Пиер Рей
Аут (3)

2.

Секретарката се отдръпна, за да пропусне новодошлия. Омер Клопе, който се беше изправил възпитано, се направи, че не вижда подадената му ръка, и кимна с глава за поздрав. После посочи кожения фотьойл, на чийто край посетителят седна, и зае мястото си зад бюрото, по чиято блестяща повърхност нямаше нищо, освен една визитна картичка, отбелязваща името и професията на новодошлия: „Андре Левен, администратор на дружества“.

Левен се изкашля и изобрази нещо като усмивка. Беше около шестдесетгодишен, изключително елегантно облечен, с бронзово лице, заобиколено от ослепителнобели коси, чийто синкав блясък наведе Клопе на мисълта, че тук не е минало без намесата на специалист по дерматология. Омер придаде на лицето си дискретен израз, за да окуражи посетителя. Тъй като Левен продължаваше да мълчи, Клопе кръстоса ръце пред себе си и хвърли бегъл поглед към часовника си.

— Благодаря ви, че ме приехте — атакува Левен. — Можех да поискам среща предварително, но тук съм пътьом, а работата, която ме води при вас, е бърза и деликатна, за да си позволя да ви безпокоя.

Той приглади ръбовете на панталона си, опипа връзката и несъзнателно прекара пръсти през косата си.

— Ето — нерешително започна Левен, — имам известни спестявания, които съм решил да поверя на вашата банка.

Инстинктивно погледът му се спря върху черния куфар до краката му, на мокета. Той попи потта от челото си с кърпа от синя коприна, измъкната от джобчето на сакото, внезапно смутен от проницателния поглед на Омер Клопе, чиито сини късогледи очи не мигнаха нито веднъж, оставайки неутрални и наблюдателни зад дебелите стъкла на фините златни рамки на очилата.

Не знаейки как да постъпи пред това смущаващо мълчание, Левен постави крак върху крак, слагайки ръка върху куфара, разколебан от голотата на кабинета, в който току-що беше влязъл. Не така си беше представял светая светих на една от най-мощните и влиятелни банки в Цюрих. Стените бяха покрити с бежов плат, мокетът беше сив и прозорците гледаха към гарата, над покривите на Щампфенбахщрасе, откривайки изглед към спокойните и чисти води на Лимат.

Той въздъхна дълбоко:

— Става въпрос за осем милиона франка.

Клопе дори не мигна.

Левен бързо добави:

— Един милион и шестстотин хиляди долара.

Банкерът бавно кимна с глава.

— Плодовете на моя двадесет и пет годишен труд. Разбирате ли, ако ми се случи нещо… не искам всичко това да се изпари като данък за наследство.

Клопе отново кимна. Левен сякаш се отпусна.

— Ще ви обясня…

Клопе сухо махна с ръка, сякаш беше раздразнен:

— Вие сте администратор на дружества, нали, господин Левен?

— Точно така! Ако ми позволите…

От направен от крокодилска кожа портфейл той нервно измъкна различни документи за самоличност и каза, извинявайки се:

— Трябваше да започна с това…

Клопе ги пое и внимателно ги разгледа:

— Вашата визита ми прави чест, господин Левен. Мога ли да знам кои са мотивите, които ви накараха да изберете моята банка?

— Вашата банка?… — заекна Левен, учуден от факта, че един финансист може да бъде толкова предпазлив пред носител на осем милиона франка.

Само час преди това, слизайки от самолета, той се чувстваше господар на света. Както беше договорено, куриерът го чакаше в един бар на Васерверкщрасе. Като награда за прекарването на ценния куфар, който Левен не знаеше по какви пътища се бе озовал от Лион в Цюрих, той му бе връчил сто и шестдесет хиляди франка, представляващи два процента от пренесената сума. Сега, вместо да го смятат за победител и да разстилат пред него червен килим, че имат честта да им бъде поверена такава сума, го питат защо е избрал Трейд Цюрих Банк! За момент го завладя идеята да вземе куфара си и да прати по дяволите този дребен студен човек. Градът гъмжеше от банки и финансови учреждения, готови да го приемат с отворени обятия. Вместо това той отговори възпитано:

— В Париж ми говориха за вас мои приятели.

Клопе вдигна червеникавите си вежди.

— Как се наричат те, господин Левен?

— Ломбард. Едуар Ломбард.

— Да, познавам господин Ломбард. Как смятате да вложите своите капитали, господин Левен? Желаете ли да ги вложите, или да закупите валута, или да инвестирате на борсата?

— Нищо такова за момента. На първо време бих желал да оставя сумата на съхранение за срок от три месеца. Какъв процент ще получа?

— Блокирана за три месеца? — Той натисна един бутон и каза: — Гарнхайм, процентът на френските франкове, блокирани за три месеца? Да… Благодаря!… — Обръщайки се към Левен: — 9,25 на сто.

Левен се намръщи.

— Това е малко. Надявах се на повече.

— Може би желаете да превърнете парите си в друга валута?

— Например?

— Долари, западногермански марки, швейцарски франкове…

— Процентът по-висок ли е?

— По-нисък, освен за долара, но той не е много стабилен в момента, тъй като се очаква публикацията на търговския баланс.

— Колко е за марките?

— 4,50 на сто. Разбира се, може да се комбинира нестабилността на франка с други фактори. По-добре малък процент върху покачваща се валута, отколкото по-голям върху падаща.

— Какво ще направите, ако бяхте на мое място, господин Клопе?

— Аз не съм на ваше място, господин Левен.

— Бих желал една номерирана сметка.

— Както желаете. Кой ще знае цифрите, освен вас?

Левен се изненада. Клопе прибави:

— Всички сме смъртни, господин Левен. На кого трябва да предам франковете в случай на смърт?

— Тъкмо исках да ви кажа… Аз съм женен.

Клопе извади бял лист и се приготви да води бележки.

— Предполагам, че на госпожа Левен…

— Не! Не! — прекъсна го събеседникът му. — На нея не!

Лицето на Клопе стана непроницаемо.

— На кого другиго? — настоя той.

— На моята кръщелница.

— Име?

— Лили! Искам да кажа Елиан… Елиан Гурне.

