Нора Робъртс
Портрет в смъртта (20)

Деветнайсета глава

Виеха сирени, лампите на покрива на линейката, която се носеше по улиците, проблясваха. Някъде някой имаше нужда от помощ.

Но на Алиша Дилбърт вече никой не можеше да помогне.

Местопрестъплението вече беше отцепено с помощта на жълти ленти, полицаи забързано сновяха напред-назад. Въпреки ранния час вече беше прекалено топло, а горещият въздух, бликащ през вентилационната шахта в тротоара, още повече влошаваше положението.

На ъгъла предприемчив собственик на подвижен павилион за готови храни въртеше оживена търговия — предлагаше кафе и сандвичи с пържени яйца на ченгета, лекари и сестри от медицинския център, които би трябвало да знаят, че и напитката, и храната са опасни за здравето.

Ив усети вонята на изделията от яйчен прах, които се печаха на скарата, лъхнаха я миризмата на пот, характерна за мъже, прекарали дълго време на работното си място, и на дезинфектанти.

Ако августовските горещини не престанеха скоро, хората в мегаполиса щяха да се сварят в собствената си пот.

Тя напръска дланите си със спрей, който заместваше ръкавиците, и заедно с Фийни клекна до трупа.

— Разбрах, че си се върнала — промърмори ирландецът, — затова наредих да не прибират мъртвата. — Кимна към Рурк, който стоеше извън жълтата полицейска лента, и добави: — Пътуването беше много кратко, а?

— Да. Така е. Всичко е наред… Мамка му! Мамка му! Не биваше да заминавам!

— Много добре знаеш, че присъствието ти нямаше да промени нищо. Донякъде ме успокоява мисълта, че направихме всичко възможно да му попречим. Гаражът беше под непрекъснато наблюдение, но никой не се е доближил до камионетката.

— Жената е мъртва, следователно не сме направили всичко възможно. — Тя сложи микрохирургическите очила, наведе се да разгледа раната в областта на сърцето. — Нашият човек не се отклонява от схемата си. — През увеличителните стъкла на очилата добре се виждаха белезите около китките. — Снимал я е в някаква поза. Обзалагам се, че при аутопсията Морис ще открие следи от металната тел, която мръсникът използва.

— Сигурно. Само че този път има нещо ново. — Въпреки че лицето му беше безизразно, очите му гневно проблясваха, когато извади прозрачно пликче за веществени доказателства, в което имаше лист хартия. — Беше го прикрепил с прозрачна лепенка към пръстите й.

Ив взе пликчето, обърна го, за да прочете бележката:

„Лейтенант Далас, вие нищо не разбирате. Пък и как бихте могли? Мирогледът ви е толкова ограничен. За разлика от моя. Виждате в тази жена жертва, но грешите. Тя получи дар, прекрасен дар и с цената на малка жертва го предлага и на други.

Зная, че ме смятате за чудовище. Вероятно ще се намерят хора, които споделят мнението ви, които ще ме проклинат. Но повечето хора ще видят и най-сетне ще проумеят изкуството, красотата и могъществото, които открих.

Онова, което правя, не е само за мен, а за всички хора по света.

Светлината й беше ярка и още не е угаснала. Надявам се, че един ден и вие ще го разберете.

Виждате прекалено много смърт. Някой ден смъртта ще изчезне. Ще има само живот. И светлина.

Скоро ще приключа великото си дело.“

— Да, идва му краят — промърмори тя. Пъхна пликчето в чантата си и добави: — Мирогледът ми е ограничен, затова виждам само красива чернокожа девойка на двайсетина години, облечена с униформа на медицинска сестра. Ръст — приблизително метър и шейсет, тегло — около петдесет килограма. Няма наранявания, доказващи, че е оказала съпротива. — Отново се наведе, обърна дланта на девойката. — Ето я и дупчицата от иглата на спринцовката. Мръсникът се е приближил до нея, усмихнал се е: „Здрасти, как си? Радвам се, че пак се виждаме…“ Подал й е ръка и е инжектирал транквиланта. Девойката е с униформено облекло, значи е отивала или се е връщала от работа.

— Точно така. Разпитахме персонала. Жертвата е била студентка по медицина, която е била на практика в медицинския център. Видели са я да напуска болницата в десет часа.

