Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Out, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Еми (2015)

Издание:

Пиер Рей. Аут

Френска. Първо издание

ИК „Тренев & Тренев“ ООД, София, 1992

Редактор: Иван Тренев

Художник редактор: Лили Басарева

Коректор стилист: Лилия Вълчева

Графично оформление: Стефан Узунов

ISBN: 954-060-012-X

История

  1. — Добавяне

22.

Фолко Мори обгърна стаята с поглед.

— Така ще мине — каза той. — Ти как мислиш?

Белинцона се намръщи:

— Не знам.

— Как така? Липсва ли нещо?

Фолко хвърли остър поглед към трупа на Орландо Барето. През време на пребиваването си в избата тялото се беше вкочанило напълно. След като Итало им беше наредил да го закарат в дома му, те напразно се бяха мъчили да го натикат в багажника на колата. Но мъртъв Барето беше още по-неудобен за маневриране, отколкото като жив. Беше невъзможно да го прегънат. Времето минаваше. Те рискуваха и го бяха сложили в подножието на задните седалки, покрит с швейцарско одеяло.

Фолко караше със стиснати зъби, спазвайки стриктно знаците и светофарите, давайки път на другите коли, внимаващ да не привлече вниманието към тях. До него, отпуснат, Пиетро сякаш беше лишен от нервна система. На първо време смъртта на Ландо го беше облекчила, към което се прибавяше увереността, че не могат да го обвинят в убийството му. Сега трябваше да живее насаме със себе си, избягвайки да мисли за изтърпяното унижение. Той не беше толкова глупав, за да не знае, че винаги е бил смятан за глупака във фамилията Волпоне. Много му се искаше да опише с гордост извършеното, за да им покаже изискания мизансцен от всички ъгли. За нещастие беше осъден да мълчи…

В апартамента на Ландо те бяха режисирали един аналогичен сценарий. Когато полицията или съседите, обезпокоени от ужасната миризма, откриеха тялото, имаше големи шансове всичко да мине за нещастен случай. Подът на салона беше от мрамор, рамката на един стол беше счупена и купчина чинии бяха разхвърляни в безпорядък на пода, сякаш всичко беше паднало от гардероба, откъдето Фолко, покачен на табуретка, ги беше съборил.

— Знаеш ли — каза Фолко, — все ми е едно. Когато го намерят, ние ще бъдем далеч.

— Той ми харесваше… — искрено каза Пиетро.

— Аз също го намирах симпатичен — отговори Фолко. — Просто е нямал шанс…

— Да — каза Белинцона. — Липса на шанс.

Те хвърлиха поглед към останките на своя колега, легнал с лице към пода, и се измъкнаха от апартамента. Итало беше наредил да се върнат във вилата колкото може по-скоро.

 

 

На Ханс Брегенц му беше омръзнало да тъпче по Щампфенбахщрасе. От два часа беше тук и можеше наизуст да изброи изложеното по витрините на магазините на петдесет метра около главния вход на Трейд Цюрих Банк. Лекият вятър започваше да щипе кожата му. Той вдигна яката на тренчкота си и погледна ръчния си часовник. Десет часа. Прекоси улицата, влезе в един пасаж и се спусна по стълбите, които водеха към търговската, открита за публиката в приземието, галерия.

— Паул! Омръзна ми! Кога ще ни сменят?

— В полунощ — каза Романсхорн.

— Бих пийнал нещо…

— Има ли новини?

— Какво ново искаш да има? Блеш дори не ни каза защо трябва да се крием около тази загубена банка! Нали си има пазачи за тая работа? Какъв мръсник!

Романсхорн вдигна рамене. Както Божиите заповеди, така и тези на лейтенант Блеш бяха неизповедими. Той винаги казваше на хората си само жизнено необходимото, без да намери за нужно да им обясни смисъла на поверените им мисии.

„Съобщавайте ми за всяко необикновено или нередно нещо, което става около банката.“

„Дано изпукате“ — прибави мислено Брегенц. Той взе уоки-токито от ръцете на съекипника си.

— Бягай на тротоара. Аз ще изпуша една тук.

— Съгласен — каза Романсхорн.

Той прекоси галерията, чиито стъклени витрини се отразяваха във вратите на банката и му осигуряваха отличен пункт за наблюдение. После тръгна по нанагорнището на улицата, по която от време на време минаваха автомобили.

Почти нямаше минувачи. В Цюрих всички стават и лягат рано. Романсхорн отново се замисли относно мисията им. Банките тук бяха нещо свято. Доколкото си спомняше, тук никой досега не беше вдигал ръка върху тях. Можеше да се помисли, че златните букви по тяхната фасада бяха достатъчни да ги запазят от всякакви видове осквернители.

В галерията Брегенц опипа бутоните на радиостанцията си. При натискането на единия от тях насреща му веднага се обади Централният комисариат. Той позна гласа на сержант Дорнер, който беше дежурен тази нощ.

— Нещо ново? — попита сержантът.

— Да, татко — каза Брегенц. — Замръзнаха ми тестикулите и ми е скучно!

 

 

Омер Клопе подложи шепите си под крана и утоли жаждата си. От сутринта не беше хапвал нищо. Преди погребението на Ренате беше изпил едно кафе без захар. Странно, но не усещаше глад. Волпоне и Габелоти не бяха вдигали ръка над него. Те се задоволяваха със заплахи и описания на мъките, които го очакват, ако не прехвърли оставените му на разположение парични фондове. Може би ако не съществуваше банкерската му етика, той с удоволствие би се избавил от тях. За него обаче беше невъзможно да предаде на Пол това, което Пиер беше оставил на съхранение у него. Смисълът на професионалната му чест беше в абсолютната секретност. Сега имаше достатъчно време, за да огледа този толкова често поставян за разрешаване проблем. Това, разбира се, не му донесе нищо ново, освен абсолютното убеждение, че изпълнява дълга си, запазвайки чрез мълчание това, което са защитавали преди него баща му и неговият дядо — поверените ценности. Досега упоритостта му беше коствала зъбите. Волпоне се беше заклел, че ще се захване с жена му, с банката и лично с неговата персона. Когато Волпоне крещеше в лицето му, Омер искаше да му помогне, да му каже, че действително притежава тези суми, но не може да му ги предаде, ако легалните условия около тяхното връчване не са спазени. Габелоти се беше показал по-спокоен, по-далновиден, редувайки заплахите със съжаления и обещания.

