Пиер Рей
Аут (13)

12.

Анджело Барба се размърда във фотьойла си. Всеки път, когато Габелоти минаваше покрай него, той усещаше движението на въздуха, предизвикано от сто двадесет и петте килограма плът. Донът беше побеснял. Той мереше надълго и нашироко с крачки салона, хвърляйки яростни погледи към съветниците си. Малко по-далеч в своя ъгъл, Карло Бадалето чакаше бурята да отмине.

Яростта сякаш изостряше булимията на дон Еторе. Огромното плато, пълно с малки сандвичи, постепенно се изпразваше, поглъщано от Габелоти, който пъхаше разсеяно ръка в него при всяко отиване и връщане.

Само преди час Филип Диего го беше информирал за неуспеха на мисията си с Омер Клопе. Еторе беше стигнал дотам, че обвини адвоката в некадърност и отсъствие на дипломатичност.

— Защо не го повикате лично и не дадете заповедите си директно? — беше предложил с леден тон Диего.

— Това съвет ли е?

— Не. По-добре да не се водят подобни разговори по телефона.

— Тогава? След като сте неспособен да ми дадете по-добър съвет!

Наум им идваше една идея. Но двамата не споменаха за нея. Габелоти, тъй като не искаше да споделя с никого мислите си, дори и с този адвокат, минаващ за един от най-доверените — ами ако Волпоне беше приготвил за него участта на О’Брайън? Филип Диего — със съмнението да не получи отказ от Габелоти: можеше да му бъде доверен номерът на сметката и незабавно да бъде наредено прехвърлянето на капитала, ако Волпоне не ги беше изпреварил.

— Защо не напишете писмо?

— Защото това ще бъде най-големият идиотизъм!

Диего знаеше това добре. Измъкването на капитали и неплащането на данъци бяха черните овце на американското правителство. Всяка кореспонденция, адресирана до Швейцария или до друг данъчен рай, ставаше незабавно подозрителна в очите на ФБР, СЕК или данъчните власти. Писмата бяха огромен риск за изпращача.

— Колко жалко, че не можете да се явите лично — каза наслуки адвокатът.

Габелоти отговори с ругатни. За кой ли път страхът от летене пречеше на бизнеса му. Това беше по-силно от него. Просто той не можеше да се качи на самолет! По силата на логиката това му изглеждате глупаво, но всяка фибра на тялото му крещеше, че той ще умре още при излитането, щом вратата на самолета се затвори зад него.

Каква глупост! Не можеше да пише, да телефонира, нито да довери някому номера, даден от О’Брайън. Още по-малко сам да се яви в Цюрих. Освен да отиде в Европа с кораб, което щеше да му отнеме минимум пет-шест дни, през време на които двата милиарда сто пъти щяха да отлетят или да сменят собственика си.

На края на търпението и на нервите си, неможещ повече да остане в неведение, той реши да предприеме един добре пресметнат риск: да се обади на Клопе и да му довери номера на сметката си, като му се представи. За нещастие, когато се свърза с Цюрих, там беше петнадесет часът, времето, в което Омер влизаше в Гросмюнстер.

— Кога ще се върне?

— Не преди утре сутринта, господине.

— Няма ли телефон, по който мога да се свържа с него? — настоя Габелоти, който не желаеше да има работа с друг, освен с банкера.

— Не, господине. Желаете ли да ви свържа със заместник-директора господин Гарнхайм?

Габелоти беше затворил. Той грабна последните сандвичи от платото и ги напъха в устата си, гълтайки ги почти без да дъвче.

— Поне Рико да беше се обадил… — намеси се Кримело.

Еторе повдигна рамене.

— Дон Еторе, струва ми се, че изпускаме най-важното — каза Барба. — Разбирам и разделям съмненията ви. Има нещо, което може да ни успокои: Бебе Волпоне е в Швейцария, нали? Мислите ли, че ако беше опитал да направи нещо, нямаше да изчезне нанякъде?

— Има нещо гнило! — изгърмя гласът на Габелоти. — Аз не вярвам на нито дума от това, което ни разказа Юделман. Искат да ни приспят! Аз съм откъснат от всичко, без никакви новини!

— Кога трябва да се появи отново Моше?

— Чакам го. Ако нищо ново не ни съобщи, ще ги атакуваме незабавно.

