Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Out, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Еми (2015)

Издание:

Пиер Рей. Аут

Френска. Първо издание

ИК „Тренев & Тренев“ ООД, София, 1992

Редактор: Иван Тренев

Художник редактор: Лили Басарева

Коректор стилист: Лилия Вълчева

Графично оформление: Стефан Узунов

ISBN: 954-060-012-X

История

  1. — Добавяне

20.

Вместо да посее безразличие, обявата, че мината затваря вратите си, сякаш наелектризира мъжете. Като че ли те искаха да изтръгнат от земята това, което досега тя им бе отказвала. Слабообразовани или висококултурни, висши чиновници или обикновени копачи, у всички се беше родила същата тази треска, която някога запалваше златотърсачите. Диамантената мина предлагаше същите емоции както зеленото сукно. Надеждата оставяше свои следи, които поддържаха евентуалните несполуки: това, което днес бе отказала земята, можеше да даде утре.

Хулио Алмейда не правеше изключение от общото правило. Пристигайки в Шукуду, той мислеше само за високото възнаграждение, без да се интересува ни най-малко от естеството на работата. Само след две седмици треската го беше обхванала, както и всички останали. В качеството му на ръководител на търсенията не му пречеха да участва в лова на диаманти. Не го интересуваше това, че съкровищата преставаха да бъдат негова собственост, след като се появяха на бял свят. Важното беше да се принуди калта да изплюе скритото в нея. Търсаческият порок беше толкова силен у някои мъже, че много от тях не чуваха сирената, възвестяваща края на работното време.

От вчера всичко се беше влошило. Обявявайки, че обектът ще бъде затворен за осем месеца, Ерик Мортед беше инжектирал в миньорите беса „да намерят на всяка цена“. Просто от любов към търсенето всеки се надяваше да измъкне „голямата печалба“, невероятната залъгалка, способна да достигне сто или хиляда карата. Хулио, който беше използвал дългите вечери, за да изучи книгите по геология, беше завладян от вечността на диамантите, така както преди него бяха завладени тримата монарси на Изтока, заповядвайки да гравират на персийски имената им върху така наречения „Шах“, за да може споменът за тях да живее вечно. Това са били: Бурхан Низам II, крал на Ахмеднагар, Джехан шах, велик могол на Делхи, и Фатх Али, шах на Персия.

Паднал на колене в галерията, той мечтаеше за тези далечни приказни времена. Та нали обикновени хора, такива като него, бяха извадили на бял свят известните Регент, тежащ 420 карата, синия диамант Кохи Нор, Големия Могол, Орлов… камъни, направили известни техните притежатели. Защо да не бъде и той откривател?

Месец по-рано, минавайки по тази галерия, Хулио беше изненадан от един факт, който сега искаше да провери. Трябваше да се бърза, след няколко часа мината щеше да бъде затворена и пазена от военен отряд. Под претекст, че трябва да провери дъното на галерията, той бе оставил хората далеко назад. Тръбата, в дъното на която се намираше, беше подпряна към тавана с поддържащи подпори. Инженерите бяха наредили да се копае колкото може по-навътре. Но в дъното на тунела сред образувалите се празнини се бяха случвали пропадания, често с човешки жертви. Големи отрязъци от галерията бяха блокирани от дървени прегради, образувани от набързо сковани дъски, поставени на кръст. По-късно вените на скалите щяха да бъдат инжектирани с цимент и други, а на Хулио Алмейда може би щяха да намерят… Ако…

Той инстинктивно погледна зад себе си и насочи лампата към абсолютната чернота пред него. За да стигне до това място, му се беше наложило два пъти да преминава през прегради, означаващи забранената зона. Беше абсолютно сам. Единственият му компаньон беше капещата в една локва вода. Помагайки си с върха на копача, Хулио размърда закованите дъски. Когато отворът му се стори достатъчен, се вмъкна в него, освети с лъча на лампата края на тунела, който свършваше двадесет метра по-далеч. Там започваше пещерата на Али баба. Човешка ръка не беше докосвала тези скали, чиито склонове не бяха наранявани от копачи. Зад всеки квадратен сантиметър може би се криеше най-красивият диамант на света. Със затаен дъх, преминал в забраненото, в неизвестното, Алмейда чувстваше това, което може би бе чувствал Христофор Колумб, откривайки Америка, или първият космонавт, стъпил на Луната. Той стоя дълго неподвижен, с разтуптяно сърце, с някакво ново чувство в стомаха, каквото никога досега не беше изпитвал дори в най-силните моменти в живота си.

Хулио се опита да сравни с нещо това състояние на абсолютна възбуденост. Напразно! Даже оргазмите, които понякога изпитваше с Мануела, му се виждаха слаби в сравнение с това чувство. Той направи няколко нерешителни крачки, слагайки ръка върху подпорите толкова нежно, сякаш това беше кръглата гърда на жена. С върха на пръстите драсна леко по скалата. Малък поток прах се стече в краката му. Той взе предпазливо копача си и избра с поглед мястото, което му се струваше най-подходящо за скривалище на това, което търсеше. Светлината на лампата хвърляше отблясъци по стените на тръбата. Със слаби удари той атакува скалата там, където му се струваше най-податлива. От нея незабавно се отделиха няколко фрагмента, предизвиквайки след себе си земен теч. Опасност! Тръбата беше само маркирана с помощта на няколко подпори, поставени вертикално. Хулио трябваше да работи много предпазливо, тъй като имаше опасност от срутване на тавана. Само че той искаше да разбере, да върви нататък, да копае… да копае…!