— Значи ли, че искате да направите госпожа Гурне ваша законна наследница?

— Госпожица Гурне. Да, така е.

— Адрес?

— 118 улица Гренел, Париж.

— Квартал?

— Мисля, че шести… не съм сигурен.

— Професия?

— Секретарка на дирекция.

— Родена?

— 27 декември.

— Година?

Левен изглеждаше като човек, който се готви да скочи във вода.

— 1953.

Клопе го погледна с несъгласие.

— Името на фирмата, където работи?

— Госпожица Гурне е моя частна секретарка.

— Аха!… Тогава ще ви помоля, господин Левен, да отворите обща сметка с вашата кръщелница.

— Обща?

— Госпожица Гурне ще има достъп до вашата сметка — обясни спокойно Клопе.

— Но ако… ако… — промълви Левен.

— Ако какво, господине?

— Но ако се скараме… Как да се избегне… Вие познавате жените!

— Трябва ли да разбирам, че госпожица Гурне не се ползва с пълното ви доверие?

— Не до такава степен, че да й предоставя свободен достъп до осем милиона франка!

— Тогава не виждам защо аз и моите съдружници можем да гласуваме на тази госпожица някакво доверие!

— Но, господине… — подхвърли шокиран Левен.

— Благодаря ви, че посетихте нашето учреждение. Съжалявам, господине…

— Но, вие няма да откажете една вноска от един милион и шестстотин хиляди долара!

— Сбогом, господине. Сигурно ще намерите в нашия град други учреждения, достойни да ви обслужат.

За да демонстрира по-добре, че срещата е завършила, Клопе скъса на парчета хартията, на която си беше водил бележки.

Левен стана, взе в ръка куфара и погледна към банкера. Това, което прочете в очите му, го възпря от нови опити да поведе разговор. Разкаяно изтупа реверите си от несъществуваща прашинка и се изниза през вратата.

Омер почака излизането му, за да застане пред прозореца. Животът му минаваше в срещи с подобни типове. Закъснялата любов на застаряващите красавци към техните секретарки беше неизчерпаем източник на неприятности за честните банкери. Както по-голямата част от своите сънародници, Клопе имаше най-високо мнение за професията си. Това не беше нито занаят, нито служба, а едно истинско посвещаване, една религия, чиито жреци бяха той и достойните му колеги. Парите изискваха уважение, за тях се говорете шепнешком, както на Бог в един храм. Да се манипулират, да се управляват, да се насочват, да се множат, да се преброяват и пак да се преброяват, тези неща бяха свети, достойни само за хора с висок морал. Този храм никога не се разтваряше за парвенюта със съмнителни източници на забогатяване въпреки идиотщините, разпространявани по света за Швейцария. Някои сили искаха да я направят сейф на планетата, довереник на свалените чрез държавни преврати диктатори, данъчен рай за мултимилионерите с един крак в гроба. Като се вземеше предвид количеството на сключените договори, се виждаше, че се случват и недоразумения. Периодично се изкарваха на бял свят историите за еврейските богатства, които все още не можеха да достигнат до законните им собственици въпреки отдавнашното завършване на военните действия. Тези авоари, пласирани в номерирани сметки в момент, когато заплахите на Хитлер принуждаваха собствениците да се поставят в безопасност, бяха често обект на съдебни дела. Някои от тях траеха още с останалите живи от концентрационните лагери или с наследниците на загиналите. Аферата Трухильо също даде повод за контра реклама. Къде бяха изчезнали петстотинте милиона в долари, злато и друга валута, които синът на ексдиктатора беше донесъл в Женева и които правителството на Доминиканската република все още се опитваше да си възвърне? Или военното съкровище на ФЛН — петдесет милиона швейцарски франка, чиито лихви след 1962 година бяха значителни и които след смъртта на Мохамед Кидер никой не можеше да открие? Парадоксално, но тези неприятни случайности бяха другото лице на главното правило — мълчанието, наложено при всички видове банкови операции на нивото на институция, която предвиждаше законът за банките и спестовните каси — член 47, който всеки банкер, достоен за това име, трябваше да носи непрекъснато в сърцето си:

„Този, който в качеството си на член на един орган, на временен чиновник, на ликвидатор или комисар на банка, или член на една ревизираща институция, или член на наблюдателния корпус на банките, открие тайна, която му е поверена в качеството му на служител, този, който принуди друг да наруши професионалната тайна, ще бъде наказан с шест месеца затвор и глоба от 50 000 швейцарски франка. Нарушението на тайната е наказуемо, даже след напускането на дадената служба или след пенсионирането на дадената личност.“

За съжаление, ако съществува морал пред закона, няма морал пред парите. Кой може да се похвали, че знае откъде идват поверените му суми? Защо парите, които са вечни, трябва да издадат тайните си пред настроенията на историята, пред конвулсиите на политиката, ефимерни и променливи като въображението на хората. В замяна това мълчание никога не се нарушава, за да се покажат направените услуги на свалените правителства и диктатори. Тайно Омер Клопе страдаше, че мотивите на по-високостоящите не се разбират правилно, че тайната не позволяваше да се дадат необходимите обяснения.

Както по-голямата част от своите колеги, той финансираше петте ръкава на църквата, хвърляйки манна върху конгреганисти, методисти, реформисти, баптисти и лютеранци, макар че самият той принадлежеше към ръкава на Улрик Цвингли, един от най-взискателните проповедници на калвинизма. Когато работите вървяха добре, а те вървяха от ден на ден все по-добре, той поддържаше душата си с щедри дарения на абатствата, на представителите на синодалните общества, без да скъпи времето си за една добра дума или да коментира изискванията на „Обществото на християнската религия“ на Жан Калвин, на Библията или на „Декалога“ пред вярващите, изисквания строги, но свети, от които Омер черпеше науката за морала.

Разбира се, че толкова щедрост изискваше някакви компенсации от частно естество, за което не беше нужно благоволението на институциите, семейството, морала и професионалните задължения. Когато човек достигне зрялата възраст и сигурността, че няма да стане жертва на чувствата си, той може да си позволи известни удобства в хармония с личния вкус. Както беше казал преди години един известен негов сънародник — доктор Рейнхард: „Само по себе си никое вещество не е токсично. Само дозата го превръща в отрова“.