 

 

Луи Филипон огледа един по един десетте мъже, които щяха да го последват в предстоящото пътуване. Сцената се разиграваше в почетния салон на „Добрият клюн“, ресторанта, който донесе славата му. Отбелязан с „три звезди“ в продължение на единадесет последователни години в „Мишлен“, „Добрият клюн“ стана гордостта на френската гастрономия. Старото, изолирано, недобре поддържано помещение на брега на Дюранс се беше уголемило вследствие на неизвестния феномен на обуржоазяването в течение на годините. Всички доходи на Люсиен и Жинет Филипон бяха вложени в модернизацията и подновяването на ресторанта.

Ден след ден, когато не царуваше на касата, където правеше мили очи на клиентите, Жинет обикаляше из старите ферми, от които купуваше за жълти сантими рустически мебели, часовници от времето на баба й, свещници от бронз, статуи от мед, двестагодишни масички, покрити с патината на времето от неизвестни мебелисти, любители на перфектното и изящното.

Днес нито една важна персона, заминаваща от Париж за Ривиерата, не можеше дори да помисли да не прекъсне пътуването си, за да навлезе по зелените пътеки, водещи към „Добрият клюн“ под автомагистралата, към неговата клиентела от световни знаменитости.

Филипон бяха притежатели на осем Златни книги, изпъстрени с автографите на знаменитости, посеяни с дитирамби относно качествата на кухнята, превъзходното обслужване, рафинираната изба и топлотата на гостоприемството. Беше се намесил снобизмът. Беше модно да се посрещат като звезди Филипонови в най-известните салони. Веднъж в годината, от средата на октомври до края на ноември, двойката излизаше в отпуск. Луи Филипон не отиваше къде да е. На лов в Кения за едър дивеч или на риболов за еспадон край Бермудите, в преследване на зубри в Полша или участие на търг в Лондон, в салона Кристи, ако имаше информация, че ще се продава някаква ориенталска картина или друг рядък обект.

Жинет Филипон, която по-скоро беше тлъстичка, се обличаше при Ив Сент Лоран, а Луи предпочиташе бреговете на Темза или римските шивачи. В гаража чакаха едно спортно бентли и едно ферари. По неизвестни скрупули Филипон се беше въздържал да купи ролс-ройс, най-вероятно за да не обиди някои от клиентите си, макар че Жинет мечтаеше за нея, убеждавайки мъжа си, че механиката е еднаква и само разликата в предната маска на двата автомобила не променя нищо в класата им. Когато Жинет ставаше упорита, той пускаше следната формула, за да я обезоръжи: „Ролс… Ролс! Та нали всички го имат. Не намираш ли, че това звучи малко обществено?“.

Жинет, убедена от аргумента, беше преглътнала горчивия хап без съпротива. Животът й минаваше в непрестанни опити да премахне дванадесетте килограма в повече, наследство от пубертета. В тази тиха борба, белязана с периодичните курсове за отслабване, с масажи, сауни и различни диети, килограмите винаги побеждаваха.

Когато най-известните имена на Франция се вкарваха в разноски, за да приемат Филипонови, той беше този, който поглъщаше повечето от съмнителните блюда, които им се поднасяха. Не че Луи беше зависим от своята половинка. Още повече че в годината, която бе започнал да спекулира на борсата и да играе голф, се беше обадила за първи път язвата му. От спекулация на спекулация — след една добра вечеря при него банкерите ставаха бъбриви — Филипон се бе снабдил със солиден пакет акции, поверени на Трейд Цюрих Банк. Химене и Омер не пропускаха да посетят „Добрият клюн“, когато почиваха на Лазурния бряг. Луи се беше запознал с малката Ренате, когато тя бе едва на дванадесет години. По това време съкровеното й желание беше печена царевица.

Тогава Луи току-що беше отворил своето заведение. Кариерата му бе започнала като мияч на чинии в един марсилски ресторант. После малко по малко той се бе заинтересувал от кухнята, подтикван и окуражаван от шефовете си, които охотно споделяха с него своите специалитети. Те бяха единодушни в откритието си — Луи Филипон се беше показал добър и надарен ученик. Малко фантазьор, но надарен. Малкият Филипон подобряваше и подменяше съставките на ястията, по своята същност перфектни, така че понякога всичко изглеждаше противно на известните принципи, скандализирайки каноните на кулинарията — неспособен да имитира, той бе започнал да създава.

При него едно и също ястие никога не се приготвяше по един и същи начин. През цялото време, обхванат от манията за създаване, той прибавяше, отнемаше и разбъркваше по нещо ново. Не беше рядкост младите стажанти или чираци да го наричат „метр“. Далеч от мисълта да протестира, Луи не им правеше забележки, тайно удовлетворен от отдаваната му почит.