Мъжът избърса струящата по челото му пот, която щипеше очите му, и продължи да копае сам, толкова самотен, колкото е бил в корема на майка си.

Отново стана миниатюрно срутване. Хулио замръзна. Ставаше въпрос за един-единствен шанс, последната му възможност! Утре вечер, 30 април, „Васенаарс Консолидейтид“ затваряше врати и никой вече не можеше да провери съмненията му.

Той застърга отново… След като проникна в камъка на тридесетина сантиметра, инструментът му срещна някаква празнина. С ръката си Хулио разшири дупката, за да може да пъхне лампата в нея. Веднага разбра, че не беше сбъркал. Намираше се в началото на „лула“, нещо като камина от вулканически произход, оградена от базалтова лава, и нямаше съмнение, че другото беше кимберлит. Идеални условия, за да открие желаната диамантена жила.

Треперещ от нетърпение, Хулио изостави чука и взе кирката. При първия силен удар подпорите се счупиха като кибритени клечки под налягането на стотиците тонове скална маса, задържани досега в нестабилно равновесие. С глухо изпъшкване галерията се срути по цялата си дължина. Вече затрупан, но изживяващ последните си секунди, с пълна със земя уста, Хулио успя да произнесе сричките, съставящи името на жената, чието дете никога нямаше да види: Ма-ну-е-ла!

 

 

Митничарят им хвърли бегъл поглед и внимателно прегледа техните паспорти.

Четиримата мъже бяха облечени в тъмни костюми. В ръце те държаха задължителния аташе-рейс, без който човек не представляваше кой знае какво.

— Моля, господа…

Виторио Пицу, Алдо Амалфи, Висенте Бруторе и Джозеф Дото се загубиха незабавно в тълпата, която огромният джъмбо джет беше изплюл след кацането си. Пицу стискаше в джоба си адреса на вилата, в която бяха отседнали Волпоне и Моше Юделман. Той каза на Бруторе:

— Знаеш ли как се нарича мястото, където отиваме? Улица Банкерска. Как ти се струва?

— Гладен съм — каза Бруторе.

— Къде ще ни дадат „ютиите“? — попита Дото.

— Не се безпокой! — отвърна му Виторио. — Итало сигурно е помислил за това.

Те се намъкнаха в такси. Пицу, който също като своите капорежими не знаете нито дума немски, показа на шофьора някаква хартийка, на която беше написано: „Зоненберг — Ауроращрасе“.

— Я — подхвърли шофьорът, потегляйки.

През това време митничарят, който бе помолил свой колега да го замести, телефонира в Централното бюро на кантоналната полиция.

— Лейтенант Блеш?

— Кой го търси?

— Летищна митница. Сержант Глюке.

— Не е тук, старче, но казвай, аз съм в течение. Ново дебаркиране ли има?

— Четирима.

— Почакайте да взема нещо за писане… Казвайте…

— Пристигат от Ню Йорк. Висенте Бруторе…

— С две „т“ ли?

— Не. Алдо Амалфи… Джозеф Дото… Виторио Пицу.

— Много добре. Предупредихте ли нашите хора?

— Да. Те ги следят.

— Благодаря още веднъж.

— Поздрави!

— Поздрави!

 

 

Между лейтенант Блеш и капитан Къркпатрик веднага се беше породила неприязън. Най-напред Блеш не обичаше червенокосите. Още повече, вместо да са доволни от това, че ги приемат, те пристигат с попълнение.

— Моят помощник, лейтенант Херби Финегън — представи го Къркпатрик.

Блеш леко се поклони.

— Господин Скот Демпси — продължи Къркпатрик.

Блеш погледна строго към малкия весел човек, който като че ли се забавляваше лудо. Беше облечен със сако от излинял туид. Морскосинята му вратовръзка беше смачкана като парцал.

— Вие също ли сте от полицията? — предпазливо попита Блеш.

— Не съвсем — изкашля се Къркпатрик малко прибързано. Той прочисти гърлото си и се „хвърли във водата“. — Моят приятел Скот Демпси принадлежи към Секюрити енд Ексчейндж Комишън.

Блеш смръщи недоволно вежди. Ако имаше някой, чийто нос той не желаеше да види в добрия стар Цюрих, то беше функционер на СЕК. Вместо да предложи на гостите да седнат, както имаше намерение отначало, Блеш каза сухо:

— Изненадан съм, капитане. Мислех, че ще пристигнете сам, и то на частно посещение.

Къркпатрик се засмя сърдечно, макар че мислите му бяха съвсем други. Ако Блеш мразеше червенокосите, той не можеше да понася нищо, приличащо макар и отдалеч на швейцарец. Твърде често следваните от него писти свършваха в Лозана, Цюрих или Женева. Беше сигурен, че ако някое погрешно изчисление при атомна бомбардировка заличеше Швейцария от лицето на земята, големите фамилии на Синдиката от Изтока и Запада на САЩ щяха да загинат от липса на кислород. В неговите очи всеки швейцарец, та било то и полицай, се ползваше от придобивките на военното съкровище на мафията.

