Пиер Рей
Аут (9)

8.

В четири след обяд Марджори въведе Карл Дойч в бюрото на Омер Клопе. Банкерът се вдигна, за да посрещне „Доктора“. След две вежливи фрази двамата мъже навлязоха в интересуващата ги тема.

— Не се сърдете, че насилих вратата ви — каза Дойч.

Омер махна с ръка.

— Бих ви помолил да забравите посещението ми, щом като изляза оттук.

— Мога ли да ви предложа едно уиски? — попита Клопе, измъквайки огромната бутилка уотърман.

Те се познаваха от десетина години и изпитваха един към друг взаимно почитание. Карл Дойч, австриец по рождение, беше изпитал доста мъчения, преди да принуди цюрихските банкови среди да забравят произхода му. Въпреки сходството на езика той не беше „местен“. Способностите му на комбинатор, желанието и готовността винаги да направи услуга, както и международните му контакти бяха принудили местната буржоазия да го приеме. Не беше рядкост високопоставени банкови служители да идват и да искат мнението му относно бъдещи техни клиенти. По магически начин Карл им даваше необходимите данни. До този ден предвижданията му бяха безпогрешни. Бяха му простили, че не практикува с достатъчно жар протестантската религия, за поклонник на която беше се обявил.

Редовността, с която привличаше чуждестранни капитали в Конфедерацията, разширяваше уважението към него. Карл Дойч ги насочваше към различните банки на Цюрих, Лозана и Женева според желанието си. Всички те желаеха и се опитваха да спечелят благоволението му. Не съществуваше голяма операция, в която да не взима участие, тайна — да не бъде негово притежание, и общество, колкото и да е затворено, в което да не се е промъкнал. Както богатите личности, така и правителствата в затруднение прибягваха до услугите му, когато имаха нужда от свежи парични ресурси. Дойч играеше на валутната борса, знаейки отлично в кой ден дадена валута щеше да понижи или да повиши курса си. Дойч можеше да достави незабавно адреса на продавач, разполагащ с двеста танка „Тигър“, десет хиляди карабини МАС или сто автомата „Стен“.

Той беше способен да измъкне чрез известни само нему канали европейски или американски капитали, без да бъдат изгризани от данъчните власти. Последната му операция имаше за цел да измъкне под носа на европейските данъчни власти огромни суми национална валута. Италиански, френски и западногермански банки бяха създали съвсем легално едно учреждение: СИКАВ, на вниманието на бъдещите си клиенти. Под претекст, че съветват „добър пласмент“, те им предоставяха луксозна брошура, възхваляваща различни сделки с недвижимо имущество извън всяко подозрение. Терени във Флорида, строеж на милиардерско селище на север в Испания, участие в построяването на гигантски язовир в Квебек. Събраните капитали се насочваха към Лихтенщайн, за да се озоват в предприятие във Вадуц, управлявано от съвет от нотариуси.

Въпросните нотариуси, щедро заплатени от въпросните банки, които им плащаха, за да служат като подставени лица, съставяха един фиктивен договор с клиентите си, гарантирайки им участие като акционери във въпросния проект. По-нататък парите преминаваха през Холандските Антили, Брюксел, Амстердам и Насау.

До момента, в който се приютяваха в Цюрих, в тайна номерирана сметка под формата на японски йени или канадски долари, без която и да е от засегнатите страни да може да направи нещо: на книга и всъщност изтичането на национална валута беше съвсем легално.

От само себе си се разбираше, че пътьом Дойч прибираше своите проценти — минимални, разбира се — но като се вземе предвид колосалността на сумите… компенсирайки усилията си и комбинативния си ум. Изключително честен, но абсолютно без морал — в преувеличения смисъл на тази дума, придаден й от някой бедняк — в делата си той не признаваше никаква пречка, никакви граници. Неговият гений се състоеше в това — да открие сред гората от интернационални закони и разпоредби вратичката, която позволяваше да бъде заобиколен легално законът. Трябва да се отбележи, че качествата му не останаха незабелязани от Синдиката.

