеш непрекъснато да говориш за чукане.

— Мислех, че обичате изненадите. Но след като ви развалям настроението и ставате заядлива, ще сменим темата. Как е Съмърсет?

— Не съм заядлива — избърбори Ив. — Заядливи са старците, които по цял ден висят в парка и се заканват с юмрук на дечицата. А Съмърсет е добре. Възстановил се е достатъчно, че да вдигне скандал на Рурк, задето го е закарал в болницата.

— Е, Рурк би трябвало да е свикнал със скандалите.

Ив изсумтя:

— Следващият, който го каже, ще познае гнева ми.

— Аз съм на „ти“ с гнева ви, лейтенант. Сигурно моментът не е подходящ да ви съобщя, че с Макнаб възнамеряваме да заживеем заедно.

— Божичко! Окото ми така заигра, че ще изскочи! Ако продължава така, ще катастрофираме.

— Търсим си ново жилище, защото апартаментите ни са прекалено малки. — Пийбоди бързаше да се доизкаже, преди да се е разразил гневът на началничката й. — Мислех си… след като положението у вас се нормализира… удобно ли е да попитате Рурк дали в неговите жилищни блокове има свободни апартаменти. За предпочитане е адресът да бъде близо до управлението.

— Ушите ми бучат. Не те чувам.

— Лейтенант — изстена Пийбоди.

— Не ме зяпай така. Мразя, когато ме гледаш като пребито куче. Обещавам да попитам Рурк. Само те моля в името на всичко свято да не говориш повече по този въпрос.

— Няма, лейтенант. Благодаря, лейтенант. — Пийбоди стисна устни, но не успя да скрие самодоволната си усмивка.

— Престани да се хилиш! — Ив рязко изви волана, колата измина няколко метра, но попадна в ново задръстване. — Може би ще проявиш интерес към някакво си глупаво разследване, с което се занимавам през свободното си време.

— Да, лейтенант. Цялата съм слух. Бъдете спокойна, моите уши не бучат.

— Диего Фелисиано. Мексиканец. Работи в ресторанта на чичо си, който се намира на 125 улица между Държавния университет и Колумбийския. Посетителите са предимно студенти. За Диего се говори, че срещу добро възнаграждение, освен мексикански специалитети, осигурява и дрога на студентите и преподавателите. Няколко пъти е бил арестуван, но обвиненията срещу него не са били доказани.

— Това означава ли, че ще обядваме тортила с плънка от кайма?

— Хм, нямам нищо против. Свържи се с Фийни. Попитай го дали има нова информация във връзка със съобщението, което е получила Надин.

— До двайсет и два часа снощи бяха проучили трийсет процента от компютрите в клуба. Работата беше подновена днес сутринта в осем. Надяват се до обед да имат резултат.

— Защо моята помощничка разполага с тази информация преди мен?

— Ами… знаете как хората си говорят в леглото… Разбирате ли, в този случай сексът ви помага. Макнаб обясни, че се забавили, защото компютрите в подобни клубове буквално са задръстени от информация. Каза още, че работи усилено по въпроса. — След като началничката й не каза нито дума, тя се прокашля и попита: — Да се свържа ли с капитан Фийни?

— О, ние сме излишни. Двамата с господин Полов атлет ще ни осведомявате, когато намерите за необходимо.

— Господин Полов атлет! — изкиска се Пийбоди. — Много ми харесва. Ще започна да му викам така.

— Радвам се да бъда от помощ. — Тя престорено се усмихна на помощничката си. — Може би си губя времето, като отивам в лабораторията. Може би имаш сексуална връзка и с Дики Тъпака, а?

— Пфу!

— Слава Богу. Донякъде възвърнах доверието си към теб.

 

 

Под бялата престилка Дики Беренски носеше жълта риза и синя вратовръзка на бели точици. Оредялата му черна коса, сресана нагоре и намазана с гел, подчертаваше яйцевидната форма на главата му. Той отхапваше от кифла с ягодово сладко и се взираше в един от многобройните монитори. Като чу отварянето на вратата, се обърна и кимна:

— Най-сетне отново ме почете с присъствието си. Не можеш да стоиш далеч от мен, нали, слънчице?

— Първо трябваше да се ваксинирам. Говори!

— Няма ли да ме попиташ откъде имам този прекрасен слънчев загар?

— Не. Рейчъл Хоуард, Дики.