Междувременно журналистите отбелязваха успехите му, коментираха изказванията и описваха пътуванията му. Луи, който знаеше какво е животът, никога не бе поискал сметката, когато те му гостуваха. Опитен в човешките отношения, той ставаше бесен в кухнята. Обхванат от своите демони, крещеше, тъпчейки омлета с трюфели, направен недостатъчно пенлив от несръчен помощник, изгонвайки незабавно готвача, осмелил се да му противоречи по някой въпрос на неговата доктрина, тормозейки шест миячки на чинии, когато някоя сосиера му се струваше недостатъчно блестяща.

Сметките му бяха доста солени, но сандвичите с пресни домати, агнешкото с аромати от Прованс, „Откачената“ салата, гъшият дроб, скаридите, пълненото артишок^[1] оставяха в сърцата на клиентите му спомен, достатъчно ефектен, за да запълни празнината в банковите им сметки. Разбира се, Луи Филипон никога не пътуваше, за да показва таланта си извън своето заведение. Целият свят се извървяваше при него, предварително имайки грижата да си запази маса. Принципът бе нарушен сега само от приятелски чувства към Омер Клопе, който в трудното начало беше препоръчал услугите му на „златната“ швейцарска клиентела.

— Жан?

— Метр?

— Какво е това около шията ти?

Чиракът се изчерви силно…

— Вратовръзка…

— Това аз наричам сиджимка! Да не би да искаш да загубим престижа си в Цюрих? А колкото до вас… — Той се заразхожда между сътрудниците си с чувство на превъзходство. — Колбасари, пекари, сладкари, бармани, помощник-готвачи, препоръчвам ви да не забравяте колко необикновено е нашето пътуване! Няма да казвам, че сме френски посланици, но трябва да се считаме за такива! Трябва да покажем на Швейцария какво могат да създадат специалисти като нас от едно блюдо по поръчка! Никакви декларации пред местната преса преди нашето представяне… Разчитам на вас! А сега на път!

След тези думи той целуна Жинет и напъха войската си в минибуса фолксваген, чиято врата затвори собственоръчно. След което скочи в своето ферари. Посока — Маринян. Без да го иска — жестът показваше класата на бъдещата младоженка — тя беше наела за него целия отсек първа класа на полета Марсилия — Цюрих. Луи не искаше да пътува със своите служители, затова реши да пътува във втора класа: известността му беше достатъчно голяма, за да мине за ексцентрик.

Само великите не се боят от разсъбличане пред обществото.

 

 

За да се доберат до Зоненберг, трябваше да преминат през терен за голф, после наляво по Зоненбергщрасе, после наляво по Ауроращрасе.

— Не си избрал лош квартал — потвърди Волпоне.

— Вие искахте нещо по-добро — изкашля се Ландо.

От двете страни се виждаха разкошни вили, оградени от високи стени.

— Тази улица се нарича Банкерска — прибави Ландо.

— Защо?

Барето с достатъчно широк жест очерта изключителния изглед към града, безупречните поляни с разхвърляни по тях цветя, които се виждаха през решетките от ковано желязо. Беше четири часа след обяд, времето беше топло и въпреки напрежението, пулсиращо в слепоочието му, Итало не можеше да не се възхити от аромата на пролетта.

— Имаш ли достатъчно пари?

— Останаха ми хиляда долара. Платих девет хиляди, не само за три, не за шест.

Той хвърли поглед към Волпоне, за да прецени дали не е ядосан.

— Виждам, че не скучаете тук, в Цюрих! — възкликна Итало.

Ландо облекчено погали акселератора на своята „Бюти гоуст П9“. Това се казва автомобил! Досега я бе само галил, но като преминат тези неприятности, ще я понастъпи, както си знае, по аутобана. За момент Ландо си спомни за дон Дженко Волпоне, който му беше направил този кралски подарък. Каква класа! Итало беше по-малко приятен от брат си със своите внезапни нервни избухвания, агресивен, но затова пък какъв шеф! Когато Ландо му беше докладвал за мисията на Инес, в очите на Итало се четеше скрито възхищение. Трябваше два пъти да повтори случилото се, уточнявайки известни забавни моменти, които го бяха развеселили:

— Каква физиономия е направил този пикльо, когато тя му е показала мацата си?

— Изглежда, очите му са изхвръкнали от орбитите си.

— А останалите, когато Инес им е показала задника си под носа им?

— Като ударени от гръм!