На няколко пъти Карл Дойч беше успял да „пречисти“ огромни суми негова собственост, без ни най-малко да се интересува от произхода им. Беше му приятно да мисли, че сам успява да излезе на глава, въоръжен само с откритията си, с мощната организация на американската съкровищница.

Тази любов към собствените идеи с добавка от малко поезия придаваше на делата му неповторимост, те бяха издялани с фантазия и лекота. Беше му се случвало да отказва на високопоставени правителствени служители предложените му високо заплатени постове на администратор.

По волята на случая капиталите, придобити по нелегален начин, служеха на онези, които бяха поставени, за да се борят с престъпността. Карл Дойч, услужлив, с преклонена глава, винаги готов за приятелска услуга, дърпаше конците на построения от него гигантски куклен театър.

— Наздраве! — вдигайки чашата си, каза Клопе.

— Наздраве! — отговори Дойч, изпразвайки своята на един дъх.

Омер му я напълни отново.

— Ето какво — въздъхна дълбоко Дойч, — аз много ви уважавам, господин Клопе. Затова ще ви помоля да не давате отговор на това, което ще ви кажа. Когато напусна това бюро, можете да правите каквото пожелаете. Става въпрос за една измислена и фантастична история, нямаща нищо общо с действителността…

— Разбрано — отговори Клопе, превърнал се на слух.

— Разказвам ви я само защото ми се струва, че по този начин ще ви окажа услуга. Впрочем сам ще прецените. Да предположим, казвам, да предположим, че един огромен капитал е доверен на едно от учрежденията в този град под формата на номерирана сметка. (Дойч забеляза как лицето на Клопе стана ледено.) Да предположим — продължи той, — че този капитал… да речем, транзитен… е собственост на една група съдружници от не швейцарски произход… Да речем, чуждестранни… например американски съдружници… чиито морал и действия са чувствително по-различни от нашите. Искам да кажа, че в техните очи хартията има по-малко значение, отколкото дадената дума…

Клопе прибра флакона с уотърман в чекмеджето. Беше си представял много неща за Дойч, освен че може да бъде във връзка с Волпоне. Та самият той не беше ли довереник на техните капитали?

— Да предположим, че вложителите на тези капитали, знаейки номера и кода, са неспособни в този момент да изтеглят парите си. Задължението на един банкер е никога да не открива пред претендентите си, че е в притежание на това, за което предявяват претенции.

Достигнал до тази фаза на речта си, Карл Дойч се изкашля.

— Освен, ако, господин Клопе, тези вложители са луди или престъпници, които не се спират пред нищо, за да си върнат това, на което са собственици. В този случай, само в този случай, трябва да се направи изключение от правилото, добрият смисъл трябва да надделее пред правилото.

— Получихте ли поканата за сватбата на дъщеря ми? — попита Клопе.

— Разбира се.

— Имате ли намерение да присъствате?

— С удоволствие ще дойда.

Клопе стана, отблъсквайки креслото си.

— Мисля, че ще бъде по-добре да се въздържите. Забравете този прием, както аз вече забравих вашите предложения, от които нищо не разбрах.

Карл Дойч на свой ред се изправи съвсем побледнял.

— Съжалявам, господине. Дълбоко съжалявам. Надявах се, че ще ги приемете като приятелски жест.

— Довиждане, докторе — каза Клопе.

— Довиждане, господине — каза Дойч.

Обръщайки се, последният сякаш беше остарял с десет години в тези минути.

Той беше направил всичко възможно, за да избегне най-лошото.

 

 

На площадката Анджела Волпоне се подвоуми, преди да позвъни. С тупкащо сърце, тя имаше желание да се обърне и да избяга. За да не може да избегне това посещение, беше телефонирала на Франческа преди половин час. Сега, притисната до стената, тя се питаше дали ще й достигне смелостта да съобщи на етърва си, че съпругът й, дон Дженко Волпоне, е мъртъв. Анджела натисна звънеца.

