Нора Робъртс
Портрет в смъртта (22)

Двайсет и първа глава

Ив се взираше във вратата на апартамент № 1208, като че ли очите й бяха лазерни лъчи, които ще пробият дупки в метала, за да види какво има отвъд.

Заради глупавата бюрократична спънка губеше ценно време.

„Доказателствата били косвени! — помисли си гневно. — Как ли пък не!“ Знаеше, че това е жилището на убиеца.

Вярваше в закона и в това, че всеки трябва да се подчинява на установения ред. Законът повеляваше, че полицаите нямат право без разрешително за обиск да нахлуват в частен дом. Дори ако интуицията им подсказва, че там ще намерят сигурни доказателства за вината на заподозрения.

В правото съществуваше понятието „вероятна причина“, която в случая беше на лице. По дяволите, няма ли да се намери съдия с достатъчно мозък в главата, та да проумее наличието на вероятна причина?

„Бъди търпелива — повтаряше си. — Ще получиш разрешителното и ще влезеш в апартамента.“

Но чакането я изнервяше. Представи си как щяха да се развият събитията, ако Рурк беше я придружил. Съпругът й щеше да се справи с ключалките още преди тя да извади от джоба си шперца.

Само че намерените доказателства щяха да бъдат неприемливи за съда. Проникването в апартамента „по лесния начин“ щеше да позволи Стивънсън да се отърве безнаказано.

„Принципите на взаимозависимост и взаимоограничаване на изпълнителната и съдебната власт трябва да се спазват“ — напомни си.

Господи, защо съдията толкова се бавеше с проклетото разрешително?

Пийбоди излезе от жилището на Джесика и прошепна:

— Продължава да крие нещо. Йенси май успя да спечели доверието й, но изработването на фоторобота ще отнеме доста време.

Едва сдържайки нетърпението си, Ив надникна през отворената врата на апартамента.

Докато работеше, художникът Йенси жизнерадостно бърбореше на Джесика. Беше млад, но явно бе добър психолог.

„Няма да се намесвам — реши тя. — Очевидно свидетелката не може да ме понася. Ако реша да я притисна, само ще спъна работата на художника.“

— Непрекъснато променя показанията си относно подробностите — продължи Пийбоди. — За носа, за брадичката, дори за цвета на кожата. Но Йенси ще я накара да проговори.

— Ще ми се да я изритам отзад — изсъска Ив. — Да видиш тогава как ще проговори.

Потисна желанието си да изпълни заканата си, извади комуникатора и се свърза с Бакстър. Нямаше да остави двамата младоци да бездействат на улицата, докато чакат Стивънсън да се появи.

На екранчето се появи ухиленото лице на Бакстър.

— К’во става, малката?

— Що за обръщение към началството?

— Само проверявах дали не си ни забравила.

— Никога не забравям нахалите. Изпращам двама души да ви сменят, а вие с Трухарт отивате в клуба.

— Супер! Една студено питие ще се отрази добре на пресъхналото ми гърло. Чу ли, заек? Отиваме в клуба!

— Гледай със заека да не консумирате алкохол. — Даде си сметка, че цял ден са на крак, затова добави: — Останете там не повече от час, огледайте посетителите. Искате ли да участвате в задържането, ако открием мръсника?

— И още как!

— Ще ви се обадя. В случай, че тази вечер не го намерим, дежурството ви приключва в двайсет и един часа.

— Слушам. Хайде с мен, Трухарт. Ще вдигнем наздравица за забележителната лейтенант Далас. — Намигна на Ив и добави: — Между другото, мъжленцето скоро ще бъде при вас.

— Моля? За кого говориш?

— Мисля, че имаше предвид Рурк — поясни Пийбоди, след като Бакстър се изкиска и прекъсна връзката.

— Само той ми липсваше! — Ив гневно замарширува към асансьора, за да посрещне „мъжленцето“.

Едва го изчака да слезе, размаха пръст и се сопна:

— Какво търсиш тук? Не съм те повикала!

— Поради което страдам. Добрах се до информацията, която те интересува, лейтенант, но предпочетох да ти я съобщя лично. — Той вдигна вежда, усмихна се на Пийбоди, която сновеше между двата апартамента. — Как върви работата?

— Бавно. Какво откри?

