Пиер Рей
Аут (10)

9.

Ренате Клопе позвъни на Мануела за закуската — силно кафе, джус от пресен грейпфрут, ягодов конфитюр, яйца на очи с бекон, — стана и сподавяйки една прозявка, отвори гардероба, на вратата на който бяха надраскани с тебешир три черти. Заличи с върха на пръстите си една от тях.

„Още два — помисли тя, — още два…“

В деня, когато Курт и тя бяха определили датата на тяхната сватба, Ренате беше начертала сто двадесет и пет черти, така както постъпват затворниците, за да пресмятат нощите, които им остават да прекарат в затвора. Тя и сега не знаеше кое я беше накарало да се реши на тази сватба. Той беше пълна противоположност на това, което обикновено я привличаше. На нея й харесваха красивите, разпуснати, небрежни и мързеливи младежи с руси коси.

Курт беше среден на ръст, кестеняв, винаги напрегнат и Ренате с труд отхвърли думата, която не й се искаше да произнася, но която беше най-точна — беден. Винаги нащрек срещу несъществуващи опасности, неспособен на пълно отдаване, на лудории, той щеше да носи на плещите си до края на дните си тежестта на заобикалящия го свят, хвърляйки се с наведена глава срещу обществените проблеми, неспособен да посрещне открито собствените си грижи.

— Добро утро, госпожице. Добре ли спахте? Остават само два дни.

— Добро утро, Мануела. Забравили сте черния пипер.

— Отивам да го донеса.

— Мануела… Имам един важен въпрос… Защо се омъжвам за него?

— Защото го обичате!

— Не познахте!

— Ще ви донеса черния пипер… Трябва да хвърлите око на сватбеното меню.

— Тук ли е?

— Върху таблата.

Тя отново избухна в смях, преди да се скрие. Ренате взе луксозната папка, върху която с готически букви беше написано сватбеното меню. Тя не можа да сдържи смеха си, препрочитайки малкия шедьовър, който с Курт внимателно бяха съставили.

„26 април 1977 година

Отлежало шампанско 1936

Кафе

Сорбе на чувствата

Шарлота с шоколад

Сиренета

Агнешка плешка по провансалски

Хапки

Коктейл от пресни домати

Гъши черен дроб

Миди от Белон

Аперитиви

Дом Периньон 1961

Клико розе 1929“

Луи Филипон, известният френски готвач, който пристигна на следващия ден у Клопе заедно със своя екип, не беше направил никакъв коментар, когато Ренате му предложи гореспоменатото меню.

Този сноб, безчувствен към швейцарския хумор, беше останал невъзмутим пред това „всичко наопаки“. Под предлог, че брачната церемония, предшестваща този… „Всъщност какво ще е това — помисли тя, — обяд или вечеря?“ — ще се състои в три часа сутринта, той се беше възползвал да поиска двоен хонорар. „Нощна тарифа“ — сериозно беше добавил Филипон.

Ренате се питаше докъде може да отиде, без да отиде твърде далеч. Беше погъделичкала Курт, за да разбере неговите граници. Той беше разтърсен от предложението й — да се облече с муселинена рокля, докато тя щеше да е в смокинг. Той се хвана и започна най-сериозно да се кълне, че ако не се съгласява, то е заради студентите си, а не заради самия него.

Всъщност това радваше Ренате: Курт се хващаше на нейната вечна система на предизвикателство, поставяйки на първо място собствената си боязън, че няма да може да повтори това, на което тя е способна.

Бедният Курт! Неговата въображаема интелигентност, гладът му за култура, екранът, който поставяше между реалното и измисленото със знанията, добити след къртовски труд, правеха от него лесна плячка за дъщерята на един голям цюрихски банкер.

— Черният пипер, госпожице…

— Мануела, аз вече знам! Знам защо се омъжвам за него! Имам нужда от човек, когото да изтезавам през целия ден!

— До деня, в който той самият ще започне да ви изтезава — каза не без хитрина камериерката. — Приготвила съм ви бежовия костюм.

— Благодаря. Ще облека небесносиния.

— Нямате късмет. Приготвила съм и него.

Сега Ренате се засмя. Тя обожаваше Мануела и окуражаваше склонността й да възразява. Когато тя се показваше достатъчно забавна, а това се случваше често, Ренате й подаряваше роклите, които вече нямаше да облича. Това вбесяваше Курт: „Но ти я третираш като слугиня!“.

— Мануела, моят годеник претендира, че съм ви третирала като слугиня!

— Но аз съм слугиня! — смееше се съучастнически Мануела.

Едно нещо ценеше Ренате у Курт: в леглото той беше абсолютно пасивен. Тя се възползваше от него като вещ, която може да използва за каквото й дойде наум. По време на многобройните си пътувания и връзките, които бе имала, тя беше срещала фалократи — завоеватели, които въпреки качествата си я бяха оставяли незадоволена. След като си беше дала дума да не мами съпруга си след женитбата, тя понякога съжаляваше, че не е срещнала физическата мощ, за която се хвалеха, че притежавали нейните приятелки.

