Нора Робъртс
Портрет в смъртта (4)

Трета глава

Вратата на асансьора се плъзна встрани. Във фоайето вече ги чакаше дроид-иконом. Черната му коса беше гладко сресана, имаше тънки мустачки. Носеше старомоден фрак — дреха, каквато Ив беше виждала само в архивните филми от колекцията на Рурк. Колосаната му риза беше невероятно бяла.

— Лейтенант Далас, полицай — произнесе той с префърцунен английски акцент. — Извинете за безпокойството, но ще ви помоля да се легитимирате.

— Няма проблем. — Ив извади значката си. Дроидът се втренчи в документа, от окото му излезе тънък червен лъч. — Охранител ли си?

— Аз съм многофункционален, лейтенант. — С лек поклон дроидът й върна значката. — Последвайте ме, ако обичате.

Той отстъпи встрани, за да им направи път. Подът на фоайето беше облицован с плочки от бял мрамор, наоколо бяха подредени красиви антики и керамични саксии с прекрасни цветя. Силно впечатление правеше статуя на гола жена с отметната глава, която притискаше ръце до главата си, като че ли миеше косата си. Пред нея също бяха подредени красиво аранжирани цветя.

Стените бяха украсени с фотографии и мултимедийни продукти, поставени в рамки. На повечето бяха изобразени голи жени, но според Ив снимките бяха по-скоро романтични, отколкото еротични. Завесите бяха от някаква ефирна материя, светлината беше приглушена.

Икономът отвори поредната масивна врата и с поклон ги въведе в апартамента.

„Всъщност думата «апартамент» е неточна“ — помисли си Ив. Всекидневната представляваше грамадно помещение, изпълнено с цветове, цветя и деликатни тъкани. И тук стените бяха украсени с картини и фотографии.

— Заповядайте, седнете — каза дроидът. — Госпожа Браунинг ще дойде всеки момент. Желаете ли закуска и някакви напитки?

— Не, благодаря.

— И двете са въшливи с пари, получени като наследство — прошепна Пийбоди, когато останаха сами. — Особено Анджела Брайтстар. Е, не е богата като Рурк, но спокойно може да не работи до края на живота си. Притежава едноименната галерия на Медисън авеню. Там се събират големите клечки от артистичния свят. Веднъж с Чарлс посетихме изложба в тази галерия.

Ив пристъпи към картина, която представляваше цветни петна, сред които стърчаха някакви издатини:

— Защо вече не се рисуват например къщи? Неща, които са реални…

— Реалността е подчинена на възприятието. — Лиан Браунинг царствено пристъпи в дневната.

„Думата «влезе» е неподходяща за нея — помисли си Ив. — Когато една жена е висока близо метър и осемдесет, има атлетично телосложение и е облечена в блестяща сребриста роба, тя не влиза, а пристъпва царствено.“

Косата й, дълга до кръста, беше като водопад от слънчеви лъчи, лицето й беше също така забележително — имаше голяма уста, дългият й нос беше чип, раздалечените й очи бяха теменужени.

Ив веднага се досети, че именно тя е позирала за изработването на бялата скулптура във фоайето.

— Моля да ме извините, задето ви приемам в този вид. — Усмихна им се като жена, която знае, че е направила силно впечатление. — Позирах на моята партньорка. Предлагам да седнем и да пийнем нещо студено, а вие ще ми разкажете какво ви води при мен.

— Имате ли студентка на име Рейчъл Хоуард?

— Имам много студенти. — Тя седна на канапето, тапицирано в маково червено — на Ив й се стори, че една от картините на стените сякаш е оживяла. Позата й сякаш казваше: „Гледайте ме и ми се възхищавайте.“ — Всъщност много добре познавам Рейчъл. Човек не може да я забрави. Толкова е умна, толкова е амбициозна. Жалко, че посещава моя курс само като един вид хоби. Въпреки това се справя чудесно. — Тя лениво се усмихна. — Дано да не е загазила… макар че, ако питате мен, направо е жалко, че днешните момичета от време на време не си позволяват да сгазят лука.