— Точно това е, което имах предвид, когато разговаряхме, лейтенант.

— В този случай не виждам какво прави в Цюрих един чиновник от американските финансови служби.

Скот Демпси се преви от смях, сякаш казаното не го засягаше.

Къркпатрик беше смутен от това свободно държание.

— Неговата визита е чисто приятелска и частна — опита се да го защити Къркпатрик.

— Съжалявам, че трябва да ви го кажа, но аз ще бдя тези ваши думи да се превърнат в дела. Ние не гледаме с добро око на намесата на чужди функционери на наша територия, макар че идват от една приятелска страна.

Приятелска страна! Къркпатрик щеше да прихне. Каква ти страна! Ако можеше да се пренесе в носна кърпа до Ню Йорк територията на Швейцария, тя нямаше да покрие дори площта на Китайския квартал.

Финегън се намеси, за да спаси шефа си от апоплектичен удар.

— Знаем всичко това, лейтенант — каза той с усмивка. — Не става въпрос за някакви действия тук от наша страна. Забравете, че сме колеги, и ни считайте за помощници, за доброволни сътрудници.

Блеш погледна към Демпси.

— Мога ли да зная, господине, с каква цел сте направили това пътуване?

— Аз го помолих за него — намеси се Къркпатрик.

— Защо?

Демпси чак се задави от смях. Капитанът го стрелна с поглед.

— Виждате ли, лейтенант, тази афера надминава компетентността ми.

— Вие ме учудвате — прекъсна го Блеш. — По време на последния ни разговор ми споменахте, че става въпрос за чисто криминален случай.

— Точно така.

— Тогава?

Къркпатрик, привикнал да задава, а не да отговаря на въпроси, нервно се размърда. Да не би този дребен полицай да искаше да научи истинските причини за пристигането му? Какво можеше да знае за проблемите от жизнено естество за САЩ, които повдигаше съществуването на Синдиката?

— Играта ви не е чиста, капитане — натърти студено Блеш.

— Моля?

— Просто не ми харесват вашите маниери.

Цветът на лицето на Къркпатрик стана червен като този на огнената му коса. Той погледна към Финегън и Демпси, сякаш да се увери дали са чули същото. Финегън беше навел глава, а Демпси се смееше тихо.

Блеш размаха заканително ръка.

— Откакто ви повиках, за да ви информирам за смъртта на инспектор Махони, не сте престанали да ме смятате за глупак! Претендирате, че ми помагате… Не е вярно! Искате да вземете всичко от мен, без да дадете нищо в замяна. Този начин не ми харесва!

Къркпатрик за последен път беше „сапунисан“ преди двадесетина години, когато се канеше да става инспектор. Беше загубил навика да реагира. Той млъкна, чудейки се какъв начин на разговор да възприеме. За нещастие…

— Може би аз знам толкова, колкото и вие — започна Блеш, успокоявайки топката. — Всичките ви тайни са ми известни. Волпоне, Юделман, Бруторе… всички са на моя територия. Също и кланът Габелоти. Кримело, Барба, Бадалето, Мерта, Сабатини, Феро.

Блеш посочи отворената си длан и рязко я затвори.

— Всички са тук! А познавате ли Рико Гато? А Орландо Барето? Не, нали? Много неща има да научите, капитане!

Къркпатрик пое удара. Финегън смутено обърна глава. Стори му се дори, че Демпси спря да се смее.

— Ето какво ви предлагам за последно. Или ще разменим информациите, с които разполагаме, колегиално, или, кълна ви се, при най-малката лъжа от ваша страна ще скъсам споразумението! В такъв случай, господа, не ви задържам повече.

Къркпатрик прехапа устни. Цветът на лицето му бе станал оранжев. Той се посъветва с поглед с двамата си сънародници.

Финегън каза:

— Мисля, че лейтенантът има право, капитане.

— Момент — прекъсна го Блеш. — Искам да добавя, че вие нямате никакви юридически права в Швейцария. Нито полицейски, нито права да разследвате банковите дела на Конфедерацията.

— Какво ни остава тогава? — попита Къркпатрик, преглъщайки слюнката си.

— Нищо. Срещу размяна на известни сведения аз ще ви оставя да присъствате на моята анкета. На вас оставям да изберете дали ще използвате заключенията при завръщането си в САЩ.

— Но ако вие извършите арести?

Блеш го погледна с ирония.

— Забравяте една подробност, капитане! До този момент на наша територия не е извършено никакво престъпление, никакво! При тези условия кого трябва да арестувам? По какво обвинение?

За да замаскира удоволствието, което му донесе този реванш, Блеш прие студен израз и втренчи поглед в бюрото си. После погледна Къркпатрик.

— Е? Да или не?

Къркпатрик прекара ръка през разрошената си коса. Той се посъветва с поглед с Демпси и Финегън, които му кимнаха одобрително. Капитанът вдигна рамене.