Но бяха ли искрени те?

Все пак й оставаше един малък шанс. След като беше решила да шокира с откачеността си града, трябваше да бъде такава докрай. Своя ергенски живот Ренате беше твърдо решила да погребе с последна лудост, преди да започнат радостите на семейния живот и бебешките истории. Следобеда, който щеше да предшества нощта на брачната церемония, тя щеше да излезе на улицата и да опита късмета си с първия мъж, когото срещне. След като случаят създава крадеца, защо обстоятелствата да не бъдат изградени от удоволствието?

 

 

Трионът се връщаше към него на равни интервали, придружени от неприятната вибрация всеки път, когато отрязваше един от крайниците му. Итало се изви, за да избегне захапването му, извика и се събуди. Беше облян в пот и светлината влизаше на вълни през цепнатините на щорите. Предната вечер дори не беше помислил да пусне пердетата. Вдигна телефона, чийто звън продължаваше да му пробива тъпанчетата. Без да дочака да разбере кой е събеседникът му, Итало се оригна в слушалката „Момент…“, стана и, залитайки се отправи към банята, където започна едновременно да пикае и да пръска лицето си с вода: проклето събуждане! Беше спал само два часа, прекарвайки нощта в редене на пасианси, но нито един не беше успял. Дори миниатюрната рулетка не му беше донесла облекчение. Никой от избраните наум номера не беше излязъл. Беше се насочил сто и осем пъти към нулата, но безрезултатно. Когато се отказа от нея и избра единадесет, топчето легна три пъти подред на нея сякаш случайно. Той не успяваше да се концентрира. Мислите му непрекъснато го връщаха към кървавата глава на О’Брайън.

Защо беше избрал такава лека и незабавна смърт за него? Беше решил да го изтезава с часове, за да го накара да плати за смъртта на брат му. След като го накара да говори. Умирайки, тази отрепка му беше изиграла ужасен номер. Дженко мъртъв, О’Брайън обезглавен, нишката се беше прекъснала. Двата милиарда на фамилиите Волпоне и Габелоти можеха да бъдат върнати само след съгласието на банкера.

Той вдигна лежащата на леглото слушалка:

— Ало!

Позна гласа на Моше и помисли, че сега ще има караница.

— Итало, чуваш ли ме?

— Не викай толкова силно!

— Има ли нещо ново за Дженко?

— Не.

— Това е лошо… Слушай… Нещата не вървят! Карл Дойч е бил при твоя човек в банката.

— Е, и?

— Пратили са го по дяволите.

Волпоне усети как гърлото му се сви. Още един отлетял шанс.

— Нищо не можем да измъкнем оттам — прибави Юделман. — Лошо, лошо!

— Това ли е всичкото неприятно, което имаш да ми кажеш?

— Не. Габелоти ме вика спешно.

— Какво?

— Казах ти, че ме вика!

— И ти ще отидеш! — задуши се Итало. — Откога този торбар ти дава заповеди?

— Ти забравяш, че сме съдружници.

— Кажи му да върви на майната си!

— Той ще ме пита докъде е стигнала операцията. Това е негово право.

— Не отивай!

— Не намираш ли, че и без това имаме достатъчно неприятности? Искаш и той ли да се прибави към тях?

— Печелѝ време! На обяд ще уредя всичко!

— Мисля, че ти казах…

— Млъквай! Знам какво трябва да направя!

— Итало! Ако Дженко беше жив, щеше да ти каже същото, което ти казвам! С твоите методи ще стигнеш доникъде!

— Както личи, тези на Карл Дойч също не са фамозни — подхвърли злобно Итало.

— Единственият ни шанс да се измъкнем с чест, това е да открием О’Брайън.

— Почакай! — каза Итало. Внезапно разбра, че не ще посмее да каже на Моше случилото се с О’Брайън. Трябваше му време, за да помисли. После вдигна слушалката. — Един тип ми донесе аспирин. Черепът ми се пръска!

— Какво да кажа на Еторе? За Дженко?… Ако не възразяваш, по-добре е да го осведомим. Без това ще научи.

Итало погледна часовника си. Девет и десет. След по-малко от три часа щеше да се разиграе последната му карта с Клопе. Неприятното беше, че не можеше да изпълни нито една от заканите си. Сега животът на банкера беше изключително ценен. Най-много можеше да се опита да го сплаши. Да се опита…

— Моше! Ако не се подчиниш, ще те изхвърля от фамилията.

— Това е твое право. Но аз имам задължение спрямо дон Дженко. Той не искаше война. Ще направя така, че заветите му да бъдат изпълнени. Заради него и заради теб, за да те предпазя.