— Преди два дни се върнах от прекрасна едноседмична почивка в курорта за нудисти на Вегас II.

— Нима си се разхождал гол и никой не е откачил или умрял?

— Маце, в панталона ми се крие нещо голямо. Стига да поискаш, можеш да провериш…

— Престани, преди играта да загрубее. Интересуват ме резултатите от токсикологичния тест на Рейчъл, Дики.

— Само за работа знаеш да говориш! — Той поклати глава и без да става от стола на колелца, се придвижи до друг монитор. — Морис ти е дал информация за времето на настъпване на смъртта, причината и прочие. В кръвта й открихме опиати, девствена е. Чиста е като току-що паднал сняг. Разполагаме с влакна от дрехите й и от подметките й. — Зачатка по клавиатурата с дългите си, паякообразни пръсти, на екрана се появи изображение. — Нишките, които свалих от подметките й, са от постелки на кола. За съжаление марката е много популярна. Подобни постелки вървят с почти всички камионетки и с камионите, произведени между ’52 и ’57 година. Новите модели са с мокет, но постелките още се търсят от собствениците на поостарелите и евтини превозни средства. Погледни — изработени са от материя в кафяво, бежово и черно. — Посочи екрана — увеличеното изображение на нишката приличаше на разръфано въже. — На това му се вика лайнян цвят. Ако се доберете до колата, ще сравним изследваните нишки с постелките, иначе резултатите са безполезни.

— Кажи ми нещо, което ще ми бъде от полза.

— Прояви малко търпение, малко уважение. — Дики натъпка в устата си последното парче от кифлата и заговори, докато дъвчеше: — Влакната по дрехите й са от стола, към който убиецът я е привързал. Цветовете отговарят на тапицерията, която се вижда на снимката, и която е от евтина материя. По всичко личи, че престъпникът не хвърля пари за скъпи мебели и коли. Но… — Той се премести до друг монитор. — Не се скъпи, когато става въпрос за гримове. Погледни снимките й, направени приживе. А тази е заснета след смъртта й. Гримирал е мъртвата за „портрета“ й.

— Това вече го знам.

— Нито един от продуктите не съвпада с козметичните средства, които е използвала жертвата. Всъщност на фотографиите се вижда, че почти не е слагала грим. Такова хубаво момиче няма нужда от разни мазила. Обаче престъпникът я е „разкрасил“ за портрета. Пробите показват, че гримовете са от най-скъпите марки, каквито използват манекенките и актрисите. Например червилото „Баримор“ струва сто и петдесет долара.

— Искам списък на всички идентифицирани продукти.

— Имаш го, хубавице. — Той й подхвърли един диск. — Открихме още една любопитна подробност. Следи от лейкопласт на гърдите й.

— Да, и Морис каза същото.

— Лейкопластът е без медикамент. Защо му е на мъртвото момиче лекарство? Убиецът е превързал раната само защото не е искал кръвта да се процеди през дрехата на жертвата. — Той увеличи изображението. — На блузата нямаше дупка от острието. Не я е пробол през дрехата или през сутиена.

— Първо ги е свалил — промърмори Ив. — А може би само ги е повдигнал. Пробол я е в сърцето, бързо е омотал лейкопласта около гръдния й кош, за да спре кръвотечението. Закопчал е блузата, поставил е мъртвото момиче на стола. Само че се питам защо е свалил лейкопласта, след като е заснел фотографията. — Тя неспокойно закрачи напред-назад. — Защото е приключил с нея. Повече не му е била необходима, мястото й е било в контейнера за смет… Може би се е страхувал, че е оставил върху лейкопласта отпечатъци от пръстите си, или че по някакъв начин ще разберем откъде го е купил и така ще стигнем до него. Или пък изобщо не му пука и го е запазил за спомен. — Тя прокара пръсти през косата си.

— Виждал съм и по-извратени типове — заяви Дики.

— Да, винаги се срещат и по-извратени.

 

 

— Трина е специалистка по козметичните средства — каза Пийбоди, когато седнаха в колата. — Знае какво се продава в магазините и какво се поръчва чрез Мрежата.

— Да… — Ив беше се досетила за възможността да се консултира с Трина. Както и за онова, което щеше да се случи, когато й се обади. Щеше да бъде подложена на ужасяващи и садистични козметични процедури, Трина щеше да подстриже косата й и да я оформи в стилна прическа. Потрепери и промърмори: — Ти говори с нея.

