Пиер Рей
Аут (4)

3.

Морти О’Брайън придружи Заза до бара и я помоли да го почака. Той уточни, че ще излетят след четиридесет минути. На всички нейни въпроси относно посоката им Морти отговаряше с мълчание и мистериозни усмивки. По разтърсваното му от тикове лице тя усети, че е напрегнат до крайност, и не настоя повече, забивайки нос в чашата с шампанско, която й донесе някакъв потен келнер с такъв израз на лицето, сякаш това беше обикновена бира.

Морти се скри в тълпата на среща с предпоследното изпитание от необикновената игра на покер. Ако тази бъдеше преодоляна, щеше да остане последната — безследното му изчезване някъде из огромния свят. Сърцето му заби по-силно. На няколко пъти го блъскаха пътници, търсещи своя чартър, миришещи на алкохол. Той се загуби из различните гишета, после се върна обратно и разбра, че е минал покрай това, което бе търсил, без да го забележи — телефонната служба. Телефонистката успяваше да провежда многобройните разговори, без да престава да си прави маникюра.

— Госпожице, бих искал да ме свържете с Швейцария…

— Това в САЩ ли е?

— В Европа! Между Франция, Германия, Англия, Италия!

Тя му хвърли убийствен поглед:

— Номер?…

— 83-65-92 в Цюрих.

— Кабина номер три.

— Ще чакам ли много?

— Кабина номер три.

Той затвори плътно вратата, сякаш някой можеше да подслушва незапочнатия още разговор. Върху стените на кабината бяха надраскани порнографски изречения, политически лозунги и обещания за отмъщение. Носната му кърпа беше мокра, а ризата готова за изстискване. Всичко се беше залепило за тялото му. Той се питаше дали това е от горещината или от страх.

В началото неговият план беше само игра на мисълта. После за негово най-голямо учудване теорията му се беше превърнала в действие, без да си дава сметка, че той самият е завъртял колелото на машината. Запознанството му със Заза беше открило пред него неподозирани по размери преживявания, преди да бе разбрал напълно, че изпитва невероятно отвращение към жена си.

Другото, което го безпокоеше, бяха неговите петдесет и седем години, преминали в съзерцаване на чуждите съдби, без нищо да развълнува собствената му. Беше време да върши всички лудории, които не можеше да си позволи навремето, тъй като му се струваха опасни. Какво значение имаше този непрекъснат страх, щом като беше необходим за неговото второ раждане. Той с удоволствие си представи Джудит, легнала в голямото легло, сама, заобиколена от всичките си хапчета и прахове, мъртва от доста отдавна за околните, без самата да го съзнава. Морти беше използвал името й за последен път като основа на едно съобщение, за което тя нямаше понятие.

Звънът на телефона го стресна. Бакелитът се плъзна в потните му ръце, когато поднасяше слушалката към ухото си. Непознат женски глас говореше нещо неразбрано на немски. Той се изкашля, за да прочисти гърлото си, но безуспешно. Все пак успя да промълви на английски:

— Трейд Цюрих Банк?

От другия край на света му отговориха утвърдително.

— Какво обичате?

Тогава, осъзнал, че животът и смъртта му са заложени на ези или тура, каза бързо:

— Омер Клопе! Лично и спешно!

— Разбира се! Момент да проверя дали господин Клопе е тук. За кого да съобщя?

Морти се опита да преглътне. После почти с нормален глас успя да произнесе двете срички на магическата дума:

— „Мамма“.

 

 

По хронологически ред капитан Къркпатрик мразеше накуп: всички жени, мъже, човешкия род, домашните животни и американците от сицилийски произход. Той намираше за скандално, че имат право да са католици, и с удоволствие би предложил един закон, с който да им бъде забранено влизането в църква, ако това беше възможно. Да им бъде даден специален паспорт, да бъдат събрани в едно гето — като Харлем, и там да си стоят. Може да се твърди, че шефовете му използваха безмилостно омразата на техния подчинен. Нямаше нито едно разследване, касаещо Синдиката, което да не бе минало през ръцете му. Не съществуваше престъпник от сицилийски произход, било то най-незначителният между тях, за когото капитан Къркпатрик да не притежаваше пълно досие. За нещастие, що се касае до осъждането им, това беше нещо съвсем различно. Тези мръсници плащаха тлъсто на армии адвокати, които през цялото време на годината бяха на тяхно разположение и размърдваха небе и земя, когато биваше арестуван и най-дребният престъпник. Той подскочи от радост, когато узна, че намереният в Цюрих разхождащ се крак навярно принадлежи на недосегаемия дон Дженко Волпоне.

Един обущар — Биаска, който също беше от мразените сицилианци — беше познал категорично обувката и нейния собственик.

Това беше и много, и малко. Един шеф на фамилия никога не губи крака си, без това да повлече след себе си различни сътресения. Но когато става въпрос за един Волпоне, сътресенията се превръщаха в земетресения, започваха непредвидени верижни реакции, които експлодираха в различните фамилии на Синдиката и подреждаха работите на полицията много по-добре, отколкото няколко години разследвания. Не трябваше да ги изпуска от очи нито за миг, в очакване на събитието. Но какво събитие? За момента Къркпатрик не знаеше. Но ако за щастие Дженко Волпоне не беше вече между живите, ако за щастие той беше убит, всякакви надежди му бяха позволени. От радост той потри ръце и ги прекара вместо гребен през джунглата от червени коси. После погледна мечтателно помощника си Финегън:

— Давате ли си сметка… След по-малко от час един Волпоне ще седне на този стол!

