Пиер Рей
Аут (6)

5.

Заза и Морти бяха отлетели за Цюрих, три часа преди боингът на Итало да излети от Ню Йорк в същото направление. Тяхното летене се превърна в непрекъсната караница. Това пътуване в безкрайна посока й действаше на нервите.

— След Цюрих накъде ще летим?

— Не се безпокой! Ще бъде приятна изненада за теб!

Тя чувстваше, че някаква песъчинка се е промъкнала в машината на нейния любовник. Когато в Насау се беше появил в бара, за да й съобщи, че ще направят едно отклонение през Швейцария, лицето му беше изкривено от спазми, по челото му се стичаше пот и тя усети, че нещо не е в ред. Въпреки нейните настоявания той беше останал ням. Заза започваше да си задава въпроса: „Не сбърках ли, като го последвах?“. Кой можеше да докаже, че тайнствеността, с която той се беше оградил, не криеше някакъв скроен номер, в който тя да се окаже жертвата?

Още докато кацаха в Цюрих, Заза реши да не го напуска нито крачка, за да може да изчезне бързо, ако нещата тръгнат зле. Още не бяха привършили с формалностите на летището, когато той я помоли да го чака на бара, докато привърши работата си. Тя избухна:

— Дума да не става! До гуша ми дойде от баровете по летищата!

— Искаш ли да те оставя в някой хотел? За не повече от два-три часа?

— За да ме вземат за проститутка? Не, идвам с теб!

— Заза, бъди разумна… Имам делова среща…

— По каква работа? Искам да знам!

— Имай търпение още един ден.

— Достатъчно съм търпяла! Искам да знам накъде ме водиш!

Той вдигна отчаяно рамене:

— Ти нямаш никакво доверие в мен.

— Съвсем не! Просто трябва да бъдеш по-откровен с мен!

— Слушай, Заза… Трябва да мина през една банка, за да изтегля пари. Щом като тя отвори вратите си, няма да се забавя повече от пет минути.

— Идвам с теб!

Той поклати глава. Нощта без почивка на борда на самолета го беше изтощила още повече. На дневна светлина торбичките под очите му личаха съвсем, лицето му беше жълто от умора, устните му се свиваха в тикове и той подскачаше при всеки шум, очите му бягаха от човек на човек. Макар че беше прекарала половин час в тоалетната на боинга, Заза се чувстваше мръсна и нуждата от душ й ставаше все по-необходима.

— Ще се чувстваш по-добре в хотела.

Тя все повече беше овладявана от идеята, че по неизвестни за нея причини Морти ще я изостави в някой хотел на тази чужда земя без никакви средства. Не трябваше да го изпуска от очи!

Тя изобрази усмивка и го хвана под ръка:

— Ще те придружа, Морти…

— Да?

— Къде ще отидем след това?

Той отговори несигурно:

— Не знам…

Погледът, който тя му отправи, беше въпросителен и невярващ:

— Ти не знаеш?

— Знам, знам! Просто трябва да направим едно посещение.

За да може по-добре да заличи следите си след този скок до Швейцария, той беше решил, след като бе дал нарежданията си на онзи проклет Клопе, да вземе първия самолет закъдето и да е. Три или четири скока по различните континенти щяха да му позволят безопасно да достигне до крайната точка на плана.

Морти смутено си даде сметка за гъвкавостта на тялото, увиснало на ръката му. Когато наближиха стоянката на такситата, тя направи последно усилие и му прошепна на ухото:

— Морти, това, което правя за теб, не бих направила никога за който и да е друг мъж.

Той внезапно почувства, че тежи тридесет килограма повече и е пораснал с много сантиметри на височина.

 

 

Когато се позвъни на вратата, Орландо Барето беше облякъл пардесюто си. Той пъхна предпазливо ръка под сакото си, където беше пистолетът, и предпазливо погледна през шпионката. Беше Инес. Ландо вдигна веригата и я пусна вътре.

— Къде се бавиш? Щях да излизам!

С нейното влизане по апартамента се беше разляла вълна парфюм. Беше се увила в палто от естествен визон, чиито поли я удряха по прасците.

— Нямам навик да ставам в седем сутринта! — прозина се тя.

— Трябва да го придобиеш!

— Какво искаш?

— Как се казва твоят банкер?

Тя примигна.

— Защо?

— Не е важно! Как се казва?

— Клопе. Омер Клопе.

— Трейд Цюрих Банк?

— Точно така. Но защо?

Той я потупа по твърдия като дърво задник:

— Имам малко капитал за влагане. Сериозна ли е банката?

Инес със забава си спомни за стоманения ковчег, залата със сейфове, където правеха един път седмично любов с нейния розов и червенокос банкер върху килим от банкноти.

— Много сериозна.

— А този Клопе що за тип е?

— Стерилизиран. Чист. Около петдесетте. Отлични зъби в устата на един дребен бял.

— Фалшиви?

— Повече от истински. Аз ги дърпах.

Ландо отвори широко уста.

— А моите да не са лоши?

— Коректни като за един дребен бял.

— Ако ми боядисаш мутрата с вакса, ще видиш колко повече ще изпъкват!

Той пъхна авторитетно ръка под палтото и грубо я стисна между бедрата.

— Аз изчезвам.