— Лейтенант, вие сте страхливка.

— Точно така. Доволна ли си?

Пийбоди критично я разгледа:

— Не е зле да ви подстриже стилист.

— Не е зле някой да ти направи клизма, Пийбоди.

Помощничката й сведе поглед:

— Просто изразих мнението си.

— Обади се на Трина от твоето работно място. Не желая да съм наоколо, когато разговаряте. Ако попита за мен, кажи й, че съм на секретна мисия на друга планета и ще се върна след няколко седмици. Не, след няколко години.

— Ясно. Какво ще правим междувременно?

— Ще се занимаем с Диего.

— Ама още не е дошло време за обяд.

— Няма да ти стане нищо, ако закусиш с мексикански специалитет.

 

 

Пет минути, след като влязоха в ресторанта, Пийбоди разбра, че й е съдено да остане гладна. Във въздуха се носеше божественият аромат на екзотични подправки. Сепаретата и масичките бяха заети от младежи, които оживено разговаряха, докато закусваха. Сервитьорките пъргаво сновяха напред-назад и допълваха с кафе чашите на посетителите. Една от тях осведоми Ив, че Диего никога не работи първа смяна. Живеел в апартамент над ресторанта, но ставал едва към дванайсет.

— Обслужва клиентите, които идват да обядват и да вечерят — обясни Ив, докато се изкачваха по стълбището. — Падат големи бакшиши, идват повече момичета. Това е предимството чичо ти да ти е шеф. Провери дали има кола, регистрирана на негово име, и дали чичото притежава камионетка, с която зарежда продукти за ресторанта.

— Слушам, лейтенант.

Пийбоди извади джобния си компютър, а Ив почука на вратата. Никой не й отвори, затова тя задумка с юмрук. След няколко секунди някой забърбори на испански. По тона се разбираше, че този някой сипе ругатни. Тя отново заудря по вратата, притисна значката си до шпионката:

— Отвори, Диего!

— На негово име няма регистрирано превозно средство — прошепна помощничката й. — Чичото притежава нова кола и камионетка…

Пийбоди не довърши мисълта си, защото Диего, издокаран с пижама в крещящо електриковосиньо, отвори вратата. Първата й мисъл беше, че Макнаб би си паднал по ярката дреха.

— Какво има? — Тъмните му очи бяха премрежени, позата му — предизвикателна. Измери с поглед Ив, плътните му устни се разтегнаха в подигравателна усмивка, прокара пръст по брадата си, напомняща на точка върху безволевата му брадичка.

— Въпроси. Тук ли да ти ги задам или ще ме поканиш в апартамента?

Той повдигна едното си рамо, махна с ръка, което би трябвало да мине за изтънчен жест, отстъпи назад:

— Дамите винаги са добре дошли в моя дом. Мога ли да ви предложа кафе?

— Не. По-миналата нощ. Знаеш процедурата.

— Моля?

— Къде си бил по-миналата нощ, Диего? С кого, какво си правил?

Докато говореше, тя се огледа. Мебелите, завесите и тапицериите в малката стая бяха в червено и черно, както подобава на един „сексуален атлет“. Беше задушно, натрапваше се миризмата на тежък мъжки одеколон.

— Бях с дама, разбира се. — Младежът широко се усмихна, белите му зъби проблеснаха. — Правихме любов цяла нощ.

— Как се казва дамата?

Диего сведе поглед:

— Един джентълмен никога не издава подобна информация.

— Тогава аз ще ти го кажа. Рейчъл Хоуард.

Все така усмихнат, той безпомощно разпери ръце.

Ив извади снимката на девойката, показа му я:

— Паметта ти опресни ли се?

— А, красивата Рейчъл, която толкова обича да танцува. Имахме прекрасна романтична връзка, но се наложи да я прекратя. — С театрален жест притисна ръка до сърцето си, златният пръстен на кутрето му проблесна. — Искаше прекалено много. Не мога да се посветя само на една жена, нали разбирате?

— Прекратил си я, така ли? Като си пробол в сърцето Рейчъл и си я захвърлил в контейнер за смет!

Ехидната му усмивка помръкна, лицето му се изкриви от страх:

— За какво… какво говорите?

— Била е убита по-предишната нощ. Имаме информация, че упорито си я преследвал, Диего.

