Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Out, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Еми (2015)

Издание:

Пиер Рей. Аут

Френска. Първо издание

ИК „Тренев & Тренев“ ООД, София, 1992

Редактор: Иван Тренев

Художник редактор: Лили Басарева

Коректор стилист: Лилия Вълчева

Графично оформление: Стефан Узунов

ISBN: 954-060-012-X

История

  1. — Добавяне

14.

Сутринта на 26 април 1977 година Итало Волпоне се събуди, когато слънцето беше току-що изгряло. Както винаги, когато не си беше доспал, той се запита къде се намира, не успявайки да се ориентира в тази стая, облечена в кадифе, леглото с колони, увенчани с балдахин, тежките тъмни мебели, които не му говореха нищо. През полуотворения прозорец долитаха птичи гласове. През завесите се процеждаше някаква златиста светлина, която падаше на ивици върху вълнения бежов килим.

Той се протегна, прозя се, почеса се по главата и погледна часовника си: шест и половина. Изведнъж всичко се появи пред очите му…

Лицето му се вкамени, той скочи от леглото и се вмъкна в облицованата с черни керамични плочки баня.

Вчера, когато разговаряше с Анджела, тя му беше казала, без да му даде време да й обясни, че отива да отвори на Фиорентина, той беше изкрещял по телефона да не отваря. Въпреки това тя се беше отдалечила. След това никой не се върна на телефона. Няколко секунди по-късно, докато Итало се измъчваше, връзката бе прекъсната. Той набра номера отново, но нито Анджела, нито Фиорентина се обадиха. Полудял от безпокойство, Волпоне набра номера на Моше Юделман. Отново никой. Итало трескаво беше потърсил сотокапото, верния Пицу, чиято съдба от двадесет години бе неразривно свързана с фамилията Волпоне.

Апартаментът на Осмо авеню, който обитаваше той, остана ням. Сякаш всички, които му бяха близки, бяха изчезнали внезапно от града. Докато въртеше непрекъснато трите телефонни номера, успя междувременно да се свърже с тримата капорежими на фамилията: Алдо Амалфи, Висенте Бруторе и Джозеф Дото.

За негова най-голяма изненада никой от тях не знаеше за смъртта на своя дон. Проклинайки Юделман, който не бе спазил наставленията му, Итало ги информира, че смъртта на брат му не променя с нищо делата на фамилията. После им обяви, че поема ръководството на клана, и им заповяда да мобилизират всички налични „командоси“, за да открият Моше и Анджела.

После завъртя отново номера на жилището си, откъдето най-после се обади Фиорентина. Господарката й беше я изпратила за вестници, но когато се бе върнала, апартаментът се беше оказал празен. С буца на гърлото Итало се помоли Анджела да е при Франческа, вдовицата на Дженко.

Франческа му беше отговорила с мъртвешки глас, че не е виждала жена му от вчера вечерта. Сменяйки изведнъж тона, тя поиска обяснения относно смъртта на съпруга си. Напълно объркан, той не можа да намери думи. Беше му невъзможно да даде подробности. Франческа плачеше безутешно, умолявайки го да й каже къде е тялото на Дженко, пред което тя искаше да коленичи за последен път, преди да го приюти земята. Итало измънка, че ще й се обади… че ще се погрижи за всичко.

Поставяйки слушалката, той изпита чувството на обвиняем, завладян от някаква виновност, срещу която съвестта му се разбунтува: той нямаше никаква вина за миналото. Клопе трябваше да разбере за своя сметка, че не трябва да се играе безнаказано с нещастието на другите! Отговорът на банкера срещу неговите заплахи го беше хвърлил в състояние на бяс, достатъчно силен, за да може да бъде задържан дълго…

Той разтвори завесите, примижа, за да избегне силната слънчева светлина, която блестеше право в лицето му. В градината на вилата всичко беше чисто и тихо, както в първата сутрин от раждането на света. Нямаше никаква следа от човешки живот по обсипаните с цветя пътеки, из които бръмчаха пчели. Лилавият и белият люляк обгръщаха желязната ограда и едва забележимо се люлееха под милувката на лек вятър, който караше да трептят най-високите клонове на кедрите, прегъваше нежните стръкчета на маргаритките, по които играеха бели пеперуди.

Беше несправедливо, че такъв спектакъл е възможен, че всичката тази пулсация съществуваше, докато тялото на брат му гниеше неизвестно къде…

Той се откъсна рязко от тази смазваща красота, от това обещание за живот и цветя в края на април. Имаше нужда да запази в себе си мощта на своята омраза. Итало обърна гръб на слънцето, върна се в банята, за да застане под душа, отваряйки крана с ледена вода. Докато студеният душ хапеше кожата му, той преброи до сто.

Обличайки чисто бельо и един от вечните си черни костюми, слезе в кухнята. Цялата къща още спеше. Итало отвори кутия с кафе, приготви си чаша и се приготви да прекрачи в градината, когато изведнъж почувства някакво присъствие до себе си, макар че не беше чул никакъв шум.

— Надявах се аз да ви направя кафе — каза Фолко Мори.

— Имам да говоря с теб.

— Аз също.

— Започвай.

