Пиер Рей
Аут (11)

10.

След като изпрати Филип Диего, Омер направи необичаен за него жест. Въпреки ранния час той отпуши своя флакон с уотърман, наля си глътка и я гаврътна. Най-после в ръцете му бяха всички необходими елементи, за да възстанови играта. Значи един трети човек, Габелоти, когото Диего спомена, е в притежание на номера.

Въпреки обвиненията, отправени от Итало, Омер не можеше да си представи О’Брайън организиращ убийство, за да си присвои незаконно капиталите. Още повече че неговият шеф, Габелоти, изглежда, принадлежеше към същото общество, както и Волпоне. Това означаваше бърза присъда, без процес, в случай на предателство.

Интуицията, че денят няма да мине, без Габелоти или О’Брайън да влязат във връзка с него, не го напускаше. Системата и номерираните сметки е много проста: достатъчно е да съобщиш номера на сметката и кодовото наименование, за да получиш незабавно съответните суми.

Клопе беше леко излъгал, когато отказа на О’Брайън да препрати фондовете под претекст, че има нужда от подписа му. Ако се беше придържал към духа на професионалната етика, трябваше незабавно да деблокира двата милиарда. Но както свещениците в особено тежки случаи имат право да нарушат тайната на изповедта, банкерите, за успокоение на душата и съвестта си и заради висшите интереси на клиента, имаха право да тълкуват законите.

Той натисна бутона пред себе си. Срещу него се отвори пано от светъл бук, което се завъртя около оста си. Показа се телевизионен екран, можещ да бъде включван във всички помещения на банката. Той бързо забеляза в централния вход тримата мъже, ангажирани да попречат на Итало да влезе в банката. Девет и половина… Този луд нямате да се появи преди дванадесет, както беше обещал. Омер беше наел хора от агенцията, която го снабдяваше с блиндирани коли за превоз на парични суми. Тримата имаха право да носят оръжие. Волпоне няма да успее да се наложи в случай на спречкване. Клопе подробно бе описал на ангел хранителите външните белези на Волпоне, когото трябваше да отблъснат в случай на необходимост. Успокоен, той позвъня на Марджори.

— Господине?

— Отивам при зъболекаря. Нали срещата ми е за десет часа?

Марджори погледна в черния бележник.

— Да, господине.

— Ще се върна преди дванадесет. Обикновена консултация.

— Добре, господине. Напомням ви за речта, която трябва да произнесете в три часа в Гросмюнстер.

— Благодаря ви, ще имам предвид.

Пред няколко привилегировани членове на един колеж на старейшините, към които се присъединяваха някои членове на синодалните асамблеи, Омер тренираше в продължение на един час, в същата катедрала, в която Цвингли бе проповядвал през 1519 година Реформата, последвалите я борби срещу католиците, преди да настъпи мирът в 1531.

Той се укори, че не бе изучил темата както обикновено. Сватбата на дъщеря му на другия ден, исканите неизвестно от кого два милиарда, неприятностите в диамантената мина в Ботсуана и заплахите, тежащи срещу „Континентал Моторс Карс“, времето не му беше стигнало да се запознае в подробности с темата. Господ знае защо, но неговата аудитория знаеше колкото и той на тема Цвингли и щяха да му създадат усложнения. Ръката му беше върху бравата, когато Марджори го повика:

— Господине! Телекс… Току-що…

— Ще закъснея, Марджори. Ще го видя по-късно.

— Идва от САЩ. КМК.

— Покажете го!

Клопе го прочете и сякаш небето падна върху главата му. Текстът гласеше:

„Осма катастрофа в Лондон. Скъсване на кормилното стебло. Чакам инструкции.

Мелвин Бост“

Той усети, че Марджори не се е помръднала и го наблюдава.

— Е? Какво чакате? Върнете се на мястото си!

Секретарката смутено се измъкна. Клопе си спомни тайната среща преди три дни с Мелвин Бост.

— Колко бюти гоуст са в движение?

— В целия свят? 482 326.

— Сигурен ли си, че тези катастрофи не са случайност?

— Седем катастрофи по една и съща причина, това не е случайност, а факт.

Мелвин Бост беше уточнил прогнозата на ординаторите. На езика на цифрите това означаваше, че четиридесет и осем инцидента са „предвиждани“ спрямо всички П9 в движение.

— Това не означава — беше добавил той, — че тези катастрофи действително ще се случат. Само, че те могат да станат.