Итало доволно бе поклатил глава. Все пак той не беше присъствал на спектакъла. Когато бе запитал Инес за подробностите, тя беше подхвърлила:

— Направих каквото ми каза. Остави ме сега на мира.

Ландо беше принуден да повярва на честната й дума.

— Ето, тук е, падроне…

Той насочи автомобила, преминавайки през тежък бронзов портал, който беше оставил отворен по време на посещението си заедно с дамата от агенцията. С много голям труд се беше освободил от нея, притеснен от наложената му роля на джентълмен, с която явно не беше свикнал. Ако не беше така, щеше да я изрита навън с ругатни. Тя много искаше да му докаже, че сребърните прибори са на мястото си, да преброява един по един ножовете и вилиците, да му демонстрира, че нищо не липсва в тоалетните, дори функционирането на казанчетата с вода и изправността на електрическите крушки. Тя непрекъснато повтаряше като папагал:

— Съжалявам, че ви губя времето, но госпожа Дейвис е много дребнава!…

Ландо отчаяно беше изтърпял кваканията й в продължение на половин час.

— Случва се и по-лошо — лаконично бе отвърнал той, хвърляйки поглед на собственик върху вилата.

Всъщност това беше един малък замък, състоящ се от два етажа и покрив, снабден с прозорци, отварящи се към сиви керемиди. Фасадата беше бяла, както и дървените щори. На площадката се достигаше по модерна двойна стълба с шест стъпала, образуващи партера, заедно с масивна врата в черно, увенчана с бронзова, боядисана в златно топка вместо звънец.

— Сега ще ви покажа всичко — каза Ландо.

Докато той измъкваше някакъв ключ от джоба си, Итало хвърли поглед към градината. Растителността беше толкова зелена, че приличаше на килима на рулетка. Цветята растяха мързеливо в подножието на гигантски кедри. Той си помисли за Анджела: ето едно място, където би й се харесало. Тя често споменаваше, че нищо не й е необходимо, за да бъде щастлива, освен една добре гарнирана с книги библиотека, малко зеленина и свободно време.

„А аз? Къде ме виждаш в тази програма?“

Вместо отговор тя се притискаше към него и му хапеше ухото. Той мислено си обеща, щом се измъкне от това тресавище, ще я заведе в Сицилия.

— Имам чест — каза Ландо.

Волпоне престъпи прага на приемната, която бе увенчана с лампион и картини от типа на онези, дето никой не разглежда и дето изобразяват прадеди в бойни доспехи и различни битки. Той бутна вратата на приемната, която извеждаше в градината.

— Колко стаи има тук?

— Вече не знам — намеси се Ландо, — тринадесет или четиринадесет…

Веждите на Волпоне се вдигнаха:

— Тринадесет?

— Повече или по-малко…

— Тичай да ги преброиш и се върни веднага! Телефонът работи ли?

— Да.

— Къде е?

Ландо му го посочи върху старинна табуретка.

— Има и друг, в стаята ви.

— Стаята ми? Ти ли избираш вече вместо мен?

— Но тя е най-хубавата — искрено каза Ландо.

Итало го освободи с небрежен жест на ръката си. Барето се беше показал послушен и полезен, но си оставате един сутеньор. По неизвестни причини Итало го мразеше. Макар че проституцията беше един от основните стълбове на богатството на Волпоне. Разбира се, по една индустриална стълбица, по която жените се считаха за глави добитък, нищо повече. Между експлоататорите и експлоатираните не съществуваше никакъв контакт.

Във всеки случай благодарение на негърката на Ландо Омер Клопе беше загубил това, на което държеше най-много: социалното си достойнство.

Но това бе само началото. Волпоне беше предвидил една експлоатация на три етапа, за да скърши съпротивата на банкера. В началото — значимостта. На второ място — личността. На трето — семейството.

Итало погледна с неприязън телефона. Трябваше да информира Юделман за това, което досега беше тайна: смъртта на О’Брайън. Много често при спорове с Дженко Моше беше смекчавал нещата и постигал съгласие. Консилиерето изпитваше почти бащински чувства към по-малкия Волпоне. Итало го знаеше. Точно затова той търпеше от Моше неща, които не позволяваше никому другиму. Юделман знаеше това и понякога казваше точно това, което му бе на ума, или открито изразяваше несъгласието си по дадени въпроси. Узнавайки, че Итало е унищожил последния им шанс, щеше да избухне…

Почти със съжаление той набра номера на Моше. Телефонът успя да звънне само веднъж…

— Аз съм — каза Итало.