„Аз съм смутен, господин Клопе, от обстоятелството, че трябва да постъпвам така спрямо вас. Признайте си, че не ни давате възможност за избор. Ще ни принудите да ви разорим и унищожим.“

Той вече беше унищожен. Смъртта на Ренате, реалността на нейната гибел се промъкваха бавно в душата му. Да бъде разорен — ако това беше възможно — не го засягаше никак. Единственото важно нещо сега беше да не отстъпва, да се държи достойно.

Клопе се върна и седна на желязното легло. Тялото му беше изправено, ръцете — поставени на коленете в поза, която беше привична за него. Омер чу нещо да се движи зад желязната врата на неговия затвор. После се чу звук от премествани гуми. Един ключ се превъртя в бравата. Първи влезе Еторе Габелоти, следван от Итало Волпоне, който заключи и сложи ключа в джоба си.

Омер не се помръдна. Габелоти го атакува пръв.

— Позволихме си, господин Клопе, да ви направим едно последно посещение, преди да са станали непоправими събития. Ще ви кажа съвсем искрено какво ще се случи след малко, за да помогна на вашето решение.

Съвсем побледнял, Волпоне седна на табуретката, с очи, вперени във варосаната стена. Той се стараеше да остане неподвижен, но десният му крак тропаше по пода раздразнено.

— Часът е единадесет, господин Клопе. След един час Трейд Цюрих Банк ще хвръкне във въздуха. В града имаме група командоси. Те ще подпалят всичко в нея. Нищо няма да остане от вашето здание, нищо! Да предположим, че този инцидент няма да помогне за вземане на най-доброто решение от ваша страна, утре сутринта ще отвлечем вашата жена. Няма да показвам лош вкус, показвайки ви какво я очаква, преди да намери облекчение в смъртта. Но ако само можехте да допуснете, господин Клопе, вие бихте се проклинали, че сте позволили подобен ужас. Веднага след като я отвлечем, ние ще я изтезаваме и ще подпалим вашата къща. После ще ви предадем в ръцете на жестоки хора, които ще ви накарат да говорите. Вие сте разумен човек, господин Клопе, вие сте християнин. Известно ви е, че не блъфираме. Затова, умолявам ви, размислете добре. Има още време! Дайте ни това, което ни принадлежи, давам ви думата си, че веднага ще ви освободим. Достатъчно сте осведомен, за да знаете с кого имате работа. Ние винаги отиваме докрай в нашите действия. Аз ви поздравявам за смелостта, която проявихте досега, но всичко има граници. Вашата упоритост се превръща в престъпление. Не сте само вие в играта, в нея е и съпругата ви!

Габелоти млъкна. Върху бетонния под крака на Волпоне продължи своята сарабанда все по-нервно и по-нервно. Дон Еторе се насили да изобрази окуражаваща усмивка.

— Ние имаме нещо общо, господин Клопе. Чували ли сте за така наречената „омерта“? Това е законът на мълчанието. Ние го спазваме толкова стриктно, колкото и вие. Разликата е тази, че нашите мотиви са благородни, тъй като касаят нашата чест. Във вашия случай не става въпрос за чест, а за пари. Освен всичко друго тези пари ни принадлежат, господин Клопе. Тогава, питам ви, защо е всичко това? Искате ли да освободите нашите пари?

Кракът на Волпоне внезапно спря да барабани. В бедно обзаведената стая, сред настъпилата тишина се чуваше само астматичното дишане на Габелоти. Тогава Омер Клопе бавно обърна глава и внимателно погледна дон Еторе. Този дебел човек беше опитал всички преимущества на убеждението, викайки на помощ човешките чувства, интелигентността и здравия смисъл. Но зад този параван от думи се криеше една цел: да заграбиш фондове, за които нищо не доказваше, че са твоя собственост. А най-важното беше изразът на лицето му. Под добродушната маска на този човек се криеше жестокост, пълно отсъствие на милосърдие и нещо ледено, което напомняше на банкера очите на дивите зверове. За да достигне до сегашното си положение, този човек беше убивал, изтезавал и унижавал.

През тези няколко секунди, когато погледите им се кръстосаха, Габелоти трескаво се надяваше, че е спечелил, че банкерът ще проговори. Стори му се дори, че вижда как устните му се разтварят. Само че той никога не разбра какво Клопе искаше да каже.

Итало скочи и се хвърли към Клопе.

— Ти ще говориш, мръснико! Ще те накарам да проговориш!

Клопе с нищо не опита да се защити. Той падна на леглото под тежестта на Итало, който го стискаше за гърлото. За момент го посети надеждата, че ще умре, но Габелоти хвана Волпоне през талията, повдигна го и влагайки всичките си сили, го задържа.

— Итало! Итало!

— Млъквай! — с пяна на устата изкрещя Итало.

Той се освободи с ловкостта на хищник и измъкна пистолета си, насочвайки го към Еторе. Лицето на Габелоти изрази смущение, предназначено за Клопе.

— Вярвайте ми, че дълбоко съжалявам за вашето държане, господин Клопе. Има едно нещо, което напълно сте заслужили: траурът и нещастията, които скоро ще се стоварят върху главата ви.

Той се обърна към Итало, хващайки го фамилиарно под ръка, сякаш не забелязваше насочения към него маузер.

— Ела, Итало… Андиамо.[1]

Волпоне се остави да го поведат, прибра пистолета в джоба си и измъкна ключа, слагайки го в ключалката. Когато вратата се затвори, дон Еторе се опита да си спомни дали някой от хората, които някога го бяха заплашвали, бе имал щастието да остане жив след непоправимата обида.

„Не. Никой.“

 

 

— Ханс… Не ти ли се струва странно?

— Кое? — запита Брегенц.

— Това е третата кола, която спира на улицата.

— Какво от това?

— Никой не слиза от тях…

— Човек вече не може да изпуши една цигара на спокойствие — измърмори Брегенц.

— Гледай! — посочи му Романсхорн. — Още една!

Брегенц видя един опел да спира на тридесетина метра от банката със загасени светлини.

— Това е четвъртият автомобил — забеляза Брегенц.

Лицето му беше напрегнато. На интервали от двадесет секунди още два автомобила спряха зад другите. Брегенц заинтересувано смръщи вежди.

— Какво интересно има в това?

— Нали знаеш какво каза Блеш? — попита Романсхорн, без да изпуска от погледа си Щампфенбахщрасе. — Сигнализирайте ми за всичко, което ви се стори необичайно. Една барака, иди-дойди… но шест на една и съща улица… Дай ми машинката.

Той изтръгна радиостанцията от ръцете на Брегенц.

— Дорнер? Романсхорн. Къде е Блеш?

— Какво има?