Заради това могат, което не даваше никаква осигуровка, Омер, претегляйки, от една страна, рисковете, носени от водачите на „Бюти гоуст П9“, и от друга — сто и петдесетте милиона, които щяха да отидат за смяната на съмнителната система, беше оставил всичко без последствие. „Оставѝ на другите да бъдат застрашени…“ — беше помислил той. Но какво да се прави? Да се затвори заводът, да се фалира, да обречеш на безработица към шест хиляди работници и петстотин специалисти, десетки инженери?…

Самият Мелвин Бост беше настоял, въпреки мнението на Клопе, да не се взима никакво решение, докато не стане нов инцидент.

И ето ти на! Сто и петдесет милиона долара! Трейд Цюрих Банк щеше да скочи в пропастта заедно със завода. Освен ако… Освен ако… А ако това беше само една черна серия? Защо да не почака? Мелвин Бост беше категоричен: никакъв друг инцидент може да не се случи въпреки недостатъците на стоманата, съставяща кормилното стебло, който да очерни престижа на фирмата.

Почувствал се изведнъж зле, Омер реши да не предприема нищо, преди да изтекат три дни. След сватбата на Ренате той ще вижда по-ясно нещата. Позвъни на Марджори.

— Господине?

— Отивам при зъболекаря. Предупредете го, че ще закъснея няколко минути, но че съм тръгнал.

Доктор Аугуст Щрол имаше едно изключително натоварено разписание. Той беше последният човек на света, когото Омер би желал да накара да чака.

 

 

Почти в същия момент, в който Итало Волпоне беше разбуден от Моше Юделман, Инес с мъка отвори очи. Всъщност тя не беше затворила очи през нощта, преживявайки това, което разумът й отказваше да приеме — бяха я изнасилили!

Преди две-три генерации, в родното племе на Бужумбура в Бурунди практиката изискваше младите девствени момичета да бъдат дефлорирани от старите жени, които им пробиваха химена с помощта на дървена палка. Мъдростта на африканците им беше подсказала, че едно младо момиче никога не прощава на мъжа, който я е направил жена. По същия повод на Запад претендират, че вторият брак е винаги по-успешен от първия.

Инес, която беше познала толкова много мъже, от интерес или от желание, никога не беше имала сексуални отношения, без да ги желае. Когато този дебел, ужасен и потен тип я беше хвърлил върху купа от стърготини, смазвайки я с тежестта на тялото си, тя се беше заклела със студена решителност, че той ще умре. Само смъртта би могла да премахне от съзнанието й спомена за това отвратително лице, чиито устни лакомо търсеха нейните, докато дългите му вулгарни ръце насилваха бедрата й. След кратка съпротива, хапане и драскане с нокти той я беше зашеметил с един удар и я беше обладал, докато тя изпадаше в полусъзнание, с бруталността и грубостта на бик.

Тя хвърли поглед към Ландо, който се изтягаше в един фотьойл, срещна бдителния му поглед и отмести очи, мъчейки се да придаде на лицето си пълно безразличие. Стана, като се погрижи да обвие тялото си с едно одеяло. Жестовете й бяха машинални като при събуждане. Захапа ябълка, изстиска един грейпфрут в чаша, постави и чаша за кафе, и започна да приготвя горещата течност.

— Аз също бих искал — каза, протягайки се, Ландо.

Тя изплю семките от ябълката, взе бучка захар от метална кутия и се заключи в банята, без да произнесе нито дума. Всъщност Орландо Барето я отвращаваше толкова, колкото и Пиетро Белинцона.

Ландо изгълта сока от грейпфрут, който тя си беше приготвила, прекара пръсти по наболата си брада и се запита как би трябвало да се държи по-нататък. От опит знаеше, че любовницата му не е от жените, които могат да бъдат манипулирани. За какво би послужило обяснението, че при най-малката намеса от негова страна щеше да последва смърт и за двамата. Както Заза и Морти О’Брайън, Итало Волпоне не би ги оставил да излязат живи от дъскорезницата. Той започна да съжалява за времето, когато беше професионален футболист. Ако не беше неговата неконтролируема ярост, можеше да направи блестяща кариера. За нещастие бяха го включили в черния списък на всички италиански клубове. Когато в играта ставаше горещо, когато противниците го притесняваха, Орландо бе решавал, че не е достатъчно да се бори с крак и рамене, за да се освободи, и бе започвал да хапе. Първия път, когато между зъбите му бе останало едно ухо, той се беше заклел, че това е само рефлекторно.