— Ето… време е да знаете. Всичко стана твърде бързо след пристигането ни в Цюрих. Вие имахте много работа и нещастието, което ви застигна, което застигна всички ни, изглежда, ви попречи да видите какво става зад гърба ви…

Гласът на Фолко беше спокоен и тих. Бебе Волпоне го наблюдаваше с любопитство под сянката на притворените си клепачи. Мори винаги го заинтригуваше със своето държание, с резервираността си и с мълчанието си. Имаше чувство за дистанция.

— И какво се случи зад гърба ми? — попита Итало, смучейки цигарата си.

— Аз очистих двама души — каза Фолко, без да мигне.

— Кога?

— След като пристигнахме тук.

— Защо?

— Те ви следяха още от Ню Йорк. Бяха в същия самолет, както и ние.

— Габелоти?

— Не. Когато убих първия, не знаех нищо. Със съжаление трябва да ви кажа, че той се оказа полицай. Нюйоркски полицай.

Итало се сдържа да не потрепери.

— Как го уби?

— Падна от осмия етаж на хотел Сорди. Нещастен случай.

— Нещастен?

— Никой никога не може да докаже противното. Освен Белинцона и аз самия, вие сте единственият, който знае истината.

— Вторият… Пак ли полицай?

— Да. От същата бригада. Централният комисариат на Шесто авеню. Хора на Къркпатрик. Когато тръгнахте за планината с О’Брайън, блондинката му и негърката, той се беше залепил за вас.

— Ти къде се намираше в това време?

— Най-отзад. Той се оказа по-труден от първия. За малко да ми види сметката. Просто имах шанс.

— Къде е тялото?

— Петстотин метра преди дъскорезницата. Замъкнах го в една пукнатина.

Волпоне отмести очи и загледа края на цигарата си. После бавно каза:

— Може би очакваш поздравление?

— Не очаквам нищо. Просто ви осведомявам. Това е.

— Ти си се съмнявал, че той също е полицай.

— Ако не бях постъпил така, сега щяхме да бъдем затворени за убийството на блондинката и на Мортимър О’Брайън.

Итало хвърли фаса си. Той падна върху една маргаритка и изгори тичинките й. После, въздъхвайки, се обърна към Фолко:

— Правилно си постъпил, Фолко. Не си имал никакъв избор. Аз ти благодаря.

Приятелски го потупа по рамото. Фолко искаше да каже нещо, но се появи Пиетро Белинцона, изненадан, че ги вижда. Беше облякъл намерен в някакъв гардероб халат. Цветът му беше виолетов и на нивото на плещите беше готов да се спука.

— А пък аз мислех, че съм станал пръв…

Той заглуши една прозявка. Жестоката му физиономия беше синкава от наболата брала. Пиетро се обърна към слънцето:

— Гладен съм.

— Първо и последно предупреждение — каза ядосано Волпоне. — Ако за в бъдеще вдигнеш и малкия си пръст, без да знам, ще те изхвърля от фамилията!

Посрещнат така студено, гигантът се ококори.

— Какво съм направил?

— Помогнал си на Фолко да очисти двама полицаи, а аз не знам нищо!

Белинцона погледна Фолко с обвинение в очите. Ако досега не бе казал нищо на Итало, то беше по негово желание.

— Мислех… — преглътна той.

— Ти няма да мислиш заради мен! Аз съм този, който издава заповеди.

— Пиетро няма вина… — намеси се спокойно Мори.

— Теб не съм те питал! — изръмжа Волпоне. — Казах ти какво мисля. Трябваше да ме държиш в течение! Искам да знам всичко, всичко! Ясно ли е?

Видът му бе заплашителен. Белинцона и Мори не се помръднаха. Птиците в градината, чиято песен бе прекъсната от шума на гласовете им, подновиха писуканията си. Итало насочи пръста си към Белинцона.

— След два часа ти ще имаш страшен зъбобол!

Изненадан от тази неочаквана фраза, Пиетро погледна към Фолко, но последният не се помръдна.

— Фолко!…

— Падроне?

— Знаеш ли защо съм дошъл в Цюрих?

— В общи линии — последва незабавен отговор.

— Един лайнен банкер блокира парите, които моят брат му е доверил. Не искам той да умре… Поне засега. Искам да го унищожа. Ако за нещастие той умре, сбогом на мангизите! Искам да проговори!… Разбираш ли ме?

— Да.

— Цюрих започва да става нездравословен за нас. Трябва да се действа бързо! Пиетро!

— Си?

— Как ще реагираш, ако си на мястото на Габелоти и разбереш, че един от твоите хора е ликвидиран?

Белинцона потърка брадата си. Тя изскриптя под пръстите му.

— Ще оглавя един екип и ще дойда на място, за да раздавам правосъдие.

— Точно така! А ти, Фолко? Ако си на мястото на Къркпатрик и двама от твоите хора изчезнат?

— Ще постъпя по същия начин. Ще предупредя швейцарските си колеги.

Волпоне кимна с глава.

