Пиер Рей
Аут (20)

19.

Беше ужасно трудно да се произнесат тези думи, тъй като това касаеше всички присъстващи. Но Мелвин Бост нямаше къде да отстъпва. Любопитните търсещи очи на високопоставените акционери от фирмата бяха вперени в него. Той се изкашля, размаха високо телекса, който току-що бе получил, и каза:

— Лоша новина. Ще ви прочета какво получих току-що от нашия президент.

Той сложи очилата си и разгъна хартията, чието съдържание знаеше наизуст.

— Адресирано до Мелвин Бост, генерален директор на КМК, и тъй нататък…

„Да се предупредят незабавно с всички възможни средства собствениците на «Бюти гоуст П9» относно недостатъка в кормилното стебло — има опасност за живота им — дефектната част ще бъде заменена на разноски на компанията.

Подписано: Омер Клопе“

Сред гробно мълчание Мелвин Бост постави на масата телекса така, сякаш хартията тежеше цял тон. Нечий глас се обади:

— Това е самоубийство! Ако направим това, сме свършени! Има повече от 400 000 коли в движение! Всяка проверка ще ни струва 300 долара, включително частите и работната ръка! Направете сметка!

— Вие ни бяхте казали — започна директорът на изследователския отдел, — че президентът е готов да поеме известен риск. Всички знаем какъв е отговорът на ординатора.

— Ние сами ще предизвикаме фалита си — намеси се административният директор. — Никоя фирма не може да преживее подобно кръвопускане! Това е самопотопяване!

Мелвин Бост наведе глава пред тези атаки. Той искаше да спести това, което беше научил преди десет минути по телефона от Гарнхайм — дясната ръка на Клопе в Трейд Цюрих Банк. Все пак нямаше право да им остави никакви илюзии. Мелвин Бост вдигна ръка:

— Господа! Господа!… Когато се срещнах преди шест дни в Цюрих с президента, той не искаше да поеме никакъв риск, що се касае до човешки живот. За да го убедя, за да го накарам да се съгласи, аз му предложих следния компромис: ако никакъв инцидент не се случи в идните три месеца, ще оставим всичко така, както си е…

— Е, и? Станал ли е друг инцидент?

— Когато президентът ни изпрати този телекс, нямаше никакъв инцидент. Това доказва, че той е променил намерението си. Щях да го моля, да го убеждавам да промени решението си… За нещастие сега това е невъзможно. Преди няколко минути научих за нова, голяма неприятност. За девети път кормилното стебло на една бюти гоуст се е скъсало.

— Къде?

— В Цюрих.

— Катастрофата сериозна ли е?

— Със смъртен изход. Зад волана на нашата кола е била собствената дъщеря на Омер Клопе.

 

 

— Всички са тук.

— Всички?

— Габелоти пристигна с генералния си щаб в пълен състав.

— Кого видя?

— Кармине Кримело и Анджело Барба — двамата консилиере… Томас Мерта — сотокапото, и тримата капорежими: Карло Бадалето, Симоне Феро и Франки Сабатини. Освен това някакъв тип, когото не познавам. Той ги чакаше на летището с две коли с шофьори. Отгатнете къде са в този момент?

— Не обичам гатанките.

— В моргата. С букети цветя.

— Благодаря ти. Прибирай се.

Това бяха думите, които си размениха Моше Юделман и Фолко Мори. Моше незабавно реагира, позвънявайки в Ню Йорк на Пицу.

— Виторио? Вземи със себе си Алдо, Висенте, Джозеф и излитайте незабавно! Вземете първия самолет! Бързай! Знаеш ли къде да ме намериш?

След положителния отговор на Пицу той затвори. С Виторио Пицу, Алдо Амалфи и Джозеф Дото равновесието между фамилията Волпоне и фамилията Габелоти щеше да бъде възстановено. Оставаше да се узнае защо дон Еторе беше взел със себе си своя екзекуторски екип. Слушайки обясненията на Фолко, Юделман незабавно бе разбрал, че посещението в моргата с цветя и преклонението пред останките на Дженко е само залог за мир, предоставен на Итало от Габелоти. Това означаваше, че щом дон Еторе подава ръка за мир на човек, когото смята за кръгла нула, значи не е готов за война. Значи по този въпрос Моше можеше да бъде спокоен. Както Итало, така и Габелоти не притежаваше номера на сметката. Защо? Отговорът беше един. Мортимър О’Брайън беше излъгал своя дон в Насау, давайки му фалшив номер. Сега само един човек можеше да оправи положението: банкерът. За нещастие след агресията на Итало беше съвсем невероятно той да им поднесе на табла номера на сметката.