Беше отишъл в болницата при обезобразения играч с хиляди извинения и го беше обезщетил с двумесечната си заплата. От своя страна ръководителите бяха приели инцидента като следствие на напрежението и сгорещяването при борбата. Втория път той беше забил зъбите си в носа на противников играч и никакви аргументи не можеха да го спасят. Беше изключен завинаги от всички професионални отбори. Тогава Ландо потърси по-безславни, но по-доходни начинания. Влизайки във фамилията Волпоне, за него бе започнала нова кариера.

Понякога му идваше лудата и безумна мисъл да хапе. Орландо се чувстваше нещастен, но нищо не можеше да направи. Преди два дни, при Инес, когато беше взел птицата в ръка и усетил топлия дъх близко до устата си, не беше успял да овладее желанието си да я обезглави. Както се случи предния ден с Мортимър. Пред очите му отново се появи Итало, бял като платно, с дрехи, намокрени от струята кръв, държащ в ръцете си главата на адвоката, докато тялото му, разтърсвано от конвулсии, се гърчеше върху металната плоча на триона, преди да се плъзне на пода, където замръзна много секунди по-късно. В този момент беше разбрал, че Итало Волпоне става луд, когато яростта го овладее. Струваше му се, че излиза от някакъв кошмар, когато Фолко взе главата на мъртвеца от ръцете му. След това им бяха необходими три четвърти часа, за да закопаят поотделно двете измъчени жертви, блондинката и О’Брайън. Главата по една странна приумица на Итало беше заровена отделно, в дупка, която Ландо изкопа под ужасения поглед на Инес.

С ъгъла на окото Орландо погледна към лошо закопчания панталон на Пиетро Белинцона, мислейки си с горчивина, че колосът се беше възползвал от капитала му, без да плати нито сантим. Това, което последва, беше още по-тъжно. Волпоне дивашки беше зашлевил Инес, тихо заплашвайки я със смърт. От този момент тя трябваше да изпълнява заповедите му, каквито и да са те, без двоумение или съпротива. Беше й задал десетки въпроси относно разписанието на времето на Омер Клопе, навиците му, сексуалните му мании. Инес беше отговаряла механично, откривайки в същото време пред Ландо детайли, за които той дори не можеше да предположи, че са възможни. Клопе и тя бяха правили любов върху дюшек от банкноти и облигации! На Ландо се плащаше, за да знае, че Цюрих под привидно провинциалния си вид и спокойствие криеше един интензивен развратен живот, сякаш монотонността и редовността без грешки на професионалния им живот изискваха едно тайно разточителство между избраници, зад затворените стени на изискани имения, луксозни апартаменти. Много пъти беше участвал, горд от сексуалните си способности, които му бяха помогнали да премине вратата на тези храмове на „дреболийката“.

Той спря газта под кипящата вода, която започваше да се разлива вън от тенджерата. Инес се появи отново, направи се, че не забелязва, че сокът й е изпит, и си приготви нова чаша.

— Дълго ли ще останеш няма? — попита Ландо.

Тя изля врящата вода върху кафето, поставено на филтърна хартия. Сега беше облечена с панталон и поло. Видяна откъм гърба, тялото й беше гъвкаво и мъжко, като на баскетболист.

— На теб говоря! — настоя Ландо.

Тя сипа кафето в чашата, добави бучка захар, премазвайки я с дръжката на лъжичка, носеща монограма на хотел Рона. В момента, в който я поднасяше към устните си, Ландо я изби с един удар от ръката й. Въпреки смущението, което той изпитваше към нея, не биваше да се забравя кой тук е господар. Тя взе гъба от мивката, клекна и изчисти от мокета петното от кафе.

Побеснял, Ландо я хвана за раменете и я повдигна насила.

— Искаш да ти смачкам мутрата ли?

Тя го погледна. Не можеше да се отгатне дали изразът й беше зареден с безразличие или презрение.

Инес процеди през зъби:

— Махай се.

Той избухна в престорен смях.

— Вместо да ми правиш физиономии, трябва да ми благодариш, че си още жива! Ако приятелите ми не те бяха очистили, аз трябваше да го сторя! Ти знаеш ли кой е Волпоне? Чувала ли си да се говори за Синдиката? Те са тези, за които работя! Могат да ме смажат като муха.