— Ти го каза. Това означава, че не след дълго на задника ни ще увиснат много хора… Още един повод да побързаме и да си свършим работата. Всичко зависи от банкера. Главата му е доста твърда. Все пак по-малко от моята! Искам да го поставя на колене. Вчерашното предупреждение се оказа недостатъчно. Днес ще го настъпим по-сериозно по мазолите!

Фолко направи скептична физиономия:

— Ако знае, че ще го щадим, ще бъде трудно да блъфираме…

На устните на Итало се появи зла усмивка.

— Ще разговаряме след два часа за това. Готов съм да се обзаложа, че ще ме разбере… Слушайте ме добре… В девет и половина двамата ще отидете на Цвайерщрасе 9. Ще се качите на третия етаж. Ще позвъните на вратата на зъболекаря. Фамилията му е Щрол. Професор Аугуст Щрол. Ще се покаже жена му, Ингрид. Тя ще ви каже, че нямате уговорен час. Белинцона ще си държи челюстта с ръка. Ще кажете, че страда ужасно от мъдрец.

Пиетро, който едва сега се събуди окончателно, издаде въздишка на облекчение.

— Преди малко ме уплашихте, падроне… Когато влезем в кабинета, какво ще правим?

В очите на Итало заигра жестоко пламъче.

— Ще ти кажа…

 

 

— Защо да чакаме, дон Еторе? Не само че Волпоне ни е измамил, но ни прави на глупаци!

За стотен път от началото на дългата нощ Габелоти погледна часовника си. Беше почти три сутринта. Влиятелните членове на фамилията, групирани около него, дълго време не знаеха как да се държат в случая. Кармине Кримело и Анджело Барба бяха на мнение да се почака отварянето на Трейд Цюрих Банк в Швейцария, за да бъдат окончателно наясно за съдбата на двата милиарда долара. След това, ако положението позволяваше, трябваше да се премине към незабавни репресии. Карло Бадалето пък непрекъснато апелираше към ликвидиране на Моше Юделман и Анджела Волпоне. Яростно. В неговите очи изпращането на езика на Рико Гато бе доказателство за неговото коварство, а същевременно се явяваше като невероятно предизвикателство.

— Аз ви казвах, че Итало Волпоне е ненормален! Ако усети, че се колебаем, ще ни ликвидира един по един.

За да успокои нервите си, Габелоти нареди да донесат в кабинета му една петкилограмова кутия хайвер. Знаейки ненаситната му лакомия за храна, неговите хора въпреки честите подканвания почти не се докоснаха до нея от страх да не го разсърдят. Въпреки това на дъното на кутията бяха останали няколко зрънца, които дон Еторе изстърга и разстла върху парче хляб с масло. Той го задъвка механично, глътна чаша водка, последвана незабавно от бутилка бира. Водката предизвика у него жажда. До този момент Габелоти се задоволявате да слуша своите консилиере и лейтенанта си, без да взима ничия страна, само с вдигане на рамене, когато Бадалето ставаше много буен.

Всъщност той го намираше твърде боязлив. Какво значение имаха животът на Моше и на Анджела. Ако Волпоне действително го беше предал, цялата му фамилия щеше да плати за това, от най-дребния командос до самия Итало, за когото той щеше да посвети живота си да го намери и убие със собствената си ръка. Независимо колко време ще е нужно, каква цена трябва да се заплати, но рано или късно той щеше да сложи ръка върху него! Само че бизнесът стоеше винаги преди отмъщението.

— Кармине, колко е часът?

— Три и една минута.

Часовникът на Габелоти показваше два часа и петдесет и девет минути. Той толкова дълго беше сдържал разрушителния бяс, че не можа да се въздържи и вдигна телефона: в Цюрих беше девет сутринта. Банката отваряше вратите си. След второто позвъняване отсреща се чу глас.

— Обаждам се от много далеч. Искам да говоря с Омер Клопе. Аз съм негов клиент. Работата е лична, много важна и спешна!

Всички се вкамениха в мълчание, което можеше да се реже с нож: най-после всичко щеше да се изясни!

 

 

Точно в девет часа и тридесет минути на третия етаж на Цвайерщрасе девет един слаб, облечен в черно мъж позвъни на вратата на професор Аугуст Щрол. Той държеше под ръка един гигант, който опипваше челюстта си с израз на ужасно страдание.

Висока, високомерна и привлекателна, лично Ингрид Щрол се появи на вратата.

— Господа?

Фолко Мори посочи Пиетро Белинцона:

— Вече един час, откак го е хванало. Ще умре от болка.

— Имате ли уговорен час? — намръщвайки се, попита Ингрид.

— Ние сме пътници. Трябваше да ви телефонират от нашия хотел, от „Континентал“.

— Няма такова нещо.

— Не мога да оставя приятеля си в състоянието, в което е.

За да потвърди думите му, Пиетро изръмжа от болка.

— Съжалявам — каза Ингрид. — Цялата ни седмица е запълнена. Мога ли да ви посоча името на някой колега?

— Не, не! — протестира Фолко. — Моят приятел иска да бъде лекуван само тук. В хотела ни казаха, че професор Щрол е най-добрият специалист в Цюрих.

Ингрид се подвоуми само за секунда.

— Седнете за минута. Професорът в момента работи. Ще проверя какво може да се направи.