— Ами… това-онова. Първо, разбрах, че в няколко големи гаража съществува порочната практика да се дават под наем чужди коли, което ме потресе. После случайно се срещнах с невролога, който се е грижил за госпожа Стивънсън. Знам, че не си ми възложила подобна задача, но реших да проявя инициатива. — Той се ухили. — За което очаквам да бъда повишен.

— Продължавай да очакваш. За какво си говорихте?

— Научих, че пациентката е била забележителна жена. Смела, изпълнена с оптимизъм — накратко, прекрасен човек, на когото съдбата е изиграла жестока шега. Самата тя е била медицинска сестра. Работила е в…

— В медицинския център „Ист Сайд“ — прекъсна го Ив.

— Именно. Синът й лудо я обичал, оптимизмът му бил безграничен. Отказвал да повярва, че тя ще умре, а когато смъртта я споходила, реагирал неадекватно. Хвърлил вината върху лекарите, здравното заведение, Бог и всекиго, за когото му хрумнало. Отказал помощта на психолог, каквато е обичайната практика при загуба на близък човек. Неврологът се притеснявал, че опечаленият син може да направи нещо безразсъдно, например да се самоубие.

— Жалко, че не се е оказал добър пророк. Ще го опише ли?

— Готов е да съдейства на полицията.

Тя кимна, отново извади комуникатора си и промърмори:

— Един от нашите художници в момента работи със съседката на заподозрения. Тази жена буквално ми скъса нервите — за разлика от доктора не проявява желание да ни сътрудничи. Рано или късно ще знаем как изглежда престъпникът, но губим ценно време. Ще уредя друг художник да работи с невролога. Кажи ми името му и къде работи. — Приключи разговора, но преди да прибере комуникатора обратно в джоба си, устройството избръмча.

— Тук Далас.

— Лейтенант, съдията издаде разрешително за обиск.

„Крайно време беше!“ — помисли си тя, но сдържа гневния си изблик.

— Благодаря, сър. Полицай Йенси още работи със съседката. Двама детективи заместиха Бакстър и Трухарт, които пък изпратих да огледат компютърния клуб, преди дежурството им да приключи в двайсет и един часа. С Пийбоди ще влезем в апартамента на заподозрения веднага, щом получим документа за обиск. Разрешавате ли да повикам „метачите“, които чакат обаждането ми?

— Да. Искам още тази вечер престъпникът да е зад решетките.

— Аз също — промърмори Ив, след като командирът прекъсна връзката и екранчето потъмня.

— Оскърбен съм, задето си ме пренебрегнала, скъпа. — Рурк я помилва по косата, докато Пийбоди се преструваше, че гледа в друга посока. — Защо не ме повика, след като си искала да влезеш в някакъв апартамент?

— Хрумна ми подобна мисъл — прошепна тя и се обърна към него. — Не отричам, че доста се изкуших да те повикам. Само че без разрешително за обиск намерените доказателства нямат стойност в съда. За нищо на света няма да допусна чудовището да се измъкне безнаказано.

— Разбира се, имаш право. Търпението ти…

Той не довърши изречението, защото комуникаторът сигнализира получаването на документа.

— Мамка му, най-сетне! — възкликна Ив, обърна гръб на съпруга си, махна на помощничката си: — Пийбоди, влизаме!

— Може би „търпение“ не е най-подходящата дума — промърмори Рурк и я последва.

Тя се обърна, като се питаше как да постъпи. Да влезе в спор с него и накрая да се предаде. Или пък да го покани да й съдейства. Избра втория вариант.

— Идваш с нас. Напръскай дланите и подметките си със специалния спрей. — Подхвърли му флакона и злорадо се ухили, като видя физиономията му. — Не се безпокой, няма да повреди скъпите ти обувки, шампионе.

— Но след измиването вече няма да бъдат съвсем същите… Е, службата в името на обществото изисква жертви.

— Говориш така, сякаш нямаш поне още двеста чифта — подхвърли тя, после се обърна към помощничката си: — Има набито око, може да ни е полезен.

— Да, лейтенант. — И тъй като Рурк беше помежду им и служеше като преграда, усмихнато добави: — Често си мисля за него като за вашето мъжленце.

— Много си духовита, няма що. Ще се смея, когато по-късно завързвам езика ти на фльонга. Стегни се, полицай! Включи записващото устройство.

Зад гърба й Рурк подаде флакона на Пийбоди и й намигна.

