Пиер Рей
Аут (18)

17.

— Махайте се оттук! — извика Луи Филипон.

Когато той работеше, кухнята трябваше да прилича на светилище. Никой не трябваше да се суети, да коментира, нито пък да изглежда уморен. Не беше рядкост гастрономическите му открития да се извършват под звука на грамофонна плоча, чийто избор даваше по-нататъшния вид на приготвеното ястие. Луи Филипон оставяше да съжителстват солта и класическата музика. Десертите се приготвяха в ритъма на джаза, а коктейлите под южноамерикански звуци.

Тук, при Клопе, той се проклинаше, че бе приел поканата. Всичко беше в безпорядък. Няколко пъти, точно когато приготвяше доматения сок за студения бюфет, Оскар Хепбрауер предявяваше претенции да мине през кухнята. Декораторът беше също толкова откачен, колкото Луи Филипон, но по-неспокоен. Той се боеше, че няма да успее да привърши обзавеждането преди полунощ, а вече беше шест вечерта. Не бяха му донесени навреме вещите, от които той и помощниците му се нуждаеха. Губеше ценни минути, за да премине от една стая в друга, избягвайки кухнята, а щеше да бъде много по-лесно да мине през нея. Беше поискал учтиво разрешение от Филипон, но последният студено бе отговорил:

— Предпочитам да се въздържите от това.

В продължение на половин час Оскар бе постъпвал така. После, без да може да се въздържи, бе повел една дивизия работници, носещи фотьойли Луи XV, между фурните. Неговите войски и тези на Филипон се бяха сблъскали, разменяйки си силни думи, докато техните военачалници бяха на сантиметър от ръкопашния бой.

— Ще минавам където искам и когато искам! — пищеше Оскар Хепбрауер.

— Аз съм господар тук! — отговаряше Луи Филипон.

— Невъзпитан тип!

— Марш навън!

В големия салон беше още по-зле. „Горилите“, наети за охраната, гледаха под око работниците в гащеризони, които ги подбутваха наляво-надясно безцеремонно. Оскар така бе преуспял в декора си, че нечии нерви вече се късаха. Видът на апартамента предизвикваше у някои от тях повдигане, макар че повечето не бяха слагали нищо в уста. Масите висяха от тавана, придружени от столове, всичко наопаки, докато, ходейки по пода, човек имаше чувството, че се е обърнал с главата надолу, с лице на нивото на висулките на обърнатите полилеи. Един роял с извадени вътрешности беше залепен за тавана, както и една табуретка с няколко ниски масички, натоварени с бутилки алкохол и чаши. Само най-малките масички, предназначени за сватбения обяд, лежаха на краката си нормално, така както Бог бе пожелал да бъде упражнявана силата на тежестта.

Един от пазачите, който бдеше над обърнатия наопаки Да Винчи, има нещастието да съзерцава твърде дълго тавана. Неговият колега, който се караше с някакъв работник, изцапал костюма му с лепило, го забеляза, че побледня.

— Не се ли чувстваш добре?

— Не…

— Какво ти е?

„Горилата“ обгърна помещението с поглед, попивайки потта, която струеше от челото му с опакото на ръката. После промълви с умиращ глас, сочейки в делириум обстановката:

— Тттова…

 

 

С изцъклен поглед Ренате се молеше:

— Не!… Не!… Не…! Не…

— Качвай се!

— Не мога повече!

— Качвай се!

Тя изкачи едно стъпало. Беше неспособна да прецени дали изкачването на това стъпало е изтезание, безкрайно удоволствие или двете заедно. Всяко от стъпалата водеше според нея към голготата. Разпънатата беше тя. Когато потеглиха от Белеривщрасе, Ландо я бе довел право в апартамента си. Смутена повече, отколкото би могла да предположи — есенцията на един експеримент е да отделиш всяко съставно нещо, запазвайки свежа мисълта — тя не беше задала никакъв въпрос по време на краткото им пътуване. Ландо пазеше пълно мълчание.

Когато излезе от асансьора, който ги бе изкачил до третия етаж, докато той отключваше вратата, я обзе чувството, че е проститутка, правеща си сметка каква ще бъде получената от този непознат сума.

Ландо, който познаваше добре жените, знаеше, че най-добрият начин да ги завладееш е не да говориш, а да действаш. Той не загуби нито минута с предлагане на чаша или грамофонна плоча, грешка, повтаряна от набедените прелъстители, оставящи по този начин на противника време за размисъл. Ландо затвори вратата с крак, щракна резето, притисна се с цялото си тяло към Ренате, която се бе облегнала на вратата, вдигна, без да се подвоуми полата на костюма й, без целувка, без нито една милувка смъкна финия чорапогащник и я облада.

Никой досега не бе третирал Ренате по този начин. Когато й се случваше да се отдаде, нейните партньори се приготвяха за дълга обсада, за изтърпяване вдъхващите надежда последователни етапи, където прогресивното отдаване беше заобиколено със запалени речи, отблъснати жестове, откраднати целувки от уста, която не казваше нито не, нито да.

Дългият професионален опит на Ландо го беше научил да презира условностите: никаква увертюра. Да или не. Веднага. Прикована за вратата, шокирана и хипнотизирана, Ренате твърде бързо бе усетила как тялото й се събужда под мощните овнешки удари на Ландо. Обичайно тя се любеше с Курт. Но тук нямаше възможност да поеме и най-малката инициатива. Напълно овладяна от Ландо, прие тази нова за нея роля: пасивността.

— Отведи ме върху леглото — простена тя.

Той дори не се потруди да отговори, продължавайки своята сапьорска работа, забавяйки движенията си, разделяйки ги на дълги и къси, запазвайки за момент пълна неподвижност, щом се усетеше на прага на спазмата.