— Шест коли паркираха на Щампфенбахщрасе. Никой не слиза от тях.

— Сега ще се свържа с него — каза Дорнер.

Романсхорн прекъсна връзката.

— Какво ще правим? — попита Брегенц.

Неговият часовник показваше 23 часа и 56 минути.

— Нищо. Ще чакаме.

По силата на навика Брегенц провери присъствието на колта в джоба на шлифера си. Досега той си беше служил с него само на стрелбището по време на тренировки. През стъклата на галерията Брегенц погледна внимателно към паркираните автомобили. Беше толкова обезпокоително, че никой не слиза от тях.

 

 

Историята познава много случаи, когато дребните неща променят нейната посока. Само за секунди лейтенант Блеш щеше да пропусне повикването на сержант Дорнер. Блеш се беше разположил в своя ергенски апартамент, където всичко беше направено, за да доставя удоволствие на очите и ушите. Загърнат в пурпурночервения си халат, с чаша уиски в ръка, той се беше изтегнал на покритото с лилава кожа канапе, отбелязвайки с пръст някаква мистериозна нота, доловима само за самия него. Върху главата му имаше слушалки, свързани със стереоуредбата, която му беше струвала тримесечната заплата.

За Блеш, който замаскираше своето призвание на естет зад душата си на полицай, най-доброто отпускане след тежките полицейски функции сред неграмотни служители беше слушането на неговия бог — Волфганг Амадеус Моцарт.

Въпреки екстаза, в който го беше хвърлило изпълнението на „Кози фан тутте“[2], неговата предпочитана опера, той не успя да се спаси от звъна на заглушения от звука на медните фанфари телефон. Реши да не отговаря. Звънът продължи упорито, разваляйки впечатлението от музиката.

Фриц Блеш остави чашата си и потърси с поглед бронзовия часовник от осемнадесети век, най-скъпия сред притежаваните предмети, с които се беше заобиколил. Беше 23 часа 56 минути и 37 секунди. Лейтенантът вдигна слушалката, захвърляйки с главата надолу величествените мечти, с които го беше заобиколила музиката на Моцарт.

— Да.

— На телефона е сержант Дорнер, лейтенант.

— Какво искате?

— Брегенц и Романсхорн току-що ми се обадиха. Шест автомобила са спрели пред Трейд Цюрих Банк. Никой не слиза от тях.

— Какво от това? — ядоса се Блеш, все още под омаята на гения на Моцарт.

— Нищо… лейтенант… Извинете ме… Вие бяхте поръчали…

— О, боже! — възкликна Блеш. — Изпратете незабавно два автобуса с хора! Затворете двата изхода на Щампфенбахщрасе! Бързо! Ще се присъединя към вас на място!

Без да затваря телефона, той изтича в банята, съблече халата си, навлече едно поло, панталон и обувки, без да губи време за обуването на гащета и чорапи. По пътя си грабна своя полис питон 357 магнум и го натъпка в джоба на шлифера, спускайки се по стълбите като снаряд, скачайки през четири стъпала.

* * *

Последната среща преди атаката беше определена в млекоцентралата. Тя се намираше на североизток от града, над Швамендинген, върху един терен встрани от пътя, водещ към Басердорф. Оградата бе висока три метра и заобикаляше напълно ансамбъла от здания и складове. Огромен дървен портал водеше към централния двор, където бяха паркирани четиринадесетте камиона цистерни на предприятието „Суис Милк енд Бътър“. В дъното на двора имаше отвор във формата на арка, който водеше към фабриката, в която се произвеждаха масло и сирене. Въпреки изключителната чистота, миризмата на сурово мляко и ферменти се налагаше, щом човек прекрачеше прага на арката. Малко вляво, на площ от хиляда квадратни метра, се изправяха гигантските резервоари, изкопани в земята като басейни.

Влизайки в тази част на предприятието, където го бяха извикали Волпоне и Габелоти за последни инструкции, Виторио Пицу беше зашеметен при вида на милионите литри мляко, заемащи повърхността на резервоарите. Когато се пълнеха, системи от помпи директно изливаха млякото в камионите цистерни. Доколкото се простираше паметта му, Виторио Пицу не си спомняше да е поемал дори една капка мляко. Неговият баща му беше признал, че когато е бил малък, майка му, за да го накара да спре да плаче, му била сипвала по няколко капки уиски в биберона. Това означаваше, че той е поемал мляко като всички деца на света, но е задържал у себе си вкуса на уискито.

Беше влязъл в канцеларията на първия етаж заедно с тримата си капорежими Алдо Амалфи, Висенте Бруторе и Джозеф Дото. Тук се намираха вече Итало Волпоне, Еторе Габелоти, Моше Юделман, чийто измъчен вид го беше изненадал, и двамата съветници на дон Еторе: Кармине Кримело и Анджело Барба. В дъното на помещението седеше неговият „колега“ Томас Мерта, сотокапото на Габелоти, и тримата лейтенанти: Карло Бадалето, Франки Сабатини и Симоне Феро. Той все още не можеше да свикне с постоянното присъствие на хората на Габелоти. Това съседство с мразения клан, превърнал се в така наречен съюзник, му се струваше неприлично. Твърде много години война и мъртъвци разделяха фамилиите Волпоне и Габелоти, за да може Пицу да приеме, че подобен съюз би могъл да трае дълго.

Минавайки през двора, той смигна на Фолко и Пиетро и в знак на добро настроение показа с пръст околностите, стискайки носа си.

— Тези десет човека току-що пристигат от Италия — беше казал Волпоне без много заобикалки. — Дръжте ги здраво в ръка. От този момент ги поемате и им обяснявате всичко детайлно. В единадесет и четвърт всички тръгвате за банката. Ще ви закарат шест автомобила, чиито шофьори добре познават пътя. Щом си свършите работата в банката, докарвате ги тук и незабавно ги скривате в цистерните. Ще бъдете в Милано преди зазоряване. Ще се видим чак в Ню Йорк.

Дон Еторе беше направил жест на прелат, който благославя воинството си. На Пицу му се беше приискало, виждайки фалшивата му усмивка, да възкликне: „Мерда а тутти!“[3].

Виторио погледна часовника си. Двадесет без десет. Неговият автомобил беше спрял на Щампфенбахщрасе преди четири минути. Той щеше да излезе след тридесет секунди от нея, давайки сигнал с това на своите хора да заемат места около централната врата, пазейки се от експлозията. Ако този Пиомбино е свестен човек, след тридесет секунди щеше да има фойерверк.

