Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Out, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Еми (2015)

Издание:

Пиер Рей. Аут

Френска. Първо издание

ИК „Тренев & Тренев“ ООД, София, 1992

Редактор: Иван Тренев

Художник редактор: Лили Басарева

Коректор стилист: Лилия Вълчева

Графично оформление: Стефан Узунов

ISBN: 954-060-012-X

История

  1. — Добавяне

23.

За първи път, откакто брадата му беше поникнала, Фриц Блеш не се обръсна в осем часа сутринта. Всъщност той дори не беше лягал. След щурма на „Суис Милк енд Бътър“ трябваше да се заеме с ранените. Всички бяха евакуирани в цюрихската кантонална болница. Мъртвите бяха откарани в моргата. Двама инспектори с голямо бъдеще, Ханс Брегенц и Паул Романсхорн, бяха разкъсани от експлозията на една граната на Щампфенбахщрасе. Двама униформени полицаи бяха получили изгаряния трета степен. В млекозавода имаше трима ранени от куршуми и трима мъртви, между които агент Шиндлер, чиято смелост го беше накарала да се изкачи до покрива, за да пресече пътя на бегълците. Главата на Шиндлер беше раздробена от куршум дум-дум, изстрелян от един херщал.

Що се касае до обсадените, девет от тях бяха убити. В джобовете им нямаше никакъв документ за самоличност. Други трима бяха заловени живи поради тежките наранявания. Единият беше с разбит таз, санитарите незабавно го включиха в система за преливане на кръв, вторият имаше два куршума в гърдите. Докторите от болницата бяха отказали на Блеш правото да ги разпитва, докато не излязат от критичното състояние. Но и да ги разпиташе, щеше да бъде толкова безрезултатно, колкото безплодни се оказаха преградите, поставени по пътищата, с цел да бъдат заловени останалите бегълци. Най-леко раненият бандит също нямаше документи за самоличност. Въпреки куршума, който го беше засегнал в бедрото, Блеш беше изискал от докторите да му го докарат след превръзката. Въпреки хитростите, заплахите и изблиците на ярост лейтенантът не беше успял да изтръгне от него нито дума. Сякаш този тип беше пристигнал от някаква далечна планета.

Той беше отказал предложените му цигари, сандвич и чаша бира. В седем часа сутринта, когато Блеш вече се готвеше да си тръгне, в бюрото му дебаркира непоносимото за него трио: капитан Къркпатрик, лейтенант Финегън и Скот Демпси, човекът от Секюрити енд Ексчейндж Комишън. Излязъл от себе си, Блеш ги беше изхвърлил през вратата след кратка размяна на невъзпитани и неприемливи предложения. Лейтенантът още не беше разбрал подробностите по престрелката, която беше превърнала града в касапница, а Къркпатрик си позволяваше да му дава наставления.

„Аз ви предупредих, лейтенант!“

С помощта на двама мускулести и послушни прислужници Блеш ги беше изхвърлил от бюрото си, пожелавайки им приятно завръщане в САЩ.

Естествено, целият Цюрих беше в течение на случилото се. Градът се беше събудил около полунощ от непознатата „музика“ — илюминациите и избухванията на гранатите, стакатото на автоматите, светлината на огнехвъргачките и пламъците на пожарите. Явно Блеш нямаше шанс: точно през неговото царуване ли трябваше да се наруши прословутият швейцарски неутралитет!

В осем часа, разочарован от мълчанието на своя затворник, чиято бледност ставаше все по-обезпокояваща, зашеметен от злоба и умора, Блеш с мъка беше навлякъл своя тренчкот, за да се прибере вкъщи. Чак тогава констатира, че беше обул обувките си на бос крак.

В същия момент до него бе достигнало съобщението, че Химене Клопе иска спешно да го види. Залитайки от умора, но завладян от любопитство, той я беше посетил у дома й на Белеривщрасе.

— Мъжът ми е отвлечен, лейтенант, сигурна съм.

Тя му беше показала писмото на Инес.

— Получих го вчера. Чаках, чаках, преди да ви предупредя. Надявах се, че Омер ще се върне.

— В течение ли сте, мадам, на това, което се случи през миналата нощ?

— Какво по-точно, лейтенант?

— Нищо ли не сте чули?

— Не, разбира се!

— Престрелката?

— Но за какво говорите?

— Един отряд от въоръжени мъже атакува Трейд Цюрих Банк.

Реакцията на Химене го разочарова.

— Те са му ограбили банката!

Тонът, с който каза тези думи, звучеше така: „Те са му счупили куклата!“.

— Трябва да ми помогнете, мадам. Кои са тези „те“?

— Това вие трябва да ми кажете, лейтенант. Откъде мога да знам!

— Изглеждаше ли мъжът ви в последно време загрижен, съкрушен?

Той прехапа езика си, докато Химене го погледна укорително, а сълзите се показаха на очите й: та те бяха погребали дъщеря си предния ден!

— Не ми се сърдете, мадам Клопе, аз съм накрая на нервите си, смазан от умора…

— Аз също, лейтенант!

— Не можете ли да ме насочите на някоя следа… Писмото, което току-що прочетох, е опит за заблуждение, предназначен да ви попречи на контакта с мен.

— Какво искате да знаете?

— Вашият мъж държеше ли ви в течение относно работите си? Банката, искам да кажа.

По шокираната и недоволна физиономия на Химене той разбра, че е сбъркал за втори път.