— Върви на майната си!

— Ако не успея, прави каквото искаш!

— Досаждаш ми!

— Остави банката, послушай ме! Почакай да се срещна с Еторе… Трябва да говоря… Трябва…

Итало Волпоне затвори рязко. Да го слуша повече означаваше да се съгласи с аргументите му. Това той не желаеше, макар че тайно в душата си беше съгласен с него.

Досега никой, дори брат му не беше успял да го разубеди да не прави нещо, което си беше наумил. Каквито и да са последиците.

Беше казал, че ще бъде при Клопе на обяд. Щеше да изпълни обещанието си.

 

 

Излизайки от долепената до банята му сауна, Еторе Габелоти се покатери върху кантара. С незаинтересован вид той констатира, че стрелката се удари в неномерираната зона, показваща максимума. Все пак понякога му се случваше стрелката да показва под 125 килограма, над които блокираше. Когато всичко вървеше добре. В противен случай той компенсираше страха и безпокойството си с всичката течна и твърда храна, която му попаднеше подръка. Неговият личен доктор му беше обяснил, че неговата „булимия“ не е породена от някакъв реален глад, а е следствие на психосоматична болест — думата беше толкова необикновена, че той я беше запомнил. Естествено, беше потърсил значението й в един медицински справочник, беше помислил, че става дума за намаляване на интелектуалния му потенциал, и се беше втурнал към хладилника, намиращ се в стаята, за да изгълта една огромна кутия с желирано свинско: как щеше да властва над своята империя, ако наистина беше откачен?

Той хвърли поглед към своето гигантско тяло с разширен стомах, чиито тлъстини обаче не можеха да скрият превъзходната му мускулатура. Някога, когато беше на тридесет години, можеше да вдигне двама яки мъже, по един във всяка ръка, и да ги хвърли като чували на три метра разстояние. Но днес тази работа беше оставена за неговите „пънкс“.

Кармине Кримело и Анджело Барба, неговите „консилиере“, го очакваха в съседната стая, долепено до стаята му помещение. Облече бяла риза и тъмносин костюм, който криеше поне тридесет килограма от теглото му, завърза връзката около врата си и се напръска с тоалетна вода. Със съжаление беше отстъпил на настояванията на Моше Юделман за тази финансова асоциация, временна, разбира се, между неговата и тази на Дженко фамилия. Почти десет години тези враждебни кланове си нанасяха смъртоносни и чувствителни по броя на жертвите удари. Когато усетиха, че федералните власти вадят кестените си от огъня с техните ръце, бяха сключили примирие, разделяйки си взаимно зоните на влияние. Но да обединят усилията си! Еторе Габелоти, който не се доверяваше никому, а най-малко на Дженко, имаше чувството, че се опитват да ги изиграят, ето резултата!

Кримело и Барба станаха от креслата при неговото влизане. С едно махване Еторе ги покани да седнат. Отвори хладилника, сложи пред себе си бира, която подправи с малко коняк, изгълта две парчета шунка, които преди това беше навил като палачинки, и започна да наблюдава двамата мъже с горчив и подигравателен израз на лицето.

— Неприятно е, нали, да те вдигнат от леглото в три сутринта?

Двамата му помощници направиха неохотно жестове на съгласие.

— Какво да се прави, не мога да заспя… Скучно ми е, когато ви няма… Чувствам се загубен… Трябва да сте поласкани от това, нали?

Изгълта сместа наведнъж и машинално напълни отново чашата си, този път с чист коняк.

— Когато съм разстроен, размислям… размислям… Никак не е лесно… — Еторе изгълта половината от коняка на един дъх. — Всъщност имате ли новини от О’Брайън?

— Трябва ли да имаме? — попита Кримело.

Габелоти не отговори направо на въпроса.

— Рико Гато ми се обади от Швейцария. Според вас какво може да прави Бебе Волпоне в Цюрих?

Той разклати бавно останалото от коняка на дъното на чашата си. Кримело и Барба, които добре познаваха този небрежно загрижен вид, решиха, че барометърът показва буря.

— Ходил е в моргата — каза Еторе.

— В моргата?

— Да, в моргата! На всеки може да се случи да се преклони някога там, нали?

— Пред кого? — вмъкна Барба.

— Пред един крак.

— Пред крака на кого? — настоя Анджело, разменяйки неразбиращ поглед с Кримело.

— Ако имах компетентни сътрудници, щях да знам — тихо каза Габелоти. — Рико Гато не можа да ми каже. Смешно, нали?

Кримело и Барба неспокойно се размърдаха на креслата си. Барба се хвърли пръв в огъня.

— Дон Еторе, не бихте ли казали какво ви безпокои?

— Прекарани сме! — изкрещя Габелоти, разбивайки чашата си върху масичката. — Ако аз съм прекаран, значи съм заобиколен от тъпаци! Не се учудвате, нали? Братът на моя съдружник прави екскурзии около моргата, а в това време довереният ми човек изчезва!

