Пиер Рей
Аут (12)

11.

Лейтенант Фриц Блеш държеше бързото си издигане в редовете на кантоналната полиция на типично швейцарските си качества: гъвкавост, ефикасност, упоритост и чувство за дълг.

В Цюрих, въртящия се кръстопът на света, за двадесет и четири часа ставаха толкова насилствени и престъпни събития, колкото и в която и да е друга европейска столица.

Разликата се състоеше в това, че чужденецът изпитваше чувството, че нищо не се случва. Тук не можеха да се видят полицаи с палки в ръка, студентите като че ли изпитваха удоволствие да учат, работниците не манифестираха по улиците, а когато два автомобила се сблъскваха, собствениците им слизаха, представяха се един на друг, разменяха застрахователните си карти и изпиваха по чаша заедно, докато ремонтната кола откарваше останките от колите им в съответния гараж. Емигрантите работници не членуваха в профсъюзи, армията, състояща се от доброволци, не се включваше в никоя група, а левичарството бе поддържано от няколко интелектуалци, които се прибраха разумно вечер в комфортните си апартаменти; цюрихци ги сочеха за безопасни бъбривци. С една дума — рай.

Жителите на града уважаваха полицията. Тя безразлично пазеше и бедни, и богати. Всъщност бедни нямаше и когато Фриц Блеш прочиташе някой пасаж в „Дневникът“ на Андре Жид, той постъпваше като всеки швейцарски гражданин, просто вдигаше рамене. Въпросният текст, който всъщност касаеше Люцерн, а не Цюрих, беше датиран от 10 август 1917 година и казваше следното: „Каква чистота навсякъде! Не смееш дори цигарата си да хвърлиш в езерото. Няма надписи в писоарите. Швейцария е горда, но на мен ми се струва, че точно това й е необходимо: боклук“.

Това, което се набиваше в озадаченото око на Фриц Блеш, беше думата „писоар“. Той познаваше достатъчно добре творчеството на Жид, за да знае, че животът му беше преминал в посещение на подобни заведения. Колкото до боклука, господи, и тук имаше толкова, колкото и другаде, трябваше ли да се прави от него букет по японски, за да го пъхат под носа на туристите!

Тук се намесваше изкуството на полицията: без вълнения! Винаги тихо! Всичко беше толерирано в границите на разумното, докато не смущаваше обществения ред. Мошениците биваха дискретно отблъсквани, убийците експулсирани през границата, а ревнивите мъже трябваше да бъдат любезни да извършват семейните си убийства другаде: в Хамбург, Лондон, Рим или Париж. В Швейцария се любеха на четири езика, необходимото бе достъпно за всички, само прекаленото беше необходимо. Всеки ден границите се отваряха пред тълпи чужденци, които донасяха своите валути. Без никакъв расизъм ги третираха като равни с равни.

Естествено, кантоналните власти не държаха на това — чужденците да оправят проблемите си на тяхна земя. Под претекст, че търсят достъп до номерираните сметки на мафията, американски агенти бяха отворили една цепнатина в системата. Беше договорено, че за огромните афери с наркотици и проституция можеха да получават известни сведения.

Разбира се, Фриц Блеш не пропусна да направи връзка между наследения от местната морга отрязан крак и „случайно“ падналия от прозореца на хотел Сорди американски полицай преди три дни. Той трябваше по пътя на логиката да отсее всички настанени в града американци в момента на драмата. Но те бяха толкова много! С всичките тези дипломати, мошеници, честни и нечестни бизнесмени Цюрих представляваше такъв кипящ бульон от идващи и заминаващи хора, че трудно можеха да бъдат доловени всички подробности. Въпреки това една бърза анкета му позволи да узнае, че след смъртта на Дейв Каванаут друг американски поданик, Патрик Махони, пристигнал със същия самолет от Ню Йорк, не се е появявал в своя хотел. Сметката му беше останала неуредена, а куфарът — прибран в гардеробната. А този Махони след проверката се оказа редовно включен в листата на хората на капитан Къркпатрик от централния комисариат на Шесто авеню.

Имаше място предположението, че е бил във връзка с Каванаут. С други думи, американците му слагаха пръчки в колелото във връзка с поверената му афера на негова територия. По-точно на територията на кантоналната полиция. Фриц Блеш не харесваше…

Когато му доложиха, че Къркпатрик е на телефона, естествено възникна въпросът: дали Къркпатрик ще играе честно играта, или ще се опитва да му пробутва измислици. Капитанът имаше любезността да го запита дали говори английски. Да. С германски акцент, но какво значение имаше това?

— Как се случи, лейтенант?