Омер Клопе не беше чакал да му напомнят за този афоризъм на Парацелс, за да умее да стане от масата, преди да се е натъпкал с храна, да изпуши една пура на ден, една-единствена, но „Пънч Кулебрас“ — производство на Давидов — и да предложи на тялото си епизодични удоволствия, които вече не получаваше от съпругата си, Химене Клопе.

Той знаеше мярката: винаги в мир със съвестта си, утешен при липсата на личен чар, при наличието на тлъстото тяло, на плешивия череп и късите крака, наясно с мисълта, че парите са вълшебна компенсация на липсата на чар, дух, лекота и красота, от които Всемогъщият го беше лишил. В замяна на това Омер притежаваше толкова безупречно обществено положение, че някои от неговите сътрудници по време на публикациите на годишния баланс, свидетели на безкрайните му усмивки, го счетоха за изкуствено раздухано. Той полагаше изключителни грижи и любов за зъбите си и без да се притеснява, посещаваше два пъти седмично най-известния цюрихски стоматолог, доктор Щрол, за да не допусне риск от инфекция вследствие на миенето, и никога не използваше една четка за зъби повече от веднъж. Резервите му бяха неизчерпаеми, от всички видове и форми, нюансите на които бяха неразбираеми за един профан: осмоъгълни, във формата на щипки, плоски, остри с десет косъма, твърди и меки, от найлон и животински косъм, с регулираща струя на водата, за да се предпазва от кариес, най-големия неприятел на зъбите. Но за какво да си отваря устата и пред кого? Чековата му книжка, социалното му положение и връзки отваряха сейфове и бедра по-добре от най-големия мошеник и най-рафинирания Дон Жуан.

Толкова по-просто беше да плащаш, вместо да се харесваш! Омер беше на петдесет и две години — възраст, когато вече не се задават въпроси относно събитията в света, а простичко се приемат светските удоволствия.

Времето, което вървеше бързо, беше както никога пари. Предния ден трябваше да повика на помощ цялото си хладнокръвие, за да не се разтрепери пред чудовищността на капитала, който му поверяваше един от неговите клиенти, някакъв итало-американец на име Дженко Волпоне, макар че нюйоркските му кореспонденти съобщиха, че въпреки фасадата същият е един от тайните вождове на Синдиката. Клопе беше класирал сведението в паметта си и мислеше, че го е забравил. Ето че в този ден то се появи на повърхността. Сцената беше пред очите му:

— Какво мога да направя за вас, господин Волпоне?

— Да ми отворите номерирана сметка.

— Не желаете ли да използвате тази, която имате в нашата банка?

— Не.

— Отлично.

— След по-малко от час ще получите съобщение за превод на сумата от вашия клон в Насау, който я получи тази сутрин.

— За каква сума се касае?

— Два милиарда долара.

За да запази спокойствие пред споменаването на тази фантастична цифра, Клопе беше свалил очилата си и си даваше вид, че ги избърсва. Професията го беше привикнала към този род цифри, но когато се касаеше до многобройни групировки от цял един континент. Тук ставаше въпрос за сума, манипулирана от един-единствен човек!

Дженко Волпоне беше добавил тихо:

— Бих искал тази сума да се раздвижи по време на нейния престой у вас.

— Естествено!

— Какъв процент можете да ми предложите?

— Зависи от срока.

— Направете ми изчисление от ден за ден. Ще имате на разположение фондовете най-малко за двадесет и четири часа и най-много за четиридесет и осем.

— Шест процента.

— Седем.

— Лихвата на ден е 6 процента.

— Какво да направя? Аз искам седем.

— Добре. Вашите инструкции за по-нататък?

— Ще ги преведете в Панама, Кемикъл Интер Тръст. За това ще разполагаме с права само ние двамата.

Едва сега Клопе бе забелязал хилавия петдесетгодишен мъж, който придружаваше Волпоне. Волпоне го представи като Мортимър О’Брайън, финансов съветник и пълномощник на неговия съдружник. Естествено, Клопе не беше задал никакъв въпрос относно самоличността на този съдружник. В замяна на това той познаваше репутацията на О’Брайън в международните финансови среди. Изненадваше го само невзрачният му вид.

— Под кое име ще предадете нарежданията си, господин Волпоне?

— „Мамма“.

— Записвам си. Господа, ако обичате да ми дадете образец от подписите си… за „Мамма“, искам да кажа…

— За какво? Ние ще ви дадем инструкции по телефона.

— Просто формалност на вътрешната администрация… — каза Клопе, подавайки им писалка и чист бял лист.

О’Брайън и Волпоне парафираха думата „Мамма“.

Клопе взе хартията.

— Кой от двамата ще даде нареждането, господин Волпоне или господин О’Брайън?

Волпоне си позволи първата усмивка:

— Ще бъда аз. Но това няма значение, тъй като в бъдеще вие ще познавате само „Мамма“.

— Имате пълно право. Остава само да измислим един номер…

— Излишно е. Аз вече го избрах в Насау.

— Мога ли да го запиша?

— 828384.

— Много добре.

— Разбира се, процентите от нашата сума ще преведете в отделна сметка.

— Естествено.

— Разбирате, че става въпрос за нашите разноски. Какъв е процентът за всички тези услуги?

— 0,125 на сто от вложения капитал?

— Не е зле… Трябваше да стана банкер!

— Професията има и свои недостатъци, господин Волпоне.

— По всяка вероятност ще ви телефонирам утре.

— На ваше разположение съм.

Докато мъжете ставаха, Омер беше добавил:

— Желая ви приятно прекарване в Швейцария.

— Благодаря ви от мое име. Ще остана още четиридесет и осем часа, но господин О’Брайън заминава незабавно за САЩ.

В този момент се случи нещо необикновено и любопитно. Дженко Волпоне, който вече бе сложил шапката си, се намери лице срещу лице с Клопе. Двамата направиха крачка настрани, но в една и съща посока. Смутен, банкерът видя американеца да се усмихва, като го потупа по рамото. Изведнъж Омер усети, че го прегръщат за „абрачо“ по сицилийски, Волпоне постави внимателно бузата си до бузата на Клопе, после повтори жеста си на другата буза. Машинално, не знаейки как да постъпи, банкерът постави ръцете си върху раменете на Волпоне. Те едновременно се разделиха и банкерът затвори вратата след тях, смутен като калвинист, току-що изпитал топлия жест на приятелство от страна на един латинец.