За момента Юделман трябваше да неутрализира решенията, взети от Итало в негово отсъствие.

— Итало, току-що научих нещо неприятно… Обади се Фолко. Габелоти е в Цюрих. Той не е сам. С една дузина хора около себе си.

— Какво чакаш, та не телефонираш на Виторио и да му кажеш да пристигне с Джозеф, Алдо и Висенте!

— Мислиш ли, че е необходимо?

— Искаш да бъдем петима срещу една дузина?

— Много добре, ще го повикам.

— Кой е с Габелоти?

— Кримело, Барба, Феро, Сабатини, Бадалето и Мерта. Плюс двама-трима непознати за нас, които ги чакаха на летището. Но недей да бързаш, Итало! Габелоти иска твоята подкрепа. Първата му грижа е била да се преклони в моргата пред Дженко.

— Той го е убил!

— Не той, а О’Брайън! Сега не ми пречи да действам и да подготвя терена…

Оставаше най-деликатната задача за Моше: да подготви терена за срещата на високо равнище. Никой от двамата нямаше да се съгласи да отиде при другия. Въпрос на престиж! Срещата трябваше да стане на неутрален терен, за предпочитане на четири очи, без свидетели. Със свойствения си финес Моше усещаше, че срещата между двамата ще бъде по-продуктивна, ако никой от тях не е принуден да държи сметка за присъствието на хората си. В случай че Итало допуснеше някаква грешка, по-късно Моше щеше да я поправи.

— Защо нямаш настроение, Пиетро?

Белинцона беше седнал зад волана, за да го откара до хотел „Комодоре“, където беше отседнала фамилията Габелоти. По време на пътуването той не беше отворил уста.

— Има ли нещо, което да те безпокои?

— Мен ли?… Не, не… Нищо…

Пиетро се съсредоточи в карането. Моше го познаваше отдавна: солиден, безмилостен, верен до смърт. Итало бегло му беше обяснил, че двамата с Ландо са били измамени от някакви триметрови негри, проваляйки по този начин задачата, която имаха да изпълняват с Инес, приятелката на Клопе. Това беше достатъчно, за да бъде засегната професионалната гордост на Пиетро, с която беше прочут сред хората от Синдиката. Моше хвърли поглед на мълчаливия колос. Върху биволския врат гранитното лице имаше измъчен и нещастен вид. Юделман беше още повече изненадан, тъй като знаеше, че Пиетро никога не мисли. Той пиеше, ядеше, хъркаше като животно, лишен напълно от душевно безпокойство. Щом като шефовете му дадяха заповед, това беше достатъчно, за да бъде щастлив.

Колата заобиколи цветния масив и спря пред хотела.

— Почакай ме тук — нареди Моше.

В началото на стълбището стоеше Анджело Барба. Дипломатическите правила се спазваха както на ниво посланици, така и на това на пълномощни министри. Докато Юделман изкачваше първите четири стъпала, Барба слезе с четири стъпала надолу. Така те се срещнаха на средата на стълбището, направили еднакъв брой крачки.

— Чакаме ви — каза Анджело.

— Тук съм. — Моше се поклони.

Двамата влязоха във фоайето на хотела, след като домакинът възпитано пропусна госта пред себе си през въртящата се врата.

 

 

Сега Ландо разбра, че се страхува. Не всичко можеше да се обясни с безсънието. Споменът за Белинцона, поглаждащ острието на ножа зад гърба му, беше достатъчен, за да го хвърли в безкраен дълбок страх. Цяла кошница с дребни незначителни неща, на които не беше обръщал досега внимание, излязоха на преден план. След битката с братята на Инес Пиетро практически не го беше заговарял. Дори след случката с ножа Пиетро му беше обърнал гръб, без да отговори на въпросите му относно странното си държане. Излизането на гиганта с Моше донесе облекчение на Барето. Юделман се бе ръкувал с тях разсеяно, със загрижен израз на лицето.

Едва колата пресече градинската врата, и Фолко Мори се появи. Ландо искаше да използва пристигането му, за да смени заплашителната атмосфера, която витаеше във вилата. Имаше само едно желание: да се прибере, да вземе горещ душ и да се изтегне на леглото си за час-два.

— Фолко, ще си прибера колата и ще се преоблека. Ако шефът ме търси, аз съм в апартамента си.

— Окей — съгласи се Мори.

— Фолко…

— Да?

— Отдавна ли познаваш Белинцона?

— Защо? — Острият поглед на Мори го стрелна.

— Просто така — побърза да бие отбой Ландо.

После поръча по телефона такси.

— Карайте на Белеривщрасе!

В джоба му имаше още една връзка ключове, освен тази, която беше оставил на Ренате. Пристигайки пред резиденцията на Клопе, той установи, че колата я няма.