Франческа се появи на вратата. Наближаваше петдесетте, но изглеждаше на повече. Може би отсъствието на светски живот или липсата на грим състаряваха чертите й. След сватбата си с Итало Анджела се беше срещала с нея само три или четири пъти. Всеки път те нямаше какво да си кажат, освен баналните всекидневни фрази. Много неща ги разделяха, макар че бяха жени на двама братя. С желанието за живот на своите двадесет и пет години Анджела се различаваше много от спокойната и уравновесена Франческа. Какво ли беше изтърпяла в живота си, че изглеждаше толкова уморена?

— Влезте, Анджела… Добре дошла.

Апартаментът беше като собственичката. Въпреки огромното празно пространство всичко изглеждате тихо и спокойно. Сиво, скучно, сякаш извън времето, което течеше навън. С една дума, анонимно. По старите стилни мебели се чувстваше майсторската ръка на неизвестния мебелист. Сякаш от Осмо авеню човек изведнъж се озоваваше сред природата.

— Желаете ли чаша кафе?

Анджела отклони с жест предложението. Водена от Франческа, тя седна на канапе близо до прозореца. Франческа седна насреща й и зачака.

— Итало ми позвъни от Цюрих. Имам лоши новини.

Лицето на етърва й се сви.

— Касае се за съпруга ви… дон Дженко. Станало е нещастие…

Анджела не беше в състояние да издържи изгарящия поглед и премести очи върху сгърчените ръце на Франческа, положени върху коленете й.

— Нещастие? — промълви тя.

Въпреки резервираното държане на Итало Анджела се беше опитала по откъслечните разговори в семейството да си представи миналото на етърва си.

Възпитана постарому от родителите си, които държаха хлебарница в италианския квартал на Ню Йорк, така както са възпитавали в родния им край в началото на века. Забрана да отива на танци, да разговаря с младежи, да излиза след вечеря. Бащата на Франческа я възпитаваше с една мисъл — да я запази чиста и непокътната за бъдещия зет, който щеше да го замести на старини. Избраникът беше дон Дженко. Тя го беше дарила с две дъщери, по-голямата, Джейн, беше на годините на Анджела.

— Той… той… — изправи се Франческа.

Анджела прехапа устни и наведе глава. После се изправи и се хвърли в прегръдките на етърва си. По раменете, които потреперваха, тя разбра, че Франческа плаче. Но по лицето й нямаше нито една сълза.

— Къде е той? — с чужд и решителен глас произнесе тя.

Анджела не знаеше какво да отговори. Беше чудовищно да признае, но Итало не беше уточнил нищо по телефона.

— Питам ви къде е мъжът ми? — повтори Франческа. — Какво му се е случило?

— Не знам — борейки се със сълзите си, отговори Анджела. — Итало трябва да ми се обади. Не ми каза нищо повече. Той ще се заеме с всичко.

Франческа се строполи по корем, удряйки с юмрук по пода. От гърдите й се изтръгна нечовешко стенание.

— Знаех аз, че ще ми го убият! Знаех! А сега ще убият и Итало!

Ужасена, Анджела постави ръце пред устата си, за да не закрещи.

 

 

Всеки път, когато се опитваше да намали, Итало свиреше с клаксона, давайки му да разбере, че трябва да продължи. Каквото и да правеше, пътят свършваше тук, в една поляна, в чийто горен край се извисяваше постройка, към която бяха пристроени плевня, обор и сайванти. Ландо загаси двигателя, излезе от колата и зачака фиата на Итало да спре до него. Той се втурна да отвори вратата на Волпоне, без да посмее да погледне към задната седалка, на която седеше Инес.

— Устройва ли ви тук?

— Тичай да видиш дали е обитавана — каза кратко Итало, без да става от седалката.

Борейки се със снега и калта, които цапаха мокасините му, Ландо потегли към постройките. За всеки случай той похлопа на първата врата. Нищо. Залепи око на една цепнатина, без да може да различи нищо. После заобиколи централната сграда и бутна една врата, която се отвори със скърцане. Утъпканата земя беше покрита със стърготини. Хвърлени до стената, лежаха различни земеделски сечива: лопати, мотики, търнокопи, вили. В средата се възвисяваше електрически трион. Ландо прекара пръста си по острието, покрито с прах и ръжда.

