Пиер Рей
Аут (7)

6.

— Имате ли уговорена среща?

— Не.

— Не зная дали господин Клопе е в бюрото си.

Човекът в черно я погледна, без да каже нито дума. Смутено секретарката добави:

— Бихте ли казали името си?

— Волпоне — каза той, без да спира да я гледа.

Изчервявайки се, тя се отдалечи, доволна, че не е повече пред погледа на този странен мъж. На лицето му беше застинала маска на страдание и устните му образуваха изкуствена и безпокояща усмивка. В облеклото си имаше нещо мъртвешко, костюм, връзка и обувки, всичките в черно. Като ангел на смъртта.

— Господине, имате посетител.

— Кой е той, Марджори?

— Каза, че се нарича Волпоне.

Клопе заинтригувано вдигна глава. Вместо О’Брайън, когото очакваше, ето че се появяваше Волпоне. Но нали този лъжлив пълномощник му беше казал, че Волпоне се е върнал в САЩ. Идеален момент за изясняване на положението.

— Кажете на господин Волпоне, че ще го приема. Поканете го да влезе след една минута.

Той направи полуоблекчена, полуразочарована гримаса. От една страна, щеше да предупреди Волпоне за неделикатните усилия на съдружника му. От друга страна, се надяваше, че повереният му капитал ще дава още известно време плодове в Шаан, при приятеля му Шмеелблинк, „банкера на банкерите“. Наум Клопе направи бързи изчисления: „За три дни чистата печалба от вложения капитал се равнява на 109 588 долара по три, т.е. 328 764 долара. Без да смятам 0,125 на сто от двата милиарда, предназначени за класическите «банкови разходи» и които се равняват на два милиона и половина. Алилуя“.

— Господин Волпоне — обяви Марджори.

Клопе стана, за да посрещне този, който преди три дни му беше дал „абрачо“ — традиционната прегръдка на сицилийските мафиози. Ръката му се беше протегнала за поздрав и за да се предпази от една нова прегръдка, той заобиколи бюрото си. Но ето че с изненада видя един непознат. Тази глупачка Марджори вече беше затворила облечената с кожа врата. Твърде късно беше да го изпроводи обратно.

— Вие ли сте Омер Клопе? — попита посетителят, докато ръката на банкера увисна във въздуха.

— Аз съм — каза студено Клопе. — Мисля, че е станала грешка. Секретарката ми сигурно е сгрешила името ви.

— Наричам се Волпоне. Итало Волпоне.

Скривайки учудването си, Омер наблюдаваше тъжното и напрегнато лице и като усети заплахата, излъчваща се от чужденеца, прибави:

— Да?

— Аз съм по-малкият брат на Дженко Волпоне.

Човекът пъхна рязко ръка във вътрешния джоб на сакото си.

— Проверете, ето паспорта ми.

Банкерът го взе и го погледна.

— В ред ли е? — попита Волпоне.

— Ще благоволите ли да седнете?

Итало не се помръдна.

— Предполагам, че сте узнали ужасната новина?

Омер вдигна едната си вежда, заобиколи бюрото и седна във фотьойла си, приготвяйки се да слуша възпитано по-нататък обясненията. Адамовата ябълка на Волпоне се премести нагоре, после надолу, сякаш той не можеше да преглътне. После с нечовешко усилие каза на един дъх:

— Брат ми е мъртъв.

Клопе неусетно се вцепени.

— Убили са го! — продължи с омраза Итало. — Виждали ли сте напоследък О’Брайън?

— О’Брайън?

— Мортимър О’Брайън! Мяркал ли се е при вас? Търсил ли е да влезе във връзка с вашата банка?

Клопе прехапа устни, играейки с писалката си.

— Чакам отговора ви! — нетърпеливо каза Волпоне.

— Как се е случило нещастието с вашия брат? — тихо попита Клопе.

— Не четете ли вестници?

— Хм… предимно финансови…

— Преди три дни, след срещата с вас, е намерен върху решетката на един локомотив, влизащ в цюрихската гара…

Още веднъж ябълката слезе надолу и в ъгъла на очите — може би Клопе грешеше — сякаш имаше застинали сълзи.

— Намерен е един крак. Отрязан. Десният крак на моя брат.

На свой ред банкерът преглътна.

— Това е ужасно… Неговият крак?

— Да.

— Но тогава, господин Волпоне, след като тялото не е намерено, може би има надежда, че брат ви…

С непроницаемо лице Итало поклати глава.

— Господин Волпоне — започна Клопе, — как може да сте сигурен?

— Идвам от моргата! — прекъсна го Итало. — Сигурен съм! Сигурен съм, че брат ми е мъртъв! Сигурен съм, че някой му е помогнал да умре! Сигурен съм, че О’Брайън ще плати за това убийство!

Клопе усети, че потреперва.