— Не сте ли получавали искане за откуп?

— Откуп? Но защо?

— Нищо, мадам, нищо… Питам се само… Това е една възможност… Ще ви помоля незабавно да ми се обадите, ако се случи нещо необичайно. Не се безпокойте! Незабавно ще започна преследването. Ще предупредя всички бригади, ще претърся града и ще ви държа в течение.

Той кимна с глава за довиждане.

Тя каза:

— Лейтенант…

— Мадам?

— Моят мъж е един много добър човек, много добър… Защо си изливат гнева върху него? Защо искат да му направят зло?

 

 

— Със съжаление трябва да ви съобщя, че Комисията ми иска обяснения — съобщи Габелоти.

Той млъкна и се затвори в себе си с израз на студенина по лицето. Никой не се помръдна. Дон Еторе изчака да изтекат доста секунди, заредени със заплаха. И без да гледа към когото и да е, продължи:

— Никоя от фамилиите в Синдиката не трябва да поема рискове, свързани с грешките, допуснати от членовете на други фамилии.

Итало се размърда върху стола си, но стискайки зъби, успя да се сдържи, хвърляйки мълнии с очите си. Моше го беше накарал да се закълне, че ще запази хладнокръвие и няма да се поддаде на никакви провокации. За нещастие Итало познаваше възможностите си в това отношение и знаеше, че дълго няма да успее да се сдържа пред съмнителните намеци на Габелоти. По време на пътуването обратно към Ню Йорк те не бяха разменили нито дума помежду си, затворени в своето враждебно мълчание. Едва Итало беше прекрачил прага на дома си, и Анджела падна в прегръдките му. Той я замъкна в спалнята, без да се смути ни най-малко от присъствието в гостната на Моше, Пиетро и Фолко, които го бяха ескортирали до дома му.

След около час Моше беше почукал…

— Бебе, важно е…

— По дяволите!

— Анджела, кажете му да излезе! Касае се за сигурността му!

— Итало… — беше прошепнала тя в ухото му.

Той не беше губил време да я съблича, хвърляйки се в някакъв дивашки водовъртеж, търкаляйки се заедно с нея на леглото, по килима, вдигайки я и приковавайки я брутално към стената, докато тя стенеше, вкопчена в мускулестите му рамене като щастлива заточеница. Той не я остави, докато не изрева за трети път от удоволствие. Анджела беше останала прикована на пода с разперени ръце, мъртво изтощена. С глава на гърдите й Итало целуваше върховете им нежно.

Моше се чу отново:

— Итало…

— Ще ме оставиш ли да взема един душ, а?

— По-бързо, Итало! Прего![1]

Той бе пъхнал ръцете си под тялото на жена си, след това я беше вдигнал и с крака, вкопчени около кръста му, я беше отнесъл до банята. Тя криеше глава под брадата му. Итало беше отворил напълно крана на топлата вода и намокрен от нея, отново я беше обладал.

— Дон Еторе ни чака, Итало!

— Ако толкова иска да ме види, нека сам благоволи да дойде!

Моше не беше успял да го накара да промени решението си. Той беше телефонирал на Анджело Барба, за да го помоли да намери неутрален терен за срещата. Те бързо се бяха споразумели срещата да се състои в „Боул“, нощен клуб на Шесто авеню, чийто собственик получаваше нарежданията си от Синдиката.

Двамата донове бяха пристигнали едновременно. Габелоти беше придружен от двамата си консилиере Кармине Кримело и Анджело Барба, и от двама телохранители Джулиано Матарела и Нито Кризафули.

Матарела, Кризафули, Фолко и Белинцона бяха останали на стража пред входа на клуба, докато Габелоти, Волпоне, Юделман, Кримело и Барба бяха насядали около една маса в полумрака на помещението. Моше беше твърде обезпокоен. След тяхното внезапно бягство от Цюрих той нямаше никакви новини от Виторио Пицу и неговите капорежими Алдо Амалфи, Джозеф Дото и Висенте Бруторе. Атаката срещу млекозавода беше предизвикала огромни вълни, чийто гребен рано или късно щеше да достигне до Ню Йорк. Комисията ненавиждаше всичко, което можеше да наруши установения ред. Синдикатът имаше навика безшумно да урежда вътрешните си работи, а това, което се беше случило в Цюрих, приличаше на въоръжена агресия от държава в държава.

— Комисията — каза Габелоти — ми даде да разбера, че няма да търпи акции, произхождащи от лични амбиции, които могат да застрашат сигурността на всички фамилии.

Виждайки, че Итало се готви да отвори уста, Моше бързо каза:

— Какво отговорихте на Комисията, дон Еторе?

Габелоти, който досега беше говорил без да поглежда когото и да е, спря тежкия си поглед върху консилиере.

— Истината, Моше… Истината… Казах им, че съм бил принуден да посетя Цюрих, за да поправя извършените грешки, с които нямам нищо общо.

— Мога ли да попитам кой има нещо общо с тях? — намеси се с неутрален и студен глас Итало.

Без да обръща внимание на намесата му, Габелоти продължи да гледа към Юделман.

— Комисията ме обвини, че не съм бил достатъчно внимателен, Моше. Трябваше да призная, че нося вина.

— За какво, дон Еторе? — запита учтиво Моше, чието сърце биеше все по-силно.

Габелоти каза тихо:

— За това, че съм оставил всичко в ръцете на безотговорен човек.