— Умолявам те… леглото…

Това удоволствие, което увисваше във въздуха, щом се приближаваше до него, я подлудяваше. Той си игра с нея три четвърти час прав, неуморим, завинтен в нея, контролиращ студенокръвно ритъма на тялото си. Когато приближаваше моментът да се предаде на удоволствието, достатъчно бе да си представи заплашителната физиономия на Пиетро Белинцона, за да изостави всяка мисъл за капитулация.

Със стъклен поглед Ренате стенеше:

— Хайде…! Хайде…!

Молбите й не действаха върху Ландо. Той добре знаеше как да я отведе по пътя, от който няма връщане, там, където искаше да я остави. В този празник на чувствата той не участваше. Просто изпълняваше заповедта на дон Волпоне.

— Ландо… Ландо… Умолявам те!

Още веднъж движенията му замряха в момента, в който тя щеше да се катурне. Частица от секундата закъсня: Ренате се изскубна от волята му и отиде твърде далеч в измеренията на удоволствието. Ландо се видя принуден да я последва, долепил плътно тялото си до нейното в серия глухи и мощни удари, които разтърсиха вратата. Ренате обърна очи, дишането й спря, лицето й доби восъчен цвят, сякаш беше мъртва. Бавно, един по един, мускулите й се отпуснаха. Той трябваше да я задържи, за да не падне на килима.

За първи път Ренате беше преодоляла границата, която разделя задоволяването от висшето удоволствие. Досега се беше считала за експерт в любовната игра. Колко невярно беше това. Тя не бе знаела нищо. Думите, които употреби несъзнателно, доказваха още веднъж нейното невежество. Ренате вдигна очи към него и едва чуто прошепна:

— Благодаря… Благодаря…

За нея изненадите тепърва щяха да започнат. Както обикновено той би трябвало да запали цигара, да посети банята, да се усмихне, да се отдалечи. Вместо това падна на колене, поставяйки около тялото й ръцете си като обръч и притискайки се към нея. Ландо започна нежно да целува вътрешната страна на бедрата й там, където те са нежни и хладни като под крилото на гургулица. Когато езикът му се разходи около триъгълника, който тялото му току-що бе напуснало, изтощена, Ренате пожела да го отблъсне.

— Не, Ландо, не… Почакай… Почакай!

Той я притисна към себе си и заби глава между бедрата й, без да обръща внимание на протестите. За петнадесетина минути тя достигна отново до върха. От устата й се изтръгна дълга молитва, прекъсвана от стенания:

— Леглото… Леглото!… Занеси ме на леглото!…

Ландо ускори механично движението на езика си, мислейки си за хиляди неща — къде е Инес, дали гумите на колата му са достатъчно напомпани, дали Итало ще признае достойнствата му в случай на успех. Тази идея му придаде невиждана енергия. Той си спомни какво прави, за кого го прави, защо го прави и какво го очаква в случай на неуспех. Милувките му зачестиха френетично, докато ръцете сякаш се учетвориха от бързината на движенията му, експлоатирайки под всички ъгли тялото на младата жена. Те се задържаха върху чувствителните му места, галейки, притискайки, мачкайки, докосвайки…

Когато мускулите на лицето го заболяха, Ландо й позволи да експлодира за втори път.

Ренате се строполи като чувал. Лицето й беше бледо, а тялото потрепваше в спазматични гърчове. С отчаяние, примесено с учудване, забеляза, че възможностите на партньора й отново са налице. Без да я гледа, сякаш на шега, той я изправи и прошепна в ухото й:

— Сега ще легнем на леглото. Щом като го искаш, ще го имаш.

Ландо я побутна отзад все още с ръце около тялото й. Ренате залитна към малка стълба, която водеше към малка ниша над стаята. Когато пристъпи първото стъпало, той я облада брутално. Въпреки отпадналостта си Ренате усети, че вълна от горещина се разлива от пръстите на краката до пубиса, от върха на гърдите до корените на космите на главата. Тя разбра, че той ще я блокира на това стъпало, докато не я повали още веднъж. Главата й увисна настрани, а тялото й се разтърсваше все така от мощните овнешки удари на Ландо. Корпусът й се беше подгънал напред и само дланите на ръцете я удържаха в това положение. По него се разливаха букети червени светлини без време, без пространство, без разбиране. В нея се раждаше отново мощната вълна, в която участваше всяка фибра на тялото й, на чийто връх твърде далеч от удоволствието се намираше зоната на опустошителния циклон, който разтваряше широко вратите на страстта… Тя „умря“ за трети път…

Без да губи време, далечен, неуморим, Ландо я накара да седне на второто стъпало, разтвори бедрата й нежно, но неумолимо и плонжира с главата напред в пространството. Ренате напразно се опита да го отблъсне, без вече да разбира дали е полудяла, или е мъртва, люшкайки слабо глава в знак на протест срещу това нажежено желязо, което гореше най-чувствителната зона на тялото й. Но той не я изпускаше от ръце.

— Ти ще ме убиеш… Ти ще ме убиеш!…

Ландо си помисли, че действително ще бъде убит от ръката на Волпоне, ако не постигне това, което последният искаше от него. Хватката му не се отпусна, докато тя не се сгърчи отново и не нададе вик на агония.

Без да й дава време да дойде на себе си, той я изправи, обърна я с гръб към себе си на третото стъпало и брутално я овладя отново.

— Милост, не мога повече… Не… не…

Той хапеше жестоко плещите й, шепнейки в ухото й:

— Ще го имаш твоето легло… Достатъчно е да изкачиш още пет стъпала…

 

 

— Аз съм! — каза Волпоне, мъчейки се да овладее тона на своя глас.

— Итало!… Итало!… — радостно викаше Анджела.

