Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Out, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Еми (2015)

Издание:

Пиер Рей. Аут

Френска. Първо издание

ИК „Тренев & Тренев“ ООД, София, 1992

Редактор: Иван Тренев

Художник редактор: Лили Басарева

Коректор стилист: Лилия Вълчева

Графично оформление: Стефан Узунов

ISBN: 954-060-012-X

История

  1. — Добавяне

15.

Това, което се беше случило, надминаваше нейния усет за реалност. Повече от шестнадесет часа тя беше затворена в тази богато обзаведена стая, натъпкана с книги по етажерките покрай стената, със стереоуредба, телевизор, всички видове напитки и най-важното — звънец, на който незабавно се отзоваваше дебела симпатична жена, готова да изпълни и най-малките й желания. Освен най-важното: да разбере защо е тук, при кого и докога.

Анджела се бе опитала да я накара да проговори, но жената отговаряше с усмивки, като истинска няма, задоволявайки се да изпълнява всички желания, отнасящи се до комфорта, тоалетните принадлежности и храната.

Не бяха по-приказливи и двамата мъже, които я бяха отвлекли. Освен две-три фрази, произнесени, преди Анджела да загуби съзнание, те не бяха отваряли уста. Тя смътно се досещаше, че това отвличане е свързано по някакъв начин с мъжа й. Сега съжаляваше, че не го бе разпитала по-подробно за бизнеса му. През целия ден тя се движеше в този миниатюрен затвор напред-назад, констатирайки, че вратата му нямаше дръжка от вътрешната страна, както прозорецът не притежаваше система за отваряне. Лъскавите стъкла пропускаха светлината, но нищо не се виждаше навън.

Освен дебелата жена никой друг не бе влизал при нея. Към три и половина сутринта най-после нещо се случи. След като почука на вратата, в стаята влезе някакъв огромен мъж.

— Идвам да ви поднеса извиненията си за неприятния начин, по който моите служители ви доведоха тук. Имате ли всичко, което ви е необходимо?

— Кой сте вие?

— Приятел на съпруга ви. Даже повече, Итало и аз сме съдружници. Наричам се Еторе Габелоти. Но може би ви събудих?

— Искам да се прибера вкъщи!

— Позволете първо да ви дам едно обяснение. Аз току-що пристигам. Нарежданията ми са зле изтълкувани. Бях предупредил да ви изяснят причините на моята покана.

При друг случай думите му можеха да предизвикат усмивка. Анджела се изправи.

— Покана? Доведоха ме насила с насочен към корема револвер.

— Тези хора вече са наказани. Опитайте се да разберете… Вие знаете, че Итало е в Цюрих във връзка с наша обща работа. След като се случи нещастието с брат му, когото ние всички много уважавахме, стана ясно, че тази смърт може да не е естествена. Итало беше много обезпокоен. Когато научих, че някакви личности, които таят омраза към него и към мен, готвят някакви неприятности по отношение на вашата личност, счетох за необходимо да ви доведа у дома, за да бъдете вън от опасност.

— Искам да си отида!

— Можете да го направите, но не ви съветвам. Може би по-късно ще ми благодарите. Лей е италиана?[1]

— Ло соно, ма…[2]

— Ди дове?[3]

— Слушайте, господине. Бях отвлечена вчера след обяд, а сега е четири часа сутринта и аз не искам да ви притеснявам с присъствието си. Можете да ми вярвате, че ще предам на Итало начина, по който съм третирана под вашия покрив. Сега ви моля да ме изпратите в моя дом.

— Виждам, че сте ми сърдита, но аз изпитвам твърде силни чувства към Итало, за да допусна такъв риск. Още веднъж настоявам да прекарате нощта под моя покрив.

Анджела усети, че очите й се напълват със сълзи. Тя захапа устни, за да не се разплаче. Итало беше дървото, зад което се криеше цяла гора. В очите й бе само той. Нейните приятели бяха или в Англия, или в Италия. В Ню Йорк й бяха познати няколко ресторанта и два-три музея. Брачното им легло за нея беше центърът на света. Всичко останало не значеше нищо. Но Итало го нямаше и тя се чувстваше сама и беззащитна в тази неразбираема и ужасна ситуация. Зад фалшивата любезност и маниери на този откачен се чувстваше някаква решителна мощ. Колкото и да бе невероятно, опасността лъхаше от него, когато се усмихваше. Тя не беше истеричка и реши за момента да се преклони пред неизбежното. Понеже я беше страх, подхвърли иронично:

— Ставам в девет часа, обичам кафето си без захар, а беконът на омлета трябва да бъде добре изпържен.

Габелоти се поклони, доколкото му позволяваше големият корем.

— Ще ви бъда много признателен, ако приемете. Всичко ще бъде според желанията ви. Отново поднасям извиненията си.

Анджела се обърна нервно в леглото си. Този тип с неговата слонска любезност бе успял да й внуши ужасен страх. Тя прошепна тихо:

— Итало!… Итало!… Къде си?

Беше пет часа сутринта и тя загаси светлината.

 

 

Всички обичаха Моше Юделман във фамилията Волпоне. Повече от всички — Виторио Пицу. Но в очите на този сотокапо съветникът имаше един сериозен недостатък — беше поет. Моше считаше, че меденият глас и преговорите са достатъчни, за да бъде разрешен и най-заплетеният случай. Виторио беше убеден, че това не е така. Беше неизбежен моментът, в който се стигаше до употреба на оръжие, за да се запазят собствените интереси и да се наложи своята гледна точка. Така, когато Моше бе споделил с него, че отива да се хвърли в лапите на Габелоти, Виторио се бе опитал да го разубеди, обяснявайки му причините за безпокойството си. Юделман обаче не искаше да чуе нищо.

— Няма да уредим каквото и да било, ако се предизвикваме взаимно.

— Ти си достатъчно откачен, за да отидеш там, но знай, че няма да се върнеш!

— Отивам. Сам. И ще се върна! Не се намесвай, Виторио!

Пицу бе дал вид, че се съгласява, но веднага беше наредил на Висенте Бруторе да предостави двама командоси, които дискретно да проследят Моше. Вито Франчини и Куинто Фавара, и двамата в джинси, дългокоси, с каски на мотоциклетисти на главите, бяха възседнали една мощна хонда, поставяйки я малко по-далеч от жилището на Габелоти „повредена“, не забравяйки да отбележат часа, в който Юделман бе влязъл в сградата.

