Пиер Рей
Аут (22)

21.

Отавио Джакомази беше патриарх на мафиотите. На шестдесет и пет години в момента, той беше участвал в групите на Лъки Лучано. Когато последният беше осъден през 1936 година на тридесет години затвор от прокурора на Ню Йорк — Томас Дюи. „Един от най-страшните престъпници, които някога са заставали пред правосъдието“ — беше казал Дюи за Лучано.

Отавио, станал каид на двадесет и четири години, се беше почувствал сирак. На другия ден след затварянето на Лучано един от капорежимите му беше съобщил, че нищо не се променя в задачите и действията на бандата. От килията той бе продължил да управлява своята империя. Три години по-късно войната беше завладяла Европа. Джакомази малко се интересуваше от нея. Париж, Берлин, Лондон — за него това бяха само имена върху картата. Обаче денят, в който САЩ влязоха във войната, промени кариерата му. Той трябваше да подготви терена за бъдещото дебаркиране. Италия беше завладяна от фашизма. Съвсем естествено бе специалните служби на Белия дом да се консултират с Лъки Лучано в затвора.

Най-ужасният престъпник беше повишен в чин военен съветник към президентството с власт, надвишаваща тази на десетина генерали с пет звезди. Беше му поискано да постави в служба на нацията своите знания, хора, връзки, инфраструктурата на своята организация. В замяна беше получил обещание за намаляване на наказанието, което бе изпълнено на 2 февруари 1946 година, когато то бе намалено на девет години и шест месеца, срокът, който бе изтърпял до този ден.

Отавио Джакомази беше имал честта да бъде избран от Лучано като човек, който заедно с други итало-американци ще подготвя дебаркирането на съюзниците в Сицилия. Когато Лучано, експулсиран от САЩ, беше дебаркирал в Палермо, един от първите, които го посрещнаха, беше Отавио. Той беше помогнал да се реорганизира мрежата им. Десет години преди това Лучано, когото ненапразно смятаха за един от членовете на мощната „Комисионе“, беше изпратил Джакомази при един млад, сигурен и амбициозен вълк — Цу Дженко Волпоне, който го беше обикнал. От този ден Отавио заемаше длъжността на кореспондент за Северна Италия.

Когато Итало Волпоне, по-малкият брат на Дженко, бегло го беше осведомил за станалите събития, Отавио беше изпитал внезапна тъга. След Лъки Дженко беше вторият уважаван човек, когото той виждаше да изчезва от живота. Явно беше, че Итало, който се домогваше до челото на фамилията, нямаше желание да дреме. За своята първа акция като капо той бе поискал от Отавио да му достави, и то още тази вечер, команда от „пънкс“, чиято мисия щеше да бъде да ограби до основите една банка в Цюрих — Трейд Цюрих Банк. В своето бюро, където беше приел повикването, Джакомази не беше заварен неподготвен. Неговият опит от нелегалното време му даваше възможност да набави необходимия човешки контингент незабавно. Освен това смелостта на Бебе му харесваше. Той знаеше как да прекара своите хора до Швейцария, без да минава през границата. Тормозеше го само едно обстоятелство — Итало не беше уточнил как ще ги върне обратно. Ах, младост, младост! За щастие папа Отавио мислеше за всичко.

 

 

Мануела беше съгласна на каквото и да било, само да не й се беше налагало да прави това признание пред Химене. След гробищата майката на Ренате беше дошла в стаята си. Без дори да се съблече, все още в черните си воали, тя беше легнала на леглото си, внимателно подкрепяна от Хелен. Мануела й беше приготвила чай. Маркулис изпи една чаша, но Химене категорично отказа.

— Пий, Химене, пий. Ще ти стане по-добре.

Химене клатеше безнадеждно глава, завладяна от нов пристъп на плач. Все пак успя да прошепне:

— Не ми се сърдете, Хелен! Искам да остана сама… сама!

Приятелката й се измъкна, след като предупреди Мануела, ако нещо се случи, веднага да й се обади. Камериерката обеща. Сега тя стоеше пред леглото, без да знае какво да каже и откъде да започне.

— Да ви помогна ли да се съблечете?

— Не… Не… Омер ще се върне всеки момент…

— Мадам… аз съм съсипана от случилото се…

— Знам, Мануела, знам… Тя много ви обичаше…

— Аз също, мадам, я обичах много…

— Зная…

— Исках да ви кажа, мадам… Трудно ми е да… Особено сега сърцето не ми дава… трябва да знаете, че не мога повече…

— Какво не можете повече? — въздъхвайки, попита Химене.

— Искам да си вървя, мадам… Ще се върна в Португалия…

Химене я погледна невярващо и се разтърси от ридания.

Мануела смутено пристъпваше от крак на крак.

— Разберете ме, мадам… В тази къща ще мисля за нея през цялото време… — Тя захапа устни и плачейки, прошепна: — Невъзможно е… Няма да мога…

Химене отново въздъхна, прошепвайки едва чуто:

— Ох! Мануела… Мануела…

Тя стисна ръцете на прислужницата в своите и ги притисна към гърдите си, сякаш малката португалка беше последният й спасителен пояс.