Ив продължаваше да се взира в младата жена с красиво лице. Скулите й бяха изпъкнали, лъскавата й черна коса беше прибрана на опашка. На ушите й имаше по три сребърни обички.

— Тук винаги има много хора. Поел е голям риск, като я е отвлякъл почти пред входа на медицинския център, и то в сравнително ранен час. Научи ли адреса й?

— Да, както и другите подробности. — Въпреки че знаеше наизуст данните, Фийни извади електронния си бележник. — Алиша Дилбърт, двайсетгодишна. Следва медицина в Нюйоркския университет. Живее на Шесто авеню, на три пресечки от тук. Има брат на име Уилсън Бъкли…

— Какво? — възкликна Ив и вдигна глава. — Какво каза?

— Има брат на име Уилсън Бъкли.

— Проклятие! Проклятие, Фийни. Познавам го.

 

 

Като приключи работата си на местопрестъплението, тя отиде при Рурк, който стоеше редом с Надин.

— Не ми задавай въпроси! — отсече, преди репортерката да проговори. — При първа възможност ще ти съобщя каквото смятам, че трябва да знаеш.

Изглежда, нещо в изражението й накара Надин покорно да кимне:

— Добре, добре. Но моля те, нека да е до десет часа, когато започва поредната новинарска емисия. Дотогава трябва да знам нещо повече от официалната версия.

— Казах, че ще се свържа с теб при първа възможност! — тросна се Ив. — Изпратил ти е съобщението в шест сутринта, нали?

— Точно така. Слушай, Далас, изпълних гражданския си дълг — веднага се свързах с Фийни.

— Той не пропусна да ми го съобщи. В момента не мога да ти кажа нищо повече, Надин. — Ив машинално прокара пръсти през косата си.

„Нещо я е засегнало лично — помисли си репортерката. — Нещо неприятно.“

— Какво се е случило? — Тя окуражително докосна рамото на Ив и усети колко е напрегната. — Питам те като приятелка, не като репортерка, Далас. Кажи ми, може би ще ти олекне.

Ала Ив само поклати глава:

— Сега не мога. Трябва да съобщя печалната вест на брат й. Не желая името й да се съобщава, преди да разговарям с него. Данните за жертвата ще ти даде Фийни. Той има още работа тук. Рурк, идваш ли с мен?

— Какво криеш от нея? — попита той, докато си пробиваха път през множеството зяпачи, за да стигнат до колата й. — По какво тази жертва се различава от другите?

— Познавам брат й. Ти също. — Преди да се качи на колата, тя се обърна още веднъж да погледне местопрестъплението. — Каза, че си готов да ми помогнеш — смятам да се възползвам от предложението. Пийбоди и Фийни трябва да разпитат персонала на медицинския център, както и съседите в жилищната сграда на мъртвата девойка. Помогни ми да съобщя ужасната вест на брат й.

— Кой е той?

„Постарал се е да бъде близо до сестричката си“ — помисли си Ив. Апартаментът му не беше в нейната жилищна сграда, нито на същата пресечка, но се намираше достатъчно близо. За сметка на това беше се погрижил да я държи на разстояние от работното му място.

Ив си представяше как е разсъждавал: „Нека тя разпери крила и полети, но не й позволявай да отлети прекалено далеч. И не допускай да я опетнят клиентите на клуба, които са сред измета на обществото.“

Сградата, в която той живееше, имаше надеждна охранителна система. Естествено беше човек с неговата професия да държи на добрата охрана. Ив показа значката си пред камерата и беше допусната да се качи на петия етаж. Като застана пред вратата, тя дълбоко си пое дъх, преди да позвъни.

Изминаха няколко минути, преди светлинният индикатор на скенера да се включи — знаеше, че собственикът на апартамента вече я вижда на екрана на охранителното устройство.

Червената светлина бе заменена от зелена, той отвори вратата.

— Хей, бяло момиче, нямаш ли си друга работа, та събуждаш хората по никое време?

Беше чернокож исполин, носеше само червена набедрена препаска, тялото му беше покрито с татуировки.

— Трябва да поговорим, Крак. Пусни ни да влезем.