— Рейчъл сериозно е загазила, госпожо Браунинг. Мъртва е.

Усмивката на Лиан помръкна, тя се изпъна:

— Мъртва ли? Как е възможно? Тя е толкова млада! При нещастен случай ли е загинала?

— Не. Кога за последен път я видяхте?

— Снощи, по време на заниманията. Господи, умът ми не го побира! — Тя притисна пръсти до слепоочията си. — Родни, Родни, донеси ни нещо… нещо студено. Искрено съжалявам за случилото се. — Флиртуващата самодоволна кокетка изчезна, на нейно място остана покрусена жена. Тя отпусна ръка, после безпомощно я повдигна. — Не е за вярване! Сигурна ли сте, че убитата е Рейчъл Хоуард?

— Да. Какви бяха взаимоотношенията ви с нея?

— Беше моя студентка. Виждах я веднъж седмично, посещаваше и практическите занимания, които устройвам втората събота от всеки месец. Харесвах я. Както вече ви казах, беше много умна и изпълнена с желание да се учи. Животът беше пред нея. Виждала съм много момичета като Рейчъл, ала тя беше над средното ниво — по-умна, по-привлекателна, по-амбициозна. Господи, какъв ужас! Нападнали ли са я? Или пък виновник е приятелят й?

— Имаше ли си приятел?

— Нямам представа. Наистина не знам много за живота й. Спомням си, че веднъж след лекциите я чакаше някакъв младеж. Често се движеше с големи компании млади хора — беше много общителна… Хм, сега си спомням, че няколко пъти я видях в кампуса с друго момче. Направиха ми впечатление, защото бяха прекрасна двойка. Младата надежда на Америка. Благодаря, Родни — добави, когато дроидът постави на масичката поднос с три чаши, пълни с пенлива розова течност.

— Ще желаете ли нещо друго, мадам?

— Да. Помоли госпожа Брайтстар да дойде при нас.

— Разбира се, мадам.

— Спомняте ли си да е споменавала за някой си Диего?

— Не. Честно казано, не бяхме толкова близки, че да ми доверява тайните си. Рейчъл беше само една от моите студентки, която се набиваше на очи заради красотата и жизнеността си. Но нямам представа за живота й извън университета.

— Можете ли да ми кажете какво правихте снощи след курса?

Тя се поколеба, въздъхна:

— Предполагам, че въпросът е рутинен. — Взе чашата си и добави: — Прибрах се направо вкъщи, което означава, че съм била тук приблизително в девет и двайсет. С Анджи вечеряхме, разговаряхме за онова, върху което работим. Днес нямам лекции, затова си легнахме чак след един часа. Слушахме музика, любихме се, после заспахме. Тази сутрин станахме след десет. И двете не сме излизали. Навън е ужасно горещо, а пък Анджи работи в студиото.

Тя се обърна и протегна ръка на брачната си партньорка, която току-що беше влязла в дневната. Анджела Брайтстар носеше черна манта, която стигаше до прасците й и беше покрита с петна от разноцветни бои. Буйната й къдрава коса с цвят на червено вино беше прибрана на опашка и завързана с дълъг прозрачен шал.

Лицето й беше деликатно, с фини кости, розовите й устни бяха като на кукла, очите й бяха светлосиви. Заради широката манта изглеждаше много дребничка и беззащитна.

— Скъпа, една от моите студентки е била убита.

— О, скъпа! — Анджи хвана ръката й и макар дрехата й да беше изцапана с бои, седна на канапето. — Коя е? Как се е случило?

— Рейчъл Хоуард — младата девойка, за която съм ти говорила.

— Така ли? Нали знаеш, че не помня имена… — Тя притисна дланта на Лиан до страната си, после се обърна към Ив: — От полицията ли сте?

— Да. Аз съм лейтенант Ив Далас.

— Хм, името ми е познато. Откакто Монти ми съобщи за посещението ви, се мъча да си спомня откъде ви познавам, но уви, не успях. Занимавате ли се с живопис?