Той беше доволен, че жена му не можеше да види до каква степен го е развълнувал фактът, че чува гласа й. Итало стисна зъби, за да може по-добре да се противопостави на глупавите сълзи, които започваха да му замъгляват очите. Страхът, че може да загуби Анджела, го караше да страда като мъченик.

— Анджела, кажи ми какво се случи? Лошо нещо ли ти сториха?

Младата жена достатъчно дълго бе инструктирана от Моше Юделман, който до този момент никога не бе проявявал достатъчно внимание към нея. Накрая й бе казал:

— Анджела, ние играем голяма игра. Не мога сега да ви обясня всичко, но знайте, че ако се оплачете на Итало, всичко отива по дяволите!

— Всичко какво? — беше попитала тя.

— Вашият мъж е с опънати до скъсване нерви. Смъртта на брат му постави на плещите му огромна отговорност. Той трябва да завърши едно дело, започнато от Дженко… Едно трудно дело… Итало ви обича повече от всичко на света… Той е далеч от нас. Рискуваме зле да изтълкува поканата на Габелоти. Итало не го обича. Той обаче греши. Габелоти се е намесил за ваше добро, за да ви предпази…

— Но от какво? — учуди се Анджела.

— Не ми задавайте въпроси, Анджела. Аз съм ваш приятел. Не усложнявайте излишно нещата.

Така тя реши да възприеме един безгрижен тон.

— Не, любов моя, не, никой не ми е сторил зло. Ти ми липсваш.

— Ти също, Анджела… Ако знаеше…

— Искаш ли да дойда при теб?

— Не, не! Имам работа още ден-два…

— Мога ли да ти помогна?

— Да. Кажи ми, че ме обичаш!

— Обичам те, Итало…

— Щом привърша задачата си, ще те отведа в Сицилия.

— Наистина?

— Да! Ще видиш!… След това ще минем през Италия, за да се видим с твоите. Този, Габелоти, говори ли с теб?

— Да, разбира се — излъга Анджела. — Беше внимателен.

— Защо не ми каза, че ще отидеш при него?

— Всичко стана много бързо… Когато ти се обади, отидох да отворя на Фиорентина. Вдигнах апарата, но ти беше затворил.

— Добре ли се държаха с теб?

— Но да, Итало… Уверявам те…

— Добре, добре… Бях обезпокоен, нали разбираш. Да знам, че там си сама с тези… тези… Моите приятели с теб в апартамента ли са?

— Да.

— Колко са?

— Четири.

— Добре.

— Итало…

— Да?

— Не съм любопитна, Итало. Но ти си мой мъж. Може би един ден ще ми разкажеш… Разбираш ли ме?

— Да. Не се измъчвай… Видя ли се с Франческа?

— Беше ужасно.

Тя за малко щеше да му изплаче пророчеството на вдовицата на Дженко: „Те ще убият и Итало!“. Думите застанаха на гърлото й. Не й се искаше да налива масло в огъня. Тя имаше доверие в Моше. Анджела знаеше, че той от дълги години е доверен човек на Дженко Волпоне. Досещаше се в общи линии за какъв род дела ставаше дума. В случай че тя все още хранеше някакви илюзии, присъствието на четиримата въоръжени до зъби ги правеше несъстоятелни.

— Анджела…

— Да?

— Имаш ли нужда от нещо?

— От теб…

— Анке ио, мио аморе.^[1] Моше идва ли да те види?

— Беше тук преди час. Отиде да приготви куфара си.

Волпоне смръщи вежди.

— Куфара си? За какъв дявол?

— Итало, ти знаеш по-добре…

— Съвсем не! — задави се Итало.

Вълна от ярост го завладя при мисълта, че неговият консилиере прави всичко на своя глава въпреки заповедите.

— Ще бъде при теб в Цюрих с първия самолет — каза Анджела.

 

 

Курт хвърли бегъл поглед към родителите си. Те се държаха един до друг смутено, встрани от другите гости, без да знаят какво държане да възприемат, побутвани от поканените, които дефилираха от десет минути на весели вълни. Те се възхищаваха на глас от оригиналността на декора, за да се отделят малко след това сред познати и да коментират по-подробно. Беше малко след полунощ. Ренате още не се беше прибрала.

Чувствайки се неудобно в новия костюм от черно кадифе с ръчно бродирано жабо на ризата, Курт оглеждаше отчаяно новопристигащите с надеждата, че великолепната рокля на годеницата му с цвят на пушена риба ще се появи отнякъде. Беше достатъчно чувствителен, за да разбере, че вечерта започва зле.

Клопе, свит повече от обикновено, явно с големи усилия беше разменил две-три думи с него, придружени от една усмивка. Химене беше по-любезна, аплодираше по-високо от останалите, възклицаваше, призовавайки всички за свидетели:

— Тези млади хора са луди! Погледнете до какво състояние са докарали апартамента ми! — подхилваше се тя, хващайки под ръка своите приятели, та така по-добре да демонстрира нашествието и последвалата катастрофа в жилището си.

Курт със съжаление и присвито сърце си помисли, че този цирк ще продължи още три часа, преди той да се измъкне оттук. Пасторът, който още не бе пристигнал, трябваше да ги венчае веднага след вечерята. Хеликоптерът щеше да кацне на покрива чак в три часа сутринта, за да ги отведе до летището, където Ренате щеше да поеме в ръце лостовете на собствения си самолет. Посока: Портофино — Италия. Една яхта ги очакваше там, за да ги отведе на шестдневно плаване по Средиземно море. Осем души екипаж: капитан, помощник-капитан, механик, барман, трима стюарди и двама готвачи, само за тях. Избухна смях: един германски индустриалец, пристегнат в смокинга си, се беше изправил в челна стойка, за да може по-добре да съзерцава картината на Да Винчи. Неговата съпруга дискретно го дръпна за крака. В същия момент погледът на Курт срещна този на майка му. Уте нямаше време да смени израза на лицето си. Видът й беше за съжаление. По-висока от съпруга си, в ужасната рокля с цвят на зелена ябълка тя изглеждаше тъжна и изоставена. Курт отмести очи, за да не вижда тези на майка си, нито на Йозеф, своя баща.