Явно от есента никой не беше стъпвал тук. Той се измъкна и се покатери по възвишението, сигурен, че обувките му са погубени окончателно. На билото Ландо обгърна с поглед фантастичния пейзаж, който се откриваше пред него. На пръв план бяха огромните борове, ограждащи изкопания от пороите овраг. В далечината се забелязваха опиращите в небето, обгърнати в мъгла върхове, покрити със сняг.

Обръщайки се, Ландо видя фермата, сгушена в единия край на поляната, скрита под сянката на огромните борове. Започна ядосано да слиза, проклинайки снега, който се вмъкваше в обувките и чорапите му.

— Е? — попита Валпоне.

— Окей!

— Измъквай тия глупаци от колите.

Ландо кимна на Пиетро Белинцона, който поведе пред себе си слезлите първи от колата Мортимър О’Брайън и Заза. Волпоне слезе от форда, бутайки Инес пред себе си. За момент всички спряха. Заза и Морти бяха държани в респект от огромния Пиетро, а Итало Волпоне поддържаше разсеяно Инес, която като че ли не виждаше никого и нищо.

Над групата надвисна мъртвешка тишина. Когато до тях достигна шум от двигателя на автомобил, Итало вдигна ръка. Никой не се помръдна. На поляната се показа фолксвагенът на Фолко Мори. Той го паркира успоредно на другите две коли, изключи двигателя, издърпа ръчната спирачка и мълчаливо се присъедини към останалите.

— Откъде идваш? — запита го Итало.

— Бях отзад.

— Ние не те видяхме… — учуди се Белинцона.

— Бях спрял.

— За какво? — настоя Пиетро.

— Ей така.

Волпоне кимна с глава и пое по пътя за сайванта. Всички тръгнаха мълчаливо след него. Пред постройката Итало се обърна и каза на Пиетро и Мори:

— Вкарайте ги вътре.

На Ландо:

— Ти остани тук.

Когато Заза, Мортимър, Инес, Фолко и Белинцона изчезнаха вътре, Итало започна да чертае с върха на обувката си по снега.

— Ти познаваш ли брат ми? — попита той, без да гледа към Ландо.

— Да. Видях го преди три дни.

— Къде?

— В града. Покани ме в бар „Континентал“.

— Защо?

— Дон Дженко искаше да го придружа до гарата.

— Придружи ли го?

— Да.

— Разкажи по-подробно.

Ландо го погледна неуверено.

— Какво да разкажа?

— С такси ли отидохте?

— Не. — Ландо се изкашля. — С нея. — Той посочи с глава металносивата бюти гоуст.

— Твоя ли е?

— Дон Дженко ми я подари.

— Кога?

— Като минавахме покрай витрината. Каза, че иска да ми остави един спомен. Той я купи за десет минути. Аз я опитах незабавно, откарвайки го на гарата.

— Изпрати ли го до вагона?

— Той не пожела. Оставих го пред входа на гарата.

— Не го придружи поне до гишето за билети?

— Той ми заповяда да си тръгна.

— Знаеш ли закъде щеше да пътува?

— Не.

— Как се чувстваше той?

— Кой?

— Брат ми! — започна да нервничи Итало.

— Добре. С отлично настроение. Шегуваше се.

— Кой ви е следял?

Ландо направи учудена физиономия.

— Следял? Никой. Не съм забелязал нищо.

— Познаваш ли този, когото залови?

— Мортимър О’Брайън. Адвокат.

— Виждал ли си го с брат ми?

— Не. Когато се срещнах с дон Дженко, той беше сам.

— Ти се наричаш Барето, нали?

— Орландо Барето. Ландо.

— От колко време си в нашата фамилия?

— От девет години.

— Добре ли си заплатен?

— Прилично.

— От днес ти повишавам заплатата. Двойно.

— Но, падроне?… — смутено се възпротиви Ландо.

— Не си ли съгласен?

