Пиер Рей
Аут (5)

4.

Оставяйки Итало Волпоне на летище Кенеди, Моше Юделман нареди на шофьора си да го закара колкото се може по-бързо у дома му, без обаче да нарушава правилата на движение в Ню Йорк. По-добре от всеки друг той знаеше, че да живееш в нарушение на закона, означава пълно подчинение на хилядите нужни и ненужни закончета и наредби, регулиращи живота на обикновените граждани. Да се опитват да ги заобикалят, беше привилегия на слабите, предвидени да загинат, премазани от системата.

Няколко години преди това той беше прочел в един италиански всекидневник в рубриката за произшествията следния случай: един министър, спрян от моторизиран полицай за превишаване на скоростта, го беше заплашил със санкции. Глупав и дисциплиниран, полицаят не беше оставил да го уплашат и му беше съставил акт. Историята беше станала общо достояние и министърът беше направил всичко възможно да уволни служителя, докато последният, отказвайки категорично да скъса акта, беше вдигнал по тревога своя профсъюз, общественото мнение и Пазителя на печата. В края на краищата глиненото гърне беше смачкало желязното. Полицаят си беше останал полицай, а министъра го бяха принудили да си подаде оставката: неприятна история, но много поучителна!

Такова нещо не можеше да се случи на Моше. При него важеше едно златно правило: да дава на незначителните това, което обществото им отказваше — значимост. Колкото по-нискостоящи и малозначими бяха тези, с които той имаше работа, толкова повече внимание и учтивост им отделяше. За нещастие на по-високо ниво това правило оставаше без ефект. Шефовете на големите фамилии на Синдиката бяха по-опасни за манипулиране от буре с динамит. Тяхната власт не беше създадена по пътя на избора, а вследствие една огромна серия от убийства със собствени ръце или чрез наемници, целяща да отстрани по-високостоящите на стълбата съперници; преди да паднат убити те самите сред насилие и кръв, чисти параноици, „капи“, не страдаха от противоречия и чувствайки се перманентно заплашени, нямаха доверие на никого. Ако Юделман досега беше запазил кожата си, то бе вследствие далечното му стратегическо проучване на възможните предателства, разтрогвания на съюзи, съумявайки винаги навреме да измъкне машата си от огъня.

С огорчение Моше помисли, че неприятностите тепърва започват. Той не беше разкрил всичките си подозрения пред Итало. Освен изключителни професионални качества Юделман не намираше нищо мъжко у О’Брайън. Считаше го за слаб, нерешителен и с прекалено пуритански маниери, за да му гласува и най-малкото доверие. Мошеник, готов да си свали сакото при първата усмивка на някоя проститутка.

Ако кракът беше действително собственост на Дженко Волпоне, ако донът действително беше загинал при Цюрих, имаше големи шансове да се окаже, че това не е станало случайно. Кому би донесло облага подобно престъпление?

Моше автоматично изключи от съучастничество в това евентуално престъпление фамилията Габелоти. Нейният капо, дон Еторе, не беше такъв идиот, че да премине в атака, преди да е завършила деликатната банкова игра, която щеше да се разиграе в следващите дни. Освен това въпросите около заместването на дон Волпоне щяха да бъдат толкова решителни, че неминуемо щяха да повлекат намесата на всемогъщата „Комисионе“.

За момента никой в Синдиката нямаше интерес да наруши крехкия мир, установен по всеобщо споразумение от три години насам. Всичко се знаеше от Габелоти. Освен това той прекрасно разбираше, че по-високостоящите му закрилници никога нямаше да му простят запалването на нова война между двете фамилии, от която никой нямаше да има полза. Значи оставаше О’Брайън.

Юделман го считаше за достатъчно ненормален, за да допусне, че ще може да сложи ръка върху парите на Синдиката, без да остави кожата си, макар че това означаваше толкова сигурна смърт, както ако беше си теглил сам куршум в главата. За нещастие Моше беше човекът, успял да убеди Волпоне и Габелоти в необходимостта от това временно обединяване с цел уникалната банкова операция. Значи той беше в дъното на това съгласие, което вследствие лудостта на един безотговорен тип рискуваше да се превърне във водопад от убийства.

Тази перспектива толкова го отчая, че за малко да нареди на шофьора си да го откара при Габелоти. Защо не? Щеше да му довери съмненията си чистосърдечно, да го попита дали знае къде се намира О’Брайън и дали притежава номера на общата им сметка. Ако Габелоти схванеше същността на тази му постъпка, щеше да е достатъчно благоразумен да телефонира в Швейцария, за да се увери, че двата милиарда не са сменили мястото си.