На входа започна блъсканица и се чуха викове и думи, произнесени на висок глас. Курт помисли, че пристига Ренате. Той има възможност да сравни страха, който му причиняваше нейното отсъствие, с настъпилото внезапно облекчение.

Не… Това не беше тя. Това бяха негови приятели от университета, които се втурнаха към него, за да го поздравят.

— Изостави ли те вече годеницата ти?

— Какво ли ще бъде след сватбата?

— Хей, Курт! Къде си скрил Ренате?

Курт се присъедини към тях. Сигурно Ренате от час и повече беше тук. Чувствайки се неловко, той се мъчеше да отговаря на шегите.

Една от бившите му приятелки се повдигна на пръсти и пошепна в ухото му:

— Ако не дойде, мисли за мен… Винаги съм готова да я заместя…

Химене си проби с труд път към ставащата все по-гъста тълпа, която жадно се беше нахвърлила върху първите бокали с шампанско. Облечените в бяло келнери се справяха бързо, жонглирайки с подносите.

— Знаете ли къде е Ренате? — попита тя с нескрито безпокойство.

Курт й отправи невъзмутима усмивка.

— Боже мой… Сигурно се приготвя… Не сте ли я виждали?

— Тя излезе в три или четири часа следобед. Сигурно е при фризьора…

— Не сте ли я виждали след това?

— Не, разбира се… Започвам да се безпокоя.

— Къде е годеницата ти? — извика една гостенка, вдигайки чашата си за поздрав.

— Сега ще дойде… Ще дойде! — отговори Химене, която винаги считаше за необходимо да оправдава не само своите действия, но и тези на другите. Тя прибави: — Господи, ето го и пастора! Курт, моля ви, направете нещо…

Втурна се да посрещне проповедника, който, макар и стар приятел на семейството, се беше съгласил да обяви тази сватба неохотно заради необичайните условия. Химене беше помела скрупулите му, връчвайки едно значително дарение за „бедните от общината“. Това в Цюрих беше чист евфемизъм. Най-бедните в Цюрих не бяха швейцарци, а италианци и португалци.

Между две приятелски потупвания Курт погледна крадешком часовника си: беше дванадесет и половина. Супата трябваше да бъде сервирана точно в един. Все по-намръщен, със свито гърло, той реши да се измъкне за десетина минути в търсене на Ренате.

 

 

Тя запали цигара, вдъхна дълбоко дима и проследи с пръст профила на Ландо. Този последен жест го накара да почувства колко е уморена. Тя нямаше тяло, а в същото време то тежеше стотици тонове. Не й оставяше възможност в останалата част от живота си да усети отново емоциите, които бяха унищожили щастието й за няколко часа. Тя беше прекрачила завинаги границата на удоволствието. Подобно на смъртта. Но дори смъртта не можеше да бъде толкова интензивна. Тя всъщност познаваше само името му: Ландо. Той знаеше само шестте букви на нейното: Ренате. Той беше Господ: не можеше да има равен на себе си. Сега трябваше да го напусне.

— Ландо… Колко е часът?

Той погали зърното на лявата й гърда.

— Нямам представа… полунощ… един часа… два часа… Какво значение има?

Тя се усмихна с горчивина.

— Трябва да си тръгвам.

— Сега?

— Давам прием.

— Посред нощ?

— Да. Ще има сватба… Моята. Ще се омъжвам в един часа след полунощ.

Изтощеният от неимоверните усилия в последните часове Ландо все пак намери начин да се учуди.

— Ти се омъжваш в един часа след полунощ?

— Да — потвърди тя, пъхайки цигарата си между устните му.

Той дръпна дълбоко навътре.

— Подиграваш ли се с мен?

— Не. Това е самата истина.

Той се надяваше, че тя ще забрави за часа, но беше явно, че положените от него усилия не са достатъчни. Наелектризиран от страха, който изпитваше от Волпоне, събра последните си сили за решителна битка, предназначена да я задържи при него. Езикът му го болеше, той го усещаше сух и тежък като парче шкурка. Беше невъзможно да го използва отново. Колкото до останалото… Итало беше категоричен:

— Искам бардак у Клопе, искам скандал! Не брутализирай дъщеря му, но искам да я хипнотизираш до такава степен с „удари на опашката“, че да забрави да се яви на собствената си сватба!

Ландо се обърна към Ренате и нежно я захапа за мекото на ухото. Тялото й се сгърчи при спомена за тези зъби, които доскоро хапеха шията й, когато тя крещеше от удоволствие и болка.

— Не ти вярвам — каза той.

На лицето й се появи измъчена усмивка.

— Искаш ли да те поканя?

— Защо се омъжваш?

Тя се замисли за секунда.

— Всъщност не знам… Как е твоето фамилно име?

— Барето.

— Ренате Барето… — произнесе замечтано младата жена.

— Харесва ли ти?

— Не.

— Тогава защо се омъжваш?

— Наистина не знам… Твърде късно е… Ландо. Колелото се е завъртяло.

Той вдигна рамене.

— Не съм само аз… Целият град знае… Гостите… Не мога да постъпя лошо с баща ми.

— Какво работи той?

— Банкер е.

— В Цюрих ли?

— Да. А ти с какво се занимаваш?

— Сега съм пенсионер.