— Не! Не е вярно. — Едва доловимият му испански акцент изчезна, вече говореше като типичен нюйоркчанин. — Истината е, че само няколко пъти танцувах с нея в онзи компютърен клуб, дето го посещават предимно студенти. Вярно е, че се опитах да я сваля, но това не е престъпление, нали?

— Ходил си и на работното й място.

— И какво от това? Откога е забранено да се пазарува от супермаркета?

— Противоречиш си, драги. Само преди минута каза, че с нея сте имали прекрасна романтична връзка.

Младежът седна на най-близкия стол, сякаш изведнъж му прималя:

— Не се стигна до там. Заведох я на вечеря, постарах се да я забавлявам, а тя взе, че ме чупи. Не ми се беше случвало, почувствах се предизвикан, попритиснах я. Смятах, че си играе с мен, прави се на недостъпна.

— Сега ще ми кажеш ли името на дамата, с която си бил през онази нощ?

— Не го знам. Честна дума! Обикалях клубовете, запознах се с едно момиче, отидохме в апартамента му. Спомням си, че беше в Ист Сайд… Мамка му! На Второ авеню. А дамата се казваше… Хейли, Хестър, Хедър… Да пукна, ако знам. Беше някаква блондинка, на която й се чукаше.

— Ще се наложи да си спомниш повече подробности.

— Вижте какво… — За миг той закри с длани лицето си, после прокара пръсти през лъскавата си черна коса. — Бяхме друсани — малко „Зонър“, малко „Еротика“. Отидохме в апартамента й. Сигурен съм, че беше на Второ авеню и близо до метростанция, защото някъде към четири сутринта се прибрах с метрото. Разбирате ли, не обърнах внимание нито на адреса, нито на името на мацката, защото знаех, че повече няма да я видя.

Ив кимна към снимките на голи и оскъдно облечени жени, закачени на стените:

— Падаш ли си по фотографията, Диего?

— А? О! Защо питате? Ако искате да знаете, свалям снимките от Интернет, поставям ги в рамки. Харесва ми да гледам голи жени, ясно? Гаджетата си падат по мен, аз ги чукам. Не ги убивам.

— Калтак! — отсече Пийбоди, когато тръгнаха към колата.

— Вярно е, но това не е престъпление. Ще вземем разрешение за обиск на камионетката на чичото, от лабораторията ще изследват постелките. Само че не храня големи надежди. Смятам, че Диего не е човекът, когото търсим. Разбира се, би могъл да я убие в момент на разгорещена свада, но е неспособен грижливо да планира всички етапи на драмата. От друга страна търгува с опиати, имал е контакт с жертвата, както и причина да й има зъб, подвизава се в клуба, откъдето е изпратено съобщението, има възможност да използва камионетка, с каквато се предполага, че престъпникът е транспортирал момичето. Няма да го извадим от списъка на главните заподозрени.

— А сега какво ще правим?

— Ще пазаруваме.

— Лейтенант, наскоро удряли ли са ви по главата?

— Фотоапарати, Пийбоди. Ще обикаляме магазините за фотоапарати.

Предишната вечер беше направила справка за най-престижните магазини за фотографска техника. Убиецът се мислеше за професионалист, дори за художник, и се гордееше с работата си. Това я навеждаше на мисълта, че той се гордее и с пособията си.

От опит знаеше, че следователят трябва да „разбере“ оръжието, с което е било извършено престъплението. Смъртта на Рейчъл беше причинена и от ножа, забоден в сърцето й, и от фотоапарат.

С Пийбоди влязоха в магазин „Имидж Мейкърс“ на Пето авеню. Обстановката беше делова, продуктите бяха подредени на полици и в остъклени витрини. На двата монитора на стената се редуваха различни фотографии — много колоритни и много артистични.

Дребничък тъмнокос мъж, чиято бяла риза вече беше овлажнена от потта, се приближи до Ив:

— Желаете ли да ви покажа нещо?

— Зависи. — Тя разгърна сакото си, за да му покаже значката, която беше закачила на колана си. — Налага се да ви задам няколко въпроса.

— Платих си глобите за неправилно паркиране, честна дума! Имам разписка.

— Браво! Не става въпрос за глобите. Интересуват ме фотоапарати, художествена фотография. — Извади снимката на Рейчъл, направена на работното й място. — Според вас бива ли го фотографът?