Финегън направи изненадана физиономия:

— Капитане, между нас казано, вярвате ли в това?

— Не. Но не ми пречи да се надявам.

— Какво ви каза точно по телефона?

— Каза ми: „Пристигам“.

— Ако действително дойде?

— Един шанс от десет, но реален. Все пак касае се за неговия брат, а обувката е при нас.

— Първо ще се посъветва с адвокатите си. Според мен ще отлети направо за Цюрих, за да идентифицира крака.

— Вие можете ли да идентифицирате един крак?

— Ако е на някое хубаво момиче…

— Ще чакаме. Готов ли сте?

— Да.

— Където и да отиде, каквото и да прави, искам вашите хора да се залепят за задника му, щом излезе от това бюро!

— Ако дойде.

— Ако дойде… — повтори с носталгия в гласа Къркпатрик. Той поклати глава с неочаквано замечтан израз на лицето: — Представете си, Финегън, представете си, че го сгащим, че направи някоя щуротия… че бъде осъден на електрическия стол. Е, добре, ще ви кажа… Ще дам заплатата си за десет години напред, само да ми окажат честта аз да включа прекъсвача.

 

 

Всеки път, когато имаше сексуални отношения — а това ставаше веднъж седмично — Омер Клопе зачестяваше миенето на зъбите си за период от четиридесет и осем часа. Това му беше необходимо, за да се пребори с милиардите микроби в устната кухина, появили се от контакта на устните със съмнителната повърхност на кожата на партньорката му. Сега беше на осмото миене за този ден, упорито убивайки неприятеля с модерните си съоръжения, когато чу дискретното позвъняване на телефона. Той изплю в умивалника антисептичната течност, с която се жабуркаше, за последно хвърли доволен поглед върху миниатюрната тоалетна стая, съжителстваща с бюрото му — беше я направил специално за зъбната си хигиена — и вдигна слушалката.

— Спешно и лично, този господин казва, че е „Мамма“… — каза телефонистката. — Да ви свържа ли?

— Прехвърлете разговора при мен.

Чу се щракане и в разстояние на две секунди банкерът чуваше в слушалката нечие учестено дишане. Инстинктивно Клопе застана нащрек. Дългата практика го беше надарила с шесто чувство. Той надушваше безпогрешно съмнителните точки, понякога по цифрите, понякога по интонацията, по лицето на събеседника си, разтревожен понякога от едно потрепване на клепача или от един нервен тик, недоловим за никой друг, освен за него.

— Ало…

— Ало… господин Клопе?

— На телефона.

— Мамма.

Не беше гласът на Дженко Волпоне. Не можеше да бъде друг, освен пълномощника му, малкият хилав О’Брайън. Любопитно: Волпоне беше уточнил, че лично той ще телефонира. Омер предпазливо потвърди присъствието си:

— Слушам ви.

— Знаете ли кой съм?

— Да.

— Направете трансфера, както сме се договорили.

— Отлично.

— С едно малко изменение.

Ръката на Клопе, която държеше слушалката, конвулсивно се присви. Той не беше сгрешил. Във въздуха се носеше фалш.

— Каква промяна?

— В направлението на фондовете.

— Къде трябва да ги адресирам?

— Централна банка Женева. Веднага!

— Неприятно.

— Пардон?

Клопе усети отново учестеното дишане на О’Брайън.

— Казвам, че е неприятно. Не мога да извърша това прехвърляне без писменото нареждане на някого от вас двамата.

— Но защо? Ние бързаме! Нали бяхме се договорили…

Клопе каза студено:

— Нашите уговорки могат да бъдат в сила само ако клаузите на сключения договор са спазени. Вие искате да промените първоначално уговореното направление.

— Добре. Какво трябва да направя?

— Една формалност, която ще ви отнеме не повече от минута. Просто имам нужда от вашия подпис.

— Но аз не съм в Швейцария!

— Съжалявам. Личността, която беше с вас, тук ли е още?

Късо суетене на другия край на жицата:

— Не вярвам. Би трябвало да е на път да се присъедини към мен.

Омер усети, че адвокатът лъже. Главната негова задача беше да закриля своите клиенти. Макар че в този случай нямаше никаква видима причина за неговите съмнения, Клопе реши, че трябва да печели време. Не беше такъв човек, че да изтърве два милиарда долара на вятъра, без да вземе елементарни предпазни мерки. Последва леко отстъпление:

— Разбирам много добре положението. Пратете ми нареждане, подписано от вашата ръка, и то ще бъде незабавно изпълнено.

— Повтарям ви, че това е спешно! — изкрещя О’Брайън.

— Писмото ще пристигне за 48 часа.

— Но това е много време!

Последва няколко секунди мълчание.

О’Брайън поднови разговора с глас, контролиран с усилие:

— Вижте… Като се има предвид спешността… Вие никак не ме улеснявате. Моят клиент ще бъде недоволен.

— Вярвайте ми, господине, че съжалявам. Но нямам никакъв друг начин.

— Добре! Пристигам с първия самолет! Тази вечер ще бъда при вас!

— Тази вечер? Откъде се обаждате?

— От Насау.

— Колко е часът при вас?

— Обяд.

— Знаете ли, господине, че в Цюрих е деветнадесет часът и това, че още съм в бюрото си, е изключение?

— Господин Клопе — изръмжа О’Брайън, — за една сделка от такъв обем денят и нощта не са от значение!

— Не мислете така, господине. Аз имам свои задължения за тази вечер.

— Не можете ли да ме приемете по-късно?

— Банката е затворена до утре сутринта, осем и тридесет. Дори да имате веднага полет, не мога да ви приема извън работното време на моето учреждение.