Тя се изкиска.

— Бях професионален футболист. Сега управлявам една верига от автоматични перални. Швейцария, Франция, Италия… На дневен ред е Австрия.

— Не съм виждала такъв глупав брак… Като си помисля, че това е моят собствен…

Ренате направи опит да се измъкне от леглото.

Той я притисна към себе си и я задържа.

— Знаеш ли, това, което се случи между нас, за мен е рядко преживяване…

— За мен също — каза сериозно тя.

— Защо не дойдеш с мен?

— Къде?

— Където искаш.

— Не сега, Ландо. Това е невъзможно.

— Колата е долу. Качваме се и изчезваме.

Ренате го погледна замислено и сърцето му заби силно в гърдите. Смущението й, колебанието й бяха видими.

— Готвиш се да направиш една голяма глупост. Не ти ли е добре с мен?

Тя се сгуши непринудено в него.

— Е, и? — настоя Ландо.

Без да погледне към него, тя бързо прошепна:

— Това, което ти ми даде… Не, ти не можеш да го разбереш…

Ренате бързо се освободи от прегръдките му. Мозъкът му трескаво търсеше средство да я задържи още. Ако можеше да я нокаутира, колко лесно щеше да бъде всичко. Ландо видя младата жена да облича чорапогащника си и да нахлузва през глава полата на костюмчето си.

— Не мога да стоя на краката си — каза тя.

Краката й внезапно се разтрепериха и Ренате седна на леглото. Той не се помръдна. Главата й легна на мишницата му, а ръцете й погалиха мускулестите му гърди.

— Ландо…

— Не отивай!

Може би тя нямаше да намери кураж да стане, ако той не беше проговорил. Думите му й подействаха като удар с камшик. Ренате мъчително се изправи, сложи сутиена си и прошепна:

— Това, което се случи с мен, е лудост… Лудост! Лудост!…

След като хвърли бърз поглед в огледалото, тя възкликна:

— Боже мой!… Станала съм на сто години. Какво направи с мен, Ландо?

— Нищо. След като си тръгваш…

— Опитай се да ме разбереш…

— Не.

В очите й се показаха сълзи.

— Ландо, ако искаш утре! Само ако поискаш! Кълна ти се, че ще се разведа!

Той й подаде обувките.

— Ще закъснееш. Два часа и половина е.

Играта беше загубена: неговият инстинкт му подсказа, че тя му се изплъзва.

— Дори няма да имам време да се преоблека, това е ужасно!

— Ще те придружа.

По-късно, когато седнаха в колата, тя каза:

— Искам една твоя снимка. Имаш ли?

— Не.

— Искаш ли да ти дам една моя?

Беше три без десет. Те се движеха бавно по напълно пустата с ненужно осветени витрини Щампфенбахщрасе.

— Спри! — извика Ренате.

Ландо натисна спирачките. Тя слезе и бързо прекоси улицата. Между две магазинчета, излагащи на витрината си луксозни подаръци, се губеше малко автоматично фото. Ренате влезе и дръпна завесата след себе си. Под нея бегло се виждаха краката й до коленете.

В нощта избухнаха четири електронни светкавици. Ренате отново се намери до него.

— По-бързо! — каза тя.

Без да го гледа, младата жена му подаде четири влажни снимки. Той хвърли око върху тях, намуси се, наведе се към нея и й прошепна нещо в ухото. Тя изглеждаше изненадана.

— Не — поклати глава тя, — друг път…

Ландо промърмори още няколко думи. Ренате се подвоуми, измъкна се от колата и се върна в кабината. Когато дръпна завесата, той констатира, че краката й изчезнаха един след друг от погледа му.

Избухнаха четири нови светкавици. Ландо запали двигателя и усмихвайки се, погледна към снимките, които тя му подаде. Този път те не показваха лицето й, показваха нещо друго под различни ъгли: пубиса на Ренате. Той доволно ги пъхна в джоба си и се отдели от тротоара.

— Ренате, ако промениш мнението си… Оставям ти колата си. Ключовете ще са на арматурното табло. Ще те чакам в апартамента толкова, колкото е нужно.

Тя не отговори, взе ръката му, стисна я силно и я поднесе към устните си.

 

 

Към един сутринта по-възрастните гости се настаниха около масичките. Те нямаха навика да бдят нощем. Химене кършеше ръце, виждайки да се приближава катастрофата. Тя забърза към току-що появилия се Курт.

— Курт, намерихте ли я?

— Не, госпожо, не, нищо не зная… Няма я никъде…

— Боже мой! Какво ще кажа на пастора?

— Не пасторът ме безпокои, а Ренате!

— Какво да правим? Боже, какво да правим?

— Къде е съпругът ви?

— Омер? Не зная. Беше тук преди минута…

— Но това не е нормално! Може би Ренате е болна…

— Но къде? Къде е?

— Ще позвъня в полицията!

— Но… но… всички тези хора?

— Нека всички да минат на масите. Впрочем те и без това са там…

— Ще поискам съвет от пастора.

— Вижте, мадам, той сигурно не държи дъщеря ви в джоба си.

Курт се завъртя на токовете си и почти веднага бе погълнат от група млади хора.

— Е… Къде е жена ти? Огладняхме.

— Плюскайте тогава!

Курт започна да търси Клопе и го откри в дъното на салона в разговор с двама господа на известна възраст. Бегло извинявайки се, младият мъж го дръпна за ръкава.

— Не знам какво става, но Ренате все още я няма!

— Търсихте ли я вкъщи?

— Да. Няма я.

— Какво казва Мануела?

— Не я е виждала от четири часа следобед.

Клопе страдаше от ужасни пулсации в челюстите. За момент дори помисли, че Волпоне е извършил нов атентат.

