Нора Робъртс
Портрет в смъртта (7)

Шеста глава

„Ето къде е била Рейчъл часове преди смъртта си“ — помисли си Ив, която стоеше в дъното на фотолабораторията и наблюдаваше работата на студентите. Само че тогава е било вечер, курсистите са били по-малко. Рейчъл е била пред компютъра като тези младежи, възхищавала се е на изображенията, които е пренесла от действителността върху фотографската лента, от лентата — на екрана.

Какво ли си е мислила? За работата или за приятната вечер, която ще прекара с приятелките си? Слушала ли е внимателно лекцията на професор Браунинг? Или се е била пренесла в някакъв неин свят?

Може би е флиртувала с младежа, който е седял близо до нея. Обичала е да ходи на срещи, да танцува. Харесвало й е да бъде двайсетгодишна. Каквато щеше да остане завинаги.

Браунинг завърши лекцията, даде последни указания на студентите. Ив забеляза, че на излизане младежите се отделят по двойки или на групички. Изглежда, нищо не беше се променило от времето, когато учеше в Полицейската академия.

Господи, колко мразеше училището!

През годините не се сприятели с никого — по собствен избор. Едва сега си даваше сметка, че не е виждала смисъл от сближаване. Беше като затворник, който изчаква момента да се изтръгне от системата, сама да взима решения.

После завърши академията. Започна работа в полицията. И попадна в друга система.

— Здравейте, лейтенант Далас. — Браунинг й направи знак да се приближи. Беше прибрала косата си на кок, въпреки това пак изглеждаше извънредно прелъстителна и екзотична. Изобщо не отговаряше на представата на Ив за университетска преподавателка. — Има ли някакви новини за… за Рейчъл?

— Продължаваме разследването. Ако не възразявате, ще ви задам няколко въпроса. Интересува ме върху какво е работила тя във вашия курс.

— Един момент. — Лиан извади бележник. — Това е подготвителен курс, който винаги се провежда през летния семестър. Посещават го задочници като Рейчъл и мнозина редовни студенти. — Тя прегледа бележника. — Разбира се, посещаемостта не е като през пролетния и есенния семестър, но… А, ето. Темата на Рейчъл е била „Лица. Портрети в града. Връзката между образа и фотографа“.

— Ще ми покажете ли от последните й работи?

— Разбира се. В компютъра ми има образци от фотографиите, които е заснемала по зададената тема. Имайте мъничко търпение. — Въведе паролата, даде няколко устни команди. — Както вече казах, Рейчъл беше много съвестна. Нещо повече, работата й доставяше удоволствие. Кариерата й не зависеше от този курс, за нея фотографията беше като хоби, но полагаше много старание и не си губеше времето. Вижте.

Тя отстъпи встрани, за да може Ив да погледне монитора.

— Това е Ремке. Собственикът на магазина за храна за вкъщи, намиращ се срещу супермаркета, в който Рейчъл е работила. Погледнете наклонената му глава, вирнатата му брадичка — позата му издава, че този човек не си поплюва, когато се разгневи.

Ив си спомни как беше се нахвърлил върху механика от отдел „Чистота“ и кимна:

— Имате право.

— Ала погледът му издава добродушие, което Рейчъл също е „хванала“. Забележете капчиците пот по челото му и как го е снимала на фона на големия хладилник със салатите — постигнала е отличен контраст и самобитност. Портретът е много интересен. Има и други, но този е най-добрият.

— Искам копия от всички нейни работи.

— Разбира се. Компютър, копирай и разпечатай всички документи от файла на Рейчъл Хоуард. — Докато машината работеше, тя се приближи до Ив. — Не разбирам как снимките ще ви помогнат да заловите убиеца й.

— Ще ми се да погледна през нейните очи — може би ще разбера какво е виждал престъпникът… Младежите, които преди малко си тръгнаха, носеха чанти за дискове или големи папки.

— На всеки студент е необходим електронен бележник, джобен персонален компютър, дискове, записващо устройство, а за този курс и фотоапарат. Да не говорим за козметичните средства, закуските, видеотелефоните и личните вещи, които младежите носят със себе си през целия ден.

— Каква беше чантата на Рейчъл?

Браунинг примигна, озадачено изгледа Ив:

— Не зная. Извинете, изобщо не съм забелязала.

— Но все пак е носила чанта, нали?