— Но през нощта!… През нощта… Става въпрос за една минута, за един обикновен подпис! Позволете ми да настоя!

— Нощта, господине, не е за работа. Имам навик никога да не лягам след двадесет и три часа. Съжалявам.

— Ще бъда при вас утре сутринта — съгласи се О’Брайън с отчаяние в гласа.

— Още веднъж хиляди извинения. Чакам ви.

Омер Клопе положи слушалката, завладян внезапно от непреодолимото желание да си измие зъбите.

 

 

Влизайки в комисариата, носовете на тримата адвокати се наостриха. Миришеше на крака, пот, стари сандвичи и бира. Двамата негри полицаи сякаш не ги забелязваха. Единият чукаше с един пръст на стара пишеща машина, а другият, прав пред решетката на предварителния арест, с ръце зад гърба, смеейки се, слушаше псувните, с които го обсипваше затворената там проститутка. В дъното някакъв скитник преживяше изпитото вино, пуфтейки шумно.

— Моля ви!… — подхвърли презрително Джони Кайеф.

Той беше направил две крачки напред, докато неговите колеги, Хюберт Мърдл и Честър Хенли, придружаваха Итало Волпоне. Кайеф, Мърдл и Хенли бяха най-скъпите адвокати в Ню Йорк. Според клиента времето им се оценяваше между петстотин и хиляда долара на час. Разбира се, този ценоразпис не важеше за Синдиката, който им отпускаше годишно възнаграждение, достатъчно голямо, за да може всеки от тях да зареже работата си при най-малкия жест от негова страна.

— Да? — каза полицаят, без да вдига очи от машината.

— Имаме среща с капитан Къркпатрик — недоволно каза Джони Кайеф.

Полицаят явно нямаше намерение да се размърда.

— Ние? Кои ние?

Кайеф му пъхна картичката си под носа.

— Ето какво, старче, нямате ли намерение да се размърдате?

Негърът взе визитката, повъртя я между пръстите си, прочете текста и стана с неохота.

— Ще проверя.

Изчезна през вратата зад преградата. Когато се върна, каза на адвоката:

— Капитанът сега е много зает. Има среща. Моли ви да дойдете пак или да телефонирате.

— Как? Той безпокои моя клиент и не желае да ни приеме!

— Вашият клиент? Кой е вашият клиент?

— Господин Волпоне! — намеси се Хенли. — Итало Волпоне.

— Кой от вас двамата е Волпоне? — попита полицаят.

— Достатъчно! — изкрещя Кайеф. — Идете да предупредите шефа си!

Докато полицаят изчезна повторно, Кайеф повтори неколкократно думата „скандално“, незабавно подкрепен от колегите си.

— Капитанът ви очаква — подхвърли появилият се полицай, държейки отворена вратата.

Те го последваха по коридора и се намъкнаха в бюрото на Къркпатрик, както биковете се промъкват в арената.

Капитанът стана, за да ги посрещне.

— Съжалявам, господин адвокат. Не знаех, че придружавате господин Волпоне. Моят служител не е разбрал добре.

— Адвокат Хенли, адвокат Мърдл, господин Волпоне — сухо ги представи Кайеф.

— Седнете, господа.

— Благодарим, предпочитаме да останем прави — каза Хюберт Мърдл.

— Както обичате — каза Къркпатрик, прокарвайки пръсти през пламтящата си коса. — Господин Волпоне, мисля, че някакво нещастие се е случило с вашия брат. Биаска е категоричен. Обувката, която нашите швейцарски колеги са намерили върху този откъснат крак, принадлежи на вашия брат Дженко. Не се наемам да твърдя, че този крак е непременно негов. Мога ли да попитам… Бил ли е в последно време в Цюрих?

— Можем ли да видим обувката? — прекъсна го Кайеф.

— След малко. Бихте ли ми отговорили, господин Волпоне?

— Вижте — намеси се Хенли, — действително Дженко Волпоне е минал през Швейцария тези дни.

Очите на Къркпатрик останаха впити в Итало, чийто поглед блуждаеше, без да се спира на нито един предмет в стаята.

— Господин Волпоне? — настоя Къркпатрик, без да обръща внимание на апострофа на адвоката.

Итало прочисти гърлото си.

— Моят брат беше по работа в Швейцария.

— Не сте задължени да давате подробности — намеси се Мърдл.

— Покажете ми обувката — поиска Волпоне.

Къркпатрик отвори едно от чекмеджетата на бюрото си, разгъна някакъв пакет и подаде намиращата се там обувка на Итало.

— Възможно е тази обувка да принадлежи на брат ми.

— Сигурен ли сте?

— Как може да бъде? — намеси се Кайеф, вдигайки рамене. — Можете ли вие самият да познаете със сигурност някакъв обект, принадлежащ на ваши близки?

— Комисарю, не разбирам — иронично се намеси Хенли. — Нашият клиент си беше взел два дни отпуск на Бахамските острови, а вие го викате да дойде специално…

— Аз само го помолих — прекъсна го Къркпатрик, без да изпуска от очи Итало. — За да улесни разследването ни. Господин Волпоне не е задължен да изпълнява нашата молба. Трябва да призная, господин Волпоне, че не очаквах да ви видя, заобиколен от адвокати, за една обикновена формалност.

— Кога е намерен кракът? — попита Итало.

— Преди тридесет и шест часа. Върху решетката на един локомотив, влизащ в гарата на Цюрих.

— Да си вървим — подхвърли нервно Итало.