— Трябва да се обадим в полицията — предложи банкерът.

Докато неговата личност или честта му беше прицелна точка, той не желаеше да намесва полицията в личните си драми, които бяха продължение на банковите му дела. Волпоне беше отишъл твърде далеч: толкова по-зле, ако се разразеше скандал, Омер твърде дълго бе чакал.

— Телефонирайте незабавно в Дирекцията на кантоналната полиция. Потърсете лейтенант Фриц Блеш. Да нареди за незабавното й издирване.

Преди Курт да успее да се измъкне, върху главите им се изсипа Химене. По лицето й се четеше страх, но тя намираше начин механично да се усмихва и да изпраща въздушни целувки на тези от гостите, които я поздравяваха с обич.

— Какво става? Къде е Ренате? Какво решихте?

— Успокой се — намеси се Омер. — Курт ще предупреди полицията.

— Но, Омер… Какво ще стане с тези хора?

Тя сочеше двете стотици гости във вечерно облекло, с чаши в ръка, разделени на групи, между които започваше да се оформя някакъв шум, приличащ на нетърпение.

— Неприятности ли имате? — намеси се учтиво Йозеф Хайнц, бащата на Курт. На десет сантиметра зад него като сянка го следваше Уте.

— Няма нищо, татко. Всичко е наред. Отведи мама да седне…

Курт срещна пълния с укор поглед на майка си, сякаш той бе виновен за отсъствието на годеницата си.

— Вашият син има право, мадам Хайнц! Седнете на масичката… Ще поръчам да ви сервират вечерята.

— Все още не съм имал удоволствието да се срещна с Ренате — каза Йозеф Хайнц.

— Виж какво, татко, аз също не съм я виждал! Сега не е моментът за упреци! Отивай да седнеш!

— Още ли не е дошла годеницата ти? — запита с мъчително и отчаяно изражение на лицето Уте.

Курт изведнъж намрази зелената й рокля.

Химене докопа минаващия метрдотел.

— Нека веднага да сервират вечерята!

Някои зевзеци, претендирайки, че декорът наоколо им е докарал морска болест, лягаха по гръб, предварително обърнали много чаши шампанско, гледаха към висящите от тавана — под мебели сред стърчащите от пода — таван полилеи. Една камбанка обяви часа за вечеря. Започна нашествие към масичките, където картонени табли очакваха гостите. Първите, които прочетоха менюто, избухнаха в смях, мислейки, че печатарят е сбъркал, като е обърнал обратно реда за поднасяне на ястията. Но сервитьорите вече разнасяха таблите с димящото кафе и бутилките с отлежало шампанско.

Настъпи момент на всеобщо недоумение: как трябваше да се приеме това нарушение на общоприетите порядки.

— Забавно! — извика някой. — Ще имаме миди за десерт!

Тези думи паднаха точно на мястото си и по-голямата част от гостите, които до момента изглеждаше, че са нагълтали чадър, се присъединиха към останалите. Кафето беше погълнато набързо, с добро настроение, за което допринасяше голямото количество погълнат алкохол до този момент.

Докато поднасяха шербет а ла пасион, Химене си задаваше въпроса как ли щеше да бъде посрещната шоколадената торта, след която следваха блюдата със сирена. Тя дори не можеше да познае апартамента си. Даже обърнатите наопаки картини нарушаваха обичайния му вид, създаден след много години мирно съжителстване. Всичко беше кошмарно, нереално, извън човешките представи. Жената на банкера беше раздирана от продължителното отсъствие на Ренате и от страха, че може да й се е случило нещо. Паниката беше предизвикана и от перспективата за утрешния скандал в града вследствие на отложената сватба по вина на младоженката.

— Курт, къде отивате?

Той се втурна между масите, без да може да избегне протягащите се от всички страни ръце, придавайки си весел вид въпреки неудобството от сипещите се от всички страни шеги. Потупваше по раменете, намигаше с ирония, сякаш беше човекът, който държеше в ръце цялото положение. В началото отсъствието на Ренате беше останало незабелязано сред всеобщия шум на пристигащите. Сега обаче мълвата се пренасяше от маса на маса, придружена от въпроси и недоизказани укори. В момента, в който щеше да достигне хола, пътят на Курт беше преграден от пастор Луц.

— Професор Хайнц?

— Господин пасторе?

— Къде е бъдещата ви съпруга?

— Пристига. Отивам да я посрещна.

Курт го отстрани възпитано от пътя си, спусна се по стълбите и вдигна слушалката:

— Ало, полицията?

Той машинално наведе глава, за да погледне под купищата палта към входната врата. Трите жени в черни рокли и бели яки, гардеробиерки за случая, му хвърлиха любопитен поглед.

— Искам да говоря с лейтенант Фриц Блеш. Спешно!

Вратата се отвори и на прага се появи Ренате. Курт прибързано окачи слушалката.

— Вие имате ли покана? — обърна се към нея една от гардеробиерките.

Курт бе поразен от отсъстващия вид на годеницата си. Лицето й беше бледо, опънато, а прическата — в безпорядък. Носеше не прочутата рокля с цвят на пушена риба, а обикновено костюмче в лавандуловосин цвят, доста измачкано. Беше ли поне гримирана?

— Ренате? — Страхът, че повече няма да я види, се превърна незабавно в ярост. — Къде ходиш? Всички тук скучаят! Родителите ти са пред инфаркт! Щях да повикам полицията!

Той забеляза наострилите слух жени от гардероба.

— Гледайте си палтата!

Курт пое Ренате под ръка и я придърпа към един ъгъл. Тя го погледна така, сякаш никога не го беше виждала.

— Ще ми кажеш ли какво се е случило? Ти дори не си облечена, Ренате, на теб говоря!