Ив задиктува:

— Лейтенант Ив Далас, полицай Дилия Пийбоди и цивилният сътрудник Рурк притежават разрешително за обиск на апартамент № 1208 и изземване на доказателствата, подписано от съдия Марша Б. Бриджстоун. Цялата информация по тази процедура е включена в гореспоменатото разрешително. Екипът от криминологичната лаборатория е уведомен и скоро ще бъде тук. Използвам полицейски шперц за изключване на охранителната система и отваряне на вратата. — Тя го пъхна в ключалката, набра кода си… но достъпът й беше отказан.

— Проклятие! Заподозреният е инсталирал втора защитна ключалка, която не се отваря с обикновен шперц. — Тя нарочно се обърна, за да насочи камерата на записващото устройство към вратата на другия апартамент в дъното на коридора. Погледна Рурк и добави: — Ще се наложи да използваме специално устройство за разбиване, за да проникнем в жилището и да изпълним процедурата, указана в разрешителното.

Съпругът й разбра намека й. Плъзна се зад гърба й, извади от джоба си някакъв малък уред и се зае с ключалките.

— Полицай, ела при мен! — нареди Ив, като видя, че помощничката й ококорено се взира в Рурк.

— Слушам, лейтенант. — Ала тя продължи да го наблюдава, като се питаше дали пръстите му са толкова сръчни и по отношение на други, „интимни“ дейности. Представи си какво е да те милва такъв мъж, сърцето й подскочи в гърдите й.

— Полицай! — повтори Ив. — Опитът за проникване в жилището чрез шперца е неуспешен. Свържи се с диспечера да ни изпратят устройство за разбиване на вратата.

— Ъхъ… Слушам, лейтенант.

— Предлагам преди това отново да опитате с шперца, лейтенант. — С невъзмутимо изражение Рурк се отмести от вратата. — Понякога разкодирането на ключалките става по-бавно.

— Добре. Пийбоди, засега не се свързвай с диспечерската служба. Предприемаме повторен опит за отключване с шперца.

Благодарение на вълшебните ръце на Рурк този път светлинният индикатор на вратата заблестя в зелено, което означаваше, че вратата е отключена.

— Вероятно първия път ключалките са заяли — обърна се Ив към помощничката си.

— Да, лейтенант — кимна Пийбоди. — Често се случва.

— Влизаме в апартамента на Стивънсън. — Макар да знаеше, че вътре няма никого, тя извади оръжието си. — Полиция! — извика, като отвори вратата. — Имаме разрешително за обиск. Не мърдай, вдигни ръце, стой така, че да те виждам! Осветлението да се включи!

Също като в апартамента на семейство Фрайбърн в дъното на коридора и тук дневната беше просторна. Освен това беше чисто като в аптека и така подредено, че първата мисъл на Ив беше: „Жилището е на жена.“

Завесите и килимите бяха в ярки цветове, виждаха се много саксии с красиви растения. Щорите на прозорците бяха спусната, ала тя знаеше, че навън скоро отново ще се разрази буря.

Силните лампи осветяваха рамкираните фотографии по стените.

„Пипнах те!“ — помисли си Ив, но не издаде радостта си; направи знак на помощничката си и на Рурк да огледат помещенията вляво и вдясно. Макар да беше сигурна, че престъпникът го няма, за всеки случай заключи вратата. Ако беше сгрешила, трябваше да му отреже пътя за бягство.

Прекоси просторната дневна, обзаведена с удобни кресла и канапе, тапицирано с дамаска на цветя. Един подир друг отвори дрешниците; забеляза сред мъжките дрехи дамско палто и сако, ярко розов чадър.

Отиде в кухнята, погледът й беше привлечен от купа с лъскави червени ябълки, поставена на плота, и четирите големи чаени чаши в същия ярък цвят.

— Лейтенант. — Пийбоди застана на прага. — Няма никого.

— Той ще се върне. — Ив взе една ябълка, подхвърли я. — Апартаментът не прилича на изоставен от собственика си.

Свърза се с Фийни — искаше час по скоро двамата с Макнаб да се заемат с видеотелефоните и електронните устройства в апартамента. После си каза, че след като Рурк вече е тук, няма смисъл да губи време, докато чака двамата си колеги.

— Искам да знам кой го е търсил и на кого се е обаждал. Трябва да разберем къде се намира в момента, къде работи, кои заведения или клубове посещава. И още, дали се е свързал от тук с някоя от жертвите си.