— О’Брайън?

— Да! О’Брайън! Ако Волпоне са смъкнали макар и косъм от главата му, ще ги смажа!

Кармине Кримело се изкашля.

— Падроне, какво ви кара да мислите…

— Нищо! — прекъсна го яростно Габелоти. — Малкият ми пръст ми говори! В този момент ни мамят, а ние си смучем безпомощно палците! Сякаш случайно Мортимър О’Брайън не е показал признаци на живот след Насау! Няма го в кантората му, жена му не знае къде е и мацката му е неуловима! Чертеж ли искате? Волпоне ни измъкват парите!

— Минутка — намеси се Барба, — минутка…

Той изпитваше огромен респект към дон Еторе, но петте години медицина, която беше изучавал, преди да постъпи на служба при него, му напомниха за поставената диагноза: параноя на основата на мания за величие, придружена от делириум на преследване.

— Може би О’Брайън просто се е скрил с мацето си?

Габелоти го погледна зло.

— Когато знае, че има два милиарда в играта?

— Мисля, падроне, че рано биете тревога — допълни Кармине.

— Така ли ти се струва? Ако тези мръсници са го очистили, какво ще им попречи да изчезнат с парите?

— Вие, дон Еторе, вие! — с достойнство каза Анджело. — Вие имате също номера на сметката! Достатъчно е да телефонирате, за да изтеглите авоарите!

— Ако още са там — измърмори Габелоти.

— Какво по-лесно от това да проверим?

— Свързах се с Филип Диего — неохотно призна Еторе. — Той познава банкера. Сега е при него.

— В три часа сутринта?

— В Цюрих е девет.

Барба се помъчи да намери отговор на това, че тази теория е идиотска, но успя да намери само един еквивалент.

— Волпоне може да са всякакви, но не са луди! След подобно изпълнение Комисията ще ги осъди безапелационно на смърт!

— Първо трябва да ги открие! — каза вироглаво Габелоти.

— Но те не се крият! Току-що казахте, че Итало е в Цюрих!

— Почваш да ме дразниш! — изгърмя Габелоти, чувствайки, че аргументите му се свършват. — Като ти казвам, че тук има нещо гнило, можеш да ми вярваш!

Анджело Барба се оттегли в предпазливо мълчание. Никога не смееше да атакува направо Габелоти, когато нюхът му се намесваше противно на всякаква логика. Трябваше да се заобикаля с малки крачки, без сблъсквания…

— Моше Юделман? — наслуки каза Кримело.

— Да не мислиш, че съм те чакал, за да помисля за това! — изръмжа иронично Габелоти. — Всеки момент ще се появи!

— Жената на Итало в града ли е? — настоя Кармине сякаш неволно.

Габелоти намъкна в устата си наведнъж половин пакет бисквити. Дъвчейки, той му хвърли презрителен поглед:

— Ти си въобразяваш, че това е достатъчно като разменна монета? Когато два милиарда са в играта, колко тежи една мадама?

— Тук ли е? — настоя Кримело.

— Да — предаде се Еторе. — С двама мои хора на гърба.

 

 

Срещата беше забележителна по своята краткост. Филип Диего беше въведен в бюрото на Омер Клопе от Марджори в 9 часа и 1 минута. В 9 часа и четири минути излезе. По-скоро удивен, че опитът му се увенча с пълен неуспех. Филип Диего нямаше още четиридесет. Въпреки това беше един от най-брилянтните адвокати от новата генерация. Във възрастта, в която поетите търсят, художниците се съмняват, а музикантите изнамират своите гами, той имаше двадесет и три чиновници, заемаше четиристотин квадратни метра площ на две крачки от Ратхауза, седалище на общинския и кантоналния парламент, разполагаше с апартамент в Париж, вила в Лондон, ловджийска хижа в Гастаад, имение в Сент Пол де Ванс и няколко терена на Бахамските острови. Отракан мъж, той събираше в една и съща личност предимствата на младостта и зрелостта, чара, опита, физическото равновесие, живия дух и умерения скептицизъм, които объркват клиента.

Клопе и той се бяха срещали много пъти във връзка с международни сделки, в които всеки от тях, очарован от способностите на другия, измъкваше колкото можеше по-голяма изгода от това сътрудничество.

Влизайки в приемната на банкера, Диего реши да играе докрай с качествата си на директен, хапещ и благоразположен човек.

— Скъпи приятелю, познавам достатъчно добре правилата, за да допусна, че ще ми отговорите. Въпреки това едно подсказване от ваша страна ще бъде особено ценно за мен, за да мога да успокоя един мой клиент, който е и ваш. Току-що ми се обади от Ню Йорк, където се измъчва с подозрения. Името му е Еторе Габелоти. Познавате ли го?