Тя го погледна с отсъстващ вид, лицето й блестеше от пот, сгърчено, нервно. Този човек й беше чужд! Щеше да се омъжи за него и още на следващия ден щеше да подаде заявление за развод.

— Ти да не си взела наркотик? Ренате! Откъде идваш? — Ръката му я разтърси силно.

Тя рязко се освободи.

— Курт, ти държиш ли да се омъжа за теб?

— Кккакво? — заекна младият мъж.

— Тогава остави ме на мира! Не ми задавай въпроси!

Той отстъпи изумено назад.

— Но ти не можеш… Това облекло…

— Ако не се качиш с мен веднага, заминавам обратно!

Ренате се заизкачва по стълбите и той я последва, настигайки я с труд. Едва му стигна времето да я хване под ръка, когато те прекрачиха прага на големия салон.

— Ето ги! — извика някой.

Ренате намери сили да се усмихне, докато наоколо избухнаха овации. Когато минаваше покрай жените, те шепнеха, възмущавайки се от лавандуловосиния костюм, носен в два часа сутринта по случай брачната церемония. Но може би всичко беше нарочно? Всичко беше странно след полунощ… Цюрих вече не беше Цюрих!

Младата жена седна до бъдещите си тъст и тъща.

— Неприятности? — прошепна Йозеф Хайнц.

— Ще ви разкажа после…

Някакъв усърден сервитьор счете за необходимо да й донесе наведнъж всичко, което беше пропуснала от началото на вечерята: шампанско, кафе, шарлота с шоколад, шербет, сирене, както и голямо парче агнешко. Той се наведе над нея и тихо прошепна:

— Започнете с кафето… Побързайте, подвижният бар пристига!

— Приберете всичко това — заповяда Ренате.

— Не сте ли гладна? — попита Йозеф.

— Ренате, Ренате… — укори я Химене. Тя бе напуснала масата си, за да получи свежи новини. Синият костюм я нокаутира. — Но… Роклята ти?

Ренате привлече мило шията на майка си към устните си:

— Мамо, ако не се върнеш незабавно на масата си, ще напусна салона!

Химене се подчини шокирана.

Веднага след десерта — миди от Белон — докато се поднасяха аперитивите, се разпространи весела новина. Някакъв италиански банкер, посещавайки тоалетната, напразно търсил чинията на писоара. Открил я случайно, вдигайки очи към тавана. Всички се втурнаха, за да видят чудото.

В два часа и половина пастор Луц дискретно подаде знак на младоженците, свидетелите и родителите. Те се запътиха към забраненото за гостите помещение. Обикновено то служеше за кабинет. Тази нощ благодарение на пастора щеше да послужи за олтар.

Пасторът прочете ритуалните изречения. В кратката проповед произнесе с хумор намеци относно точността, нещо, което смути всички, с изключение на Ренате и Курт.

— Курт Хайнц, желаете ли да вземете за съпруга Ренате Клопе?

— Да — отговори той.

Химене, сдържайки сълзите си, прехапа устни.

— Ренате Клопе, желаете ли да вземете за съпруг Курт Хайнц?

— Да — отговори младата жена, без да вдига очи.

— Обявявам ви свързани с брачните връзки — тържествено обяви пасторът.

Вратата рязко се отвори и вълната от поканени се промъкна в малката стая, за да задуши в прегръдките си младите съпрузи. В същия момент шумът от поздравленията им бе погълнат от шум на двигател — хеликоптерът пристигаше.

Всички се втурнаха към огромната тераса, образуваща покрива на сградата. Под напора на последните любопитни първите бяха изтласкани на открито, под освежителния вятър, който ги посрещна като с плесници. Някои жени във вечерни рокли се оплакваха от студа, гушейки се в кавалерите си, които ги приютяваха, разгръщайки полите на смокингите си. Никой не можеше да се върне обратно. Стълбището беше напълно блокирано от онези, които продължаваха с лакти да си пробиват път нагоре.

Светлината, която огряваше покрива, осветяваше краката, така че телата и лицата оставаха в сянка. Прожекторите бяха насочени към хеликоптера, пленявайки го в суровата си и упорита светлина. Пилотът задържаше апарата на петнадесет метра височина над терасата. Тук младоженците ги очакваше една стоманена люлка, покрита с рози, свързана посредством губещо се във височината стоманено въже.

— Дайте път на младоженците! — тържествено обявяваха множество гласове.

На стълбището настъпи ново сгъстяване, за да се направи път на Ренате, побутвана енергично от Курт. Когато стигна на покрива, беше много бледа, косите й се развяха от вятъра и тя видя изумена впечатляващия мизансцен, който бе създала сама. Не й се вярваше, че бе могла да създаде такова провокиращо и ужасяващо зрелище. Виждайки двоумението й, Курт я дръпна за ръкава. От тълпата се чуха възгласи на учудване. Сега, когато беше дошъл часът на истината, на него спектакълът също му се виждаше абсурден. Той стисна зъби, решил да приключи с тази история веднъж завинаги, чудейки се как ще преодолее главозамайването, когато хеликоптерът щеше да се издигне заедно с люлката. Главното бе да издържи под погледите на всички тези благородници, които дебнеха и най-малкия признак на отстъпление у Курт, човека, който се женеше за една от най-богатите наследнички в Цюрих.

— Ренате! Ренате!

Напъвайки дробове, за да бъде чута въпреки шума на роторите, Химене, която се държеше за ръката на дъщеря си, се мъчеше да задържи придвижването й. Викове на насмешка се чуха в тълпата.

— Тя не иска да ги остави сами в сватбената нощ!

— Нека се качи и тя!

— Химене в хеликоптера! Химене с младите!