— Що се касае до вашия брат, ще бъда принуден да обявя търсенето му в международен мащаб. Възможно е в различните стадии на разследването да имам нужда от вашето участие.

— Знаете къде да намерите господин Волпоне — каза Кайеф.

— Господин Волпоне, имате ли намерение да напускате в близките дни Ню Йорк? — попита Къркпатрик.

— Пардон? — задъха се Мърдл.

— Нищо особено. Просто имам нужда да знам къде да намеря вашия клиент в случай на нужда.

— Заминавам за Швейцария с първия самолет — изръмжа Итало с уморен глас и наведена глава. — Ако нещо се е случило с моя брат, искам да го знам.

— Дано не е той. Има още нещо, което безпокои нашите швейцарски колеги. В джоба на панталона… Искам да кажа, на тази част от панталона, която се е намирала върху крака, е намерен билет само за отиване Цюрих — Женева, продупчен в Цюрих само двадесет минути преди откриването на нещастието.

— Какво от това? — намеси се Мърдл.

— Господин адвокат… — произнесе Къркпатрик недоволно. — Една неизвестна личност взима влака Цюрих — Женева и отрязаният крак на тази личност се появява двадесет минути по-късно в точката, от която е тръгнал.

— Е, и, господин капитан?

— Според всички вероятности този крак би трябвало да се намери в Женева, нали?

— Докато не е намерен собственикът му, това не променя нищо.

— Да си вървим — повтори Итало.

— Господин Волпоне — заключи Къркпатрик, — ако получите някаква вест от брат си, моля да ме уведомите. От своя страна аз също ще ви съобщя, ако има нещо ново.

Последваха сдържани кимвания от едната и другата страна. Итало Волпоне и адвокатите излязоха. Едва вратата се затвори след тях и Финегън се показа.

— Финегън! — каза весело Къркпатрик. — Те вече нервничат. Нека вашите момчета да проверят дали този хулиган ще вземе самолета за Цюрих. Искам двама от моите хора да са на борда! Определете Каванаут и Махони!

 

 

Той се измъкна изпод тялото й, обърна глава, когато тя поиска, смеейки се, да го целуне, и се изправи:

— Чакат ни!

— Какво от това? Може да стане забавно!

— Не обичам да закъснявам.

— Да знаеш колко се възбуждам, когато виждам, че се страхуваш да не те изнасиля! Но страх ли те е наистина?

Курт си избърса устните с опакото на ръката. Ренате го изненада.

— Моето червило е неизтриваемо. Да опитам ли пак?

Курт започна да отстъпва. Произхождащ от дребнобуржоазно семейство, той се чувствуваше зле в ролята си, разкъсван между произхода си от низините — което често обявяваше на висок глас, за да не бъде изненадан — и желанието му за комфорт, революционни речи, вкуса му към лукса и желанието да бъде богат. В него съществуваха съвместно всички тези несъвместими едно с друго желания. Това се отнасяше и за предстоящата женитба, чийто дълбок смисъл той все още не можеше да разбере. Ренате Клопе олицетворяваше всичко, което Курт декларираше, че мрази: неподчинение, безсъвестност, богатство, необичайна хубост и едно тотално безразличие към големите проблеми на планетата: глад в света, замърсяването на околната среда, марксизма и идеалите на трудовите маси.

В курсовете по лингвистика на Цюрихския факултет, където Курт Хайнц преподаваше, той разговаряше по-охотно със студентите за Ленин, отколкото за Трубецкой или Чосер. Проповядваше абсолютна сексуална свобода и хвърляше мълнии върху семейството, религията, хипократията, тръстовете и икономическата зависимост.

В частния си живот той беше срамежлив, както бяха констатирали по-свободно държащите се негови студентки, чиито аванси бе отблъснал. Всъщност не му стигаше смелост да превърне теориите си в практика. Освобождаващият жест, който препоръчваше горещо на другите и който щеше да успокои духа му, той никога не можеше да извърши.

Още от първия момент на запознанството им Ренате Клопе безпогрешно бе установила причините за това противоречие. Неговият подсъзнателен садизъм беше намерил убежище в потока от ядни думи: те само маскираха липсата на еротично щастие. Ренате беше подновила провокациите си от всички видове, играейки на свобода на езика, атакуваща идеите му, произхода, професията му, подхвърляйки хиляди предизвикателства, задоволена, когато успяваше да го накара да се изчерви от една дума, сравнение или неповторим жест.

За да подхранва чувството си за власт над него, тя беше способна на всичко: да разкопчае панталона му под масата по време на семейна вечеря, да се разхожда гола пред него пред очите на камериерката си и да вдига полата си над бедрата на задната седалка на някое такси, чийто шофьор не след дълго започваше да се катери по тротоарите.

Парадоксално, но нищожната тежест, която той имаше в очите й, беше причина за поддържане на връзката им. Властта, която тя имаше над него, беше направила връзката им по-продължителна, достигайки до годеж за голямо учудване на родителите им, които считаха този съюз за брак между шаран и заек. Естествено, Курт мразеше бъдещия си тъст. Омер Клопе символизираше всичко мразено в обществото, имайки недостатъка да бъде едновременно: преуспяващ финансист, добър баща, добър съпруг, добър гражданин, убеден калвинист, един съветник, даващ мнението си, когато никой не го е искал. С една дума, човек, преливащ от добродетели! Човешкият тип, който Курт отхвърляше пред студентите си: банкер, легален крадец, паразит на обществото на консуматорите, червей на системата.