— Изслушайте ме, господин Клопе! Аз лично получих телеграмата в Ню Йорк, потвърждаваща прехвърлянето на капиталите. Междувременно убиват брат ми и О’Брайън изчезва! Мисля, че е достатъчно ясно, нали?

С наведени очи Клопе започна отново да си играе с писалката.

Волпоне въздъхна.

— Не се съмнявайте, ще открием тази гнида! Въпрос на часове. Междувременно аз поемам операцията. За вас всичко остава постарому. Моля ви да прехвърлите капиталите според инструкциите, дадени от моя брат!

Омер Клопе се изкашля. После вдигна очи към събеседника си:

— За какви пари говорите, господин Волпоне?

Итало помисли, че е чул лошо:

— Пардон?

Като издържа погледа му, Клопе повтори спокойно:

— Попитах за какви пари става дума?

Това беше толкова неочаквано, че Волпоне цяла секунда не реагира. Той погледна банкера, сякаш пред него се намираше гост от Марс:

— Как какви пари? Нашите пари! Двата милиарда, които моят брат прехвърли във вашата банка.

Писалката престана да се движи между пръстите на Клопе. С отлично произношение, без да мигне, Омер каза:

— Не разбирам за какво говорите.

— Какво не разбирате? — изръмжа Волпоне. — Преди три дни бяха ли при вас брат ми и тази въшка О’Брайън?

— Действително се срещнах с тези двама души.

— Е, добре! — възтържествува Итало. — Не искам нищо друго, освен да продължите пътя на тези два милиарда долара!

Клопе разпери ръце:

— Не знам за какво говорите.

— Как! — задуши се от гняв Волпоне.

— Не разбирам за какво намеквате.

Итало направи крачка напред. Омер се изправи със стиснати устни.

— Повторете! — прошепна Волпоне с неузнаваем глас.

— Не знам за какво говорите — отсече Клопе.

— Вие подигравате ли се с мен? — изсъска Итало с разкривено лице.

— Господин Волпоне, аз се присъединявам към вашия траур. В никакъв случай обаче не мога да понеса липсата на възпитание от ваша страна.

Итало потърси с очи сънната му артерия, в която щеше да забие палците си и да стиска, да стиска, докато излезе от този кошмар, да се върне в реалността и да стъпи на твърда земя. Всичките му чувства бяха обединени в едно, което постепенно го завладяваше: да убива!

— За последен път ви питам! Къде са капиталите?

— Моля ви да излезете незабавно.

Итало изгледа студения и закръглен човечец, който се осмеляваше в негово лице да предизвиква Синдиката.

— Знаеш ли кой съм аз? — заекна той.

Нищо не се помръдна по лицето на Омер Клопе.

— Излезте! — каза студено той.

Пред очите на Волпоне затанцуваха червени и черни пламъци.

— Слушайте ме добре!… Слушайте ме внимателно!… Не зная каква игра играете, но ви предупреждавам за последен път!… Давам ви срок до утре на обяд да прехвърлите нашите два милиарда долара! Изпуснете ли този срок, вие сте мъртъв!

— Още една дума и ще накарам да ви изгонят от Швейцария незабавно!

— Това няма да ви възкреси! — заплаши го Волпоне.

Той залитна като пиян по посока към вратата, направи две крачки, после се обърна:

— Никой повече няма да е в състояние да ви помогне. Утре на обяд, не забравяйте!

Преди да излезе, Итало насочи показалеца си към Клопе и с трептящ от злоба глас каза:

— Вие вече смърдите на леш!

 

 

Пиетро Белинцона потърка бузата си с ръка.

— До днес никой не ми беше удрял шамар…

— Виждаш ли, всичко се случва — каза лаконично Фолко Мори.

— Да ми строши мутрата, да стреля по мен, съгласен съм, но това!… Това е… това е…

— Унизително — допълни Мори.

— Ето! Унизително! Ти щеше ли да го оставиш?

— Досега никой не ме е удрял — тихо отговори Мори с поглед, зареян в далечината.

Той се беше изтегнал върху леглото, елегантно облечен в черно, с безупречен възел на връзката си. Луксозните му мокасини почиваха върху снежнобялата възглавница.

— Щях да го ударя!

— Защо не го направи?

Белинцона вдигна ядосано рамене.

— Защото той е Волпоне!

— Защо той ти удари шамар? — попита насмешливо Фолко.

— Само ако знаех! Смееш ли се?

— Не се смея. Усмихвам се.

— Какво щеше да направиш на мое място?

— Да подам другата буза.

— Какво има против мен?

— Иди да го питаш.

— По дяволите, по дяволите и по дяволите! — изруга Белинцона, удряйки с огромния си юмрук по дланта на лявата си ръка.

Още с пристигането си в Цюрих преди три часа той непрекъснато усещаше последствията от ужасяващото настроение на своя шеф. Между другото имаше чувството, че тук не е необходим.