След това Пицу бе наредил да се открият всички свободни командоси под командването на тримата „лейтенанти“: Алдо Амалфи, Висенте Бруторе и Джозеф Дото. Във всеки полицейски комисариат имаше поне един полицай на заплата при Волпоне. Виторио засега не желаеше да ползва тази последна възможност, освен ако нещата станеха безнадеждни или Анджела Волпоне, за която нищо не подсказваше, че е отвлечена, не се завърнеше в дома си. Пицу имаше свои съображения… Две възможности. Първата не беше валидна в случая. Лудата любов между Итало и Анджела беше обект на многобройни незлобливи шеги във фамилията Волпоне. Бебе Волпоне се беше заклел, че никога няма да се ожени. Подгонен от тълпи жени, мразен от многобройни съпрузи, той не разбираше защо, след като може да ги притежава всичките, трябва да се задоволи само с една. Беше достатъчно Анджела да спре очите си на него, за да се ожени за нея шест седмици по-късно в Ню Йорк. Оттогава нямаше ден да не бъдат заедно.

Преобразен, Итало се прибираше вечер у дома, вместо да обикаля игралните заведения до зори и да прекара нощта с последния парцал, срещнат по пътя му към дома. Що се отнасяше до Анджела, тя желаеше винаги да го има на разстояние не по-дълго от една целувка. При тези условия не беше невъзможно, не познавайки истинската професия на съпруга си, тя тайно да отиде при него в Швейцария.

Втората възможност, която за съжаление изглеждаше за Пицу по-вероятна, щеше да предизвика конфликта по-рано от предвиденото.

Взимайки инициативата в ръцете си, дон Еторе може би беше отвлякъл Анджела като евентуална разменна монета. Ако това беше вярно, Итало никога нямаше да прости предизвикателството, значи войната щеше да завърши със смъртта на единия или другия.

Виторио погледна часовника си. Нямаше вече никакво съмнение, Моше беше влязъл при Габелоти предния ден на обяд и до пет часа сутринта на другия ден не се беше появил. Или дон Еторе го държеше като заложник, или го беше ликвидирал в изблик на гняв. Освен трите часа, през които бе успял да поспи, блед от умора, Пицу редовно бе получавал информация от Вито Франчини и Куинто Фавара, които се сменяха, за да му докладват на всеки тридесет минути, че Юделман още не е излязъл от дома на Габелоти.

Той набра, гримасничейки, новия номер на Итало в Цюрих, който му бе предаден от Висенте Бруторе. Беше крайно време за действие, но Виторио нямаше да помръдне и малкия си пръст, преди да получи зелена светлина от Итало. Последният за щастие се обади веднага.

— Виторио е на телефона…

— Къде се губиш, глупако? Търся те навсякъде! Анджела! Къде е Анджела?

— Кръстосах целия Ню Йорк. Още нищо… падроне. Продължаваме.

Макар и разделени от хиляди километри, Виторио подскочи пред гневното избухване на Итало:

— Искам жена си! Ясно ли е! Искам жена си!

— Да, падроне.

Гласът на Волпоне трепереше от бяс, когато изкрещя:

— Ще ви избия всички, ако стане нещо с нея! Всички! Ти отговаряш за това с главата си!

Пицу с мъка преглътна.

— Мислех… — промълви той.

— Не мисли нищо! Намери я!

— Да, падроне. Ще я намеря. Но питам се… Анджела не може без вас. Може би се е опитала да ви намери?

— Тя щеше да ми се обади. Анджела винаги ми се обажда! След като се хвалиш, че можеш да мислиш, не помисли ли за Габелоти?

— Да.

— Е, и? Какво очакваш, за да го атакуваш? Къде е Моше?

— При Габелоти.

— Глупак! Откога?

— От вчера на обяд.

— Но ти си луд! Всички сте откачили! Чертеж ли искаш? Порко Дио ди мерда![4] А аз тук се мъча…

— Чакам вашите заповеди, падроне…

— Къде беше, когато ги дадох? Вземи Амалфи, Бруторе, Дото! Доведете Юделман!

— Разбрано… — За да покаже, че никакви съмнения повече не съществуват относно йерархията, която заема Итало, Виторио добави: — Разбрано, дон Волпоне.

 

 

Като вманиачен меломан лейтенант Фриц Блеш беше зает с проблема, който създаваше завършващата нота, тази, която завършваше гамата в „до“ и която, след като я разработеха, дразнеше човешкото ухо. Човешкото съзнание е съставено така, че винаги има нужда от една последна брънка във веригата, било то в една картина, музикално произведение или чиста логика. И така въпросите, които си поставяше Фриц Блеш, оставаха досега без отговор. Един крак, докаран като трофей от един локомотив, без да може да бъде открит законният му собственик, американски полицай, който изчезва, без да си плати хотела, и неговият колега — за когото аутопсията бе показала, че не е пил нито капка — се пребива върху балюстрадата на хотел „Сорди“ след падане от осмия етаж. Всичко това в центъра на Цюрих в разстояние на пет дни.

След последния им разговор капитан Къркпатрик не се беше обаждал и Блеш се мъчеше да открие в случилите се събития, които бяха без явна връзка помежду си, причините, за да може да възвърне душевния си комфорт. Според него се касаеше за афера с наркотици, участниците в която — чуждестранни полицаи и членове на мафията — бяха избрали швейцарската територия, за да решават проблемите си.

Но това не беше всичко. Предния ден един от неговите инспектори му беше позвънил, че в машинното отделение на хотел „Комодоре“ е имало престрелка. Местните служители са били алармирани от струи пара, излизащи от приземието. Около една от пробитите цистерни са били намерени няколко куршума, чието произхождение сега се опитваха да установят в лабораторията на градската полиция. Освен това е имало многобройни следи от куршуми по стените. Но нито ранени, нито трупове.

Блеш, който вярваше само на себе си, реши да отиде на място, за да извърши допълнително разследване. Сега трябваше да свърши най-неотложната работа. Той провери в тефтерчето си номера на директора на митниците. За в бъдеще нито един американски гражданин, чието име има италиански оттенък, нямаше да влезе в страната, без Блеш да бъде уведомен. Що се касаеше до тези, които искаха да излязат, те щяха да бъдат задържани под някакъв претекст, докато се изясни дали са пристигнали като туристи или по друг повод.

 

 

Не мотоциклетът привлече вниманието на Мауро Цилино, а двамата мъже с каски и с кожено облекло, които циркулираха между машината и отворения цяла нощ „Пъб“ петдесетина метра по-далеч.

Мауро Цилино беше „пънк“ във фамилията Габелоти. Той приемаше с безразличие заповеди от тримата „капорежими“ на дон Еторе: Карло Бадалето, Франки Сабатини, Симеоне Феро или в особени случаи лично от самия Томас Мерта, който командваше всички.