Волпоне скочи:

— Стронцо! Безотговорният си ти!

Еторе сякаш сега видя Итало.

— Има думи, които човек никога не трябва да произнася, ако иска да живее до старини…

Изпълнен с омраза, Итало процеди:

— Най-стар е този, който умира първи! Не забравяй това!

Вече никакво споразумение не беше възможно: нещата бяха отишли твърде далеч. Кармине Кримело и Анджело Барба затаиха дъх.

— Господа, господа! — намеси се Юделман. — Заклевам ви! Нека забравим личните отношения. Залогът е твърде голям! Трябва да си върнем два милиарда долара!

Габелоти се изправи вбесен и протегна към Волпоне ръката си като обвинител:

— Ти си едно нищо! Ти направи купища глупости! Ти си присвои правата на дон Дженко! Не се намесвай повече в тази работа! Когато всичко свърши, твоите наследници ще получат частта ти! Ясно ли ти е?

Волпоне се изправи, полудял от ярост.

— Ти се осмеляваш да ме заплашваш! След това, което направи с брат ми!

— Нищо не съм направил на брат ти! — изрева Габелоти, удряйки с юмрук по масата. — Малък мръсник! Ти си наредил да очистят О’Брайън.

— Не! — изкрещя Итало. — Аз го убих със своята ръка, твоят мръсен съветник крадец!

— Корнуто![2] — изчерви се Габелоти. — Ако беше жив, сега щяхме да знаем номера! Ти ще платиш за това!

— Господа! Господа… — задави се Моше. — Ако си останем единни, нищо не е загубено! Омер Клопе е все още в ръцете ни! — Изведнъж Юделман спря да говори, лицето му се разкриви и той заекна, сякаш беше ударен от гръмотевица. — Майка му стара!

Никой никога не го беше чувал да ругае. Друго нещо обаче наостри сетивата на останалите, тонът му. Всички погледи се насочиха към него. Тогава той с чужд глас каза:

— Знам кой притежава номера!

 

 

В Ню Йорк беше кучешко време. Капитан Къркпатрик нахлузи шлифера си и каза отчаян на Демпси:

— Това е всичко…

Голямата зала на летище Кенеди гъмжеше от народ. Те се бяха приземили преди четвърт час. Пътуването им не беше приятно. Финегън, Къркпатрик и Демпси се връщаха от Цюрих разочаровани. Нещо по-лошо: бяха унижени от някакъв пръдльо — полицай, чието държане и нежелание да сътрудничи ги бяха обезсърчили.

— Като си помисля, че всички бяха в ръцете ни! — мечтателно каза Къркпатрик.

Недоволството му беше очевидно. Демпси го съжали.

— Ще проверя отново всички сметки на казината по западното крайбрежие. Все някъде ще ги сгащим.

— Кажете, Скот, вярвате ли в това, ама чистосърдечно?

— Спомнете си за Ал Капоне. Той също се считаше за недосегаем.

— Искам да ги заключа! Разбирате ли? Знам, че това няма да върне живота на Каванаут и Махони, но толкова ще ми олекне! Скот! Искате ли да ви кажа какво мисля за Швейцария?

— Кажете, стари момко, кажете.

Финегън пристигна тичешком:

— Капитане, хванах едно такси.

— Да ви закарам ли? — обърна се към Демпси Къркпатрик.

— Благодаря. Жена ми ще дойде да ме вземе.

— По-бързо, капитане — настоя Финегън. — Ще ни го вземат под носа.

— Идвам, идвам! Скот, ще дойдете ли при мен утре?

— Не зная… Във всички случаи ще ви телефонирам.

Те си стиснаха приятелски ръцете. Някаква тълпа от дами, заболи в реверите си значки на защитнички на природата, ги раздели. Докато Демпси поглеждаше часовника си, Къркпатрик и Финегън забързаха към изхода.

 

 

Аксел Грийн гаврътна остатъка от уискито си и се намръщи. Ледът се беше стопил и придаваше на останалата течност вкус на чай. Той подреди няколко папки върху бюрото и погледна часовника си. Последният показваше, че работният ден беше свършил. Отпусна възела на вратовръзката си, наметна лекото сако и хвърли поглед през прозореца.

Бей стрийт представляваше обичайната гледка от минувачи с тръстикови шапки, образуващи човешкото море, което зяпаше по витрините. Преди две години Грийн се беше върнал в Лондон по семейна работа. Градът му беше омръзнал само за три дни с неговия неспиращ ситен и студен дъжд и със сивото си небе. Макар че беше роден в Англия, той не можеше да я понася. Беше пристигнал в Насау преди седемнадесет години, за да стажува в Бахамиън Кредит Банк в продължение на три месеца. После беше останал тук завинаги.

Въпреки името си с местно значение Бахамиън беше банка с британски оттенък, чиято къща майка беше пуснала дълбоки корени в Лондон, разпростирайки пипалата си под формата на клонове в по-голямата част от държавите с данъчни улеснения. За някои операции от национално значение дори управляващото правителство на лейбъристите прибягваше до нейните услуги.

Аксел Грийн, който беше започнал някога като обикновен чиновник, днес управляваше „Форийн Бранч“ — службата за чуждестранни преводи. Това означаваше, че отговорността беше огромна на този остров, където преминаваха огромни капитали, чийто произход не всякога беше ясен, но които имаха нещо общо: всички бяха с чуждестранен произход.