Тя се завъртя на токовете си. За секунда Пиетро и Фолко се възхитиха на изящната й талия. Те се намираха в чакалня, която по-скоро приличаше на разкошен салон, отколкото на преддверие на страданията. Върху ниска масичка лежаха зъболекарски списания на четири езика: немски, английски, френски и италиански. Обширни канапета от лилава кожа, килими, стени, покрити с някаква материя с цвят на охра, върху които се намираха старинни гравюри, представящи вадачи на зъби на някакъв градски площад през Средните векове.

— Тук не трябва да се окачват такива свинщини — забеляза Белинцона. — Това обезкуражава клиентелата. Теб досега болели ли са те зъби?

— Не.

— Мен също. А знаеш ли защо? Когато бях хлапак, получих един удар с бейзболна тояга по средата на муцуната. Корените са мои, но останалото…

Той разкриви устните си и показа една двойна златна редица на нивото на венците.

— Така съм по-богат, нали?

— Затваряй си устата! — подхвърли с ъгъла на устата си Мори.

Ингрид се появи отново. Белинцона хвана с две ръце челюстта си и наведе с гримаса глава.

— Професорът има посещение в десет часа. Ако се открие някаква пауза между две интервенции, ще ви прегледа. Изключено е да ви направи каквото и да е днес.

Тя протегна на Пиетро чаша с вода, придружена с бяло хапче.

— Вземете го. Ще облекчи болката ви.

Белинцона подуши чашата със съмнение.

— Пий! — заповяда Фолко.

Пиетро постави хапчето под езика си и изпи с отвращение водата. Веднага след като Ингрид изчезна, той го измъкна от устата си и го напъха в един от джобовете си.

В десет без пет Ингрид се появи отново.

— Ако обичате да ме последвате.

Тя ги въведе в кабинета, където блестящите хромирани детайли му придаваха вид едновременно на операционна зала и на ядрена електроцентрала. Във въздуха се носеше някаква лека музика.

— Мога само да ви прегледам… — каза Аугуст Щрол на Белинцона. — Моля, седнете…

— Това жена ви ли е? — попита Фолко Мори, посочвайки Ингрид.

Щрол смръщи вежди, разменяйки бърз поглед със съпругата си.

— Пардон?

— Тя има разкошен задник — забеляза спокойно Фолко, повдигайки полата на Ингрид.

В същия момент той притисна с дясната си ръка върху гърлото й бръснач, докато Белинцона насочваше своя валтер към корема на зъболекаря.

— Покажи още веднъж — настоя Пиетро.

Фолко задържа вдигната полата на Ингрид.

— Но тя не носи кюлоти, тази мръсница! — възкликна Пиетро.

Кръвта, която се отдръпна от лицето на Аугуст Щрол, сякаш нахлу в бузите на Ингрид. Фолко използва момента, за да произнесе речта си:

— Против вас нямаме нищо. Това няма да ми попречи да й прережа гърлото, ако вие не изпълните нарежданията, които ще ви дам!

— Вие няма да искате да прережат гърлото на тази малка мръсница, вашата жена? — настоя Белинцона фалшиво заинтересован. — Ей! Знаеш ли защо не носи слип? Сигурно я чука права между две вадения на зъби!

— Нищо не си разбрал — каза Фолко. — Докато той оперира, тя разтваря бедрата си и болката на клиента преминава.

Белинцона избухна в смях. Един от поводите за неговата симпатия към Фолко беше това изключително чувство за хумор, което той не загубваше никога, даже и в най-деликатните положения.

Въпреки че гърлото му беше пресъхнало, краката му се огъваха и целият трепереше, Аугуст Щрол успя да произнесе с мъка:

— Кажете колко искате и си вървете!

— Нито стотинка — каза Фолко, помъквайки със себе си Ингрид навътре в помещението.

Той повдигна една завеса и се намери в някакво помещение три на два метра, където бяха поставени върху етажерки гипсови отпечатъци на челюсти. Смръзнала се от страх, Ингрид се отпусна към него като парцалена кукла. Мори се обърна към Пиетро и му кимна в знак на задоволство.

— Става ли? — попита го Белинцона.

— Да. Ще остана тук с нея.

— Слушайте… — намеси се професорът с несигурен глас. — След минута един мой клиент ще дойде…

— Точно така — прекъсна го Мори с леден тон. — Заради него сме тук. Докато ти се занимаваш с него, не забравяй, че ние сме тук и те наблюдаваме.

— Всъщност… какво желаете?

Белинцона не можа да сдържи своето хълцане. Прекара внимателно ръба на ръката си върху гръкляна на Аугуст Щрол с неповторим жест.

— Ще ти бъде казано… Ако не го свършиш… жена ти… клъц.

— Без да става дума за куршума в корема, който ще получиш като премия — прибави Фолко с невъзмутима физиономия.

Той започна да му обяснява внимателно какво се очаква от него. Щрол клатеше безнадеждно глава в знак на несъгласие, с пълни със срам очи.

— Ако предпочиташ да видиш как жена ти ще умре, преди да умрете ти и твоят клиент, твоя работа — заключи Фолко с безразлично повдигане на раменете.