Апартаментът на дон Еторе се беше разпрострял на петстотин квадратни метра на осмия етаж. На долния стаж същото пространство беше запазено за прием на посетители, за бюра и квартира на личната охрана на Габелоти. Никой не можеше да проникне на осмия етаж, до който водеше отделен асансьор, без да бъде пропуснат от бдителните командоси. Никой не можеше да влезе, без да бъде обискиран, с изключение на някои редки посетители, като политически личности и адвокати, имащи преки връзки със Синдиката.

Сградата изцяло принадлежеше на една компания за недвижимо имущество, която бе собственост на Габелоти. Томас Мерта бе настоял една от стаите на първия етаж да бъде отделена за непрекъснато наблюдение на централния вход на сградата. По този начин тя беше пазена като крепост. Нищо не можеше да убегне от погледа на наблюдателя на първия етаж, който незабавно съобщаваше за всяко подозрително движение на торпилите от седмия етаж.

Може би за шести път, в разстояние на четири часа от началото на дежурството си, Мауро Цилино видя един от мотоциклетистите да се връща от Пъба и да разменя няколко думи с колегата си, който човъркаше в картера на хондата. Последният се изправи и се насочи към Пъба. Цилино, заинтересуван от тяхното странно движение в пет часа сутринта, реши да предупреди дежурния на седмия етаж. Той не го бе направил до този момент, тъй като бе зает с гледане на уестърни по телевизията, пиейки бира, а най-вече да не бъде смъмрен, че безпокои за дреболии тези от седмия етаж. Вдигайки телефона, Цилино разказа за откритието си и получи в отговор поток от упреци. Не за това, че е съобщил, а за това, че не го е направил по-рано.

 

 

— Мануела…

— Госпожица Ренате?

— Защо ли се омъжвам за него?

Пъшкайки, Мануела остави таблата със закуската върху леглото.

— Всяка сутрин ме питате. Отговорът е винаги един и същ.

— Но той не ми харесва — забеляза Ренате, подреждайки косите си. — Аз не го обичам. Имате ли писмо от Хулио днес?

— Още не. Може би след обяд.

— Забравили сте черния пипер.

— Всяка сутрин го забравям.

— Ще ви уволня! Мануела…

— Госпожице?

— Какво му пишете? Във вашите писма…

Мануела се замисли.

— Ами… че ми липсва…

Ренате се запита дали би могла да изпита същото, ако се касае за Курт. Не, това не беше възможно. Никога нямаше да може да напише подобно нещо.

— А той? Какво ви пише?

— Същото… — избухна в смях Мануела.

Ренате се опитваше да разбере какви са връзките, които свързват две същества, когато се обичат. Дали можеха да повтарят едни и същи неща безкрайно число пъти, думи, износени от толкова устни, но желани за ухото на другия, сякаш са съвсем нови.

— Това сигурно е скучно…

— А, не, госпожице! Толкова е хубаво да го знаеш, да си сигурна. Хулио е като мен. Иска да му пиша. Колко е красива роклята ви! То е за днес, нали…

— Да. Днес.

— Каква фантастична сватба…

— Да — намръщи се Ренате. — Ще ми донесете ли черния пипер?

 

 

— Това не са полицаи — забеляза Томас Мерта. — Това са торпеда на Волпоне. Сега ще им дадем да разберат, след това, което направиха с Рико Гато.

След апела на Мауро Цилино двамата дежурни командоси дори не трябваше да будят сотокапото. Докато дон Еторе и Анджело Барба си почиваха, Томас Мерта, заедно с Франки Сабатини, Симеоне Феро и Карло Бадалето, бдеше. Два часа и половина преди това, в три часа сутринта, те бяха присъствали с наведени глави на най-фантастичната криза от бяс, която до този момент бе завладявала Еторе Габелоти.

— Фалшив номер! — крещеше донът. — Този гнил боклукчия, това спукано лайно О’Брайън, ми е дал фалшив номер! Той! На мен!

Смръзнали се от страх, тримата лейтенанти и двамата му съветници се молеха кризата да премине по-бързо. В по-особени случаи Габелоти беше способен на всичко, по-специално — да обвинява собствените си хора. В случая Карло Бадалето изигра ролята на жертвената овца.

— Ти искаше да очистиш Юделман! Да застреляш Анджела Волпоне! Нещастен тип! Отвътре съм предаден, от мръсниците, които храня! Знаех си, че Итало е достатъчно тъп, за да се опитва да ме мами! Ако бях ви послушал, трябваше да очистя цялата фамилия Волпоне! Вие сте некадърници! Сега той ще се счита за задължен да отмъсти за отвличането на жена му и задържането на Моше! А в това време двата милиарда ще седят на топло в Швейцария, докато някой тъпак от Секюрити енд Ексчейндж Комишън ги надуши! Докато вие си играете на война, на оловни войничета!

Карло Бадалето има нещастието да вметне забележка:

— Дон Еторе, ако Итало е толкова чист, както казвате, какво прави в Ню Йорк?

Габелоти го погледна с унищожителен израз:

— Затвори своята мръсна кретенска уста!

Увисналите му бузи затрепериха от бяс, когато застана пред своя лейтенант.

— Имаш ли още нещо да кажеш? Чуваш ли? Говори!

Бадалето разбра, че ако отвори устата си, ще умре. Той мъчително поклати с отрицание глава и се примъкна към стената, където започна да съзерцава някаква картина, представляваща докери, разтоварващи цитрусови плодове, като очакваше всеки момент да получи куршум във врата. Преди четири години дон Еторе беше стрелял от упор в един „пънк“, който си бе позволил да се пошегува в момента, в който получаваше мъмрене за лошо свършена работа. Нещастникът с рамо, строшено от куршума, бе имал сили да падне на колене и да целуне ръцете на Габелоти, преди да загуби съзнание и да бъде откаран от колегите си при доктора на фамилията. Само жестът на пълно подчинение му бе спасил живота.

— Ще отида при Анджела Волпоне да се опитам да поправя идиотщините ви!

Еторе бе излязъл като вихрушка с кървясали от ярост и безсъние очи. Неговите лейтенанти се бяха спогледали смутено: беше ли толкова наивен техният дон, за да допусне, че подобно предизвикателство може да бъде измито с добри думи?

— Франки, изкарай буика от гаража — рече Томас. — Ще минеш бързо покрай тях, без да им обръщаш внимание. Щом като се загубиш от погледа им, върни се от другата страна на квартала и паркирай в пресечката, без да угасваш двигателя. Брой седем минути от момента на излизането ти оттук. Симеоне, след шест минути и половина сядай зад волана на понтиака, влез бавно в улицата със запалени фарове, за да те усетят, и карай бързо към тях. Те ще скочат на тяхното дяволско мото и ще избягат. Франки, щом ги видиш, че идват, потегляш и ги премазваш.