— Знам какво да правя.

— Както винаги, нали? — кисело се усмихна тя. — Пийбоди, започни със спалнята на майка му. Интересуват ни доказателства, че той е убиецът на тримата студенти, но търси и нещо, което да ни подскаже къде се намира в момента. Аз ще се заема с неговата стая.

Но първо разгледа снимките на стените. Взираше се в лицата на фотографираните хора, опитваше се да си представи човека, който ги е хванал в обектива си.

Няколко бяха на майка му — привлекателна жена с топли очи, топла усмивка. На всяка снимка около нея имаше ореол от светлина. Дали беше случайност? Не й се вярваше.

Този човек не оставяше нищо на случайността.

Имаше и други лица, други теми. Деца, които си играят. Човек с бейзболна шапка, стиснал в ръка грамаден сандвич със соева наденичка. Млада жена, излегнала се на одеяло край грамадна леха с красиви цветя.

Ала снимките на мъртъвците, които тя никога нямаше да забрави, липсваха.

Внезапно се запита дали сред хората на снимките не е и самият той, дали не се взира в лицето му.

Щеше да помоли Фийни да издири фотографията на личната му карта. Разбира се, това щеше да отнеме ценно време — едва ли в Ню Йорк живееше само един човек на име Джералд Стивънсън. Но трябваше да опитат, може би късметът им щеше да проработи.

Влезе в спалнята му.

И това помещение беше чисто като целия апартамент. Покривката върху леглото беше старателно опъната, възглавниците — натрупани една върху друга. Дрехите в големия дрешник бяха подредени по вид и по цвят.

„Явно е вманиачен на темата ред и чистота“ — помисли си, после си спомни, че и дрешникът на Рурк, който повече приличаше на етаж от универсален магазин, е подреден по същия начин.

Престъпникът беше млад, ако се съдеше по гардероба му — модерни ризи, маратонки и сандали, много джинси и елегантни панталони. Дрехите и обувките не бяха нито евтини, нито много скъпи. Очевидно този човек не беше много богат, но държеше на външния си вид.

Тя започна с бюрото му.

В старателно подредените му класьори намери диск с указания за постъпване в Колумбийския университет и друг, който според етикетчето съдържаше лекциите на професор Лиан Браунинг от миналата година.

„Кръгът около теб се стеснява, Джери“ — помисли си Ив и прибра дисковете в пликче за веществени доказателства.

Отвори чекмеджето на скрина, пълно с прилежно сгънато бельо и къси чорапи. Между тях беше скътана кутийка, съдържаща „съкровищата“ на Джералд.

Изсъхнала розова пъпка, лъскаво камъче, отрязък от билет за бейзболен мач, парче плат, може би от одеяло.

И една пластмасова подложка за чаша, каквито раздаваха в клубовете. Върху нея с електриково сини букви беше написано „При знаменитостите“. Ив пъхна в поредното пликче за веществени доказателства подложката и картичката, рекламираща магазина на Хастингс.

Отстъпи назад, огледа се. „Тук само живееш — помисли си. — Сигурна съм, че работиш другаде. Това е апартаментът на майка ти, където идваш да хапнеш на спокойствие, да спиш. Но твориш другаде.“

Прокара пръст по шкафа, върху който имаше тънък слой прах. Очевидно собственикът на дома от няколко дни не беше стъпвал тук. Естествено — беше прекалено зает. Прекалено зает, за да се прибере вкъщи, за да си почине. Пък и защо да се връща у дома, след като майка му я няма да го посрещне?

— Ив.

Тя се обърна — Рурк стоеше на прага.

— Свърши ли вече? — попита го.

— Боя се, че ще те разочаровам. Твоят човек притежава система, която на всеки трийсет дни изтрива записите на разговорите. Предполагам, че хората от вашия отдел по електроника ще съумеят да възстановят информацията; но тъй като не разполагам с необходимите устройства, ще трябва да се задоволиш само с разговорите през последния месец. Пък и този тип не е използвал често видеотелефона. Преди три седмици е поръчал пица, цветя за гроба на майка му…

— Къде е погребана? — прекъсна го Ив.

— Предвидих въпроса ти и направих справка. Та както казвах, не е разговарял с приятели, познати или роднини, никой не го е търсил. Включи ли се секретарят, се чува съобщението, което майка му е записала приживе.