— Боже мой! — изписка Юделман. — Търся те от часове! Къде си?

— На същото място.

— Зарежи всичко, Итало! Зарежи го! Ще стане лошо, много лошо! Върни се!

— Това ли е всичко, което имаш да ми кажеш?

— Слушай, Итало, страхувам се! Достатъчно глупости извършихме! Още една крачка и всичко ще рухне!… Ти си под наблюдение!

— Вече не. Въпросът е уреден.

— Уреден?

— Казах ти, че е уреден! — избухна Волпоне. — Не ти ли е ясно?

— От хотела ли се обаждаш? — предпазливо попита Моше.

— Не. Можеш да говориш спокойно.

— Габелоти полудява! Казва, че се мъчим да го измамим!

— Защо слушаш тази дебела свиня? Падаш ми…

— Тази свиня ще ни ликвидира всички! Всички!

— Наистина ли? — прозя се Волпоне.

— Той вече не знае какво говори! Казва, че ти си наредил да премахнат О’Брайън!

— Това не е така.

— Знам! Но това не променя нищо!

Итало пое дълбоко въздух и спокойно каза:

— Аз не съм карал никого да убива този негодник. Сам го очистих.

По линията настъпи тишина. После се промъкна свръхнапрегнатият глас на Моше:

— Но ти си луд!… Луд!…

— Беше нещастен случай! Разпитвах го и той ми се подигра!

— О, не!… — изстена безнадеждно Юделман. — Не… Това е твърде глупаво!… Ти нищо не си разбрал…

— Ще се разплача!

— Добре. Сега Габелоти може да прави каквото си поиска. Комисията ще го одобри!

— Ти глух ли си? — почервеня Волпоне. — По-добре питай Габелоти какво правеше О’Брайън в банката, когато го спипах? Хайде! Сега какво ще ми кажеш?

— Итало, аз се срещах с Габелоти!… Не знам какво се е случило…

— Аз пък знам! Този мръсник е организирал убийството на брат ми, за да свие нашите мангизи! А сега, след като си смъкнал гащите си пред него, ще си мисли, че може да плюе върху мен и занапред!

— Итало!

— Млъквай! Щом като си приятел с него, питай го какво е правил приятелят му при Клопе?

— Итало!… Ами ако О’Брайън е работил за своя сметка?

— Нещастник! — презрително подхвърли Итало. — Да не мислиш, че се намираш в някое кино?

— Забравяш едно нещо! Габелоти има номера още от самото начало! Достатъчно е да каже само една дума!

— Откъде знаеш, че не го е направил? — Волпоне се задуши от гняв. — Защо е изпратил тази измет О’Брайън? А? Обясни ми!

— Итало, ще бъда откровен… Не зная какво става… Има много неясни неща… Да се караме — няма да стигнем до нищо добро. Може да загубим всичко!

— Без мен! Брат ми е мъртъв и парите ни може би са отлетели нанякъде! Няма какво да губя, няма!

— Дай ми един шанс…

— Не се бъркай повече!

— Върни се в Ню Йорк! Ще се обясним с Еторе! Картите ще са на масата!

— Питам се, като си толкова тъп, как Дженко те е държал досега?

— Тогава ще отида сам! — отсечено рече Моше. — В интерес на фамилията!

— Фамилията — това съм аз! — изкрещя Волпоне.

— Итало, за последен път те моля: върни се в Ню Йорк.

— Върви по дяволите!

— Те ще те ликвидират! — с нисък, леден глас каза Моше. — Но няма да позволя да подхвърляш на опасност живота на Франческа, на децата, на Анджела…

Итало се облещи.

— Анджела? — изтръгна се от гърлото му.

— Ако до няколко часа не се върнеш, нека Бог да ни пази! — каза Моше Юделман.

После настъпи тишина.

Зашеметен, Итало дори не намираше за необходимо да върне слушалката на мястото й. Мозъкът му за момент остана парализиран пред вълната адреналин, нахлула в него, докато шумът от поставянето на слушалката резонираше в ушите му. Моше имаше право: Анджела!… Трябваше да я предупреди да се скрие незабавно!

 

 

— Това е ужасно! — възкликна Ренате. — Трябва да са легнали, за да имат чувството, че са изправени.

— Разкошно! — възкликна Курт. — Само тези, които няма да бъдат пияни, ще имат чувството, че са препили…

Те лежаха по гръб в това, което преди два часа беше традиционният приемен салон на цюрихската буржоазия. Дори Химене сега не би могла да го познае. Работниците бяха откачили всички картини и ги бяха фиксирали на стената нагоре с краката.