— Това ли е всичко, което те интересуваше?

— За момента всичко.

— Ще се видим ли тази вечер?

— Не знам. Остани си у вас. Ще видим дали ще мога да се измъкна. Сега, принцесо, изчезвай преди мене. Не е нужно всички зяпачи от тази проклета сграда да ни виждат заедно!

Тя се измъкна, оставяйки след себе си парфюма с мирис на животинска кожа. Трудно щеше да се осъществи срещата им тази вечер! Когато Ландо беше използван от кореспондентите си, времето не му принадлежеше. Беше заплатен, за да бъде през цялата година на разположение, щом получеше заповед за това.

Неговият шеф, Цу Дженко Волпоне, пътуваше често. Всяка успешно завършена задача носеше на Барето допълнителни премии. Дженко Волпоне притежаваше фина деликатност. Първо, по случай престоя му в Цюрих му беше оказал честта да го покани на чашка. Което само по себе си беше необичайно. Но всичко стана още по-необикновено, когато му предложи неговата заветна мечта — блестящата П9 бюти гоуст с подвижен покрив, представителен модел на фирмата „Континентал Мотор Карс“, само защото минавайки покрай витрината, й беше хвърлил лаком поглед. Това не беше избягало от вниманието на дон Дженко.

— Харесва ли ти? Твоя е!

Дженко Волпоне беше уредил формалностите по покупката въпреки смутените протести на Ландо и му беше връчил лично ключовете й.

— Така ще можеш да ме придружиш до гарата.

Смазан от благодарност и респект, Ландо беше промълвил, целувайки му ръка:

— Но, падроне^[1]… перке^[2]?… Перке?…

— Ние сме доволни от тебе, Орландо. Този подарък е знак на лично приятелство.

— Но аз не съм го заслужил, падроне!

— Не се заблуждавай! Ще го заслужиш един ден…

Когато дон Дженко го беше напуснал след приятелски жест с ръка, Орландо имаше чувството, че е изоставен от собствения си баща.

Два дни по-късно телефонен звън от Милано в три сутринта:

— Орландо, познаваш ли О’Брайън? Мортимър О’Брайън, адвокат?

— Виждал съм го.

— Значи можеш да го познаеш?

— Да.

Гласът, който толкова пъти му беше предавал нареждания, продължи своите заповеди:

— Възможно е да се появи около теб. Залови го!

— Къде ще се появи?

— Ще се появи в една банка, Трейд Цюрих Банк. Знаеш ли я?

— По име. Но ще я открия.

— Не трябва да влиза в банката. Ясно ли е?

— Да.

— Бъди на място днес преди отварянето й. Не мърдай оттам.

— Добре.

— Ако го видиш, прибери го.

— Какво да го правя?

— Прибери го на хладно и ми се обади.

— Съгласен… Но къде на хладно?

— Оправи се някак…

Едно куриозно съвпадение: беше му наредено да наблюдава банката, чийто собственик беше личното мишленце на собствената му любовница! Пет минути след тръгването на Инес той влезе в гаража, не можейки да се сдържи да не използва блестящата П9, за да се придвижи до работното си място, Щампфенбахщрасе.

Лейтенантите на шефа му можеха да не се безпокоят, техният О’Брайън имаше толкова шансове да влезе в Трейд Цюрих Банк, колкото един отритнат от обществото можеше да влезе в личните апартаменти на Светия отец.

 

 

Боингът докосна земята, настръхнал от всичките си спирачни елерони, под оглушителния шум на обърналите посоката си реактори.

Току-що кацнахме на летище Цюрих. Надяваме се, че пътуването ви е било приятно и че отново ще ви срещнем по нашите линии…

Итало Волпоне погледна с отвращение отпуснатата фигура на телохранителя си. Пиетро Белинцона хъркаше с отворена уста.

Моше Юделман беше категоричен: „Щом като стъпиш в Цюрих, отивай право в моргата, даже преди да си позвънил на жена си. Почти сигурно е, че ще те следят. Фолко Мори ще се заеме с досадниците“.

Итало си спомни тези думи, откопчавайки колана си. Беше раздразнен, че не може да се обади на Анджела. Суеверие или семейна традиция, но жената на един „капо“ трябваше да знае за доброто здравословно състояние на съпруга си, без да бъде информирана за мотивите и сделките, които налагат тези пътувания.

— Събуди се, дебела краво! Пристигнахме!

Белинцона се протегна с мечтателна усмивка. Каза отпуснато:

— Устата ми е пресъхнала…

Беше заспал два часа след излитането, подпомогнат от двете бутилки шампанско.

Итало ядосано кресна:

— Къде се намираш? Да не си в спалнята си? Да не съм те взел за развлечение?

— Извинявай, шефе, извинявай… Сънувах…

— Идиот!

Белинцона се изправи под погледа на Патрик Махони, който симулираше, че спи. От този момент преследването трябваше да поеме Дейв Каванаут. Така беше решил Къркпатрик. Той взе чантата си и дискретно пъхна под мишницата си съдържащото се в нея оръжие. В Ню Йорк не бяха ги претърсвали. Митничарите, явно предупредени, срамежливо бяха отвърнали очи от багажа им. С безразличен вид Махони навлече пардесюто си и излезе от предната врата, без да удостои с поглед Итало и Белинцона.