— Сигурно. Като всички останали. — Лиан се наведе и взе елегантното дипломатическо куфарче, което беше до бюрото й. — Както виждате, и аз не правя изключение.

„Убиецът е запазил чантата й или я е изхвърлил“ — реши Ив. Обаче не я бяха намерили в контейнера. Защо? За какво му е трябвала?

Вървеше по коридора, както е вървяла Рейчъл през последната нощ от живота си, и размишляваше.

През онази вечер не е имало много студенти — Браунинг беше споменала, че летните курсове са сравнително слабо посетени. Пък и по това време кампусът почти обезлюдяваше.

Излязла е с цяла група младежи. Смеели са се, оживено са разговаряли, някой е предложил да хапнат пица, да пият по една бира или чаша кафе.

Тя е отказала. Обяснила е, че ще пренощува при приятелки в общежитието, сбогувала се е.

Ив излезе от сградата, както бе сторила и Рейчъл, за няколко секунди остана на стъпалата. Слезе, зави наляво.

Вероятно наоколо е имало студенти, които са отивали към общежитията. Отдалеч е долитал шумът от уличното движение, но иначе е било тихо — по това време на деня повечето обитатели на кампуса са били в общежитията, в любимите си клубове или кафенета. Други са отивали към автобусната спирка към станцията на метрото, към паркингите. Имало е и хора, които не са студенти, но са решили да обогатят познанията си, като посещават вечерни курсове.

Университетът „Кълъмбия“ беше част от града, сливаше се с него. Невъзможно беше кампусът да се охранява, всеки можеше безпрепятствено да влиза и да излиза от него. Ала Рейчъл едва ли се е замисляла за безопасността. Беше родена и израснала в мегаполиса, за нея студентското градче е било като убежище.

Дали убиецът е вървял след нея? Прекосил ли е откритото пространство между сградите? Или се е приближил към нея от срещуположната посока?

Ив спря, опита се да прецени разстоянието до общежитията, паркинга, сградите. Реши, че престъпникът едва ли е искал да го видят с нея, затова е изчакал, докато Рейчъл се е разделила със състудентите си и е тръгнала към общежитията, попадайки в по-изолиран район.

Не е бързала, радвала се е, че ще пренощува при приятелките си.

По това време вече се е стъмнило, но алеите са добре осветени, Рейчъл знае пътя. Тя е млада и неуязвима.

Наслаждава се на горещата лятна нощ.

„Здрасти, Рейчъл.“

Убиецът се преструва, че случайно я е видял. Тя спира, защото го познава. Усмихва му се лъчезарно.

Обаче той не иска да се задържат на алеята. Има опасност да се приближи, дори да тръгне заедно с тях, да поведе разговор за лекциите, за живота, да предложи да носи чантата й, защото изглежда тежка.

Не бива да ги виждат заедно, трябва да я накара да се качи на превозното средство, което е оставил на паркинга.

Казва й, че ще й покаже нещо, което е в камионетката/колата/камиона. Добавя, че е паркирал съвсем наблизо, на Бродуей. Ще й отнеме само няколко минутки… Продължава да бърбори, за да отвлече вниманието й.

В този час алеите са почти безлюдни. Пък и трябва да има някакъв риск, иначе тръпката ще намалее.

Ив се отправи към гаража на четири нива на Бродуей, в който студентите и преподавателите оставяха колите си. На предното стъкло на всяка беше залепен холограмен стикер, който им даваше право по всяко време да влизат и да излизат от гаража. Посетителите си купуваха пропуски за няколко часа или за няколко дни. Ив си каза, че трябва да направи справка колко превозни средства са излезли от гаража между девет и десет часа в нощта на убийството.

Разбира се, възможно бе престъпникът да е паркирал другаде — например да е извадил късмет и да е намери свободно място на улицата, ала гаражът беше най-близката точка между общежитията и сградите на университета. Пък и там имаше по-малка вероятност да ги срещне някой, отколкото на улицата.

В момента и четирите нива бяха препълнени, обаче през онази вечер не е било така. Никой не би обърнал внимание на двама души, които отиват към колата си.

Вероятно престъпникът е оставил превозното средство на най-горното ниво, тъй като там има най-малко коли. Качил е Рейчъл на асансьора, ако е бил празен, в противен случай са взели ескалатора. Асансьорът е бил за предпочитане — щом са се озовали в кабинката, само с едно натискане на спринцовката убиецът е натъпкал с опиати Рейчъл, след секунди съзнанието й се е замъглило.