Продавачът внимателно хвана снимката за едното ъгълче, погледна я, възкликна:

— Показаха я по телевизията! По новините. Това е момичето, което са намерили в контейнера. Безобразие! Истинско безобразие!

— Имате право. Кажете ми дали снимката е хубава… от професионална гледна точка.

— Аз съм обикновен продавач, не разбирам от художествените аспекти на фотографията. Мога да ви кажа само, че резолюцията е добра… и че снимката не е направена с апарат-еднодневка. Почакайте. — Той махна на жената, която стоеше зад щанда. — Нела, ела да погледнеш нещо.

Нела беше слаба като вейка, пурпурната й коса беше прибрана на висок кок. Триъгълното й лице, бяло като тебешир, беше като фон за пурпурните й очи и устни.

Тя разгледа фотографията, извърна поглед към Ив:

— Това е мъртвата девойка. — Говореше носово, акцентът й беше типичен за квартала Куинс. — Видях я по новините. Извратеният мръсник, дето я е убил, ли е направил снимката?

— Така предполагаме. Извратеният мръсник добър фотограф ли е?

Нела сложи на щанда снимката, разгледа я внимателно. Вдигна я срещу светлината, после я разгледа с увеличително стъкло.

— Бива го. Професионалист е или талантлив аматьор. Резолюцията е много добра… Но по-важното е, че показва близост, общуване с обекта.

— Какво разбирате под „общуване“?

Нела отвори чекмеджето, извади пакетче с дъвки. Без да откъсва поглед от фотографията, разкъса опаковката:

— Този човек не прави обикновени снимки на любимото куче на семейството или да речем на Големия каньон, фотографията показва обич към девойката, проникване в душевността й, възхищение от личността й. Заснета е от човек с набито око и сигурна ръка.

— Какъв апарат е използвал?

— Хей, да не съм ви някой Шерлок Холмс? — Тя се изкиска на остроумието си, пъхна дъвката в устата си.

— Какъв апарат ще използвате, ако се взимате на сериозно? Ако искате да фотографирате някого, без да разбере?

— „Борнейз“ 600 или „Ризери“ 5М, стига да разполагам с купища пари. Хората с по-ограничени средства биха избрали дигиталния „Хайзерман“. — Тя извади от витрината апарат с размерите на дланта й. — Този е „Ризери“, последен джобен модел. Когато снимаш някого тайно, ти трябва малък апарат. Обаче ако се стремиш към художествени фотографии, не използваш моделите, които се прикрепват към ревера. „Ризери“ е съвършен за професионалисти, освен това е съвместим с всички компютри.

— Колко апарата от този модел продавате за един месец?

— По-добре питайте колко продаваме за една година. На практика тези фотоапарати никога не се повреждат, което е хубаво за клиента и лошо за нас. Ако си купиш „Ризери“, вярно ще ти служи за цял живот. С течение на времето някои маниаци правят подобрения, но този модел е последната дума на техниката.

— Имате ли списък на клиентите, които са купили от трите марки апарати, които изброихте?

Нела направи балонче от дъвката, то изплющя.

— Мислите ли, че извратеният мръсник е пазарувал при нас?

— Все отнякъде трябва да започна.

Като излязоха от магазина, Ив се обърна към помощничката си:

— Търси имената на хората, които са купили фотоапарати и от трите марки. Вземи информацията от всички магазини в града. Ще проведа тест за вероятност, но се обзалагам, че нашият човек е избрал най-доброто. Ще сравним имената на хората, купили фотоапарати, с имената на онези, които са пазарували гримове от марките, използвани от убиеца. Току-виж ни е излязъл късметът.

— Ами ако престъпникът е взел под наем фотоапарата?

— Не ми разваляй удоволствието, остави ме още малко да помечтая… — Ив се облегна на вратата на колата. — Признавам, че и на мен ми хрумна подобна мисъл, но първо ще проучим купувачите. Колко професионални фотографи смяташ, че има в града?

— Въпросът е с повишена трудност.

— Налага се да разберем. Ще започнем с четири сектора. Местопрестъплението, квартала, в който е живяла жертвата, университета, компютърния клуб. Той е изпитвал необходимост да вижда Рейчъл. А тя го е познавала, поне по физиономия, щом се е съгласила да се качи в колата му. След като приключим, ще започнем разпитите на познатите, преподавателите, колегите на Рейчъл от магазина и от университета. Също и на професионалистите, които работят в района и които се занимават с художествена и портретна фотография.