Виждайки, че Клопе не реагира, Диего се насили да се усмихне.

— За една сделка, само за една, но много голяма, той е свързал своите интереси с тези на Волпоне. Тук става интересно. Габелоти изпитва ужас от пътуване със самолет, което му пречи да пристигне сам, за да участва в сделките. Що се касае до вас, той е упълномощил своя довереник О’Брайън. Става така, че съдружникът му Волпоне не е дал никакви признаци на живот от три дни. Също и О’Брайън. Моят клиент се безпокои. Преди да даде разпореждане за прехвърляне на авоарите, които той притежава при вас, изпитвайки уважение към своя съдружник, моят довереник настоя да се свържа с вас. Той иска да се убеди, че нито О’Брайън, нито Волпоне са действали без него. Моят въпрос, по-точно неговият въпрос, е: тези авоари все още ли са на разположение на Трейд Цюрих Банк?

Омер Клопе напусна фотьойла си, застана пред остъклената, оградена със светло дърво веранда и хвърли поглед към синьото небе, по което плуваха няколко облачета.

— Какво чудесно време!

Разстроен от неуспеха, Филип Диего се замаскира зад една непринудена усмивка. Предназначена не за Клопе.

— Толкова по-зле! Във всеки случай ще кажа на моя клиент, че съм се опитал…

— Възхитен съм от срещата ни — каза студено Клопе.

— Аз също! Габелоти притежава номера на сметката си. Ще му кажа да се яви сам!

— Довиждане, метр.

Край на срещата.

 

 

Моше Юделман се беше съгласил да дойде при Габелоти в три сутринта само за да предотврати незабавното избухване на войната между двете фамилии. За няколко часа обстановката беше станала толкова напрегната, че най-малката грешка можеше да поднесе фитила към огъня. Когато донът научеше това, което Моше трябваше да му довери, никой не можеше да предвиди реакцията му.

След разговора си с Итало дълго време Моше се беше колебал дали да каже истината на Габелоти, или да се опита да го успокои, споделяйки само някои подробности, без да му каже основното. Един бърз поглед на положението му беше подсказал, че трябва да се спре на първото решение. Щом като Габелоти иска да го види, значи подушва нещо нередно. По-добре да играе чистосърдечно.

Фактът, че Еторе му определяше среща в подобен час, не го успокои ни най-малко. Рефлекторно, но ненужно, той беше наредил на Виторио Пицу да го придружи. Пицу беше „сотокапо“ на фамилията от петнадесет години. Той имаше власт над тримата „капорежими“, лейтенантите Алдо Амалфи, Висенте Бруторе и Джозеф Дото.

Тези трима лейтенанти често се бяха сблъсквали в миналото с клана Габелоти. Те приемаха заповеди от Виторио Пицу и ги предаваха на „командосите“, всеки от които властваше над многобройни „пънкс“. Някога, когато редовно участваше в схватките, Пицу беше дал безчислени доказателства за ума и верността си. Преди да заеме този висок пост, Виторио не се беше отказал да се заеме с черна работа, където естествената му жестокост и пълното отсъствие на чувства бяха свършили чудеса. Когато колата им се спря пред огромния хангар на осми кей, през мозъка на Юделман мина една мисъл.

— Въоръжен ли си? — обърна се към Виторио.

— Както винаги.

— Остави ютията си в колата.

— Защо?

— Направи ми удоволствие! Не отиваме на война.

— Имаш ли желание да излезеш оттук?

— Виторио! Не се прави на дете. Ако искат да ни очистят, никакво значение няма дали си „зареден“ или не. Остави го в кутията за ръкавици.

Пицу поклати отчаяно глава.

— Защо ме взе със себе си?

— Искам да имам свидетел и подкрепа в нужда. Но не с изстрели.

— С Габелоти човек никога не може да бъде в безопасност. Сам ли ще бъде?

— Не знам, Виторио.

— Какво?

— Остави го. Повярвай ми…

Със съжаление Пицу измъкна своя парабелум смит и уесън, 39 калибър, вън от кобура. Сложи го в кутията за ръкавици под куп пътни карти.

— Много умно! С подобни лели сякаш съм гол.

— Ела!

Небрежно стоящите в преддверието двама мъже не ги обидиха с обиск. Виторио Пицу почувства допълнително съжаление. Но когато влезе в бюрото на Габелоти, той констатира с безпокойство, че донът е заобиколен от трима свои хора. Анджело Барба и Кармине Кримело, двамата му „консилиере“, и човекът, който смени лагера си, Карло Бадалето. Някога той беше под заповедите на Пицу. Мисълта, че неговият някогашен подчинен носи изкуствени зъби след удара с глава на Итало, му достави удоволствие.