— Да! — живо каза той. — Но…

— Вземи това! — нареди му Волпоне, пъхайки му една пачка банкноти в ръката. — Десет хиляди долара.

— Но защо?

— Малък аванс. Ти обичаше ли брат ми?

Ландо поклати утвърдително глава.

— Той е мъртъв — каза Итало. — Знаеш ли кой го ликвидира?

— Ликвидира?

— Този мръсник О’Брайън! Слушай ме добре! Ще му задам един-два въпроса. Когато привърша с него, той няма да се върне в Цюрих. Разбираш ли ме?

— Да — каза Ландо, който вече се досещаше.

— Русата му „възглавница“ също. Готов ли си да ми помогнеш?

— Да.

— Коя е тази негърка?

— Ние сме заедно.

— Държиш ли на нея?

— Как така! — задави се Ландо, учуден, че гласът му е станал толкова глух.

— Тя не трябва да се върне.

— Но, падроне…

— Ще те обезщетя.

— Но тя нищо не е направила! Тя не е в играта!

— Възможно е. Просто й липсва късмет.

— Но…

— Не искам свидетели! Ще си намериш друга. Курви колкото искаш!

— Изслушайте ме, падроне…

Итало го погледна с мътен поглед.

— Казах ти, че ще получиш обезщетение!

— Знам! Знам! Не става въпрос за това! Веднага ще се забележи отсъствието й! Тя има връзка с всички баровци в Цюрих! Съдии, банкери!… Там, където залових О’Брайън, в тази банка…

— Коя банка?

— Трейд Цюрих Банк! Тя спи със собственика!

— Коя?

— Инес!

— Клопе?

— Да! — предпазливо каза Ландо, чувствайки, че по неизвестни причини пред него се отваря една вратичка. — Той е луд по нея! Напълно откачил!

Волпоне бързо размисли.

— Ти казваш, че тази негърка спи с Омер Клопе?

— Точно така! Клопе!

— Искаш ли да я запазиш непокътната?

— Тя е „редовна“.

— Искаш ли да я заведеш до Цюрих невредима?

— Ако си отвори устата, аз сам ще я ликвидирам!

Волпоне го погледна с любопитство.

— Ти имаш доверие в една жена?

Ландо не се подвоуми ни най-малко:

— В нея — да!

— Добре, но аз — не! Освен ако я направим съучастничка в убийство! Слушай ме добре, Барето… Ако тя вземе да откача, отговаряш с главата си! Ясно ли е?

— Ясно.

Волпоне го побутна по рамото.

— Не се безпокой, ако малко я малтретираме. Просто така… За забавление…

Той влезе в сайванта, последван от Ландо.

 

 

Курт Хайнц погледна родителите си: та те не разбират нищо! Всичко в този тристаен апартамент в стария град му изглеждаше бедно и невзрачно. Когато беше дете, кварталът му се струваше прекрасен, пълен с тайни и чар. Къщата беше на три етажа. Курт беше роден на първия. Тук щяха да дочакат смъртта си родителите му.

Киршгасе започваше от ъгъла на Цвинглиплац, изкачваше се към старата църква на Гросмюнстер и свършваше недалеч от фонтана с конете, до Хиршенграбен. Дълги години този кръстопът беше всичко за Курт. Тук беше затворена неговата вселена, извън която се простираше семейната среда.

Той горчиво си спомни за усилията, които трябваше да положи, за да се измъкне от тази невзрачна среда, чиито канони изискваха всеки Хайнц, неизвестен сред неизвестните, да се ожени за друга, също така неизвестна, без да остави спомен за себе си в ничия памет. Доколкото знаеше, той бе първият, успял да се измъкне от пашкула. Майка му и баща му бяха ужасени. Идеята, че техният син щеше да сключи брак с едно момиче, чиито родители заемаха много високо положение в обществото, вместо да ги изпълни с гордост, ги караше да се чувстват виновни. По всякакъв начин те предупреждаваха Курт за опасностите от този неравен брак.

Сякаш отговаряше на тайните си мисли, баща му добавяше: „Всъщност стореното е сторено… Но не си въобразявай, че ще се чувствам удобно“.