Парадайс Айланд беше на две крачки, чудовищен капан за пари, управляван от мафията, натъпкан с казина, игрални автомати, частни клубове и дворци, предназначени за глупаците, натъпкани с пари. Парите идваха и от Европа, за да се завърнат след кратък пречистващ престой в безбройните банки на Насау. За всекиго имаше по нещо. Грийн беше намерил нещо повече: някаква форма на щастие, на безгранично спокойствие, което не притежаваха неговите европейски колеги, притискани непрестанно от данъчните власти сред техните сметки и контроли, с които бяха наводнени. В Насау той беше взел за съпруга една американка, която му беше родила три деца, от които най-големият, Джон-Джон, беше в последния клас на колежа.

Достатъчно беше да направи няколко крачки, излизайки от кантората си, за да се озове на плажа, където винаги го очакваха слънцето и топлият океан.

Той се измъкна на улицата, смесвайки се с потока от туристи, двоумейки се дали да мине през къщи, преди да отиде да поплува.

— Господин Аксел Грийн?

— Да?

— Ако обичате да се качите? — каза му някакъв едър тип, посочвайки спрелия до тях воксхол с цвят на зелено стъкло.

— Моля?

Друг мъж беше отворил задната врата, вмъквайки го във вътрешността на автомобила, без Аксел да успее да разбере какво му се случва. Всичко стана толкова бързо, че той дори не успя да се учуди, да протестира или да се уплаши. Третият човек, останал зад волана, потегли нервно. Грийн, който четеше вестници, за момент се обезпокои, че става жертва на отвличане по италиански. В такъв случай той беше загубен. Въпреки услугите, които беше правил в Бахамиън, папите от Лондон нямаше да дадат и едно пени за освобождаването му. Макар и важни, те не представляваха необходимост за къщата майка, в която той не беше акционер.

— Тъкмо отивах да се къпя — каза той наслуки.

— Ще го направите по-късно. Не отиваме далеч.

— Така ли? А къде?

— В Бийч хотел. Известни личности желаят да ви видят.

— Да ме видят? По какъв повод?

— Те самите ще ви кажат, господин Грийн.

До пристигането им в Бийч хотел не беше произнесена нито дума повече. Когато колата спря, едрият мъж реши да уточни:

— Не забравяйте, че сме двама зад вас, господин Грийн. — Той дискретно му показа дръжката на пистолета си и добави сериозно: — Бих казал, дори трима. Мисля, че по-добре ще бъде да не ни създавате истории. Ясно ли е?

— Няма да правя истории — каза Грийн.

— Отлично, господин Грийн. Да вървим…

Между двамата мъже той прекоси хола на хотела, където го поздравиха няколко негови познати. Струваше му се невероятно да бъде отвлечен пред очите на стотина свидетели, без никой да се усъмни в това.

Те се изкачиха с асансьора до последния етаж. Тук всичко беше луксозно, тихо и спокойно.

По-дребният от двамата мъже звънна на вратата на ъгловия апартамент 1029. Някакъв мъж им отвори.

— Оттук, господин Грийн. Господата ви очакват.

Аксел се озова в огромен, изцяло остъклен салон. Гледката беше толкова красива, че дъхът му спря. Разбира се, това никак не интересуваше петимата непознати насреща му. Този, който беше отворил вратата, я затвори след него. Петимата мъже станаха. Единият от тях приближи до него.

— Повярвайте ми, че съжалявам за малко необикновения начин, по който ви поканихме… Но спешността на положението… Позволете ми да се представя: Моше Юделман.

В главата на Аксел се запали червена лампа. Той знаеше кой е Юделман.

— Това е господин Еторе Габелоти.

Дебелият мъж помръдна брадата си.

— Господин Итало Волпоне — продължи Моше. — Господин Анджело Барба и Кармине Кримело са финансови съветници на господин Габелоти.

Грийн беше зашеметен от тази процедура на представяне. Нормално „капите“ от Синдиката никога не действаха лично.

— Желаете ли нещо за пиене?

— Всъщност с удоволствие — каза Грийн.

— Чисто или с вода? — попита Барба, наливайки уиски в една чаша.

— С парче лед, ако обичате.

— Седнете, господин Грийн, седнете…

Аксел седна. Освен Юделман и Барба никой от останалите не беше отворил уста.

— За ваше здраве, господин Грийн — каза Юделман, вдигайки чашата си. — За сделката, която предстои да сключим!

— Ще сключваме сделка? — опита да се информира възпитано Аксел.

— Точно така — каза Юделман. — Една добра сделка за вас. Вие ще станете богат, господин Грийн.

— Възхитен съм — каза Аксел.

— Има за какво — съгласи се сериозно Моше. — Двеста хиляди долара не са малко пари.

Аксел пое глътка уиски.

— Какво трябва да направя, за да спечеля двеста хиляди долара?

— Много малко. Да ни съобщите едно сведение, което беше в наше разпореждане и което за съжаление загубихме. Става въпрос за номера на една сметка, трансферирана от вас в Швейцария по нареждането на един ваш клиент. Господин Дженко Волпоне. Два милиарда долара, господин Грийн, които сте превели в Цюрих, Трейд Цюрих Банк, и за които на 22 април директорът на банката господин Клопе е потвърдил получаването им. Можете ли да ни съобщите номера на сметката?

— Това е много смущаващо предложение, господин Юделман.

— Знаете ли кои сме ние? — попита мило Моше.

— Да — отвърна Грийн.