Той озадачено я изгледа, после се ухили:

— Нали не си дошла да се заяждаш заради патърдията в клуба? Не беше нищо по-особено от друг път.

— Не — промърмори Ив. Познаваше го от музикалния клуб, намиращ се в търбуха на големия град — там се сервираха напитки, които биха могли да убият човек с по-крехко здраве. Там приятелките й бяха устроили „дамско парти“ в нощта, преди да се омъжи.

— Мамка му! Ако по никое време ще си дърдоря с някакво кльощаво ченге, първо трябва да се подкрепя с кафе. Рурк, не я ли забавляваш достатъчно, че да ме остави на мира?

Влязоха в апартамента. Ив не се изненада от обстановката — нищо, свързано с Крак, не я изненадваше. Просторната дневна беше чиста и подредена, обзаведена с вкус, по стените висяха дървени маски и пъстри килимчета — вероятно произведения на африканското изкуство.

Грамадните прозорци бяха закрити с плътни кървавочервени завеси, през които не проникваше светлина — сигурен знак, че собственикът на жилището е нощна птица и спи през деня.

— Сигурно и вие ще пийнете кафе — промърмори Крак и понечи да тръгне към кухнята, но Ив го спря, като сложи ръка на рамото му:

— Зарежи кафето. Седни.

За пръв път нотки на раздразнение прозвучаха в гласа му:

— Защо си се разбързала толкова? Какво е толкова важно, че дори не ми позволяваш да пийна кафе, след като ме събуди по никое време?

— Случило се е нещо ужасно, Крак. Да седнем.

— Клуба ли са обрали? Мамка му, лично заключих вратата преди няколко часа. Какво е станало?

— Не е свързано с клуба, а със сестра ти Алиша.

— Алиша ли? Я стига! — Той пренебрежително махна с ръка, ала Ив видя как в очите му се промъква страх. — Няма начин сестричката ми да е в беда. Това момиче е истинско злато. Ако си намислила да я тормозиш, Далас, ще си имаш работа с мен!

„Няма начин да му го кажа по заобиколен начин“ — отчаяно си помисли тя.

— Много съжалявам, но сестра ти е мъртва. Била е убита рано тази сутрин.

— Лъжеш! — изръмжа исполинът. Хвана я за раменете и я разтърси. Рурк понечи да се намеси, ала Ив му направи знак да остане на мястото си. — Лъжеш, гадно ченге! Сестра ми следва медицина, ще стане докторка. В момента е на лекции. Какво съм ти направил, та дрънкаш врели-некипели за момиченцето ми?

— Бих дала всичко на света да беше лъжа — промълви тя. — Скърбя за нея… и за непрежалимата ти загуба, Уилсън. Съжалявам, че именно аз трябваше да ти съобщя ужасната новина. Сестра ти е мъртва.

— Ей сега ще се свържа с нея. Майната им на лекциите — нека дойде тук, та да ти докажа, че лъжеш… — За миг гласът му пресекна. — Сгрешила си, чуваш ли? Сестричката ми е жива и здрава.

Ив не се възпротиви, когато той набра номера на Алиша — мълчаливо го наблюдаваше и разтриваше раменете си, за да прогони болката, причинена от силните му пръсти. Изчака, докато напевен женски глас съобщи, че в момента не може да приеме обаждането и помоли да оставят съобщение.

— Изключила е апарата, защото е на лекции. — Но гласът му вече не беше толкова уверен. — Ще отидем в университета, ще я помоля да излезе за малко.

— Уви, не съм сгрешила — промълви Ив. — Два пъти проверих, като видях името ти. Облечи се, ще те заведем при нея.

— Не е тя! Сестричката ми не е мъртва!

Рурк пристъпи към него:

— Ела, ще ти помогна. Да отидем в спалнята. — Хвана Крак под ръка и го поведе, а исполинът се подчини, като че ли беше малко дете.

Ив дълбоко си пое дъх, събирайки сили да се свърже с моргата.

— Тук лейтенант Далас. Ще доведа брата на Алиша Дилбърт. Направете всичко възможно гледката да не е толкова страшна. Не искам никакви цивилни или хора от персонала да присъстват на разпознаването.

След като не беше в състояние да му помогне с нищо друго, можеше да му направи поне тази малка услуга.