Той погледна часовника си.

— Готови! Давай, Франки!

 

 

Куинто Фавара се връщаше с бързи крачки от Пъба, стесняван в марша си от облеклото на мотоциклетист. Когато се приближи достатъчно, за да бъде чут от Вито Франчини, подхвърли:

— Свързах се с Висенте! Изчезваме!

Свали забралото на шлема си и прекрачи над седалката. Вито Франчини не загуби нито секунда за обяснения. Той натисна кика на хондата, която незабавно започна да мърка. Тихо амбриране, първа скорост и Вито с леко движение на бедрата освободи стойката. В същия момент Куинто го потупа по рамото. Обръщайки се, Франчини видя, че към тях се движи голяма черна лимузина със запалени фарове. Той се усмихна и подаде газ. Никоя кола на света, та било то и от Формула 1, не можеше да се задържи зад един мощен мотоциклет. Машината практически ги оставяше на едно място. Поне докато достигнеше до скорост двеста километра в час. После всичко се стабилизираше и автомобилът скъсяваше дистанцията. Вито отскубна хондата от място така устремно, че Куинто трябваше да се вкопчи в гърба му, за да не падне. За шест секунди скоростта достигна сто и шестдесет и улицата започна да бяга отстрани като полудял тобоган. Денят щеше да започне след час. По улицата нямаше никакво движение. Франчини с ръмжене премина на четвърта. В същия момент на около осемдесет метра пред себе си, на пресечката, той видя друга кола, която бавно му затваряше пътя.

Беше твърде късно да спре, трябваше да премине. Автомобилът, понтиак купе, стоеше неподвижно, затваряйки четвърт от пътя. Вито разбра маневрата: щом като хондата се опита да премине, автомобилът щеше да напредне и да ги смаже.

За част от секундата мотористът разбра, че единственото спасение е в зигзагообразното движение. Той зави наляво, за да даде вид, че е паднал в клопката. Както се очакваше, понтиакът напредна, за да му затвори пътя. Това и очакваше Вито. Той премина на трета, даде газ докрай и хвърли машината надясно. Вече чувстваше, че е преминал, когато върхът на стойката му закачи крайчеца на бронята на понтиака. Франчини се изви, за да възстанови равновесието. Не му достигна част от секундата. Предното колело закачи тротоара вдясно. Мотоциклетът се подхлъзна и полетя със сто и осемдесет километра в насрещните бетонни стени, които експлодираха в лицата на Франчини и Фавара.

 

 

Химене не искаше да споделя страха си с Омер, но колкото повече се приближаваше часът на сватбата, толкова повече той нарастваше. Когато Ренате, смеейки се, сподели с нея начина, по който тя и Курт щяха да напуснат тържеството, Химене изпадна в паника. За да не даде вид, че е старомодна, тя даваше вид, че се съгласява и с най-налудничавите идеи на Ренате. Най-много се страхуваше да не я обявят за неразбираща. После, през нощта, тя сънува кошмари: хеликоптерът издигаше люлката с новобрачните. Те правеха жестове за сбогом към гостите, които аплодираха толкова силно, че покриваха шума на мотора.

Изведнъж се чу вик на ужас. Въжето започна да се къса. Люлката като по чудо запази равновесието си между земята и небето, после започна да се приближава към земята с движението на падащо листо. В нея сякаш нищо не се беше случило, Ренате и Курт продължаваха да махат с ръце. Тогава люлката се издигна към небето, за да се стовари върху покрива на Трейд Цюрих Банк.

Тя се запита кой би могъл да разтълкува съня й: пастор, психиатър или просто тълкувачка на бурни сънища?

 

 

След като разговаря с Анджела Волпоне, Габелоти се прибра в стаята си. Ако продължаваше да не спи, щеше да се превърне в истерик. Мерките, които трябваше да вземе във връзка с предателството на О’Брайън, не можеха да бъдат импровизирани. Беше необходимо да бъде спокоен и отпочинал. За нещастие сънят не идваше. В пет и половина, без да успее да заспи, той наметна халата си и премина от стаята си направо в салона. Не беше момент за това убийствено и мрачно настроение. Трябваше да се опита да оплете Юделман, за да може мирът между двете фамилии да бъде възстановен. Поне докато завърши операцията „Аут“. Въпреки претенциите за власт на Итало Юделман бе и оставаше мозъкът на фамилията. Бебе Волпоне нямаше нито опита, нито хладнокръвието, което му бе необходимо, за да остане начело на своя клан. След него никой, който да го наследи.

Отваряха се доста интересни перспективи за деня, в който всемогъщата Комисионе щеше да се събере, за да разисква съдбата на Волпоне, чиито задължения на капо представляваха опасност за целия Синдикат.

— Доведете ми Моше! — нареди сърдито Габелоти.

Томас Мерта му предостави кана с кафе и куп филии, намазани с масло лично от Карло Бадалето, който бързаше да възстанови доброто разположение към себе си от страна на своя дон. Еторе погълна машинално няколко, топейки ги в кафето.

Бадалето се върна заедно с Юделман. Личеше, че съветникът не бе спал, така както и останалите. Лицето му бе посърнало, а цветът землист. Под очите му се бяха образували торбички. Начинът, по който се придвижваше, показваше отчаяние и умора.

Дон Еторе го потупа приятелски по рамото:

— Моше, прости ми, че те събудих така рано. Ще ми направиш ли удоволствие да приемеш чаша кафе с мен?

Габелоти си сервира и побутна таблата към Моше.

— Време е да ти дам някои обяснения. Дължа ти ги, Моше. Ще те помоля да вярваш в това, което ще ти кажа пред свидетели.

Томас Мерта и Карло Бадалето размениха бързи изненадани погледи.

— Ние сме съдружници, Моше. Това, което се случи на един от нас, засяга всички ни, независимо от фамилията, към която принадлежи. Тази афера ни подлуди. Погледни ме! Въобще не съм мигвал. Защо? Защото размишлявах. Има неща, които не знаеш и които не бих искал да ти доверя, преди да съм ги уредил окончателно. И да не те безпокоя напразно. Вчера бях предупреден от двама мои хора, че ще се опитат да отвлекат Анджела Волпоне. Сещаш се защо… Кой щеше да отнесе калая в очите на съпруга й? А? Аз! Дон Еторе! Опитват се да ни разединят, Моше! Има изтичане на сведения! Не са малко хората, които искат да вкарат нашите две фамилии във война…

Габелоти погледна осъдително към Бадалето.