Юделман разпери ръце в знак на примирение със съдбата.

— Безпокоя се, че нямате избор. За да намаля скрупулите ви, ще ви съобщя това, което вече знаете, тъй като вие сте извършили трансфера по наше нареждане. Тези пари ни принадлежат. По този въпрос не може да има никакво съмнение. Двамата, които държаха ключа на сметката — господин Дженко Волпоне, брат на присъстващия тук Итало Волпоне, и Мортимър О’Брайън, упълномощен от господин Габелоти да представлява интересите му, намериха смъртта си при трагични обстоятелства, без да успеят да ни предадат номера на сметката, под който тя е зарегистрирана. Давайки ни го, вие не вършите нищо нечестно. Напротив, вършите един справедлив жест, който ние няма да забравим.

Аксел Грийн се изкашля.

— Да предположим, че откажа?

— След това, което ви доверих, ми се струва невъзможно — каза тихо Юделман.

Грийн кимна с глава.

— Да… Да…

— Ще приемете ли двеста хиляди долара в знак на приятелство и благодарност, които ви предлагаме?

Аксел прекара ръка пред лицето си и се съсредоточи в съзерцание на трептящото от неподвижност небе, пресичано от бързите като падащи камъни албатроси. Той знаеше, че всичко, казано от Юделман, е истина. Когато съобщението за прехвърлянето на двата милиарда долара беше пристигнало, Дженко Волпоне — който минаваше за някои неосведомени като върховен шеф на Синдиката — „капо на всички капи“, сам беше избрал номера, под който да бъде извършен трансферът в Трейд Цюрих Банк. Грийн, който имаше отлична памет за цифри, не го беше изхвърлил от ума си. Беше съставил обикновен аритметичен ред от дадените му цифри 828384 — никаква мистерия: 82,83,84. Детска игра.

Той се опитала си представи как биха постъпили обожаваните от него филмови герои. Те може би щяха да откажат да говорят. Но героите щяха да бъдат мъртви след това. Аксел Грийн имаше желание да живее. Достатъчно дълго беше живял в Насау, за да знае, че един отказ на Синдиката от негова страна означава безапелационна смърт за него и за цялото му семейство.

— Ние знаем, че следването на Джон-Джон е твърде скъпо — започна Юделман със сериозен израз на лицето. — Не забравяйте, че имате още две деца, малкия Паул и малката Кристина, от която жена ви иска да направи танцьорка. Едно семейство е най-хубавото нещо на света, но доброто възпитание днес е доста скъпо.

— Доста — съгласи се Аксел.

— Моите приятели и аз сме на мнение, че вашите огромни качества не са оценени по достойнство в Бахамиън. Заради това ние решихме да ви отпуснем такава значителна сума срещу оказаната услуга. Двеста хиляди долара. Вярвайте ни, че с някой по-малко уважаван и достоен от вас нямаше да бъдем толкова щедри.

— Ценя жеста ви — съгласи се Аксел.

— В такъв случай си позволявам да задам въпроса: кой е номерът на сметката?

— 828384 — въздъхна Грийн. — Или ако предпочитате — 82-83-84.

— Благодаря ви, господин Грийн. Вие сте изпълнен с мъдрост човек. Двестате хиляди долара ще бъдат депозирани във вашия дом утре вечер в брой.

 

 

Макар че той търсеше пълната забрава, имаше дребни детайли, които го безпокояха непрекъснато.

Откакто беше отвлечен, Омер Клопе не беше сменял бельото си. Мишниците му, лишени от дезодорант, започваха да издават неприятен мирис. Нямаше четка за зъби, макар че не притежаваше своите собствени от няколко дни. Ризата му лепнеше за гърба, въпреки че доста често се плискаше под струята на крана. Смъртта на Ренате го беше откъснала от света. Четиридесет и осем часа, откакто беше в този затвор, а вече губеше чувство за време, чувстваше, че е откъснат от света. Химене би трябвало досега да е алармирала лейтенант Блеш относно отсъствието му. Би трябвало полицията да кръстоса страната, за да го открие.

В ключалката се чу скърцането на превъртяния ключ. Той бързо седна на леглото, прекарвайки машинално пръсти по брадата си. Господ бе пожелал той да умре мръсен! Клопе знаеше, че след последния му отказ палачите му ще го умъртвят.

Влезлият непознат хвърли на леглото черна лента.

— Сложете я на очите си.

Клопе отказа с движение на главата. Ще умре, гледайки смъртта в очите.

— Побързайте, дяволите да ви вземат! Освобождаваме ви!

Тъй като той не се помръдна, мъжът мина зад гърба му и превърза очите му.

— Предупреждавам ви, че ако се опитате да я свалите, ще ви забия един куршум в черепа.

Клопе чу характерното щракане на предпазителя.

— Хайде, изправете се!

Миризмата на бензин, примесена с чист въздух, изпълни дробовете му. Помогнаха му да изкачи едно стъпало. Шумът от затварянето на метална врата му даде да разбере, че се намира в камионетка. Отначало се чуваше шумът на града, после шумът на преминаващите автомобили и накрая тишината на полето. Рязкото спиране го накара да политне напред. Този, който беше до него, му попречи да падне.

— Слизай… Приятелят ми ще потегли. Аз оставам с теб. Брой на глас до двеста, после прави каквото искаш. Хайде… брой!

— Едно, две, три, четири…

— По-високо!

— Седем, осем, девет…

— Така е по-добре. Продължавай.