През това време Каванаут се подготвяше за излизането да бъде между първите. Суетенето му не убягна от вниманието на Фолко Мори, който бавно закопча сакото си, оставяйки няколко метра аванс на високия рус и костелив мъж. Докато нишката пътници се приближаваше към зданието на летището, Мори, като добър наблюдател, забеляза един мъж в тренчкот, чийто силует, начинът му да вижда навсякъде, без да обръща погледа си, инстинктивно му подсказаха, че присъствието на този човек е свързано с тяхното. Наблюдавайки го по-продължително, у него се появи чувството, че това е човек от тяхната среда, явно професионалист.

Рико Гато, който не знаеше, че е наблюдаван, се забавляваше от идеята, че Итало Волпоне е следен още преди да стъпи на швейцарска земя от някакъв доносник — по всяка вероятност полицай. Със своя ръст Дейв Каванаут доминираше над по-голямата част от пътниците. С голямо усилие той се сдържаше да не поглежда към гърба на Итало, търсейки начин да остане в сянка от неговия поглед. Рико Гато, който не беше лишен от чувство за хумор, си помисли, че това ченге няма да достигне до пенсия, ако Белинцона или Волпоне забележат играта му. Неговата задача беше да наблюдава събитията и да дава отчет на Еторе Габелоти. Поне за момента.

Когато огромният Белинцона и Итало се вмъкнаха в такси, ситуацията беше следната: Дейв Каванаут беше зад гърба на Итало Волпоне под насмешливия поглед на Рико Гато. Той самият беше в полезрението на Фолко Мори, който се движеше рамо до рамо с Патрик Махони, без никой от тях да се досеща, че престоят им в Цюрих има една и съща цел.

— В моргата — подхвърли Итало на шофьора.

Едно здание, което в близките дни щеше да стане посещавано повече от градския музей.

 

 

Ландо мереше с крачки Щампфенбахщрасе, без да изпуска от очи входа на Трейд Цюрих Банк. На два пъти беше минал пред все още затвореното за клиенти учреждение, задържайки се на витрината на магазина за подводен риболов, любувайки се на харпуните със сгъстен въздух, костюмите за подводно плуване с ярки цветове и странната форма на ножовете, блестящи в калъфите от черен каучук.

Девет без пет…

Той премина отново покрай италианско кафене, изпитвайки внезапно желание за едно силно кафе, хвърляйки разсеяно поглед към салона, в който не можеше да си позволи да влезе, без да загуби от очи банката. Може би златният блясък на някаква руса коса привлече вниманието му във вътрешността на кафенето. Момичето беше с гръб към него. Той виждаше само водопада от спуснати руси коси над бежово пътно манто и ръката, дълга и фина, чиито два пръста бяха хванали дръжката на чашата. Мъжът срещу нея като че ли й обясняваше нервно нещо, навеждайки се над масата, за да я убеди по-добре. Той имаше физиономия на нищожество, малка сламена глава с бягащи очи…

Порка Мадона^[3]! Сърцето на Ландо започна да бие по-силно: та този тип там, това е Мортимър О’Брайън! С бързи крачки той пресече улицата и се подслони в извивката на една врата до малка витрина, предлагаща на минувачите голямо разнообразие от часовници. Какъв шанс! Неговият милански кореспондент не беше уточнил, че адвокатът ще бъде придружаван. Ами ако момичето също прояви желание да влезе в банката? Ландо се проклинаше, че бе дошъл сам. Той не можеше да телефонира, за да поиска нови инструкции, без да рискува да ги изтърве. Какво да се прави? Макар че нямаше и шанс едно на хиляда О’Брайън, когото беше срещал преди две години в Ню Йорк, да си спомни за него. Защо да не влезе в кафенето, да му залепи дискретно маузера върху корема и да го измъкне оттам?

Шумът от затваряща се врата го накара да се обърне: О’Брайън излизаше, отправяйки се по посока към банката. Ландо тръгна след него, ускорявайки ход, за да го задмине. Вече нямаше възможност за никакви въпроси. Ландо беше пет метра пред О’Брайън, когато достигна до трите стъпала: тежките бронзови врати все още бяха затворени. Той машинално погледна часовника си. Точно девет! Зад матираното стъкло се мярна някаква сянка. Чуха се дрънкания на ключове в бравата. Ландо се обърна: Мортимър О’Брайън, без да погледне нагоре, изкачваше първите две стъпала.

— Господин О’Брайън?…

— Моля?…

Дребният мъж подскочи, отстъпвайки крачка назад.

— Аз съм ваш приятел, господин О’Брайън. Желаете ли да ме последвате?

— Как? Кой сте вие? Оставете ме да мина!

Преди Ландо да беше успял да помръдне малкия си пръст, адвокатът се обърна кръгом с восъчно лице и се затича с късите си крака към кафенето, откъдето беше излязъл.

Устата на Ландо пресъхна. В неговата среда постигнатите успехи позволяваха да се живее охолно, но неуспехите водеха право към моргата. С три крачки той го настигна с гъвкавостта на хищник, заради която беше създадена неговата репутация още по времето, когато играеше футбол и редовно изпреварваше с бързината си противниците, измъквайки им топката. Един-двама минувачи се обърнаха любопитно. В Цюрих, както в Лозана или Женева, добре възпитаният човек не тича по улицата. Още повече двама тичащи, от които единият преследва другия. Ландо му подложи крак така дискретно, че никой отстрани не разбра причината за падането.