Казал й е: „Нямай грижа. С удоволствие ще те закарам до общежитието. Леле, колко си бледа, седни в колата да си починеш.“

Ив се качи на последното ниво, огледа се. Дроиди-охранители правеха обиколка на всеки половин час, но престъпникът е знаел графика им, съобразил се е с него. Знаел е, че щом накара девойката да се качи в превозното средство, работата му е наполовина свършена.

Докато изкара колата от гаража, Рейчъл вече е в безсъзнание. Той се насочва по Бродуей към сградата, в която предварително е наел апартамент. Знаел е, че може би ще се наложи да изнесе момичето от колата, не е искал да го види някой портиер или лицето му да се появи на записа от охранителни камери. Затова е избрал къща, или малко таванско ателие в центъра на града, или пък сграда, затворена за ремонт.

Може би магазин с апартамент над него. Всички удобства на едно място. Никой не знае какво се случва зад заключената врата.

Ив се приближи до перилото, загледа се в кампуса, в града, който се простираше докъдето погледът й стигаше.

Предполагаше, че отвличането на Рейчъл е било осъществено за петнайсетина минути. Вярно, че се е наложило да я закара някъде, все пак е имал достатъчно време да я заснеме за последния й портрет.

Щом седна зад волана на колата си, тя се свърза с Пийбоди:

— Искам списък на магазините в близост до университета, от които студентите се снабдяват с дрехи, храна, напитки, спортни стоки и така нататък. Както и на фотографските студия и галерии в същия район. Отбележи онези, към които има жилище, после елиминирай апартаментите, в които живеят семейства. Убиецът няма съпруга и дечица, които да му пречат. Взимам един час отпуска — добави, — но ми се обади, ако попаднеш на нещо важно.

Изключи видеотелефона и потегли към къщи.

Мразеше да взима отпуска през деня. Мразеше се, задето щеше да се чувства като нищожество, ако не го направеше. Не стига, че откакто беше омъжена, донякъде трябваше да се съобразява със съпруга си, ами се оказа, че бракът е свързан и с други странични задължения. „Да му се не види, кой е в състояние да намери път през този лабиринт?“ — помисли си гневно.

Би трябвало да пътува не към дома си, а към управлението, да върши работата, която току-що беше стоварила на помощничката си. Да разсъждава върху информацията, без да мисли за друго.

Наред ли са онези, които твърдят, че натовареният личен живот превръща човека в завършена личност? Как е възможно, след като почти през цялото време задълженията те подлудяват? Животът й беше много по-безгрижен, когато беше сама.

Ходеше на работа, прибираше се у дома. Ако имаше настроение, излизаше с Мейвис. Или пък след края на дежурството с Фийни отиваха да изпият по една бира.

Беше сама, нямаше за кого да се тревожи. Разбира се, нямаше и кого да обича. А сега нямаше връщане назад.

„За добро или за зло“ — помисли си, докато преминаваше през портала. Не можеше да си криви душата — откакто беше с Рурк, в живота й приятните събития бяха много повече от неприятните. А пък ако най-лошото, което можеше да й се случи, бе да съжителства с един кльощав гадняр, щеше да го понесе.

Изкачвайки се по стъпалата към входната врата, си каза, че след като шейсетте минути изминат, ще се върне на работа и ще остави Рурк сам да се грижи за пациента.

В къщата беше прохладно и тихо. Първата й мисъл беше, че съпругът й се е забавил в болницата и тя се е прибрала преди него. Обърна се към компютъра във фоайето:

— Къде е Рурк.

Скъпа Ив, добре дошла вкъщи…

Нежните думи, произнесени от механичния глас на машината, я накараха да забели очи и да си каже, че съпругът й определено притежава извратено чувство за хумор.

Рурк е в апартамента на Съмърсет. Искаш ли да говориш с него?

— Не. Проклятие! — Това означаваше ли, че трябва да влезе в бърлогата на звяра? Тя никога не стъпваше в апартамента на иконома. Пъхна ръце в джобовете си, заразхожда се из фоайето. Не искаше да отиде там. Съмърсет сигурно е на легло. Ще й бъде ли възможно да заличи от съзнанието си тази ужасна гледка?