Виторио открехна вратата и сложи крак на тротоара. Незабавно всички членове на командото се измъкнаха от паркираните в улицата коли. Всички тихо се насочиха към своята цел — банката.

 

 

В дванадесет без десет Чезаре Пиомбино се измъкна от килера за метли и парцали, където беше намерил убежище. Беше останал в него свит почти седем часа, борейки се със схванатите си крайници. По светещия циферблат на своя часовник беше проследил протичането на времето, вслушвайки се във всички долитащи шумове от банката, които бяха продължили до самото затваряне. После всичко беше заглъхнало. Чезаре беше надвил с труд желанието си да се измъкне от килера, за да протегне схванатите си крайници. Но не трябваше да рискува. Когато беше поел по служебната стълба, Пиомбино напразно беше търсил място за скривалище. Не беше открил нищо подходящо. Всяка секунда той можеше да се сблъска с някой любопитен чиновник. Чак когато слезе на партера, беше открил това място. Под стълбата имаха запълнена с химикали и принадлежности за почистване кухина. Тя бе затворена с врата, чийто ключ стърчеше в ключалката. Пиомбино с труд се беше вместил. Беше му дошло наум да премести ключа отвътре и да заключи вратата.

Два часа по-късно, когато хрускаше парче захар, измъкнато от чантата, до него достигна шум от стъпки, които го принудиха да затаи дъх. Тежки и провлачени стъпки в обезлюдената празна банка. Бяха се спрели пред вратата. После човекът се беше опитал да отвори. След това те се бяха отдалечили в същия бавен и тежък ритъм. Потънал в пот, Чезаре Пиомбино се беше прекръстил, за да благодари за спасението си на Мадоната. След тази тревога беше прекарал времето, дъвчейки омекнало от горещината парче шоколад и гълтайки по малко вода от пластмасовата бутилка, с която се беше снабдил, предвиждайки дългото чакане.

Той тръгна по централния салон предпазливо, оглеждайки се в полутъмнината. Тъй като не знаеше с каква защитна система е снабдена банката, очакваше всеки момент да прозвучи воят на сирена. Чезаре се приближи до огромната врата от ковано желязо, която отделяше банката от Щампфенбахщрасе.

Седна на пода, отвори спокойно чантата си и измъкна целия материал. Оставаха му четири минути до експлозията. Погали измъкнатия блок динамит и разгъна бикфордовия шнур. От дължината на фитила зависеше животът му. Всичко трябваше да стане за петдесет и пет секунди — време, необходимо му да отскочи и да се скрие зад една от огромните мраморни колони, поддържащи хола. Щом вратата се разхвърчеше на парчета, той трябваше да напусне банката и да стигне до колата си, която бе гарирал в съседната улица, на две крачки от банката.

Взе ножиците и отряза фитила. После върна в чантата всичко, което беше извадил. Щракна старата си запалка и поднесе пламъка към шнура. Когато видя, че материята пламна, с две крачки се намери зад една от колоните, лягайки на земята по корем под чантата си, и запуши уши с длани. След това започна да брои наум. Когато стигна до двадесет и осем, холът беше осветен от гигантски отблясък, последван от чудовищна детонация. Тя разтърси сградата. Горещият дъх на разрушението стигна до него, докато в хола заваляха отломки от дърво, стомана и камък.

Чезаре Пиомбино се изправи и побягна към улицата. Там, където беше масивната врата, зееше огромна дупка.

 

 

Пред очите на Романсхорн и Брегенц се беше случило невероятното. Напълно безлюдната Щампфенбахщрасе изведнъж се оживи от многобройните и безмълвни сенки на командосите, които на малки групи се приближаваха към банката.

— По дяволите! — изръмжа недоволно Брегенц. — Седемнадесет.

— Не, осемнадесет — подсказа му Романсхорн.

— Паул… Какво ще правим?

— Ще си траем. Чакаме приятелите си.

И двамата бяха извадили служебните пистолети, с които беше въоръжена кантоналната полиция, колт кобра 38 спешъл. Внезапно Брегенц престана да чувства студа. Напротив, прекарвайки пръсти под яката на ризата си, той усети, че се изпотява.

— Гледай! — възкликна Романсхорн.

Мъжете пред тях се бяха спрели на разстояние петдесет метра в полукръг около банката. Брегенц видя как всички се скриха зад колонадите, поддържащи фасадата. Той разбираше все по-малко и по-малко какво става. Тъкмо се канеше да зададе въпрос на Романсхорн, когато червен пламък и парчета стъкло от вратата на банката го отхвърлиха настрани. След това той чу оглушителната експлозия, без да може да разбере думите, които крещеше колегата му. Видя как ръката на Романсхорн се протяга и от нея излита къса светкавица. Той се изправи на четири крака и потърси пипнешком пистолета си, намери го на два метра от мястото на падането и се присъедини към другаря си.

По някакъв животински инстинкт Романсхорн беше навел глава при заслепяването от оранжевия пламък на експлозията. За момент беше задържал дъх, когато над него преминаха хилядите смъртоносни стъкла от банката. Скрит в основата на стената, той рискува с един поглед към Щампфенбахщрасе само секунда след детонацията. Централната врата на банката не съществуваше. На нейно място зееше черна дупка, от която се подаваше почерняло, забито в стената желязо. С изненада забеляза как някакъв мъж изхвръкна от банката, докато останалите се вмъкваха в нея.

Този, който излизаше, не обърна никакво внимание на тези, които влизаха. Последните, изглежда, дори не забелязаха тичащия като луд дребен човек. Пресмятайки, че е по-добре да действа, отколкото да чака обяснения, които можеха да дойдат твърде късно, Романсхорн стреля на равни паузи в купчината хора. На улицата един от мъжете падна, незабавно подкрепен под мишниците от другарите си. Между тези, които още не се бяха вмъкнали в черния отвор, настъпи известно смущение. Червена светлина лизна вътрешностите на банката, последвана от експлозии на гранати.

— Стреляй! — изкрещя Романсхорн към присъединилия се към него зад парапета Брегенц.

Дъжд от куршуми рикошира близо до лицата им в предпазващата ги фасада на магазина. Долу ги бяха забелязали. В далечината се чуха полицейските сирени.

 

 

Остатъците от експлозията още не бяха паднали на земята, когато Виторио Пицу и Томас Мерта, двамата сотокапи на враждебните фамилии, бяха вътре в зданието. Те често си бяха кръстосвали шпагите през последните години чрез наемни пънкс. Сега никой не искаше да даде път на другия. Виторио хвърли две гранати в средата на хола зад гишетата. Мерта поля с огнепръскачката редица лавици с досиета от лявата страна. Веднага след тях половин дузина командоси се втурнаха в различни посоки, водени от капорежимите на Волпоне и Габелоти.