На вратата се звънна: Омер Клопе пристигаше.

— Иди да отвориш… — спокойно каза Мори.

Белинцона пусна зъболекаря, който залитна, после се присъедини към Фолко, чийто бръснач лежеше върху гърлото на Ингрид.

— Не забравяй, че те наблюдаваме. При първата дума, при първия поглед, при първото движение вън от нашето желание ще последва касапница.

Те изчезнаха зад завесата заедно с Ингрид Щрол.

— Повтарям ви, че това е невъзможно!… — за последен път протестира професорът. — Той ще разбере…

До него достигна ехото на приглушения вик на Ингрид. Ужасен, Аугуст забърза към вратата. Когато отвори, за да даде път на банкера, беше десет часът и тридесет и две секунди.

 

 

Пресичайки хола на собствената си банка, Омер Клопе имаше чувството, че поздравът на чиновниците, колкото и да беше обикновен, беше пълен с ирония. Невъзможно беше да не са в течение на скандала от предната вечер. Присъстващите сигурно щяха да проговорят. Събитие с такива размери не можеше да остане тайна в град като Цюрих. От времето на своята фондация през епохата на Каролингите преди повече от хиляда години достойните синове на Гросмюнстер никога не са били свидетели на смразяващото представление на тази чернокожа гигантка, показваща се безсрамно гола пред едно събрание на теолози. Сякаш Бог беше чакал толкова векове, за да може по-добре да накаже един банкер за неговите грехове.

Омер беше прекарал половината нощ в размисъл, смазан от чувство на непоносима виновност. Химене щеше да научи, дъщеря му щеше да научи, целият град, цялата страна щеше да научи! С цялата сериозност, взимайки за база на размисъла си една от най-хубавите картини на Гоген: „Кои сме ние? Откъде идваме ние? Къде отиваме?“, той беше направил пълен преглед на съвестта си. Не изглеждаше никак брилянтно… цялата разлика между това, което той мислеше, че е, и това, което всъщност беше, тежеше жестоко върху разкъсваната му от съмнения душа. Колко години щеше да живее още? Какво беше извършил, за да заслужи своето спасение? Беше ли дал на единствената си дъщеря възпитанието, което следваше да даде? Ако беше така, защо тази сватба се оказваше изведнъж възможна? А Химене, на която така малко се беше отблагодарил за нейната безкрайна вярност, мамейки я с една проститутка, как щеше да реагира, след като научеше?

Беше се молил за добродетели, беше извършил злото! Беше съдник, сега — осъден! Наказан в това, на което най-много държеше, социалното му положение. Оставаше му само да плати за това. Още от утре, след като Ренате щеше да стане госпожа Курт Хайнц — тази сватба в три часа сутринта — каква щуротия! — щеше да постъпи спрямо съвестта си, каквото и да му струваше това!

Срещата му с Мелвин Бост беше оставила горчив вкус в устата му. Поради слабост или интерес беше отказал да погледне сериозно на положението, създало се в „Континентал Мотор Карс“. Това беше чудовищно, невинни да умират поради икономически интереси. Омер не трябваше да позволи това. Каквото и да струваше, той щеше да даде нареждане всички концесионери да заменят дефектната част в тяхната „Бюти гоуст П9“. Нека после фирмата се сгромоляса, ако такава е била волята божия.

Клопе беше определил срок три години — да привърши замисленото. Той нямаше син, който да го наследи. Ренате не се интересуваше от финанси, а нещастният Курт не беше в състояние да управлява банката. За какво повече да работи? Защо му е този капитал, който е средство сам по себе си, но също и край на всичко? Омер и Химене бяха осигурени до края на дните си. Дори да вършеха лудории, нямаше да успеят да похарчат дори една стотна от това, което притежават.

Марджори го очакваше пред вратите на кабинета му (дали знаеше?).

— Спешно, лично и важно. Личността чака на телефона.

Клопе погледна часовника си: 9 часът 01 минута.

— Така ли? — разсеяно промълви той, вдигайки слушалката.

— Господин Омер Клопе?

— Да.

— Ние не се познаваме, но аз имам сметка при вас.

— Слушам ви.

— Вие вече сте срещали моя довереник, Мортимър О’Брайън.

В главата на Клопе се запали малка червена лампа. Човекът, с когото говореше, не можеше да бъде друг, освен довереника на Филип Диего, съдружникът на Дженко Волпоне, Еторе Габелоти. Незабавно номерът на сметката затанцува пред очите му: 828384, както и кодовото название „Мамма“. Щом се касаеше за сума от два или повече милиона, паметта му работеше сама, без да бъде насилвана.

— Първо ще ви дам номера. След това ще ви помоля да изпълните някои мои нареждания.

— Слушам ви.

— 21877. Кодово название GOD.

Клопе спокойно прие удара, смръщвайки вежди. Значи подозренията към О’Брайън се оказаха основателни. Малкият нечестен човек беше дал фалшив номер на своя господар… Той искрено съжаляваше, че едно човешко същество може да падне толкова ниско. За съжаление Клопе не можеше да помогне на Габелоти, така както и на Волпоне. Гласът му прозвуча студено и официално:

— Съжалявам. Зная за какво говорите.