„И аз поддържам това! — повтаряше им той. — Всеки месец предприятията изпращат заплатите в банките на двадесет и трето число. На другата сутрин те са в банката. Опитайте се, ако сте работник, да получите своята преди първо число! Банкерът ще каже, че не е получил нищо, че сметката ви е открита, че ординаторът още нищо не е превел на ваша сметка! През това време вашите пари ще работят за него. Този мръсник ще се възползва от пролятата от вас пот! Други примери?…“

Беше натъпкан с примери. Един ден, след като беше пил, сподели недоволството си с бъдещия тъст: „Дори да сте с искрени намерения, дори да проповядвате доброто, вие сте гангрена за обществото, вие го разлагате!“

Клопе го беше погледнал със строг израз, както се гледат лудите, и Ренате беше изкрещяла доволно. После го беше завела в стаята си. Там той беше започнал едно блестящо изказване, с което доказваше, че Швейцария чрез своите хранителни концерни, своите банки и претендирания неутралитет носи отговорността за всички световни катастрофи, от смъртта на Алиенде до икономическото задушаване на народните републики чрез глад, войни, трафик на оръжия, контрабанда на валута и подкрепа на диктаторите по света. Ренате, която го беше слушала внимателно до този момент, наблюдавайки го лакомо, беше промърморила: „Да, малки мой Курт, да… Ти имаш право… Да правим любов сега!“.

Както обикновено, инициативата беше у нея. Той беше изтърпял. Мърморейки и ръмжейки, но изтърпял. Както обикновено.

— Курт, не мога да затворя ципа на роклята си. Ще ми помогнеш ли?

Беше седнала на леглото. Дреболията от Баленсиага, която я обгръщаше, струваше толкова, колкото един миньор от Колумбия не можеше да спечели за двадесет години. Той се опита несръчно да й помогне.

— Не мога.

— Добре че никога не съм ти давала възможност да ме събличаш! Щях все още да съм девствена, нещастни ми Курт. Мануела!…

Тя отново извика:

— Мануела!… Какво ли прави? Тази глупачка е в любовен екстаз! Гаджето й събира богатство в Ботсуана, в диамантените мини.

— И тя работи като камериерка?

— Истината е, че той е там само от три месеца.

— Той е собственик на мини?

— Дълбае. Португалец е. Като нея. Запалил се от някаква малка обява и изчезнал. Като се върне богат, ще се ожени за нея, ще й направи единадесет деца и ще я затвори вкъщи. Какво да се прави, тя обича своя Хулио. Докато го чака, е загубена за мен. Когато се любеха, всичко свършваше за десет минути, а сега дните й минават в четене на писмата му. Мануела!

— Мадам?

Тя се беше появила, дребна, почти слабовата, с къси коси, черни очи и престилка върху корема, почти красива, с нещо детско, първобитно и наивно в изражението на лицето.

— В Ботсуана ли бяхте, скъпа?

Лицето на Мануела засия. Тя често се доверяваше на господарката си. Ренате Клопе беше винаги готова да изслуша сърдечните тайни на другите. Тя й даваше добри съвети, закръгляваше щедро края на месеца и я третираше повече като приятелка, отколкото като прислужница. Мануела я обожаваше — нали тя позволяваше още когато Хулио беше шофьор с ливрея в Цюрих, да се срещат в нейната стая.

— С какво мога да ви помогна?

— Курт се опита да ме изнасили. Този идиот заклещи ципа на роклята ми. Можете ли да го поправите?

Пуфтейки от смях, Мануела бързо се справи със задачата. Ренате потърси Курт с очи в огледалото: голямото дете се правеше, че гледа през прозореца, за да не го видят, че се е изчервил!

 

 

— Този изгнил червенокос ирландец, това мръсно полицейско лайно! Той умираше от кеф! Един Волпоне в бюрото му! Дженко никога няма да ми прости това!

Юделман смутено наведе очи. Итало му говореше, сякаш тази история с крака не съществуваше. Всеки път, когато се опитваше да се върне на темата, по-малкият Волпоне сменяше незабавно плочата.

— Обезпокоен съм, Итало, много съм обезпокоен… Въпреки проведеното търсене в Швейцария брат ти е изчезнал безследно. Не мисли, че искам да играя ролята на грачещия гарван, но ако този крак…

— Млъквай! Не е негов, казвам ти! Ти мислиш ли, че Дженко е такъв глупак, че да се спъне под един влак?

Хапейки устни, Моше Юделман промърмори:

— А ако някой му е помогнал?

Итало го хвана внезапно за реверите и го фиксира няколко секунди.

— Казвам ти, че не е той! Направил е отскок до Италия, за да скочи на някоя мръсница! Да не мислиш, че не познавам брат си!

Юделман не можеше да приеме всичко това на вяра. Работата беше доста сериозна. Имаше нужда от увереност. Той повика горещо цялата си смелост, тъй като беше един от малкото, които познаваха сляпата, дива и разрушителна реакция на Итало Волпоне.

— Не се ядосвай, Бебе, и ме изслушай… Ти знаеш, че аз съм консилиере на твоята фамилия повече от десет години. Дженко оплаквал ли се е някога от моите съвети?

— Ох! Спри!

— Отговори ми само на един въпрос, на един-единствен!…

— Изплюй камъчето!

— Ако действително е кракът на Цу Дженко, можеш ли да го познаеш?

Итало избухна:

— Защо ти мислиш, че ще вървя да се правя на глупак в Швейцария?

— Имаш ли начин да го познаеш?

— Да, по дяволите! Когато бяхме деца, старият ни подари едно колело на двамата. Беше го взел от някакъв пияница, загубил на покер… За да се издължи, го беше продал на баща ни за петдесет цента! Дженко искаше да го изпробваме веднага. Аз бях седнал на багажника. Паднахме. Педалът му се заби в крака под коляното. Остана му белег оттогава. Това трябва да се провери!