— Заобиколете квартала…

Шофьорът изпълни нареждането и се върна в началната точка. „Бюти гоуст П9“ беше изчезнала.

— Карайте! — разпореди се Ландо, давайки собствения си адрес.

Той не държеше особено да се задържа наоколо. Дали Ренате беше преместила кабриолета? Дали не го бяха откраднали? Само че в Швейцария нямаше крадци на дребно, това беше общоизвестно. Отчаян, почти мъртъв от умора, Ландо плати на таксито и влезе в сградата, където живееше.

— Господин Орландо Барето?

Единият от двамата мъже се отдели от колоната в преддверието на партера, на която беше облегнат, усмихвайки се. Той пъхна под носа на Ландо полицейската си карта и повтори:

— Вие ли сте Орландо Барето?

— Да — потвърди Ландо, смръщвайки вежди.

— Ще ни последвате ли в участъка?

— По какъв повод?

Вторият полицай на свой ред остави колоната, без това да предизвика срутването на сградата.

— Касае се за колата ви.

Макар и изненадан, Ландо успя да запази присъствие на духа.

— Току-що установих, че е открадната. Тъкмо се канех да направя оплакване.

— Бъдете спокоен, господин Барето, ние я намерихме.

— Така ли… А къде?

— По пътя за летището. Идвате ли?

Тонът на гласовете им беше учтив, но това не пречеше на детективите да го обградят от двете страни. По погледите им Ландо разбра, че това всъщност беше заповед.

— Тъкмо щях да се преобличам. Не бих ли могъл…

— Няма да трае повече от няколко минути. Елате, лейтенант Блеш ви очаква.

 

 

След дълги предварителни преговори Юделман и Барба се бяха уточнили шефовете им да се срещнат в парка на „Долдер“ грандхотел. Разговорът около един басейн и два корта за тенис им се беше видял за предпочитане пред някой специален салон, натъпкан по всяка вероятност с микрофони. Според тях природата предоставяше по-големи шансове за дискретност. Срещата беше уговорена точно за обяд. Всеки от двамата капи имаше право на двама телохранители, които трябваше да останат от двете страни на Итало Волпоне и Еторе Габелоти на разстояние петдесет метра. Така щяха да бъдат запазени безопасността и тайната. След което двамата „консилиере“ се бяха разделили, за да предадат на своите донове подробностите около срещата.

В дванадесет без пет черен мерцедес 600 остави Еторе Габелоти на откритото пространство пред „Долдер“ хотел. С небрежността на разхождащ се донът направи няколко крачки към басейна. Още никой не се къпеше, но силното слънце беше изкушило няколко клиенти да се опънат на шезлонгите. Някои четяха, а по-възрастните дами плетяха. Други подлагаха лицата си на първите милувки на пролетта. Наоколо бръмчаха пчели и се чуваше чуруликането на птиците. Вятърът полюшваше с полъха си върховете на дърветата, чиито пъпки бяха разпукани. Дон Еторе тръгна по една от алеите, посипани с чакъл, покрай розмаринови храсти и цветя. Алеята водеше между две смокини и Габелоти, следван от Томас Мерта, забеляза Симоне Феро, който съзерцаваше едно езерце. Черният му костюм се видя неуместен на дон Габелоти сред този почти празничен декор. Но се досети, че също е в черно, както и следващият го Томас Мерта.

На стотина метра от тях друго черно петно привлече вниманието му. Той позна тежкия масивен силует на Пиетро Белинцона, който четеше вестник, като по всяка вероятност гледаше само картинките му. Острият поглед на Еторе констатира отсъствието на Итало Волпоне.

Тридесет секунди след като мерцедесът отпътува, се появи фиатът на Итало. Фолко Мори, който държеше волана, слезе и отвори вратата. Двамата поеха по същия път, по който бяха тръгнали Габелоти и Мерта. Те също бяха облечени в черно.

Итало забеляза зад цветните лехи неподвижната фигура на Пиетро. Всеки от двамата капи беше изпратил на разузнаване по един човек, задържайки до себе си най-добрия си специалист по близък бой. Освен един херщал, който тежеше в джоба му, Фолко беше въоръжен с два метателни ножа. Единият беше този, който бе прерязал гръкляна на Махони, поставен както обикновено между плещите му с острието нагоре. Другият беше закрепен посредством система от ремъци по дължината на левия му прасец с острието надолу.

В момента, в който се видя силуетът на Волпоне, Томас Мерта се отдалечи дискретно, последван от Фолко.

Както го беше посъветвал Моше, Итало пръв тръгна към Габелоти. При равни постове традицията беше по-младият да направи първата крачка към по-възрастния.