— Освен версията за нещастен случай нищо друго не е установено досега от разследването.

— Мислите ли?

— Докато не се убедя в противното. Приемете съболезнованията ми.

— Благодаря.

— Можете ли да ми помогнете малко? Със задача ли е бил Дейв Каванаут в Цюрих?

— Почти… Съвсем обикновено разследване.

— Можете ли да бъдете по-точен?

— Следене.

— Аха… И кого е следил?

— Някакъв итало-американец, заподозрян във връзки със Синдиката.

— Име?

— Слушайте, лейтенант… Дейв Каванаут има три деца. Аз предупредих вдовицата му… Това е ужасно… Ще направите ли необходимото, за да репатрирате тялото?

— Веднага след като приключи аутопсията, капитане.

— Кога?

— Медицинският протокол ще ми бъде представен тази вечер. Ще се погрижа за всичко.

— Благодаря.

— Капитане…

— Да?

— Само един човек ли имате в Цюрих?

Къркпатрик се подвоуми за секунда.

— Двама.

— Инспектор Махони?

— Точно така.

— Върнал ли се е в Ню Йорк?

— Пардон?

— Питам дали Патрик Махони се е върнал в Ню Йорк?

— Не мисля… Не знам нищо за това…

— Аз също, капитане. Вашият човек не се е връщал в хотела си.

— Откъде знаете?

— Заминал е, без да си плати сметката — студено каза Фриц Блеш.

В Швейцария, повечето откъдето и да било, такива неща правеха впечатление.

 

 

Излизайки от банката, Итало Волпоне се намъкна във форда и подхвърли на седналия зад волана Белинцона:

— Потегляй!

Беше побледнял от ярост, връхлитан от идеи за отмъщение и отчаян, че не може да вземе с щурм Трейд Цюрих Банк незабавно, за да отмъсти за изтърпяното унижение. След като върне парите, банкерът трябва да умре. Но не веднага. Ще му даде време да позабрави, да се наслаждава на живота. Точно когато не очаква, ще получи куршум в главата или колата му ще експлодира, или ще бъде отровен в някой ресторант, ако не бъде прегазен от подлудял камион.

— Къде отиваме? — попита Белинцона.

— Млъквай! В хотела!

Пиетро преглътна думите, които напираха в устата му. Той хвърли поглед в ретровизьора и забеляза сивия опел да се отлепва от тротоара. На волана беше човекът, който се опитваше да ги следи още от пристигането им в Цюрих и когото Фолко Мори беше засякъл на летището. Белинцона се подвоуми, Фолко беше помолил да не осведомява Волпоне, че освен Заза Фини и Мортимър О’Брайън още двама американски полицаи бяха преминали в един по-добър свят благодарение на техните грижи.

„Ще имаме време, когато ни са по-малко неприятностите“ — беше отсякъл Фолко.

Мимоходом Пиетро беше оценил скромността на колегата си. Все пак се безпокоеше от продължилото мълчание по случая. Реакциите на Итало Волпоне бяха ненасочени, но винаги враждебни. По разочарованата физиономия, която беше направил, след като беше бутнал О’Брайън под триона, Пиетро беше разбрал, че Итало усеща щуротията, която е извършил. Нямаше ли и той да сгреши, ако продължава да мълчи?

— Падроне…

Волпоне сякаш не го чу. Белинцона рязко завъртя волана, за да избегне автомобила на една паркираща дама.

— Падроне…

— Какво? — излая Итало.

— Някакъв тип ни следи.

— Къде?

— С един сив опел.

— Откъде знаеш? — попита Итало, борейки се с желанието си да се обърне.

— Фолко го засече, когато кацахме. Беше в същия самолет.

— Говедо! Полицай ми е заседнал на гърба и ти мълчиш?

— Не е полицай, падроне…

— Откъде знаеш? — избухна Волпоне.

— Фолко ще ви обясни. Вие бяхте толкова зает… Ние също не сме стояли без работа.

— Какво искаш да кажеш?

— Фолко ще ви обясни… — повтори Белинцона, опита се да се измъкне от опасния терен, в който беше навлязъл. Нали Фолко предполага, че това е „торпедо“ на Габелоти. Всъщност… може би.

— Завий по първата улица вдясно — нареди Волпоне. — Продължавай да караш. Трябва да размисля.

Той се обърна, давайки си вид, че търси нещо на задната седалка, и видя опела.

— Къде е Фолко?

— Отзад. Зад гърба му.

— Завий наляво.

Пиетро взе завоя на площада под безразличния поглед на един полицай.

— Виждаш ли го? — попита Итало.

— Да. Да го притисна ли?