Чу се шум на отдалечаваща се кола.

— Тридесет и две, тридесет и три…

Клопе млъкна. Нищо не се случи. Той свали превръзката. На изток слънцето изгряваше и му се стори, че го вижда за първи път. Омер пое с удоволствие в гърдите си аромата на дърветата и пое по тясна, покрита със свежа растителност пътека, която се спускаше по слаб наклон към пътя, от който се чуваше шумът на преминаващите камиони. Без да може точно да се ориентира, мястото, където се намираше, сякаш му беше познато. Той започна да маха към минаващите автомобили. Никой от тях не се спря. Според времетраенето на пътуването той се намираше на не повече от петнадесетина километра от Цюрих. Шофьорите на минаващите автомобили се държаха по странен начин. Те се правеха, че не го виждат, ускорявайки ход, когато се приближаваха до него. Първият километражен стълб по пътя му показа, че е налучкал добрата посока: „Цюрих — 11 километра“.

Той вдигна за двадесети път ръка. За секунда Омер забеляза очите на човека зад волана на мерцедеса. Последният бързо отмести погледа си. Елегантен, малко надебелял мъж. Човек, който приличаше на Омер като две капки вода и който продължаваше пътя си с безразличие.

Той се запита как би постъпил при подобни обстоятелства… Омер се закле винаги да спира за в бъдеще на автостопаджиите. Шум от спирачки го накара да обърне глава.

— Е, папа, правим сутрешната си разходка, а?

Бяха трима — две момчета и едно момиче — в старичък джип, покрит с надписи от рода на: „Не се смейте! Дъщеря ви може би е с нас!“. Те нямаха повече от двадесет години. Момичето приличаше на Ренате.

— Можете ли да ме закарате до Цюрих?

— Качвай се! Колкото повече сме лудите, по-весело ще бъде!

Когато пристигна на Белеривщрасе, той откри Химене в хола. Тя изтърва чашата чай, спусна се към него и го прегърна.

— Омер! Омер! Толкова ме беше страх! Нищо лошо няма… нали?

Той я погали нежно по косите с отсъстващ вид.

— Не… не… Всичко е наред… Само съм ужасно мръсен…

— Да е благословен Бог!… Да е благословен Бог!

Тя носеше пеньоар върху нощницата си и ухаеше на хубаво. Полагайки глава на рамото му, смутено прошепна:

— Омер… Трябва да знаеш. Подпалиха банката ти…

 

 

Съобщеният номер от Аксел Грийн не намали напрежението между Габелоти и Волпоне. От предния ден те не бяха разменили нито дума директно. Разговаряха чрез съветниците си. Заплахите и обидите, разменени помежду им, бяха отворили между тях такава пропаст, която щеше да бъде запълнена само след смъртта на единия от тях. След заминаването на Грийн Моше беше направил отчаян опит за помирение.

— Господа, господа! Отиваме към финиша. Нищо не може да ни попречи да влезем във владение на парите си!

Дон Еторе вдигна слушалката. Той нарочно включи телефона към усилвателя, за да могат всички намиращи се в стаята да слушат разговора. Еторе набра номера на своя адвокат в Швейцария Филип Диего. Когато адвокатът отговори с да, всички чуха гласа му, сякаш се намираше между тях.

— Имам интересуващия ни номер — каза Габелоти. — Искате ли да го запишете?

— Разбира се. След заминаването ви се случиха неприятни неща в Цюрих. Един от известните и уважавани тукашни банкери, господин Омер Клопе, изчезна.

— Съжалявам го — каза Габелоти.

Кримело, Барба и Юделман бяха втренчили поглед в него. Само Итало даваше вид, че разглежда панорамата, сякаш разискваният въпрос не го засягаше.

— Не разбираме какво се е случило — продължи Филип Диего. — Банката на Клопе е била атакувана. Полицията е на крак. Имало е убити…

— Не виждам с какво тези местни събития ни засягат — започна да става нетърпелив дон Еторе. — Искате ли да си запишете номера и да вземете мерки за трансфера?

— Този тип няма да отиде в банката сам — подхвърли на Моше Итало. — Нашият представител ще го придружи. Предупреди незабавно Карл Дойч.

Габелоти смръщи вежди, дочувайки адресираната косвено до него фраза.

— Боя се, че не ме разбирате добре — продължи Филип Диего. — Всички банкови операции са прекъснати. Повтарям ви, че банкерът е изчезнал.

Волпоне и Еторе много добре знаеха къде е банкерът — в бетонната стая на бензиностанцията под паркинга на Ешвийзенщрасе. Докато го пазеше Енцо Приано, полицията можеше да претърсва града колкото иска.

— Много добре разбрах — ядоса се Габелоти, — кой ви е казал, че банкерът няма да се прибере у дома си всеки момент? Какво тогава ще попречи на нашата операция?

— Без съмнение нищо… Ако имате номера и… кодовия знак…

Очите на Габелоти вбесено се завъртяха към Анджело Барба и Кармине Кримело. Моше Юделман и Итало замръзнаха.

— Какво? — изръмжа Габелоти.

— Фондовете са регистрирани под някакво измислено име, кодово название… Имате ли го?

— Боя се, че не… — каза, двоумейки се, Диего. — Ако предположим, че банкерът се появи, леките недоразумения с него… няма да улеснят задачата ми. Той ще се придържа стриктно към закона.