Едва ли.

Разбира се, имаше избор — тайно да напусне къщата и през целия ден да се чувства като кръгла глупачка.

Какво да предпочете — чувството за вина или кошмара? Примирено въздъхна. Реши, че ще влезе в апартамента на иконома, но няма да прекрачи прага на спалнята му. Ще остане в дневната, така хем ще прояви любезност към пациента, хем ще съхрани здравия си разум. Ще провери дали на Рурк му трябва нещо — въпреки че не можеше да си представи какво би могло да му е необходимо — и веднага ще напусне убежището на Сатаната.

Ще си е отбила номера, животът може да продължи.

Почти не стъпваше в тази част на къщата. Пък и защо да ходи в кухнята, след като почти във всяка стая има автоготвач? Чрез асансьор или по стълбището Съмърсет имаше достъп до другите помещения в грамадната сграда. Ив знаеше, че той понякога слуша музика или гледа видео в някоя от стаите; понякога си мислеше, че проклетият иконом използва тези помещения за мистериозни ритуали и заклинания.

Вратата към апартамента му беше отворена, а смехът, който Ив чу, веднага подобри настроението й. Нямаше начин да сгреши игривото кискане на Мейвис Фристоун.

Надникна и видя най-дългогодишната си приятелка, която стоеше по средата на стаята и се превиваше от смях. Хрумна й, че Мейвис е създадена да бъде център на вниманието.

Беше толкова дребничка и ефирна, че приличаше на фея. Стига човек си представяше феите с разголени плажни дрехи и сандали от гел с неонов цвят.

Днес косата на Мейвис беше руса — консервативен цвят, ако не се смятат връхчетата на кичурите, боядисани в розово и синьо, към които бяха привързани мънички сребърни камбанки, които весело звъняха при всяко движение. Плажният костюм се състоеше от кръстосани ивици от син и розов плат, които едва закриваха гърдите на певицата, и много къси шорти.

Въпреки че коремът на Мейвис беше плосък като дъска, Ив изведнъж си спомни, че приятелката й чака дете. Вероятно костюмът беше сътворен от модния дизайнер Леонардо, единствената голяма любов на певицата; добродушният исполин наблюдаваше бъдещата майка с такова обожание, че Ив се учудваше как зениците му не са добили формата на сърчица.

Съмърсет, който седеше на стол с колелца, разнежено наблюдаваше сцената, вечно намръщеното му лице бе разцъфнало в усмивка.

Изведнъж й дожаля за него, като видя гипсирания му крак и превръзката през рамото. Знаеше каква е болката от счупена кост и разкъсани мускули и колко ужасни са лекарските грижи за човек, който е свикнал да прави всичко сам. Може би щеше да му каже нещо утешително, дори бе склонна да прояви любезност, ала той обърна глава и я видя. Не успя да скрие изненадата си, но само след секунда лицето му се изкриви в обичайното подигравателно изражение:

— Лейтенант, трябва ли ви нещо?

— Далас! — възторжено изкрещя Мейвис и разпери ръце. — Ела да купонясваме!

В този момент Ив забеляза лозунга, опънат между елегантните драперии, върху който с разноцветни букви беше написано: „Добре дошъл у дома, Съмърсет“.

„Само на Мейвис може да хрумне подобна идиотска идея“ — помисли си.

— Искаш ли нещо за пиене? Приготвили сме си плодови коктейли. — Певицата показа старинния поднос, върху който бяха подредени кофичка с натрошен лед, бутилки с газирана вода и с плодови сиропи. — Никакъв алкохол — добави, — защото Стопаджията е прекалено малък да пие. — Потупа корема си, направи няколко танцови стъпки, като кълчеше бедра.

— Как се чувстваш?

— Супер! Никога не съм била по-добре. С Леонардо научихме за случилото се със Съмърсет. Бедничкото ми котенце — промърмори, изтича до иконома и го целуна по челото. От гледката на Ив й се повдигна. — Затова взехме това-онова за пийване и дойдохме да му правим компания.

— Тази сутрин бяхме на лекар. — Леонардо разнежено изгледа съпругата си. Носеше бял панталон, напомнящ долнище на пижама, широка и дълга блуза, която се развяваше около исполинската му снага и подчертаваше златистата му кожа. Плитката му, спускаща се край едната му страна, също завършваше със сребърни звънчета.