— Давай по кея и млъквай! Като пристигнеш пред парка, завий наляво и карай към „Комодоре“.

„Комодоре“ беше огромен хотел, съвсем наскоро построен, пред който Волпоне беше минал предната вечер.

— Ще спреш пред хотела и ще се направиш, че си тръгваш. Гарирай там, където намериш. Ще остана три минути в салона. Всичко, което трябва да вършиш, е да не изпускаш нито за минута от очи човека си.

— Имате ли нещо наум?

— Гледай пътя!

Зданието беше пред тях, извисявайки се с тридесетте си етажа над растителността на парка. Белинцона бавно спря на чакълестата алея. Дангалак, дегизиран като адмирал, се втурна, за да им отвори вратите. Белинцона отново потегли, следвайки една камара стрелки, които го отведоха на открит паркинг. Тук той почака, докато някаква флиртуваща двойка в „Аустин“ му освободи място. Когато се приближи на двеста крачки от главния вход на хотела, Пиетро видя Фолко Мори да подава банкнота на портиера, както седеше зад волана на кремавия фолксваген. Размениха бегли погледи. Двамата поотделно влязоха в хотела.

Итало Волпоне мереше нервно с крачки фоайето, поглеждайки често часовника си, сякаш чакаше някого. На двадесетина метра от него „торпедото“ разглеждаше разсеяно трите окачени менюта на ресторанта на „Комодоре“. Белинцона започна да прелиства купчината списания, оставени на бюрото на главния портиер. Той взе наслуки едно, приближи се до Итало, показвайки му някакви весели ловци, завръщащи се от сафари в Кения, на една от страниците. После прошепна полугласно:

— Този, който разглежда менюто пред ресторанта, е нашият човек.

— Кой ти каза да идваш при мен?

— Падроне, той видя, че аз ви доведох с колата. Ако не съм с вас, ще си помисли, че съм зад него. Фолко е там.

— Къде?

— Пред книжарницата.

— Върви да попиташ нещо администратора.

— Какво? — учуди се Белинцона.

— Каквото и да е! Важното е да поговориш с чиновника и след това да дадеш вид, че ми казваш нещо.

Белинцона тежко се отдалечи. Волпоне го видя да пита нещо един от чиновниците, който веднага се обърна към другите клиенти. Когато Пиетро се върна, каза:

— Часът е дванадесет и половина.

— Последвай ме.

Те прекосиха фоайето. Рико Гато, който ги наблюдаваше в огледалото, върху което беше окачено менюто, реши, че отиват да се срещнат с някого. Много му се искаше да се реваншира за неуспеха в моргата. Габелоти беше вбесен, че не можа да научи нищо повече за анонимния крак. Фолко видя Белинцона и Волпоне да повдигат някаква завеса в дъното на фоайето, зад една внушителна мраморна колона. Когато те се скриха от погледа му, той тръгна след тях. Фолко незабавно остави поста си при книжарницата и небрежно го последва.

Зад завесата имаше широка стъклена врата, която осигуряваше достъп до огромна банкетна зала с приготвени маси, посипани с цветя. В най-далечния край беше издигната малка, подредена с цветя естрада, виждаха се чаша с вода и стъклена гарафа. Липсваше само ораторът. Тълпата също. В момента залата беше съвсем безлюдна.

Леко обезпокоен, Рико Гато се запита дали отново не бе изгубил следите на Волпоне. Изведнъж го осени идеята, че щом Итало се опитва да избяга от него, значи е разбрал стопроцентово, че някой е по петите му. Това променяше всичко! Волпоне го вмъкваше в клопка, за да го ликвидира.

Рико докосна дръжката на беретата, лежаща в своя калъф отляво на гърдите му. С ръка, пъхната под сакото, той се приближи до естрадата, без да се крие или да прикрива шума от стъпките си. Когато я наближи на пет метра, Гато се метна надясно, измъквайки пистолета си: нищо…

Предпазливо натисна дръжката на вратата, останала скрита досега от погледа му зад естрадата. Езичето щракна. Кракът му ритна вратата, докато тялото му се дръпна назад. Пред него се откри дълъг, лошо поддържан коридор. Двадесет метра по-надалеч имаше две други врати. Той предпазливо отвори лявата. Зад нея се откриваше дълга спираловидна стълба, водеща нагоре и надолу по етажите. Ако Волпоне и Белинцона бяха поели по нея, преследването му щеше да свърши дотук. Твърде късно беше да ги достигне. Но имаше и друга възможност…

С изострени сетива Рико натисна дръжката на втората врата, върху която с червени букви беше написано: „Опасност“, допълнено с класическата рисунка на череп и две кръстосани пищялки. Тя беше метална и вероятно заключена. Той я опита. Както първата, тя също се отвори без усилие. Тесни железни стъпала водеха към платформа, надвиснала над цистерна с размерите на цялото помещение. Сред лабиринта от тръби машинарията на „Комодоре“ живееше своя вътрешен живот, придружен от глухия шум на централата.