„Ти си професор, Курт — добавяше майка му. — Ако направите това, което сте намислили, много хора ще се настроят против нас.“

Курт беше вдигнал ядосано рамене. Дълбоко в себе си знаеше, че имат право. Затова ги обвиняваше още повече. Както обикновено идеята се беше родила след едно предизвикателство към Ренате. Един от редките случаи, когато той искаше да я предизвика в действителност. За съжаление после стана много късно, за да отстъпва.

Бяха се разговорили за сюрреалистите. Ренате беше завладяна от ексцентричните им идеи. Курт се мъчеше да докаже тяхната грешка, че реалността е по-важна от фантастичните им измислици, че има по-важни неща от това — да давиш мухи в мляко, когато две трети от планетата страдат от недояждане.

— Ти си неспособен да мечтаеш! — беше му казала Ренате. — Още по-лошо: ти си прекалено нищожен, за да живееш сред мечти! Липсва ти необходимото зрънце лудост, бедни ми Курт. Знаеш ли какво ми каза един ден Салватор Дали, на мен, Ренате? Той мечтае да организира един ден корида, в която убитите бикове и матадорите победители да бъдат вдигнати от арената с хеликоптери, увити в розова материя.

— Е, и?

— Нищо. Не ти ли се струва фантастично?

— Ненормална щуротия!

— Ти няма да имаш смелостта да ме отвлечеш с хеликоптер!

— Защо не, скъпа? Защо не… Защо не в деня на сватбата ни?

— Защо не? — подхвана веднага идеята Ренате с блестящи очи.

— Всъщност защо не…

— Винаги си ми казвал, че мразиш мръсните буржоа в този град. Докажи го! Съгласен?

— Съгласен.

— Няма ли да се уплашиш в последния момент?

— Аз!?

Ето как беше направена щуротията на шега, за една дума. С необходимата сериозност те бяха изработили проект, достоен за шокиране на достойните граждани на Цюрих, които щяха да бъдат поканени на церемонията. Всеки път, когато Ренате предлагаше нова идея, Курт я подтикваше към крайности, от глупост изработваше нови детайли, подобрявайки съществуващите. Избрана тема беше: „Всичко наопаки!“. Сега, три дни преди сватбата, нямаше никакъв изход за бягство.

На Курт му прилошаваше, представяйки си люлката под хеликоптера, украсена с цветя, и как те, двамата, се издигат към небето в нея. Сигурно голяма част от студентите му щяха да присъстват на събитието, обявено в местната преса с голям шум, под внимателното око на родителите си. След това дебилно шоу не му оставаше нищо друго, освен да даде оставката си. Какво щеше да прави после? Той не знаеше. Може би касиер в банката като баща си?

— Казвам ти, Курт — прекъсна мислите му таткото. — Майка ти и аз сме поставели в отвратително положение!

— Вие нямате чувство за хумор! — скръцна със зъби Курт.

— Ами ако въжето се скъса? — обезпокои се Уте.

Тя беше едра, масивна, миролюбива и трепереше при мисълта, че може да обезпокои някого. Уте имаше силни селски ръце с малки нокти, чиято основа почти не се виждаше. Вечер лягаше последна, след като се увереше, че всички светлини са изгасени, кухнята е в ред и вратата заключена здраво. Той изпушваше лулата си след вечеря и заспиваше редовно между 22 и 22 и 10. Нито един детайл не липсваше на тези персонажи, сякаш слезли от календарите, даже кукувицата, която се показваше всеки четвърт час от стенния часовник, за да обяви изтичането на едно време, което с нищо не се беше променило.

— Вие нищо не разбирате — каза Курт. — Ренате е неспокойна натура.

— Страх ме е, че ще загубиш положението си — наведе очи Уте.

— Какво от това — смело каза Курт, който тайно се страхуваше от същото.

— Всички жертви, които сме правили аз и баща ти! Бихме искали… мечтаехме… баща ти и аз…

— Какво?