— Погледнете! — възкликна в екстаз Оскар Хепбрауер. — Когато картините са шедьоври, те са толкова красиви и така, и обратно закачени!

Оскар представляваше абсолютният авторитет по декорации в Цюрих. Беше завършил през 68-а изящни изкуства, в същата година бе атакувал Сорбоната, бе окупирал Одеон, бе приготвял бомби с пълнеж от бои за своите колеги, рисуващи заплашителни лозунги по стените на Париж. Това бяха оръжия, които струваха много в очите на златната цюрихска буржоазия. Той притежаваше двойния ореол: като човек и на крайностите, и на действията.

Защитавайки антиконформистки идеи, Оскар изпадна във възторг от идеята на Ренате: „Всичко наопаки“. Беше се трудил три седмици, за да изработи проекта. Сега нещата се оформяха пред очите му. Работниците му бяха фиксирали на тавана материя, която представляваше нарисуван под. За по-голяма реалност върху нея бяха закрепени столове със седалките надолу.

— Няма ли да може да се закрепи и един фотьойл Луи XV? — попита Ренате.

— Много е тежък — отсече авторитетно Оскар. — Мисля, че нощната масичка ще свърши същата работа… Пол! Масата!

— Сега… Сега!…

— Защо да не сложим и малко отпадъци? — намеси се Курт, който не желаеше да изостава в тази абсурдна ситуация.

— Банално… — забеляза Оскар, — твърде банално. Лайната трябва да се използват с мярка… И без това са навсякъде… Това дава…

— Оскар! — прекъсна го Ренате. — А дрехите? Сякаш някой е разпръснал дрехи по пода!

— Да не прекаляваме!… Първо основните линии. Подробностите след това… погледнете вашия Писаро!… Това небе надолу! Изключително!

Той се присъедини към Ренате и Курт на пода, извивайки се смешно, за да може да провре главата си между краката.

— Какво ще се получи с Винчи, а? Представяте ли си? Един Леонардо нагоре със задника? Невиждано! Пол, какво става с масата?

Общо бяха десет души. За да не прекали с търпението на родителите си, Ренате искаше всичко да бъде свършено в съвсем кратки срокове.

— Картбланш! — беше казала тя на Оскар. — Взимаш хора, колкото са ти необходими, и работиш ден и нощ. След сватбата целият бардак да се махне веднага.

Хепбрауер, който не отстъпваше пред нищо, още повече пред един тлъст чек, беше кимнал с разбиране. Всички вестници щяха да пишат за това. Тъй като имаше много приятели в местната преса, събитието щеше да му послужи за отлична реклама.

— А това не е ли красиво? — попита той, сочейки един работник, носещ полилей, чиито фалшиви кристали бяха залепени обратно на земното притегляне с помощта на лепило. — Носещата му част ще излиза от пода… Искам да кажа от тавана! — Той се коригира навреме, пъшкайки. — Ще разхвърлям три-четири из помещението… Я покажи… Хюберт! Горе вляво ще сложим масата и бутилките! Готово ли е?

— Ето…

Бутилки с алкохол от всички възможни марки бяха закрепени по същия начин, както полилеят, върху гладката стъклена повърхност на една масичка с къси хромирани крака.

— Прибави и букет цветя!… Внимавай там горе! Да не прекалим с тежестта!

Той се обърна към двамата годеници и им намигна съучастнически.

— Ах, приятели! Каква прелест! Какъв вкус! Всички дълго ще говорят за вашата сватба!

Курт взе ръката на Ренате в своята. С напредването на работите идеята им се превръщаше в реалност и той започна да изпитва известно смущение. Неговото вътрешно дребнобуржоазно чувство започваше да се бунтува срещу този алогизъм, който го прелъстяваше толкова на думи. Но машината се беше завъртяла… Беше твърде късно да даде вид, че се противопоставя. Изведнъж реши да подсили нещата.

— Оскар, кога ще сложиш тавана си на пода?

— По-късно, по-късно!… Деца, не искам да ви гоня, но ми забавяте темпото!… Разрешавам ви да идвате тук всеки два часа… Ще видите как напредваме. Дотогава ще трябва да завърша пода върху тавана.

Щом като усети допира на ръката на Курт, Ренате измъкна своята, без да мисли. Нещата изглеждаха извън нейния контрол. Само от инат тя беше обърнала всичко с краката нагоре. Сега, когато този затвор все повече се разширяваше, тя разбра, че капанът се е затворил.