Обикновено той знаеше в какво се състои работата. Не напълно (Пиетро не беше посветен в тайните на боговете), но в общи линии. Цу Дженко Волпоне, на когото беше служил като телохранител, многократно беше споделял с него някоя мисъл, беше му казвал някоя приятна дума. Но Итало! Той дори не му беше позволил да го придружи в моргата. Когато беше излязъл, бутайки го пред себе си, Пиетро го беше попитал дали всичко е наред. Тогава беше последвала тирадата: „Затваряй си устата, купчина с лайна!“. Белинцона беше изпитал много повече безпокойство, отколкото яд. Никой не беше го третирал по този начин. Всъщност да, един или два пъти. Но тези, които се бяха опитвали, не бяха живели дълго, за да могат да се похвалят. Колкото до плесницата!…

Излизайки от банката, Итало беше поел пътя към хотела със стиснати зъби. Белинцона го беше придружил до асансьора, след това по коридора, суетейки се, когато Волпоне извади ключа, за да влезе в апартамента си. Сякаш сега беше забелязал присъствието на своя телохранител:

— Какво се въртиш тук?

Тъй като Пиетро не знаеше какво да отговори, Бебе беше повторил със злоба:

— А? Какво се въртиш тук?

Явно впечатлен от бледността, бесния блясък на погледа му и честотата на тиковете, които разкривяваха лицето му, Белинцона беше изтърсил:

— Ами Моше ми беше казал…

Още не беше завършил изречението си, и плесницата изплющя върху бузата му.

— Изчезвай!

— Но, падроне… какво съм направил?

Волпоне не се двоуми нито за секунда:

— Много си любопитен! — И му беше затворил вратата под носа.

— Ще ти кажа, Фолко… това не ми харесва. Отчаян съм.

— Не мисли за това! — прекъсна го Мори. — Когато чакаше пред моргата, забеляза ли нещо?

— Да. Твоят глупав цирк. Какво те караше да го правиш?

— Двама души те следяха.

— По дяволите!

— Най-любопитното беше, че не бяха заедно…

— Докъде ни следиха?

— Доникъде. До моргата, това е всичко.

— Как ги спря?

— Пуснах една кола напряко на улицата. Те се „спънаха“ в нея.

— Каза ли на Бебе?

— Забрави за това! Ние сме тук, за да го пазим, а не да го безпокоим!

— Ти луд ли си! Пак мен ще изкара виновен!

— Остави го на спокойствие! Достатъчно сме пораснали, за да уредим всичко сами. Знам как да ликвидираме един от тях незабавно.

— Той в хотела ли е? — с интерес попита Белинцона.

— Да. Другият също.

— Швейцарци?

— Колкото аз съм абисинец! Пътуваха в нашия самолет.

Изведнъж Пиетро забрави за нещастията си, облизвайки лакомо устни.

— Ченгета?

— Не знам. Според мен не са от един и същ екип. Просто имам някакво предчувствие.

— Какво искаш да направим?

— Ще се заемем с единия. Той е на нашия етаж, в 647, от другата страна на коридора.

— Имаш ли някаква идея?

— Да, доста любопитна идея. Ето какво ще направиш…

 

 

Яростта му беше толкова голяма, че влизайки в стаята си, Итало се отдаде на това, което Дженко би нарекъл хлапашка работа. Не смеейки да стреля по нещо, а плесницата, ударена на Белинцона, далеч не беше удовлетворила жаждата му за кръв, той взе от банята бръснача, с който всяка сутрин се бръснеше.

Итало опита острието, което собственоръчно точеше, както неговият баща навремето, опитвайки всеки път качествата му върху косъм от главата, който държеше с два пръста. После се вторачи в леглото, изчаквайки бесът да го завладее и да се разпее по тялото му на вълни, все по-силни, все по-чести. След това започна тихо да ругае на сицилийски, често повтаряйки името Клопе. Не след дълго се чуваше само: „Клопе“, изречено със заекващ глас, по устните му се появи пяна, която мокреше изричаните думи. Дясната му ръка се вкамени върху бръснача, докато кокалчетата му побеляха.

Когато загуби възможността да контролира обхваналия го бяс, той се хвърли с нечовешко ръмжене върху леглото, режейки безогледно каквото му попадне подръка, сякаш одеялата и възглавниците бяха тялото на Клопе.

„Брутта химия… Мадоначия… Порко Дио!…“^[1]

Той се пребори с една възглавница, садистично я разпра и перата й се разпиляха из стаята. След това замръзна с учестено дишане и с блестящо от пот лице, поемайки въздух на едри глътки. Ръката му изтърва бръснача и прегръдката му освободи остатъците от възглавницата. Итало погледна стаята, сякаш за пръв път я виждаше. После се изправи. Струваше му се, че тежи десет тона. В банята насочи студената струя право срещу лицето си, без да я усеща. След като се избърса, дойде на себе си. Трябваше спешно да се обади на Юделман. Несъзнателно пръстите му натиснаха един след друг бутоните, образуващи телефонния номер в дома му в Ню Йорк. След шест позвънявания Анджела се обади:

— Да?