Тогава тя произнесе първото си изречение през този ден:

— Ти си действително една… муха.

В гласа й се чувстваше безразличие.

— Ако не правиш точно това, което ти е казано, не отговарям за кожата ти! Те могат всичко, те знаят всичко! Защо откачаш? Защото тази дебела свиня малко те посмачка? А после? Та ти не си девственица, нали? По-скоро трябва да ми целуваш ръцете, че попречих на Волпоне да те ликвидира, както имаше намерение! Няма свидетел… Впрочем ти нямаш никакъв избор… Трябва да вървиш с нас, докато те постигнат това, което искат. И да забравиш всичко!

— Аз вече забравих — каза тя.

— Ти още не си преминала моста — подхвърли ядосано Ландо. — Знаеш какво да правиш днес след обяд, ако ти се нареди, нали?

— Да.

— Ще го направиш ли?

— Да.

— Много добре.

Той посегна да я прегърне. Инес живо се изскубна от ръцете му.

— Не ме докосвай!

— Какво?

— Ще направя каквото ми се нареди, но повече не искам да ме докосваш!

— Добре — неловко се засмя той, — добре… Щом като ти изпълняваш… Сега трябва да изчезвам… Разбира се, ще бъде също толкова глупаво от твоя страна да предупредиш ченгетата, както и да се опитваш да напуснеш града. Първо, ти си под наблюдение, няма да минат двадесет и четири часа, за да те направят нарязана на филийки. Или да изплакнат красивата ти мутра с киселина. Освен това не забравяй, че си свидетелка и съучастничка в двойно убийство. Нали ти беше тази, която изкопа трапа за Заза? Ясно ли е?

— Да.

— Чао.

Той още не беше затворил вратата, когато тя залепи ухо върху нея. Стъпките му се отдалечиха надолу по стълбите. Тя завъртя два пъти ключа, сграбчи телефонната слушалка, набра номера на външните комуникации и завъртя номера на САЩ.

Във Филаделфия имаше човек, който щеше да се отзове на нейния зов за помощ: Роки, нейният малък брат. „Малък брат“ беше само една метафора. Роки беше висок два метра и двадесет сантиметра и съвсем гол тежеше сто и тридесет килограма. Преди да бе станал професионална звезда в баскетболното първенство на източното крайбрежие, той беше университетски шампион по десетобой и победител в „Голден Глоувс“ за всички категории. Като на шега. Както останалите осем братя на Инес, Роки беше много мързелив. В семейството обаче той беше най-надареният. Не само от гледна точка на физиката. Роки беше способен да се измъкне незабавно от определена ситуация, дори и най-щекотливата. Ако някой беше способен да отмъсти за нея и да я измъкне от това гнездо на оси, където я беше намъкнал този боклук, този мръсен сутеньор, това можеше да бъде само Роки.

— Рок? Инес! Слушай ме добре, Роки!…

 

 

Капитан Къркпатрик направи недоволна физиономия.

— Как можете да го пиете сутрин?

— Наздраве! — рече Скот Демпси, усмихвайки се развеселен.

Той натопи устните си в чашата с кока-кола, докато Къркпатрик глътна от уискито си.

Скот Демпси беше слабичък, непрекъснато усмихващ се човечец. Винаги облечен в туид, със смачкана вратовръзка и побелели слепоочия, приличаше на един от онези вечни студенти, които бродят из университетските лабиринти.

Макар че той сам смразяваше кръвта на „капите“ от петте нюйоркски фамилии. Беше един от малцината, които имаха пълна власт над тях. От двадесет и две години беше чиновник в СЕК, най-мразения от гангстерите държавен механизъм. „Секюрити енд Ексчейндж Комишън“ имаше задача да контролира финансовите операции и борсовите залагания на всички американски организми. Често се случваше Демпси нищо да не може да докаже, когато операциите бяха организирани с непостижими за него методи. Но той не оставаше измамен и чакаше с безкрайно търпение и най-малката тяхна грешка. След това митниците се намесваха и неговите разорени от огромните глоби жертви се озоваваха в „дупката“ за десетки години.

— Е, и? — лакомо попита Къркпатрик.

— Нишката се оказа точно такава, каквато мислехте, че е. Мангизите са измъкнати под носа ни.

— Можете ли да докажете нещо?