Моше, все по-смутен, се изкашля:

— На левия или десния крак?

Бебе го простреля с поглед.

— Десният! Кога е самолетът ми?

— След два часа. Друго нещо, което ме безпокои… Трябваше да се срещнем с О’Брайън тази сутрин. Няма го в бюрото му. Жена му също не го е виждала, след като е заминал за Насау.

— Какво ни пука на нас?

— Почакай продължението… О’Брайън има едно пиленце, Заза Фини.

— Знам, знам!…

— Тя също е изчезнала.

Итало хвърли любопитен поглед към Юделман.

— Моше!… Какво искаш да ми докажеш?

— Намирам странно, че собственикът на една сметка за два милиарда, положена на номер, внезапно изчезва сред природата. Това е всичко.

Итало го погледна удивено.

— Ако О’Брайън е изчезнал, това не ме касае! Шефът му трябва да се безпокои, Еторе Габелоти!

Юделман търпеливо поклати глава:

— Секунда… Ти знаеш защо Габелоти лично не отиде в Цюрих с твоя брат, нали?

— Целият свят знае, че този глупак умира от страх да качи дебелия си задник в самолет!

— Точно така! Затова упълномощи Мортимър О’Брайън. За момента само двама души имат достъп до парите: брат ти и той.

Итало избухна в смях.

— Сега остава да кажеш, че тази половин порция иска да изчезне с парите на Синдиката!

— Нищо такова не съм казал. Само ти напомням, че става въпрос за два милиарда долара.

— Един мъртвец не може да се възползва дори от два цента!

— О’Брайън не е мъртъв. Просто е изчезнал… — каза тихо Юделман.

Итало нервно вдигна рамене.

— Брайън! Това нищожество, което се страхува от собствената си сянка!

— С два милиарда в джоба никой не е нищожество. Никой не се страхува.

Итало подозрително погледна към Моше, за да види дали не се шегува: но съвсем не… Той изглеждаше съвсем сериозен. Бебе подхвърли:

— Щом като си такъв умник, има един детайл, който би могъл да ми обясниш. Мислиш ли, че Габелоти е такъв идиот, че да не поиска номера на сметката от О’Брайън?

— Възможно е… дори е сигурно.

— Виж какво… ти правиш цирк!

— Добре! Забрави този разговор… Не се сърди. Толкова се мъчих с тази операция… Малко съм нервен… Виждам призраци навсякъде…

— Забрави О’Брайън! Той няма нищо в панталона! Няма да посмее! Ти виждаш ли го да мами Габелоти?… Моше!… — внезапно се сепна Волпоне. — Ами ако това е онзи боклук Габелоти?

— Не, не! — прекъсна го Юделман. — Габелоти нищо няма да спечели! Достатъчно сме воювали! Не Габелоти… Ако е станала някаква беля, ако за нещастие дон Дженко… Извинявай, че откачам пак… но това може да дойде само от О’Брайън.

— Понеже това ти се е втълпило — възбудено викна Итало, — иди да го кажеш на Габелоти! Иди да го питаш, хайде!

— Трябва да ти призная… Ако О’Брайън има намерение да оглупява, ще бъде заловен, преди да си вдигне дори малкия пръст. Предупредил съм Орландо Барето в Цюрих. Той има око за тази работа! Тук съм поставил хора пред дома му. Имам хора и пред апартамента на мадамата му… Не обръщай внимание, Итало, остави това… Върви в Швейцария и бързо ме успокой за Дженко… Ще вървим ли?

— Мога ли да те помоля за нещо, докато отсъствам? Нареди да ликвидират Биаска.

— Биаска? Защо? — разбунтува се Юделман.

— На него дължа посещението при ченгетата!

— Може би не е имал избор…

— Не ме интересува! Ликвидирай го! Трябваше да си затваря устата и да ме предупреди…

— Ще видим, ще видим…

Итало го погледна с ледено изражение на лицето:

— Ще го ликвидираш ли, или аз да се заема с това?

— Успокой се! Ще му дадем един добър урок! Има по-спешни неща за уреждане!

— Не! Обичам да кова желязото, докато е горещо!

— А за нашите пари помислил ли си?

— Те са добре там, където са! Ти ликвидирай Биаска, аз ще се заема с останалото!

— Да — измънка Моше, — да…

Най-добре беше да не се атакува Итало челно! Когато бесът го хванеше, той беше способен на всичко, дори да пожертва огромни интереси, за да задоволи една криза от ярост.

— Итало — прибави Юделман, — обади ми се веднага щом пристигнеш… Ако имаш някакви затруднения, ще скоча в първия самолет.

Върху лицето на Волпоне беше изписана такава ярост, че той предпочете да отстъпи.