Висенте Бруторе, Джозеф Дото, Карло Бадалето, Франки Сабатини и Симеоне Феро трябваше да разрушат по един етаж всеки с помощта на двама мъже.

Тъкмо щяха да започнат изкачването по стълбището, когато викът на Алдо Амалфи ги закова на място:

— Ченгетата! Изчезвайте!

— Напред! — заповяда Томас Мерта.

— Ти си луд! — намеси се Амалфи. — Те са скрити отсреща и стрелят по нас! Един човек е улучен! Два автобуса преграждат улицата!

Присъствието на Виторио Пицу накара Томас да не отстъпва.

— Всички нагоре! Палете всичко!

— Виторио! — почервеня Алдо. — Направи нещо, за да спреш този тъпак!

Мерта насочи огнехвъргачката към Амалфи.

— Я повтори!

— Не мърдай! — изръмжа Пицу, насочвайки към него своя смит и уесън парабелум-39.

Цяла секунда те се гледаха, достигнали границата, на която всяка дума или жест можеше да даде сигнал за започване на касапницата.

Отвън долетяха до тях детонации.

— Отстъпвайте! — извика един от командосите на Джакомази. — Навън гъмжи от ченгета! Бързо!

Внезапно гласът на Висенте Бруторе заглуши останалите шумове.

— Спрете вашите идиотщини, за бога! Всичко е пропаднало! Да изчезваме!

За минута всички се намериха на улицата, прикривайки се зад колоните. Виторио прецени за секунда обстановката: лошо! От първия етаж насреща ги държаха под пистолетен огън някакви полицаи. Виторио освободи предпазителя на една граната и я запрати във витрината на магазина. От двете страни на улицата с включени сирени и фарове бяха застанали напреки на улицата полицейски автобуси. Полицаите, укрити зад тях, бяха открили огън по шофьорите на очакващите ги коли.

— По колите! — изкомандва Пицу.

Командосите се впуснаха на зигзаг, превити на две, прикривани от Томас Мерта, който пусна две дълги струи огън от огнехвъргачката към автобусите, които блокираха двата края на Щампфенбахщрасе.

— Къде си тръгнал, глупако! — изрева той на Пицу. — Не виждаш ли, че всичко е блокирано!

Виторио хвърли нова граната към автобуса и при светлината на експлозията видя двама полицаи как вдигат ръце към лицата си, преди да се строполят и резервоарът на автобуса да избухне в пламъци.

— Не се грижи! Давай!

Шансът им да се измъкнат беше един на хиляда. Но дори да беше на милион, Пицу пак би опитал. Той се хвърли към форда, който го беше довел. Когато Виторио затвори вратата, шофьорът вече беше потеглил.

— Давай към онзи автобус — извика той на човека зад волана.

Фордът набра скорост. Пицу погледна назад: другите го следваха. Накъде? Тридесет метра по-далеч по наклона автобусът преграждаше улицата по цялата й дължина. Даже ако се изкачеше на тротоара, автомобилът нямаше да може да избута тежката машина.

— Сгащиха ни! — извика седналият до Виторио Амалфи.

Без да му отговори, Пицу освободи предпазителя на една граната. В същия момент той бе хвърлен грубо към Алдо. Гумите на колата изсвистяха, тя се обърна под прав ъгъл и падна, разтърсвана от ужасни подскоци.

— Гранатата! — с ужас извика Амалфи. — Хвърли гранатата!

Виторио я беше задържал в ръка с освободен предпазител. Той отчаяно я изхвърли през отворения прозорец. Тя избухна, преди да докосне земята.

Слизайки по Щампфенбахщрасе, по наклона, между два блока, имаше тесен процеп. Той водеше към стълба, която слизаше двадесет метра по-надолу право на кейовете на Лимат. Пицу разбра, че шофьорът им слизаше с форда по стълбището. Когато колата достигна до улицата, зави рязко наляво, после надясно, за да прекоси моста над реката с пълна скорост. Виторио констатира изумен, че останалите пет автомобила на командото продължават да са зад тях, преминали по същия път.

— Ще бъдем в млекозавода след пет минути — спокойно каза шофьорът.

 

 

Само един поглед бе достатъчен на лейтенант Блеш, за да оцени катастрофата. По средата на улицата гореше полицейски автобус и униформени полицаи се мъчеха да го угасят с пожарогасители, докато други трима полицаи се бяха навели над две неподвижни фигури на земята. Той удари спирачки пред пламтящия автобус и скочи от своя опел.

— Вие!

Единият от полицаите се обърна.

— Аз съм лейтенант Блеш. Докладвайте!

— Двама души са тежко ранени от гранати, лейтенант!

— Това после! — прекъсна го Блеш. — Къде са тези мръсници?

— Погледнете! — Полицаят посочи началото на стълбата, по която изчезваше последната кола на командосите.

Блеш го избута към каросерията на опела и се вмъкна зад волана. Агентът скочи до него. Блеш даде заден ход, после вмъкна опела в невероятното разстояние, оставащо между автобуса и стената.

— Как се казвате? — попита лейтенантът агента, докато амортисьорите на опела скърцаха по наклона на стълбата.

— Шиндлер… лейтенант — заекна полицаят, ужасен от начина, по който се спускаха по стъпалата.

— Вземете радиото! Повикване до всички патрулни коли и до Централния комисариат.

Шиндлер послушно повтори в долепения до устата му микрофон предаваните заповеди.

— Викам всички полицейски коли… Викам Централния комисариат.

— Говори Блеш.

— Говори Централният комисариат — обади се дрезгав глас.

— Дръжте този дяволски микрофон пред устата ми! — скара се Блеш.

Шиндлер протегна микрофона.

— Атентат срещу Трейд Цюрих Банк. Стойте на подслушване и насочете подкрепленията по посочвания от мен маршрут.

— Разбрано, лейтенант.

— Колко автомобила успяха да избягат — попита лейтенантът.

— Няколко… доста… не знам, лейтенант.

— Кретен. Колко души?

— Десет… Двадесет…

— Кретен!

— Извинете, лейтенант — обади се гласът от репродуктора.

— Не говоря на вас! — почервеня Блеш. — Стойте си там… Виждам един! Шиндлер, за бога! Микрофонът! Намирам се на Музеумщрасе… Минавам пред Хауптбанхоф…

— Имат огнепръскачки — каза Шиндлер.