— Анджела…

Гласът й беше толкова ясен, сякаш се намираше в собствената му стая, до него.

— Итало…

— Ке фай?^[2]

— Спях.

Той си я представи увита в огромното им легло, свила се в единия край, по една от нощниците на баба си, които обожаваше. Топла, сладка, гладка, беззащитна, сама. В Америка сигурно е шест сутринта.

— Итало?… — запита тя настоятелно и безпокойно.

— Си…^[3]

— Дженко?

Волпоне преглътна:

— Да.

— Итало, сигурен ли си?…

— Си. Ио соно.^[4]

Той усети, че тя с труд сдържа сълзите си. Не толкова заради Дженко, когото едва познаваше, колкото за него самия.

След дълго мълчание тя прошепна:

— Нон поссо кредерло… Е терибиле…^[5]

— Предупреди Франческа.

— Добре.

— Кажи й, че ще се заема с всичко.

— Да.

Сега той различаваше отчетливо хълцанията й. Бяха толкова близо, че Итало изпита чувство — само да протегне ръка и ще може да ги избърше. Усети, че очите му го щипят.

— Ще ти се обадя през деня.

— Итало?

— Да?

— Ниенте…^[6]

Той постави бавно слушалката, избърса очите си и набра втория номер. Щом чу гласа на Юделман, каза:

— Аз съм.

Дори насреща му да беше президентът на САЩ, той пак щеше да се представи по този начин. Който и да беше кореспондентът му, Итало винаги се обявяваше с „аз съм“. На другия оставаше да отгатне кой е насреща му.

— Дженко? — незабавно попита Моше, за което Волпоне мислено му благодари.

Беше неспособен да отговори от страх да не отвори отново незарасналата рана.

— Дженко? — настоя Моше.

— Да — промълви Итало.

— Боже мой… Боже мой… — прошепна събеседникът му. — Тялото?

— Още нищо.

— О, боже! Това е катастрофа!

— Да.

— Има ли някакъв шанс.

— Не. Никакъв. Не ме питай защо! Чувствам го! Знам го! Това е всичко.

— Какво решаваш?

— Поемам кормилото.

След последвалото мълчание Итало помисли, че връзката е прекъснала.

— Моше, чуваш ли ме?

— Да… Да…

— Казах, че поемем кормилото!

— Чух…

Гласът на Моше идваше странен, фалшив.

— Имаш ли нещо против?

— Не, не!

— Ти май не си доволен?

— Да… да… Това става толкова неочаквано…

— Идвам от банката.

— Какво?

— Казвам, че току-що бях в банката! Глух ли си? Има една неприятност…

— Итало… Каква неприятност?

— Този гаден банкер отказва да деблокира парите ни, сякаш не знае нищо!

Въпреки ужаса, с който го изпълниха думите на Итало, Моше се възпротиви:

— Не трябваше! Ако Габелоти разбере за твоите постъпки, ще помисли… ще помисли…

— Какво ще помисли?

— Не знам. Нещата се променят много бързо! Рискуваш да провалиш всичко!

— Моше!

— Да?

— С мен ли си, или си против мен?

— Разбери, Итало!… Опитай се да разбереш!…

— За или против? — грубо го прекъсна Волпоне.

— Ако бях против, щях да те оставя да правиш щуротии! — ядоса се Юделман. — Ти смяташ, че един швейцарски банкер ще отговаря на въпросите ти, ако нямаш номера на сметката?

— По дяволите номера! — изръмжа Итало. — Дал съм му срок до утре на обяд да изпълни нарежданията ми!

— Боже мой!… — изстена Моше.

— Нали парите са наши! Брат ми умря заради тях! А ти искаш да си мълча, сякаш нищо не се е случило!

— Но ти не можеш…

— Ще се ядосам!

— Итало, изслушай ме! Моля те да ме изслушаш! Всичко е много сериозно!… Не мърдай, преди да съм пристигнал! Веднага наемам самолет!

— Ти за хлапак ли ме смяташ? — изригна Волпоне.

— Итало, аз имам опит в тези работи! Знам как да постъпя!

— Аз също!

— Итало! Нека да дойда!

— Ако имам нужда от теб, ще ти позвъня!

— Въпреки това ще дойда!

— Опитай се само да стъпиш в Цюрих без моя заповед! Честна дума, ще те очистя!

— Итало, вървим към катастрофа…

— Не се намесвай…

— Позволи ми поне да предупредя Габелоти! Ще помисли, че искаме да го измамим!

— Забрави този смачкан праз! Когато свърша с банкера, ще се заема с него! Аз не съм търпелив като Дженко!

— Итало, за последен път…

— Млъквай!

— Не затваряй, Итало! Правя ти последно предложение… Нали ми имаш доверие? Имам един добър приятел в Цюрих, един много добър приятел… Нарича се Карл Дойч. Често сме работили заедно… В името на паметта на брат ти остави ме да му се обадя… Той познава добре банкера… Ще го помоля да се заеме незабавно…

— Ако искаш, прати папата, не ме интересува! Но ако утре по обяд не получа това, което искам, ще действам по свой начин!