Той искаше да изкрещи: „Мечтаехте да съм като вас“. Но задържа думите си, разбирайки по въздишката на баща си, че той се беше досетил. Друга планета, други измерения. Какво да добави повече?

— Добре. Сега трябва да тръгвам… Роклята ти готова ли е, маман?

Тя кимна.

— Ще видиш! Ти ще си най-хубавата!

Той си я представи в големия салон на Клопе, огромна като нефтена кула, в отвратителната дреха с цвят на зелена ябълка, от евтина материя. Неприятен момент!

— Довиждане, татко…

Той го целуна по гладките като на дете бузи, които никога не бяха достигнали мъжката твърдост. Самият той, Курт, беше ли мъж?

Въпреки всичко носеше панталони и една от най-богатите наследници го беше избрала за съпруг. С несигурна крачка Курт слезе по десетте стъпала на етажа. Когато беше дете, се плъзгаше по перилата до долу, крещейки от удоволствие.

 

 

Виждайки появата на Волпоне, му се искаше да потъне в земята. Наелектризиран от предстоящите страдания и сигурната смърт, Мортимър се опита да атакува:

— Итало! Кълна се в живота си, че не разбирам вашето поведение! Това е чудовищно недоразумение!

Със замислен поглед Итало обгърна сайванта, стърготините, паяжините и циркуляра. Недалеч от последния имаше метална плоча в земята. Волпоне кимна на Пиетро, който я повдигна, откривайки празнота, широка два и дълбока осемдесет сантиметра. В нея се намираха електромоторът на резачката и голям електромер, снабден с прекъсвач.

— Остави тази дупка отворена! — нареди той на Пиетро.

— Итало! — викна, изправяйки се, О’Брайън. — Имам право на обяснение!

Волпоне се обърна към него, сякаш сега го забелязваше.

— Ще го получиш — каза тихо.

Хвана го подръка и го отведе настрана от другите, в дъното на сайванта. По времето на пътуването кръвта беше започнала отново да тече от ранената уста на О’Брайън. Но той дори не се опита да я избърше.

— Ето какво — каза спокойно Волпоне, — брат ми е убит.

С последни усилия Мортимър се сдържа да не наведе очи.

— Какви ги разправяте? — задъха се той.

— Млъквай! — изръмжа Итало. — Аз говоря! Ти ще ми дадеш номера и кода на сметката, в която Дженко е депозирал двата милиарда.

— Итало! Не мога! Това значи да предам Дженко!

За да не го убие на място, Итало стисна с две ръце слепоочието си, оставяйки следи от пръсти в бледата плът.

— Слушай добре, нещастнико, слушай добре! Преди да те убия, ти предлагам една сделка. Ако проговориш веднага, ще те ликвидирам бързо, с куршум в главата, както подобава на мъж. Давам ти дума, че мадамата ти също няма да страда.

— Как?! Вие искате…

— Иначе ще проговориш във всички случаи. Ще ти одера кожата сантиметър по сантиметър и ще те оставя да изгниеш жив! Какво предпочиташ?

— Итало! Кълна се, че грешите — измърмори Мортимър. — Кълна се…

— Пиетро, сложи плочата на място и докарай блондинката върху нея.

— Вие да не сте полудели? — разбунтува се Заза Фини. — Какво общо имам с вашите каши? Аз съвсем слабо го познавам този тип!

Белинцона изви ръката й зад гърба и я доведе върху металната плоча.

— Какво да правя сега? — попита той.

— Ще я обесиш — спокойно каза Волпоне.

— Мръсници! — изкрещя Заза.

Тя се опита да ритне Пиетро, който я стисна в мечешките си лапи.

Инес реагира неочаквано:

— Дълго ли ще траят щуротиите ви? Студено ми е. Искам да се прибера.

— Застани до този мръсник — нареди й Фолко, посочвайки О’Брайън.

— Не зная какво имат срещу вас — каза Инес на Мортимър, — но за бога, кажете им каквото ги интересува! Не виждате ли, че всички ни ще избият!