Тъкмо когато потегли, видеотелефонът на таблото избръмча, на екранчето се появи красивото лице на Макнаб. Дългата му руса коса беше вързана на опашка, на ухото му блестяха три сребърни обички.

— Лейтенант… полицай. Открих компютъра, който е използвал вашият човек. Ако искате да се отбиете „При знаменитостите“… ха-ха! — ще ви чакам…

— Занеси машината в управлението — прекъсна го Ив. — Съобщението до Надин е било въведено в един и двайсет, но на компютъра е било възложено да го изпрати по-късно. Изгледай записите от охранителната камера. Интересува ме кой е използвал машината по това време. Незабавно искам това лице да бъде идентифицирано. След малко и аз ще бъда в управлението.

— Слушам, лейтенант. Само че ще ми отнеме известно време, докато…

— В единайсет започва съвещанието на екипа, работещ по случая. Ще се обадим да ни осигурят помещение. — Тя стрелна с поглед помощничката си, която покорно извади комуникатора си. — Очаквам да ми съобщиш необходимата информация. — Замълча за миг, после добави: — Браво, детектив, справи се отлично. — Прекъсна връзката, тъкмо когато младежът засия от похвалата.

— Зала за съвещания „А“, лейтенант — промърмори Пийбоди.

— Добре. Свържи се с Фийни и му кажи да бъде там.

 

 

Разполагаше с достатъчно време да въведе в компютъра данните, с които разполагаха до момента, да проведе теста за вероятност, да проучи заключенията на съдебния лекар и на шефа на лабораторията. Накрая, тласкана от чувство за вина, се свърза с Надин:

— Възнамерявах да ти се обадя по-скоро и да те информирам за хода на разследването, но всъщност няма нищо ново.

— Няма нищо ново, което искаш да ми съобщиш — поправи я репортерката.

— Не се заяждай, Надин. Работя по няколко версии, попаднахме на улики, които трябва да проследим.

— Кажи ми нещо повече.

— Непременно, стига да съм сигурна в информацията. Обещавам. Не те изолирам, наистина нямам какво да ти съобщя.

— На мен не ми минават тези. Винаги има по нещичко. Хайде, подскажи ми го.

Ив се поколеба, въздъхна:

— Твоят източник от полицията е потвърдил, че жертвата не е била изнасилена; смята се, че девойката е познавала убиеца си. Лейтенант Далас, която ръководи разследването, не е била открита за коментар.

— Супер! Както вече казах, винаги се намира по нещичко. Тя още ли е в моргата?

— Утре съдебният лекар ще предаде трупа на родителите. Извинявай, но се налага да прекъсна. Имам важно съвещание.

— Последен въпрос. Ще потвърдиш ли, че ръководителката на екипа по разследването смята, че убиецът на Рейчъл Хоуард търси нова жертва?

— Не, няма! Не играй с тази карта, Надин! Не и преди да е хвърлена.

Прекъсна връзката, прокара длани по страните си. „Защото скоро това ще се случи“ — помисли си.

 

 

Беше първа в залата за съвещания, затова седна, извади бележника си, записа отделните елементи, опита се да ги обобщи.

Снимки, млада и непорочна девойка, портрет, светлина.

„Светлината й беше чиста.“

Това символ за девственост ли е?

Как убиецът е разбрал за невинността й? Каква е била ролята му в живота й — човек, пред когото се е изповядвала, потенциален любовник… преподавател?

„На кого е вярвала Рейчъл? — запита се, представи си красивото момиче с лъчезарната усмивка и сама си отговори: — На всекиго. Била е доверчива като дете!“

Изведнъж й хрумна, че не й се е случвало да изпитва безрезервно доверие към някого. Разбира се, за разлика от Рейчъл, не беше живяла в прекрасен дом под грижите на любящи родители и в компанията на нахакана по-малка сестра. Животът на Рейчъл Хоуард е бил прекалено нормален, с изключение на последните й часове. Семейство, приятели, следване, работа в супермаркета, къща в спокоен квартал.

На възрастта на Рейчъл вече беше завършила Полицейската академия, вече носеше униформата на полицай. Вече беше се срещала със смъртта. Беше причинила смърт.