— Както желаеш — каза бързо, — както желаеш… ще те придружа до летището…

 

 

Мануела запали малка пурета — тя си позволяваше това три или четири пъти на ден, извън работа. После с крака, вдигнати върху тоалетката, прочете отново писмото си:

„Хулио любим, Хулио на Мануела,

Мога да ти повторя наизуст писмото ти, след като го прочетох. То събуди у мен страх. Не знаех, че работата ти е толкова опасна. Моля те, откажи се! (Тя беше подчертала два пъти думата «откажи се».) По дяволите парите! Не искам да ти се случи нещо лошо. Тук бяхме щастливи и по-важно е да бъдеш щастлив жив, отколкото богат и мъртъв. Трябваше да откажеш на инженера тази работа. Мислиш, че ти плащат толкова много, за да го вършиш просто, а това е, защото не намират никой друг. Хайде, върни се! Ще останем още година или две в Цюрих, моята господарка ще ти намери една спокойна работа и като се върнем в Албуфейра, обединявайки усилията си, ще можем да купим нашия магазин. А какво ще правя аз, Хулио, с моето дете в корема, ако на баща му се случи нещо, преди да сме се оженили? Вземи първия самолет, каквото и да струва, върни се, Хулио! Парите не са важни. Вчера вечерта помагах при един прием у Клопе. Мога да ти кажа, че всички тези хора, натъпкани с пари, скучаят ужасно и сигурно не правят любов често, вярвай ми! Във всеки случай не като нас, мой Хулио, имам чувството, че те се докосват с пинцети и се целуват със салфетки пред устата, за да избегнат заразата. Даже и г-н Курт и г-ца Ренате, които ще се женят другия четвъртък при условията, които ти знаеш: целият град говори! Ти ми липсваш, Хулио, моля те, послушай ме веднъж и направи каквото ти казвам, върни се! Не стъпвай повече в този рудник и се върни да вземеш твоята малка Мануела на ръце, тя наистина има нужда! Ще прочета твоето писмо още веднъж, преди да заспя, но съм сигурна, че ще имам кошмари! Студено ми е без теб в леглото. Обичам те.

Твоя Мануела за цял живот“

Тя взе плик от чекмеджето на тоалетката и написа адреса на годеника си:

„Г-н Хулио Алмейда

Васенаарс Консолидейтид

Шукуду Ботсуана

(Южна Африка)“

После пъхна писмото в плика, намокри с език лепилото и постави плика върху тоалетката. Щеше й се да го пусне в пощата рано сутринта, както правеше всеки ден за всяко писмо, което изпращаше на Хулио. Изтягайки се в леглото, се запита дали това ще се случи тази вечер. Една нейна приятелка й беше доверила, че от третия или четвъртия месец на бременността бъдещите майки усещали как детето мърда в корема. Тя беше бременна от три месеца и половина.

 

 

Когато тримата мъже влязоха в луксозния магазин, Пиетро Биаска усети веднага, че има работа с бандити. Те бяха много млади, с външност на студенти, но с нещо каменно и жестоко в израза на лицето. Най-високият, както във филмите за Скарфейс, носеше калъфка за цигулка. „Какво ли съдържа тя?“ — запита се Биаска.

Той беше в много добри отношения както с полицията, така и с върховете на различните фамилии в Ню Йорк. Връзките му с Цу Дженко Волпоне бяха всеизвестни, за да посмее някой да го атакува. След посещението на полицията Пиетро напразно се бе опитвал да се свърже с дома на Волпоне. По някаква странна прищявка телефонът или даваше заето, или никой не отговаряше на позвъняванията. Той се беше отказал след два часа безплодни опити и беше доверил мисията на своята секретарка.

— Господа? С какво мога да ви бъда полезен?

— Вие ли сте Пиетро Биаска?

— Същият — каза той, отпускайки нервите си, осъзнал своята мощ, ефикасността на връзките и присъствието наоколо на многобройните свои сътрудници.

Не на неговото положение и възраст можеше да се случи да бъде обезпокоен от „млади-зелени“ от третата зона!

— Искаме да поръчаме обувки при вас — каза младежът с калъфа за цигулка.

— Трябва да получите час в секретариата ми. Преди всичко моите сътрудници трябва да притежават отпечатъци на вашите стъпала.

— Добре, ето ви първия отпечатък — отговори типът.

Той грубо завъртя Биаска и го ритна болезнено по задника. Клиентите и персоналът в магазина, свидетели на сцената, бяха замръзнали, невярващи на очите си. Челото на Биаска стана пурпурно от преживяния срам. Разбирайки, че от държането му ще зависи за в бъдеще реномето му, той се приготви за атака.

— Вие не знаете на кого вдигате ръка!

Единият от тях измъкна своя колт магнум и го остави да виси небрежно на края на пръстите, след като застана с гръб пред входната врата. Другият с рязко движение изскубна телефонните жици.

— Е, ще ни вземат ли отпечатъците? — попита тихо човекът с кутията, придружавайки въпроса с втори ритник, който не достигна целта си, но засегна Пиетро болезнено в областта на слабините.

Той се опита да се съпротивлява:

— Не зная кои сте, нито кой е бил достатъчно луд да ви изпрати, но ще платите скъпо за това!

Нов ритник.

— Ще се размърдаш ли, или трябва да те носим?

— Името Цу Дженко Волпоне говори ли ви нещо? — опита Биаска последната си карта.

Човекът, който беше откъснал жиците, се приближи към него:

— Виж какво, старче, тъй като много ходих пеша, обувките ми се напрашиха. Не искаш ли да ги излъскаш?

Той постави крака си върху пачка банкноти, останала върху касата.

— Хайде, лъскай!

Тъй като Биаска не се помръдваше, бандитът му адресира юмрук в зъбите. След това без злоба откъсна голямо парче от деколтето на касиерката, което изпращя като оръдие в настъпилата мъртвешка тишина. После го подаде на Пиетро:

— Лъскай!

За да придаде повече тежест на думите си, той насочи към слепоочието му своя харингтън-ричардсън, калибър 22. С очи, пълни с ярост и страх, Биаска пое парчето плат и го прекара по обувките с шестсантиметрови токове. „Обувки на парвеню!“ — не се стърпя да си помисли той въпреки сериозността на положението.