Рико се усмихна загадъчно. Мястото беше достатъчно широко, за да укрие батальон морски пехотинци. Теренът му прилягаше отлично. Ако Итало и неговата горила го бяха примамили умишлено, за да го очистят, щяха да получат неприятни изненади.

След като прекара неподвижно около тридесет секунди, ослушвайки се за най-малкия шум, той огледа всичко, което се откриваше пред него. Мисията, с която го беше натоварил Еторе Габелоти, беше изчезнала от паметта му. Все още нащрек, Гато се спусна в празнотата под него и се намери върху платформата, пет метра по-надолу, после с нов скок се претърколи по стълбите, за да се скрие зад вибриращата топлоцентрала, чийто глух шум изпълваше помещението.

Всичките му сетива бяха наострени. Той остана така две минути, без да се случи нищо анормално.

Изведнъж му се стори, че става смешен. Ами ако Волпоне и Белинцона бяха тръгнали по другата стълба? Ами ако тук нямаше никой и тази игра на войници беше излишна?

За да бъде сигурен, трябваше да постави живота си на карта. Трябваше да прекоси откритото пространство в разстояние на тридесетина метра, да прекоси една стълба, дълга десет крачки, и да се скрие в най-отдалечения край, от който идваше задавеният механически шум.

Съвсем близко, отляво, някой изсвири първите осем такта на „Мостът над река Квай“. Рико се претърколи и наслуки изстреля три куршума към мястото, откъдето идваше мелодията. Незабавно до него достигна мяукането на многобройни изстрели, рикоширащи в металната стълба. Един от тях удари точно на мястото пред цистерната, където преди половин секунда се намираше главата му. Оттам се изтръгна струя пара, разпръсквайки се из огромното пространство, сякаш искаше да го завладее.

Приведен, Рико се обърна наляво и стреля още два пъти. После с учудване констатира, че оръжието пада от ръката му под въздействието на удар с чук в дясното му рамо. Зад него някой го хвана за косите и болезнено удари главата му в цистерната. Гато загуби съзнание.

Фолко Мори се наведе над тялото на Рико и измъкна с труд забития до дръжката нож в пробития от край до край бицепс. После погледът му падна върху Белинцона, който се хвърли към залитащия Итало с блуждаещо лице.

— Падроне, вие сте ранен!

Итало поклати глава и се опита да го отблъсне с ръка. С ужас Пиетро забеляза малката дупка, която се беше появила върху сакото, точно на мястото на сърцето. Белинцона разгърна пешовете, очаквайки да види една ужасна рана: ризата на Волпоне беше чиста, нито капка кръв…

Без Итало да може да реагира, той пъхна ръка във вътрешния джоб на сакото му. Все още невярващ, Пиетро измъкна тестето от петдесет и две карти, от които малкият Волпоне никога не се разделяше. Първата беше асо купа, пробита точно на мястото на червеното сърце. Последната, която Белинцона не се постара да обърне, беше недокосната.

Той искаше да възкликне, да благодари, да благослови, да крещи, че е станало чудо. После прошепна:

— По дяволите!

Станалото надминаваше въображението му.

— Кой е този? — попита Волпоне, без да коментира случилото се.

Той автоматично грабна тестето от ръцете на Белинцона и го пъхна в джоба си. Макар и разтърсен от удара на куршума, който картите бяха спрели или отклонили, Итало не забрави нито за секунда целта на пребиваването им в машинната зала. Мори му подаде паспорта на човека, чийто ръкав на сакото се напояваше бързо с кръв. На първата страница пишеше: „Енрико Гато. Агент на недвижимо имущество. 256 Вашингтон авеню. Маями“.

Човекът отвори очи… Той видя три враждебни силуета, надвесени над него, и разбра, че ще умре.

— Кой те изпраща? — запита Волпоне.

Рико Гато поднесе ръка към раната си, без да произнесе нито дума.

— Помогнете ми! — заповяда Итало.

За секунда Гато бе изправен на крака. Итало даде знак на Белинцона.

— Погрижете се да не вика!