— Нали виждаш, че сандвичите се свършиха?

Бадалето се измъкна.

— Смъртта на дон Дженко — продължи Габелоти — повдига много въпроси. Така, когато разбрах за тази история с отвличането, бях обхванат от страх. В главата ми беше само едно: да спася жената на Итало. Веднага изпратих двама мои хора, за да я доведат на сигурно място в моя дом. Съгласен ли си с мен?

За да не се задави, Моше наведе глава към каната с кафе. Когато почувства, че се е успокоил, той каза сериозно:

— Не можеше да се постъпи по-добре, дон Еторе. Аз ви поздравявам. За предпазливостта. И ви благодаря от името на Итало.

— Тази услуга е съвсем естествена между нас! — протестира, без да мигне с око, Габелоти. — Тази нощ обясних на Анджела причината за моята постъпка. Така е! Какво съм аз за нея, само един „рифардо“, един чужденец! Настоявах в знак на приятелство тя да завърши нощта в моя дом. Тя се съгласи. Щом като се събуди, ще се видите.

Юделман много искаше да го попита защо самият той бе задържан, но навреме се въздържа. Беше се намесил някакъв нов фактор, който принуждаваше Габелоти към мирни действия.

— Докато спях, успяхте ли да влезете в контакт с банката, дон Еторе?

— Опитвах се, Моше, опитвах се — лъжеше право в очите на Юделман Габелоти. — Клопе го нямаше. Не исках да поверявам номера на някаква писарушка. Ще се обадя след малко пак.

Габелоти напусна стола си и се приближи към прозореца. После разсеяно погледна осем етажа по-надолу, към улицата. На двеста метра, на ъгъла на улицата, видя униформени полицаи да чертаят по тротоара с тебешир, там където лежаха две човешки тела, покрити с одеяла. Еторе се обърна към Томас Мерта:

— Какви са тези ченгета там долу?

Мерта вдигна рамене.

— Някаква катастрофа с мотоциклет, дон Еторе. Нали знаете, децата днес карат като откачени…

 

 

Дискретно и адмиративно шушукане посрещна при влизането в кухнята Луи Филипон. Съдружниците и помощниците му преустановиха за момент работата си. Бяха хипнотизирани от якето му от черен кашмир, връзката на райета в жълто, идеалния ръб на панталона и фланелата с антрацитен цвят. Филипон поддържаше тезата, че кухненското изкуство трябва да се практикува в смокинг, като камерната музика. В разгара на подготовката той се появяваше изискан и далечен, движейки се между тенджерите в безупречните си костюми, без миризмата на маслото и различните подправки да се отразят на аромата, който се носеше от него. Докато в същото време останалите му сътрудници, изцапани с мазнина, се задушаваха пред нагорещените печки.

— Е, как е? — запита той, давайки вид, че не разбира защо всички го гледат.

Той взе няколко сиви обелени креветки[5] и ги наряза на парчета, не по-големи от оризени зърна. После постави парче масло и парче арпаджик в малка тенджера, прибави яйце, след като се убеди, че не е пукнато в кипящата вода. Три минути след това извади яйцето, премахна върха му, извади с помощта на лъжичка жълтъка и го напълни с нарязаните креветки. После го постави в специална поставка, увенчавайки върха му с черупка, пълна с фрагменти от нарязаните креветки. След това отряза две тънки дълги парчета хляб, постла малка покривка на ъгъла на масата и седна да дегустира произведението си.

Луи Филипон никога не започваше да приготвя удоволствието на другите, преди да е поел нещо деликатно самият той.

 

 

Виторио Пицу намери за необходимо да предупреди своите лейтенанти:

— Това е наша работа, не на нашите командоси. Итало държи на това, аз също! Това е въпрос на чест! Никой не може да вдигне ръка върху член на нашата фамилия, без да рискува кожата си!

Алдо Амалфи, Висенте Бруторе, Джозеф Дото се съгласиха безрезервно с него. Техните функции на капи ги подчиняваха повече на организирането на убийствата, отколкото на самите убийства. Насилието и смъртта бяха тяхно кредо по време на младите им години. Сега това им липсваше.

— Те задържат Моше. Възможно е да са отвлекли Анджела Волпоне.

— Ще очистим ли Габелоти? — попита Амалфи.

— Ликвидираме всички, които се съпротивляват, Висенте. Изпрати незабавно четирима командоси на място. Облечи ги като боклукчии. Да вземат една боклукчийска кола и да чистят тротоара пред къщата. Да се въоръжат с автомати и ръчни гранати.

Бруторе кимна. Колата не представляваше проблем. На всеки ешелон на градската администрация фамилията Волпоне поддържаше богато платени хора, готови да вършат услуга, без да задават въпроси. Портиерът на централния гараж на градското кметство беше от тези хора.

— Ще го предупредя — каза Бруторе.

След това всички заедно си разпределиха бъдещите роли. Те преминаха последните метри, които ги деляха от сградата на Габелоти. Автомобилът, който ги бе докарал дотук, остана малко по-назад с човек зад волана, готов да ги прибере, щом завършеше операцията.

Виторио видя боклукчиите да метат небрежно тротоара пред сградата. Те бяха четирима и даваха вид, че не забелязват Пицу, Бруторе, Дото и Амалфи, които се приближаваха към тях. До тротоара бе спряла товарна кола за прибиране на боклук с цветовете на кметството. Пицу доволно погледна към Висенте Бруторе. Все пак не успя да запази пълно спокойствие, когато забеляза полицейската кола. Денят още не беше дошъл и жирофарът на покрива й хвърляше жълти отблясъци наоколо.

Виторио погледна към един от боклукчиите въпросително.

— Катастрофа с мотоциклет — процеди последният през зъби, без да спира да мете. — Пътят е свободен.

Пицу се намръщи.

— Ти каза ли на Франчини и Фавара да се приберат? — Той адресира въпроса си към Бруторе.

— Да, защо?

— Нищо, нищо… Да вървим.

Без дори да подозират, в момента големият шанс бе на тяхна страна. Те инстинктивно се бяха приближили до сградата с долепени до стените гърбове. А на първия етаж Мауро Цилино, който бе сигнализирал за двамата мотоциклетисти на пазачите от седмия етаж Джулиано Матарела и Нито Кризафули, продължаваше да бди на прозореца. Само че вниманието му бе раздвоено. Той бе присъствал на възхитителния начин, по който хората на дон Еторе се бяха справили с мотоциклетистите. В момента телевизорът му бе загасен. Реалните случки бяха съвсем друго нещо! Той наблюдаваше бегло дейността на полицаите, които вмъкнаха труповете в дошлата линейка и се готвеха да напуснат местопроизшествието. Всичко на улицата бе спокойно. Под прозореца няколко души с червени престилки и гумени ръкавици изпразваха кофите за боклук и метяха. Когато Пицу и тримата лейтенанти се вмъкнаха във входа на сградата, погледът на Мауро Цилино бе насочен на другата страна. И той не ги забеляза.