— Не. Госпожо Брайтстар, ще ни кажете ли в колко часа професор Браунинг се прибра вкъщи?

— За съжаление и по отношение на времето паметта често ми изневерява. В девет и половина ли беше? — Тя погледна Лиан за потвърждение. — Да, беше приблизително в девет и половина.

„Обикновено интуицията ми подсказва, когато свидетелите лъжат, но тези двете очевидна казват истината — озадачено си помисли Ив. — Пък и засега не виждам мотив за извършване на престъплението.“ Отвори чантата си, избра една от непринудените снимки на Рейчъл:

— Какво ще кажете, професор Браунинг?

— Да, това е Рейчъл.

— Какво красиво момиче — толкова младо и чисто! — възкликна Анджи. — Има прекрасна усмивка.

— Можете ли да дадете професионална оценка на фотографията?

— О, за това ли става въпрос? — Лиан въздъхна, наклони глава. — Фотографът е добър. Умело е използвал светлината. Хванал е обекта от интересен ъгъл. Умело е подчертал младостта и жизнеността на девойката, привлекателната й усмивка. Това ли ви интересуваше?

— Да. Възможно ли е да се направи подобна фотография, без обектът да забележи, че го снимат?

— Разбира се, стига фотографът да притежава вярна интуиция. — Тя остави снимката. — Убиецът ли я е заснел?

— Може би.

— Била е убита, така ли? — Анджи прегърна Лиан. — Какъв ужас! Как е възможно да убиеш такова невинно създание?

— Невинно ли? — повтори Ив.

— Погледнете лицето й… очите й. — Анджи поклати глава. — От пръв поглед се вижда, че девойката е олицетворение на невинността.

Докато кабината на асансьора се спускаше надолу, Ив си спомни как изглеждаше Рейчъл, когато я намери в контейнера.

— Може би именно това е била целта му — промълви. — Да отнеме невинността й.

— Не я е изнасилил.

— Не я е насилил физически, а… по друг начин. „Светлината й беше чиста“ — така гласеше фраза от посланието му. Може би говори за душата й. Нямаше ли някакво поверие, че камерата на фотоапарата те лишава от душа?

— Да, и аз съм го чувала. Къде отиваме, лейтенант?

— В университета.

— Супер! Повечето студенти са страхотни мъже. — Пийбоди сведе глава под убийствения поглед на началничката си. — Вярно е, че с Макнаб имаме сериозна връзка…

— Нито дума за сериозната ти връзка с Макнаб! Като чуя за нея, тръпки ме побиват.

— Само защото с него сме обвързани — невъзмутимо продължи Пийбоди, докато прекосяваха фоайето, — не означава, че нямам право да поглеждам други мъже. Всяка жена го прави. Добре де, може би вие сте изключение, защото няма смисъл да го правите.

— Разреши ми да ти напомня, че не сме тръгнали да зяпаме хубави студенти, а разследваме убийство.

— При възможност предпочитам да съчетавам няколко занимания. Което ми напомня, че не е зле пътьом да хапнем нещо. Така ще работим по разследването, ще задоволим потребностите на тялото си и ще зяпаме мъжете.

— Последното отпада! Забраната важи за всички етапи на разследването.

Пийбоди стисна устни:

— Днес сте ужасна.

— Точно така! — Ив пое глътка от нажежения въздух, усмихна се. — Но ми доставя огромно удоволствие.

 

 

Съобщението за насилствената смърт на Рейчъл Хоуард предизвика различни реакции сред хората, които я познаваха. Повечето избухнаха в сълзи. След като разпита половин дузина нейни приятелки и преподаватели, Ив си каза, че има опасност да се удави в океана от сълзи.