На метър от Габелоти Итало се закова със сериозно и замислено лице. Ръцете му бяха отпуснати покрай тялото. Той каза:

— Вие поискахте да ме видите, дон Еторе. Ето ме.

На лицето на Габелоти цъфна бащинска добронамерена усмивка.

— Благодаря ти, че се отзова на моя апел.

Итало се почувства докачен от покровителственото обръщение на „ти“. Но в този момент Габелоти беше вече разтворил прегръдките си за бащинското „абрачо“.

— Позволи ми да споделя твоята мъка по загубата на брат ти, сине мой.

Еторе се отдръпна, без да пуска раменете на събеседника си. Той го задържа на разстояние и го фиксира право в очите с топъл бащински поглед, както се гледа приятел, когото дълго време не си виждал.

— Дон Дженко беше мой приятел. Аз изпитвах към него най-голяма обич и уважение.

Еторе хвана под ръка Итало и го поведе със себе си. Въпреки инстинктивното изтръпване на мускулите Волпоне се насили да го последва. На пръв поглед безразлични към събитието, Мори, Белинцона, Мерта и Феро не ги изпускаха от поглед.

— За теб много ми е говорено, Итало, и аз се възползвах от случая, който ще ми помогне да те опозная по-добре. С брат ти се запознахме, когато той дебютираше на житейската сцена. От него знам много неща за теб, неща, които ще те изненадат…

— Например? — студено попита Волпоне.

Смехът на Габелоти напомни малък водопад.

— Обирът на сладкарницата на татко Бисиото… Аха! Ти тогава си бил на четиринадесет години…

— Тринадесет…

— Както ти казах… Учудваш се, нали? Светът, Итало, ти е приготвил един голям шанс и също така малшанс: родил си се в сянката на един голям човек. Не се заблуждавай, дон Дженко беше голям човек — „ун уомо ди риспетто“. Понякога случаят ни е противопоставял, но винаги сме били лоялни един към друг. Не бива да ти го казвам, това се разбира от само себе си, но преди да се преоблека в хотела, посетих моргата, за да отдам последна почит на брат ти.

Сякаш смутен от спомена за това, дон Еторе замълча. Ръка до ръка те преминаха в мълчание двадесетина метра. Понякога Габелоти протягаше ръка, за да погали клонче или цвете. Така те стигнаха пред една пейка.

— Искаш ли да седнем? Така по-добре ще разговаряме. Както виждаш, аз съм с няколко килограма и също с толкова години повече от теб… Ходенето ме уморява.

Габелоти се отпусна върху пейката със задоволство. Итало също седна. До момента предвижданията му не се оправдаваха. Той беше концентрирал енергията си, за да хапе. Вместо това сред тази градина, пълна с деца и розови кърмачки, Итало слушаше ненужните думи на този уморен и преситен човек. Ако всичко вървеше по този ред, оплакванията от ревматизъм и лошо храносмилане нямаше да закъснеят. Моше го беше помолил да не бърза, да остави нещата да следват естествения си ход…

— Досега не ми се виждаш разговорлив — подхвана отново дон Еторе, — може би си шокиран, че ти говоря на „ти“? Трябва да знаеш, че това от моя страна е израз на доверие и дружба. Ако ти ме уважаваш, колкото аз уважавах брат ти, моля те, обръщай се към мен на „ти“! Моля те да вярваш в искреността на думите ми. Знам, че си малко недоверчив. Не, не! Не отричай, тъй като няма да ти повярвам! Преди да се преценяват, хората трябва да се опознаят. Ние сме пълноценни съдружници в едно дело, което засяга и двама ни. След известно време ти ще станеш капо на фамилия…

— Аз съм капо.

Втори водопад от смях с бащински тон.

— Ах, Итало, Итало… Дженко чудесно те беше описал. Импулсивен, но с добро сърце… Забележи, да бъдеш „дон“, това е пост, който не се дава, той трябва да се заслужи.

— Този пост се взима — каза, без да повиши глас, Итало.

— Напълно си прав, този пост се взима и аз съм сигурен, че с теб кланът Волпоне ще бъде в добри ръце. Сега нека поговорим сериозно… Мислил ли си на какво се дължи моето идване в Цюрих? Моят съветник Мортимър О’Брайън изчезна. Твоят нещастен брат загина. И аз не мога да оставя нашият общ капитал да лежи в някаква банка. От уважение към теб не пожелах да предприема нищо, без да те предупредя. Ето, питам те: имаш ли нещо против да изтегля нашите пари от Трейд Цюрих Банк, за да ги вложа в кръга, който бяхме предвидили с дон Дженко?