Не беше и девствена. На колко ли години беше — шест, седем — когато баща й за пръв път я изнасили?

Всъщност има ли значение? Светлината й със сигурност никога не е била чиста.

Невинността, простосърдечието на Рейчъл са привлекли престъпника. Именно тях е искал. Убил я е заради тях.

Ив вдигна поглед, когато Макнаб влезе в залата, нарамил обемистия компютър от клуба. По навик го изгледа, питайки се дали наистина се е възстановил. Преди месец един безумец беше използвал срещу него полицейска електрошокова палка, вследствие на което в продължение на няколко дни, изпълнени със страх и напрежение, той смяташе, че ще остане парализиран за цял живот.

Походката му още не беше пъргава, но поне вече не куцаше, не влачеше левия си крак. Вярно, че доста беше отслабнал, обаче мускулите му не бяха атрофирали.

— Извинете, лейтенант — каза задъхано. Лицето му беше пламнало от усилието да носи тежката машина. — Ей сега ще бъда готов.

— Спокойно, не си закъснял.

Застана до него да следи работата му и за пореден път се изуми от екстравагантното му облекло. Днес беше се издокарал с тревистозелен тънък панталон и тясна тениска на бели и зелени райета. Елекът и сандалите му бяха тъмнорозови.

Рейчъл бе носила джинси, синя блуза и еспадрили. И мънички сребърни обички.

„Жертвата и ченгето сякаш принадлежат към различни светове“ — помисли си тя.

Отново се запита защо Рейчъл е посещавала компютърния клуб. Не е била грозна, нито „загубенячка“, нито пък момиче, което търси връзка за една нощ. Каква е била причината?

— В свободното си време посещаваш ли компютърните клубове, Макнаб?

— Вече не. Там е голяма скука. Но когато пристигнах в Ню Йорк, още бях млад и зелен и се случваше да отида в подобен клуб. Мислех си, че там се вихрят щури купони, а гаджетата ще се побъркат по мен заради компютърните ми умения.

— Очакванията ти оправдаха ли се?

— Разбира се. — Младежът дяволито се усмихна. — Но това беше преди ерата на Пийбоди.

— Защо е ходила там, Макнаб?

— А? Пийбоди ли?

— Рейчъл. — Ив побутна към него снимката на момичето. — Какво е търсила в този клуб?

Той наклони глава, внимателно разгледа фотографията.

— Подобни клубове привличат като с магнит студентите, особено онези, които още нямат право да консумират алкохол. Отиваш там и се правиш на възрастен, сервират ти безалкохолни коктейли с префърцунени названия, музиката е страхотна. Ако искаш да подготвиш домашното си, имаш под ръка компютри, можеш да потанцуваш, да поговориш с приятели, да флиртуваш… да правиш каквото ти дойде на ума. Тези клубове са нещо като… като мост между юношеството и зрелостта. Затова повечето посетители са на възраст под трийсет години.

— Ясно. Разбрах. — Ив стана да си налее кафе, и едва не се сблъска с Пийбоди, която се втурна в залата като ураган, последвана от Фийни.

— Май цялата банда е тук. — Ирландецът се тръсна на един стол. — Малката, ще ми налееш ли от тази отрова?

Ив взе още една чаша. Изведнъж й хрумна, че само Фийни я нарича „малката“. Странно, че едва сега й направи впечатление. Каза си, че ако в живота й има мост, това е Фийни.

Постави чашата пред него, обърна се към всички:

— Ето информацията, с която разполагаме до този момент. — След като свърши, махна на Макнаб: — Твой ред е, умнико.

— Съобщението е било изпратено от този компютър до Надин Фарст от Канал 75. Определихме и часа на изпращане. На записа от охранителните камери за този отрязък от време се виждат… пресичащи се лазерни лъчи, танцуващи силуети. — Макнаб нареди на машината да покаже на монитора видеоматериала. — Компютърът се намира… един момент. — Той започна да рови в многобройните си джобове, най-сетне извади лазерна показалка и очерта един сектор на екрана. — Намира се ето тук. — В момента хората, които са пред него, го закриват. Сега обаче… стопкадър! Виждате оператора. Компютър, раздели екрана, увеличи изображението. Не беше много трудно, трябваше само да изолирам светлините и да подсиля образа.