Седна на леглото в една от стаите в общежитието и се огледа. Помещението беше толкова малко, че приличаше на дрешник. В него едва се побираха две легла, две бюра и две тоалетки. Всяко свободно местенце беше заето от вещи, които Ив мислено наричаше „загадъчни момичешки принадлежности“. Стените, боядисани в светлозелено, почти не се виждаха от закачените плакати и рисунки, бюрата бяха отрупани с дискове, кутийки с грим, плюшени играчки. Завивките бяха розови като бонбони. Всъщност в цялото помещение преобладаваше миризмата на сладкиши, от която стомахът на Ив запротестира.

„Трябваше да приема съвета на Пийбоди и да хапна нещо“ — помисли си тя.

Две момичета седяха прегърнати на другото легло и ридаеха.

— Не е вярно. Не може да е вярно.

Не беше ясно коя от двете произнася думите, ала Ив забеляза, че вместо да се успокоят, ридаеха все по-силно. Започна да подозира, че драматизмът на положението им доставя удоволствие.

— Зная, че сте покрусени, но се налага да ви задам няколко въпроса.

— Не мога. Наистина не мога!

Ив потърка слепоочията си с надеждата да прогони напрежението.

— Пийбоди, погледни дали има нещо за пиене в хладилника.

Помощничката й покорно коленичи пред мъничкия хладилник, в който намери няколко кутийки диетична кока-кола. Отвори две и ги подаде на студентките:

— Пийнете няколко глътки, дълбоко си поемете въздух. Ако искате да помогнете на Рейчъл, трябва да разговаряте с лейтенант Далас. На ваше място Рейчъл щеше да стори същото, повярвайте ми.

— Точно така — промълви дребната блондинка. От сълзите лицето й беше подпухнало, носът й течеше. Отпи от кутийката и добави: — Рейч беше готова на всичко заради приятелите си.

Чернокосото момиче, което се казваше Ранда, продължаваше да бърбори несвързано, но прояви достатъчно съобразителност да подаде на съквартирантката си няколко хартиени носни кърпички.

— Мечтаехме през следващия семестър Рейчъл да се премести при нас. Затова работеше в магазина и спестяваше всеки цент. Казваше, че животът в общежитието ще обогати житейския й опит. Пък и наемът за стаята не е толкова висок, когато се раздели между трима.

— Никога повече няма да я видим! — изхлипа блондинката и притисна кърпичката до лицето си.

— Хайде, успокой се. Казваш се Чарлин, нали?

Момичето през сълзи погледна Ив:

— Да, обаче всички ми викат Чарли.

— Чарли, трябва да се овладееш, за да ни помогнеш. Кога за последен път видя Рейчъл?

— Снощи вечеряхме в закусвалнята, после тя отиде на лекцията по фотография. Получавам безплатни купони, които винаги ми остават, затова я почерпих.

— В колко часа бяхте в закусвалнята?

— Трябва да е било около шест. Имах среща с моя приятел в осем. С Рейч вечеряхме, тя отиде на лекцията. Върнах се тук да се преоблека… Господи, никога повече няма да я видя!

— Пийбоди. — Ив кимна към вратата.

— Успокой се, Чарли. — Пийбоди потупа момичето по рамото. — Искаш ли да се поразходим? Навън ще се почувстваш по-добре.

— Вече никога няма да се чувствам добре. Никога, никога! — възкликна тя, но позволи на Пийбоди да я отведе.

Като остана насаме с Ив, Ранда издуха носа си и промърмори:

— Не се сърдете на Чарли. С Рейчъл бяха много близки. Освен това следва драматично изкуство.

— Питам се дали причината е в специалността й или й харесва да разиграва сцени — промърмори Ив.

Както очакваше, девойката неволно се усмихна:

— И двете предположения отговарят на истината. Но самата аз чувствам, че трудно ще преживея смъртта на Рейч. Само за нея мисля.

— След време скръбта ще отшуми. Няма да забравиш мъртвата си приятелка, но ще преодолееш травмата. Зная, че двете с Чарли, както и мнозина студенти и преподаватели, с които разговарях, сте харесвали Рейчъл.

— Човек не можеше да не я обикне — подсмръкна Ранда. — Беше като светлина, която озарява живота, прави го по-ведър. Нали разбирате?