— Все пак имаме запис и на неговия глас. Направи ми копие.

За миг изражението на Рурк се промени, после лицето му отново стана невъзмутимо.

— Разбира се — промърмори.

— Искаш да го съжаля, задето е загубил майка си ли? Още изживяваш загубата на твоята майка и по някакъв начин се чувстваш съпричастен с него. Съжалявам, но не съм в състояние да съчувствам на един престъпник. Човек не потиска скръбта си, като убива невинни хора.

— Имаш право — въздъхна Рурк. — И все пак изпитах съжаление, като видях как живее, обкръжен от вещите на покойната. Дрехите й още са в гардероба, гласът й е записан на телефонния секретар. Знаеш ли, докато работех, неволно все поглеждах лицето й. Знаеш ли какво е направил?

— Не. Какво?

— Снимал я е като ангел. Хората, с които разговарях, твърдят, че е била симпатична и добродушна жена, може би дори нещо повече. Но все пак е била от плът и кръв, смъртна. Именно с това не се е примирил. В съзнанието му тя е била и ще остане божество. Убива в нейно име, тя не е виновна за престъпленията му.

— Съжаляваш я, така ли?

— Да, и то искрено. Научих, че много го е обичала. Мислиш ли, че чувствата й към него биха се променили след всичко, което е сторил?

— Не зная.

— Мисля, че никога няма да научим отговора. Ето го и Фийни — добави той, обърна се и излезе.

Ив се запита дали е говорел за майката на Джералд Стивънсън или за собствената си майка.

Остави „метачите“ да си вършат работата в спалнята и отиде при Фийни:

— Къде е Макнаб?

— Работи в другата спалня. Каза, че ще помага на Пийбоди.

— Обзалагам се, че има нещо друго на ум.

Ирландецът потръпна:

— Пощади ме! Призлява ми, като си представя какво правят заедно.

— На мен също. Достатъчно сме говорили за нашите празноглави сътрудници. — Тя посочи стената. — Мисля, че той се е изнесъл от жилището. Това е стаята на майка му, но не виждаме нито една снимка на любимия й Джери. Странно, нали? След като толкова много го е обичала, би трябвало да държи около себе си негови фотографии.

— Да, имаш право — кимна Фийни.

— Съвсем естествено е, особено предвид неговата професия. Само че той за всеки случай ги е скрил… — Ив замълча. Отново си представи какво правят в съседната стая двамата сътрудници, тръсна глава, да прогони мисълта, и посочи пликче за веществени доказателства: — Майката е харесвала продуктите на „Баримор“. Намерих чантичката с козметичните й принадлежности. — Кимна по посока на отворената врата на другия апартамент. — Йенси още работи със свидетелката. Не съм виждала толкова инатлива жена. Надявам се скоро да имаме фоторобот на убиеца, но смятам, че можеш да започнеш издирване на хората, чиито портрети украсяват стените на апартамента.

— Ще отнеме доста време — промърмори той, изведнъж засия. — Ще възложа работата на Макнаб. Тъкмо ще престане да се занимава с глупости.

— Съгласна съм. След малко ще проверя какво прави Йенси. Ако е свършил, с Рурк ще обиколим гаражите, в които според него незаконно се отдават под наем чужди коли. Ще ни бъде по-лесно, ако разполагаме с фоторобот, за да го показваме. Едно ще ти кажа, Фийни. Мръсникът ще се върне. Тук са вещите на майка му, галерията с негови снимки, дрехите му; в кухнята видях купа с ябълки, а той е възпитан да не изхвърля храна. Смятам, че е замислил поредното убийство. Иска да свърши работата си, преди да се върне у дома. Съседката имаше право. Той е в „командировка“.

— Предполагаш ли докъде е стигнал в осъществяването на плановете си?

— Почти сигурна съм, че е към края на „делото“ си. Знае, че вече сме по следите му. Принуден е бил да премине към резервни варианти. Той не възнамерява да убива, докато го заловим, а докато изпълни задачата, която си е поставил. — Тя мрачно поклати глава, остави на масата чантичката с козметичните принадлежности. — Не тръпката го мотивира. Смята убийствата за сериозна работа, следователно си е набелязал срок за приключването й. Иска да покаже резултатите от делото си, затова сега му се налага да действа по-бързо, за да свърши, преди да му попречим. Вече е набелязал следващата жертва.