— Болна ли си? — Ив забрави отвращението, което й вдъхваше жилището на Съмърсет, и се спусна към приятелката си. — Да не би на бебето да му има нещо?

— Не. И двамата сме СД — супер добре. Проста трябваше да се явя на преглед. Знаеш ли какво? Имаме снимки!

— На какво?

— На бебето! — Мейвис забели сините си очи. — Искаш ли да видиш нашето сладурче?

— Знаеш ли, нямам много време…

— Ей сега ще ти го покажа. — Леонардо извади плик от някакъв вътрешен джоб на ризата си. — Взехме само онези, на които не се виждат интимните части на бебето. Защото не сме решили искаме ли да знаем…

— Има предвид снимките, на които не се вижда дали малкото сладурче има пенис или вулва — прекъсна го Мейвис.

— О! — Ив почувства, че пребледнява. — Господи!

— Хайде, погледни твоето кръщелниче. — Мейвис взе плика, отвори го. — Невероятно е, нали? Толкова е миличко, че не може да се опише.

Ив видя нещо, което приличаше на маймуна, но неокосмена и с прекалено голяма глава.

— Погледни, дори можеш да преброиш пръстчетата му.

Според Ив това правеше гледката още по-кошмарна. Какво ли причинява с пръстчетата си сладурчето?

— Леонардо ще отпечата върху плат най-хубавите снимки и ще ми ушие блузи. — Певицата сви розовите си устни, изпрати му въздушна целувка.

— Чудесно. Много оригинално. — Тъй като снимките я изнервяха, Ив извърна поглед към Съмърсет. — Отбих се за малко да проверя какво е положението.

— Чакай да ти приготвя една студена напитка. — Леонардо я потупа по рамото.

— Добре. Благодаря. Къде е Рурк?

— В спалнята заедно с медицинската сестра. Иска да се увери, че Съмърсет ще разполага с всички удобства. С жена ми смятаме да поостанем.

— Естествено! — Мейвис седна на страничната облегалка на стола с колелца. — През следващите няколко седмици ще бъдем в Ню Йорк, значи мога да идвам всеки ден, стига да искаш. Ако се почувстваш самотен или ти стане кофти, веднага ми се обади и ще пристигна като ракета. — Усмихна се още по-широко, потупа го по здравата ръка.

Ив отпи от чашата, която Леонардо й подаде.

— Ще отида да проверя дали… Рурк иска… нещо и веднага тръгвам. Затрупана съм с работа… — Питаше се какво още да измисли, за щастие съпругът й влезе.

— Здравей, лейтенант. Не бях сигурен, че ще успееш да дойдеш.

— Бях наблизо — промърмори тя. Веднага забеляза, че съпругът й е разтревожен и притеснен. За останалите изражението му беше непроницаемо, но тя познаваше всеки сантиметър от красивото му лице, всяка мимика. — Имах на разположение един час, затова реших да се отбия и да проверя дали ти трябва помощ.

— Не се притеснявай, всичко е наред. Сестра Спенсър каза, че условията я устройват.

Съмърсет изсумтя:

— Че как няма да я устройват! Няколко дни няма да прави друго, освен да ме вбесява, и то срещу безбожно висок хонорар.

— Който ще удържа от надниците ти — любезно отбеляза Рурк.

— Не желая тази жена да ми виси на главата по всяко време на деня и нощта. Мога да се обслужвам.

— Или сестрата ще се грижи за теб, или ще те върна в болницата. — Рурк говореше все така любезно, но в гласа му се прокрадваха гневните нотки, които съпругата му така добре познаваше.

— Също така съм в състояние да взимам решенията относно медицинското обслужване.

— Предполагам, че в болницата не са ти направили анални изследвания! — намеси се Ив, преди съпругът й да заговори. — Иначе щяха да извадят бастуна от задника ти.

— Ив! — Рурк допря пръсти до слепоочията си. — Не започвай!

— Всичко е готово. — Жената, която излезе от спалнята, беше около петдесетгодишна, върху бледорозовия си костюм с панталон носеше дълга бяла престилка. Гърдите и задните й части бяха заоблени като руменото й лице. Буйната й червеникава коса беше завързана на опашка. Тонът й беше като на учителка в детска градина или млада социална работничка, която отговаря за престъпници, пуснати под гаранция.