 

 

По пътя към моргата той не пророни нито дума — беше се превил на задната седалка, грамадните тъмни очила почти закриваха горната половина на лицето му.

Ала Ив сякаш усещаше вледеняващия му страх и пулсиращата топлина на надеждата му.

Той упорито избягваше погледа й, докато бяха в колата и докато вървяха по леденостудените коридори на моргата. Ив знаеше, че горкият човек обвинява нея… защото нямаше кого друг да обвини за страха си, за надеждата си.

Заведе го в малко помещение с монитори, с Рурк застанаха от двете му страни.

— Погледни екрана…

Крак гневно извика:

— Няма! Не вярвам на каквото ми показват по разни телевизори!

— Добре. — Тя беше подготвена за реакцията му. Натисна бутона под стъклената стена, която в момента беше непрозрачна:

— Лейтенант Ив Далас. Придружавам Уилсън Бъкли, брат на Алиша Дилбърт. Искам разрешение за идентифициране на мъртвата. Отстранете защитната преграда.

Постепенно стъклото се избистри. От другата страна на прозрачната стена имаше дълга тясна маса. Върху нея беше положена Алиша, завита с бял чаршаф, който стигаше до брадичката й.

— Не! — Крак заудря с юмруци по стъклото. — Не, не, не! — Обърна се и щеше да се нахвърли върху Ив, но Рурк бе предвидил какво ще се случи и с всичка сила го блъсна към стената.

— Не това би искала Алиша — каза спокойно. — Няма да й помогнеш, дори да убиеш някого.

Ив едва събра сили да промълви:

— Много съжалявам.

Макар че исполинът изглеждаше така, сякаш наистина му идваше да убие някого, дори не помръдна, само прошепна:

— Веднага ме пусни при нея. Иначе ще хвърля през стъклото и теб, и мъжа ти. Знаеш, че съм способен да го направя.

Тя спокойно можеше да го зашемети с електрошоковата си палка, ала знаеше, че вече не е опасен — постепенно гневът му беше изместен от смазваща скръб.

— Аз ще те придружа — каза, като се стараеше да говори спокойно. — Но камерата ще бъде включена — такава е процедурата.

— Майната и на теб, и на процедурата!

Ив направи знак на Рурк да не се намесва, отново натисна бутона на микрофона:

— Ще доведа брата на мъртвата. Моля, всички да напуснат. Крак, ела с мен.

Прекосиха тесния коридор и влязоха в голямо помещение. Върху тесните плотове лежаха други жертви, които предстоеше да бъдат разпознати. Ив знаеше, че цялата стена на дъното на помещението е заета от хладилни чекмеджета, в които се съхраняваха още трупове. Не беше в състояние да скрие мъртъвците от Крак, затова го поведе право към Алиша — не изпускаше ръкохватката на оръжието си, за да предотврати нападението, ако исполинът изгуби контрол.

Ала той пристъпи до масата и се загледа в красивото лице на момичето. Нежно помилва копринената му черна коса.

— Това е тя — прошепна задавено. — Сестричката ми. Смисълът на живота ми. — Наведе се, целуна я по челото, строполи се на пода и зарида.

Ив коленичи до него, прегърна го.

През стъклото Рурк наблюдаваше как великанът се притисна до нея като детенце, което търси съчувствие. Тя продължи да го полюшва, докато риданията му постепенно стихнаха.

Използва връзките си, за да го отведе в малка стая, където никой нямаше да ги безпокои, накара го да изпие чаша вода, седна до него и хвана ръката му. Крак дълго мълча, изведнъж заразказва:

— Бях на дванайсет, когато мама пак забременя. Някакъв подлец й беше обещал какво ли не, а глупачката му повярва. Малко след като бебето се роди, мръсникът изчезна яко дим. Мама по цял ден се трепеше да чисти къщите на хората, освен това започна да спи с разни мъже за пари. Осигуряваше покрив над главите ни и храна на масата, за друго не й оставаше време. Алиша беше най-красивото бебе, което съм виждал — истинска кукличка. А пък сърцето й беше от чисто злато…

— Наложило се е да се грижиш за нея, така ли? — попита Ив, за да го накара да продължи.