Възстановявайки духа си, той незабавно се свърза с Йожен Шмеелблинк, една от най-ефикасните и тайни личности в световната финансова империя. Съществува в Шаан, княжество Лихтенщайн, едно здание, сиво и анонимно, без надпис над главната врата. Нищо не отличава четирите му етажа от окръжаващите го здания. Всеки ден в седемнадесет часа служителите в тази сграда я напускат, сякаш излизат от някакво обикновено учреждение. Всъщност разликата е само в огромните капитали, които са манипулирани тук. Тук, в Шаан, се намира „банката на банките“. Събрани от стотици милиони хора, парите всекидневно се трупат в хиляди банки и незабавно се влагат в различни предприятия, на които те са акционери. Тези предприятия ги раздвижват по най-легалния начин в техните филиали, установени в държави с всякакви видове предимства, данъчни преди всичко, и им позволяват да циркулират, без да бъдат задушавани.

На свой ред тези клонове в Бахами, Швейцария, Насау, Лихтенщайн, Люксембург или някой от многобройните тропически острови, превърнати в данъчен рай — с икономическата благословия на големите икономически сили, които имат интерес от тяхното съществуване дори само за да водят дискретно собствените си сделки — тези клонове затварят кръга, поверявайки авоарите на други банки, понякога същите, откъдето са поели своя път — в една обиколка, при която парите се множат, раздуват се като абстрактна хидра, която никога не се материализира, освен при нареждане за покупка или продажба, завършваща на краищата на веригата с насилствена смърт или удоволствие, в разорение, робство или освобождаване.

Междувременно капиталите се спират в Шаан като за почивка, откъдето тръгват за затворения кръг на новите инвестиции, след като техният произход е забравен, те са „пречистени“. Познато само на банкерите и правителствата, това учреждение не афишира дейността си. Големите страни в света често използват неговите услуги за заеми или влагане на огромни средства за времето от двадесет и четири часа — срока за изтичане на един държавен бюджет — до много години — срока за водене на една дълга война или възстановяването на една национална икономика.

Тук, в Шаан, дебаркират капиталите, които се движат, без това учреждение, което ги пречиства отново от всички нечистотии по техния път, някога да види цвета им. В Шаан Омер Клопе беше пласирал („от ден за ден“) капитала, поверен му от Дженко Волпоне. „Да пласира“, означаваше да съобщи на Шмеелблинк, един от ръководителите, че Трейд Цюрих Банк държи на негово разположение капитал от два милиарда долара, операция, която ще се конкретизира незабавно и завърши след тази „устна“ информация.

На свой ред, Шмеелблинк по път, известен само нему, ще „работи“ тези фондове по един повишен процент, по-голям от дадения от банкера. „Както иска“ — помисли си Клопе…

Направи наум изчисленията. Беше дал 7 на сто на Волпоне — „Мамма“. Два милиарда с лихва 7 на сто представляват един интерес от 383 561,643 долара на ден, или по-точно 383 562 долара. Същата сума, пласирана с 9 на сто лихва, осигуряваше дневен приход от 493 150 долара и нещо. Чиста печалба за него — 109 588 долара, което не е за пренебрегване дори като джобни разходи за един голям банкер! Към тях се прибавяха, но този път за банковите книги, 0,125 на сто за услугата, което прави точно два милиона и половина долара! Има дни, когато той се чувстваше като галено дете на Господ!

Тъй като Волпоне и пълномощникът все още не бяха дали признаци на живот от предния ден, официалното време беше изтекло, дублирайки сумата от 109 588 долара печалба от предния ден. „Да ми ги остани и още един месец“ — помисли си Клопе, молейки се на някакво неуточнено божество. Той не смееше да споменава името господне, когато ставаше въпрос за долари.

Зад гърба му вратата се отвори с трясък.

— Басирам се, че мислиш за някоя жена!

Омер подскочи като заловен на местопрестъплението.

— Можеш да почукаш, като влизаш!

— Ще кажа на мама!

Младото момиче го прегърна и започна да валсира с него:

— Измислих една забавна игра!

— Разкажи ми… — предпазливо поиска той.

Измислиците на дъщеря му тайно доставяха на Омер удоволствие, макар че понякога бяха опасни. Той със съжаление беше констатирал, че тя има пълна власт над него и че задоволява всичките й капризи.

Може би защото тя беше пълна противоположност на своята майка, а може би заради гъвкавите вълни на тъмночервените коси или на нежния строен силует — как можеше да има например такива дълги бедра с такъв баща като него? Такива смущаващи мъжете виолетови очи, когато втренченият им поглед ставаше внезапно сериозен и се впиваше в техния с ням неизречен въпрос? Защо от всичките си ухажори тя избра човек не от тяхната среда? Бащата на Курт, годеника й, беше касиер в банката му. Вярно, безупречен, но само касиер в продължение на тридесет и пет години. След по-малко от седмица Омер трябваше да танцува с малко привлекателната и мъчно подвижна Уте Хайнц. Тази сватба на дъщеря му, която той искаше да превърне в достойно представяне на притежаваните Гоген и Фрагонар, щеше да бъде помрачена от присъствието на невзрачните родители на зетя. Без да се смятат чудачествата на Ренате по повод брачната церемония, от които тя не искаше да се откаже и за които щеше да се говори дори след триста години, ако се предположеше, че Швейцарската конфедерация щеше да съществува през 2277 година, и с които той се беше съгласил…

— Това е една луда и чудесна игра. Нарича се „летящата манна“!

Между веждите на банкера се появи бръчка.

— Летяща манна?

— По повод Курт и измислените от него теории, че парите са нещо лошо, че развалят хората и тъй нататък.