— Да — кимна Ив. — Понякога хората проявяват ревност към подобни личности. Или пък ги мразят заради вътрешната им красота. Хрумва ли ти за някого, който е изпитвал омраза към Рейчъл?

— Не… за никого. Вярно е, че не живееше в кампуса, само посещаваше лекциите, но имаше много приятели сред нас. Беше умна, много умна, обаче не се фукаше.

— Имало ли е някой, който е искал да бъде по-близък с нея?

— Питате ме дали е имала интимен приятел, нали? — Ранда въздъхна. Сълзите й вече бяха пресъхнали. — Ходеше с различни момчета. Но не се чукаше с никого. Имаше си убеждения по този въпрос. Казваше, че ще се отдаде на мъж, само когато почувства, че е готова. Ако някой много настояваше да прави секс с нея, тя обръщаше всичко на шега и си оставаха приятели, в противен случай го зарязваше.

— Чувала ли си я да говори за някой си Диего?

— О, този фукльо ли? — Ранда сбърчи нос. — От латинската раса е, мисли се за върха на сладоледа. Лепна се за Рейчъл в клуба. Тя излезе с него само един път, беше я поканил на вечеря в някакъв мексикански ресторант, на който уж бил собственик. Разбира се, помъчи се да я вкара в леглото, обаче взе да прави фасони, когато му отказа. Веднъж цъфна в кампуса и направо побесня, защото Рейч го отпрати. Мисля, че беше преди няколко месеца.

— Знаеш ли фамилното му име?

— Не. Един такъв нисък и много космат. Винаги носи каубойски ботуши с висок ток. Но в интерес на истината е страхотен танцьор.

— Някой друг опитал ли се е да я вкара в леглото?

— Ами… Хуп. Джаксън Хупър. Асистент е на преподавателя по английска литература. И той се мисли за голяма работа, само че е по-изискан. Чука момичетата като билярдни топки, а Рейчъл отказа да играе. Това го амбицира, започна да й върви по петите. Не че я дебнеше, само се стараеше да бъде навсякъде, където знаеше, че ще присъства и тя. Мислехме, че й е толкова навит, защото беше първото момиче, което му отказва, а той не искаше да проваля рекорда си.

— Само в кампуса ли я преследваше или извън него?

— Рейч спомена, че няколко пъти отишъл в супермаркета, където тя работеше. Не нахалствал, правил се на много печен. Всъщност на нея дори й беше харесало.

— Кога за последен път я видя, Ранда?

— Не отидох с тях на вечеря, защото трябваше да уча. Тя спомена, че след лекциите ще пренощува тук. Понякога го правеше, особено когато часовете й бяха до късно. На практика е забранено, но на кого му пука? Беше симпатична на всички… Когато не се върна, решихме, че се е прибрала у дома. Изобщо не се разтревожих. — От очите й отново рукнаха сълзи. — Дори не се сетих за нея. Чарли я нямаше, чувствах се прекрасно, защото бях сама в стаята, никой не ми пречеше да уча. Само че докато съм си го мислила, някой е убил Рейчъл.

 

 

Намериха Джаксън Хупър в друго общежитие. Щом го видя на вратата, Ив разбра, че е научил печалната новина.

Беше блед, а когато понечи да каже нещо, устните му потрепериха. Той така ги стисна, че се превърнаха в тънка линия.

— Вие сте ченгетата, нали?

— А вие сигурно сте Джаксън Хупър. Ще ни поканите ли? Налага се да поговорим.

— Да… — Младежът прокара пръсти през гъстата си коса, изрусяла от слънцето, отстъпи да им направи път.

Беше висок, с атлетично телосложение, което се постига с редовни тренировки в залата за фитнес или със скъпи козметични операции. Едва ли получаваше добро възнаграждение като асистент — стаята му беше още по-малка от тази на двете момичета — затова Ив реши, че великолепните му мускули са резултат на физически упражнения.

Което означаваше, че той е силен, дисциплиниран и мотивиран.