— Не ми тежеше, даже напротив. Мама хвърли топа, преди Алиша да стане на четири годинки. Един тип, чиято къща тя чистеше, се надрусал със „Зевс“, откачил и я изхвърлил през прозореца от десетия етаж. По това време вече бачках в различни клубове; няколко пъти извадих късмет да ме включат в успешни далавери, бях спестил малко мангизи. Грижех се за сестричката ми така, все едно й бях и баща, и майка. Вярно, че съм бияч и чупя главите на ония, дето прекалят в клуба, обаче бях много нежен с Алиша, честна дума.

— Зная, не е необходимо да го казваш. Наистина си заместил родителите й, спестявал си, за да платиш обучението й в университета.

— Умът й беше като бръснач. Мечтата й беше да стане докторка. Да помага на хората. Защо му е на някого да убива момиче, дето и на мравката път правеше?

— Ще разбера. Повярвай, че ще заловя мръсника. Обещавам да се погрижа за нея. Имай ми доверие.

— Ако го пипна преди теб…

— Недей! — Тя стисна ръката му, за да го прекъсне. — Грешиш, ако мислиш, че не знам какво изпитваш. Но това няма да възкреси Алиша. Обичала те е с цялото си сърце, както ти нея, нали?

— Наричаше ме „моя голям, лош брат“. — От окото му се отрони сълза и се плъзна по страната му. — Беше най-прекрасното нещо в живота ми.

— Тогава ми помогни да заловя убиеца й. Искам имената на всички нейни приятели и колеги. Имаше ли връзка с някого?

— Не, иначе щеше да ми каже. Не беше някоя, дето си вири носа и се държи като стара мома. Обичаше да излиза с момчета, обаче почти не й оставаше време заради лекциите и работата в медицинския център. Знам, че чат-пат излизаше с компания, за да изпусне парата. Разбира се, не стъпваше в моя клуб — добави и печално се усмихна. — Гледах да я държа по-далеч.

— Казвала ли ти е кои клубове посещава? Например един, който се нарича „При знаменитостите“.

— Това е компютърният клуб, нали? Чувал съм от нея, че там ходят много студенти. Тя пък най-много си падаше по един бар близо до работата й — казва се „Зинг“.

— Крак, спомняш ли си напоследък да е била снимана от фотограф? Може би от здравния център или от университета са й поискали снимка за някакъв документ… Или пък е присъствала на сватбено тържество…

— Сетих се! — прекъсна я той. — Миналия месец имах рожден ден. Тя попита какво да ми подари. Казах, че искам нейна снимка в златна рамка. Не от ония, моменталните фотографии, а истински портрет, направен от професионалист, на който тя да е с най-хубавата си рокля.

Стараейки се да скрие възбудата си, Ив попита:

— Знаеш ли къде са я снимали?

— В ателието на някой си Хастингс, дето бил голяма работа. Господи! — Той се задави от вълнение. — Господи, чух за това по новините? Всички говорят за изрода, дето убивал студенти. Снимал ги, после ги пречуквал. Той е убил сестричката ми.

— Да. Ще го заловя, Крак. Ще му попреча да отнеме живота на други хора, ще се погрижа да изгние в затвора. Предупреждавам те, че ако си намислил да ми пречиш да си върша работата, и теб ще тикна в килия.

— Само опитай.

— Грешиш, няма да опитам, а ще го направя — спокойно произнесе тя, като го гледаше в очите. — Познаваш ме и знаеш, че на всяка цена ще отмъстя за нея. На всяка цена, чуваш ли? Готова съм дори да те изпратя зад решетките, докато отмъстя за сестра ти. Сега Алиша принадлежи и на мен.

Чернокожият исполин се помъчи да преглътне сълзите си:

— Ако ми го кажеше което и да е друго ченге, нямаше да му повярвам. Щях да го преметна, да му хвърля прах в очите, докато се отърва от него, после щях да направя каквото съм си намислил. Но ти не си като другите ченгета, бяло момиче. Знам, че ще направиш всичко заради моята сестричка. Само на теб съм готов да я поверя.

 

 

— С какво да ти помогна? — попита Рурк, преди да се качат в колата, паркирана пред моргата.

— Имаш ли някакви връзки в медицинския център „Ист Сайд“, в който е работила Алиша?

— Дори да нямам, ще си създам. Парите са всесилни, лейтенант.