— Лошо… лошо! Нищо няма да постигнеш със сила.

— Това ли е всичко, което имаш да ми кажеш? — заплашително каза Итало.

— Не!… О’Брайън?

— Нищо.

— Само той може… Итало! Швейцарците са инат. Всичко ще провалиш!

— Моше…

— Трябва да действаш умно…

— Моше…

— Да.

— Върви по дяволите!

Итало затвори внезапно, завладян отново от бяс. Огледа стаята, търсейки нещо за разрушаване.

В този момент телефонът иззвъня.

 

 

Дейв Каванаут хвърли сакото си върху един стол, влезе в банята, отвори крана за студена вода и си наплиска лицето. Беше ядосан, че е загубил следите на Волпоне заради никакъв анонимен кретен, който не беше дръпнал добре ръчната спирачка на колата си. По някакво чудо, влизайки във фоайето на Сорди, погледът му срещна този на Махони, скрил се под един вестник. Махони беше затворил очи в знак, че дивечът се е върнал в леговището си.

Това беше добра новина, но неудовлетворението от съществуващата празнота във времето на Волпоне оставаше. През този половин час, в който Дейв беше кръстосвал улиците на Цюрих, за да го търси, той сигурно не беше отишъл на черква. Къде беше ходил? Какво беше правил? С кого се беше срещнал?

Капитан Къркпатрик изпитваше бяс от въпроси без отговор. Каванаут много се съмняваше, че ще може да му предостави такъв за изминалото време. Той се качи в стаята си. По стар навик провери пистолета си колт гувернемън, модел със седем куршума в барабана. Боравенето с него му беше станало толкова близко, че можеше да манипулира с частите му слепешката. Махони предпочитате своя полис питон 357 магнум с падащ барабан и шест куршума. След всекидневните им тренировки на стрелбището те се впускаха в безкрайни разговори относно предимствата и недостатъците на оръжията им, сравнявайки пробойността на куршумите, скоростта на траекторията и други подробности, непознати за непосветените, но жизненонеобходими за един нюйоркски полицай, който иска да достигне до пенсия.

По време на тези няколко часа престой в Швейцария те бяха разменили с Махони само няколко знака отдалеч. Трябваше един от двамата непрекъснато да е по следите на Итало и огромния му телохранител. Затова, когато телефонът иззвъня, Дейв помисли, че Патрик най-после е намерил начин да се свърже с него от фоайето на хотела. Той остави своя колт до възглавницата и вдигна слушалката:

— Да?

Някакъв глас несвързано и бързо изрече на ухото му:

— Тук е портиерът… Побързайте!… Отворете прозореца и погледнете надолу!… Станало е нещастие!…

Махони! Дейв се втурна към прозореца, отвори го и се наведе. Шест етажа по-долу ротондата на хотела образуваше тераса, която пречеше да се види какво става пред входа на Сорди. Пердето, размърдано от вятъра, се залепи за лицето му. Веднага усети, че зад него има някой. Съвсем близо. В момента, в който махаше пердето от лицето си, Дейв разбра, че го хващат за глезените. Със силните си ръце той се опита да се хване за перваза на прозореца. Невъзможно! Въпреки усилията на мускулите му неговите деветдесет килограма се наклониха напред, премествайки центъра на тежестта на тялото, и двата му крака се намериха във въздуха. Той започна да рита с крака, да дращи камъка с нокти, разкървавявайки си ръцете. Нищо не можеше да спре летежа му към терасата с главата надолу. Дейв искаше да извика името на Махони, после видя лицето на жена си, взе дъщеря си на ръце и чу Къркпатрик да казва: „Каванаут, вие не сте полицай, за да оставяте да ви мамят!“. Когато усети, че пада като камък покрай фасадата, като в кошмар се яви последната му мисъл, на която не получи отговор: „Дали ще ме боли!?…“.

Без да губи нито секунда, Фолко Мори по стар навик се прекръсти, жест, който никога не пропускаше да направи, когато изпращаше някой свой ближен „ад патрес“^[7]. Без да погледне надолу, се отдалечи от прозореца и бързо претърси сакото на жертвата си. От него измъкна портфейл. Първото нещо, което се появи пред очите му, беше това, което търсеше: „Дейвид Каванаут — Щатска полиция — Ню Йорк сити“.

Значи беше очистил полицай. „Нито е първият, нито ще е последният“, помисли саркастично той. После постави портфейла на мястото му, погледна към колта, но се въздържа да го докосне. После предпазливо подаде глава в коридора. Пуст, с изключение на една количка, натоварена с чаршафи, метли и разноцветни кутии, оставена пред стая 609. Бавно притвори вратата след себе си. Безшумно, с крачки на вълк прекоси двадесетте метра, които го разделяха от стая 609, и хвърли око в нея. Камериерката, която чистеше с прахосмукачка, беше с гръб към него. С удивително спокойствие той върна на мястото му в ключалката на вратата взетия на заем само преди минута универсален ключ.