— Съгласен съм — промълви той.

Лейтенантът се засмя и натисна един бутон. На вратата се появи разсилен.

— Чаши, лед и уиски!

— Разбрано, лейтенант.

Фриц Блеш се обърна към своите посетители:

— Между нас казано, бих могъл да мина и без присъствието на вашите сънародници в Цюрих. Всичко, което желая, е да се избавя от тях. Ако са достатъчно луди да бъркат Швейцария с Чикаго, то аз ще ви ги предам ей така!

Той отново удари с пръсти по отворената си длан. После каза:

— Сега ви слушам, капитане…

 

 

В хола и различните стаи на долния етаж, които Ландо прекоси, нямаше никой. Той тръгна по стълбите с бързи крачки, забравил за умората, съсредоточен в едно: да предупреди Волпоне за опасността, че швейцарската полиция ги е засякла. На площадката на първия етаж се сблъска с Фолко.

— Къде е дон Волпоне?

— Той не иска да го безпокоят.

— Трябва да говоря с него, Фолко!

— Пицу току-що пристигна с капорежимите и Юделман им разяснява обстановката. Трябва да почакаш.

— По дяволите!… Дълго ли ще трае това?

— Не знам.

От респект към йерархията Ландо не посмя да съобщи на Фолко, че почвата под краката им започва да гори. Приоритетът за новината принадлежеше на Итало Волпоне. Отчаян, той слезе по стълбите и влезе в кухнята, за да си приготви нещо освежаващо. След срещата си с Блеш имаше нужда от това.

Ландо видя широкия гръб на Белинцона. Пиетро беше седнал на масата за хранене, разлиствайки някакъв албум с комикси. Пред него имаше четири празни кани бира. Ландо взе бутилка водка и си сипа щедро. После я изпи на един дъх. Едната опасност беше пропъдила другата, страхът, вдъхнат му от Блеш, беше прогонил за момент чувството на опасност, излъчвано от Белинцона.

— Как мислиш, Пиетро, още дълго ли ще трае?

— Зависи — вдигна глава Пиетро. — Кой ти трябва?

— Волпоне.

— Има повече от час, откакто са започнали.

Ландо изведнъж беше сюрпризиран — Пиетро му говореше! Успокоен, той реши, че липсата на сън му е изиграла лоша шега. Беше видял Пиетро с нож в ръка, черният гигант го беше заплашил и ето ти съчинена идиотска история!

— По-добре ли си? — попита топло той.

— Какво? — сепна се гигантът.

— От вчера си угрижен, умислен…

Ако беше достатъчно смел, щеше да му каже, че това, на което той е станал неволен свидетел, вече е забравено и никога няма да продума за нещастието, на което Пиетро беше станал жертва.

— Ами горе-долу…

Пиетро стана, отиде до хладилника и измъкна нова бутилка бира, отпушвайки я незабавно. Той изгълта половината шише и тръгна към вратата със замислен вид. Ландо видя ключа да се превърта два пъти в бравата. Сега те бяха заключени в кухнята.

— Хей, какво правиш? — възкликна учудено Ландо.

Белинцона прибра ключа в джоба си. Когато извади ръката си, тя беше удължена с един валтер ПП, насочен към Ландо.

— Да не си полудял? — задави се Барето.

Белинцона сложи пръст на устните си, за да му покаже, че трябва да мълчи.

— Не вдигай шум, момче! Не пречи на тези, които работят!

— Защо си насочил ютията си към мен?

— Трябва да те убия, Ландо.

Барето имаше чувството, че тялото му се превръща в леден блок.

— Какво съм ти направил?

Пиетро смутено се почеса по главата.

— Точно това е, нищо… Кълна ти се, че нямам нищо против теб.

— Не съм ли вече твой приятел? — подхвърли Ландо, опитвайки се да контролира гласа си.

— Разбира се, че си — каза Белинцона. — Но аз съм принуден да те убия.

— Заради вчера ли? — ококори се Барето. — Но ти си луд! Аз нищо не съм видял! Аз дори не гледах! Това можеше да се случи и на мен!

— Това се случи на мен — каза тъжно Пиетро — и докато си жив, няма да мога да живея.

— Пиетро! — закле го Ландо. — Ти няма да направиш това! Ти няма да ме застреляш! Ще те чуят! Итало ще ти одере кожата! Хайде, старче, да забравим всичко, както аз вече го забравих, честна дума!

Лицето на Пиетро се сгърчи.

— Не ме гледай! Не мога да понасям очите ти! Обърни се!

— Пиетро!

— Обърни се!

— Пиетро, не ставай глупак!

Ландо се обърна. Краката му се подгъваха. Без да го чуе, че се е приближил, той усети в ухото си диханието на Белинцона.

— Извинявай, момче… Нямам избор…

— Пиетро! — изкрещя Ландо.

Опита се да се обърне с лице към него. Реброто на дланта го засегна като с камшик зад врата, в основата на гръбначния стълб. Ландо се строполи върху черно-белите квадрати на кухненския под. Пиетро бързо отиде до вратата и залепи ухо. За да е по-сигурен, отключи, подаде глава в коридора и се ослуша: наоколо нямаше жива душа. Останалите обитатели все още бяха на първия етаж.