— Не разбирам…

— Моят бъдещ съпруг също не иска да разбере! Взех самолета, прелетях над Чавена по време на земеделския панаир и бомбардирах града с банкноти! Да беше видял какво чудо…

Тя изпъшка, виждайки трагичния израз на баща си:

— Не прави тези физиономии! Курт трябва да свиква с охолството! За какво може да ни служат парите, ако не можем да се забавляваме с тях?

 

 

Пиетро Биаска съжаляваше в живота си само за едно: че баща му почина, без да види неговия триумф. Пиетро дължеше своя успех на стария Джузепе, на съветите му, на упоритостта, с която го караше да изучава профила на обувките, все едно че бяха любимата жена. „Ти ще видиш — каза му той един ден, — това, което сега те отегчава, ще стане причина за забогатяването ти.“ Той имаше право. На четиридесет и осем години Пиетро беше богат, което е нищо, когато си бил гладен в детството. По-важното беше, че е вече известен, уважаван и че продаваше своите произведения на изкуството само на онези, които считаше достойни да бъдат негови клиенти. Канеха го на изложби, коктейли, откривания на фестивали, лицето му беше станало познато на нюйоркското общество. Филмовите звезди го наричаха по име, финансистите го потупваха приятелски по рамото и не беше рядко явление една първостепенна актриса, желаеща да получи услугите му, да предложи в замяна своите.

Тайната на неговия успех лежеше на два фундамента: първо, да продължи развитието на занаята, докато промишлените чудовища могат да съществуват. Второто беше една гениална идея: да отдаде на крака същото внимание, както на ръката. В ателиетата на Биаска не се изработваха обувки, от най-фини кожи се правеха „ръкавици за крака“ според израза, осигурил реномето му. С течение на времето Биаска беше усъвършенствал метода си и магазинът му на Шесто авеню се беше превърнал в частен клуб, в който нито един от членовете му не се опитваше да дискутира невероятните цени, които впрочем Пиетро никога не споменаваше. Когато срамежливо един клиент искаше сметката, той се молеше да не споменава думата „пари“ като пречка за добрия тон.

Усмивката на Биаска не слизаше от матовото му лице и с небрежност споделяше, „че ще се заеме с това по-късно, когато има повече време“. Дори стигаше дотам с кокетниченето си, че трябваха няколко напомняния, преди да спомене стойността на чека.

Любопитно беше, но факт, че никога не искаше открито пари, правеше така, че сметките му да бъдат уреждани до последния цент. Само веднъж една филмова звезда го беше шокирала с изгълтването на голяма доза сънотворно — баща му го беше научил, че никой не бива да си отива от този свят, преди да е уредил дълговете се.

Разочарованието на Биаска беше траяло само три месеца. След като наследството беше уредено, той стана собственик на две разкошни картини на Реноар — напълно автентични — които сега красяха стените на салона за проби над бара, зад който един нает специалист предлагаше услугите си, включително хайвер, на клиентелата му. Вярно е, че цените на обувките му се движеха между петстотин и хиляда долара или повече според фантазията на клиентите, някои от които искаха осемнадесеткаратово злато на закопчалките. Щастлив, обсипан с комплименти, претрупан с приятели, Пиетро си позволяваше висшия лукс да бъде наричан „обущар“. „Аз съм единственият обущар в света, собственик на Реноар“ — обичаше да казва той.

Влизайки в ателието, където един чирак се учеше на тайните на занаята, взимайки мярка на крака на своя другар, Биаска подхвърли:

— Не забравяйте, че линията не означава нищо! Важен е обемът! Винаги си представяйте обема на крака! Мислите ли, че Микеланджело е постъпвал другояче?

Той продължи с достойнство пътя си, спирайки поглед пред етажерките, запълнени с мулажи на краката на неговите клиенти, които се правеха след втората поръчка. Той се обърна към чирака:

— Виждаш ли, тези мулажи са ми по-познати, отколкото лицето на собственика им! Без да гледам, само като ги погаля, мога да кажа на кого принадлежат.

Чиракът се засмя. Ослепителна блондинка с отлично ушита рокля се показа на вратата:

— Синьор Биаска?… (По време на работа Пиетро изискваше да бъде наричан синьор.)

Той направи удивена физиономия.

— Двама господа ви търсят — прибави тя.

Пиетро премина в магазина. Веднага му стана ясно, че това са полицаи, макар че единият имаше доста изискан вид. „Сега, за да си полицай, трябва да си минал през Харвард“ — горчиво си помисли той.

— Господа?

— Господин Биаска — каза изисканият тип, който държеше в ръката си пакет. — Бихме искали да ви зададем един въпрос.

— Стига да мога да ви бъда полезен — отговори Пиетро, докато вторият тип дискретно показваше картата си.

— Можете ли по обувката да идентифицирате един от клиентите си?

— Ако е от моя магазин, разбира се!

— От вашия магазин е.

Полицаят махна кърпата, която скриваше обувката.

Биаска дори не я взе в ръка.

— Принадлежи на моя приятел Дженко Волпоне! — натърти на думата „приятел“.

Сякаш ударени от електрически ток, полицаите размениха учудени погледи. Първият преглътна:

— Кое име споменахте?

— Волпоне. Дженко Волпоне! — повтори Пиетро настоятелно, съзнавайки, че между тези нещастници и него магическото име отваряше пропаст.

— Сигурен ли сте, господин Биаска?

— Аз обувам моя приятел Волпоне повече от десет години — каза гордо той. — Тези обувки му бяха направени преди по-малко от три месеца. Мога дори да ви кажа… — Лицето му издаваше мъката от споделянето на професионална тайна.

— Кажете, господин Биаска.

— Измислих начин да повдигна токовете на височина два сантиметра, докато на външен вид те са само четири. Ако желаете да видите краката му?

— Краката му?

— Искам да кажа, мулажа на краката му. В моето ателие има две хиляди и шестстотин калъпа. Хиляда и триста леви и хиляда и триста десни.

— Няма ли между тях еднокраки? — не можа да се въздържи по-ниският от полицаите.

Колегата му го прекъсна:

— Сигурен ли сте?

— Залагам главата си? Но защо…

— Благодарим ви, господин Биаска. Ще си позволим да ви обезпокоим отново след един час.