Макар че беше нащрек, Волпоне не успя да се сдържи да го погледне бързо.

— Ти май си изненадан? — учуди се Габелоти. — Не си ли съгласен с това?

— Напротив! Говорихте ли вече с банкера?

Дон Еторе насочи към него пръста си с шеговита заплаха.

— Итало! Итало!… Ти ме отчайваш… Защо не ми говориш на „ти“?

— Говори ли с него?

— Ще потърся това, което ни принадлежи, в началото на днешния следобед.

Волпоне не можа да се сдържи да не постави въпроса, който му пареше на езика — въпреки че знаеше колко глупаво щеше да прозвучи той.

— Знаете ли номера на сметката?

Габелоти сякаш се засегна и му отправи поглед, пълен с недоверие.

— Но, Итало, ако аз го нямах, кой друг би могъл да го има? Аз знам много добре, че за да услужиш на всички, ти си посетил банката, решен да ускориш това, което брат ти не можа да довърши. Много добре разбирам смисъла на този жест, направен в момент на емоции… естествено, би трябвало да ме предупредиш. Щях да ти кажа това, което впоследствие ти сам си открил: швейцарските банки са по-добре пазени от Форт Нокс. Без да считаме това, че бих могъл да се засегна и зле да изтълкувам спонтанността на твоето начинание. А за да бъда съвсем чистосърдечен, бих могъл да помисля, че се месиш в нещо, което не те засяга, или да отидем по-далеч, че твоята тъга те принуждава към този акт на лудост… Постави се на мое място…

— Постави се ти на моето място! — прекъсна го грубо Волпоне. — Брат ми е убит и в същия момент сякаш по волята на случая съветникът, който е поставен под твоите заповеди, изчезва!

— Откъде знаеш?

— Ти сам ми го каза!

— Това е така, аз ти го казах. Но когато ти си отишъл за пръв път в банката, не си знаел това.

— Не търси под вола теле! — изръмжа Волпоне. — Всички от Синдиката знаят, че твоят лайнарски съветник се е опитал да играе за своя сметка!

Дълбоките очи на Габелоти незабавно се превърнаха в две безмилостно горящи отверстия. Малко оставаше инстинктът му да го подтикне да направи жест към Томас Мерта да измъкне артилерията си. На тази дистанция Томас спокойно пробиваше карта за игра. Той с труд успя да запази контрол над себе си. Изпухтя като делфин и затвори очи, спомняйки си навреме, че Волпоне има право, този боклук О’Брайън действително го беше предал. Разбира се, това не трябваше да се знае от Итало поне засега… За да може да накара този малък глупак да вземе обратно думите си, само за това удоволствие, той нямаше право да обрече на неуспех една толкова капитална операция. Еторе изчака търпеливо пулсът му да стане нормален, после се наведе, откъсна златисто цвете и го поднесе към ноздрите си: то нямаше никакъв мирис. Той премаза стръкчето и короната му между пръстите си.

— Слушай ме добре, Итало, тъй като аз два пъти не повтарям едно и също нещо. Ако искаш дълго време да останеш наследник на дон Дженко, не дръж никога такъв неприличен език. Заради паметта на твоя брат това сега е само съвет на един по-възрастен човек. Ако ти го разбереш, както бих искал да бъде, аз съм готов да изтрия недоразуменията и да премахна препятствията, които биха могли да възникнат между нашите две фамилии. Мисля, че ти правя разумно предложение, тъй като, виждаш ли, главното днес е да доживееш до старини…

— Дженко казваше същото — рече злопаметно и с горчивина Волпоне.

Габелоти стана.

— Не забравяй думите ми. След малко отивам в банката. Днес следобед ще те информирам за резултата.

Той се завъртя на токовете си и се отдалечи. Итало забеляза, че Габелоти се движи с бърза и солидна крачка. Преговорите бяха завършили.

 

 

Лейтенант Блеш затвори ядосано. След няколко часа пред него щеше да се появи капитан Къркпатрик. След един дълъг разговор, в който всеки от тях се мъчеше да измъкне някаква информация от събеседника си, беше станало ясно, че шефът на Централния комисариат от Шесто авеню беше толкова упорит, колкото и Цюрихската кантонална полиция. Единственото предимство, което Блеш имаше пред Къркпатрик, беше това, че още от началото знаеше, че капитанът го мисли за глупак. С нежелание лейтенантът беше подхвърлил две-три постни информации относно развитието на анкетата, достатъчни, за да може Къркпатрик окончателно да изпадне в неведение. Имената, които беше чул, сякаш го хвърлиха в транс.

— Повторете, лейтенант! Повторете!