— Мануела!… Мануела!… Аз също не мога повече!… Не знам как ще мога да живея занапред!… Господ е толкова несправедлив!… Колко сте права, че искате да ни напуснете!… Тази къща завинаги ще носи отпечатъка на смъртта! Мануела, аз ви разбирам!…

— Мадам…

— Аз ще ви помогна!… Където и да бъда, вие винаги ще се чувствате като у дома си, като спомен за нея… А детето ви… вашето дете… — Сълзите заляха лицето й и тя се оказа неспособна да продължи.

Мануела, плачейки, й пъхна писмото в ръцете и бързо излезе от стаята.

Останала сама, Химене малко по малко се успокои. Избърса лицето си с чаршаф. Материята се покри с фон дьо тен и пудра. Тя седна на леглото, усещайки, че от задавеното й гърло се надигат нови ридания. После машинално разпечата писмото. Върху одеялото изпадна фотография. Тя я вдигна, избърса очите си и незабавно позна черната гигантка, чиято снимка бе открила в джоба на Омеровото сако. Химене прочете със стегнато сърце съдържанието, повтаряйки си двете изречения, които присвиха стомаха й: „Вие му дължите това след тридесет години брачен живот. Ще ви го върна в добро състояние, може би уморен, но в добро състояние…“.

В главата й се завъртяха разни налудничави идеи. Тя отново погледна снимката, забавяйки погледа си върху голите гърди на гигантката, вдигнала ръце в знак на победа. Химене разбра, че Омер е в опасност: тя го познаваше достатъчно добре, за да повярва, че може да я изостави. Особено при тези обстоятелства, след това ужасно изпитание, което Бог им беше изпратил със смъртта на единствената им дъщеря.

Наелектризирана, тя се обади на Курт. Той беше у дома си, обяснявайки, че Омер е тръгнал от гробищата около един час по-рано. Химене му поблагодари и набра номера на банката. Марджори не беше виждала шефа си от вчера. Тя завъртя номера на „Информация“ и попита за телефона на Централната кантонална полиция. Когато някакъв глас се обади насреща, тя изведнъж разбра, че става смешна, и затвори. После реши да размисли в течение на два часа. Ако в този срок Омер не дадеше признаци на живот, тя щеше да се обади на лейтенант Фриц Блеш.

 

 

Апаратът беше оставен на края на второстепенната писта, в зоната на летище Милано, запазена от властите за авиотаксита и авиоклубове. Нормалният търговски трафик се извършваше на запад, там, където се издигаха сградите на митницата и на приемната за пътници, които се извисяваха над широките добре поддържани писти, предназначени за междуконтиненталните полети.

„Кукувицата“ носеше на фланговете си надписа: „Авиоучилище“, написан с големи червени букви. Касаеше се за един МД-315, бракуван от френската армия и закупен на публична разпродажба. Натоварвайки една каса, десетте мъже се скриха в индийска нишка в апарата, хвърляйки недоверчиви погледи към петната ръжда, които украсяваха входния люк. Вътре нямаше седалки. Коланите за безопасност бяха захванати направо за успоредните шини на салона. Един от мъжете, явно познат на пилота, го запита тихо, за да не плаши останалите:

— Ей, Моробия, сигурен ли си, че „това“ лети?

Амедео Моробия повдигна с недоволна усмивка рамене:

— Зависи от времето, вятъра и Мадоната. Завържи се, потегляме!

Той се обърна и влезе в кабината, където го очакваше Джанкарло Фереро, неговият радиомеханик.

— Тръгваме ли?

— Тръгваме.

Амедео включи контакта. Двата мотора се подвоумиха, после се изкашляха, задавиха се и накрая започнаха да мъркат, разтърсвайки по ужасен начин целия апарат, който не беше въздухонепроницаем, нито защитен от шума.

Какво значение имаше това, след като според инструкциите на Отавио Джакомази Моробия трябваше на практика да лети над земята на око, поне докато пресекат швейцарската граница. Той знаеше наизуст къде да се приземи — върху едно пасище за крави в триъгълника между Цуг, Нафелс и Швайц. Щеше да кацне върху осеяната с дупки и купчинки от къртици, дълга около петстотин метра поляна. Това разстояние беше повече от достатъчно, за да кацне самолетът, който Моробия беше в състояние да спре триста метра след като колелата докоснат земята. Докато хората излязат, той не трябваше да гаси двигателите. Щом като последният от тях слезеше, Моробия щеше да отлети за Цюрих, както му беше заповядал Джакомази. Щом Амедео подхвърли идеята за закупуването на този самолет училище, Отавио беше осигурил средствата. Явно беше, че редките ученици не можеха да гарантират неговото съществуване, ако не бяха дискретните задачи, поверявани му от Джакомази от време на време. Някакви пакети за предаване някъде между Швейцария и Италия винаги в триъгълника Цуг, Нафелс и Швайц. Понякога това бяха пътници, прекалено съсредоточени в чантите, притиснати до сърцето, за да разговарят с него.

— Авиоучилище МД-315 иска излитане по писта 9 — каза Амедео.

— МД-315, пистата е свободна. Разрешавам излитане.

— Разбрано, излитам.