Те изчезнаха със своя пакет. Биаска ги видя да се побутват един друг в стремежа си да прекосят по-скоро прага на магазина. Какво означаваше това? Как обувката на великия Дженко Волпоне бе попаднала в ръцете на полицията?

Завладян от безпокойство, Биаска се отправи бързо към бюрото си, отвори широко вратата, хлопна я след себе си и се втурна към телефона.

 

 

Когато стрелката на часовника достигна цифрата 7, Омер Клопе натисна бутона на лежащия в джоба му електронен комутатор. Служебната врата се отвори сама. Оттук всяка сутрин точно в осем и тридесет влизаха чиновниците на Трейд Цюрих Банк. Доколкото паметта не е изневерявала на швейцарците, досега нито една банка не е била обирана в Конфедерацията. Къде щяха да се скрият крадците? Тук цялата общественост беше готова незабавно да се отзове в помощ на полицията. Как щяха да се измъкнат от страната, дори да се допусне, че успеят да отворят сейфовете? На практика това беше невъзможно. Отсъствието на прецедент не пречеше на финансовите учреждения да бдят над сигурността на своето злато, на тайните и на паричните суми, чрез най-модерните безотказни новости в електрониката. В Берн, Женева, Лозана, във Фрибур и Цюрих предприятията, специализирани в протекцията на банки, правеха състояния. Най-модерните изобретения, минали през лабораторни изпитания, бяха периодично предлагани и демонстрирани от специалисти.

При най-малкото им усъвършенстване старите незабавно се изхвърляха на боклука, каквото и да струваше това.

Когато блиндираната врата завърши своето въртене, Инес се задържа нарочно на прага, за да може банкерът да се възхити от божествеността на облеченото й във визоново палто тяло, чиито поли метяха пода, разтворени над високите ботуши от лилава кожа. Ослепен от това черно слънце, Клопе вдигна очи, срещна студения й поглед и се отстрани, за да я пропусне пред себе си.

Той затвори вратата и натисна следващия бутон, с който се блокираха всички изходи. После я последва, крачейки достойно и вдървено, като механическа костенурка, следваща гъвкава газела. Той не знаеше на какво по-напред да се възхищава, на фантастичната талия, на позата на главата или на дългата шия на лебед. Те преминаха през два коридора, без да произнесат нито дума. Когато се намериха в залата с гишетата, необичайно тиха, като храм, напуснат от жреците си, той я погледна въпросително. Тя му смигна многозначително.

Те отново започнаха мълчаливото си пътешествие, слизайки по една стълба, която водеше в подземието. Клопе, вървящ зад Инес, изпитваше непреодолимото желание да я докосне. Ако имаше кураж да направи това, той щеше да я помоли да вдигне пешовете на палтото си, после тези на полата, за да я гледа как върти ханшовете си пред него, тези безкрайни бедра! Но има неща, които не са позволени дори с пари, не че бяха по-неприемливи от другите, но когато едно желание е изразено гласно и му се даде име, молителят остава беззащитен.

Те пристигнаха пред последната врата. С труд, овладявайки обхваналото го треперене на ръцете, Клопе успя да натисне следващия бутон, предварително формирал една петбуквена дума. Последната му осигуряваше достъп до залата със сейфовете, изключвайки временно всяка алармена система.

Те се намериха в блиндираната стая: едно правоъгълно помещение с размери двадесет на тридесет метра, където идваха клиентите, за да се усамотят. Таван, под, стени, всичко беше от масивна стомана, способно да устои дори на атомна бомба. Парфюмът на Инес сякаш завладя помещението, нещо топло и живо, примесено към студения мирис на метал.

— Направи ми леглото! — нареди тя.

Омер извади два нови ключа от джоба си и зачовърка в сейф №829, неговия личен сейф. Инес го наблюдаваше невъзмутима, далечна, недостижима, величествена, вътрешно забавляваща се със смущението, което предизвикваше у него и което започваше да завладява и нея: нищо по-възбуждащо за една жена, както възможността да смущава, независимо каква е външността на партньора й.

— Долари? — промълви банкерът.

— Долари, марки, швейцарски франкове и няколко кюлчета! — отговори тя сухо, със заповеднически тон.

— Желаете ли да свалите палтото си?

— Ако пожелая, сама ще го сторя!

Омер й обърна гръб и започна да измъква от сейфа пачки с шепи. Той ги хвърляше на земята, а Инес ги подритваше с върха на обувката.

— Още!

Клопе измъкна несръчно няколко кюлчета, едното от които се изплъзна, и той се извини с виновен тон. Тя се задоволи да вдигне рамене, продължавайки да го гледа, както гущерът гледа мравка, преди да я лапне. Подът беше покрит с половин кубически метър банкноти. Той падна на колене и започна да разпръсква пачките. С върха на обувката си Инес ги побутваше към него, помагайки му да моделира нещо като дюшек. Когато дебелината му достигна двадесет сантиметра, тя протегна крак и Омер го хвана с ръце. Инес се усмихна.

— На какво миришат?

— Елате да ги помиришем заедно… — промълви той.

— Още не. Съблечете се!

— Веднага ли?

Тя се отдалечи на няколко крачки.

— Гледай, ще ти покажа нещо…

Тя се отпусна по гръб, запретна полата си, вдигна краката си нагоре, като ги задържа, формирайки с тях римската цифра V. Бедра, дълги, дълги, безупречни, чийто край беше пристегнат в ботушите.

Развълнуван, с пресъхнало гърло, Клопе изръмжа:

— Инес…

— Събличай се!

Омер се надигна наполовина и започна да разкопчава панталона си. Облеклото му винаги се състоеше от стоманеносив костюм, черна шапка, бяла риза и тъмна връзка. Единствено си позволяваше да фантазира в облеклото в тази му част, която оставаше скрита от погледа на жена му, на близките и на сътрудниците: долните гащи. Те бяха ослепително червени, с бели власинки, въпреки че шевът им си оставаше класически, до коленете.

— Сваляй ги — каза Инес.