В асансьора, който ги придвижваше към седмия етаж, Амалфи, Бруторе, Дото и Пицу пазеха гробно мълчание. Те знаеха, че вратата на асансьора води право във фоайето, където пазеха най-малко двама души. От рефлексите на тези мъже зависеше успехът на операцията.

Асансьорът въздъхна и спря на седмия етаж. Шансът отново бе на тяхна страна: Матарела и Кризафули отвориха вратата, без да се опасяват, предполагайки, че това са капорежимите Симеоне Феро и Франки Сабатини, завръщащи се от наказателната експедиция срещу мотоциклетистите. Вратата още не се беше отворила напълно, когато Виторио Пицу, който се показа първи, изстреля по един куршум в главите им. Те се строполиха, облени в кръв, докато Дото, Амалфи и Бруторе, изблъсквайки Пицу, се вмъкнаха в салона с револвер в едната и граната в другата ръка. Пред тях се откри напълно обстановката в стаята. Габелоти, който дъвчеше филия, не успя да я преглътне. Карло Бадалето с полуподгънати крака пъхна ръка под сакото си, както и Томас Мерта, чийто пистолет беше наполовина измъкнат. При вида на Пицу и хората му те прекратиха своите движения и се вкамениха като статуи.

Седнал срещу Габелоти, Моше Юделман се изправи като дяволче от кутийка и изкрещя:

— Не стреляйте!

— Как си, Моше? — попита Виторио, без неговият смит и уесън парабелум 39 да се отмести на милиметър от целта си — сърцето на дон Еторе.

Моше кимна утвърдително с глава.

Габелоти се обърна към него и осъдително поклати глава:

— Моше, твоите приятели по особен начин влизат в моя дом. Ти ли ги покани?

Той седна и поднесе към устата си чашата с кафе.

— Това е недоразумение — каза Моше.

— Къде е Анджела Волпоне? — със зъл поглед попита Пицу.

— Спи… освен ако не сте я събудили. Моше… обясни им…

— Така е — кимна Юделман.

— Доведете я! — заповяда Пицу.

— Карло!… — обади се Габелоти.

— Отивам, падроне!

— Не мърдай! — скръцна със зъби Виторио. — Алдо, върви с него!

Амалфи побутна с пистолета си в слабините Бадалето, отправяйки се към вратата.

Еторе Габелоти, който подуши мириса на смъртта, знаеше, че в този момент кожата му не струва и два цента. Той се помъчи да си придаде ядосан вид, макар че краката му трепереха.

— Сега, господа, искам обяснение за вашето неприязнено държане.

— Ние сме в мир! — бързо каза Моше. — Приберете оръжията си!

Никой не се помръдна.

— Възможно е — подхвърли Пицу. После се обърна към Габелоти: — Вашите двама хора в антрето искаха да стрелят срещу нас, без да имат повод за това. Те са мъртви.

Дон Еторе вдигна очи към небето и каза осъдително на Моше:

— Значи нито те, нито ние имаме шанс. Джулиано Матарела и Нито Кризафули бяха хората, които щяха да ми кажат името на мръсниците, които искат да отвлекат Анджела Волпоне!

 

 

След като продиктува писмото, Итало Волпоне лично заключи Инес отново за радиатора. Той и Орландо преминаха в салона.

— Ако тия загубени братовчеди се появят, какво да правя? — попита Ландо.

— Ще я освободиш. Сядаш в един ъгъл. Ако нещо ти се види подозрително, каквото и да е, стреляй направо през джоба. Твоята негърка е „осветена“. Ще я пазя в резерва още известно време, не повече… Какво да се прави… Тя не е от нашите и рано или късно ще проговори.

Орландо прехапа устни. Той не можеше да се противопостави на екзекуцията на любовницата си, но за нищо на света не би участвал в нея.

— Имам планове за теб — продължи Волпоне. — Белинцона ще те смени всеки момент. Той довършва една работа, която съм му поверил. Ще се прибереш вкъщи, ще се избръснеш, преоблечеш, за да изглеждаш хубав. Искам да си във форма. Трябва да съблазниш едно лице.

— Кого, падроне?

— Дъщерята на банкера, Ренате Клопе.

Въпреки респекта, който изпитваше към Волпоне, Ландо го погледна, като че ли бе марсианец.

— Но, падроне, тя се омъжва тази вечер. Целият град говори за това!

— Още един повод да покажеш какво можеш.

— В навечерието на сватбата й? Чистосърдечно казано, падроне, какво значение има за нас дали ще спя с нея или не?

— Не спори повече! — каза сухо Волпоне с недобър поглед. — Първо преспи с нея. С останалото ще се занимая аз!

— Добре, падроне.

Той се приближи до малко огледало. Не беше се прибирал у дома от предната вечер и приличаше по-скоро на човек от гората с небръснатата си физиономия и смачканата риза. Да спи с нея… Лесно е да се каже… Той дори не знаеше как изглежда тази „възглавница“. Отгоре на всичко не му бе до това. Съдбата на Инес го безпокоеше.

Той размишляваше върху най-добрия начин да се облече, когато на вратата се позвъни: три пъти късо и два пъти дълго, според начина, уговорен между членовете на фамилията. Влизайки в стаята, Пиетро Белинцона му отправи нахален поглед:

— Къде е твоята красавица? Бих легнал с удоволствие с нея!

— В стаята си. Окована. Итало не иска да я закачаме.

Студеният тон на гласа му изненада Пиетро.

— Да не ми се сърдиш, че я прекарах?

— Не.

— Бойна задача. Не съм я наранил, нали знаеш… Без да те дразня, все пак тя е твоя „работничка“, колко мъже е познала! Един повече, един по-малко, това е без значение…

Ландо повдигна рамене.

— Добре, остави това… Възможно е двама нейни братовчеди да я посетят.

Белинцона го погледна обезпокоен.

— Тук? Но ти си откачен!

— Волпоне е в течение.

— Той ти е разрешил да пуснеш тези типове тук?

— Да. Ако се появят, ще я отвържеш и ще си отваряш очите.

— Негри ли са?

— Дипломати.

— Дипломати, на задника ми… Негри! Какво точно каза Итало? Какво трябва да правим?