— Моля? — задави се събеседникът му.

— Информацията ви не отговаря на нищо, съществуващо в нашето учреждение.

— Какви ми ги разправяте? Какво значи това?

— Съжалявам, господине. Имате грешка. Довиждане.

Той затвори и позвъни на Марджори.

— Ако същият човек позвъни, предайте му, че отсъствам.

— Добре, господине.

Тя несръчно излезе от кабинета. Оставаше му три четвърти час, преди да посети зъболекаря. По навик той надраска няколко цифри на парче хартия.

Преди пет дни Дженко Волпоне бе депозирал двата милиарда в Трейд Цюрих Банк. Омер незабавно ги бе предоставил на Йожен Шмеелблинк в Шаан — банкера на банкерите. Тази игра на писаница, напълно легална и банална, му носеше дневна печалба от 109 588 долара. Умножено по пет, това правеше 547 940 долара.

В това състояние на духа той не успя да прогони въпроса, който се появи в мислите му: на кого е изгодно престъплението? Наистина това не го засягаше и ако мозъкът му не бе обременен с други угризения, тези думи никога не биха му дошли наум.

Трябваше със съжаление да констатира, че до този момент престъплението — ако имаше такова — носеше печалба само на него.

 

 

Три леки почуквания и едно по-силно и Орландо Барето отвори вратата. Итало Волпоне се промъкна в стаята.

— Къде е тя?

— Заключена в стаята си.

Волпоне влезе при Инес. Тя беше полулегнала върху куп от възглавници до радиатора на парното. Лявата й ръка беше хваната с белезници към радиатора. Тя остави списанието, което държеше, и хвърли безразличен поглед към Итало.

— Знаеш ли да пишеш? — попита грубо той.

Ландо го погледна изненадано. Как можеше да задава такъв въпрос на една жена, която бе следвала три години в университет? Той самият не си беше доспал. Според заповедите на своя патрон Ландо бе заключил Инес, която след случката в дъскорезницата не го бе удостоила нито с поглед, нито с дума, нито с жест. Тя запазваше презрителна, враждебна тишина. Беше договорено, че той ще й предава телефона всеки път, когато я потърсят. Веригата, свързваща ръката й с парното, беше твърде къса, за да може сама да го достигне. Така беше решил Волпоне. Той мислеше, че гигантката трябва да отговаря, за да не събуди подозрение у някой от своите клиенти. Разбира се, Орландо вдигаше слушалката след всяко позвъняване, откривайки по този начин един нов аспект в живота на приятелката си. Момичетата, които разговаряха с нея, разказваха забавни истории, заливайки се от смях. Освен това бяха звънели двама чужденци: германец и италианец. Първият — фотограф, вторият — импресарио. Инес мило бе отказала да позира за списанието „Базаарс“ с бижута за три милиона около шията си. Имаше и няколко изречения, разменени на африкански диалект.

— Двама мои братовчеди — бе обяснила Инес. — Минават през Цюрих. Дипломати. Ще дойдат тук.

Ландо се беше ядосал.

— Не можа ли да им кажеш, че ще отсъстваш!

— Не сме се виждали от две години. Носят ми подаръци. Щом като не искаш, не им отваряй…

— Ако произнесеш още една дума на твоя африкански, ще ти счупя главата.

Ландо я желаеше ужасно и се насилваше да бъде груб с нея. Всъщност той я съжаляваше и това го караше да се гневи.

— Пиши каквото ще ти продиктувам! — нареди Волпоне, подавайки й хартия и писалка.

Тя посочи с очи белезниците.

— С това не мога.

— Дясната ти ръка е свободна!

— Аз съм левачка.

— Отключи я!

Ландо отключи белезниците с малкото ключе. Инес потърка китките си и се изправи с гъвкавостта на лисица. После протегна ръка, за да вземе хартията и писалката.

— Момент — каза Итало. — Искам една твоя фотография. Гола.

Тя отвори някакво чекмедже и измъкна един албум. После го прелисти и измъкна една снимка. Итало хвърли бегъл поглед и я прибра в джоба на сакото си. Инес легна на леглото по корем, взе с лявата си ръка писалката и постави листа пред себе си.

— Слушам ви — каза на Волпоне, без да го гледа.

 

 

При други обстоятелства Омер Клопе щеше да обърне внимание на смутения вид на професор Щрол, на неговото меко, бягащо ръкостискане. Но той беше толкова замислен, че не обърна внимание на това.

— Мадам Щрол не е ли тук? — попита от вежливост Омер.

— Сега ще се върне… — с нисък глас измънка Щрол, обръщайки се с гръб към банкера, за да скрие погледа си, който неминуемо щеше да го издаде. — Разположете се, моля ви… На ваше разположение съм…

Той започна да рови в инструментите върху металното блюдо. Клопе тежко се отпусна върху покрития с черна кожа диван, служещ като фотьойл и като операционна маса според наклона, на който биваше поставен. Замислен, той се остави да бъде завладян от нежната музика на Вивалди, все още вглъбен в мислите си, обмисляйки телеграмата, която щеше да изпрати до Ерик Мортед, неговия директор на „Васенаарс Консолидейтид“. Както за своите „Бюти гоуст П9“, излизащи от конвейерите на СМС, Клопе не желаеше миньорите в Ботсуана да понасят излишни рискове. Щеше да изпрати незабавно необходимите суми за обезпечаване сигурността на миньорите. Само тогава щеше да се съгласи на нови проучвания.