Недалеч оттук, на прага на своята стая, Пиетро Белинцона го наблюдаваше. Фолко му кимна. Белинцона вдигна палец вместо поздравление. Може би той беше малко тъп, но ролята си на портиер беше изиграл отлично. Работата му още не беше свършена. Фолко му беше казал да продължи наблюдението си след убийството. Беше съвсем възможно излетелият през прозореца полицай да има съучастник. Ако това беше така, той незабавно щеше да се покаже, след като новината за „нещастния“ случай станеше известна. А това нямаше да закъснее.

Фолко Мори се промуши в стаята си, точно срещу тази на Итало Волпоне. После си зададе въпроса дали всичко е предвидил.

 

 

— Омер, ти не ядеш нищо! — забеляза с учудване Химене, после се обърна към Ренате. — Кажи на баща ти да яде. Не ти ли харесва суфлето?

— Харесва ми… извинявай, но не съм гладен — каза Клопе.

— Да не си болен? Вчера нищо не яде…

— Господине, желаете ли да ви сервирам нещо друго? — намеси се Мануела, която заместваше болния прислужник.

— Не, благодаря…

Големият салон имаше изглед към чистите води на Цима. Химене беше настояла да бъде мебелиран в стил Луи XV. Струваше й се, че ще бъде проява на вкус от нейна страна смесването на този стил с притежаваните картини от Реноар, Мане и Писаро, които постоянно украсяваха стените му. В дни на големи празници от сейфовете се изваждаха двете картини на Ван Гог — от епохата, когато лудостта го е карала да вижда три слънца в небето над Арл (приблизителна оценка между три и четири милиона долара), — един Гоген от Таити (над един милион долара) и един Винчи (неподлежащ на никаква оценка), за когото специалистите от най-големите музеи през известни периоди предлагаха на Омер един непопълнен чек. Той беше действително нещо изключително, но тайно в сърцето си Химене го намираше тъжен и в дисхармония със синкавите тонове на своя апартамент. Страхувайки се да не предизвика гнева на Омер, тя никога не се беше интересувала от произхода на този шедьовър.

— Не се безпокой, мамо… пролетта раздвижва кръвта му!

— Ренате!

— Защо не? На мен също ми действа пролетта!

— Ренате! — засрами се майка й… — Като че ли не се омъжваш след три дни.

— Нали затова се омъжвам за Курт, мамо!

— Госпожице Ренате — попита Мануела, — още малко суфле?

— Мануела, кажи ми искрено, като го няма Хулио, пролетта действа ли ти?

— Ренате, ти прекаляваш!… — стрелна я Химене със стиснати устни.

Това беше една вечеря у Клопе, приличаща на десетките други семейни вечери. С малка разлика: за първи път в живота си Омер Клопе се видя заплашван от смърт само преди два часа. Стомахът му се беше свил от ярост и апетитът му действително се беше изгубил. И дума не можеше да става да предупреди полицията. В Швейцария, още по-малко откъдето и да е другаде, банката не сътрудничи с жандармерията.

На разположение на Омер имаше цял арсенал от легални средства, за да заплати за обидата, нанесена му от този бандит. Той беше усетил, че Волпоне бърза и е на края на нервите си, желаейки да научи нещо, което никога нямаше да узнае. Докато Дженко Волпоне или в краен случай Мортимър О’Брайън не се покажеха на хоризонта, двата милиарда щяха да дават плодове в Шаан при приятеля Шмеелблинк. Ако някой от тях двамата беше преценил, че Итало Волпоне е достоен да бъде поверен в тайната, щеше да му съобщи номера на сметката. Случаят не беше такъв. Сега, ако Дженко Волпоне бе действително умрял, както утвърждаваше брат му (можеше ли един крак да докаже със сигурност самоличността на един несъществуващ труп), Омер винаги би успял да предаде капиталите (с отвращение) на съмнителния О’Брайън. Или на която и да е друга личност, способна да му представи шифрования код и номера на сметката. Дори ако се отидеше по-далеч, допускайки, че по неизвестни причини самият О’Брайън също не се появи, Итало Волпоне имаше само един начин да потърси парите: съдилищата. Обикновено разследванията траеха с години, чиновниците притежаваха достатъчно скрупули, за да не решават нещата бързо. Понякога минаваха дори двадесет години. След като минеше този срок, нищо не доказваше, че отговорът им ще бъде положителен спрямо тези, които се считаха за тъжители.

Ако този малък агресивен бандит продължаваше да настоява, Омер щеше да предупреди един стар високопоставен приятел за заплахите, отправени към личността му.

Преди да е разбрал какво става, Итало Волпоне щеше да бъде обявен за нежелан в Швейцарската конфедерация и дискретно експулсиран.