— Търкай по-силно! На колене! Ще вършиш по-добре работата, ако патъкът ми е пред мутрата ти! Искам да блести!

Пиетро коленичи и затърка кожата.

— Стига толкоз! — намеси се „цигуларят“ след няколко секунди. — Ела да вземеш и нашите мерки!

Една клиентка, решила да се възползва от хипнозата на присъстващите, се насочи към вратата.

— Аз само минавах оттук. Нямам нищо общо с вашите работи. Искам да изляза!

— Шшт, шшт — просъска човекът с колта.

С върха на оръжието си той й показа къде да застане.

— Мога ли поне да знам какво искате от мен? — запита Биаска, когото страхът завладяваше все повече.

— Вече ти казахме. Патъците. Тръгвай!

— Хей! — подхвърли останалият до вратата бандит. — Ще затваряме ли?

Мъжът, който беше накарал Биаска да коленичи, се обърна към касиерката:

— Пусни пердетата на витрината.

Ужасена, тя напусна мястото си, опитвайки се да закрие с две ръце разкъсаното деколте, от което се подаваше едрата й гръд.

Той й напомни:

— Не забравяй да залепиш това — подаде й табелката, която измъкна от джоба си.

Тя я разтвори и всички можаха да прочетат написаното: „Затворено поради ремонт“. Другите двама побутнаха Биаска към задното помещение на магазина. При влизането им никой от работниците не се помръдна, което не попречи на шефа им да забележи:

— Не се опитвайте да ме защитавате! Те са въоръжени!

— Това какво е? — попита „цигуларят“, посочвайки стотиците мулажи, подредени по стелажите.

Неговият колега беше останал до вратата, „покривайки“ с пистолета си десетина ококорени и изплашени обущари.

— Мулажите на моите клиенти — каза Биаска. — Сега можете ли да ми обясните…

— Донеси ми един!

Пиетро изпълни нареждането. Разглеждайки го, бандитът запита:

— От какво са направени?

— Две хиляди и шестстотин от гипс — послушно отговори Биаска.

— Защо е написано тук: „Пол Нюман“?

— Защото това е неговият отпечатък.

— Хе — подсвирна бандитът с възхищение, — не може да се каже, че обуваш бедняци!

Пиетро повдигна неразбиращо рамене:

— Слушайте, на какво играете?

— Ти и ти! — заповяда „цигуларят“, посочвайки с показалец двама от чираците. — Взимайте тези пръчки там и свалете всички тези „крака“ на земята!

— Ах! Не! — изкрещя Биаска. — Вие нямате право!

С две крачки този, който го бе накарал да му лъска обувките, се намери при него. С удар на ръкохватката на пистолета му разкъса бузата.

— Не правете това… Те са целият ми капитал…

— Какво чакате? — викна заплашително „цигуларят“.

С върха на прътовете чираците започнаха да разчистват лавиците. Гипсовите калъпи се сгромолясваха на пода със звук на строшени гърнета.

— Помогнете им, вие останалите!

Останалите се включиха в работа, обръщайки глава, за да не виждат сълзите и кръвта по бузите на техния господар.

— Сега тъпчете! Строшете всичко! Останала е една там, горе! Смъкнете я!

Най-възрастният обущар се намеси:

— Тази не! Това е на Мерилин!

— Мерилин? Ти се шегуваш!

— Моля ви!

— Запази я твоята Мерилин! И без това там, където е, тя няма нужда от нови обувки. Тъпчете! Трошете!

С лице, скрито в дланите си, Биаска гледаше шокиран как сътрудниците му, неговите деца, мачкат единствените калъпи, които бяха създали богатството му и за възстановяването на които щяха да минат години — ако му подаряха живота.

— Сега ми покажете склада за кожи!

Биаска посочи с глава вратата в дъното на помещението, скрита от облаците прах. Той стана с мъка, залитайки из парчетата гипс, като не можа да се въздържи да не прочете върху едно парче: „Хенри Кисинджър“. Персоналът не се помръдваше. Той натисна дръжката на вратата. Складът беше претъпкан с кожи от Италия или Англия и с готови обувки. Човекът бавно отвори калъфа на цигулката. За голяма изненада тя не съдържаше автомат, както предполагаше Биаска, а горелка и миниатюрна бутилка с пропан.

— Да не би да запалите това? — попита невярващ на очите си Пиетро.

Без да го удостои с отговор, палачът му разпръсна с крак обувките. Все пак подхвърли:

— Няма. Само ще поопърлим стоката ти.

Той завъртя едно колело. Със свистене газът се измъкваше от бутилката. Мъжът запали горелката със запалка. Пламъкът засвистя, удължи се и започна да лиже обувките и кутиите от картон.

— Пари ли искате? — попита Пиетро, оглушен от този кошмар.

— Не, не. Не искаме пари…

— Какво тогава?

— Събуй се бос.

Той се събу машинално. Вече не го беше страх. Какво ли по-лошо можеше да му се случи? Калъпите бяха превърнати в прах, публично го бяха превърнали в плашило, стоката му беше безвъзвратно унищожена. Съвсем не от любопитство попита:

— Защо?

— Имаш ли отпечатък от краката?

— Не.

— Толкова по-добре. Нямаше да можеш да го използваш.

— Защо?

С едно непредвидено и неочаквано движение тежката горелка се стовари върху двата боси крака и той съвсем отчетливо чу пукането на собствените си кости.

— Тъй като те никога няма да имат същата форма — подхвърли учтиво бандитът с горелката.

Когато вълната от болки завладя Биаска и той реши да закрещи, видя, че е сам в склада.