Внезапно банкерът бе ослепен от мощния прожектор, който Щрол беше насочил към него. Ръцете на професора се появиха в светлинния поток, дълги и бели. Те мърдаха, сякаш нищо не ги свързваше с китките и раменете на тялото, което оставаше в сянка. Клопе, напълно заслепен, не можеше дори да различи силуета на Щрол. Той затвори очи, за да избяга от хилядите слънца, експлодиращи в ретината му. После усети, че професорът му завързва салфетка около врата. Омер остана учуден от мълчанието му. Обикновено Щрол не прекъсваше неизчерпаемите си истории, на които се смееше сам, наставяйки ги една след друга, докато накрая те подействаха хипнотично върху клиента.

— Добре ли се чувствате? — осведоми се Омер Клопе.

— Да, да… Сега заедно ще направим малка равносметка…

Аугуст Щрол желаеше да му изкрещи да бяга. За да се убеди, че не сънува, той хвърли поглед към завесата, зад която жена му с бръснач върху гърлото бе задържана от двамата агресори. Завесата се открехна, откривайки лицето на херкулеса от панаира, който му отправи окуражителен поглед. До него с разширени от ужас очи стоеше Ингрид, държана от втория мъж с глава, опъната назад, и с острието на бръснача върху гръкляна.

За да не полудее, Аугуст Щрол се впусна в безкраен професионален монолог. Трябваше да бъде спокоен, за да не привлече вниманието на банкера. Последният теоретически знаеше поне толкова, колкото и зъболекарят, като всеки фанатик на дадена тема.

— Сега имам отговора на въпроса, който ми поставихте онзи ден… Наведете се леко наляво… Така… Да… Мерси… Нали знаете, по повод на разрушаването на зъбния емайл… Това не е възможно, преди да се разруши апатитният кристал…

— Аха — забеляза Клопе.

— Дръжте устата си отворена. Органичните материи се вмъкват в минералната основа. Както знаете, криогенните бактерии в мнозинството си не са протеолитични…

Омер Клопе вдигна ръка, за да вземе думата. Той усети, че ръцете на Щрол пускат челюстта му.

— Има и една друга възможност: постепенно разтваряне на органичната основа на зъбния емайл.

Плувнал в пот, професорът не можа да преодолее изкушението да погледне към завесата. Гигантът показваше признаци на нетърпение. Той отговори механично на въпроса на Клопе.

— Малко вероятно, скъпи приятелю… малко вероятно… Всички съставки на емайла са разтворими. С РН 7 в дестилирана вода само 1,2 на сто от емайла се разтварят за пет седмици…

„Нищо няма да стане. Клопе незабавно ще усети клопката, щом се опитам да го упоя… Ще пита защо? Какво да му кажа? Той много добре знае, че зъбите му са в отлично състояние… Но ако не го направя, другите зад завесата… Ингрид…“

Щрол вече нямаше нито време, нито възможност да избира. Под въздействието на страха, който притискаше стомаха му, той се засмя фалшиво и нещастно:

— Ще опитаме нещо ново, изключително ефикасно… От Швеция. Дръжте устата си затворена! Ще трябва да повдигна венеца на нивото на четвъртия кътник. Леко възпаление… Искам да го видя по-отблизо…

Омер неразбиращо смръщи едната си вежда.

— Отпуснете се… Отпуснете се… Някакво възпаление на нивото на венеца. Често се случва…

Докато говореше, Щрол манипулираше с маската, която беше свързана с гъвкава тръба с минибутилката, съдържаща азотен двухлорид.

— Поемете дълбоко два-три пъти въздух…

Клопе замръзна. Нали вчера Щрол го бе преглеждал? Такова възпаление не се получава за една нощ. Искаше да проговори, когато усети, че Щрол поставя маската на лицето му.

— Не мърдайте… отпуснете се… вдишвайте…

Сам не разбирайки защо, Омер направи опит да се изправи. Рефлекторно той пое дълбоко въздух и незабавно усети, че силите му го напускат. Омер вдигна ръка, за да протестира, хвана се за ръкава на професора и изведнъж изпита необходимост да поеме въздух. Последва дълбоко вдишване и маската обхвана цялото му лице. Ръката на Щрол стана непоносимо тежка, като метален блок, и прожекторът го обгърна със студени и кристални избухвания.

Той загуби съзнание. Дълги секунди след това професорът продължаваше да държи маската върху лицето му. Когато се убеди, че банкерът спи дълбоко, обърна пълните си със сълзи очи към своите палачи.

— Не мога… — изстена Щрол. — Не мога…

Той избърса потта, която струеше по челото му, и изкрещя:

— Не мога!

Здравенякът направи четири крачки към него и тежко го зашлеви.

— Хайде, започвай, глупако! Или искаш да пуснем малко кръвчица на жена ти?