Докато Пиетро запушваше с огромните си лапи устата на Рико, Итало го притисна с всички сили върху стоманената повърхност, откъдето със свистене излизаше струята пара. Раната влезе в съприкосновение с парата. Гато се опита да напрегне мускулите си, за да се измъкне от режещата болка, от която очите му излизаха от орбитите си, от която плътта му се сваряваше под материята на сакото и чиято сила беше такава, че тримата мъже с труд го удържаха върху нажежената повърхност.

— Кой те изпраща? — повтори Волпоне.

Рико го погледна с невиждащи очи. Итало бързо го обърна, за да не бъде засегнат от струята пара.

— Габелоти! — промълви с една ужасна конвулсия Гато, който нямаше какво да губи.

Волпоне намъкна двете си ръце в устата му, разтваряйки челюстите му. С цялата тежест на тялото си го обърна и притисна лицето му към резервоара, придържайки разтворената уста така, че струята да бие точно в устната кухина. Кожата на Рико Гато стана тъмночервена, после побеля като сварено месо. Той отдавна беше мъртъв, когато Волпоне, дърпан от Пиетро и Фолко, отскочи назад, пускайки неподвижното тяло.

— Ножа!

Мори му подаде ножа си. Итало се наведе над тялото, но положението му попречи на двамата телохранители да видят какво прави. След секунда той уви нещо в носната си кърпа и се изправи.

— Изчезваме ли? — попита Пиетро, хвърляйки обезпокоен поглед към вратата, през която бяха влезли.

— Секунда! — каза Итало. — Вземете го и ме последвайте!

Белинцона и Мори с безразличие вдигнаха тялото.

— Паспортът му у тебе ли е? — обръщайки се към Фолко, попита Волпоне.

— Да.

— Тук.

Те се намериха пред кръгъл капак, повърхността на който бе около три метра, сякаш венчаеше върха на огромния цилиндър. Върху капака имаше колело, което Итало развъртя и повдигна, за да открие огромен отвор.

— Хвърлете го вътре!

Фолко и Белинцона направиха няколко крачки напред и усетиха върху лицата си страшната горещина, която лъхаше от зейналия отвор. Те бързо плъзнаха в него тялото на Рико Гато. Волпоне сам затвори капака и завинти колелото. След това произнесе надгробното слово на починалия:

— Точно това, което му е нужно. Това е пещ за сметта.

Въпреки парата, която почваше да запълва машинното отделение, те достигнаха до бетонната, водеща към задния двор на хотела стълба, без да срещнат никого.

По-късно, когато се завърнаха в собствения си хотел, Волпоне подаде на Пиетро банкнота от сто долара, когато той се канеше да паркира колата.

— Купи ми часовник и го качи в стаята ми.

— Какъв часовник?

— Часовник! Също и хартия. Ще направя един колет.

— Добре — каза Пиетро.

Той вече свикваше с новия си шеф и знаеше, че е по-добре да не му задава въпроси.

 

 

Химене Клопе въздъхна. Тя беше слушала историите за евреи и победени, които трябваше незабавно да съберат багажа си в един вързоп и да обърнат страницата, която досега представляваше животът им. Макар че като слушаше подобни разкази, приемайки ги разсеяно — това можеше да стане само с другите! — тя потръпваше, усещайки с кожата си това, което чувстваха жертвите.

Както беше обещала на Ренате, тя трябваше да напусне собствения си апартамент за срок от четиридесет и осем часа. Никой, дори тя, не трябваше да знае какво се върши в навечерието на тайната вечеря.

След по-малко от час екип от здравеняци щеше да наруши патриархалното спокойствие на нейните фотьойли Луи XV, да разбърка подреждането на нейните Писаро, Реноар, Мане. Щяха да се покажат на бял свят, измъкнати от сейфовете, Ван Гог, Гоген и Винчи, за да посрещнат спотовете^[1] под бдителните погледи на многобройните „горили“, ангажирани за случая. Те щяха да живеят денонощно в апартамента до деня на сватбата.

„Но къде ще спят?“ — беше попитала Химене техния шеф.

„Не се безпокойте, госпожо, ние сме свикнали. Просто на земята.“

Тя тайно се безпокоеше, че ще бъдат небрежни, че тяхната миризма ще се наслои по стените на големия й приемен салон, че стъпките им ще оставят съмнителни следи по савойския килим, разпилян върху кобалтовосиния мокет.

Но лудориите на дъщеря й я безпокояха повече, отколкото тези домашни неудобства. Сватбата на Ренате щеше да бъде нещо шокиращо, нещо немислимо. Химене не се беше противопоставила под страх от жестоки репресалии. Ренате държеше с желязна ръка баща си: когато нещо й хрумнеше, горко на онези, които се противопоставяха! За да успокои майка си и да разсее страховете й, тя хитро я беше утешила: „Мамо, аз не искам от теб Перу! Отстъпи ми апартамента, това ще ми е достатъчен подарък!“.