Моробия увеличи газта. Купчината старо желязо мъчително се раздвижи и след триста метра тежко се откъсна от пистата, преодолявайки с труд земното притегляне, над хангарите за ремонт. С птичи полет до избраното за кацане място имаше сто и петдесет километра. Натоварен, МД с труд достигаше двеста и петдесет километра в час с пълна газ. Пресмятайки грубо, Амедео реши, че ще трябва най-малко три четвърти час, за да пристигнат до целта.

Той насочи апарата на северозапад, потупа по ръката своя механик и изкрещя в лицето му, за да надвика шума на вятъра:

— Ей, Джанкарло! Ти провери ли нивото на маслото, преди да тръгнем?

 

 

Със сив костюм, бяла риза, черна вратовръзка, нито красив, нито грозен, с мургаво лице, Чезаре Пиомбино беше архисреден тип, който можем да срещнем десет пъти на улицата, без да го забележим, тъй като нищо в него не привлича вниманието.

Той влезе в Трейд Цюрих Банк три четвърти час преди затварянето, попита възпитано прислужника в хола къде се намира службата за блиндираните сейфове, благодари и взе асансьора, който го изкачи до третия етаж. Стиснал черната си чанта под мишница, пое по някакъв коридор, озова се на площадка, на която работеха три секретарки в морскосини костюмчета, заобиколени от палмови дървета в саксии.

— Хер Рунге, моля ви…

— Днес следобед хер Рунге го няма. Имате ли среща с него?

— Да.

— Желаете ли да видите служителя, който го замества?

— Не. Въпросът е личен. Кога ще се върне хер Рунге?

— Утре сутрин.

— Благодаря. Ще дойда отново.

Той беше с толкова обикновена външност, че никоя от секретарките не се досети да го попита за името му. Както по-голямата част от шефовете на служби, Рунге присъстваше на погребението на Ренате Клопе, дъщерята на големия шеф. Когато Чезаре Пиомбино се скри зад завоя на коридора, момичетата бяха готови искрено да се закълнат, че никога не са го виждали.

Чезаре Пиомбино държеше магазин за старинни мебели в квартала на Аусерзил, Цюрлииденщрасе. Оборотът му беше твърде беден, тъй като той въобще не се интересуваше от старинни мебели. Чезаре беше един от петте кореспонденти на Отавио Джакомази, големия маниту на Синдиката за Северна Италия и Швейцария. През доброто старо време на войната той беше работил с Отавио, организирайки атентати и нападения. Специалността му бе да хвърля във въздуха влакове и да отравя питейната вода на окупационната армия.

Мисията, която му беше поверил Джакомази, беше също така деликатна, както тези от преди тридесет години. Първо трябваше да се остави да го заключат в банката. После, ако боговете бяха с него, да изпълни задачата си и да се измъкне жив. Тогава щеше да получи десетте хиляди долара, които му беше обещал Отавио. За момента той трябваше по спешност да открие някакво място, където да се скрие до края на работното време на банката.

Чезаре Пиомбино бутна предпазливо една врата зад шахтата на асансьора. Тя водеше към служебната стълба. Той притисна към себе си натъпканата с динамит и бикфордов шнур черна чанта и започна да изкачва стъпалата.

 

 

Тя прекоси малката стая, отдръпна пердетата на душа и започна да съблича черните си дрехи, регулирайки едновременно температурата на водата. Когато остана съвсем гола, влезе в керамичната вана, отвори широко крановете и в отговор беше обляна от горещия душ, който изми лицето й от сълзите, от умората през деня, от тъгата и несигурността. Беше отчаяна, че трябва да напусне господарката си. Семейство Клопе винаги беше показвало тактично и деликатно толкова голяма обич към нея, че беше забравила положението си на прислужница. Струваше й се, че винаги е била част от семейството. Сега трябваше да зачеркне всичко. Хулио нямаше да закъснее със завръщането си в Европа. Щом се завърнеха в Албуфейра, щяха да се оженят.

Мануела се измъкна от душа, ритна настрани с мокрите си крака хвърлените на купчина траурни дрехи и избърса тялото си с кърпа. Отвори вратата на тежкия стар гардероб, чийто обем запълваше почти половината стая. Във вътрешността му, закрепено на едно от крилата, имаше огледало, което й позволяваше да се види в цял ръст. Тя погледна първо лицето си, галейки нежно корема и гърдите си, които набъбваха от ден на ден вследствие на бременността. После взе от тоалетката над мивката малко огледало. Постави го в профил пред голямото. Благодарение на оптическата игра на двете огледала сега Мануела се виждаше отстрани, наблюдавайки с любопитство тялото си, което сякаш й се струваше чуждо. Този уголемен корем със закръглена и нежна линия, станалите по-тежки гърди, които новият товар натискаше към земята. За момент огледалото, което държеше в ръката си, леко се измести, показвайки обстановката в стаята зад гърба й. Върху безупречно оправеното легло тя забеляза син правоъгълник. Изненадана, Мануела разпечата телеграмата, която вероятно беше оставена в стаята от майордома по време на погребението на Ренате.