Мортимър О’Брайън полетя във въздуха, пльосна се върху тротоара, плъзгайки се по корем цял метър, преди да застане неподвижно с лице към асфалта и със затворени очи. Ландо се наведе, хвана го под мишниците, отправи една успокоителна усмивка към хората, които се бяха спрели, за да наблюдават сцената, довеждайки комедията дотам, че стисна носа си, за да покаже до каква степен неговият приятел е пиян. После, повдигайки го като сламено чучело, го понесе с бърза крачка към колата си, паркирана от другата страна на улицата.

— Хей, вие! Какво правите?

Ландо се обърна: пред него се изправи момичето от кафето.

— Какво се е случило? — запита тя с остър тон, в който се промъкваха нотки на страх.

— Стана му лошо… — прошепна Ландо. После прибави на вниманието на минувачите, които се бяха приближили: — Не виждате ли, че е пиян!

— Какви ги разправяте! Пиян? Ние дори не сме пили кафе!

— Да не оставаме тук! Елате! Помогнете ми да го вдигнем.

Тя обаче не се помръдна, невярваща на нито една от тези думи, с ужасен вид. Когато Мортимър излезе от кафенето, тя го беше проследила през прозореца. Заза беше бясна, че той не й беше позволил да го придружи до банката, подозирайки го, че иска да й изиграе някакъв мръсен номер. Докато да стане и заобиколи трите маси, тя видя този едър тип наведен над изпадналия в безсъзнание Мортимър. Тя успя да извика:

— Къде ще го водим? Какво сте му направили?

Ландо усещаше как паниката го обхваща. Момичето не беше предвидено по програмата, но ето че рискуваше и то да изпадне в истерия насред улицата! А Цюрих не е Чикаго. Ченгетата си вършат работата, а гражданите се превръщат доброволно в полицаи, за да се спазва установеният ред. Трябваше да свърши с това.

— Приближете се, ще ви покажа нещо…

Той почти се залепи до нея, за да прикрие от минувачите пистолета, дулото на който болезнено опря до ребрата й. После с нисък и глух глас й изръмжа в ухото, без да изпуска Морти от лявата си ръка:

— Или ще ме последвате незабавно, без да произнесете нито дума, или ще получите парче олово в корема!

Ако тя реагираше не както трябва, ако изкрещеше, всичко щеше да бъде загубено! Тя изблещи две огромни сини очи, пълни със страх, захапа устните си, пъхна ръката си под мишницата на Морти, който все още беше в безсъзнание, и каза безразлично на висок глас:

— Той е напълно пиян.

— Оттук — каза Ландо.

Тримата бързо се отдалечиха. Зяпачите се отдръпнаха. Когато Заза и Ландо, мъкнейки Мортимър, завиха зад ъгъла, видяха колата.

— Отворете вратата! — заповяда Ландо.

Тя безропотно се подчини. Ландо хвърли тялото на Морти отзад и се настани до него.

— Сега вземете ключовете и карайте!

Заза даде послушно контакт и двигателят изрева. Беше й се случвало да получава шамари от приятелите си, но никога досега не беше насочван пистолет към корема й. Още повече че този едър и красив мургав мъж нямаше вид на шегобиец. Малко я интересуваше в какво гнездо на оси се беше напъхал Морти, щом на нея никой не й причиняваше зло. Това, което тя не разбираше, беше, че адвоката го отвличаха, преди да бе влязъл в банката, а не след това, когато щеше да бъде пълен с пари.

— Е, ще потегляте ли?

— Накъде?

— Карайте!

Тя никога не беше стъпвала в Европа и, естествено, не познаваше града. Имаше чувството, че обикаля в кръг под заповедите на мургавия мъж, докато не навлязоха в малка улица с трудно произносимото име Ешвийзенщрасе.

— В края, от долната страна, ще видите един гараж. Влезте в подземния паркинг.

Сто метра по-далеч тя намали и започна да завива, когато мъжът изведнъж извика:

— Карайте направо!

Във входа на паркинга имаше полицейска кола, залепена за един понтиак. Двама полицаи слушаха, без да мигнат, обясненията на нисък плешив мъж.

— Направо! — каза Ландо.

Бензиностанцията беше собственост на негов приятел, също от Сицилия. Какво ли се беше случило, че в момента, когато имаше най-голяма нужда от скривалище, в паркинга се намираше полицията? В дъното имаше металическа врата, винаги заключена, криеща зад себе си стая три на четири, където временно можеха да се скрият. Там Ландо беше решил да заключи О’Брайън, докато шефовете му решат какво да правят по-нататък.

— Все направо ли ще карам?

— Млъквайте и карайте!

Трябваше да размисли. За момента скривалището беше неизползваемо и трябваше да се намери друго. Спешно! О’Брайън се съвземаше… Уплашените му очи срещнаха погледа на Ландо, после видя пистолета, насочен към слабините му.

— Какво искате?

— Млъквай!

— Заза, какво става тук?