— С ваша помощ. Ако извършат някаква грешка в Цюрих. Имате ли новини оттам?

— Още не. Имам двама души, които като сянка следват Волпоне.

— Направих проверка на декларациите им в техните филиали в чужбина относно инвестициите им, балансите и текущите им сметки. Повярвайте ми, този Юделман действително не е който и да е! Свалям му шапка!

Къркпатрик и Демпси си сътрудничеха ръка за ръка от десетина години. Тяхното изкачване по служебната стълбица те дължаха на помощта, която си оказваха взаимно. Полицаят предупреждаваше Демпси за раздвижванията сред влиятелните членове на Синдиката, а чиновникът му помагаше по-добре да се ориентира в безкрайните зигзаги на техните комбинации.

— Ако моите хора установят, че Итало Волпоне посещава банки, достатъчно ли ще бъде?

— За съжаление не! Винаги може да каже, че е влязъл, за да потърси тоалетна.

— А банкерът?

— Един швейцарски банкер никога не изплюва камъчето. Всички остават като камъни, дори след нашите последни договори с тях. Забележете, никога не казват не, просто проточват нещата и искат доказателства. Това е един порочен кръг. Без доказателства е невъзможно да ги накараме да говорят. А без банкерите откъде ще вземем доказателства?

— Но това е отвратително! — яростно констатира Къркпатрик. — Всичките пари от наркотиците, изнудванията, проституцията и контрабандата на оръжие минават през Женева или Цюрих!

— Ако не бъде Швейцария, ще бъде другаде — философски забеляза Демпси. — Ливан, също така Бермудите, Кипър, Коста Рика, Монако, Панама и Нови Хибриди. Когато Хонконг падне в ръцете на комунистите, всичко ще продължи в Либерия, Холандските Антили, в Кампионе д’Италия, в Йордания или другаде.

— А Волпоне?

— В общи черти съм осведомен. Голяма част от печалбите им принадлежат на едно американско предприятие „Електрикал Лимитед“. Капиталите съвсем естествено фигурират в актива на баланса им и употребата им следва обичайния търговски път. Поне така изглежда на пръв поглед.

— Щом като само така изглежда, значи има мошеничество — възкликна Къркпатрик. — Какво ви пречи да ги сгащите?

— Много бързо се палите! Играта е ясна на Моше Юделман. Капиталите на „Електрикал Лимитед“ са вложени във временни борсови операции, извършвани от дружества за експорт-импорт, чиито действия, реални на книга, остават фиктивни, що се касае до доставката на стоките.

— Няма да е далеч денят, когато, за да си ченге — изръмжа Къркпатрик, — ще трябва да си завършил математика, право, икономика или политика, без да говорим за нуждата да се говори на петдесетина чужди езика… Продължавайте — прибави уморено той. — Какво значи „доставка на стоката“?

— Както няма доставки, така не съществува и товар. Всичко става на хартия. Например декларирате, че купувате хиляда тона зърно. Естествено, те няма да бъдат доставени в една кръчма. Вие не ги виждате никога, макар че фигурират в регистрите на канторите за внос на чуждите компании и в декларациите за данъчното, както името на кораба, пристанищата, откъдето са тръгнали, и количеството и вида на стоката. Всъщност тези хиляда тона не съществуват. Тяхното товарене и разтоварване се извършва на място, ако мога да се изразя така, защото всъщност нищо подобно не става в пристанища на страни, чиито власти не са разположени да отговарят на нашите анкетьори. Ако допуснем, че въобще ги оставят да влязат в страната… Така фиктивно пътуват милиони килограми кафе, какао, захар или пшеница, от които никой никога не вижда нито зрънце. Следите ли мисълта ми?

— Не. Вашите дяволски зърна не съществуват може би, но парите отиват някъде, нали?

— Точно така. В графа „Загуби“.

— Какви загуби?

— Днес на борсата се губи много и често. Разбира се, трябва доста да се потруди човек, но при тези стотици милиони долари си струва да се разориш.

— Искате да ми покажете до каква степен съм глупав, така ли?

— „Капите“ на Синдиката се грижат да бъдат покрити в срок. Те купуват същото количество стока, което вече са продали на зелено, тоест без да го притежават, тъй като цената на тази стока е била понижена в тяхна полза.

— Слушайте, Демпси, бъдете по-ясен!