Заключи вратата и се приближи до огромния хладилен шкаф. После измъкна от него тежко около петнадесетина килограма ледено парче. Върна се до изпадналия в безсъзнание Ландо и го обърна по гръб с върха на обувката си. След това вдигна колкото можеше нависоко ледения блок и го стовари с все сила върху челото на Барето. С ужасен шум из кухнята се пръснаха ледени парчета, оцветени в червено. Белинцона се наведе, за да се убеди, че черепът на Ландо е сплескан. Вземайки метлата, бързо събра в малка лопатка пръснатите из кухнята ледени парченца. После ги изхвърли в мивката. С отмерени жестове се повдигна на пръсти и отвори шкафа над етажерките, до бюфета с провизии. Преди още Ландо да се бе появил, там бе скрил в пластмасова панерка нарязан на филии хляб. Обърна в основата на шкафа една табуретка. След това вдигна ледения блок и го занесе в мивката под крана с топлата вода. Под нейното въздействие ледът бързо започна да се топи. Белинцона замъкна тялото на Ландо до табуретката под шкафа. Сега се погрижи да го обърне. Ужасната рана изцапа с кръв пода.

Оставаше една последна подробност, за да може подготвеният спектакъл да бъде без грешка. Пиетро взе куп чинии от бюфета и ги остави върху етажерката до хляба. Към тях бяха прибавени и няколко бучки сирене в една чиния, която той постави на такава височина, че можеше да я достигне само с върха на пръстите си, колкото и да се напрягаше. От мивката Пиетро измъкна парче лед, три сантиметра дълго и пет дебело. Отдалече то приличаше на праисторическа брадва. Белинцона го използва, за да държи в равновесие купа от чинии върху бюфета. След не повече от две минути ледът щеше да се стопи и всичко щеше да се сгромоляса на земята.

В мивката оръдието на убийството беше изчезнало напълно. Твърдият лед се беше превърнал във вода, която изтичаше през канала. Пиетро погледна за последен път своето произведение. Картината беше задоволителна. Беше очевидно, че Ландо се е пребил, опитвайки се да достигне до хляба. Глупава смърт…

Белинцона отвори кухненската врата. Всичко беше станало за три минути. Навън цареше същата тишина. С вълчи стъпки той се намъкна в хола, където дебелият мокет заглуши всичко. Стълбищната клетка го запазваше от погледа на Фолко, който продължаваше да стои на стража пред стаята на Итало. Когато Пиетро седна в най-отдалечения от кухнята ъгъл и разгъна пред себе си някакъв вестник, се обади:

— Ей, Фолко!

Фолко Мори показа главата си над перилото.

— Кажи…

— Мислиш ли, че тази щуротия ще излезе вярна?

— Какво?

Пиетро посочи вестника:

— Казват, че са успели да съживят семена, стари най-малко две хиляди години!

— Семена от какво?

Преди Пиетро да му отговори, от кухнята долетя страшен трясък. Той незабавно се изправи.

— Какво беше това? — Фолко измъкна оръжието си.

— Не мърдай! Ще отида да видя.

Със своя валтер ПП Пиетро прекоси хола и Фолко го чу да казва:

— По дяволите! Не може да бъде!

Фолко се спусна по стълбата и се присъедини към Пиетро, който изненадано гледаше от вратата на кухнята.

Орландо Барето лежеше плувнал в кръв, с лице към земята, с разпилени по нея парчета от купчината чинии, счупени при падането. Фолко се приближи и обърна по лице тялото на Ландо. После залепи ухо на гърдите му и повдигайки глава, погледна към Пиетро стреснат:

— Каква глупост! Той е мъртъв!

 

 

Когато гробарите се готвеха да заковат капака на ковчега, организаторът на погребалното бюро ги спря с жест и се приближи до Химене.

— Мадам, желаете ли да я погледнете за последен път?

Химене избухна в ридания и се хвърли в прегръдките на Омер, който трескаво я притисна към себе си, галейки я по косите. Над главата й той кимна на организатора. Незабавно прозвуча ужасната песен на чуковете. Заляна в сълзи, трескаво заловена за съпруга си, като човешка развалина, Химене стисна юмруци и ги захапа до кръв. Омер я помъкна през коридорите към нейната стая, почти борейки се с нея. Той успя да я накара да седне на леглото.

— Кураж…

Клопе беше прав пред нея, също с разплакани очи. Тя отчаяно го хвана през коленете.

— Кажи ми, че това не е истина! Кажи ми!

— Кураж — повтори той. — Господ няма да ни изостави!…

— Той ни е изоставил! — изстена Химене. — Ние сме изоставени!…

Омер свали изпотените си очила и ги избърса с пръсти. Долу на улицата бяха застинали в очакване десетки автомобили. Беше време покритата с цветя катафалка да потегли.

— Ела — подкани я той. — Време е да изпием горчивата чаша до дъно.

Помогна й да се изправи. Тя се подпря на рамото му, криейки лицето си в него. Омер внезапно застина: през коридора минаваха четирима мъже в черно, носещи ковчега с тялото на Ренате. Подпряна на стената, също в черно, Мануела хълцаше безутешно. Тя се приближи до Химене и я подкрепи, помагайки по този начин на Клопе. Те бавно слязоха по посипаните с цветя стълби.