— Колко е хубаво, че са ни дошли гости. Обаче е време за следобеден сън.

— Мадам! — Гласът на Съмърсет режеше като бръснач. — Ние не спим следобед.

— Днес ще направим изключение — обяви тя, все едно не беше чула заплашителния му тон. — Ще си починем един час, после ще проведем терапия.

— Ив, това е медицинска сестра Спенс. Известно време ще се грижи за Съмърсет. Госпожо Спенс, това е съпругата ми, лейтенант Далас.

— О, полицейска служителка! Колко интересно! — Тя се приближи до Ив, хвана ръката й, раздруса я. Дланта й беше мека, но хватката й беше като на професионален борец. — Не се безпокойте за нищо, абсолютно за нищо. Господин Съмърсет е в добри ръце.

— Усетих. Е, време е да оставим болния на грижите на специалистката.

— Няма да позволя да ме слагат в леглото като пеленаче. Нито да бъда хранен с лъжичка от тази… личност — изсъска икономът. — Ако не ме оставите на спокойствие в собственото ми жилище, ще отида някъде, където няма да ме безпокоят.

— Недей така, Съмърсет. — Мейвис, която още седеше на страничната облегалка, го погали по главата. — Въпрос на няколко дни е.

— Много ясно изказах мнението си по този въпрос. — Той стисна устни и се втренчи в Рурк. Очите му бяха като нажежени въглени.

— Аз също — заяви Рурк. — Докато живееш под моя покрив и получаваш заплата от мен, ще…

— Това много лесно може да се промени!

— Точно така, магарешки инат такъв!

Отговорът на Рурк беше като музика за Ив, въпреки това тя побърза да се намеси. От опит знаеше, че заговори ли съпругът й с ирландски акцент, е на ръба да изпусне нервите си.

— Всички да излязат! Ти! — посочи с пръст Спенс. — Имаш пет минути почивка.

— Не е за вярване, че…

— Пет минути почивка — повтори Ив с тон, от който дори опитните офицери в полицията трепереха. — Мейвис, Леонардо, излезте за малко, ако обичате.

— Разбира се. — Певицата се наведе да целуне Съмърсет по страната. — Всичко ще бъде окей, миличък.

— Заповедта важи и за теб! — Ив посочи съпруга си. — Вън!

Той присви невероятните си сини очи:

— Моля?

— Казах „вън“! Отиди в спортната зала и си изкарай яда на някой дроид или пък се затвори в кабинета си и купи Гренландия. Ще ти стане по-добре. Изчезвай! — повтори и го побутна към вратата.

— Добре! — сопна се той. — Ще оставя двама ви насаме, та дано взаимно се накълцате на парчета. Така поне ще престанат заяжданията в тази къща!

Излезе и тресна вратата.

Съмърсет скръсти ръце. Изглеждаше невъзмутим, въпреки че беше прикован към стола.

— Нямам какво да ви кажа, лейтенант.

— Прекрасно. — Тя кимна, отпи от чашата си. — Тъкмо ще си държиш езика зад зъбите и няма да ме дразниш. Повярвай, че пет пари не давам дали ще потеглиш нанякъде с проклетия стол и те прегази автобус, но на него му пука. През последните… — Погледна часовника си. — През последните трийсет часа едва не откачи заради теб, направи всичко, за да ти е удобно и да бъдеш щастлив, доколкото ти го позволява сатанинската ти душа. Изплаши го, а той не е от хората, които лесно се плашат.

— Не мисля, че…

— Млъкни! Не искаш да лежиш в болницата, така ли? Добре, по този въпрос те подкрепям. Не искаш медицинска сестра…

— Тази жена се усмихва прекалено често.

— Бъди спокоен, само след няколко часа в твоята компания усмивката й ще помръкне… На твое място и аз щях да протестирам, да вдигна скандал. Но ако само за миг забравех проклетията и егоизма си, щях да забележа какво страдание му причинявам и да престана с глезотиите. Именно това ще направиш, иначе ще ти почерня живота.

— Не трябва да се безпокои за мен…

— Може би, но знаеш, че няма да има покой. Защото те обича. Сърцето му се къса, когато страда човек, скъп за него.

Съмърсет понечи да възрази, но се отказа и стисна устни. Въздъхна.