— Добре. На източното крайбрежие Волпоне контролира десетки казина. Естествено, той не е сам. Предположете, че прибира един милиард от нелегалния трафик. Как да се появи този милиард на бял свят?

— Когато си помисля, че съм капитан и печеля само хиляда и петстотин, за да издържам семейството си! — изръмжа Къркпатрик.

— Много просто…

— Да, но за вас!

— Достатъчно е да обяви този милиард, допълнителен и сигурен, като доход от казината. После да го инвестира в едно от тези експорт-импортни дружества, за които ви говорих преди малко. Сякаш по волята на случая административните им съвети служат само за паравани, тези дружества са собственост на същата група, на фамилията Волпоне. Следва катастрофата при игра на борсата и милиардът е загубен. На нивото на казината данъчният доход ще бъде нула.

— А парите, боже мой? Парите?

— Ще бъдат вложени в други дружества от чужбина, просто изпарили се. Нищо общо със САЩ.

— И вие приемате, че едно казино може да има такива загуби, след като е реализирало такива печалби?

— Принудени сме… Казината, контролирани от Волпоне декларират, че са вложили капиталите си в предприятия, също контролирани от него. Нормално е съответното дружество, което играе върху повишаване на цените на една стока, да препоръча в издаваните от него бюлетини…

— И бюлетини ли издава?

— Ами да… Иначе как може да предложи покупка на този товар, обещавайки огромни печалби?

— Има дни, в които мечтая да бъда само един „дюстабанлия“, един обикновен глупав полицай регулировчик… Добре, а после?

— Детска игра. Лесно е на това дружество да докаже добрата си воля, обявявайки загубите си, които то поема от собствените си фондове. В същото време то повлича в тези загуби и казиното. Накрая казиното губи петстотин милиона, а предприятието — един милиард. Логично и уравновесено.

— Демпси, знаете ли какво ще ви кажа? Нищо не мога да разбера, абсолютно нищо! От вашите обяснения получавам световъртеж!

— Трябва да се потрудиш доста, ако искаш да забогатееш. А още повече, за да запазиш това богатство. Иначе всички ще станем богаташи… Къде ще остане удоволствието от това…

Къркпатрик напълни догоре чашата си с уиски, натопи два пръста, масажира с тях слепоочието си и гаврътна останалото.

— Смилете се над един слаборазвит интелектуалец! Вие, умниците, си представяте, че един простосмъртен може да ви разбере, без да получи мозъчно сътресение! Аз бях този, който ви съобщи за тази история с крака в Швейцария, Волпоне и всичко останало… Но аз бях ясен! Тогава бъдете добър да ми обясните ясно, ако случайно съм улучил мишената, какво прави дон Волпоне в Цюрих?

— Трансфер на капитали. Трябва да се пречистят „мръсните“ пари, за да се избегне от контрола на СЕК. Как? Разпределяйки географски инвестициите, търсейки убежища в чужбина, запазвайки пълната отговорност на анонимните дружества в САЩ и запазвайки целия си капитал. Защо Швейцария? Защото тя е един данъчен рай, който осигурява дискретни и компетентни хора, които управляват техните тръстове и постигат в някои от кантоните 8,5 на сто вместо 33 на сто, както е у нас.

— Нищо не доказва, че е имало трансфер, че фондовете ще останат в Швейцария…

— Да, нищо. Кой може да го каже? Сигурно е обаче, че парите ще се появят там, където нито вие, нито аз можем да направим нещо.

— Защо Волпоне си блъска главата с тези комбинации, вместо да наеме един самолет и да пренесе парите?

— Много е опасно. Ако митницата го спипа, Волпоне отива право в дранголника. Без да говорим за сто процента загуба, тъй като след заплащането на глобата няма да му останат пари да си купи един фас. Кръгът: казино, експорт-импорт, фалшиви предприятия, е идеален… Никакъв възможен контрол. Цените са свързани с политически сътресения, водещи до значителни изменения… За две години цената на кафето се повиши пет пъти… За да се направи една чиста загуба върху това, достатъчно е едно чуждо учреждение да продава, когато цените са най-ниски, и да купува, когато са най-високи, а всъщност и продавачи, и купувачи са от една и съща къща майка. Това е! Схванахте ли?

В стаята влезе цивилен инспектор и подаде на Къркпатрик един телекс. Капитанът го погледна разсеяно, после го прочете повторно.

Демпси видя ясно как под червената корона от коси кръвта се отдръпва.