— Лейтенант. — Йенси надникна през отворената врата. — Мисля, че се получи. Съжалявам, че се забавих, но работата се затруднява, когато свидетелката смята ченгетата за боклуци.

— Сигурен ли си, че не те е подвела?

— Напълно. Много мило и учтиво й обясних, че ще бъде обвинена в подвеждане на полицията, ако не даде точно описание на заподозрения. Забавих се и заради адвокатката, която отначало се опита да ми пречи, после си налегна парцалите.

— Да видим какво се е получило.

Той й показа електронното устройство, на чието екранче се виждаше фотороботът на убиеца.

— Господи! — Ив изпита усещането, че се задушава. — Веднага го изпрати в управлението! Искам всеки дежурен полицай, всички екипи на патрулните коли незабавно да получат фоторобота. Заподозреният е идентифициран като Джералд Стивънсън, наричащ се още Стив Одри, барман в компютърния клуб „При знаменитостите“. Побързай, Йенси, всяка секунда е ценна.

Тя извади от джоба си комуникатора, за да предупреди Бакстър.

 

 

Той бе изпълнил нареждането на Далас. В продължение на един час си отваряше очите на четири, но не видя нищо необичайно. Компютърният клуб беше претъпкан предимно с младежи, едва преминали юношеската възраст. Хлапетата от двата пола кокетничеха и се фукаха с абсурдните си дрехи, отпиваха от коктейлите с абсурдни названия, а когато не подскачаха на дансинга, блъскаха по клавиатурите на компютрите.

Всъщност му беше приятно да наблюдава гъвкавите млади хора с оскъдни облекла, но главата го заболя от прекалено силната музика. По-страшното обаче бе, че изведнъж се почувства остарял.

Искаше му се да се прибере вкъщи, да подпре на стола уморените си крака, да изпие бутилка бира, да погледа телевизия.

Господи, кога беше станал образ и подобие на баща си?

Най-добре щеше да се почувства, ако си легне с жена. С жена, която не е ченге, има дълги крака и сочно тяло. Напоследък работеше прекалено много, почти не му оставаше време за почивка. „Това ще се случи с всекиго, който бъде прехвърлен в отдел «Убийства», стане подчинен на Далас и се наеме да обучава новобранец“ — помисли си с известна доза горчивина.

Погледна Трухарт, който отпиваше от газираната си напитка и оживено разговаряше с много младо и красиво момиче, даде си сметка, че всъщност „заекът“ не му е в тежест.

Умът на хлапака беше остър като бръснач, той беше жаден за приключения, готов бе да работи до припадък. Самият той никога не предполагаше, че ще се наеме да обучава новак, но в интерес на истината това му допадаше.

Ставаше му драго, когато „заекът“ се обръщаше към него за съвет, с неотслабващ интерес слушаше историите му, вярваше на измислиците му.

„Да, със сигурност все повече заприличвам на баща си“ — помисли си.

Време беше да се прибере у дома.

Плати сметката си, мимоходом забеляза, че и смяната на бармана е приключила — зад плота застана колегата му.

Преди да излезе, още веднъж обиколи залата — взираше се в лицата на младежите около масите или пред компютрите, изпод око наблюдаваше хората от персонала. Изчака, докато Трухарт го погледна, посочи ръчния си часовник — сигнал, че дежурството им е приключило.

Новобранецът кимна, направи знак, че ще остане за малко да довърши питието си.

„Пасваме си идеално — реши Бакстър, като излезе на улицата и вдъхна натежалия въздух. — От хлапака ще стане добро ченге.“ Погледна нощното небе — гъсти облаци закриваха звездите. Надяваше се да се прибере у дома, преди да се разрази нова буря.

Седна зад волана на колата си и потегли в посока на жилищните райони на града. Ала едва измина десет пресечки, когато комуникаторът му избръмча.

— Мамка му, Далас! Не оставяш човек да се прибере у дома от време на време — промърмори, но все пак извади от джоба си устройството. — Бакстър. Какво искаш сега?

— Заподозреният е идентифициран. Джералд Стивънсън е Стив Одри, симпатичният барман, който така усърдно съдейства на полицията.

Бакстър вдигна поглед към огледалцето за обратно виждане, надзърна в страничното, рязко зави и премина в съседното платно, преди колата му да бъде заклещена между един макси автобус и цяла върволица таксита.