Един предварително отровен подарък, който рискуваше да настрои срещу тях благородниците от града. Дори някои от тях бяха отказали поканата под най-различни предлози. Те гледаха с особено око на една брачна церемония, която щеше да се състои в три часа сутринта. Други бяха аплодирали: „Колко оригинално! Най-после благодарение на вас Цюрих се раздвижва! Каква забавна идея!“.

Докато очакваше събитието, Химене трябваше да се настани като обикновена простосмъртна на горния етаж, в един четиристаен апартамент. Тя отдавна искаше да го наеме, но какво да прави с него, боже мой! Само че я беше страх хората да не помислят, че имат парични затруднения. Тя провери мислено съдържанието на тоалетната си чанта. Камериерката беше приготвила три сандъка горе… Омер се беше въздържал от коментар, но беше очевидно, че той ще изпие горчивата чаша до дъно, ако се съди по тежките му погледи, които хвърляше от време на време. На вратата се позвъни и тя отвори, без да пуска чантата си от ръце. На прага стояха двама „едрогабаритни“.

— Семейство Клопе?

— Точно така…

Този, който четеше инструкциите си, написани на хартия, изглежда, я взе за прислужница. Иначе как трябваше да се разбира това, което последва:

— По-добре си тръгвайте, защото тук ще става, каквото ще става!

 

 

Белинцона, Барето и Мори гледаха любопитно как Бебе Волпоне завързва пакета със златна връвчица. Един добре направен пакет, обгърнат с амбалажна хартия в бежов цвят. Итало я потупа, за да се убеди в солидността й. Явно задоволен, той залепи приготвения етикет, носещ адреса на получателя.

— Фолко, ще го занесеш на аерогарата. Искам да замине с първия самолет за Ню Йорк. Даваш го лично, за да бъде връчен лично. Ясно ли е?

— На кого да го връча? — попита Фолко. — Не познавам никого тук…

— Барето? — Итало се обърна към Ландо.

— Ще отидеш в бюрото на „Карго“ — каза Ландо. — Ще потърсиш Елизабет. Тя ще се оправи.

— Нищо интересно — засмя се Бебе Волпоне. — Това е сувенир… Един часовник… Подарък… Просто не желая да плащам мито.

— Падроне — протестира Белинцона, — таксата за един часовник от осемдесет и четири долара няма да е кой знае каква…

— Млъквай!

После се обърна към Фолко:

— Ела при мен, щом колетът замине. Искам да ти кажа две-три думи.

Мори повдигна едната си вежда.

— Добре.

Итало се обърна към Пиетро:

— Слез във фоайето и ми донеси две тестета по 52 карти.

— Отивам.

Следващите му думи бяха за Орландо Барето:

— Отиваш веднага в някоя агенция за даване на апартаменти под наем и наемаш един голям или някоя вила, или нещо подходящо… Плащаш за шест месеца в аванс. Измисли нещо за дипломати или както искаш, все ми е едно. Искам да спя там тази вечер. Ей!… Не бързай! Имаш ли наличност?

— Малко…

— Малко не значи достатъчно… Вземи това. — Той пъхна в ръката му дебела пачка прегънати банкноти. — Не се мъчи да ги броиш. Десет хиляди долара. Сега разкажи ми нещо за твоята мадама.

— Тя прави всичко необходимо, всичко!

— Разказвай!

— Току-що говорих с нея. Обадила му се е у тях.

— Кога?

— Той ще се съгласи.

— Какво му е казала, че иска от него?

— Да го види.

— Поначало тя ли предлага?

— Не. Клопе фиксира времето на срещите им.

— Няма ли да му се стори странно?

— Според Инес няма. Тя е разучила разписанието му за утре.

— Тя готова ли е?

— Да.

— Обясни ли й добре, че присъдата е само временно отложена?

— Тя го знае.

— Добре. Изчезвай!

Ландо се подвоуми дали да постави въпроса, който му стоеше на върха на езика.

— Е? — окуражи го Волпоне.

— Вие ми казахте да предплатя за шест месеца, така ли?

— Е, и? Въздухът е хубав тук, нали?

— Да, падроне.