Ренате беше получила повече цветя в деня на смъртта си, отколкото на сватбата.

Когато излязоха на улицата, черна от насъбралите се хора, голямата камбана на Гросмюнстер заби тъжно и величествено.

Най-добрата приятелка на Химене, Хелен Маркулис, се спусна към нея и я прегърна.

Омер пусна ръцете на съпругата си и едва сега забеляза лейтенант Блеш.

— Потресен съм, господине. Приемете искрените ми съболезнования.

Омер се поклони и поиска да мине.

— Господин Клопе…

Банкерът го погледна с лишено от изражение лице.

— Господин Клопе, знам, че моментът не е подходящ — започна да говори полицаят с нисък и приглушен глас, — знам…

— Не — каза Клопе.

— Въпреки това трябва да знаете… Никога не бих си позволил, но случаят е спешен… Не сте ли получавали някакви заплашителни писма, господин Клопе?

Гробарите качваха ковчега в катафалката. Омер различи в тълпата масивния силует на Уте Хайнц. До нея както обикновено стоеше Йозеф Хайнц, сложил черни очила. Инстинктивно банкерът потърси с поглед Курт, но не го видя.

— Какви заплахи?

— В Цюрих започнаха да стават странни неща, които може би са свързани със смъртта на нашата незабравима Ренате… Аз разследвам… Не са ли ви заплашвали?

Омер погледна право в очите лейтенанта и каза с уморен глас:

— Не разбирам за какво говорите.

После се отправи към Химене, за да й помогне да се качи в черната лимузина.

 

 

Следвайки същия ритуал както сутринта, Еторе Габелоти и Итало Волпоне се срещнаха в четири часа следобед в градината на „Долдер“ грандхотел. Въпреки предупрежденията на Кармине Кримело и Анджело Барба, двамата му съветници, Еторе Габелоти предвид спешността на положението беше решил да обяви пред Волпоне предателството на О’Брайън. Не от любов към истината или като израз на доверие, а просто защото това го устройваше. Най-вече защото подозираше, че Итало не само е в течение на смъртта на О’Брайън, но и че му е помогнал да премине в един по-добър свят. По всяка вероятност, след като го е изтезавал, за да го накара да каже номера на сметката. Явно не беше успял, тъй като все още се намираше тук.

Тялото на Орландо Барето чакаше в мазето на вилата времето за едно по-дискретно и по-подходящо погребение. Ако нещастието не беше станало пред двама свидетели, Фолко и Белинцона, Итало никога не би допуснал, че това е възможно. Всички бяха около тялото на Ландо, когато телефонът иззвъня. Моше вдигна слушалката.

— Обажда се Анджело Барба. Дон Еторе предлага нова среща. На същото място по същото време. Добре ли е?

Без да чака отговора на Итало, Юделман каза бързо:

— Дон Волпоне е съгласен.

Забравяйки за момент неподвижното тяло в краката си, високопоставените членове на фамилията размениха бързи погледи. С това „дон“, което Юделман току-що бе произнесъл, той официално провъзгласяваше Итало Волпоне за наследник на фамилията в очите на неприятелския клан и в тези на Синдиката. Никакъв друг компромис не беше възможен! Кралят е мъртъв, да живее кралят! Итало не беше произнесъл нито дума, но вътрешно се закле да отговори със същото доверие на Юделман. С подобен ум във фамилията добрите дни не бяха далеч!

 

 

Беше по-горещо, отколкото на обяд. Щом като двамата донове се видяха, техните телохранители Фолко Мори и Томас Мерта се отдалечиха, докато Пиетро Белинцона и Симеоне Феро оставаха на разстояние 50 метра от тях.

Този път Габелоти направи първата крачка.

— Итало, дължа ти едно извинение…

Както сутринта, той го хвана под ръка и го помъкна към същата пейка, където седяха по-рано.

— Ти си имал право. О’Брайън ме е предал. Бях при банкера. Номерът, който той ми е дал, е неверен.

Итало леко се отпусна.

— Още не мога да повярвам — каза Еторе, клатейки глава. — Безпокои ме, че не знам дали този боклук е успял да измъкне парите от банката.

Итало гледаше към два лебеда, които си оспорваха парче хляб.

— Банкерът нищо не ми каза. Разбираш ли… Как да разберем дали фондовете са още там, или О’Брайън ги е отмъкнал?

Той погледна изпитателно Итало.

— На кого залагаш, на този отляво или на този отдясно? — каза Волпоне, сочейки лебедите.

— Важното е да знаем това… Няма смисъл да обсаждаме банката, ако Мортимър е изчезнал с парите. Ако поне малко от малко ни е известно нещо по този въпрос, ще можем да знаем в каква посока да ориентираме нашата обща акция. Ти си в Цюрих доста преди мен, не знаеш ли нещо?

Волпоне поклати отрицателно глава.

— Аз действително съм затруднен, Итало, и те питам чистосърдечно: имаш ли някаква идея? Имаш ли някакво предложение?

— Ще довърша това, което съм започнал — отвърна Волпоне.