Тя го прочете веднъж със смръщени вежди, без да разбере какво гласи текстът. После с пламнала глава го прочете втори път. Устата й се напълни със слюнка и дълго време не можа да поеме дъх. Адресираният до нея текст съдържаше десетина думи, които се впиваха в сърцето й, сякаш бяха куршуми:

„Със съжаление трябва да ви съобщил за неочакваната смърт на Хулио Алмейда — чакаме инструкции за евентуалното транспортиране на тялото.

Подпис: Ерик Мортед — директор на «Васенаарс Консолидейтид Фирм» — Шукуду — Ботсуана“

Първата мисъл, която й дойде в главата, беше, че нейното дете никога нямаше да има баща.

 

 

Това беше малка бензиностанция, каквито има с хиляди захвърлени в дъното на тиха улица — Ешвийзенщрасе. Три помпи, две за бензин и една за дизелови автомобили и тежки камиони. Вдясно от помпите бетонен наклон водеше към подземието на паркинг за около тридесет коли. Когато Орландо Барето бе заловил Мортимър О’Брайън и Заза Фини пред банката на Клопе, той бе искал да ги доведе тук.

Управителят на бензиностанцията, също от сицилийски произход, правеше епизодични услуги на Синдиката, без да е негов член. Енцо Приано никога не задаваше въпроси, така както не коментираше съдържанието на плика, съдържащ добрите стари швейцарски франкове, представляващи съответната награда за направените услуги. Най-честата от тях беше да осигури подслон на някакви личности, които никога не му оставяха визитните си картички.

В дъното на паркинга имаше огромна купчина от износени гуми, на които беше подпряна тежка етажерка. Като се махнеха гумите, на бял свят се появяваше метална, винаги заключена врата. Тя водеше към помещение от бетон с размери три на четири, съдържащо желязно легло, дупка в пода, наречена не без хумор „турски клозет“, мивка с кран за студена вода и гола крушка, висяща на жица от тавана. Две табуретки и една кривокрака маса, върху която имаше няколко евтини книги и десетина списания, допълваха мебелировката. Проветряването се осъществяваше от свързаната с входа на паркинга вентилационна тръба. Никакъв отвор или прозорец.

Преди десетина минути мерцедес 600 с опушени стъкла беше превалил рампата на паркинга. Енцо Приано беше отместил няколко гуми, откривайки металната врата, която водеше към така наречената „стая за приятели“. Вътре се бяха намъкнали трима души, най-ниският от които носеше черна превръзка на очите. Вторият беше дебел гигант в черно, а третият — някакъв здравеняк с бледо лице и жестоки черти. На последния Енцо връчи ключа от стаята. Когато се върна към своите помпи, черният мерцедес беше изчезнал.

Волпоне свали черната превръзка от очите на Клопе и той примигна няколко пъти, огледа с презрение мястото, където го бяха довели.

— Къде са очилата ми? — попита той.

Еторе Габелоти му ги подаде. Поставяйки ги, банкерът констатира детайлите, които дотогава не бе видял — голите стени, бетонния под, желязното легло и мивката.

— Можете да седнете — каза Еторе.

Омер остана прав. Той знаеше, че се намира в Цюрих, в някакъв паркинг, мисъл, на която го беше навела миризмата на бензин и масло, усетена, докато слизаше от лимузината. Само че не знаеше в кой квартал се намира. Когато шофьорът в ливрея му беше казал: „Идвам за вас…“, той бе помислил, че човекът е изпратен от Хелен Маркулис, и затова го беше последвал, без да се съмнява в нищо.

— Господин Клопе — каза с мазен глас Габелоти, — само от вас зависи излизането от това неприятно място. Искам да кажа, да излезете жив. Вашето нечестно и упорито държане ни принуди да употребим спрямо вас подобни методи. Вие държите в ръцете си два милиарда долара, които не са ваши по простата причина, че ние сме техните законни собственици. Питам ви за последен път, ще ги трансферирате ли по пътя, начертан от Дженко Волпоне?

Клопе седна на края на леглото. Всичко сега му беше безразлично. Изтезанията не го плашеха, а идеята за смъртта нямаше никакво влияние върху него. След като беше погребал Ренате, всички ценности, за които се беше борил цял живот, сега му се струваха ненужни. Освен една: принципите за пълна дискретност, които лежаха в основата на могъществото и богатството на неговата страна. Дори нацистите не можеха да накарат чиновниците от банките да издадат номера на еврейските банкови сметки, блокирани през време на войната. Той също знаеше да мълчи, без да се безпокои от последствията за самия него и неговото богатство. Клопе изгледа Волпоне и Габелоти и по устните му се появи сянка от презрителна усмивка.

— Мисля, че той се подиграва с нас — подхвърли Итало с неутрален глас.

След като се беше осъществила срещата в „Долдер“ грандхотел, Итало беше изпратил по свой куриер писмото на Инес на Химене Клопе. Чак след завръщането на човека той беше научил за смъртта на Ренате. Това променяше изпяло подготвените заедно с Габелоти планове. Те бяха побързали към гробищата и бяха действали без предварителна подготовка.

— Поставих ви един въпрос — внезапно се намеси с груб глас Габелоти.