— Намирам се на десет пресечки от клуба в северна посока. При първа възможност ще направя обратен завой. Заподозреният напусна клуба в двайсет и един часа. Трухарт още е там.

— Сега ще се свържа с него. Не изключвай комуникатора си. Върни се по-бързо в клуба, Бакстър. Не знам дали хлапето ще се справи само. И аз идвам.

Бакстър опита да вмъкне колата си между такситата, а Ив се свърза с Трухарт.

 

 

Чашата му вече беше празна, а момичето, с което разговаряше, поиска номера на видеотелефона му, което го поласка, но и го поизнерви.

Марли — така се казваше мацката — настояваше той да остане още малко, за да потанцуват, но на дансинга Трухарт се чувстваше като слон в стъкларски магазин. Освен това бързаше да се прибере вкъщи и да се наспи. Никога не се знаеше кога кълбото на разследването ще започне да се разплита.

Докато диктуваше номера си на Марли, осъзна, че лицето му пламва. Беше му неприятно, че се изчервява за щяло и за нещяло, надяваше се след време издайническата руменина да престане да облива лицето му.

Ченгетата не се изчервяват. Най-малко пък Далас. Нито Бакстър.

Може би съществуваше някакъв лек за неговото състояние.

Усмихна се на глупавите си размишления и излезе от клуба. „Ще се разрази буря“ — каза си, настроението му се повиши. Обичаше бурите, придружени от ослепителни мълнии и силни гръмотевици. Запита се дали да вземе метрото, или да измине пеш няколкото пресечки до дома си, вдъхвайки озоновия мирис на въздуха.

Питаше се още дали след като разследването приключи и той признае на Марли, че е ченге, тя ще пожелае да излезе с него.

Може да хапнат пица и да погледат видео, та да се опознаят — в клуба музиката гърмеше, всички говореха едновременно.

Синкава мълния проряза небето; Трухарт си каза, че е най-добре да се придвижи с метрото. Ако се прибере вкъщи по най-бързия начин, ще наблюдава бурята през прозореца. Тръгна към метростанцията, от време на време вдигаше поглед към небето.

Комуникаторът му избръмча. Той го извади от джоба си и го включи.

— Здрасти. Всеки момент ще завали. Искаш ли да те хвърля до вас?

Трухарт се обърна, почувства, че отново се изчервява, задето го бяха заварили да зяпа небето като хлапе на посещение в планетариум. Машинално превключи комуникатора на изчакване, за да не бръмчи и да провали прикритието му.

— Мислех да взема метрото. — Той дружелюбно се усмихна на бармана Стив. — Приключи ли за тази вечер?

— Да, но работя и на друго място. Тъкмо там отивам. Май те видях да разговаряш с Марли, а?

— Да. — Трухарт целият пламна. — Много е симпатична.

— Да, готина е. — Джери му намигна, изкиска се, подаде му ръка: — Късмет, братле.

Трухарт машинално пое протегнатата ръка. Още преди да усети убождането в дланта си, се досети, че е допуснал фатална грешка.

Прочете истината в погледа на човека, когото познаваше под името Стив Одри.

Изтръгна ръката си от хватката му, понечи да извади оръжието, което беше затъкнал в колана под дългата си риза, но движенията му вече бяха забавени. Залитна, ала още разсъждаваше достатъчно трезво, че да се вкопчи в комуникатора. Стисна го толкова силно, та чак пръстите му изтръпнаха.

— Стив Одри — избърбори с усилие — езикът му като че ли беше се подул. — На една пряка южно от „При знаменитостите“.

— Точно така. — Джери го хвана под ръка и го поведе на някъде. — Вие ти се свят, нали? Не бери грижа, колата ми е наблизо.

Трухарт се помъчи да се отдръпне, да си спомни основните правила на ръкопашния бой, ала светът пред очите му лудо се въртеше. Джери вече не го държеше под ръка, а го прегръщаше през раменете.

Пред очите му притъмня, уличните лампи се превърнаха в смътни блещукащи точки, фаровете на колите профучаваха край него като комети.

— Упойка — промърмори.

— Не се безпокой. — Джери го подкрепяше, както войник подкрепя бойния си другар. — Ще те обезсмъртя. От теб се излъчва толкова силна светлина! Ще направя така, че да сияе вечно.