Адамовата му ябълка подскачаше нагоре-надолу. Без да се обърне, Заза му подхвърли:

— Става това, че съм в банята по твоя вина.

— Пари ли искате? — попита Морти.

Той се опита отчаяно да се залови за тази идея. Разбира се, това не можеше да бъде така. Той разбра, че е загубил, че това е човек на Синдиката и че измамата е открита. Как са могли да разберат толкова бързо?

— Заза, моля те да ми вярваш… не разбирам нищо… не знам нищо!…

Без да престава да заплашва О’Брайън с пистолета си, Ландо каза:

— Сега завийте надясно и минете покрай гаража.

Тя изпълни маневрата. Порко Дио!^[4] Колата на полицаите все още беше на входа.

— Ако не ми кажете незабавно какво искате, ще скоча! — изплака Мортимър.

— Ти ще млъкнеш ли? — изръмжа Ландо. — Ти, русата, завий наляво в края на улицата!

Когато се налагаше, Ландо знаеше да говори с жени. Помисли си: „Тази мадама сигурно е страшна мръсница, щом се е залепила за тип като О’Брайън!“.

— Когато пристигнеш при моста, ще го прекосиш и ще караш направо!

Междувременно той беше решил къде ще ги заведе. В едно спокойно място, откъдето можеше без нерви да се свърже със своите шефове: в апартамента на Инес.

 

 

Със свито от лошо предчувствие сърце Итало Волпоне следваше облечения в черно служител по дългия коридор. Ехото от стъпките им се повтаряше от белите стени и от пода, покрит с керамични плочки. Това, което изненада Итало при влизането му в моргата, не беше студът, той го очакваше, ами пълната липса на миризми. Нито този на формалин, често срещан в подобни места, нито сладникавият, натрапчив мирис на смъртта.

— Ще ми позволите ли? — извини се човекът пред него.

Той се приближи до един регистър и направи някаква справка. Прав, неподвижен, с втренчен поглед, Итало имаше чувството, че изживява някакъв кошмар. Въпреки умишлено бащинския тон, който брат му държеше спрямо него, той винаги беше справедлив и добър. Всичко, което малкият брат притежаваше, беше благодарение на Дженко. Като се започне от живота, който му беше спасявал два пъти! Итало стисна силно челюстите си, за да надделее над емоциите, които постепенно го завладяваха. Чиновникът издърпа чекмедже на колелца и застана неподвижно до него. Внезапно желанието на Итало да се убеди в смъртта на брат си изчезна. Той изпита страх.

— Ето — каза човекът в черно след една дълга пауза.

Итало се приближи, насилвайки се да държи очите си отворени. В това гигантско легло, направено за цял човек, кракът изглеждаше едновременно малък и огромен. Итало незабавно разбра, че това е кракът на Дженко и че той никога повече няма да го види жив. Със стиснато гърло се наведе напред, за да се увери напълно и да разпръсне последните съмнения относно трагедията.

Погледът му се плъзна по ужасната рана в горната част на бедрото, отрязано на чисто, като парче месо в месарницата, и се спря върху прасеца. Забеляза почти невидимия белег, станал по-блед сред синкавата плът.

Когато бяха паднали от велосипеда, Итало беше забелязал кръвта върху чорапа на своя по-голям брат. Дженко усмихнато го беше успокоил: „Не се страхувай, Бебе, не ме боли…“.

Бебе… Дженко го беше нарекъл с това име. То щеше да му остане за цял живот. Навремето всички от семейството се смяха много на това! Сега, когато други го произнасяха, двете срички звучаха с респектиращ страх.

— Господине, познахте ли го?…

— Изчезвайте! Искам да бъда сам.

— Извикайте ме. Ще бъда в коридора.

Кой можеше да е направил това на Дженко? Кой? Къде беше останало тялото? Със сълзи на очите, съзнаващ, че изглежда смешен, не успявайки повече да се сдържа, Итало прошепна:

„Татко наш, който си на небесата,

да бъде твоята воля

както на небето, така и на земята…“

Останалите думи се загубиха в спазмите, които свиха гърлото му. Итало намери сили да довърши своята молитва. После извади копринена кърпа от джоба си и изтри сълзите. Внезапно помисли, че е на тридесет и осем години, че скоро ще навлезе в старостта и че пред смъртта на любимите същества всичко изглежда празно и лишено от смисъл. Как ще съобщи ужасната новина на своята снаха, Франческа, и на двете си племенници?

А ако Дженко не беше мъртъв? Ако беше преживял нещастието и лежеше ранен някъде? Само да е жив, порко Дио, само да е жив.

В яростта си той заби безсилно нокти в дланта на ръката си. После я погледна: върху нея имаше четири ивици кръв. Обхванат от трепет, започна да шепти с ръка, протегната към чекмеджето:

— Дженко… Дженко!… Мио фрателло^[5]… Не знам кой те е осакатил така… но аз ти се кълна, кълна ти се върху главата на нашата света майка, че ще науча! Ако трябва, ще прекарам целия си живот в търсене, но ще науча истината! В този ден няма да има достатъчно кръв върху земята, за да измие стореното зло! Където и да е, който и да е, ще го намеря и ще го убия с моята ръка: него, родителите му, целия му род!