— Прекосявам Лиматщрасе! — изграчи в микрофона Блеш. — Преследваната кола… БМВ… черно… или тъмносиньо…

— Подкрепленията са предупредени, лейтенант.

— Три? Двадесет? Сто? Хайде, Шиндлер, събудете се, по дяволите! Колко коли бяха?

— Пет или шест…

— Отлично! Беемвето ще ни заведе при другите.

Той загаси фаровете и леко намали скоростта, за да не бъдат забелязани от пасажерите на преследвания автомобил.

— Въоръжен ли сте, Шиндлер?

— Да.

— Да, лейтенант! — кресна Блеш. — Муниции?

— Дванадесет куршума, лейтенант.

Беемвето достигна до Лиматплац и зави надясно.

— Шиндлер! Микрофонът! Преследваната кола поема по посока на Корнхаусщрасе… Та, казвате, гранати, а?

— Да, лейтенант… и една огнехвъргачка.

— Мръсници! Мръсници! Микрофонът! Влизам в Шафхойзерщрасе.

— Разбрано, лейтенант. Четири автобуса са по следите ви с двадесет и четири души на борда.

— Въоръжение?

— Карабини „Маузер“ и автомати „Стен“.

— Завивам по Хиршвиесен.

— Разбрано. Предавам съобщението.

— Разказвайте, Шиндлер.

— Когато пристигнахме, банката гореше. Бандитите се изнизваха и ни обстреляха с огнехвъргачката.

— А какво правехте през това време? Играехте на топчета?

— Засегнахме един от тях, лейтенант.

— Влизам във Винтертурерщрасе. Основна посока североизток. Швамендинген.

Пет минути по-късно беемвето летеше по пътя за Басердорф. При един ляв завой Блеш я загуби от поглед. Когато на свой ред премина завоя, той се намери на частен път, който водеше към група сгради, заобиколени с високи стени. Автомобилът пред тях сякаш се стопи, погълнат от стената. Блеш намали, вмъкна се в една горичка от дясната страна и спря под прикритието на няколко млади дръвчета.

— Хванахме ги, Шиндлер! Каква е тая идиотска фабрика?

— „Суис Милк енд Бътър“, лейтенант. Тук също правят сирене. Снаха ми работеше някога в нея.

— Микрофонът. Заповед към всички полицейски автомобили. Да обградят „Суис Милк енд Бътър“, по пътя за Басердорф, вляво след изхода от Цюрих.

— Прието, лейтенант. Колите са по петите ви. Предавам заповедта незабавно.

— Побързайте, за бога! Няма да обсаждам фабриката сам! — Той хвърли микрофона и изскочи от автомобила. — Шиндлер, след мен!

Шиндлер измъкна оръжието си и се вмъкна след лейтенанта във влажната растителност. Те се спряха след стената. До ушите им достигна шумът от пуснатите в ход двигатели на тежките камиони. Блеш спринтира до масивния дървен портал. Той беше затворен.

— Помогнете ми!

Шиндлер направи с двете си ръце апашко столче и повдигна Блеш, който предпазливо подаде глава над портала. Това, което видя, го порази…

 

 

Цялата отговорност за операцията падаше върху Виторио Пицу и Томас Мерта. Неуспехът й беше очевиден. Двамата сотокапи прекрасно разбираха това. Когато удареше часът за уточняване на сметките, неизбежно трябваше да се уточни кой от двамата не си е свършил работата. За момента надвисналата опасност стоеше над всичко. За да замаскират пътя си, шестте автомобила бяха влезли в млекозавода от различни места. Според думите на техните пасажери никой не ги беше забелязал. Виторио и Томас изтичаха на първия етаж, за да съобщят на Волпоне и Габелоти за неуспеха на операцията. Докато набираше телефонния номер, Пицу успя да изръмжи:

— След като търсят само скандала, мисля, че сме успели!

— Така ли мислиш? — разбунтува се Мерта. — Едва одраскахме банката! Трябваше да унищожим всичко до тавана! А ние предизвикахме малко безпорядък във входното антре! Ако ме беше послушал, всичко щеше да изгори!

— Ако те бях послушал, щяхме да сме пукнали или заключени.

Мъдър както винаги, Моше Юделман беше посъветвал двамата донове да не стъпват повече в хотела или във вилата, докато не узнаят резултата и последствията от атаката.

„Нещата могат да се обърнат зле, Итало… Никой не може да знае… Да не подценяваме местната полиция!…“

Междувременно Моше се беше свързал с Отавио в Милано, за да му поръча подготовката на бягството в случай на нужда. Напълно беше възможно швейцарската земя да започне да пари под краката им. Те трябваше повече да не се появяват на дневна светлина и да напуснат страната колкото се може по-бързо.

Отавио незабавно му беше казал какво трябва да прави — той беше мислил за това преди Моше. Също по съвет на Юделман доновете, мозъчният им тръст и личните телохранители бяха намерили убежище в апартамента на някоя си Инес, за която Виторио никога не беше чувал да се говори. И така, при тази Инес се намираха Бебе Волпоне, Еторе Габелоти, Моше Юделман, Кармине Кримело, Анджело Барба, а също така Фолко Мори и Пиетро Белинцона, които бдяха над тяхната безопасност.

Някой вдигна слушалката.

— Пицу — каза Виторио.

— Давам ви дон Волпоне — учтиво отговори гласът на Барба.

На Виторио направи впечатление думата „дон“, отбелязана от съветника на противниковата фамилия. Делото на Дженко преминаваше в ръцете на Итало и Виторио беше горд, че неговият млад капо беше признат толкова бързо.

— Виторио?

— Нещата вървят зле, падроне! Полицаите ни очакваха! Имаме неприятности!

— Къде си?

— В гнездото.

— Целта?

— Хм… частично! Градът ще бъде прекаран през гребен всеки момент. Бягайте, падроне, става горещо!

— Мадоначия! — възкликна Томас Мерта. — Ченгетата са долу!

Шумът от гъст картечен огън достигна до ушите на Виторио.

— Порко дио! Андате виа падроне! Субито![4] Полицаите са тук!

— Виторио! — изкрещя Волпоне.

Пицу хвърли слушалката и се метна към прозореца. Двигателите на камион цистерните ръмжаха сред ужасния трясък. Командосите се измъкнаха изпод тях, напускайки скривалищата, в които се бяха вмъкнали вече. Всъщност всяко излизане със сила ставаше невъзможно: зад стената имаше половин дузина полицейски автобуси. Над гребена й Виторио отвисоко забеляза въртящите се жирофари.

— Полиция! — извика някакъв глас, усилен от мегафона. — Излезте всички с вдигнати ръце! Вие сте обградени!