Ландо за момент се подвоуми. После със съжаление изплю камъчето:

— Ако нещо ти се стори подозрително, стреляй незабавно.

— Ако така продължава, всички ченгета от страната ще тръгнат подире ни! Без да броим американските… Не трябваше да допуснем тук тези маймуни!

Ландо се обърна. Чертите на лицето му бяха разкривени от ярост.

— Престани да ми натякваш какво трябва и какво не трябва да правя! Не са ме питали! Тя говори по телефона с тях, а не аз!

— Я виж! — подигра го Пиетро. — Ти май се впрягаш!

— Чао! — отвърна Ландо, взимайки сакото си от облегалката на стола.

— Един момент — намеси се Белинцона. — Покажи ми я първо.

Ландо възбудено отвори вратата на стаята.

— Добър ден, кукло — подхвърли Пиетро.

— Ако я търсят по телефона, ще я оставиш да говори, но ще слушаш разговора през втората слушалка. Заповед на Итало.

— Ако иска да прави пипи, ще я оставя да го прави на земята?

Ландо му подаде ключа от белезниците. В този момент на вратата се почука силно и се чуха смехове и говор на висок глас.

— По дяволите, ето ги! — бързо каза Ландо, пъхайки ръка в джоба си.

Белинцона го последва. Преди да могат да реагират, Инес се провикна с тон на весело настроение и изненада:

— Hey boys! I’m coming![6]

Белинцона й хвърли яростен поглед.

— Кажи, че си заета! Давам ти пет минути, за да ги изхвърлиш навън! След това аз ще го направя!

За да придаде повече тежест на думите си, той показа своя валтер ПП, пъхнат в джоба му. Ландо коленичи, за да отключи белезниците. С две крачки Белинцона се намери седнал в един фотьойл, близо до антрето, с дясната ръка в джоба, метнал на коленете си някакво списание. Ландо, забелязвайки, че Инес го следи, се настани върху канапето и я бутна напред:

— Отивай да отвориш.

Без да бърза, Инес свали веригата от вратата. В очертанията й се видя само един огромен букет люляк. След това двама невероятни типове се вмъкнаха в апартамента, навеждайки се, за да преминат през рамката на вратата. Белинцона ужасен погледна към краката им, сякаш искаше да се увери, че не са качени на кокили. Нова изненада: това бяха собствените им крака и беше съвсем очевидно, че двамата негри носеха 52 или 53 номер обувки. За да се увери, че не сънува, Белинцона се изправи. За първи път в живота си той усети, че неговите 188 сантиметра ръст са толкова нищожни, а деветдесетте и осем килограма незначителни. Двамата с Ландо размениха учудени погледи.

Изправен, върхът на косата на Барето достигаше до възела на вратовръзката на по-ниския, облечен в сако от туид с цвят на горчица, бяла риза и фланелен панталон. Другият беше с дънки, кецове, кожено яке и тенис фланелка. Те захвърлиха букетите си, подхванаха един по един Инес и направиха по няколко валсови стъпки, смеейки се щастливо и тупайки се един друг по раменете.

— Мръсни негри!… — пъшкаше Инес, мъчейки се да ги плесне по бузите. — Искате да ме убиете ли?

Внезапно двамата братя се спряха, забелязвайки, че в стаята има двама чужди хора. „Фланелата“ се изкашля.

— Sorry[7] — извини се този, който беше с коженото яке.

„Фланелата“ учтиво кимна с глава и Белинцона, хипнотизиран от тези огромни габарити, се запита дали няма да си удари главата в тавана. Любопитно, той, който винаги се бе смятал за висок, за първи път усети какво чувстват ниските, усети как желание за агресия започва да го обхваща заради това, че го надминават с повече от една глава.

Виждайки смущението на братята си, Инес им се притече на помощ. Обръщайки се към Пиетро и Ландо, тя весело подхвърли:

— Мога ли да ви представя моите братовчеди?… Куаку… Роки.

Двамата чернокожи демонстрираха пленителни усмивки. Съвсем естествено те направиха по една крачка към Барето и Белинцона с протегната широко разперена ръка. В този момент въпреки природната им недоверчивост, под впечатлението на тези природни феномени, направиха фатална грешка. Рефлексът им изигра лоша шега: машинално извадиха десните си ръце от джобовете, разделяйки се по този начин с пистолетите си. Това, което се случи, стана толкова бързо, че дори кобра не би го забелязала.

Като двойка акробати, олекнали внезапно като сапунени мехури, Пиетро и Ландо се озоваха във въздуха, описвайки с телата си светкавична дъга. Преди да докоснат земята, Ландо бе получил удар с ръба на длан зад врата, а Пиетро — тежък ритник в слънчевия сплит. Телата им срещнаха пода с трясък, от който апартаментът потрепери. Незабавно сто и двадесетте килограма на Роки и Куаку ги притиснаха с тежестта на валяк към земята. Като светкавици оръжията им преминаха в ръцете на гигантите. Роки се изправи.

— Той ли беше? — попита, сочейки Ландо.

— Не — каза Инес, — дебелият.

— А този? — настоя Роки…

Тя погледна към изпадналия в безсъзнание Ландо с презрение.

— Нищо… джудже…

— Отивай да си приготвиш багажа и остани в стаята си. Ще те извикаме, като свършим — каза Куаку.

Инес се завъртя на токовете си, без да погледне назад. Вратата на стаята й хлопна. Сега вече Роки и Куаку никак не се усмихваха.

Белинцона изпъшка, размърда се и отвори едното си око.

— Нещастни негри!

Никой от двамата братя не си направи труда да отговори. Те размениха по няколко думи, без да насочват дори пистолетите към повалените на килима командоси на Волпоне. Докато Ландо се съвземаше, Белинцона видя Куаку да подхвърля нагоре някаква монета.

— Тура — каза Куаку.

Роки се наведе в същия момент заедно с него, за да се увери в резултата.

— Загуби! Ези!

Пиетро се изсмя.

— На какво играете, черни мутри? На задниците си ли?

— На твоя — студено каза Куаку.

— Тъпи негри — небрежно подхвърли Белинцона.

Куаку учудено го погледна.

— Ей, Роки! Мисля, че тази дебела свиня ти говори…

— На мен…? Не…

— Мръсни черни педерасти — изплю се Белинцона.

Роки и Куаку избухнаха в свеж млад смях, без Пиетро да може да разбере причината за смеха им. Той тежко се изправи на крака. Гигантите не му попречиха, наблюдавайки го с ъгъла на очите. Роки на свой ред измъкна една монета.

— Ези или тура?

— Оставам на тура — каза Куаку.

Роки подхвърли швейцарския си франк във въздуха.