Той изведнъж оприличи тази сцена с ритуалите, с черните магии, които беше виждал на кино. Господ беше представен от парите, а неговото държане беше пожертването. Откакто се срещаше с Инес, тя не можеше да бъде нищо друго, освен дявол — винаги се повтаряше една и съща еротична сцена. Като добър вярващ Омер си мислеше, че тази сцена е измислена от нея — нали тя първа произнесе своите нареждания. Но тук, легнал на дюшек от банкноти в блиндираната стая на собствената си банка, с тази огромна негърка, разтворила крака към тавана, той усети странността на сцената и се опита да й придаде някакво значение, разбирайки, че всичко това е измислено и родено от ума му.

— Не мърдай повече, дребен бял! — заповяда Инес.

На свой ред той разтвори крака. Тя запълзя към него с устните напред, плъзгайки ръце до лакти в банкноти, някои от които я галеха по лицето.

 

 

Холът на двореца беше заприличал на селски площад по време на панаир. Дебели матрони, облечени в лилаво, сърбаха пред бара халби бира или ги гълтаха като мъже наведнъж. Гащетата на спътниците им бяха с орнаменти на палми и образа на Джокондата, чиято усмивка се беше превърнала в озъбване.

Морти О’Брайън, плувнал в пот, си проби път през безработната тълпа, но трябваше да вика, за да бъде чут от портиера.

— Аз съм Ервин Кели от апартамент 879.

Преди да успее да добави нещо, чиновникът се обърна и му подаде листче хартия.

— Вашият ключ не е на таблото, господин Кели. Госпожа Кели е горе. За вас има оставена бележка.

Морти я напъха в джоба си, без да я прочете. С туптящо сърце и отворени на четири очи, той се пъхна в един от асансьорите. Когато излезе в коридора на осмия етаж, се обърна и видя, че е сам. Тогава измъкна хартийката, която не беше преставал да мачка в джоба си, и й хвърли бегъл поглед. Телеграмата беше адресирана до „Ервин Кели. Хотел Екселсиор. Бахами“. Печатът беше на пощенско бюро от Лондон. Текстът бе кратък: „Моля ви да се обадите на Джудит“. Въздишката на облекчение беше последвана от гримаса. Той забеляза пепелник на стойка, запали посланието и го хвърли вътре, наблюдавайки горенето, после размеси пепелта с пръсти, докато тя се превърна в прах. С обратната страна на ръкава попи потта по челото си, после разхлаби възела на вратовръзката, постави чантата на земята, въздъхна, вдигна я отново и се отправи към стая 879, където го очакваше Заза. Дори да имаше желание, сега вече не можеше да се откаже от замисленото. Посланието скъсваше всички връзки с миналото. То означаваше смъртта на един човек и според капризите на съдбата неговата собствена смърт или едно огромно богатство. Всичко сега беше въпрос на време. Не можеше да телефонира от апартамента. Реши да се обади от аерогарата, преди да излетят. По това време в Цюрих щеше да бъде около шестнадесет часът. Стигайки до 879, Мортимър отправи молитви към Бога Заза да е готова и да го чака с багажа в ръка.

 

 

С едно махване на ръката Итало Бебе Волпоне отстрани голото момиче, което му сапунисваше гърба под душа. Той избърса внимателно ръката си в хавлията, взе внимателно пурата, която лежеше на ръба на мивката, дръпна веднъж и подхвърли в слушалката с учуден глас:

— Повтори!

На другия край на жицата беше Анджела, младата му жена, която трябваше да остави в Ню Йорк. Итало беше луд по нея, ревнив до смърт. Когато се налагаше да се раздели с нея повече от един ден, той непрекъснато й телефонираше просто за да чуе нейния глас. Преди да срещне Анджела, „жената“ не съществуваше за него. За него, освен мъжката част на човечеството останалата част се делеше на майки и проститутки. Майката беше нещо митично, свещено, лишено от недостатъци, обект на дълбоко уважение от страна на престъпниците от латински произход. Тя кристализираше в себе си утехата, съветите, протекцията, всички спомени от детството, беше източник на нежност и любов. Трябва да кажем, че тези хора не уважаваха много неща в живота си. Извън майката — съпругите, канонизирани, след като дадат на белия свят желания наследник — на свой ред се превръщаха в майки — освен тях оставаха проститутките, тоест всички останали, използвани с безразличие като освободители на натрупаната физическа енергия, считани за роби, които трябва да донесат пари, като се продават, и третирани като животни, след като им се плати за приятните моменти, прекарани с тях.

Но Бебе Волпоне беше срещнал жената… Анджела. В единственото място, където никога не бе ходил в живота си, в една библиотека. В негова защита трябва да се каже, че беше влязъл там принудително. Не за да прегледа някаква книга, а да се отърве от двама, които го преследваха в Лондон, от страната на Челси. Надявайки се, че е успял да се измъкне, той беше останал зад главната врата с разтуптяно сърце и с ръка върху пистолета в джоба на панталона.

— Мога ли да ви помогна с нещо?

Въпреки тихия глас Итало беше подскочил. В момента, в който я видя, разбра: това е тя. Земята можеше да се продъни, можеха да го застрелят с една дузина куршуми, да го осъдят на доживотен затвор, да го изтезават на място, нищо не можеше да го разубеди в гръмотевичната идея, че тази жена е родена за него, че той се е появил на този свят за нея и нищо вече не може да ги раздели. После дълго се гледаха. Преди Анджела да сведе очи, всичко между тях беше изречено мълчаливо.

Притежаваща силна интуиция, за да не разбере, че това е единственият рядък и окончателен момент, тя беше попитала весело:

— Какъв вид книга търсите?

Произнасяйки тези думи, Анджела не преставаше да мисли, че никога не беше срещала мъж от подобна порода. Атлетичен, елегантен, с израз на хищник; от него се излъчваше някаква красота като екзотичен парфюм. С усмивка, откриваща две редици блестящи зъби, той беше отговорил:

— Съществува ли при вас някакъв наръчник с рецепта как да се отърва от двама досадници?

— Но тук е философска библиотека.

— Има ли някаква задна врата?

Тя му я беше показала. Преди да се разделят, Итало я хвана за ръката:

— Благодаря.

Тъй като тя не бързаше да измъкне своята, той беше прибавил:

— Ако нямате ангажимент тази вечер, искате ли да вечеряме заедно?