Омер спокойно поклати глава:

— Не зная за какво говорите.

Бебе Волпоне се извъртя, хвана за реверите банкера и кресна:

— Слушай ме добре, стронцо^[1]! Има едно нещо, което трябва да научиш! Какво ще се случи с твоята банка и съпругата ти, както и с теб!

 

 

Щом усети, че Къркпатрик затваря голямата си уста, Блеш стана по-малко агресивен. Повече от час той беше измъквал информация от американските си колеги, отговаряйки неохотно на поставените от тях въпроси. Малко по малко парчетата се наместваха на местата си.

Блеш беше прекратил разговора, за да посети Клопе. Демпси, Къркпатрик и Финегън бяха тръгнали към хотела си. В Сорди те бяха оставили багажа си, привеждайки в порядък своята външност. Сега всички отново се намираха в кабинета на Блеш. Темата беше изчезването на Патрик Махони.

— Имам една идея за това — каза Блеш. — Вярно е, че тя е лишена от сериозни основания…

— Кажете… — окуражи го Къркпатрик.

— Ако вашият инспектор е ликвидиран, както мислите, струва ми се, че знам как… Преди три дни в котелната на „Комодоре“ е имало престрелка.

— Кои са участвали?

— Не зная. Никой нищо не е чул, нито забелязал. Чиновниците са били алармирани от струи пара, излизащи от машинното отделение. Тръбопроводите са били пробити от куршуми. Аз посетих мястото лично. Открихме петна от кръв и гилзи. Почти съм уверен, че тялото на някакъв човек е тътрено по пода и хвърлено в пещта.

— Не проверихте ли вътре? — учуди се Къркпатрик.

Блеш му хвърли недоволен поглед.

— Не, капитане. Това е невъзможно. Централната пещ представлява подземен цилиндър от двеста кубически метра пламъци, където освен това се изгарят отпадъците от „Комодоре“. Всякакъв предмет, хвърлен там, изгаря за десетина минути, без да остави никаква следа. А за да се изстуди пещта, са необходими три дни. Ад, капитане… ад…

— Какво ви кара да мислите, че това е бил Махони?

— Напоследък в Цюрих са изчезнали двама души. Инспектор Махони и някой си Рико Гато, „торпедо“ от Западното крайбрежие на САЩ.

— Как разбрахте, че Гато е изчезнал?

— Той е влязъл в Швейцария, но не я е напускал. Не е уредил хотелската си сметка — студено каза Блеш. — Според мен има един шанс от всеки два, че жертвата в „Комодоре“ е Рико Гато или Патрик Махони. Нямам никакъв начин да разбера това, докато не открием един от двамата и го идентифицираме.

— Ако не открием никой?

Блеш разтвори ръце в знак на безпомощност.

— Въпреки че това не ви касае, трябва да знаете, че ако има трансфер на капитали, то той е извършен между наблюдаваните от вас хора и Трейд Цюрих Банк. Дъщерята на банкера е загинала при автомобилна катастрофа преди два дни, петнадесет минути след своята женитба. В този момент е погребението й. Знаете ли на кого принадлежи колата, с която тя е катастрофирала? На някой си Орландо Барето, човек от сицилиански произход. А кой мислите, че е платил автомобила?

Той запази за момент мълчание, доволен от техните лица, които изразяваха любопитството на ученици преди интересна лекция.

— Дженко Волпоне — каза накрая Блеш.

— Къде е Барето? — скръцна със зъби Къркпатрик.

— В града — небрежно подхвърли швейцарецът.

— Как? Не го ли заключихте?

— Ако арестувах всички, които се оплакваха от кражба на колата си…

— Лейтенант — намеси се Финегън, — вие имате възможност да заплетете в мрежата си фантастичен улов. Такъв случай не се предоставя втори път! Защо не ги арестувате под някакъв претекст?

Блеш ги изгледа шокирано.

— Какъв претекст? Нарушен ли е общественият ред? Има ли някакво оплакване?

Финегън и Къркпатрик размениха отчаяни погледи.

— Мога ли да си позволя един въпрос? — смеейки се, каза Демпси. — Клопе потвърди ли, че е бил заплашван?

Фриц Блеш стисна устни.

— Господин Демпси, у нас банката е държава в държавата. Финансовите консорциуми са напълно независими. Те имат свои пазачи, свои детективи и своя собствена полиция. Мислите ли, че един банкер ще намесва в паричните си дела официалната полиция?

— Клопе не знае с кого има работа — изсмя се Къркпатрик. — Синдикатът е достатъчно мощен, за да постави Швейцария на колене!

Блеш го изгледа с безкрайно превъзходство.

— Никой досега не е успял! Знаете ли защо, капитане? В нашата страна не съществуват граждани, които могат да бъдат подкупени!

Подтекстът беше: „В Америка всички сте продажни“. Виждайки, че Къркпатрик се изчервява, Блеш не му остави време да говори.

— Капитане, мислите ли, че Габелоти и Волпоне са толкова луди, че да атакуват една банка в центъра на Цюрих?

— Защо не? — презрително се изкашля Къркпатрик. — Ако са убедени, че имат право…

Скот Демпси усети финеса на израза и хлъцна от удоволствие.