Излезе като вятър от тъжната стая, изпълнен с омраза, без да се опитва да сдържи сълзите си.

Преди всичко имаше една свещена мисия за изпълнение: да замести дон Дженко начело на фамилията Волпоне и да изпълни това, което смъртта беше попречила на брат му да довърши. Щеше да им даде да разберат кой е Итало Бебе Волпоне! Като въведение към новите си функции на „дон“ той реши незабавно да посети банката.

 

 

Той беше германец, наричаше се Ернст Флюге, беше висок почти два метра и тежеше сто и двадесет килограма. Веднъж месечно пристигаше в Цюрих от Хамбург по работа. Веднъж месечно прекарваше два часа с Инес. В началото, когато й се беше представил по препоръка на един негов швейцарски приятел, нейната красота беше оказала такова впечатление върху него, че с огромна мъка бе успял да използва своите мъжки качества. Тялото на негърката беше съвършено до такава степен, че той без труд усети колко собственото му тяло е дебелашко, отпуснато, без никакъв чар. Обикновено проститутките никак не го плашеха. Парите, които им даваше, премахваха болезнената му срамежливост. Въпреки че тя самата беше проститутка — двата часа удоволствие му струваха огромната сума от две хиляди долара — Инес по такъв начин държеше дистанция между тях, че човек имаше желание да каже: „Благодаря, госпожице“, докато тя прибираше парите му. В никакъв случай Ернст не можеше да каже, че е ограбен. Полученото удоволствие му стигаше, за да прекара следващите тридесет дни в спомени за приятните мигове и да понася досадната си съпруга, бирариите, в които стачкуваха с повод и без повод, без да смята хилядите неприятности, които трябваше да преодолява като собственик на предприятия. В момента той се беше изтегнал на мокета, гол, със затворени очи и учестено дишаше.

С помощта на четка Инес мажеше гигантското му тяло с пчелен мед, без да пропуска нито един квадратен сантиметър от върха на пръстите на краката до корените на косата. По-късно тя щеше да премахне меда с помощта на езика си.

— Знаеш ли колко струва едно кило мед, моя голяма кукло? Продължавай, моля те, не спирай!

— Скъпо, много скъпо!…

— Ще платя!

— Ти никога не можеш да платиш достатъчно!

— Вярно е… знам… недостатъчно е… — промълви Ернст, завладян от мисълта за една предстояща, многообещаваща ерекция.

Той протегна ръка, за да я погали по бедрото, и в този момент входният звънец издрънка. Ернст подскочи, отвори очи и срещна учудения поглед на Инес.

— Чакаш ли някого?

Вместо отговор тя постави пръст на устните си. Беше по червен пеньоар, който се отваряше отвсякъде, без да крие нищо от нейната превъзходна анатомия. Ернст се опита да се изправи. Тя го задържа със сила на пода. Нов звън, придружен този път с удари по вратата.

— Не трябва да ме виждат при теб!

Тя му направи знак да замълчи, стана и погледна през шпионката. Въпреки вроденото си хладнокръвие Инес подскочи от изненада: Ландо, някакъв мъж и русо момиче! Ландо никога не си позволяваше да я безпокои без предупреждение, още повече придружаван от двама непознати. Много по-малко от чувство на куртоазия, отколкото от уважение към една професия, от която получаваше немалко доходи. Тя го чу да казва:

— Ще отвориш ли? Знам, че си тук!

— Заета съм. Ела по-късно!

— Не е възможно! — ядоса се Ландо. — Отвори!

— Не отваряй — простена Ернст, легнал върху мокета, без да знае дали трябва да вземе душ, за да се избави от тънката ивица мед, и да се облече, или да се скрие в стаята, докато Инес го измъкне от това невъзможно положение.

Той видя с ужас как тя отваря вратата.

— Това е брат ми — каза тя, — съжалявам…

Ернст очакваше появата на черен боец, три метра висок. Вместо това се появи блондинка, която облещи очи, като го видя, последвана от някакъв хилав тип и едър красив мъж, мургав, с глава на метис, тип, от който Флюге изпита внезапен ужас.

Той се втурна към банята.

— Кой е този? — попита Ландо.

— Кой ти позволи да идваш тук? — вместо отговор викна Инес с леден тон, без да се безпокои от факта, че е полугола.

Чак сега тя забеляза пистолета в ръката на Ландо, насочен към пода.

— Ти да не си полудял? Махай се!

Той я погледна заплашително и процеди с глух глас:

— Разкарай този глупак и млъквай! Приготви кафе за моите приятели!

— Направи си го сам и изчезвайте!

Тя не можа да разбере откъде дойде плесницата, която й завъртя главата като топка за тенис. Изненадана, Инес вдигна ръка към бузата си. Ландо никога не я беше удрял. С мъртвешки глас тя каза:

— Ти прекали, Ландо!

— Направи кафе!

Инес се отправи към кухнята, сякаш нищо не се беше случило, като по пътя вдигна слушалката на телефона. Пръстът й заигра по бутоните. Ландо вдигна дулото на пистолета към нея.

— Затвори! Аз го пия с две бучки захар!

Инес се подвоуми, след като прочете в очите на човека насреща, който нямаше нищо общо с нейния Ландо, че не се шегува.