Итало го почака да затвори вратата, преди да извади портативната си рулетка от чекмеджето на един шкаф. Той реши да си даде аванс от шест завъртания, преди да излезе нулата. После хвърли топчето…

Според него достатъчно дълго се беше мяркал из този хотел. По-добре беше да смени адреса. В най-лошия случай престоят му в Цюрих нямаше да трае повече от три дни. Като се вземат предвид средствата, които смяташе да употреби, за да пречупи съпротивата на Клопе, този срок беше повече от достатъчен. Какво значение имаха десетте хиляди долара, хвърлени на вятъра за една ненужна квартира? Той случайно докосна джоба на халата си и усети допира на тестето карти, което беше спасило живота му. Итало спря движението на топчето, преди да е спряло в някоя от клетките. Като всички запалянковци той беше суеверен и му се струваше, че не трябва да изпитва съдбата два пъти заради дреболии. Още повече след невероятния шанс, който беше спасил живота му.

Докато той набираше номера на Анджела в Ню Йорк, Фолко Мори, който се движеше с фолксвагена си по посока на летището, приближи към очите си поверения му от Волпоне пакет: кому Итало изпращаше този колет?

Името на получателя, написано с печатни букви върху етикета, го накара да подскочи от изненада: Еторе Габелоти.

 

 

Около двадесетина души го слушаха внимателно. Между тях и две жени. Естествено, след това не се предвиждаше дискусия, но между членовете на бившия колеж, примесени с делегати от Синодалната асамблея, всеки можеше да го прекъсне, ако се намери спорна или съмнителна точка в доклада. Веднъж или два пъти Клопе внимателно беше прекъсван поради някаква грешна дата.

Беше му трудно да следи нишката на доклада си: за първи път в живота си, особено когато се касаеше за Цвингли, мислите му бяха на друго място. Макар че мястото беше много подходящо за преклонение и концентрация на мислите. Малката група се намираше в библиотеката, инсталирана в бивша крипта, подпираща западното крило на базиликата. Както обикновено, за да се добере дотук, Омер беше прекосил огромното пространство на храмовото преддверие, чиито страни бяха заети от трифориум^[2]. Беше преминал покрай фреските, увековечаващи паметта на мъртвите герои Феликс и Регула, хвърлил поглед на стъклописите на Джакомети, които той считаше за прекалено модерни за смазващото величие на Гросмюнстер — най-големия римски религиозен храм в цяла Швейцария.

Тук Цвингли беше преподавал Реформата. Но днес неговите мании бяха погълнати от сериозния и чувствен глас на Инес. Тя беше позвънила точно когато Омер сядаше на масата за последната вечеря преди сватбата на дъщеря си. Благодарение на щастливото хрумване лично да вдигне слушалката, изпреварвайки Химене, която се беше втурнала към нея, той беше принуден да отговаря на въпросите под любопитния поглед на съпругата си. Никога досега Инес не се беше свързвала с него в собствения му дом. Нито където и да е другаде. Той даваше сигнал за срещите им.

— Имам желание да ви видя…

Той беше познал гласа й, без тя да се назовава по име.

— Това е невъзможно…

— Кога?

— Мога ли аз да ви се обадя (Последните думи бяха предназначени за Химене.)… в бюрото ви?

— Какво ще правите днес след обяд?

— За съжаление съм зает. Ще говоря в Гросмюнстер в петнадесет часа.

— Ще ми липсвате. А утре? (Тя никога не беше произнасяла подобни думи: вие ми липсвате!)

— Денят ми е доста натоварен.

— Кажете, може да ви помогна, мислейки за вас…

(Как ли Химене не беше забелязала червенината, избила по бузите му…)

— Имам срещи през цялата сутрин, една конференция в началото на следобеда и посещение при зъболекаря в четири часа.

— А после?

— В семейството ни има сватбено тържество. Приготовления…

— Тогава може би вдругиден?

(Той имаше чувството, че Инес не проговаря, а пее блусове.)

— Не!… Не!… Омъжвам дъщеря си!

(Това беше глупаво. Никога не й беше говорил за частния си живот. Какъв идиот!)

— Жалко… Знаете ли какво правя сега, слушайки гласа ви?

— Не.

— Милвам се. Съвсем гола съм върху моето легло… с разтворени бедра…

Омер избухна. Химене, която не го изпускаше от очи, му правеше знаци, че куенелите^[3] изстиват.

— Моля да ме извините… На масата съм… (Той отчаяно се залови за една фраза, която разбираше, че е глупава, но не можеше да не я произнесе…) Вие не вечеряте ли?

— Никога, когато се милвам… дребни бели човече… Жалко… Чао!

Тя затвори. Той се помъчи да продължи разговора…

— Като искате, скъпи приятелю… Считано от двадесет и седми… Ще бъда в бюрото си в часа, който ще ви е удобен… Но моля ви! Довиждане.

Как се презираше в този момент!