— Ето каква е теорията ми. Може би убиецът е набелязал Алиша, защото има достъп до файловете със снимките в ателието на Хастингс. Или пък я е видял в компютърния клуб. Излиза, че и трите жертви често са го посещавали. Обаче ако престъпникът има някакво заболяване, в което почти съм сигурна, тя може би го познава от медицинския център. Да речем, че той се е лекувал там — тогава хората от персонала го познават и може би са забелязали напоследък да се навърта наоколо. Щом се е осмелил да я отвлече пред самата сграда, значи не се е страхувал, че присъствието му ще привлече внимание. Помолих Луиз да разпита колегите си, обаче тя ми надрънка какви ли не щуротии за нарушаване на професионалната етика, поверителната информация и прочие.

— Трябва ти човек, който не страда от подобни скрупули, така ли?

— Точно така. Трима младежи са мъртви. Пет пари не давам за нарушаването на професионалната етика. Подкупи когото намериш за добре — интересува ме пациент на възраст между двайсет и пет и шейсет… не, четирийсет години, който е бил приет с някакво сериозно неврологично заболяване. Искам имената на всички мъже, лекувани в центъра, които отговарят на тези критерии.

— Ще ги имаш. Има ли друго?

— Това не ти ли е достатъчно?

— Не. В сегашното си състояние предпочитам да имам много работа, за да избягам от други мисли.

— Съмърсет…

— Той е добре. Разговарях с него по видеотелефона. Казвай.

— Ами… използвай компютърните си умения. Искам най-подробна информация за хора, носещи имената Анри или Луи Жавер. Дано откриеш нещо, свързано с местата, на които убиецът е изхвърлил жертвите си, компютърния клуб, университетите, ателието на Хастингс и заподозрените, чиито имена ще ти дам, въпреки че не бива.

— Хм, натоварваш ме с тежка и досадна работа.

Тя се усмихна:

— И какво от това?

— С удоволствие ще ти помогна, лейтенант.

— Един въпрос — няма начин да не притежаваш паркинги, подземни или други гаражи. Права ли съм?

— Предполагам, че наистина съм собственик на няколко. Защо питаш?

— Интересувам се от всички, които упражняват „странична дейност“.

Той вдигна вежда:

— Боя се, че не разбирам намека ти.

„Отново е във форма! — помисли си Ив. — Отново е онзи Рурк, който знае как да излезе сух от водата.“

— Не съм вчерашна, приятел. Особено голям интерес проявявам към онези, които се намират в радиус десет пресечки от кръстовището на Осемнайсета улица и Седмо авеню. Престъпникът е видял как отвеждат с патрулната кола Били. Досетил се е, че държим под наблюдение гаража и камионетката, затова е намерил друго превозно средство. Тъй като е човек, който грижливо е планирал действията си, смятам, че предварително е набелязал друга кола, и то в гараж, намиращ се наблизо. Търсим автомобил, нает „на черно“, може би друга камионетка. Ако ми помогнеш, ще получиш награда.

— Например теб по Евино облекло и залята с шоколадов сироп, става ли?

— Извратен тип! Вземи някой от многобройните си коли, шампионе. Ще взема Пийбоди, после започваме разпитите на свидетелите.

Преди да слезе, Рурк така пламенно я целуна, че главата й се замая. „Определено е възвърнал формата си“ — помисли си тя.

— Радвам се, че отново работим в екип, лейтенант.

— Наистина ли сме екип? — Ив го измери с поглед. — Ако вдигнеш на крака Съмърсет и го изпратиш на околосветско пътуване, шоколадовият сироп ти е в кърпа вързан.

— Желанията ти са закон за мен — промълви Рурк и се загледа в отдалечаващата се кола.

 

 

— Мъчно ми е за Крак, лейтенант.

— И на мен.

Пийбоди поклати глава:

— Дори не знаех, че той има сестра. Чувствам се някак… виновна, че никога не съм разговаряла с него за семейството му.

— Алиша пак щеше да бъде мъртва.

— Имате право. Как мислите, редно ли е да изпратим цветя?

— Не, никакви цветя. — Ив си спомни черешовото дърво, засадено в памет на Шавон Броуди. — Не се разсейвай, а си гледай работата.