— Тоест?

— Ще натисна Клопе.

— Очевидно е, че това до момента не е донесло резултат.

— Ние бяхме твърде любезни досега.

Габелоти забеляза думичката „ние“ със задоволство.

— Ти знаеш добре, че животът му е изключително ценен за нас. Той също го знае. От момента, в който банкерът се увери, че животът му е вън от опасност, може да продължава да ни тормози още дълго време, без да смятаме това, че може да предупреди полицията. Нон сиамо а коза ностра[1], Итало! В най-добрия случай могат да ни експулсират хей така! — Дон Еторе щракна с пръсти.

Бебе за момент се замисли. С Юделман бяха предвидили две възможности: или Габелоти притежава номера, или не го знае. Явно беше, че втората възможност е налице. Той си спомни за съветите на Моше и каза със спокоен глас:

— Ако си съгласен, аз имам едно предложение.

Еторе го погледна внимателно. Нито за момент въпреки уловките Итало не беше коментирал случая О’Брайън. Нито за секунда не беше показал, че вярва във възможността съветникът да е успял да измъкне парите от банката. Ерго: той беше видял сметката на Мортимър, без да узнае тайната.

— Аз те слушам, Итало, говори.

— Мислиш ли, че ще можем да измъкнем номера на сметката от Клопе, ако известно време го задържим в ръцете си?

— Уверен съм, Итало. За нещастие този проект е невъзможен!

— Така ли? Защо?

— Мислиш ли, че ако Клопе изчезне, няма да остави след себе си достатъчно следи в Швейцария, за да усетим полицията на гърба си? Неговото отсъствие веднага ще бъде забелязано. И полицаите ще се хванат за нас.

Итало си позволи за първи път да се усмихне.

— Аз не мисля така, Еторе.

Той измъкна от джоба си някакъв плик.

— Искаш ли да му хвърлиш едно око?

Маскирайки любопитството си, Габелоти измъкна от плика лист хартия. Между гънките имаше една снимка. Тя представляваше огромна и възхитителна негърка, облечена единствено със слип, без сутиен, с гърди, стърчащи към небето, вдигнала триумфално ръце нагоре като знак за победа.

— Коя е тази? — попита дон Еторе.

— Малката приятелка на Клопе. Една курва на име Инес. Той я чукаше в бронираната стая на собствената си банка. Погледни до кого е адресиран пликът…

Със сигурен, типично американски почерк беше написано: „Мадам Химене Клопе — Белеривщрасе девет, Цюрих“.

Габелоти изненадано погледна Итало.

— Искаш да кажеш, че приятелката на Клопе е писала на жена му?

— Под моя диктовка. Прочети го…

Габелоти го разгъна и започна да чете:

„Мадам,

Тъй като Омер няма смелост да ви го каже, аз ще го направя вместо него. Ще си починем няколко дни в Сардиния. Ако желаете повече подробности: мисля, че вие му дължите това отпускане след тридесет години брачен живот. Ще ви го върна жив, може би малко уморен, но в добро състояние.

Поздравявам ви по задължение.

Принцеса Кибондо“

— Залагам на левия — каза дон Еторе.

— Губиш — погледни…

Десният лебед отлетя с парчето хляб в клюна си.

— Принцеса ли е тя?

— Преди всичко — черномутреста. Аз също бях принц в моя квартал. Мислиш ли, че ако жената на Клопе получи това писмо, ще тръгне да се хвали пред полицията с него? Тя ще направи всичко, за да не се разчуе. Коя жена има желание да я смятат за глупачка?

— Продължавай — каза дон Еторе.

— Ще отвлечем Клопе.

— Как?

— През това време ще доведа мои хора от Италия. Ще оберем банката.

— Мислиш ли, че ще успееш да отвориш всички сейфове?

— Защо ми са? Нашите пари не са там. Клопе сигурно ги е пласирал за своя сметка.

— Тогава?

— Ще направим такъв бардак в банката и в частния му живот, че той ще бъде „изгорял“ в Цюрих. Ликвидиран! Ще си направи добре сметката. Скандалът ще изпразни сейфовете му, а не ние. Клиентите ще потърсят по-спокойна банка.

— Какво искаш като предмет на залога?

— Пардон?

— Загубих облога с лебедите — каза с измъчена усмивка Габелоти.

— Когато всичко свърши, ще ми подариш един швейцарски часовник.

— Кога ще го отвлечем?

— Тази вечер.

— А банката?

— Тази нощ, ако си съгласен…

Дон Еторе се намръщи.

— Добре е да се действа бързо, но да не насилваме нещата.

— Отряд от десет души ще дебаркира тази вечер в Цюрих. Те идват от Милано.

— Как ще минат границата?

— Уредено е.

Габелоти се развесели.

— Младите вълци работят за старите, а?

— Не, Еторе. Всички вълци действат заедно.

Завладян от чувството за мощ, Итало го погледна със своите пълни с блестяща омраза очи.

— Имаш ли ми доверие?

Габелоти го хвана за ръкава здраво.

— Напълно, Итало… Напълно!… Сега обясни ми някои подробности.

— Ще ти кажа всичко.