Лицето му беше като изваяно от скулптор, кожата му беше съвършена, имаше сини очи и волева брадичка. Обяснимо беше защо всички необвързани студентки са минали през леглото му.

Настани се на стола зад бюрото, разсеяно махна на посетителките да седнат на леглото:

— Научих преди десет минути. Някой ми каза… Имах час, но не събрах сили да вляза в аудиторията.

— Разбрах, че сте ходили с Рейчъл.

— Излизахме заедно няколко пъти. — Той се поколеба, потърка лицето си, като че ли се събуждаше от дълбок сън. — Разбирам, че вече са ви осведомили. Винаги се намира по някой, който си пъха носа в чуждите работи. Ще бъда откровен с вас. Исках отново да изляза с нея и наистина ми се щеше да я вкарам в леглото. Само че тя твърдо отказа.

— Сигурно самочувствието ви е било наранено. — Ив стана да разгледа снимките на стената. На всички беше фотографиран самият той, но в различни пози. „Май сме доста суетни“ — помисли си.

— Така е. Нито едно момиче не ми е отказвало. Защото ме бива в леглото. — Сви рамене и добави: — Стана ми криво, когато отказа да си легнем заедно, после, когато я канех да излезем, все ми измисляше някакво оправдание да ме отпрати. Право да ви кажа, по-скоро бях… озадачен. Погледнете. — Той посочи снимките и широко се усмихна, белите му равни зъби проблеснаха. — Първокласна стока, нали?

— Но Рейчъл е отказала да я купи.

— Именно. Бях едновременно ядосан и учуден. После ми стана интересно. Питах се колко ли време ще ми отнеме и какво трябва да направя, за да я сваля. В края на краищата бях имал много по-големи красавици, та се чудех какво му е на това момиче. Накрая буквално ме обсеби. — Закри с длани лицето си и промърмори: — Мамка му!

— Ходили сте по петите й.

— Да. Досущ като куче-дроид. Щом научех, че ще бъде в някой клуб или че отива в библиотеката, веднага цъфвах там. Няколко пъти отидох в супермаркета, където работеше, само и само да поговоря с нея. Заех скутера на моя съквартирант, за да я закарам до вкъщи. Тя се съгласи. Изобщо не се страхуваше от мен.

— Карали ли сте се с нея?

— Веднъж-два пъти избухнах. А тя само се засмя… и ядът ми мина. Друго момиче би ме наругало, но Рейчъл само се смееше. Може би бях влюбен в нея. — Хупър отпусна ръце. — Да, мисля, че бях влюбен…

— Къде бяхте снощи?

— Бях намислил да я чакам след лекцията и да я придумам да пием някъде кафе или да хапнем пица. Бях готов на всичко, стига да приеме поканата ми. Само че ме задържаха. Две момчета се сбиха, наложи се да ги разтървавам, затова изпуснах Рейчъл. Като видях, че лекцията й е свършила, хукнах към метрото с надеждата да я настигна, после отидох до дома й в Бруклин. Лампата в стаята й не светеше. Знам, че още щом се прибере, тя включва осветлението. Повъртях се пред къщата около час… не знам с точност. Пих бира в едно съседно заведение, върнах се, лампата не светеше. Казах си: „Майната й!“ и се прибрах в общежитието.

— В колко часа се върнахте?

— Не знам. Вероятно е било около полунощ.

— Някой видя ли ви?

— Нямам представа. Бях вбесен, изпитвах самосъжаление. Не разговарях с никого.

— Съквартирантът ви къде беше?

— Има си приятелка, която не живее в кампуса. Повечето време прекарва при нея. Като се прибрах, него го нямаше. Не съм убил Рейчъл. Честна дума!

— Как се нарича заведението, в което пихте бира?

— Беше някакъв бар… на две пресечки от метрото. — Той махна в посоката, в която се намираше Бруклин. — Не си спомням как се казваше.

— Струва ми се, че снимките са дело на професионален фотограф — отбеляза Ив.