Както много други, които се бяха счели за достатъчно влиятелни да повишат глас в една страна, в която мълчанието не е толкова необходимост, колкото добродетел.

Какво му беше казал, излизайки от бюрото? Аха… „Вие вече смърдите!“

— Татко, ако ми кажеш, без да ме лъжеш, за какво мислиш, ще ти подаря една целувка!

— За един крак — каза замислено Клопе.

— Ах! — победоносно каза Ренате. — Имах право! Пролетта ти действа.

Банкерът се усмихна:

— Мануела! Все пак ще взема малко суфле.

Лицето на Химене просия. Когато Омер се хранеше, тя беше на седмото небе.

 

 

Вече цял час те бяха в апартамента си на третия етаж. Опитът не беше успял! Той беше разчитал на пролетта и мислеше, че ще й направи огромно впечатление, завеждайки я в Сорди, най-луксозния хотел на Цюрих. Всичко, което беше постигнал досега, беше една съблечена блуза и няколко милувки по голия гръб, без тя да му позволи да разкопчее сутиена й.

Той още веднъж се опита да я привлече към себе си, поставяйки ръка на бедрото й. Тя поправи полата си и седна.

— Мадлен… защо?

Тя стана, отправи се към прозореца, дръпна пердетата и залепи чело на стъклото.

— Какво съм ти направил, Мадлен?

Той отчаяно помисли, че ще загуби парите и ценното си време. Хлапачката беше упорита като муле. Като знаеше, че я желае до лудост, тя садистично се наслаждаваше, правейки му различни номера.

— Мадлен, аз ти говоря!

— Чувам те…

Тя искаше да я уважава, да не я третира като вещ, която се вижда веднъж седмично в една хотелска стая, докато другата, неговата жена… Без да повишава глас, каза:

— Ще се облека, Роже.

— Но ти не си съблечена! — възпротиви се той.

Тя гледаше как такситата изхвърляха все нови и нови клиенти пред хотела или ги отнасяха нанякъде. После отвори прозореца и пое дълбоко глътка студен и чист въздух.

— Мадлен…

Внезапно тя изкрещя. Някакъв огромен предмет, падащ от небето, едва не я закачи. Отстъпи крачка назад и с ужас осъзна, че това, което мина покрай нея със скоростта на чувал с олово, хвърлен от самолет, беше човек! Крещейки, за да не чуе ужасния звук от срещата на смазаното тяло с бетона, тя се втурна към вратата, отключи я и излетя в коридора, крещейки отново и отново, сякаш нейните викове можеха да заличат кошмарното видение. Когато, уплашен, Роже изскочи от леглото подир нея, тя беше изпаднала в истерия. Това, което го шокираше най-много, беше, че клиентите могат да я видят по сутиен.

Той беше толкова уплашен от случилото се — без да смята скандала, който щеше да последва, общественото му положение и жена му — че пропусна една подробност: самият беше толкова гол, колкото когато за първи път се беше появил на бял свят.

Навсякъде вратите се отваряха…

 

 

— Отавио — каза гласът.

— Аз съм — отговори Итало.

Отавио беше „капорежими“ на фамилията Волпоне за цялата европейска част на Средиземноморския басейн. Той имаше различни резиденции: в Рим, Неапол и Милано, но никога не стоеше в тях, макар че редовно осведомяваше шефовете си за мястото, където можеха да го открият. Противно на необходимостта, която хората изпитват, да имат покрив над главата си, тези, които царуват над подземния свят, знаят прекрасно, че империята им се базира на бързината на информациите им и мобилността.

Дженко Волпоне беше изградил своята паяжина по такъв начин, че да може незабавно да бъде предупреждаван за всеки инцидент, заплашващ бизнеса му по всички краища на планетата. Нямаше град, където неговите кореспонденти да не можеха да се свържат с техен човек. Тази организация струваше огромни суми, но беше само капка вода в сравнение с огромните доходи, които се получаваха.

— Намерихме твоя човек.

Итало изпъшка от удоволствие:

— Жив ли е?

— Жив.

— Къде е?

— Той не е сам.

— Какво ме интересува! Къде е?

— С Ландо. Иди на ъгъла на Университатщрасе и Валденгардщрасе. Не е далеч от хотела ти. Можеш ли да тръгнеш веднага?

— Да.

— Тогава отивай на Университатщрасе 7, третия етаж. Има само една врата. Той те чака там. Аз ще го предупредя.

— Отавио?

— Да?

— Благодаря!

Итало Волпоне затвори и си потърка ръцете с усмивка на малоумен. Значи тази малка мръсна твар е намерена! Най-после щеше да разбере какво е станало с брат му! Щеше да узнае номера на сметката, по която бяха вложени двата милиарда. Със собствените си ръце щеше да ликвидира О’Брайън, щом получеше необходимите сведения.

Той позвъни в апартамента на Пиетро Белинцона:

— Предупреди Фолко! Ела веднага във фоайето! Тръгваме!