— Нещо неприятно? — попита той.

Без да отговаря, полицаят прекара пръсти през косата си и подаде на Демпси посланието.

„Капитан Къркпатрик

Централен комисариат, 6-о авеню, Ню Йорк

Моля ви да се свържете незабавно с лейтенант Блеш от кантоналната полиция в Цюрих относно смъртта на инспектор Дейв Каванаут.“

— Някой от вашите момчета ли? — попита Скот Демпси.

— Да — отговори Къркпатрик, вдигайки телефона. — Най-младият. Три деца сираци.

 

 

Имаше две места в Цюрих, където Омер Клопе се чувстваше действително като у дома си: кабинета на доктор Аугуст Щрол и кабинетът в собствената му банка.

Доктор Щрол беше на петдесет и две години и имаше величествена осанка, както и една неограничена любов към всичко, което беше свързано със стоматологията. Два пъти в годината прекарваше в САЩ, за да се запознае с последните новости в стоматологичната хирургия. Нито пародонтологията, нито присажданията имаха и най-малките секрети за него. Неговата жена беше изключително привлекателна брюнетка, стоматолог като него, и изпитваше към съпруга си, който беше на възрастта на баща й, една професионална адмирация. Всъщност д-р Щрол беше професор на Ингрид, преди да стане неин съпруг. Нито шестте години брак, нито двете им момченца, родени след брака, бяха намалили взаимните чувства, които ги владееха. Общата им работа имаше такъв финес, че кабинетът им избираше внимателно клиентелата си. В града всеки, който що-годе означаваше нещо, мечтаеше да има челюсти марка „Щрол“.

Аугуст често казваше на Клопе, че е сбъркал призванието си. Банкерът показваше едно изключително любопитство към работите и търсенията на доктора, който му казваше често: „От вас щеше да излезе чудесен стоматолог!“. Понякога Клопе получаваше поздравления за перфектната си дентиция. „Ако нямах клиенти като вас, бързо щях да стана безработен!“

Кабинетът беше хармонично декориран във водно синьо и черно, ускоряващи отпускането на нервните клиенти. Освен това, когато се отправяха към зъболекарския стол, прожекторите се запалваха и нежният глас на Ингрид шепнеше: „Отпуснете се… Отпуснете се напълно…“. Клиентът изпитваше само едно желание: да си отвори устата, да се остави да му галят венците опитните ръце на Аугуст Щрол и музиката на Вивалди да се разнася из кабинета по време на интервенциите.

— Омръзна ми да чакам — тихо каза доктор Щрол, когато Омер влезе в хола.

— Секретарката ми не ви ли предупреди? — учуди се Клопе.

— Шегувам се. Не сте закъснели дори с три минути. Как се чувствате?

— Добре… добре — каза банкерът с израз, който нямаше нужда от думи.

Щрол го намери напрегнат и загрижен. Ингрид се появи. За кой ли път Омер беше учуден от красотата й, от безкрайната гъвкава линия на тялото, което се очертаваше под бялата престилка. Ако имаше петнадесет сантиметра повече височина и черна кожа, щеше да бъде двойник на Инес. Аугуст проследи погледа му. Без да се формализира, той се почувства горд, че вкусът му е потвърден от адмирацията, която оказваше на жена му огромното множество от мъжката клиентела на кабинета.

— Отпуснете се, господин Клопе, отпуснете се — произнесе Ингрид.

Омер отвори уста. Доктор Щрол се наведе над него.

— Погледни, скъпа, погледни… Виждала ли си такива перфектни зъби?

— Не забравяйте утрешното месечно почистване на зъбния камък — каза Клопе.

Точно над главата си той забеляза под тънката материя на престилката формата, която образуваха върховете на гърдите й.

— Отпуснете се! — прошепна тя. — Отпуснете се…

 

 

Без да удостои Пиетро с нито една дума, Итало Волпоне тресна вратата на форда и прекоси с тежки стъпки площадката пред банката. Беше точно дванадесет.

След като беше събуден от телефонното повикване на Моше, сутринта му мина в организиране на предстоящите събития. Ако за нещастие Омер Клопе не се преклонеше пред ултиматума му, щяха да последват серия от репресалии, класирани в градация към кресчендо. Орландо Барето, Пиетро Белинцона и Фолко Мори знаеха точно какво да правят, за да разбият съпротивата на банкера.