Виждайки ги да влизат, Еторе Габелоти кимна за поздрав. По външния му вид личеше, че е прекарал безсънна нощ. По гладката кожа на бледото му лице, под очите му се бяха формирали дълбоки торбички тлъстина. Юделман усети незабавно промяната на настроението. Преди три дни, в Насау, при срещата на двата клана, настроението беше близко до еуфория. Сега витаеше атмосфера на подозрение и заплахи.

— Моля, седнете — покани ги Габелоти.

Юделман и Пицу седнаха на крайчеца на задниците си, един до друг, с лице срещу дона, заобиколен от дясната си страна от Кримело и Барба и отляво от Карло Бадалето.

Еторе започна без предисловие:

— Моше, извиках те, за да ти поставя няколко въпроса, свързани с нашите пари.

— Слушам ви — каза Юделман.

— Когато Дженко ни изпрати телеграмата си — „Аут“, парите трябваше да се трансформират на другия ден, да речем най-много след два дни, от тази швейцарска банка. Забелязах мимоходом, че ти ме държиш в неизвестност. Очаквах от приятел, какъвто си ти, да ми телефонираш, за да ме известиш за промените. Ти не го направи. Дон Дженко също. Аз съм разочарован. Питам те — да или не, нашите два милиарда трансформирани ли са?

— Още не, дон Габелоти.

— Мога ли да те попитам защо?

— Дори да не бяхте ме поканили, аз се готвех да ви поискам среща, за да говорим по този въпрос.

— Защо си взел със себе си Пицу?

Моше не посмя да му отвърне, че той самият го приема с трима души от своя антураж.

— Страхувал си се, че няма да бъдеш приет — иронизира думите си нежно Габелоти.

Юделман учтиво се усмихна, докато Бадалето се задуши от смях под студения поглед на Пицу.

— Аз мога да изляза — оглеждайки се наоколо, каза Пицу.

— Не мърдай! — протестира Габелоти. — Ти си добре дори при нас, Виторио. Не сме ли съдружници?

После отново се обърна към Моше:

— Слушам те.

Моше концентрира мислите си, събра ръце пред себе си и изрече:

— Има известно забавяне.

— Защо? — бащински го окуражи Габелоти.

— Случи се голямо нещастие. (Той видя Габелоти да разменя светкавични погледи с Кримело и Барба.) Дон Дженко Волпоне е мъртъв.

Напрежението се покачи с много градуси изведнъж, ако се съдеше по мъртвата тишина, която настъпи внезапно в стаята.

— Това е действително голямо нещастие! — каза Габелоти. — Какво се е случило?

— Дон Дженко е претърпял нещастие в Цюрих. Кракът му е намерен върху скарата на един локомотив.

— Кракът му? — искрено се учуди Габелоти. — А с него самия какво е станало?

— Тялото му все още не е намерено. Брат му е там.

— Как разбрахте за нещастието?

— От полицията в Ню Йорк.

— Искаш да кажеш, че полицията е идентифицирала крака на Дженко?

— Дженко се снабдяваше с обувки при Биаска. Швейцарските полицаи са изпратили обувката на тукашните си колеги. Биаска е потвърдил, че това е действително обувката на Дженко. За нещастие Итало го потвърди. Кракът, намерен в Цюрих, е на дон Дженко.

— Дълбоко съжалявам, Моше! — каза Еторе. — Моите сътрудници също. Дон Дженко беше мъдрец, „уомо ди риспетто“^[1]. От свое име и от името на цялата ми фамилия изказвам искрените си съчувствия и съболезнования. Кога ще бъде погребението?

— Мисля, че Итало няма да реши нищо, преди да открие тялото на брат си.

— Ако някой ми беше казал преди три дни нещо подобно, за нищо на света не бих му повярвал — кимна Габелоти. — От какво по-точно е загинал дон Дженко?

Юделман, когото спокойното държане на Еторе не можеше да измами, се запита за част от секундата дали трябва да продължи разговора по-нататък.

Габелоти долови двоумението му.

— Продължавай, Моше, продължавай!… Тук сме само приятели. Смъртта ни дебне отвсякъде и ние трябва да си помагаме взаимно, когато това е възможно.

— Дон Еторе, за момента никой не е наясно в тази история…

— Бъди по-ясен, Моше.

— Въпреки тежката загуба, преди да започне разследването си, Итало е помислил за нашите общи интереси.

— Какво значи това?

— Той е посетил банката, където сме депозирали капитала си, за да ги прехвърли по-нататък по установения ред.

Габелоти изрази учудването си.

— Итало? Какво общо има той с това? Определил ли го е някой, без аз да знам, да се занимава със собствените ми работи?

— Не! — прекъсна го Юделман. — Не, дон Еторе! Итало е искал да ни спести загубата на време и по този начин да ни окаже услуга…

— Извинявай, Моше, но не мога да разбера добре какво искаш да кажеш… Някой помолил ли го е за това? Ако това е така, за каква услуга става въпрос? И кой го е помолил за това?