— Идваш ли?

— Да вървим — съгласи се Курт.

— Ренате! — възкликна Оскар Хепбрауер. — Макар че си мислила за всичко, все пак съм ти запазил няколко изненади! Ще ги видите, деца!… Ще ги видите!…

 

 

Моше Юделман влезе в бюрото на дон Еторе като овца на заколение. Кармине Кримело, Анджело Барба и Карло Бадалето го разглеждаха сред дългата враждебна тишина. Моше дори не ги погледна. Той направи две крачки към Габелоти и проговори с твърд и решителен глас:

— Дон Еторе, мога ли да говоря с вас на четири очи?

— Излезте — каза на своите хора Габелоти, махайки с ръка.

— Един момент, падроне — намеси се Бадалето.

Той обискира набързо Юделман, който запази невъзмутимото си презрително изражение на лицето.

— Навън! — повтори дон Еторе на Бадалето, повдигайки рамене.

Карло затвори вратата зад себе си.

Габелоти повдигна едната си вежда и погледна Моше.

— Слушам те…

Пристигайки при дон Еторе след безрезултатния разговор с Волпоне, за Моше не беше трудно да прецени, че този жест представлява израз на добра воля, що се касае до него самия. Ако беше сбъркал и Итало се окажеше прав, толкова по-зле за него: той нямаше да излезе жив от това здание.

— Дон Еторе — започна той, — бяхте ми казали да се върна и ето, аз съм тук. Доброволно. Вярвам в чувството ви за справедливост и в мъдростта ви. Не съм член на вашата фамилия, но ние всички сме деца на едно семейство — Синдиката. Ние достатъчно поработихме с вас, за да не допускаме оръжието да надделее над разума.

Хрускайки фъстъци, Габелоти го слушаше внимателно. Фактът, че Юделман се беше върнал, за да попадне в ръцете му, беше добро предзнаменование. Неговите хора след доста безплодни опити бяха успели да открият личния телефон на Омер Клопе. За нещастие Еторе нямаше шанс, така както и преди това в банката. Някакъв женски глас беше съобщил, че банкерът не е у дома си, и го беше помолил да назове името си. Тъй като той отказа, връзката беше брутално прекъсната. За момента не му оставаше друго, освен да чака и да се моли Волпоне да не ликвидира сметката. Това, че Юделман се намираше тук, показваше противното.

— Всъщност трябва да знаете, че съм тук против волята на Итало Волпоне.

— Свърза ли се? — попита Еторе, не успявайки да скрие любопитството си.

— Да.

— Още ли е в Цюрих?

— Да.

Габелоти погълна пълна шепа фъстъци, после подаде кутията на Юделман, който му благодари с кимване на глава.

— Каза ли ти какво прави там?

— Убили са брат му — напомни Моше.

— Това го казва той.

— Разрешете, дон Еторе… Тази история ни е извадила от релсите. Всеки от нас рискува да произнесе думи, които не мисли, думи, породени от гняв. Преди известно време вие хвърлихте върху Итало сериозни обвинения. Аз не се съгласих с тях. От своя страна Итало също ви обвини. Аз отново не се съгласих. Моето съкровено желание е да се установи истината и да се сложи край на това недоразумение, което рискува да разруши нашето начинание.

— След като твоят дон е мъртъв, от чие име говориш?

— От мое име, в името на разума и на общия ни интерес. Трябва да добавя, че след смъртта на дон Дженко неговият по-малък брат е упълномощен за момента да го замести начело на фамилията.

— Итало е един безотговорен тип!

— Не, дон Еторе. Итало е един обикновен човек, който до този момент не е носил никаква отговорност на плещите си. Импулсивен, инат, Итало Волпоне е убеден, че вашият съветник е действал зад гърба ви за своя сметка.

Моше издържа кръвнишкия поглед на Габелоти, макар че по гръбначния му стълб течеше студена пот. Ако някога този гигант разбереше, че Мортимър О’Брайън е мъртъв и че лично Итало го е убил, това щеше да означава безмилостна война, до последния жив човек. Естествено, първата надгробна реч щеше да бъде за Моше.

— Твоето мнение също ли е такова? — попита с неутрален тон Габелоти.

— Всички сме грешни, дон Еторе. О’Брайън също не прави изключение. Итало предполага, че брат му не е умрял случайно.