— Слушам — намръщи се Пийбоди. Казваше си, че началничката й постъпва прекалено сурово. Крак беше техен приятел, а когато приятелят скърби, хората около него правят всичко възможно да го утешат. — Все пак ми се искаше да разбере, че мислим за него.

— Най-голяма услуга ще му направим, когато заловим убиеца на сестра му. Цветята няма да го утешат, Пийбоди. Може би ще се поуспокои едва когато престъпникът бъде наказан.

— Сигурно. Само че е много тежко, загине ли човек, когото познаваш.

— Работата ни е тежка. Ако усетиш, че не издържаш, най-добре да напуснеш.

Пийбоди понечи да възрази — поразена беше от жестокосърдечието на началничката й. Но под маската на безразличието й зърна гняв и чувство за безпомощност.

— Къде отиваме? — попита смирено. — Би трябвало да се досетя… — Отново си помисли за изпита за детективско звание, който висеше над главата й като Дамоклев меч. — Но не мога.

— По какъв начин убиецът е пренесъл жертвата до жилището или до ателието си?

— Не знаем. Все още — добави.

— Защо не знаем?

— Не е използвал камионетката, която наблюдаваме.

— Защо не я е използвал?

— Защото… защото е разбрал, че я държим под око. — Тя с облекчение въздъхна — в последния момент беше се досетила за правилния отговор. — Мислите ли, че Били му е подшушнал нещо?

— А ти как мислиш?

Пийбоди се позамисли, после уверено отговори:

— Били не ни е издал, лейтенант. Или ако го е направил, не е било нарочно. Той е мошеник на дребно, но не би станал съучастник на сериен убиец. Забеляза ли, че все говореше за момчето си? Явно много го обича и заради него не би се замесил в подобна каша.

— Тогава как убиецът е разбрал, че наблюдаваме гаража?

— Може би го е научил от другиго, не от Били — замислено промърмори Пийбоди. Само че предположението беше прекалено невероятно. — Или пък е решил третия път да не използва камионетката, да не би някой да я познае… Не, не и това. Имаме работа с човек, който стриктно се придържа към плана си. Значи със сигурност е разбрал, че сме се натъкнали на превозното му средство и сме му заложили капан. Сигурно ни е видял… Вас познава от телевизията, знае, че ръководите разследването, забелязал е униформата ми. Затова се е отказал от камионетката.

— А как ни е видял?

— Ами… по дяволите! Той живее или работи наблизо, както твърдяхте. Видял ни е от улицата или ни е наблюдавал от някой прозорец.

— Получаваш златен медал.

— Ще бъда доволна и на значка на детектив.

Ив паркира колата на около петстотин метра от гаража. Можеше да огледа сектора и на монитора на компютъра, но предпочиташе да усети ритъма му, да се опита да погледне през очите на убиеца.

Той едва ли е избрал кола от гараж, намиращ се до жилището или до работното му място. И все пак сигурно живее или работи наблизо, за да държи под око гаража, да разбере кой от охраната припечелва допълнително чрез отдаване под наем на чужди коли, да набележи превозното средство.

Първия път е извадил късмет. Попаднал е на камионетка, чиято собственичка рядко я използва; автомобилът не се набива на очи, двигателят му работи като часовник, отзад има достатъчно място, ако нещата се объркат и се наложи да скрие жертвата си.

— Живее тук — уверено заяви тя. — Забелязва, че камионетката напуска гаража само в неделните дни. Нощем наблюдава охранителите, за да разбере кой върти далавери с чуждите коли. Живее наблизо, не безпокои съседите. Незабележим е също като сивата камионетка. — Качи се обратно в колата, като се молеше климатичната инсталация да се задейства. — Заеми се със събиране на информация за обитателите на сградите. Първо искам имената на мъжете, които живеят сами.

— Кои сгради ви интересуват?

— От единия до другия край на пресечката.

— Проучването ще отнеме доста време.

— Тогава не се бави, а започни веднага. — Ив се загледа в горните етажи на жилищните блокове, започващи от следващата пресечка. „Човек, който се занимава с фотография, сигурно притежава обективи за снимане от далечни разстояния“ — помисли си.

Извади своя видеотелефон и също като Пийбоди се зае за работа.