Пицу отвори прозореца, издърпа предпазителя на една граната и я хвърли с всички сили от другата страна на оградата. Нейната експлозия заглуши откосите на автоматичните пистолети. В двора командосите на Джакомази, подкрепени от лейтенантите на Волпоне и Габелоти, прострелваха гребена на стената, над който от време на време се показваше главата на полицай с нахлупена каска.

Пицу видя как една от блиндираните коли на полицията маневрира, за да се обърне с лице към входа на млекозавода. После тя измина на заден ход около стотина метра: полицаите искаха да я използват като таран, за да изкъртят портала.

По петите на Томас Мерта Виторио се спусна по стълбището. Така както се беше развила битката, не можеше да става и дума да се оставят да бъдат заловени. В най-добрия случай най-малката присъда щеше да бъде доживотен затвор.

— Оттук! — извика Алдо Амалфи.

Той жестикулираше с ръце сред пушека на сълзотворните гранати, който беше обгърнал двора сред смесената миризма на барут и мляко. Порталът стана на трески при удара на блиндираната полицейска кола, която се удари в едната цистерна, поставена напреки на входа. Полицейската кола се превърна във факел, след като проби цистерната, откъдето рукна река мляко и покри частично телата на ранените командоси, лежащи в калта на двора.

Хората от фамилиите Габелоти и Волпоне инстинктивно се групираха зад навеса, от който започваха складовете за мляко, масло и сирене. Пицу, Бруторе, Мерта, Феро, Бадалето и Сабатини заобиколиха задъхани Алдо Амалфи, който жестикулираше нещо пред един от фабричните работници.

— Бързо! Той знае откъде ще минем! След него!

Всички се събраха в огромния хангар, в който бяха изкопани басейните, съдържащи хиляди хектолитри мляко. На всеки десет-петнадесет метра някой се спираше и даваше откос от автомата си, за да забави придвижването на полицаите, които бяха по петите им. Алдо Амалфи и Симоне Феро, които се движеха последни, внезапно бяха отрязани от останалите поради изстрелите на залегнал под прикритието на външната стена снайперист.

— Виа! Виа![5] — изкрещя на Пицу Амалфи, виждайки го да се двоуми дали да пресече желязната врата, през която се бяха вмъкнали останалите, водени от техния гид.

Пицу хвърли последната си граната зад цистерната за мляко, зад която се бяха групирали голям брой атакуващи, задържани от стрелбата на Феро и Амалфи. Гранатата експлодира сред стените на хангара. Трима униформени мъже, ранени от парчетата, се търколиха в резервоара. Виторио задвижи един лост, чието действие беше изучил през деня. В резервоара, където се давеха агентите, млякото започна интензивно да клокочи. Набирайки скорост, гигантските витла се завъртяха, повличайки в кошмарното си движение ранените полицаи, хванати като мухи в чудовищния водовъртеж.

Висенте Бруторе грубо издърпа Виторио Пицу, който не се решаваше да изостави своя капорежим. Той го изблъска в наклонения коридор между бетонните парапети.

След около петдесет метра подът стана хоризонтален. Те видяха първата кола.

Човекът от фабриката беше зад волана й. До него седеше Томас Мерта, който ръкомахаше към тях и крещеше нещо неразбрано. На задната седалка се виждаха Карло Бадалето и Франки Сабатини. Във втората кола, чийто мотор ръмжеше, седеше Джозеф Дото, очите на който сякаш бяха изскочили от орбитите. Виторио и Висенте се втурнаха към нея.

Двете коли се откъснаха, набирайки скорост, като метеор в циментовия тунел. След триста метра пред тях се появи металическа врата, преграждаща пътя им.

Човекът от фабриката закова колата, изскочи от нея и натисна някакъв фиксиран върху стената комутатор. Металическата плоча се завъртя от долу нагоре, откривайки пътя им.

— Загасете фаровете! — изкрещя той.

Отново седна и бавно прекоси на първа скорост пустия хангар, чиито стоманени подпори крепяха стъкления покрив, през който проникваше слабата нощна светлина.

Човекът отново слезе, за да отвори предпазливо вратата на хангара. До тях достигна шумът от престрелката, приглушен от разстоянието, но все още силен, напомняйки им, че битката в млекозавода между останалите живи командоси на Отавио и силите на кантоналната полиция продължаваше. Пламъците от пожара се изкачваха като червен букет към черното небе.

Човекът, който се наричаше Енцо Сериньола, беше сицилианец и личен приятел на дон Дженко Волпоне. По негово настояване Дженко беше наредил преди пет години да се изкопае този подземен тунел, който им беше свършил огромна работа. Зад достойната и позната фасада на „Суис Милк енд Бътър“ се бяха развивали дискретно плодоносните нелегални трафици на Синдиката. Енцо Сериньола единствен притежаваше ключа и осигуряваше достъп до циментовия тунел. Той се наведе към Джозеф Дото.

— Следвай ме. Не се докосвай до фаровете, докато не запаля моите. Ако Бог е с нас, ще достигнем планината. Отавио ще ни прекара през границата.

Той се качи отново в колата и потегли. Със загасени светлини двата автомобила изчезнаха бързо в нощта.

— Давай! — извика Симоне Феро към Алдо Амалфи. — Аз ще те прикрия!

Алдо се спусна с всички сили, прегънат на две, правейки зигзаги със скокове на планинска коза. Прикритият под покрива полицай изстреля към него един ред от своя щайн. Амалфи направи кълбо, претърколи се и се намери легнал пред вратата, през която изчезнаха Виторио, Мерта и другите. С отчаяние констатира, че гладката повърхност е лишена от всякаква дръжка. Машинално се обърна към полицая, който беше стрелял в него. Човекът вече нямаше лице. Вместо него имаше някаква кървава пихтия. Куршумът на Феро му беше пръснал черепа. Любопитното беше, че полицаят все още седеше подпрян на едно по чудо останало здраво стъкло, покрито с червено пюре. Тогава Алдо потърси с поглед Симоне. Той го откри на няколко метра от себе си, паднал по гръб, с разперени ръце и разтворени крака. На десет сантиметра от гърдите му беше паднал неговият херщал. Симеоне се бе разделил с верния си приятел чак след смъртта си. Тогава Алдо разбра, че е сам срещу всички и неговият ред е дошъл. Щеше да умре.