— Позволявам си да забележа, че всичките тези хора не са пристигнали тук заедно. Информациите ми бяха предадени от различни гранични постове на нашата страна… Някои от тях идват от Франция, други от Италия, само Габелоти и Кримело кацнаха директно от Ню Йорк в Цюрих.

— Слушайте, лейтенант… Ще ви обясня всичко на място.

— Моля?

— Да… ако нямате нищо против, мисля, че трябва да дойда в Цюрих.

Блеш най-много мразеше някой да му се пречка в краката. Всяка намеса на чуждестранна полиция в работата на неговия кантон беше смятана от негова страна за неприятна намеса. Той беше запазил дълго време мълчание, за да може Къркпатрик да почувства, че проектът му не е добре дошъл.

— Ще дойда като частно лице, лейтенант. Аз познавам тези хора… Ако искате да се възползвате от моите услуги… — Той добави с молещ тон на просител: — … между колеги… наемам се да изясня чисто американските аспекти от тази афера, които е възможно да не познавате…

— Кои са тези хора?

Сега беше ред на Къркпатрик да се подвоуми. Накрая той със съжаление изплю камъчето:

— Еторе Габелоти е шеф на фамилия от Синдиката.

— Ще го експулсирам.

— Не правете нищо подобно, лейтенант! Ние можем да осъществим една фантастична операция!

— Ние?!?

— Вие! Уверявам ви, че моята помощ ще ви бъде от полза.

За да не даде възможност на колегата си да отбележи много точки наведнъж, Блеш се беше въздържал да му съобщи един нов факт, за който той беше сигурен, че е свързан по един или друг начин с необичайните събития, станали в Цюрих през последната седмица. Преди няколко часа, по-точно между три и четири часа сутринта, Ренате Клопе — единствена наследница на един от най-богатите цюрихски банкери — беше намерила смъртта си в автомобилна катастрофа по пътя, свързващ града с аерогарата. Малко след като беше свързала съдбата си с някакъв млад идиот от така наречените псевдореволюционери, професор Курт Хайнц.

Колата, с която Ренате Клопе беше катастрофирала, се оказа собственост на някакъв итало-американец на име Орландо Барето. Блеш не беше пропуснал да се осведоми за личността му. Барето, бивш професионален играч по футбол, имаше разрешение за временно пребиваване в Швейцария от пет години насам, разрешение, което той подновяваше всеки шест месеца. В графата професия беше написано: „търговец на зърно“. В регистрационната служба бе подозиран, че извлича печалби от съвсем други източници, както показваше връзката му с някоя си Инес — нелегална проститутка от категория „грандлукс“, която нямаше нищо общо със зърнените храни. Само че той досега никога не бе ставал обект на някакъв скандал, не бе смущавал обществения ред, беше собственик на две подплатени банкови сметки в града. След като харчеше парите си в Швейцария, защо трябваше да го безпокоят?

— Лейтенант — главата на един инспектор се подаде от вратата, — човекът, когото искахте да видите, е тук… Барето.

— Да влезе — разпореди се Блеш, слагайки на лицето си неутрална и студена маска. За това не му бяха необходими кой знае какви усилия.

По пътя Ландо си беше обмислил начин за държане. В никакъв случай ченгетата не трябваше да установят, че е съществувала връзка между него и Ренате Клопе. Достатъчно беше някой умник да намери връзка между Волпоне и Клопе, за да отиде всичко по дяволите. Такъв малшанс членът на която и да е фамилия заплащаше незабавно с живота си.

— Влезте, господин Барето… Аз съм лейтенант Блеш. Благодаря ви, че дойдохте.

— Вашите инспектори ме уведомиха, че колата ми е намерена.

— Това е точно така.

— Тъкмо се готвех да подам оплакване за кражбата й.

— Открадната ли е, господин Барето? Кога?

У този красавец имаше нещо отблъскващо. Още със стъпването му в стаята Блеш бе изпитал към него дълбока антипатия.

— Изглежда, през нощта — каза Ландо. — Когато исках да я ползвам тази сутрин, открих, че я няма. Казаха ми, че сте я открили по пътя за летището.

— Къде я бяхте оставили?

— Пред дома ми.

— Отдавна ли я имате?

— От десетина дни. Мога ли да я получа обратно?

— За момента това е невъзможно, господин Барето. Колата ви е катастрофирала.

— Катастрофирала?

— Познавате ли Ренате Клопе?

— Коя е тя?

— Ренате Клопе, дъщерята на един банкер?

Ландо поклати отрицателно глава.

— Никога не съм чувал за нея.