— Искаш ли да ги затопля отново? Твоите куенели?

— Не, благодаря. Ще ги изям студени…

После беше забил нос в чинията си.

— Кой беше?

— Клиент…

— Но ти не се чувстваш добре?!…

— Напротив!

— Пребледнял си.

— Наистина ли? Имах тежка сутрин.

Точно преди три четвърти час той беше присъствал пред екрана на монитора на влизането на Волпоне в Трейд Цюрих Банк. Някакъв лош контакт на бутоните беше попречил на наслаждението от унижението на сицилиеца. Беше неспособен да премести камерата в коридора на партера на нивото на асансьорите. Според това, което разказваха телохранителите, тъкмо там Волпоне е бил обуздан. Във всеки случай той беше присъствал на неговото измъкване от банката… Какъв приятен спектакъл…

— Ако Калвин успя да съкрати процедурата на посвещението, ако успя в това пасторите да бъдат избирани от вярващите, ако успя да отхвърли присъдата на епископа, все пак не трябва да се принизява ролята, която изигра за това и Безе…

— Пардон? — учудено заекна Клопе.

Зает с мислите си, той беше забравил свещеното място, където се намираше, и хората, които го заобикаляха, спорещи върху неговото гледище по разискваната доктрина. Откога ли се беше отплеснал?

— Безе! — повтори събеседникът му, докато учудените погледи на всички се концентрираха върху Клопе. — Теодор де Безе.

Това беше по-силно от него. Погълнат от фонетичното значение на думата, което демоните незабавно му набиха в мозъка — Б-е-з-е. Клопе бе погълнат от вълнуващото зрелище на Инес, изпълняваща ритуала си, с бедра, разтворени под сто и шестдесет градуса в една безкрайна и безпогрешна права линия. Тогава за втори път през този ден прозвуча ледената фраза, произнесена не от Химене, а от някакъв делегат на синодалната асамблея: „Господин Клопе, вие май не се чувствате добре?“.

— Не… не особено… — прошепна той.

Събеседниците му бяха обърнали гръб на входната врата на библиотеката. Омер обаче беше с лице към нея. Над главите им той видя как тя се отвори бавно и в очертанията й застана фантастичният силует на Инес, станал още по-огромен вследствие на палтото от визон, което тя обичаше много и което стигаше до глезените й. Със замръзнал поглед банкерът си потри очите: това не можеше да бъде нищо друго, освен сън, всеки момент щеше да се събуди…

Главите една по една се завъртяха в обратна посока, там където окончателно беше замръзнал погледът на Клопе. Едни прочистиха учтиво гърлата си, друга се размърдаха нервно върху столовете си, двете дами смръщиха лицата си, но всички без изключение го гледаха, сякаш очакваха някакво обяснение за това невероятно обстоятелство.

Горките, те още нищо не бяха видели! Клопе, оглушен от случилото се, се опита да се съвземе. Той стана и заекна — възможно ли беше този глас да е неговият?

— Моля да ме извините… Тази дама е моя приятелка… Сега ще се върна… Продължете без мен…

Тя беше на десетина метра от него, горда, усмихваща се, недостъпна като кошмар. Той направи три несигурни крачки към нея. Тя го спря с грациозен, царствен жест.

Тогава пред всички присъстващи Инес разгърна бавно полите на палтото си: под мантото тя беше абсолютно гола и Омер, въпреки неуместното положение, в което беше изпаднал, не можеше да не се възхити за секунда от тъмния шоколад на кожата й, върху която се открояваше черен като нощта, светещ с матов отблясък, огромният триъгълник на пубиса.

Смаяни, но неизпускащи нито троха от видяното, въпреки достойното изражение на лицата им, свидетелите пазеха мъртвешка тишина: дори в Евангелието не беше описана, не можеше да съществува никъде по света подобна креатура!

Здраво стъпила на краката си, продължаваща да се усмихва с така предоставено тяло, Инес отвори уста:

— Съжалявам, Омер… Мислех, че си привършил с приятелите си… Продължавайте… Ще ви чакам в нашата стая…

Тя им обърна гръб с грация на кралица, завъртайки с това движение визоновото палто отзад напред, показвайки възхитителния си задник под един екстравагантен ъгъл.

В течение на три или четири секунди той се огъваше под гъвкавата й, бавна походка. Онемялата аудитория чуваше само почукването на токчетата на обувките й по каменните плочи на криптата, придружени от задъханото дишане на бившите колежани и делегатите на Синода. Облак парфюм се смеси с миризмата на стари книги и мъртвия отблясък на студения камък.

Скърцайки, вратата се затвори: видението беше отлетяло.