Той се изкачи зад парапета, който опасваше басейна с мляко. Цялата му защита беше релефът на парапета, образуващ двадесетсантиметров еркер. Покрай ушите му засвириха куршуми. Някои от тях удариха по камъка, други рикошираха в млякото и с остри писъци се забиваха в насрещната стена, в която се виждаше затворената за него врата. Полицаите бяха напреднали около петнадесетина метра, дължината на един басейн. Алдо забеляза между тях рус мъж в цивилни дрехи. Той стреля в него. Човекът се хвърли на земята и пропълзя напред под прикритието на парапета на предпоследния резервоар с мляко.

— Изправете се и излезте с вдигнати ръце! — извика той. — Аз съм лейтенант Блеш! Няма да ви бъде сторено никакво зло!

Алдо изстреля три куршума по посока на гласа. Те откъртиха парченца бетон от парапета. Наум му дойде въпросът в каква ли мръсотия е легнал? Коремът и гърдите му бяха мокри. Алдо прекара ръка под себе си, без да отмества поглед от Блеш. Когато я прибра към себе си, тя се оказа обагрена в червено. Тогава разбра, че това е неговата собствена кръв и раната му е тежка. Не посмя да пипне с пръсти мястото на раненото си тяло, разкъсано от куршума.

Страхът от тази рана го накара да подскочи като пружина, изстрелвайки остатъка от пълнителя си по посока на русия мъж. Градът от куршуми го посрещна във въздуха и го разкъса на две части. Алдо падна с главата напред в басейна с мляко, изхвърляйки след себе си белезникав гейзер.

— Спрете! — Блеш вдигна ръка към своите хора.

Той се приближи до резервоара. От детска възраст беше закърмен с поетичните разкази на тази смес от рози и крем. Кръвта и млякото имаха същият цвят както розите и крема. Можеше да се каже, че през живота си лейтенант Блеш не беше виждал нищо по-отвратително.

 

 

Когато достигна върха на гористия хълм, дон Еторе беше обхванат от световъртеж. Тъмнината беше тотална. Той знаеше, че се намира на някаква височина, но не виждаше нищо пред себе си, нито зад гърба си. За да изкачи наклона, беше държал ръката на Анджело Барба. Зад гърба му се движеше Фолко Мори, командос на Волпоне, намусен и мълчалив. За момент му хрумна идеята, че Итало го е довел тук, за да го очисти. Еторе пъхна ръка в джоба си и погали спусъка на своя люгер. До него достигна гласът на Итало:

— Моше, какво чакаш?

Снопът на едно електрическо фенерче проряза мрака. Почти веднага на сто-двеста метра пред групата им просветна отговорът на техния сигнал.

— Андиамо! — нареди Волпоне.

Дон Еторе, Моше Юделман, Фолко Мори, Пиетро Белинцона, Кармине Кримело и Анджело Барба го последваха в тъмнината. От време на време Моше светваше в краката си, за да избегне някоя неравност или дупка. След обаждането на Виторио Пицу между Еторе и Волпоне се беше състоял кратък разговор. Съвсем хладен. През последните дни надеждата ги беше посетила на кратки интервали. Сега неуспехът на общите им усилия ги разделяше окончателно.

— Мога да те взема с мен — беше казал Волпоне, — ако тръгнем незабавно.

Габелоти се беше подвоумил. Моше беше подкрепил двамата му съветници Барба и Кримело, че временното отстъпление е най-мъдрото решение в момента. Това нощно бягство не му беше харесало никак. Накрая всички се бяха намъкнали в огромния мерцедес 600, управляван от Мори под указанията на един командос, който познаваше пътя. Последният беше изпратен от Отавио и се беше появил в апартамента на Инес, чиято незначителност допълнително беше изострила отношенията им. Преди тръгването им Волпоне беше телефонирал на Енцо Приано, управителя на сервиза, в който беше затворен Омер Клопе.

— Енцо! Пази го! Чакай заповедите ми!

Итало, вбесен от неуспеха, не беше отворил уста по време на пътуването им към Цуг, към платото, където ги очакваше Амедео Моробия, пилотът на МД-315, и Джанкарло Фереро, неговият радиомеханик.

В тъмнината се чу приглушен глас:

— Моше?

— Тук съм! — обади се Юделман.

— Колко сте? — попита Моробия.

— Седем.

— Окей. Качвайте се.

Отмествайки косо лъча на фенерчето си, Моробия освети с него люка на апарата. Дон Еторе се стъписа пред вида на петната ръжда, покриващи корпуса на летящата развалина, успявайки да прочете надписа: „Авиоучилище“.

Волпоне, Юделман, Барба и Мори се вмъкнаха във вътрешността му. Кримело усети драмата, която изживяваше Габелоти, и дискретно го побутна.

— Къде е пистата? — попита с треперещ глас Габелоти.

— Качете се, падроне, качете се — подкани го с почит в гласа Кармине.

Пиетро Белинцона, застанал неподвижно в подножието на стълбата, чакаше да се решат най-после да влязат.

— Забравих да предупредя доктор Мелън! Трябва да се върна…

— Дон Еторе… — настоя Кримело.

Главата на Джанкарло Фереро се показа.

— Моля ви, побързайте!

Кармине дискретно потупа по рамото Белинцона. Пиетро разбра намека. Той побутна дон Еторе напред, подпомогнат от съветника му. Фереро, който бързо се ориентира в обстановката, го хвана за ръката и го вмъкна вътре.

— Оттук. Тука…

Той го поведе покрай стените и го накара да седне.

— Явно е, че сте свикнали с първата класа на 747 — каза той, смеейки се. — Времената се менят…

Фереро закопча ремъка около кръста на Еторе.

— Не се безпокойте. „Това“ лети! След по-малко от час сте в Милано. Там ви чака другият самолет, боинг. Нает е за вас. Отлитането е веднага след като пристигнете.

Фереро се върна към външния люк, затвори го и блокира лостовете му.

— Амедео! Андиамо!

В ушите им нахлу страхотният шум на пуснатия двигател. Габелоти се затвори в себе си, ужасен, викайки на помощ всичките си сили, за да не започне да крещи от промъкващия се в него силен страх. Той заби яростно нокти в бедрата си. Самолетът затрепери с целия си корпус и се обърна, за да застане с лице към вятъра. Докато машината се ускоряваше, в абсолютната тъмнина никой не произнесе нито дума. После колелата напуснаха поляната и желязната птица отлетя тежко в посока югозапад.

Бележки

[1] Да вървим (ит.). — Б.пр.

[2] Така правят всички (ит.). — Б.пр.

[3] Ругатня (ит.). — Б.пр.

[4] Махайте се, шефе! Веднага! (ит.). — Б.пр.

[5] Вън! Вън! (ит.). — Б.пр.