— Твърде хубаво е, за да изглежда възможно — изръмжа лейтенантът.

— Ако разбирам добре — възмути се Къркпатрик, — вие ще чакате тези мръсници да хвърлят Цюрих в огън и кръв, за да се намесите?

Блеш сухо го прекъсна.

— Знам какво трябва да правя!

— Ах, лейтенанте — мечтателно въздъхна Демпси. — Като си помисля, че можем да обезглавим Синдиката! Няма да се наложи да помръднете пръста си… Достатъчно е да имам малка цифра, само една цифра… Размера на нелегално изнесените капитали от САЩ… Само една дума на вашия банкер и ги сгащвам всички!

По намръщения израз на швейцареца Демпси разбра, че е преминал границата на допустимото. Той предпазливо обърна поглед и го насочи към тавана.

— Вижте, лейтенант — опита се да каже Къркпатрик, — далеч съм от мисълта да ви давам съвети… Но имайки предвид обстоятелствата, защо не използвате подслушвателни уредби?

Въпреки невинния тон Блеш го погледна смразяващо.

— Да оставим Уотъргейт във Вашингтон, капитане! Вие сте в Цюрих! Такива методи са ни противни!

Къркпатрик стисна юмруци и преглътна яростта си. Този дребен и арогантен чиновник щеше да допусне двамата капи на най-мощните нюйоркски фамилии да се измъкнат под носа им. Под въздействието на лицевите мускули цветът на лицето му стана като на патладжан.

Блеш забеляза това. Той реши да смекчи казаното и да убеди Къркпатрик. Затова застана пред него.

— Няма място за безпокойство, капитане. Аз направих нужното. Двама от моите хора пазят банката.

 

 

Мястото, където се намираше обраслото с бурени пасбище, беше обградено от двете си страни с хълмове, обрасли с борове. Всеки друг, освен Амедео Моробия неминуемо щеше да разбие своя апарат при кацането. Това приличаше на приземяване на дъното на гигантска чаша. Моробия имаше навика за това. Вече три години функционираше комбинацията с аероклуба. Достатъчно беше членовете на Синдиката или техните протежета да притежават карта на член на аероклуба, за да могат да прекрачат прага на летище Милано. Те бяха класирани в категорията „ученици пилоти“ и можеха да се движат свободно из определения за клубовете и авиотакситата терен.

За три години Амедео беше летял повече от сто пъти по маршрута Милано — Цюрих и обратно. Полетите бяха предимно дневни. Бръснейки склоновете на планината и следвайки техния профил, който ту се изкачваше, ту слизаше към долините, той избягваше засичането от радарите. Въпреки невзрачния си вид неговият МД-315 досега не му беше изневерил, отговаряйки незабавно на подадените команди с лоста за управление и позволявайки си понякога кацане на разстояние по-малко от триста метра. Обикновено пътниците скачаха още в движение и тичаха до близката горичка, където ги очакваше някакъв автомобил. Моробия поемаше успокоен обратния път и при завръщането си даваше отчет на Отавио Джакомази с помощта на телефона.

„Върнах се. Всичко е наред.“

Днес имаше лека промяна в програмата. Трябваше да приземи своя апарат на поляната, да го докара до линията на първите дървета, да го замаскира и да чака разпореждания.

— Колко време?

— Не знам — беше отговорил Отавио.

— Ако не се върна, има опасност в Милано да се обезпокоят.

— Може да си претърпял някаква повреда и да си бил принуден да кацнеш.

— Това е ясно, но трябва да ги предупредя.

— Окей. Аз ще се заема с това. Ако до разсъмване не дойде никой, можеш да се връщаш.

— Ясно.

От няколко минути Гларус беше останал от дясната страна. Той потърси с поглед долината, която трябваше да премине в бръснещ полет, да открие началото й и да се остави да падне като камък, изправяйки апарата си паралелно на земята, която се стабилизираше хоризонтално, след като оформяше остър ъгъл с подножието на хълмовете. Колелата влязоха в грубо съприкосновение с покритата с пукнатини земя. Спирачните елерони настръхнаха, показвайки се от крилата на МД, докато вятърът от витлата трасираше пътека сред бурените. Моробия продължи движението на самолета до насрещния край на „чашата“.

Джанкарло Фереро беше скочил, за да помогне на десетината пътници да се освободят от коланите.

— По-бързо, момчета! По-бързо! Чакат ви зад горичката.

Всички наскачаха от самолета. Бяха млади, облечени безукорно — с вратовръзки и сака. По-голямата част от тях носеха чанти и небрежно преметнати през ръката шлифери. По начина, по който изкачиха малката височина, се виждаше, че са тренирани атлети. Те бързо изчезнаха, скрити от листата на дърветата. Колите чакаха малко по-далеч. По различни пътища на малки групи те щяха да ги оставят в Цюрих, където трябваше да убиват времето си, докато настъпи часът за действия.

— Какво ще правим сега? — попита Фереро.

— Ще дремнем — наслуки каза Моробия.

— Дълго ли?

— Ех, приятелю, ако знаех… — с фатализъм отвърна Амедео.

Той се облегна на креслото със замислен вид и запали цигара.