— Какви ги дрънкате? — изръмжа дон Еторе.

Каква глупост: да достигнеш до финала и всичко отново да се отдалечи безнадеждно.

Моше кимна на дон Еторе.

— Кажете на метър Диего, че ще му се обадите пак — прошепна той.

— Не мърдайте от дома си, ще ви се обадя пак! — кресна в слушалката Габелоти.

Той затвори. Никой не посмя да погледне към останалите.

Анджело Барба наруши мълчанието.

— Моше, имате ли нещо против да се уединим за четвърт час?

— Тъкмо щях да ви предложа същото — каза Юделман.

Барба, Кримело и Габелоти напуснаха салона, за да се изолират в една от многобройните стаи. Моше Юделман и Итало направиха същото. Когато останаха сами, Моше поклати глава със съжаление.

— Загубихме, Бебе. Само Дженко и О’Брайън познаваха кода. Нито единият, нито другият могат да ни го дадат. Признавам, че не знам какво трябва да правим…

Волпоне заби юмрука си в едно от пердетата.

— Този мръсник О’Брайън! Трябваше бавно да го умъртвя! Главата му беше под триона! Вместо да проговори, този тъпак викаше майка си! Мамма… Мамма!…

Сякаш електрически ток разтърси Моше.

— Повтори какво каза!

Итало го погледна внимателно.

— Моше, какво ти става?

— Какво ти каза О’Брайън под триона?

— Мамма! — отвърна Волпоне. — Какво от това? Мръсникът беше пукнал от страх! Той знаеше какво ще направя с него, ако не говори. Вместо това той започна да вика майка си.

Устните на Юделман затрепериха. Той отсече със задгробен глас:

— О’Брайън беше ирландец, Итало! Разбираш ли какво казвам?

Волпоне го погледна, сякаш Моше внезапно беше полудял.

— Какви ги разправяш?

— О’Брайън ти е отговорил, Итало! Човек, като вижда, че умира, говори на родния си език! Един ирландец не вика майка си на италиански, а на английски! „Мамма“ е кодовото название!

 

 

На Щампфенбахщрасе трима униформени полицаи се разхождаха по тротоара пред Трейд Цюрих банк. Омер сякаш получи удар в стомаха, виждайки разгромения от пожара и експлозиите централен салон. Олющените мраморни колони свидетелстваха за яростта на разигралото се сражение.

Няколко строителни работници се движеха между развалините. Разсилният беше прав на своя пост зад една маса с безизразно лице.

— Виктор — промърмори Клопе.

Разсилният го поздрави почтително.

— Господин Клопе…

Въпреки мъката сърцето на Омер се преизпълни с гордост. Това беше ново доказателство, че принадлежи към една солидна, упорита, трудолюбива раса. Каквито и катастрофи да станеха над страната, банката щеше да продължава своето дело напук на всички!

От първия етаж нагоре всичко беше недокоснато. В коридорите цареше обичайната деловитост. Предупредена за пристигането му, Марджори го чакаше в преддверието на бюрото. Тя се обърна към него, сякаш нищо, абсолютно нищо не се беше случило, откакто се бяха виждали за последен път. Тя беше както винаги невъзмутима и студена.

— Търсеха ви безброй пъти, господине… Записала съм всичко. Ще хвърлите ли едно око?

— По-късно — каза Клопе.

— Да ви включвам ли при повикванията?

— Само тези, които ви се сторят важни.

Той тъкмо измъкваше бутилката с уотърман от чекмеджето, когато Марджори го повика по интерфона:

— На линията е господин Шмеелблинк. Да ви включа ли?

— Включете ме.

Омер си сипа няколко капки уиски. Гласът на Шмеелблинк достигна до него.

— За бога, Омер! Толкова се безпокоях за вас! Какво се е случило?

— В момента се води разследване.

— Накъде отиваме? Действително накъде отиваме? Хората вече нямат респект от нищо!

— Да — въздъхна Клопе — Да… да…

На Йожен Шмеелблинк, „банкерът на банкерите“, той беше поверил двата милиарда долара, които му бяха доверили Дженко Волпоне и Мортимър О’Брайън. По-точно преди осем дни.

В главата му затанцуваха цифри. Между лихвите, които трябваше да плати, и тази, която му отпускаше Шмеелблинк, разликата беше 109 588 долара, умножено по осем, това правеше 876 704 долара печалба. Дори да трябваше да поднови фасадата на банката, пак щеше да му остане нещичко. Всъщност той дори не трябваше да плаща, та нали затова съществуваше застраховката…

— Кажете ми, Омер… По повод повереното ми от вас, спомняте ли си…

— Да.

— Какво трябва да правя?

— Продължавате, Йожен… продължавате до ново нареждане…

— Но това е отлично, скъпи приятелю, това исках да чуя… Не пропускайте да поздравите госпожа съпругата от мен.

— Не се безпокой, Йожен. Доскоро виждане!

— Доскоро виждане!

Марджори се промъкна в неговата светая светих и затвори вратата зад себе си.

— Този полицай, господине, лейтенант Блеш, е тук. Вече идва няколко пъти.

— Поканете го да влезе.

Омер прибра бутилката с уотърман в чекмеджето и стана, за да посрещне Блеш.

— Ах, господин Клопе, толкова съм щастлив, че ви виждам здрав и читав!

— Благодаря, лейтенант, благодаря.

— Вашата жена ме предупреди за завръщането ви. Ще наредя да се спре търсенето.