Въпреки слабостта, която го беше завладяла, Виторио Пицу си беше заповядал пълна неподвижност. Разпитът, а това не беше нищо друго, освен разпит, вземаше неприятна посока. Ако Моше не го беше накарал да остави оръжието си, може би щяха да имат шанс да се измъкнат от това гнездо на оси. Виторио поглади дискретно с показалеца на дясната си ръка един въображаем спусък.

Юделман смутено прочисти гърлото си.

— Итало беше потресен от смъртта на брат си. Приемам, че може би е действал под натиска на емоциите, прибързано, но той е мислел само да изпълни това, което би направил дон Дженко на негово място. Да ускори трансфера.

— Затова ли е ходил в банката?

— Да, дон Еторе. За да активизира операцията.

— Без никой да го е упълномощил за това?

— Може би е мислел…

— Какво?

Юделман мъчително преглътна.

— Тъй като Дженко е мъртъв, той трябва да го замести временно начело на фамилията.

— Като съветник на Волпоне той информира ли те за намеренията си?

— След като ги беше реализирал.

— Като какъв се е представил в банката?

— Като брат на дон Дженко.

— Това оказа ли се достатъчно за деблокиране на фондовете?

— Не, дон Еторе. Получил е отказ.

В последвалата мъртвешка тишина Еторе взе бутилка коняк и напълни догоре чашата си, без да покани никого да последва жеста му. Той замислено завъртя стъкления съд между пръстите си. В този момент Пицу можеше да се закълне, че чува тиктакането на часовниците на присъстващите. Габелоти погълна течността, без да поема въздух, машинално избърса устните си и втренчи поглед в очите на Юделман, когото започна безмълвно да фиксира.

— Има нещо, което ме безпокои — каза накрая той със замислен вид. — Как Итало, който никога не е бил нищо друго, освен брат на брат си, който не представлява никого, освен себе си, може да си позволи да действа от мое име? С тъгата не се обяснява всичко…

— Вижте, дон Еторе, по-добре да ви кажа… Итало мисли, че върху дон Дженко е извършено покушение.

— Покушение? Ти сериозно ли говориш? Кой може да посегне на един толкова уважаван и богат на приятели човек?

— Не зная — рече Юделман.

— Виждаш ли, това е несериозно. Но аз ти благодаря, че ме осведоми. Все пак ти си отговорен за нашето съдружие, но в никакъв случай не носиш отговорност за импулсивните постъпки на брата на твоя падроне. Всъщност знаеш ли, че нямам никакви известия от Мортимър О’Брайън?

— Не зная — каза с неутрален глас Моше.

— Това е твърде неприятно — продължи Габелоти. — Както ти е известно, моят консилиере знае номера на банковата сметка. Нищо ли не знаеш за него?

— Аз? — учуди се Юделман.

— Ти или Итало…

— Откъде бих могъл да знам?

— Вярно, извинявай… Просто си задавам въпроси сам, разбираш ли? Ти ми съобщаваш, че дон Дженко е убит, че брат му поема инициативата, и аз установявам, че О’Брайън е изчезнал. Какво би помислил ти, Моше?

— Мисля, че всичко това е смущаващо.

— Ах! Виждаш ли? Аз също.

Моше се самоизтезаваше, оставяйки да минат думите, които му идваха на езика. Трябваше ли да каже на Габелоти, че единственият човек, на когото смъртта на Дженко е от полза, това е О’Брайън?

— Искаш да добавиш нещо?

— Не… не…

Думите пареха на езика му. Единственият човек, който би могъл да помогне на дон Волпоне да умре, може да бъде само О’Брайън. Как да му го каже? Как да обяви на Габелоти, че собственият му консилиере се е опитал да го метне?

— Говори, Моше, говори! Става въпрос за нашето мирно съществуване, на всички ни!

— Е, добре… — започна Юделман, смутен от добродушния поглед на Еторе, — имайки предвид важността на извършваната от нас операция, питам се дали е случайност, че…

— Че?

— Че от тримата имащи достъп до номера на сметката единият е мъртъв, а другият — изчезнал.

Изричайки това, Моше наведе очи и започна да разглежда ноктите си.

— Моше, ти си напълно прав. Но кажи ми, ако беше на мое място, в моята кожа, нямаше ли да си обезпокоен? Аз съм третата личност… Надявам се, че нищо няма да ми се случи.

Карло Бадалето, който се намираше на седмото небе, чак изхълца от удоволствие. Еторе се направи, че не го чува.

— Е, Моше? Какво мислиш за това?

Идеята, че Габелоти се забавлява, след като е замислил някаква машинация срещу Волпоне, за миг го порази. Струваше му се, че е сбъркал, когато отхвърли становището на Итало. Струваше му се абсурдно подобно твърдение. Но сега, пред тази тежка и леко завоалирана ирония, той прецени какви шансове има, за да излезе жив оттук. Минимални! Тъй като нямаше нищо за губене, той се хвърли във водата.