— Не знам нито какво искаш, нито защо постъпваш така, но след като излезеш оттук, не искам кракът ти да стъпи повече при мен.

Ландо се обърна към Заза и Морти, замръзнали във входното антре:

— Колко за вас?

— А… — подскочи О’Брайън.

— Колко бучки? — повтори търпеливо Ландо.

— Нито една, без захар.

— А вие?

— Въобще не желая кафе — кресна Заза с блестящи от ярост очи.

От банята се чу плачлив глас:

— Инес!… Инес!…

Тя понечи да тръгне натам. Ландо я спря с жест, приближи се до вратата и рязко я отвори: Ернст Флюге с измъчен вид се мъчеше да отвори крановете.

— Мога ли да ви помогна? — учтиво попита Ландо.

— Извинете — промълви едрият мъж, — можете ли да ми дадете дрехите… Моля ви… В салона…

Ландо направи две бързи крачки напред, хвана го за ръката и дръпна с всички сили, изхвърляйки огромното туловище в салона.

— Взимай си ги и марш навън!

Той с любопитство погледна ръката си и каза с отвращение:

— Но тази дебела свиня лепне!

— Това е мед — спокойно обясни Инес. — Ти не обичаш ли мед?

Ландо изгледа изненадан последователно Флюге, Заза, Мортимър, Инес…

— Какво…

— Ернст ми плаща, за да го мажа с мед. Ако това му харесва, теб какво те засяга?

Ландо избухна в смях. После, изтощен от страха и умората, с опънати нерви, Мортимър изхълца и започна да се смее истерично. Заза се опита да се сдържи, хапейки устни. След като не успя, тя се преви на две и захълца със сълзи в очите. Действително зрелището беше за смях. С движения на тъжен клоун Ернст се опита да облече ризата си. Щом като кожата и материята се срещнаха, всичко се превърна в лейкопласт.

— Побързай — нареди Ландо между две хълцания.

Когато собственикът на бирарии се опита да навлече чорапите, всичко се превърна в кошмар. Инес, която се беше сдържала до момента да не се засмее, избухна, успявайки да подхвърли към своя клиент:

— Не се сърди, Ернст!… Не се сърди… Той е мръсник! Ще ми плати за това!

Когато Флюге, щастлив, че се измъква благополучно, изчезна сред всеобщия смях, Мортимър се обърна към Ландо с очи, пълни със сълзи и страх:

— Моля ви, дълго ли смятате да ни държите тук?

После, въпреки паниката, абсурдността на положението, в което се прибавяха този гигант, намазан с мед, и тази гола и огромна негърка, както и този мъж, когото никога не беше виждал, той отново беше завладян от безкраен смях.

Ландо със стиснати устни вдигна телефона:

— Сега ще разбереш…

 

 

В Ню Йорк Моше Юделман беше извикал отделно Фолко Мори и му беше дал специални инструкции:

— Итало е нервен и импулсивен. Възможно е някой да се опита да го следи. Той дори няма да забележи. Не оставяй никого да го шпионира! При най-малката нередност елиминирай!

— Да елиминирам?

— Чертеж ли искаш да ти направя?

Ставаше въпрос да бъде ликвидиран всеки, който проявяваше интерес към дейността на Итало Бебе Волпоне. Да, но как? Шефовете нареждаха. Техните нареждания не показваха на изпълнителите по кой начин трябва да бъде свършена мисията.

Настанен в автомобил, взет под наем, на сто метра от моргата, Фолко Мори усети леки бодежи в гръбначния стълб, познавайки едрия костелив блондин, когото беше видял в самолета. Човекът беше проследил Итало с такси, без да се досети, че Фолко е зад него. Сега той се интересуваше от магазините по улицата, докато шофьорът му четеше своя вестник зад волана на таксито.

Пиетро Белинцона, комуто с един жест Итало беше забранил да влиза в моргата, не се досещаше, че е следен. Едва шефът му беше влязъл, и Пиетро се втурна към близката сладкарница, за да се появи след няколко минути с един огромен плик, пълен със сладкиши. Той гълташе така, сякаш някой можеше всеки момент да му отнеме любимите лакомства.

Фолко не можеше да разчита на него. Значи трябваше сам да намери начин да ликвидира натрапника. Така, ако посещението на Итало в моргата имаше някакво значение, преследвачът нямаше да може да разкаже за това никому. Фолко машинално се почеса по гърба, усещайки успокояващото присъствие на своя нож, поставен в калъфка, между плещите му с острието нагоре. Достатъчно му беше да бръкне под яката на ризата, за да измъкне оръжието и да го хвърли в целта за част от секундата. За нещастие той не се намираше в цирк, нито по улиците на Ню Йорк нощем, а в Швейцария, в един град, чиито улици бяха толкова чисти, че той не смееше дори да се изплюе. Дума не можеше да става да извърши убийство, без да го сполетят сериозни неприятности. Трябваше да замаскира всичко като нещастен случай.

Страхувайки се да не провали мисията, поверена му от Юделман, Фолко премисли различните начини за избавяне от ближния си. Нито един не беше удобен за момента, тъй като го превръщаше автоматически в преследван. Все пак дивечът не го беше забелязал досега… Фолко излезе от колата, решен да се довери на собствения си инстинкт, на качествата си на импровизатор. Небрежно се запъти към таксито, отправяйки към небето молитви да не би Белинцона, който за момента беше с гръб към него, да го заговори. Най-малък жест и русият мъж, чиито очи бяха насочени към Пиетро, щеше да разбере играта му. С тих, но отчетлив глас той прошепна:

— Пиетро, аз съм Фолко. Не се обръщай, все едно че не си ме забелязал!