— Имате право. Ужасно неприятно ми е да го призная, но имате право. Мразя да съм безпомощен! — Той удари с юмрук страничната облегалка. — Мразя да се грижат за мен!

— В това отношение имаме единомислие. Да ти се намира алкохол? Нещо, което става за пиене, не за почистване на мебели или съдове.

— Може би. — Той недоверчиво я изгледа. — Защо питате?

— Предполагам, че Спенс е отявлен враг на спиртните напитки; ако съм затворена в една стая с нея, от време на време ще трябва да се подкрепям с нещо по-силничко, за да издържа жизнерадостната й усмивка и медения й глас. Освен това при необходимост ще мога да я цапардосам с бутилката по главата, та поне за малко да ме остави на мира. — Тя пъхна палци в предните джобове на панталона си, загледа се в Съмърсет, от чието гърло се изтръгваха звуци, напомнящи на смях. — Мисълта ми е да се възползваш от тази възможност и да скриеш една бутилка някъде, където „мадам“ няма да я намери.

Този път икономът не можа да скрие усмивката си:

— Прекрасна идея. Благодаря.

— Няма защо. Сега ще доведа госпожа Усмивка, за да те сложи да спинкаш.

Понечи да излезе, но Съмърсет я спря:

— Лейтенант!

— Какво?

— Тя не пуска котарака при мен.

Ив се обърна и забеляза, че се е изчервил от смущение. Тъй като и самата тя се почувства неловко, се втренчи в стената над главата му.

— Много ли държиш да бъде при теб?

— Не виждам причина Галахад да не бъде допуснат в жилището ми.

— Ще уредя този въпрос. Намери бутилката. Ще задържа Веселячката още няколко минути, после топката е в твоето поле.

Преди да излезе, тя чу тихото шумолене на колелцата на стола.

Отиде в кухнята, където завари Рурк да успокоява Спенс. Сестрата продължаваше да се усмихва, но усмивката й повече приличаше на мъртвешка гримаса.

— Оставете го сам една-две минути, докато се успокои — заяви Ив и отиде да си налее кафе. — Иска си котарака.

— Стаята му трябва да остане стерилна… — подхвана Спенс.

— Иска си котарака — повтори Ив, устните й се разтегнаха в усмивка, от която заподозрените и новобранците се напикаваха от страх. — Ще го получи. А ти престани да се хилиш и да се държиш с него като с дете. По време на Градските войни той е бил санитар — ще се подчини на заповеди, не на лигавене. Ще ти разгони фамилията, Спенс. Изобщо не ти завиждам. — Тя вдигна чашата с кафе като за наздравица. — Повикай ни, когато ти се прииска да излезеш от стаята му и да си заудряш главата в стената.

— Както желаете. — Сестрата изпъна рамене. — Отивам при пациента.

Щом излезе, Рурк се приближи до съпругата си, взе чашата й, на един дъх изпи кафето.

— Справи се с положението много по-умело от мен.

— Фасулска работа. Само разчистих терена. Къде са Мейвис и Леонардо?

— Предложих им да поплуват в басейна. Ще останат да окуражават Съмърсет по време на физиотерапията. Толкова съм им благодарен, че ако не очакваха рожба, щях да им подаря дете. — Той машинално разтри врата си, сякаш да прогони болката. — Ще споделиш ли с мен какво се случи между вас?

— Не.

— Той ще ми каже ли?

— Не. Връщам се на работа. Съветвам те да сториш същото — нека духовете се успокоят в твое отсъствие. И да вземеш болкоуспокояващо. — Усмихна се и добави: — Едва ли предполагаш какво удоволствие изпитвам да ти го кажа.

Рурк се наведе, целуна я по челото, по страните, по устните:

— Обичам те, въпреки злобната забележка. Наистина ще взема болкоуспокояващо, макар че главоболието ми не е като преди десет минути, и ще си гледам работата. Имам съвещание в приюта за малтретирани жени. Може би ще стигна навреме.

— Тогава доскоро. — Ив тръгна към вратата, но изведнъж се обърна. — Откъде намери Веселячката?

— Кого? О! — Въпреки главоболието си, Рурк се усмихна. — Говориш за медицинска сестра Спенс, нали? Луиз я препоръча.

— Сигурно има нещо на ум.

— След малко ще се видим в приюта. — Той извади от шкафа шишенце с болкоуспокояващи. — Непременно ще я попитам.