— Голямо нещастие е, че не можахте да отидете заедно с дон Дженко в Цюрих.

— Ти знаеш, че не мога да летя със самолет — пресече го Габелоти.

— Знам, дон Еторе… знам. Но ако можеше да бъде подкрепен от присъствието ви, може би дон Дженко щеше да е между нас сега…

— Какво искаш да кажеш, Моше?

— Двамата „капи“ и никой друг.

— Означава ли това, че мислиш, че Мортимър не е бил на ниво?

— Не, не, дон Еторе! Ни най-малко не се съмнявам в компетентността на вашия консилиере!

— Тогава?

— Мортимър О’Брайън винаги е бил на висота. Но той си остава един простосмъртен. Той има своите слабости…

Габелоти го погледна с удивление. Той тихо изрече:

— Ти мислиш, че Мортимър би могъл да измами своя падроне?

— Не съм казал това! — живо протестира Юделман. — Как бих могъл да хвърля такова сериозно обвинение без доказателства? Не!… Просто бих искал да налучкам истината…

Без да обръща внимание на Пицу, Еторе изгледа един по един Анджело Барба, Кармине Кримело и Карло Бадалето.

— А ако Моше има право? Кажи ми, Моше, ако моят консилиере е допуснал грешка, как виждаш нещата?

— Не виждам нищо, дон Еторе. Не мога да си позволя да съдя отсъстващи.

— Почакай, ще ти помогна… Да предположим, че Мортимър е полудял… не може да не си съгласен с мен, че за да поемеш такъв риск, трябва да си луд!… Но това е без значение. Да предположим, че той иска да сложи ръка върху парите ни…

Той повдигна брадичката си въпросително към Юделман, за да се убеди, че последният следи мисълта му.

— Да предположим — откликна Моше.

— Много добре… Според теб как се е случило всичко? Стигнал ли е О’Брайън до убийство, за да се сдобие с фондовете?

Юделман запази неподвижността си и мълчанието, което си наложи.

— Не забравяй, че се касае само за едно предположение — усмихна се Габелоти. — Възможно ли е?

— Това е една от възможностите — предпазливо се съгласи Юделман.

— Добре, добре… Поне си честен, Моше… Значи Мортимър премахва Дженко, задига парите на Синдиката и офейква… Така ли е, Моше?

Юделман разпери отчаяно ръце.

— Не съм бил там, дон Еторе. Вие казвате това.

Габелоти се изправи като пружина въпреки сто двадесет и петте си килограма и изпрати фотьойла си на другия край на стаята.

— За тъпаци ли ни взимаш?

Пицу, замръзнал под погледите на хората на дона, се стараеше да не отлепва ръцете си от масата, нито да прави резки жестове, можещи да предизвикат нежелателна намеса.

Моше задавено прошепна:

— Дон Еторе… аз не разбирам…

— Ти ще разбереш — изкрещя с разкривено от бяс лице Габелоти. Той хвана Моше за раменете и го разтърси, като че ли беше фиданка. — Ако Дженко действително е мъртъв, само неговият брат боклукчия може да го е убил! И О’Брайън случайно е убил! Измъкнал му е номера чрез изтезания! Този нещастен тъпак си въобразява, че моят консилиере ще опере пешкира! Слушай ме добре! Ако нещата са се стекли така, както ги обрисувах току-що, не му давам и два дни живот! И не само на него! Кълна се, това ще стане с всички, един по един, жени, мъже, деца, вие всички, Волпоне!

Юделман стана бял. Освен заплахите на Габелоти неговото третиране на фактите го остави без глас. Неспособен да произнесе нито дума, той гледаше с ококорени от изненада очи. Моше усети, че Пицу го дърпа за ръкава.

— Ела, Моше… ела!

Юделман се изправи, но краката му не го държаха. Всички около масата го последваха. Със стиснати юмруци и издути жили на шията Габелоти изплю едно последно предупреждение:

— Кажи на тази кофа за боклук, Итало, че знам всичко, каквото върши! Всичко!… Ако мръдне само малкия си пръст, ще го очистя! От този момент взимам работата в свои ръце! Колкото до теб, чакам те тук в три часа! Махай се от очите ми!

По-късно, в колата, първото нещо, което Пицу направи, бе да си прибере пистолета от кутията за ръкавици.

— Сторих всичко възможно да предотвратя войната — каза с треперещ глас Моше. — Но Итало е луд и Габелоти също е луд!

Пицу набързо се прекръсти:

— Първо предупреди Итало, че в Цюрих за задника му има залепена „торпила“ на Габелоти. Този мръсник се изпусна, че е в течение на всичко.

— Ща видим… ще видим! — въздъхна Моше.

Сега, без да бъде песимист, можеше да очаква най-лошото.