 

 

Патрик Махони видя портиера да се втурва нанякъде, а всички присъстващи в хола да вдигат глави нагоре. Той се изправи, без да изпуска от ръка смачкания вестник, който препрочиташе за кой ли път. Навън виковете се усилваха. Портиерът мина пред него на галоп и се закатери по стълбата, прескачайки през четири стъпала. Без да размисля, Махони се втурна по стъпките му, подчинявайки се на някакъв вътрешен импулс, макар че задачата му беше да не се разкрива в никой случай. Впрочем, когато мускулите му се раздвижваха, подчинявайки се на волята на случая, всичко беше напразно. Нещо като животински инстинкт, типичен за полицаите и бандитите от висока класа.

Той достигна до площадката на първия етаж, където се намираха барът, балната зала, един малък ресторант, тоалетните и телефонните кабини. Махони видя портиера как се стъписва с гримаса на отвращение. Всички глави на присъстващите се обърнаха към него.

Патрик се доближи, поглеждайки към площадката, която образуваше нещо като тераса, и изпита желание да повърне. Неговият приятел Каванаут, Големия Дейв, лежеше между два сандъка с цветя, сред локва от кръв и парчета мозък, залепнали по ризата му. Беше без сако. Една от обувките по странен начин беше сложена до главата му, образуваща странен, ненормален ъгъл с шията. По простата причина, че тялото на Дейв лежеше по корем, а широко отворените и безжизнени очи гледаха към небето…

Махони незабавно възстанови професионалните си рефлекси. Каванаут не беше човек, който можеше сам да падне от прозореца. Някой му беше помогнал. Той спринтира към спрелия на етажа асансьор, вмъкна се в него и едновременно натисна бутона с цифрата 6 и измъкна своя питон 357. По дяволите! Беше забравил, че се намира в Швейцария… Пистолетът се върна на мястото си. Махони не можеше да помогне на простряния върху бетона Дейв, но може би имаше шанс да сложи ръка върху мръсниците, които го бяха хвърлили отгоре. Как бяха успели да го изненадат? Той изскочи от асансьора и се втурна по коридора, прекоси го по цялата дължина, отбелязвайки пътьом, че вратата на стая 647 е затворена. Махони повика камериерката, която беше отминал без да види, и която го гледаше с любопитен израз.

— Имате ли универсален ключ? Станал е нещастен случай. Отворете стая 647!

Тя остави количката и изпълни нареждането. Стаята беше празна. Кобурът и пистолетът на Каванаут бяха върху одеялото. Върху облегалката на един стол беше поставено сакото му. Махони бръкна във вътрешния джоб и усети кожата на портфейла. Прозорецът беше отворен. Пердетата, раздвижени от вятъра, се люлееха като морски вълни.

— Какво се е случило? — попита камериерката.

— Един човек падна от този прозорец. Видяхте ли някой в коридора?

— Не. Никой.

— Нищо ли не забелязахте преди малко?

— Нищо.

— Никой ли не е минавал?

— Нали ви казвам! — учуди се жената.

— Останете тук! Полицията сега ще дойде!

Махони се спусна на долния етаж, където беше стаята му. Камериерката се върна в 609, за да си прибере нещата. Две врати се отвориха към коридора: Фолко Мори и Пиетро Белинцона вдигнаха палец едновременно. Победа! Двамата вече знаеха кой е следващият човек за ликвидиране. Една кавалкада от стъпки предизвести пристигането на служителите. Вратите им се затвориха едновременно.

От стаята си Махони се опита безуспешно да се свърже с Ню Йорк. Когато се убеди, че този проклет апарат няма да го свърже с Къркпатрик, поиска връзка чрез централата. После се приближи до прозореца. Полицейска кола и линейка бяха спрели пред входа. Със свито сърце Патрик видя санитарите да вмъкват носилка в линейката. Носилката беше покрита с чаршаф и от мястото, откъдето наблюдаваше сцената, Махони различаваше и най-малките подробности.

В главата му се въртеше само една идея — да отмъсти за смъртта на Дейв, чието изтерзано тяло лежеше под чаршафа. С горчива ирония той си помисли, че тялото на приятеля му ще лежи в моргата съвсем близо до крака, който беше причина за идването им в Швейцария. Какво се мотаят с този телефон? Къркпатрик трябва да му даде нови инструкции. За предпочитане: картбланш!

С или без помощта на местните полицаи истината за смъртта на Каванаут трябваше да бъде изяснена. Горко на Волпоне, ако беше замесен в това! В същия момент Махони го видя да излиза от хотела, минавайки на две крачки от линейката, която се канеше да потегли, придружен от Пиетро Белинцона. Завладян от мислите си, той пропусна цяла секунда да изтече, преди да осъзнае, че тези негодници се измъкваха под носа му. Патрик грабна тренчкота си и се втурна към вратата, напипвайки своя магнум в кобура под мишницата. Желанието му да си послужи с него все повече го завладяваше.