— Повярвайте ми, че дълбоко съжалявам за създаденото главоболие. Това е непростимо от моя страна. Трябваше да я предупредя.

Лицето на Блеш стана сериозно. Той каза:

— Не ви разбирам, господин Клопе…

— Виждате ли, лейтенант, бях толкова разстроен… тръгнах, без да предупредя никого. Исках да размисля…

— Мога ли да ви попитам къде бяхте, господин Клопе?

Банкерът погледна своя посетител учудено.

— Не мисля, че това представлява някакъв интерес за вас, лейтенант.

— Вие грешите, господине. Двама от моите хора са мъртви. Четирима други са тежко ранени. Ние бяхме в състояние на война почти два часа. И всичко това, за да защитим вашата личност и вашата собственост!

— Та нали за това гражданите на Конфедерацията поддържат своята полиция, лейтенант! Изглежда, че сте учуден, че се е наложило да вършите работата си?

— Не, господине. Вашият отговор ме учудва. Съпругата ви ми каза, че сте отвлечен.

Клопе каза намръщено:

— След това, което се случи с нас, не е никак чудно, че моята жена е станала нервна. Вие трябваше да проверите думите й, преди да започнете своите акции.

Блеш преглътна с труд.

— Познавате ли Итало Волпоне и Еторе Габелоти?

Лицето на Клопе стана още по-затворено.

— Не, лейтенант.

— Дори и имената им не са ви известни?

— За първи път ги чувам.

— Дъщеря ви намери смъртта си в една „Бюти гоуст П9“, принадлежаща на някой си Орландо Барето. Имаше ли Барето някаква връзка с дъщеря ви?

— Ренате вече не е тук, за да ви отговори. Позволете ми да ви кажа, че ви приех тук като приятел. Признавам, че не очаквах нито такъв тон, нито такъв разпит.

— Аз разследвам, господин Клопе. Искам да знам истината.

— Аз също, лейтенант. Моля ви да ме извините, но имам много работа.

Блеш преглътна яростта, която усещаше, че се надига в него. Клопе имаше силни връзки. Той самият беше сила. Банкерът представляваше висшето общество на Цюрих и се движеше твърде високо, закрилян от богатството си и от своите функции на банкер. Ако имаше желание да мълчи, никой не беше в състояние да го накара да проговори. Напротив, неговите началници тайно щяха да го подкрепят. Блеш реши незабавно да прибере оръжията си.

— Моля ви да ме извините, ако съм бил малко агресивен.

— Имам предвид това, лейтенант. Вие разбирате, че ми е трудно да приема това третиране като виновник, докато всъщност аз съм жертвата.

Той се изправи, за да покаже, че срещата е приключена. Блеш повтори жеста му.

— И най-малкото сведение ще ми бъде полезно, господин Клопе. Според вас кой е атакувал вашата банка?

Омер го изгледа продължително.

— Как бих искал да узная, лейтенант. Но ако бях полицай, търсенията ми щяха да се насочат към известни елементи, които мътят живота в града и които вашите полицаи подценяват.

— За кого намеквате?

— За левите групи, лейтенант.

Клопе направи три крачки към вратата, отвори я и я задържа така.

— Не се двоумете, ако вашата анкета напредне, да ме посетите. Аз съм изцяло на ваше разположение.

Блеш кимна и излезе от стаята. В преддверието той позна двама от най-известните адвокати в града, Филип Диего и Карл Дойч.

— Те нямат уговорена среща, господин Клопе, но настояват да ги приемете. Желаете ли това?

— Да — каза Клопе.

Филип Диего започна пръв:

— Ние научихме… Това е скандално!

— Невероятно! — присъедини се към него Дойч.

Клопе ги изгледа един по един, седнал зад бюрото си неподвижен с длани върху него.

— Аз съм много зает — каза той с леден глас, — можете ли да ми съобщите целта на вашата визита?

— Ето — започна Диего, — моят колега Карл Дойч и аз представляваме интересите на един клиент, който притежава номерирана сметка във вашето учреждение. Той ни упълномощи да проследим предаването още днес на сумата в Кемикъл Интер Тръст в Панама.

— Под кое име е регистрирана сметката?

— Мамма.

— Номерът на сметката?

— 828384.

— Размерът на влога?

— Два милиарда американски долара.

Клопе вдигна слушалката.

— Марджори, кажете на Гарнхайм да донесе досието „Мамма“.

През следващите три минути тримата мъже не направиха никакъв жест и не произнесоха нито дума. Пълно мълчание…

Марджори остави досието върху бюрото на Клопе. Омер го отвори, после го прелисти и измъкна един лист, който подаде на Диего.

— Подпишете долу вдясно, моля.

Филип Диего подписа.

— Вие също — обърна се към Дойч банкерът.

Карл Дойч подписа на свой ред. Клопе веднага се изправи. Диего се реши да му подаде ръка. Банкерът се направи, че не я вижда. Той каза студено:

— Необходимото ще бъде направено до края на деня.

Когато адвокатите се изнизаха, Омер се приближи до прозореца и залепи замислено челото си на стъклото. Този път пролетта неудържимо настъпваше. Най-красивата пролет, която бе завладявала някога Цюрих.

Клопе обърна гръб на гледката, седна тежко зад бюрото си и се зае с бутилката уотърман.

Бележки

[1] Моля! (ит.). — Б.пр.

[2] Рогоносец (ит.). — Б.пр.