Итало беше наредил да доведат негърката. Тя изглеждаше отпусната, откъсната от реалността, приемайки с мълчание и съгласие заповедите му, отговаряйки спонтанно на въпросите, от отговора на които зависеше изпълнението на неговия план. Итало не се интересуваше по какъв начин Ландо бе постигнал такова послушание от нейна страна. Важното беше, че тя бе матирана.

Токовете на Волпоне сухо ехтяха по мраморния под на банковия хол. Той се отправи наляво, минавайки покрай чиновници и безразлични клиенти. Предния ден трябваше да се отнесе до информатора, за да се разбере къде е кабинетът на Клопе. Без да се опасява от нищо, чиновникът беше му посочил третия етаж. Днес нямаше нужда от насочване. Стигайки в края на коридора, където се намираше вратата за горните етажи, Итало беше подръпнат дискретно за ръкава.

— Мога ли да бъда полезен с нещо, господине?

Той отстрани с ръка нахалника и мина. Другият направи две стъпки и твърдо, но възпитано му прегради пътя.

— Съжалявам, господине. Тази част на сградата е забранена за посетители. Гишетата са в залата.

Волпоне му хвърли убийствен поглед:

— Не ме интересуват вашите гишета! Имам среща с Клопе.

— В такъв случай бъдете добър да ме последвате. Ще ви представят.

Итало внезапно хвана ръката на събеседника си. Под ръката си той усети твърдата топка на солиден бицепс. Волпоне го дръпна. Другият не се помръдна нито сантиметър.

— Ще се отместиш ли, или да ти строша главата? — изръмжа Итало.

— Моля ви, господине… Без скандали.

Внезапно двама здравеняци го обградиха като в клещи.

— Неприятности? — запита единият.

С жест, който за всеки друг, освен за Волпоне би минал за машинален, той сложи ръка на рамото му. Този контакт беше достатъчен за Итало, за да прецени теглото му на стотина килограма и че той също беше тук, за да му попречи да влезе.

— Казвам ви, че Клопе ме чака!

— Но, разбира се, господине… Ние ще го предупредим.

— Ще смачкате дрехите на господина!… — обади се трети.

Под претекст да почисти костюма на Волпоне, той го опипа дискретно, както правят митничарите по аерогарите преди отлитането на самолет. Волпоне не носеше оръжие.

— Как се казвате, господине?

По начина, по който бяха застанали, Итало нямаше никакъв шанс да пробие баража им. Той мислено си обеща да накара банкера да заплати за тази допълнителна атака. Би приел да стрелят, но да го дърпат за ръка тези горили, както се бърка обикновен крадец, това не можеше да понесе.

— Ето визитната ми картичка — каза той.

Пъхна лявата си ръка във вътрешния джоб на сакото си. Този, който го държеше за ръката, го пусна. С дясната си ръка Итало го сграбчи през панталона за тестисите и с всички сили дивашки ги изви. В същия момент левият му крак се вдигна, за да удари като камшик гениталните части на втората горила. Третият избягна като по чудо насочената към очите му „вилица“ — показалец и среден пръст — която се стрелна към него. Но Волпоне срещна празнотата на края на своя жест и се озова с лице срещу зеещото дуло на един маузер от едър калибър.

Двамата пазачи се извиваха върху пода, скимтейки се държаха под корема. Полузадушен от ярост, с ускорен пулс, Волпоне изгледа с омраза този, който го заплашваше.

— Стреляй, глупак! Хайде, стреляй! Какво чакаш?

— Излезте! — каза мъжът. — Бързо!

„Без скандали! — беше уточнил Клопе. — Ако този тип се появи, задоволете се да го сплашите и го изхвърлете навън.“

Той сведе очи към отпадналите от борбата негови другари и се подпря с гръб на асансьорната врата. Итало видя този, когото беше ритнал, да пълзи на четири крака, тръскайки глава като боксьор в нокдаун. Горилата се изправи бавно, подпирайки се на стената. На свой ред измъкна своя маузер и го насочи към Волпоне.

— Боли ли, а, скапаняк? — изсмя се Итало.

Пазачът, който беше останал на пода, повърна. Итало се завъртя на пети и гордо излезе от хола. Между тълпата, която бързаше, никой не беше забелязал сцената. Той погледна часовника си: дванадесет и шест минути. Ултиматумът беше отхвърлен. Бойните действия бяха открити.