 

 

— Моят приятел Волпоне и аз самият в пълно съгласие приехме серия от решения. Събрали сме се, за да ви ги обявим.

Еторе Габелоти хвърли на събралите се слушатели бащински и доброжелателен поглед. Конференцията се провеждаше в библиотеката на Италовата вила. Хората от двете фамилии не се бяха смесили. Членовете на единия и другия клан седяха разделени от двете страни на покритата с кожа маса. От едната се бяха настанили Итало Волпоне и Моше Юделман, също така Виторио Пицу, обграден от тримата капорежими — Алдо Амалфи, Висенте Бруторе и Джозеф Дото. Срещу тях седяха съветниците Кармине Кримело и Анджело Барба, респективно отляво и отдясно на дон Еторе, сотокапото Томас Мерта с Карло Бадалето и Франки Сабатини — неговите капорежими.

На края на масата седеше Лучано Цулино, кореспондент на Еторе Габелоти за Южна Европа. Зад затворената врата пазеше Симоне Феро.

Габелоти прие загрижено изражение.

— Нито Бебе Волпоне, нито аз сме за насилието. Но вие лесно може да разберете, че зад нашите лични грижи стои престижът на целия Синдикат. Какво би станало, ако един дребен банкер успее да се наложи безнаказано над Организацията? Затова моят съдружник и аз не сме съгласни да отминем това предизвикателство безнаказано.

Той протегна ръка към Волпоне.

— Итало, обясни на нашите приятели какво очакваме от тях…

Дон Еторе седна и попи потта от челото си. Итало се изправи. Само преди по-малко от две седмици той беше изправен пред подобна ситуация в Насау. Пред благородниците на двете фамилии Волпоне беше прочел трите букви, съставящи изпратената от неговия брат телеграма — „Аут“. Той не можеше да допусне, че може да бъде друг, освен временен заместник на дон Дженко, по-малкия брат, играча, когото никой не приемаше сериозно.

Смъртта на Дженко и последвалите събития бяха освободили брутално от мозъка му едно ново неочаквано чувство за отговорност, което никой не бе подозирал до този момент. Властта беше сладък плод със съвсем нов вкус, който му беше станал необходим. Нито Габелоти, нито който и да е друг можеха да му попречат да чувства нейната сладост.

— Ние имаме двойна цел — започна той. — Връщане на фондовете и репресалии. Невъзможно е да ликвидираме банкера, без да прекъснем нишката, която ни свързва с двата милиарда. В замяна на това чрез натиск върху него можем да го принудим да пусне дявола от торбата. Омер Клопе е в ръцете ни, но твърде дълго стоим в Цюрих. Трябва бързо да ударим, да вземем и да изчезнем! Тази нощ ще разрушим банката. Клопе трябва да разбере, че сме готови да отидем докрай, ако не ни върне собственото с добро. В Швейцария този легален начин на обиране винаги се е решавал от упълномощени адвокати. На нас тия не ни минават! Никой не може да краде от Синдиката!

— По-добре ни кажи как ще действаме! — небрежно го прекъсна Карло Бадалето.

От деня, в който предните зъби бяха останали забити в челото на Итало, Бадалето не пропускаше нито една възможност да го засегне. Ръцете на Волпоне се свиха върху масата. Той наведе глава и каза, без да повишава глас:

— Затваряй си плювалника! Сега аз говоря!

По тона му Моше усети, че крехкият мир, който бе успял да установи с такъв труд, можеше да бъде взривен, преди да донесе нужните плодове. Дон Еторе също усети смяната на настроението. Беше направил толкова усилия, за да не позволи на някакъв глупак да разруши временния договор за ненападение, сключен с Волпоне. С блестящи от ярост очи Габелоти зло пресече опита на Бадалето да отвори уста.

— Ще млъкнеш ли, или аз да те изхвърля?

Сега Карло разбра, че в отношенията между двата клана нещо се е променило. В друго време дон Еторе винаги окуражаваше сарказма му спрямо Волпоне. Той смутено отмести очи. Без да знае къде да погледне, Карло загледа ръцете си в настъпилата мъртвешка тишина.

Итало пое дъх, сякаш нищо не се беше случило. Моше мислено го поздрави.

— Накарах да изпратят десет „торпеда“ от Италия. Ще вземете тези хора под заповедите си и ще потрошите банката.

Томас Мерта възпитано вдигна ръка, за да поиска думата.

— Аз видях банката. Това е каменно здание на пет етажа. Ако не хвърлим двутонна бомба върху покрива, можем само да я поодраскаме.

— Това може да стане, ако се заемем по начин, по който аз ще ви кажа. Целият успех на операцията зависи от бързината на действията. Ако успеем да свършим всичко за четири минути, банката ще бъде разрушена и ние ще спечелим. Дон Еторе и аз държим нашите капорежими да участват в начинанието. Виторио и Томас ще командват операцията. Франки и Симоне ще насочват „торпедата“. Всъщност в банката ще влязат осемнадесет души. Трима на етаж, трима в централната зала. Ще вдигнете всичко във въздуха и ще го запалите! Ще имате огнехвъргачки и запалителни бомби американско производство.