— Моля? А, да. От време на време работя като модел. Падат добри пари. Но мечтата ми е да стана драматург… дори в момента работя върху една пиеса. Трябва да пестя всеки цент, за да осъществя мечтата си. Затова не отказвам никаква работа. Миналата година получих лиценз за компаньон, обаче тази професия не е за мен. Никога не съм предполагал, че на секса може да се гледа като на работа, и то много досадна.

— Имате ли фотоапарат?

— Да, забутан е някъде. Защо?

— Питам се дали и вие правите снимки.

— Не разбирам защо… а, вероятно правите връзка с курса по художествена фотография, който посещаваше Рейчъл. — Той се поусмихна. — Чудно как не ми хрумна да се запиша и аз — така щях да бъда повече време с нея. — Усмивката му помръкна. — Щях да бъда там и снощи след края на лекцията. Щях да бъда до Рейчъл.

 

 

— Включи го в списъка на заподозрените — обърна се Ив към помощничката си, докато вървяха обратно към колата. — Имал е мотив и възможност да извърши престъплението. Ще го проучим по-обстойно, може би ще изскочи нещо.

— Изглеждаше искрено покрусен.

— О, да. Покрусен е заради смъртта на девойката, която му се е присмивала, която не е коленичила пред него с молба да я изчука, която е казала на приятелките си, че го е отблъснала. — Ив седна зад волана. — Този красавец има самочувствие с размерите на Сатурн, а като модел притежава познания по фотография, както и достъп до необходимата апаратура. Знаел е къде живее и къде работи Рейчъл, познавал е разписанието й и навиците й. Тя не се е страхувала от него, защото е смятала, че може да го държи на разстояние. Ето защо хубавичко трябва да го огледаме.

Потегли обратно към Централното управление, за да изпълни куп неотложни задачи. Щом включи компютъра, видя, че са пристигнали резултатите от токсикологичното изследване на мъртвата. „Поне не е съзнавала какво й причиняват — каза си, докато се взираше в монитора. — Натъпкана е била с опиати.“

Облегна се назад и се замисли. Питаше се дали убиецът е инжектирал жертвата си преди, по време на пътуването или след това. Едно беше почти сигурно — че е разполагал с транспортно средство… Съществуваше и друга възможност — да е примамил девойката в апартамент или в студио. На някакво уединено място. После тайно й е дал наркотиците. Ако трагедията се е разиграла според втория сценарий, то Рейчъл със сигурност е познавала похитителя си. Била е прекалено умна да бъде примамена от непознат.

В посланието си убиецът казваше, че това е първата му жертва. Въпреки това си личеше, че е бил отлично подготвен. Действал е методично, стъпка по стъпка. „Младост и жизненост! — помисли си тя. — Искал е да ги притежава. И невинността й.“

Лекцията е свършила в девет часа. Дали е чакал Рейчъл отвън? Тя го е забелязала, усмихнала му се е. Може би е предложил да я закара до дома й, тя е отказала. „Много благодаря, но ще уча заедно с моите приятелки.“ Неколцина студенти, посещаващи курса по фотография, бяха потвърдили, че Рейчъл е възнамерявала да пренощува в кампуса при двете си приятелки.

Убиецът не е искал да го забележат. Тогава как я е примамил?

Чрез инсценировка, разбира се. В това отношение го бива. Може би се е придвижвал пеш. Така е много по-лесно да се скрие сред минувачите. Трябвало е обаче да накара Рейчъл да се качи в колата му. Не би рискувал да се качат на обществено превозно средство.

Искал е снимката й да бъде показана по телевизията — снимката, която той е направил — знаел е, че когато намерят трупа й, някой може да я познае. Може да разпознае и него. Ето защо е бил принуден да се придвижва с кола.

Но защо Рейчъл е тръгнала с него?

Ив започна да пише рапорта си — надяваше се, че като види черно на бяло някои от фактите, ще подкрепят теорията й.

Видеотелефонът на бюрото й иззвъня.

— Далас. — На екранчето се появи физиономията на капитан Фийни, която неизменно напомняше на Ив за куче от породата басет. Тя забеляза трохичките, полепнали по устните му, и се приведе към монитора.