— По дяволите! Печелиш… — със съжаление каза той.

Куаку хвърли оръжието си на дивана и застана срещу Белинцона. Пиетро, израснал сред безмилостните схватки между докерите на Ню Йорк, никога не се беше страхувал от никого. На тринадесетгодишна възраст той беше оглавил, всявайки терор, бандите от малолетни в района. Всички тези млади хора имаха нещо общо: мразеха негрите. Случваше се Синдикатът да използва чернокожи изпълнители за най-мръсните задачи, които пънките не искаха: да събират доходите от лотарията, да продават наркотици на малки дози, но нищо повече. Всички без изключение ги считаха за нещо средно между бабуин и домашно куче. Туземци…

— Сестра ми претендира, че не си се отнесъл с нужния респект към нея — каза тихо Куаку.

— Тази мръсница сестра ли ти е? — възкликна Пиетро. — Като я възседнах, тя смърдеше!

Въпреки че беше нащрек, готов за схватка, той не успя да разбере нищо. Нито да вдигне ръце, за да се защити. Три последователни удара, под различни ъгли, нанесени с невиждана скорост, го засегнаха в черния дроб, сърцето и челюстта с тежестта на хидравличен чук. Белинцона прибра биволския си врат между плещите и се втурна с главата напред, включвайки в атаката цялата тежест на своите 98 килограма. Сляпата му атака никога не бе оставяла дори минимални шансове на противниците му. Черепът на Белинцона беше твърд като гранит. На осемнадесет години, за да забавлява своите приятели, той беше разбивал дървените прегради между седалките в железниците.

Той се втурна напред… Куаку само се завъртя около себе си. Когато Пиетро премина покрай него, той протегна крака си. Противникът му се пльосна с цялата си тежест на пода. При това някаква ниска масичка се превърна в прах. В същия момент Ландо се втурна яростно към Куаку, който в момента беше с гръб към него. В ръката си той държеше останките от някаква стъклена лампа, която току-що бе строшил.

— Son of a bitch[8] — спокойно каза Роки.

Без да се изправя от фотьойла, от който досега не бе се помръдвал, той протегна огромната си ръка, сграбчи ръката на Ландо, обезоръжавайки го с едно извиване, нанасяйки му в същия момент тежък удар с крак в стомаха. После се изправи. Никой от двамата братя не беше показал до момента и най-малкия признак на задъхване. Само очите им блестяха от омраза и презрение.

Куаку повдигна с една ръка Белинцона като вързоп мръсно бельо. Той разкопча панталона на колоса и го смъкна надолу. Белинцона дойде в съзнание, когато Куаку разкъса гащетата му с бяс, превръщайки ги в парцали.

Очите на Пиетро се завъртяха диво. Той се опита да се освободи. Куаку го разклати назад-напред и удари три пъти главата му в цокъла на някаква абстрактна статуя. В краката на Роки Ландо, обхванат от спазми, повръщаше пяна.

Куаку се наведе над Белинцона и прошепна нещо на ухото му. Пиетро, пред чиито очи се разстилаше червена мъгла, поклати глава, протестирайки. Роки, с гръб към тях, в един от ъглите на стаята, правеше някакви странни движения, сякаш уринираше, без да се интересува какво става зад него.

Куаку, чиито пръсти на ръката лесно можеха да обхванат една баскетболна топка, хвана с отвращение главата на Белинцона.

— Слушай ме добре — каза той, без да повишава глас. — Ти ще изтърпиш сега същото, което си извършил със сестра ни. Негрите не са дупедавци… Ти ще станеш такъв!

Белинцона изведнъж си даде сметка, че няма никакво оръжие и силите му не са повече, отколкото на едно дете. Той отново поклати глава. Огромното му тяло беше разпънато на мокета полуразсъблечено, а огромните му бедра и задница напомняха бутове на свиня, легнала под ножа на касапина. От очите му потекоха сълзи на безсилие.

— Don’t do that, brother, don’t do that!…[9]

Без да му обръща внимание, Куаку се обърна към Орландо, чието лице бе придобило зеленикав цвят и се обливаше в пот.

— За теб няма да има нищо… Искаме да видиш как твоят приятел ще бъде подреден. А знаеш ли защо? Той никога няма да ти прости, че си бил свидетел на това. Ще се страхува, че някъде може да проговориш.

Куаку го погледна и заключи:

— Той ще те очисти!

— Don’t do that!… — изстена Белинцона. — Kill me, but don’t do that![10]

— Затваряй си устата, ясно ли е? Роки?

— Ready[11] — каза Роки.

Всички глави се завъртяха към него. Сега той беше с лице към тях и това, което видяха Орландо и Белинцона, ги ужаси. От разкопчания панталон на Роки се показваше фалос с нечовешки размери, надут и насочен вертикално с такава сила, сякаш нищо не бе в състояние да го накара да се наклони надолу. Куаку се наведе бързо, обърна като палачинка Белинцона, седна на плещите му и насочи в главата на гиганта собствения му револвер.

— Стреляй мръснико! Стреляй! — изкрещя Белинцона.

Куаку го хвана за ухото и удари челото му в земята. Ужасен, Ландо затвори очи, но веднага след това ги отвори, смразен от чудовищния спектакъл. Той видя Роки да възсяда Пиетро, който плачеше като дете, дращейки с нокти по пода.

— Това не… това не…!

— Копеле! — изръмжа Роки.

За момент тялото му се задвижи нерешително, докато мускулестите ръце се забиха в меката и белезникава плът на Пиетро. В тази модерна дамска стая, в центъра на Цюрих, сякаш се бяха върнали времената на примитивните народи.

В този момент двамата братя с нищо не приличаха на ядрения учен и професионалния шампион. Две животни с озверели очи прилагаха закона на джунглата.

Въпреки отчаяните движения на своята жертва Роки успя да се придвижи напред. Той форсира движението.

На отчаяния вик на Белинцона отговори ехото на победния вик, дошъл от дълбочината на вековете.

Бележки

[1] Италианка ли сте? (ит.). — Б.пр.

[2] Италианка съм, но… (ит.). — Б.пр.

[3] Откъде? (ит.). — Б.пр.

[4] Ругатня (ит.). — Б.пр.

[5] Скариди (фр.). — Б.пр.

[6] Хей, момчета! Аз идвам! (англ.). — Б.пр.

[7] Съжалявам (англ.). — Б.пр.

[8] Кучи син (англ.). — Б.пр.

[9] Не прави това, братко, не прави това! (англ.). — Б.пр.

[10] Не прави това!… Убий ме, но не го прави! (англ.). — Б.пр.

[11] Готов съм (англ.). — Б.пр.