— Падроне — възпротиви се Пицу, — вратите на блиндираната стая не могат да се отворят с гранати!

— Не ни интересува блиндираната стая! — каза внимателно Габелоти. — Не забравяйте, че ще действаме открито сред ужасен шум. Нашата цел е да нанесем максимум щети, преди да отстъпим. За по-малко от четири минути всички досиета трябва да бъдат изгорени. Ние не търсим пари, а разрушение, скандал, бардак!

Томас Мерта се обърна към Итало Волпоне:

— Казахте, че осемнадесет души ще влезем в банката. По какъв начин?

— Разбира се, че през вратата…

— Имате ли ключове?

Итало се засмя жестоко.

— Точно в полунощ голямата врата ще хвръкне във въздуха. Един от моите сътрудници е успял да остане в банката след затварянето й, снабден с динамитни кубчета.

— Какви ще бъдат действията спрямо полицията? — намеси се Висенте Бруторе.

— Ти дори няма да ги видиш — прекъсна го Волпоне. — Между включването на сигналната инсталация и тяхната поява ще минат най-малко осем минути. Вие ще бъдете далеч!

— Къде е това „далеч“? — попита Франки Сабатини. — След подобна илюминация трудно ще се измъкнем за четири минути от страната.

— Не се прави на дете! Утре сутринта ще си пиеш еспресото в Италия!

Отстъплението на командосите беше голямата грижа на Итало. Тъй като по-голямата част от войските на първа линия бяха негови, дон Еторе се беше въздържал от въпроса за отстъплението. Малко го интересуваше, че загубите в хора ще бъдат от семейство Волпоне. Напротив, това отслабване на клана щеше да послужи за бъдещите му планове. За нещастие Итало не му оставяше възможност да вади кестените от огъня с неговите ръце. Няколко минути преди това той беше уточнил: „Дон Еторе и аз решихме нашите капорежими да участват в атаката“. Разбира се, той нямаше и понятие за това решение. Не беше изразил учудването си, но мозъкът му заработи бързо, търсейки в този израз някаква клопка. Това, че Волпоне в желанието си на нов ръководител искаше да организира операцията на свои разноски, беше добре дошло. Но това, че искаше да включи собствените му лейтенанти в операцията „камикадзе“, това не! Във всеки случай не без достатъчни гаранции.

Дон Еторе каза следните думи, сякаш беше напълно запознат с идеите на Итало:

— Обясни на моите момчета как ще бъдат евакуирани… Чувствам, че са обезпокоени…

Итало сякаш само това чакаше, за да вземе публично нов реванш. Той се усмихна приятелски на Габелоти.

— Мислил съм, дон Еторе, мислил съм…

Той прекрасно разбираше, че обръщението му в първо лице отнемаше възможността на Габелоти да се представи за участник във вземането на решението. Всъщност то му беше поднесено наготово от Отавио Джакомази, който беше организирал всичко още от Милано. Само че никой не го принуждаваше да споделя това с присъстващите.

— Когато напуснете развалините на банката, навън ще ви очакват шест автомобила. Те незабавно ще се разпръснат в различни посоки по предварително определен маршрут, който не се пресича с този на полицията.

— Кой ще управлява колите? — попита Кармине Кримело.

— Наши приятели. Те познават града като петте си пръста. По различни пътища всички ще се съберете на едно място в околностите на Цюрих.

— Четвърт час след експлозията всички пътища ще бъдат блокирани — каза Томас Мерта. — Какво ще правим? Ще стоим скрити в тази кравешка страна!

Итало го погледна недоволно.

— Мисля, че достатъчно ясно се изразих, утре сутринта ще закусим в Италия!

— Как ще минем границата?

— В мляко — спокойно отвърна Итало.

Той ги остави да напъват мозъците си известно време, после продължи:

— Моят брат Дженко има известни интереси в една фабрика за мляко в Цюрих. Всяка вечер хиляди бидони с мляко се събират и се отправят към фабриката. Три пъти седмично четиринадесет камиона цистерни се клатушкат към Милано, за да могат италианските бебета да пият прясно швейцарско мляко. Всяка цистерна съдържа петдесет хиляди литра мляко. Обаче ти, Томас, ако мразиш дотолкова млякото…

Няколко хихикания разредиха напрегнатата атмосфера. Волпоне вдигна ръка.

— От шест години митничарите гледат как камионите минават покрай тях. В осем от камионите моят брат е наредил да бъдат направени скривалища. Те побират лесно трима-четирима души. За по-малко от пет часа сте в Милано. Там ще ви чакат. Ясно ли е?

Анджело Барба рискува да постави въпроса, който пареше на устните му:

— А ние? Ако нещата тръгнат зле?

— Защо ще тръгнат зле? — учуди се Итало. — Можеш ли да ми кажеш каква връзка има между теб, един честен търговец, пребиваващ пътьом в Цюрих, и анархистите, които запалват една банка, без да задигнат поне един франк?

— Все пак да допуснем — настоя Барба упорито. — Как ще излезем от Швейцария?

Волпоне се усмихна снизходително:

— Как можеш да помислиш, Анджело, че не съм помислил за това?