— Разбира се, че сте чували! — каза приятелски Блеш. — Без да сте наш съгражданин, вие живеете достатъчно дълго в Цюрих, за да сте в течение на местните новости… Ренате Клопе е младата жена, чиято сватба беше отпразнувана миналата нощ в три часа сутринта. Всички вестници писаха за това!

— Възможно е… Може би… Но аз не виждам каква е връзката с…

— Има връзка, господин Барето. Преди няколко часа Ренате е загинала с вашата бюти гоуст. Можете ли да ми обясните какво е правила зад волана й?

Ужасната умора, която Ландо чувстваше, беше незабавно прогонена от усещането за опасност.

— Но, лейтенант… — отговори той с учудване, — как бих могъл да зная?

— Колко платихте?

— За кого?

— Не за кого, а за какво? За вашата кола?

— За моята кола?

Ландо не знаеше докъде е стигнал Блеш в своята анкета. Като опитен лъжец той реши да спестява истината, откривайки я по малко, и то тогава, когато щеше да бъде принуден за това.

— Тя би трябвало да струва… осемнадесет или деветнадесет хиляди долара…

— В долари ли я заплатихте?

— В швейцарски франкове.

— С чек ли уредихте плащането?

— Слушайте, лейтенант, не разбирам…

— С чек ли платихте?

— Да, с чек. Но не съм я платил лично.

Ландо разбра, че е затънал в тинята до гуша. Дали това ченге нямаше да го доведе до признание и да постави началото на нова серия от катастрофи.

— Подариха ми я.

— Хубав подарък!

— Не съвсем, лейтенант. Касае се за дълг от игра на карти. Срещнах случайно някакъв човек в един бар, станахме си симпатични, започнахме игра на покер… Аз спечелих около двадесет хиляди долара.

— Името на този човек?

— Не ми се е представял.

— Не сте любопитен!

— Защо да бъда такъв, след като печеля? — попита Ландо с уморено вдигане на раменете.

— Той се нарича Волпоне. Дженко Волпоне.

— Възможно е…

— Или по-скоро наричал се е…

Дланите на Ландо се изпотиха, но той успя да запази спокойствие. След произнесеното име беше малко вероятно Блеш да го освободи.

— Благодаря ви за съдействието, господин Барето — внезапно каза лейтенантът. — Ще можете да получите колата си веднага след като привърши анкетата. Все пак дотогава ще ви помоля да не напускате града. Възможно е да имаме нужда от някои уточнения.

Объркан от този внезапен обрат точно когато лейтенантът го държеше в примка, Ландо го поздрави и се запъти към вратата, сигурен, че Блеш си играе с него и всеки момент ще го повика, за да го арестува. Нищо такова не се случи. Той се озова на улицата свободен. Ландо с труд се сдържа да не се затича.

Трябваше да предупреди Волпоне, че всичко е отишло по дяволите, да му каже да напусне незабавно Швейцария без багаж, защото иначе ще прекара остатъка от дните си в затвора.

В това време, бесен от яд, Блеш размишляваше в стаята си на втория етаж. Под претекст, че е цюрихчанин, всички участници в това дело, и престъпници, и противници, го бяха третирали като олигофрен.

Първи капитан Къркпатрик щеше да усети резултатите от тази погрешна оценка.

 

 

Химене трябваше да падне на колене, за да принуди мъжа си да излезе от стаята на мъртвата. Клопе не се беше хранил от предната вечер. Той беше като замаян. Позата му оставаше непроменена през цялото време, погледът втренчен, коленичил на пода, без да чувства тръпките, които бяха обхванали тялото му с течение на времето. Понякога той вдигаше очи към Ренате и я фиксираше, докато не започна да му се привижда, че тя се помръдва под трептящата светлина на свещите.

— Не си тук, Омер, моля те… Това не е на хубаво…

Той беше прекосил като сянка апартамента, в който екип от работници под ръководството на Оскар Хепбрауер се опитваше с много такт да приведе всичко в ред. После дълго се разхождаше из улиците, привеждайки в ред мислите си: за какъв дявол му беше всичко, след като Ренате беше мъртва?

Изведнъж разбра, че се намира в банката си, без да е усетил как е дошъл дотук. Марджори го очакваше в преддверието, права и смутена. Той разбра, че тя е в течение на разигралата се драма. Вестниците още не се бяха появили, но слухът беше плъзнал по града.

— Господине… — започна тя.

Тя не можа да продължи. Омер я потупа по рамото и мина покрай нея, без да я погледне. Седна механично зад бюрото си и се огледа, без да познае така обичайната обстановка, сред която беше създал своето могъщество. После отвори чекмеджето, взе шишето уотърман, отпуши го, поднесе го до устните си, но се отказа да го опита. То зае мястото до кутията с пънч кулберас от Давидофф. Защо да пие? Защо трябваше да пуши? Сега не желаеше нищо, сякаш самият той беше вече мъртъв.