Съществуват моменти, които никога не се повтарят. Трябва да се отговори да или не, веднага.

— Да — беше промълвила тя.

— Ще ви взема оттук в осем. Окей?

Петдесет и осем дни по-късно те се венчаха в Ню Йорк, прекъсвайки по този начин докторската й дисертация по английска филология. В продължение на много часове тя се опитваше да му обясни в какво се е състояла тезата й, но сега, след шест месеца брак, все още не беше разбрала точно с какво се занимава той. На всички въпроси Итало беше отговарял със смях:

— Семейни работи… Помагам на брат си Дженко. Поработваме… Продаваме плодове и зеленчуци…

Парите, които той пръскаше с шепи, и луксозният апартамент, в който живееха, я караха често да се замисля върху професията на Итало.

— Анджела, кара миа^[1], повтори още веднъж… — каза той.

Странно, но връзката между Насау и САЩ беше добра. Когато разбра за какво става дума, той се затресе от смях, мускулестият стомах се разтърсваше от конвулсии, а показалецът му машинално галеше белега от един заблуден куршум, получен в Порто Рико.

Но Анджела продължи с обезпокоен тон:

— Ти трябва да ме изслушаш, Итало! Те казват, че е спешно и не търпи отлагане!

— Ти как си представяш, аз… Да се обадя на полицията?

Идеята му се видя толкова смешна, че той отново избухна в смях.

— Казаха ли ти защо трябва да им се обадя?

— Не. Не искаха да ми кажат нищо друго! Трябва незабавно да се свържеш с комисариата на Шесто авеню…

Итало изпъшка отново: той, Бебе Волпоне, да се свързва с тези селяни в униформа!

— Каза ли им къде съм?

— Не, не! Казах им, че не знам нищо…

— Слушай, скъпа, аз съм в банята… Гроги съм…

Отстраненото момиче се появи на прага на банята, повдигайки многозначително гърдите си с ръце. Итало й махна да чака в другата стая. Където и да се появеше, хората от фамилията му приготвяха посрещане, щедро гарнирано с гърди и задници. На шега той и хората му бяха кръстили любовта с проститутките „приспивателно“. Неговата виталност беше такава, че от физическа гледна точка имаше винаги нужда от „приспивателно“. Разбира се, в неговите очи това ни най-малко не се считаше за изневяра спрямо Анджела. Да прекараш няколко часа с една от тия крави…

— Анджела, моля те, трябва да се преоблека… Имам делова среща.

Той пусна машинално топчето, задвижвайки рулетката с пръст, избирайки наум числото 9.

— Итало, моля те! Трябва да се обадиш! Видях ги, не се шегуват!

— Ти си ги видяла? — задави се Волпоне.

— Те бяха у дома… Какво от това?

— Ти си ги оставила да влязат! В моя дом?

— Бебе, какво трябваше да направя?

Топчето след дълго лутане се реши на 31 и се спря на него.

— По дяволите — каза той повече на себе си, отколкото на нея. — Добре, ще им се обадя!… Ще ти позвъня…

Той затвори, изплакна си тялото, сложи хавлията, дръпна от пурата, глътна малко уиски и набра осмицата, за да получи телефонистката.

— Тук е 1003 стая. Дайте ми Ню Йорк! Искам комисариата на Шесто авеню…

Влезе в стаята. Момичето по корем върху леглото прие мечтателно изражение на лицето. Итало я плесна по задника, забелязвайки с удоволствие как в същия момент по кожата се появява отпечатъкът на пръстите му.

— Причини ми болка! — укори го тя.

— Как се казваш?

— Ти си лош, няма да ти кажа!

— Много важно! Хайде, мръснице, започвай! Заеми се с мен!

Тя се обърна по гръб.

— Не е ли по-добре първо ти да се погрижиш за мен?

Телефонът иззвъня. Тя взе чашата му и я поднесе към устните си.

— Комисариатът на Шесто авеню?… Как мога да знам. Вие сте поръчали на жена ми да се свържа с вас! — Той се прегърби леко. — Итало Волпоне… да… добре…

Хвана момичето за врата и го привлече към себе си.

— Да… Волпоне… Какво?… Защо?…

Внезапно лицето му се сгърчи и мускулите на тялото се напрегнаха.

— К-какво казвате? — заекна Итало.

Още тридесет секунди слуша, после устните му заеха равна, твърда и бяла линия… Момичето вдигна глава и го погледна. Той я отстрани с крак.

— Изчезвай! — изсъска Волпоне, стискайки конвулсивно слушалката в ръка.

Тя не оцени момента:

— Ти нямаш право да ми говориш с този тон!

Плесницата прозвуча като изстрел. Ужасена, тя го погледна с пълни със сълзи и страх очи. Итало сграбчи пачка банкноти от нощното шкафче и я хвърли в лицето й.

— Изпарявай се! Давам ти двадесет секунди!

Тя се наведе, за да прибере банкнотите, и пред спектакъла, който се откри пред него, той съжали, че не бе успял да се възползва от услугите й. После каза:

— Взимам първия самолет!

Затвори телефона и се обърна към нея:

— Имам работа в банята, гледай, като свърша, да не те заварвам тук!

Щом като той се скри, тя преброи трескаво банкнотите, потърквайки бузата си, после се усмихна. На тази цена беше готова за още плесници. Три минути по-късно беше вън от стаята.

Итало повика телохранителите си, уточнявайки, че единият трябва да го чака в колата пред хотела, а другият да запази места в първия самолет за Ню Йорк.

После се свърза с адвоката си и му съобщи, че трябва да се яви в комисариата на Шесто авеню, където ще се срещнат. Нареди на секретаря си да открие незабавно Морти О’Брайън и да го доведе на летището. Въпреки че беше на върха на йерархията, недокосваем, Бебе беше запазил маниерите си на дребен престъпник. Той купуваше на висока цена високи личности от полицията, но видът на един регулировчик го хвърляше в пот, сякаш все още беше на четиринадесет години. В бързането Итало скъса връзката на обувката си и помисли с ужас за тази на Дженко, която полицаите претендираха, че са намерили, без да му кажат нито кога, нито къде. Брат му беше способен на всичко, но не и да загуби собствената си обувка!