С шумящи слепоочия Аугуст погледна безнадеждно към Ингрид. Тя беше бяла като смъртник. По лицето й само очите изразяваха ужаса, който изпитваше в момента. Върху гърлото й бръсначът не се помръдваше нито милиметър.

Той разбра, че тя ще умре, ако не действа незабавно. Борейки се с непреодолимото желание да повърне, зъболекарят взе клещите и потърси най-добрия ъгъл за атака. Залавяйки един от кучешките зъби с инструмента, Щрол натисна надолу. Неподвижната глава на Клопе последва движението. Професорът я блокира, натискайки с лакът върху челото. Раздвижвайки инструмента нагоре-надолу, той размърда зъба. След това с нещо като голям нож разтвори венеца, прерязвайки лигамента, който държеше костта към челюстта. Натисна с клещите… Още веднъж… Нещо изпука. Под любопитния, неутрален поглед на Белинцона Щрол хвърли мокрия от кръв зъб върху металическото плато. След това атаката продължи към следващия кучешки…

Когато горната челюст на Клопе се оголи напълно, лишена от всичките му зъби, професорът, покрит със студена пот, хвърли умоляващ поглед към Белинцона. В очите му не се четеше никакво милосърдие, а няма заповед да продължи.

Най-голяма трудност създадоха кътниците с техните разклонени корени. Сдържайки бунтуването на стомаха си, зъболекарят потърси помощта на един елеватор, с който, заклещвайки го между костта и корена, измъкна кътниците от тяхната алвеола.

— По-бързо!… — изръмжа Белинцона, когото зрелището започваше да отегчава.

Осем минути по-късно всичко беше свършено. В устата на Омер Клопе нямаше нито един зъб. Погледът на Щрол падна върху металното блюдо, където в малки локвички кръв лежаха извадените зъби. Погледът му се изцъкли и краката му се подгънаха. Той бавно се свлече на пода.

Белинцона изрази с лицето си нескрито презрение. Той грубо разтвори устата на банкера, пъхна пръст в нея и с едно бързо кръгово движение се убеди, че венците не оказваха никакво съпротивление. Работата беше извършена съвестно. Явно доволен, Пиетро избърса пръста си в сакото на Клопе.

Фолко Мори пусна Ингрид, прибирайки бръснача. Младата жена залитна. Минавайки покрай нея, Белинцона я погледна мило. Огромната му лапа се издигна във въздуха и плесна по челото със сух плясък Ингрид. Тя бавно се свлече на пода. Фолко отключи вратата на стаичката, в която се пазеха протезите. Тя водеше към служебната стълба, по която той спокойно заслиза, докато Пиетро внимателно заключи вратата след себе си.

Една минута се изтърколи. В пустия кабинет нищо не се помръдваше. Магнетофонната лента продължаваше да се върти, дифузирайки музиката на Вивалди. Телефонът звънна десетина пъти, после се умълча.

Омер Клопе леко се раздвижи. Отвори изумено очи, повдигна пръсти към устата си и констатира, че са пълни с кръв.

Поглеждайки надолу, забеляза неподвижното тяло на Аугуст Щрол. Той обходи с поглед стаята и забеляза неподвижното тяло на Ингрид. Престилката й се беше вдигнала нагоре, откривайки нежните форми на бедрата. Тя лежеше напреки пред вратата.

Отказвайки да възприеме станалото за момент, той се изправи, залитайки, използвайки подпорките на фотьойла, като се приближи до едно от огледалата, обковани с бронз. Без да може да се познае, Клопе дълго гледа към човека, който го наблюдаваше от стената. Лицето му беше покрито с кръв, както и салфетката, обвита около врата му. Той видя също как от устата му се стичат широки струйки кръв, рисувайки вертикални линии по брадата му.

Сърцето му биеше като парен чук. Той концентрира остатъка от куража си, за да се убеди в това, което смътно предугаждаше. Клопе отвори уста.

Окървавените му венци представляваха гладка, лишена от релеф повърхност. Сякаш преди сто години той бе седнал с превъзходни зъби в този омразен фотьойл. Сега на тяхно място нямаше нищо. По бузите му потекоха сълзи. Омер се отдръпна зашеметен от огледалото, което отразяваше постигналото го нещастие.

Ингрид беше седнала на килима и го гледаше с разширени от ужас очи. Телефонът иззвъня. С жест на робот, без да обръща внимание на мъжа си, който тихо стенеше, тя вдигна слушалката. Сякаш нищо не бе чула, толкова безизразно беше останало лицето й. Подаде слушалката на банкера. Той машинално я пое. Жестовете на двамата бяха бавни като на забавен филм.

Макар и шокиран, Клопе незабавно позна гласа на другия край на жицата. Той никога нямаше да го забрави — гласът на Итало Волпоне.

— Второ и последно предупреждение… Ако авоарите не бъдат деблокирани преди 13 часа, не отговарям нито за вашия живот, нито за живота на семейството ви.

Клопе нямаше сили да изхрачи голямото парче съсирена кръв, което се беше образувало в устата му. Той го премести с език, мъчейки се да успокои дишането си, и засрича с глас, обезобразен от липсата на зъбите му:

— Пукни!