— Жена е! — Ив стана и се приближи до екрана. — Около двайсет и петгодишна, от смесена раса. Сигурно с мокри дрехи тежи петдесет килограма. Няма начин да е убила Хоуард и да я е захвърлила в контейнера. Кожа и кости е, сигурно има сили колкото невръстно дете.

— Инфоманка — намеси се Макнаб.

— Какво?

— Инфоманка. Има такъв тип хора — живеят, за да работят на компютър, буквално са ненаситни. Някои се затварят в стаичка и почти не контактуват с човешки същества. Само с машината. Други са общителни, дори припечелват по някой долар, като изпращат, получават или изготвят доклади и отчети. Готови са да работят всичко, стига да им даде повод да боравят с данни и информация.

— Като откачалките от Отдела за електронно обработване на информацията — подхвърли Ив.

— Без обиди, моля — промърмори Фийни и се помъчи да прикрие усмивката си. — Инфоманите много рядко имат постоянна работа. Или не могат да издържат, или шефовете набързо ги изхвърлят. — Той забарабани с пръсти, докато се взираше в екрана. — Погледнете, в този момент се осъществява „доставката“. Сервитьорката оставя купчина дискове. Може би получава процент от печалбата на човека, който изпраща съобщенията.

— Всъщност всичко е законно — добави Макнаб. — Все едно да ви кажа: „Лейтенант, моля, изпратете тези писма вместо мен, компютърът ми е повреден, нямам време.“ А после ви давам десет долара за труда и загубеното време.

— Ако пък си наркопласьор, пробутваш дисковете на някой наркоман, който използва различни компютри за изпращането на съобщенията. Накисваш него, а ти излизаш сух от водата.

Макнаб сви рамене:

— Да, има го и този момент. Но кой ще се довери на наркоман да изпрати по електронната поща важни сведения?

Ив въздъхна:

— Явно убиецът се е доверил. Да видим коя е жената. Все пак трябва да я разпитаме. Пийбоди, обади се в клуба, провери дали някой знае името й. Тези… инфомани четат ли онова, което изпращат?

— Понякога, защото е елемент от тръпката — обясни Фийни. — Надничаш в живота и в мислите на хората, без да имаш досег с човешки същества.

— Това ми харесва — промърмори Ив.

— Разбира се, ако информацията е поверителна, можеш да я закодираш така, че изпращачът да не я прочете. Въпреки че опитните инфомани са и отлични хакери. Но тази дама не се интересува от текста. Погледнете колко бързо преполови купчината дискове.

— Какво става с дисковете, след като тя приключи?

— Сервитьорката ги взима, ако има други, донася и тях. „Обработените“ се поставят на специална масичка до бара. Ако са ти необходими, ги взимаш, в противен случай от клуба ги изхвърлят. Длъжен си да ги надпишеш — добави. — Събирането на информация се заплаща по-скъпо и също се записва на диск, който обаче се поставя на друго място… В момента се осъществява изпращане.

— Убиецът би могъл да отиде в клуба по всяко време, да остави диска. Изпива един коктейл, вижда как жената изпраща електронното писмо… Не бърза — въздъхна Ив. — Старае се винаги да е сред множеството, за да се скрие от охранителните камери. И така, пийва нещо, танцува, може би дори избира следващата си жертва; пъха в джоба си диска, преспокойно излиза. Отива си вкъщи, спи като заклан — сигурна съм. А сутринта, докато си пие кафето, включва телевизора, за да се порадва на резултата от нощната си работа.

— Изобщо не се е озорил — кимна Фийни. — Бас държа, че с нетърпение очаква отново да го направи.

— Ще направим справка за хората, които са купили апарати и гримове в магазините, намиращи се в трите набелязани сектора. Както и за професионалните фотографи, които живеят или работят там. Прегледайте и дисковете, непотърсени от собствениците си, преди да са ги изхвърлили. Макнаб, на теб се падна да намериш инфоманката и да я разпиташ. В края на краищата двамата говорите на един и същ език.

— Слушам.

— Аз отивам в университета. Ще разговарям със студентите от курса по художествена фотография, ще се опитам да направя възстановка на последните часове на Рейчъл. После ще си взема един час отпуска. Пийбоди, ти ще работиш с Фийни. — Ив взе снимките. Още не беше готова да прикрепи изображенията на Рейчъл Хоуард на таблото на мъртъвците. — Ще бъда тук в четиринайсет часа.