По сигнал на Волпоне Фолко подаде въже на Ландо, който прехвърли края му през една греда под покрива. После под заинтересувания поглед на Пиетро направи клуп.

— Сложи го на врата й! — нареди Итало.

С разширени от ужас очи Заза потърси помощ с поглед.

— Мортимър! — задъха се тя. — Мортимър!

— Оставете я! — преглътна О’Брайън. — Оставете я!

Белинцона завърза ръцете й зад гърба, докато Ландо фиксира края на въжето в една халка на стената.

— Мортимър! — изкрещя с последни сили Заза.

Тя се мъчеше да се изскубне от ръцете на държащия я Фолко.

— Плочата! — каза Итало.

Заза се завъртя около себе си като завързан кон, ритайки с единствената си обувка, която беше останала, по желязната плоча. Белинцона я вдигна и дръпна.

Лишена от опора, Заза увисна в празнотата, ритайки с крака.

— Вие сте отвратителни! — изкрещя Инес.

Тя се наведе, за да вдигне едно желязо, но получи удар зад врата и коленичи, стенейки, докато Фолко, който за миг беше оставил Заза, за да я удари, се върна на мястото си. Инес започна да повръща, докато очите на Заза изскочиха от орбитите и тялото й след един последен спазъм заприлича на парцалена кукла.

— Пиетро! — нареди Волпоне. — Позабавлявай се с негърката.

Белинцона погледна към Ландо, който, побледнял, стискаше юмруци. В ръката на Итало се появи маузер.

— Барето! — настоя Волпоне. — Пусни мотора.

От гласа му идваше такава заплаха, че Ландо не се помръдна, когато Пиетро понесе Инес зад един куп отрязани дърва и я хвърли върху куп стърготини.

— Барето! Казах нещо!

Ландо направи две крачки, коленичи до отвора, след като отстрани тялото на Заза, за да достигне прекъсвача. После го включи. Назъбеното колело започна да се върти бавно, после набра скорост. За да не чува това, което ставаше зад гърба му, Ландо се изправи, взе машинално парче дърво и го поднесе към ножа. То беше прерязано машинално, сякаш представляваше кибритена клечка.

— Доведи го! — каза Итало на Мори.

Фолко го побутна напред, държейки ръцете му зад гърба.

Зад дърветата се чу крясък. Ландо се смръзна. Итало се правеше, че не чува нищо. Чуваше се гласът на Белинцона: „Мръсница“, последван от глухи удари и шум на борба.

— Барето, сложи го да легне пред триона и го дръж…

О’Брайън отдавна беше преминал границата на ужаса и сега правеше отчаяни жестове, без да може да произнесе някакъв звук. Грубо вдигнат от Ландо и Мори, той се намери легнал по корем върху желязната плоча на машината, с глава на десет сантиметра от въртящия се циркуляр.

Повръщайки жлъчка, Мортимър успя да овладее речта си и успя да произнесе две срички:

— Мамма, Мамма!

Итало не разбра, че О’Брайън му предаваше кодовото име, което толкова очакваше. Той помисли, че викът, идващ от устата на жертвата му, е апел за помощ, още един отказ. Всичко се завъртя пред очите му. За секунда лицето му се покри с пот. Пред очите му затанцуваха бели пламъци, превръщайки се в картини… Брат му, казвайки след падането от колелото: „Не се плаши… Не боли…“, и Анджела, жена му, чийто връх на гърдите сякаш докосваше с устни, и отново Дженко, жив, после кракът му, мъртъв…

— Мръсник… — изкрещя той, — мръсник… — забравяйки кой е той, за какво е тук и какво трябва да прави…

Когато пламъците пред очите му спряха танца си, той видя, че продължава да държи главата на О’Брайън за косите. С тъп, невиждащ поглед Итало погледна към Орландо и към Фолко, които обърнаха смутено очи встрани.

Той видя, че е покрит с кръв.

После забеляза, че нищо не свързваше кървавата глава в ръцете му с тялото на Мортимър О’Брайън.

В същото време заедно с нея той беше отрязал последната връзка на веригата, свързваща го с двата милиарда долара.