Той стана тежко, приближи се до прозореца и погледна навън. Всичко беше като в мъгла. Долу на улицата хората се движеха с гъвкавата походка, която им даряваше пролетта. Омер усети всичко това и му се стори несправедливо. Не беше възможно времето да е толкова хубаво, когато една млада жена на двадесет и три години беше умряла. Не беше възможно светът да продължава да живее без нея, сякаш нищо не се беше случило.

Той се върна на бюрото си, взе някакво досие, прелисти го, но не можеше да разбере какво представляват линиите, които изпълваха хартията на равни интервали, лишени от всякакъв смисъл. Нищо повече нямаше смисъл…

Марджори влезе бързо в стаята.

— Господине, тук ли сте?

— Не.

Малко преди да излезе, Клопе машинално я повика.

— Кой е?

— Някакъв господин от Съединените щати. Настоява да го приемете. Нарича се Еторе Габелоти.

Името на Волпоне експлодира в мозъка на Клопе. Дори се беше запитал след нещастието с Ренате дали Волпоне… Не, разбира се, не този дребен гангстер беше убил неговата дъщеря, а той самият, за да не загуби едно богатство, което вече не му служеше за нищо. Габелоти беше съдружник на Дженко Волпоне, човека, когото беше приел в тази стая преди осем дни. Това му се струваше, че е станало в някакъв друг живот…

— Поканете го да влезе.

Марджори го изгледа учудено, но не каза нищо.

Еторе Габелоти влезе в облицованата със светъл дъб стая. Беше огромен, дебел, масивен и неприятен.

— Господин Клопе?

С едно движение на брадата банкерът му посочи фотьойла.

— Благодаря — каза Габелоти, — вие знаете името ми. Имаме общи познати, Филип Диего, моят адвокат. Сигурно ви е говорил за мен. Аз съм много затруднен, знаете ли? Имам на влог във вашата банка значителна сума. Два милиарда долара, както ви е известно.

Дон Еторе хвърли бегъл поглед към лицето на банкера, за да се опита да открие някакъв окуражаващ знак. По него не се четеше нищо.

— Този капитал се намираше в състояние на трансфер, когато моят съдружник, когото вие също познавате, почина внезапно. Моят приятел Дженко Волпоне. По същия начин благодарение на една поредица от невероятни съвпадения моят представител Мортимър О’Брайън, когото вие вече сте срещали с Волпоне, когато същият ви е предал сумата…

Габелоти за момент замълча, пое дълбоко въздух и продължи:

— Случи се така, че Мортимър О’Брайън се държа спрямо мен по един недостоен и нечестен начин. Вместо истинския номер на сметката той ми е дал фалшив, както успях да науча, телефонирайки от Ню Йорк във вашата банка, за да активизирам трансфера след тъжната смърт на моя съдружник. Да, господин Клопе, аз бях предаден от човека, на когото имах пълно доверие от дълги години насам.

Омер не се помръдваше, сякаш беше издялан от гранит. Дори погледът му не изразяваше нищо. Нито интерес, нито любопитство, абсолютно нищо.

Габелоти смутено се размърда на фотьойла.

— Знам също, господин Клопе, че братът на моя съдружник, Итало Волпоне, е сметнал за необходимо да ви посети, без да ме предупреди, без моето съгласие, след като никой не го е упълномощил да извърши подобен жест. Тъй като аз познавам неговите недостатъци, не бих искал да стоварите тежестта на възможните му грешки върху един благороден човек, какъвто съм аз. Ако избрах вашата банка, за да извърша транзита на моите фондове, това е, защото познавам репутацията ви на лоялен и коректен банкер. Очевидно е, че с човек, имащ по-малко чувство за справедливост от вас, тези качества щяха да се обърнат днес срещу мен, тъй като аз не притежавам номера на моята собствена сметка, господин Клопе. Както виждате, свалям картите си върху масата, но имам пълно доверие във вас. Вие знаете много добре, че парите, които задържате, ми принадлежат. В този смисъл апелирам към вашата мъдрост и ви моля без свидетели, като човек човека: прехвърлете парите ми в Панама Кемикъл, както беше предвидено.

През следващите няколко секунди в стаята цареше мъртва тишина. За първи път от началото на разговора Омер Клопе сякаш „видя“ Еторе Габелоти. Той го изгледа продължително със своите сини късогледи очи, стана прав, за да покаже, че срещата е завършила, и отсече със спокоен и безчувствен глас:

— Аз действително съжалявам, но наистина не зная за какво става дума.