— Крем пита ли похапваш?

— Не. — С опакото на дланта си Фийни избърса трохичките. — Вече свършиха.

— Не мога да разбера защо на вашия отдел отпускат достатъчно средства да се тъпчете с най-хубавите сладкиши. Ченгетата, които разследват убийства, изпитват не по-малка необходимост от заместител на захар.

— Защото сме елитът на ченгетата — самодоволно отговори ирландецът. — Приключихме с видеотелефона на Надин.

— И?

— Нищо, което ще ти помогне. Престъпникът е изпратил снимките и текста от видеотелефон, намиращ се в един от онези компютърни клубове, където поднасят напитки и се танцува. Съобщението е изпратено в шест часа, но той го е изготвил приблизително четири часа по-рано. Най-интересното е, че не го е препращал от адрес на адрес, за да ни заблуди. Или не е знаел как, или изобщо не му пука. Нощем тези клубове са претъпкани. Никой няма да забележи човек, който се е отбил да пийне нещо и е използвал компютъра.

— Все пак ще проверим. Как се нарича клубът?

— „При знаменитостите“.

— Бинго!

— Говори ли ти нещо?

— Рейчъл често го е посещавала. Благодаря за експедитивността.

— Затова сме елитът сред ченгетата и си хапваме крем пити.

— Целуни ме отзад! — промърмори тя и прекъсна връзката.

Докато минаваше през общото помещение, се огледа. Нямаше крем пити, не бяха останали дори трохички. Не й оставаше друго, освен да си вземе ерзац-шоколадче от автомата или да рискува и да хапне нещо в клуба за запознанства.

Едва ли храните, включени в менюто, щяха да са по-отвратителни от шоколадчето.

— Пийбоди, идваш с мен.

— Тъкмо се канех да обядвам. — Помощничката й показа огромен сандвич.

— Сега ти се отваря възможност да демонстрираш способността си да върши няколко неща едновременно. Ще се храниш в движение.

— Вредно е за храносмилането — намръщи се Пийбоди, но пъхна сандвича в чантата си, заедно с кутийка оранжада.

— От Отдела за електронно обработване на информацията са открили мястото, от което престъпникът се е свързал с Надин.

— Зная. Макнаб ми каза.

Ив си проби път през хората, които бързаха да се качат на асансьора, обърна се, изпитателно изгледа помощничката си:

— Току-що разговарях с Фийни, който е началник на младежа… както аз съм твоя началничка. Защо двама служители от по-нисък ранг си разменят информация за разследването, което е поверено на мен?

— Макнаб го спомена случайно, докато ми изпращаше целувки. — Пийбоди се усмихна, като забеляза потръпването на началничката си. — И ми обясняваше какво ще правим довечера в леглото.

— Щом приключа с този случай, ще подам молба за друга помощничка, която не е сексуална маниачка, а ти ще бъдеш прехвърлена на работа в архива.

— О, колко ми е мъчно! Обаче няма да разделя с вас сандвича си.

Ив помълча десет секунди, после попита:

— Какъв е?

— Мой.

Оказа се, че между хлебчетата има заместител на шунка, обилно полят със заместител на майонеза. За момент Ив превключи колата на автопилот, грабна кутийката с оранжада и се опита да прогони вкуса от двете хапки, които си беше откраднала.

— Господи, как пиеш тази отврат?

— Според мен напитката е освежаваща и върви със сладките, които съм си взела за десерт. — Тя извади от чантата си пакетчето и демонстративно го отвори.

— Дай ми една, иначе ще ти почерня живота. Знаеш, че съм способна на това.

— Страхът ми е голям почти колкото обичта ми към вас, лейтенант.

Ив забеляза свободно място за паркиране на второто ниво и профуча по рампата с такава скорост, че помощничката й едва не се задави. Бръсна трохичките от ризата си и заяви:

— Всезнайковците и нахаканите винаги си получават заслуженото.

— С изключение на вас — промълви Пийбоди.