— Виждаш ли, Итало, харесва ми да съм зрител, но не когато се касае за два милиарда долара!

 

 

Сякаш целият град си бе дал среща на гробищата. Цветята се бяха увеличили, обсипвайки съседните гробници на тази, в която Ренате щеше да спи вечния си сън. Чувството на вяра беше твърде силно у Омер Клопе, за да се съмнява дори за момент в безсмъртието на душата на дъщеря си. Бог я беше повикал в някакво мистериозно място, там, където Омер и Химене щяха да се присъединят към нея, когато удареше последният им час.

Клопе знаеше, че Господ го е наказал за моралната му неустойчивост, за това, че той не беше вложил в делата си тази съвест, която показваше на думи пред хората.

Лицето на Химене беше скрито под многобройните черни воали. Тя здраво се бе хванала за ръката на съпруга си, докато около нея шумяха сричките на съболезнованията. Омер беше отляво на съпругата си. Не беше успял да попречи на този чужд човек — зет му, за около десетина минути да застане от дясната й страна и да приема съболезнования от свое име, отнемайки ги по този начин от майката и бащата на младата покойница.

Още щом ковчегът беше сложен на земята, Курт се промъкна до Химене, сякаш и той беше член на семейството. Тълпата беше неимоверно гъста. За да се приближат до Клопе, хората трябваше да чакат поне половин час, тъпчейки между гробовете, подскачайки от един на друг крак, преди да се влеят в гъстия поток, формирал се на изхода от гробището. Извън стените му колите се бяха разместили в невероятни позиции, пречейки на другите да достигнат шосето, което водеше към Цюрих. Първите пристигнали трябваше да чакат търпеливо зад волана, без да могат да натиснат клаксона, чакайки други водачи, които на свой ред бяха блокирани от трети пред входа на гробището. Вече цял час Омер, Химене и Курт приемаха съболезнованията на редицата, чийто край се губеше зад масива от кедри.

Химене се наведе към Омер и прошепна:

— Не се чувствам добре…

Омер я хвана за ръката.

— Ще те отведа вкъщи.

— Не, не… — възпротиви се тя, — всичко се върти около мен.

— Не сте ли добре? — приближи се Хелен Маркулис.

Тя беше застанала точно зад тях, сякаш предчувстваше, че приятелката й имаше нужда от помощ.

— Да си вървим — подкани я Омер.

— Не — възпротиви се жена му. — Не можем да изоставим Ренате!

— Хелен, бихте ли придружили жена ми?

— Ще се погрижа за нея.

Тя подхвана Химене през кръста, кимвайки на Мануела, която стоеше по-надалеч, но не беше изтървала нищо от сцената.

— Мога ли да направя нещо? — намеси се Курт.

Клопе се възползва от целувките на Аугуст и Ингрид Щрол, за да не отговори. През тези няколко секунди забавяне се получи ново задръстване в алеята. Докато Хелен и Мануела отвеждаха Химене, Курт и Омер наваксваха пропуснатия ритъм от ръкостискания. На всеки израз от съболезнования банкерът с празна душа накланяше механично глава, без да вижда замръзналите лица, които се навеждаха към него.

След няколко часа редицата пооредя, но все още очакваха пред семейната гробница многобройни групи, сякаш мястото на погребението никога нямаше да се обезлюди от тези нашественици.

— Колата ми е отвън — каза Курт. — Искате ли да ви придружа?

Клопе се въздържа да обърне глава към него. Някакъв шофьор в ливрея се приближи и му пошепна нещо в ухото.

— Господин Клопе, изпратен съм за вас…

— Идвам — каза банкерът.

Шофьорът си проправи път през тълпата към изхода. Омер го последва доволен, че се избавя от смущаващото го присъствие на Курт, настойчивостта на когото той считаше за липса на такт. Човекът си проби път през морето от коли до отсрещната страна на пътя. Той учтиво отвори вратата на един мерцедес 600 със синкави непрозрачни стъкла. Клопе се наведе и влезе. Шофьорът затвори вратата.

Вътре седяха четирима мъже. Двамата от тях бяха непознати за него. Колкото до другите двама, той би дал мило и драго, за да не ги среща при подобни обстоятелства: бяха Итало Волпоне и Еторе Габелоти.

— Вярвайте ми — каза сериозно Габелоти, — прекланям се от душа пред вашата скръб.

— Приемете моите съболезнования — прибави Волпоне.

Стискайки зъби, банкерът се опита да натисне дръжката. Тя беше заключена. Мерцедесът бавно се освободи от насъбралите се коли и набра скорост по посока на Цюрих. Разбрал, че е попаднал в клопка, Омер се въздържа от каквито и да е коментари, за да не доставя удоволствие на бандитите. Без да се обляга на кожените седалки, той постави ръце върху коленете си и с изправено тяло гледаше напред, без да задава въпроси и без да отваря уста. Беше го не страх, а яд и чувстваше безкрайно отвращение към човешките начинания и глупостта на това отвличане.

— Действително съм сконфузен, господин Клопе — отвори уста Габелоти. — Но този път съм убеден, че ще ни изслушате с по-голямо внимание.

Бележки

[1] Не сме от мафията (ит.). — Б.пр.