Белинцона изигра така великолепно ролята си, че Фолко помисли, че не го е чул. Той продължи да бърка в книжната кесия, сякаш нищо не се е случило. Когато Фолко мина покрай него, той направи една топка от плика и не намирайки къде да я хвърли, я пъхна в джоба на сакото си. Пиетро не гледаше към Фолко, който продължи пътя си, забелязвайки мимоходом, че таксито е спряло пред един строеж. Хиляди идеи му минаха през главата, когато видя огромния кран, надвесил стрелата си над таксито. За нещастие, ако влезеше в строежа — къде ли беше входът му? — щеше да загуби от поглед входа на моргата, от който всеки момент щеше да излезе Итало. Дори да влезеше в строежа, как щеше да успее да пусне върху таксито огромния блок бетон, окачен на стрелата на крана? За момент му мина идеята да се отправи към мъжа и просто да го прободе, минавайки покрай него. Това също не беше възможно.

Продължавайки да напредва, той трескаво търсеше начин да прекрати преследването. Никой не трябваше да е в течение на посещенията на Итало. Един слънчев лъч, излязъл зад облаците, стана причина сетивата му да се наострят още повече. Лъчът се отрази от някакъв блестящ предмет. Без да обръща глава, продължавайки разходката си, той видя върху една ръка, поставена небрежно на волана на някакъв спрял автомобил, диаманта на пръстен, блестящ на светлината на слънчевия лъч.

Фолко незабавно позна мъжа в черно, когото беше забелязал при слизането от самолета. Бяха ли заедно с русия мъж? Принадлежаха ли към една и съща група? Полицай или бандит? Кой беше той? Без съмнение човекът беше достатъчно далеч, за да забележи репликата му, подхвърлена към Белинцона. Смутен, Фолко смръщи вежди. За да придаде по-достоверен вид на присъствието си тук, той влезе в близката цветарница и взе букет анемонии, подавайки го на момичето, без да престава да наблюдава улицата. Когато тя му опакова цветята, Фолко хвърли банкнота върху тезгяха и без да чака рестото, се отправи към автомобила си.

Пиетро продължаваше да стои пред входа на моргата, облегнат на един стълб, чистейки зъбите си с невинен вид. Сега историята се повтори както на отиване. Мори го поздрави мислено за хладнокръвието. Улицата беше еднопосочна и с лек наклон. От двете страни бяха гарирани коли, оставяйки съвсем малко място за рядко минаващите автомобили. Малко по-нагоре от моргата улицата се разширяваше и четири автомобила бяха паркирани перпендикулярно на тротоара. Скрит от ъгъла на зданието, Фолко се опита да отвори вратата на един фиат. Заключена. Следващата, едно рено с масленозелен цвят, също беше заключена. Третата, тежък мерцедес, се отвори веднага щом той натисна дръжката на вратата му. Никой не се виждаше наоколо. Фолко се намести зад волана, отпусна ръчната спирачка и със задоволство констатира, че колата потегля по инерция. На устните му се появи усмивка и той отново дръпна ръчката на спирачката. После излезе и застана на ъгъла на сградата.

Няколко минути по-късно Итало се появи на входа на моргата, натъпка Белинцона във форда им, също взет под наем, и потегли. Останалото стана твърде бързо.

На три скока Фолко се намъкна в мерцедеса. Държейки вратата полуотворена, той отпусна ръчната и сложи крак върху крачната спирачка. Няколко секунди по-късно фордът мина покрай тях с хъркането на изтезаваните скорости. Едва успя да забележи зад волана лицето на Итало, сгърчено и каменно. Без да чака, Мори махна крака си от педала и излезе, оставяйки мерцедеса със своите тон и половина да тръгва назад, докато бронята му опря в паркирания насреща му фолксваген. Фолко незабавно се скри в един вход и таксито, което беше потеглило първо, се заби в застаналия напряко мерцедес със свистене на спирачки и звънтене на ламарина, покрити незабавно от трясъка, с който вторият преследвач се беше намъкнал в багажника му. Докато шофьорът слизаше и ругаейки, констатираше повредите, Фолко се измъкна през коридора на зданието, чийто изход водеше на задната улица.

Оставаше му да достигне до собствения автомобил и спокойно да се прибере в хотела си. За момента преследването беше прекратено. Сега трябваше да го спре окончателно с по-радикални мерки. Опитът, който имаше, говореше красноречиво, че досега всеки човек, намерил се в неговото полезрение, трябваше да се счита за мъртвец. Фолко реши, че ще бъде посегателство върху честта му, ако поне един от двамата преследвачи види как изгрява слънцето на следващата утрин.

Вече беше заобиколил сградата, когато забеляза, че в ръката му все още се намира букетът анемонии.

Фолко разтвори пръсти. Цветята се изсипаха на платното. Той не можеше да понася цветя, освен ако не бяха във формата на венец върху гроба на враговете му.