— Аз не съм убеден! — подхвърли Еторе с глас, пълен със закана. — Искаш ли да знаеш какво мисля за всичко това? Докато О’Брайън не се появи пред мен от плът и кръв, за да ми каже лично какво мисли за това, никой не може да ме убеди, че той ме е предал! Твърде удобно е да се хвърли вината върху един човек, който отсъства и не може да се защити! Много лесно! Не е нужно да си пророк, за да разбереш кого устройва това!… Итало Волпоне!

— Има едно радикално средство, за да се убедим, дон Еторе. Това ще ни помогне да излезем от задънената улица. Трима души притежават номера на банковата сметка. Дон Дженко, Мортимър О’Брайън и вие. Достатъчно е да се позвъни в Цюрих и всичко ще дойде на мястото си.

— Ако не съм го направил досега — излъга Габелоти, — това е от уважение към моя приятел Дженко!

— Ако Бебе Волпоне е сгрешил с посещението си в банката, без да ни предупреди — излъга на свой ред Моше Юделман, — това е, защото смъртта на неговия брат го е накарала да мисли, че вашият съветник се готви да ви изиграе кален номер. Сега той ви моли чрез мен, обадете се в Цюрих незабавно и дайте нареждане за трансфер на фондовете ни!

Габелоти се направи, че влиза в играта. Той погледна часовника си.

— Сега е твърде късно. В Европа е осемнадесет часа. Банката е затворена.

— Тогава утре, дон Еторе, щом отворят. Ние имаме пълно доверие във вас.

Габелоти се замисли.

— Всъщност знаеш ли как да се свържа с Итало?

— Разбира се.

Еторе рязко бутна телефона към Моше.

— Повикай го. Искам да говоря с него.

— Добре.

Маскирайки недоволството си, Юделман взе слушалката. Дотук той се надяваше, че играта върви по негов почин, без да влиза в конфликт, да се спестят човешки жертви и да се върнат двата милиарда. До момента преградата между двата варела с експлозив беше той. Сега, ако тези два варела се докоснеха, експлозията щеше да бъде неминуема. Между плещите му отново потече студена пот. Моше приятелски се усмихна на Габелоти, който не го изпускаше от погледа си.

— Хотел Сорди? Искам да говоря с господин Волпоне…

— Момент, моля…

За изненада гласът на телефонистката от Цюрих се чуваше из цялата стая: Габелоти беше включил някакъв усилвател към телефона. Моше мислено се помоли Итало да не е в хотела.

— Апартаментът на г-н Волпоне не отговаря.

— Дайте ми рецепцията… Рецепцията?

— Да, господине.

— Ключът на господин Волпоне на таблото ли е?

— Господин Волпоне не живее вече в хотела, господине.

— Моля?!

— Господин Волпоне поиска преди два часа сметката си. Вече не е в хотела.

Моше почувства, че се втечнява.

— Не е ли оставил някаква бележка?

— Никаква, господине.

Моше затвори, без да смее да погледне към Габелоти. Сега Итало беше някъде в града, без контрол, готов да върши всевъзможни щуротии. Веднъж се мре: Моше вдигна безнадеждно рамене.

— Сега, дон Еторе, вие знаете толкова, колкото и аз…

Може би трябваше да прибави, че бе умолявал Итало да се върне в Ню Йорк, да не се бърка в нищо, докато той не уреди нещата, но се чувстваше много уморен.

— Може би е на път към Ню Йорк… или ще ме търси у дома.

Юделман стана бавно.

— Къде отиваш? — запита Габелоти.

— Прибирам се. Щом се свържа с него, ще ви телефонирам.

— Моше — каза приятелски дон Еторе, — имаш уморен вид.

Той заобиколи бюрото си и постави на рамото му огромната си, наподобяваща свински бут ръка.

— Бих искал да ти предложа своето гостоприемство. Освен това ще си ми необходим при разговора с банката. Все пак ние сме съдружници. Почини си… Симеоне ще ти покаже стаята… Симеоне!

Симеоне Феро се появи незабавно, сякаш ухото му през цялото време бе останало залепено на ключалката.

— Падроне?

— Искам да придружиш моя съдружник Юделман до стаята за гости. Гледай нищо да не му липсва!

— Добре, падроне.

Моше се усмихна тъжно, със свито сърце.

— Имате право, дон Еторе, ще си отпочина малко. Вярвайте, че съм ви благодарен за гостоприемството.

— Удоволствието е за мен — усмихна се Габелоти.

Щом като Симеоне и Моше напуснаха стаята, ръката му се приближи до интеркома. После натисна бутона и каза кратко:

— Приберете Анджела Волпоне!