Думите бяха скандирани от множество поканени, които, качвайки се на покрива, не бяха забравили да пъхнат в джоба си по една бутилка, от която гълтаха жадно, подавайки я на стоящите до тях.

— Ренате, не отивай! Не се качвай! Откажи се! Сънувах лош сън!

Курт отблъсна леко тъща си и я хвърли в прегръдките на зрителите от първия ред, които я приеха, шегувайки се грубо. Той скочи смело в люлката, ужасявайки се от тесните й размери. Сега единственото му желание бе да легне на дъното, без да гледа надолу, и да повърне на спокойствие.

Изведнъж се случиха две неща, които хвърлиха в смущение присъстващите. Химене се отскубна и хвана Ренате, която се канеше да прекрачи борда на люлката, украсен с рози. В един от отдалечените ъгли на площадката стоеше мъж, чиято задача бе да запали червен прожектор, уговорения сигнал за хеликоптера, който трябваше веднага да набере височина. Един от поканените холандски финансисти, леко пийнал, се приближи до него с бутилка уиски в ръка.

— Пийнете глътка, стари момко! Сръбнете си! Познаваме ли се с вас?

Техникът се усмихна. Тъй като му беше студено, вдигна бутилката и отпи дълга глътка.

— Каква е тази машина? — запита холандецът, натискайки бутона.

Нощта беше пронизана от червена стрела. Горе пилотът с труд удържаше апарата, люшкан от поривите на вятъра. Полузаслепен от запалените прожектори, той видя с облекчение червената светлина. Според получените инструкции хеликоптерът трябваше да се издигне на десетина метра височина. Люлката се издигна от терасата. На борда й беше само Курт.

Викът на тълпата заглуши неговия. Пилотът не ги чу. Смущаван от прожекторите, той вдигна апарата и се отдалечи с люлката, която се хлъзгаше над покривите. „Младоженецът излетя!“, изкрещя някой. Изненадана, все още с майка си, вкопчена в нея, Ренате видя как Курт размахва ръце като семафор, увиснал между небето и земята в украсената с цветя люлка, която скоро се загуби в нощта. На терасата се размърдаха. Посинели от студ, гостите насочиха погледите си към Ренате. Тя отскубна от себе си ръцете на майка си, отблъсна баща си, който искаше да я задържи, и си проби път сред тълпата от гости. Спусна се по стълбата, без да обръща внимание на виковете им.

— Хареса ли ви вечерята? — попита Луи Филипон, виждайки я да се появява сред сюрреалистичния кошмар, в който се беше превърнал салонът.

Той беше пристигнал в Цюрих със стиснати юмруци, вбесен от глупавото меню, което беше наложено на таланта му и което беше едно предизвикателство към най-изисканите дворци. Не заради обратния ред на сервирането, а заради лошия избор на ястия, макар и поотделно изискани, но представляващи един еретизъм, взети заедно: гъши дроб, миди и подвижен бар!… Утешението беше дошло бързо от големия брой журналисти, нахлули в кухнята, за да го фотографират и интервюират. Сега битката беше завършила и той се чувстваше почти щастлив, все още гладен за няколко комплимента и малко допълнителна слава. Без да разбира какво става, Филипон видя Ренате да му се измъква под носа, без да проговори нито дума, сякаш не го беше чула.

Ренате се озова на пустата улица, търсейки с очи някакво въображаемо такси. Тя искаше да пристигне на летището едновременно с Курт. Беше твърде добре възпитана, за да прецени, че внезапното безразличие към него, което я беше обхванало, по-скоро приличаше на зарязване. Тя си спомни за колата на Ландо.

— Ренате!

Омер Клопе стоеше на прага на вратата. Набитият му силует се очертаваше в светлината на лампата.

Тя се спря за момент.

— Послушай ме, Ренате! — каза банкерът, правейки крачка към нея.

— По-късно, папа! После!

Тя изтича до ъгъла на сградата, вмъкна се в сивата „Бюти гоуст П9“: ключовете бяха на арматурното табло. Ландо не ги беше оставил, за да може тя да се присъедини към съпруга си… Моторът заработи при първия опит. Беше й студено. Потърси бутона, за да затвори покрива на кабриолета, не го намери и пусна парното докрай, даде заден ход и потегли, оставяйки черни ивици изгоряла гума по Белеривщрасе. Заобиколи кейовете на Лимат, рязко зави по Рамищрасе, прекоси като стрела площад Кунстхаус и зави надясно по Цюрихбергщрасе. Щом светлините на светофарите се разредиха, тя натисна газта докрай, развявайки на вятъра дългите си коси.

Щеше да говори с Курт веднага. Те бяха извършили грешка, нито той, нито тя бяха отговорни за това… той щеше да разбере…

При излизане от един завой, когато скоростомерът показваше 120, в кормилното стъбло се чу някакъв пукот, тя усети в ръцете си вибрацията на волана, който не се подчиняваше повече. Дори не успя да усети страх. Само си помисли: „Ще закъснея…“. Излизайки от контрол, тежкият автомобил се завъртя наляво и тръгна напреки на улицата със скоростта на снаряд. Ренате, с ръце, вкопчени около волана, който се беше наклонил рязко, натисна педала на спирачките. Гумите изсвириха. Кабриолетът удари с предните колела някакво невидимо препятствие и се преобърна. Изхвърлена, младата жена се намери на земята по гръб. С широко отворени очи тя видя как двата тона на „Бюти гоуст П9“ се надвесиха над нея сякаш в забавен филмов кадър. После стоманеното туловище я премаза.

Фирмата „Континентал Мотор Карс“ щеше да отбележи деветия механически инцидент, случил се с една „Бюти гоуст П9“, излязла от нейните заводи. Това беше петата катастрофа от серията със смъртен изход.