После се отказа от това намерение. Неговото положение на консилиере на фамилията Волпоне щеше незабавно да го превърне в съмнителен. Еторе беше предпазлив и недоверчив. Трябваше да изчака най-напред новини от Итало, да се увери, че на дон Дженко се е случило най-лошото. Винаги ще има време за нови решения… Ако фондовете не са излетели от банката…

Моше помисли със съжаление, че ако Габелоти нямаше такъв страх от летенето със самолет, щеше лично да отиде в Цюрих с Волпоне и да раздели с него общата им тайна. О’Брайън никога нямаше да бъде в течение на операцията „Аут“. Той, Юделман, щеше да триумфира. Итало Волпоне нямаше да бъде пуснат на свобода, като самотен хищник, способен на всички възможни гафове от гордост. По-малкият Волпоне никога не взимаше мнение от когото и да е, преди да премине в действие. Само респектиращият страх от неговия по-голям брат му беше попречил до този момент да извърши непоправимото. Той мечтаеше само за насилие, готов да използва и най-малкия повод, за да изрови брадвата на войната и да уреди проблема, който достатъчно дълго според него бе противопоставял собствения му план на този на Габелоти.

С голям труд Моше беше успял да го убеди да вземе със себе си двама телохранители. Не за да го пазят от други, а от самия него. Юделман достатъчно дълго беше инструктирал Фолко Мори и Пиетро Белинцона как да се справят с лудостите на Итало. Всичко това беше толкова отчайващо…

Когато колата спря пред жилището му, той беше толкова погълнат от тези черни мисли, че не забеляза вратата, която с респект му беше отворил шофьорът.

Ако предчувствието не го лъжеше, върху целия свят щяха скоро да се стоварят сериозни неприятности.

 

 

— Влезте, скъпи приятелю, влезте…

Омер Клопе стисна приятелски ръката на посетителя, който беше около четиридесетгодишен мъж с младежки вид въпреки бялата подстригана съвсем късо коса.

— Добре ли пътувахте?

— Отлично, благодаря.

— Мога ли да ви предложа нещо? Едно уиски?

— С удоволствие.

Омер свали от етажерката две сребърни чаши.

— Седнете. За дълго ли сте в Цюрих?

— Заминавам за Детройт след три часа.

— Но това е безсмислено. Надявах се да вечеряме заедно.

Клопе измъкна от чекмеджето шише мастило „Уотърман“, развъртя капачката и напълни чашите със светло мастило.

— Не се безпокойте — каза, усмихвайки се той. — Дори швейцарците не пият мастило. Това е ирландски мидълтън, тридесетгодишен. Опитайте…

Човекът с белите коси предпазливо помириса течността. Той се наричаше Мелвин Бост и управляваше административните служби на „Континентал Мотор Карс“, един завод за автомобили, създаден в навечерието на последната война. Едмон-Люсиен Клопе, баща на Омер и внук на основателя на Трейд Цюрих Банк, Оноре Клопе, беше участвал във финансирането на фирмата от нейното създаване.

Навремето — през 1946 година — Едмон-Люсиен беше собственик с равни дялове заедно с четирима други партньори: Съюза на швейцарските банки, Швейцарски кредит, Чейз Манхатън и Морган гаранти тръст, по двадесет на сто в началото. Залагайки върху желанието за компенсации на участниците във войната, те бяха поддържали докрай един млад екип от инженери, техници и стилисти, горящи от желание да произведат нов автомобил, способен да конкурира ролс-ройс и кадилак. За по-малко от десет години малката занаятчийска работилница с триста работници се беше превърнала в огромен комплекс с шест хиляди работещи. В това време акциите бяха скочили до хиляда и двеста на сто от първоначалната им стойност. Чейз, Кредитът, Съюзът и Морган бяха отделили част от капитала си и я бяха продали при повишението.

По силата на събитията Едмон-Люсиен, който не се беше докоснал до пакета с акциите си, се беше превърнал в най-голям акционер с една пета от цялостната стойност на КМК. За лошо или за добро…

— Вашият телефонен звън ме изненада. Какво толкова тайно има за казване, че е нужно да бъде споделено на четири очи?

Мелвин Бост скри гримасата си на смущение.

— Имаме нов нещастен случай.

Той машинално подаде чашата си на Клопе, който наля щедро уотърман в нея.

— Още един?

— Седмият за шестнадесет месеца. По същата причина. Скъсване на кормилното стъбло.

Малката розова уста на Омер леко се изкриви.

— Какво ви донесе анкетата?

— Причината е изяснена. Недостатък при закаляването на стоманата, от която са изготвени кормилните стъбла на всички „Бюти гоуст П9“.

— Защо на всички?

— Частта е правена при нас. Бяхме закупили голямо количество стомана за срок от три години.

— Сменете стоманата!

— Вече е направено, господине.

— Дадохте ли под съд доставчика?

— Веднага щом вдовицата на първата жертва, загинала с една от нашите П9, ни залепи армия адвокати на гърба.

— Спечели ли процеса?

— Ще го спечели. Лесно й е да докаже, че причината за катастрофата не е у мъжа й. Това не е всичко… Наследниците на останалите шест жертви също ни атакуват.

— Според вас, Бост, какво трябва да правим?

— Не зная. Затова съм тук, господине.

— Колко П9 има в движение?

— В света? 482 326.

— Сигурен ли сте, че тези катастрофи не са чиста случайност?

— Седем катастрофи по една и съща причина, това не е случайност — това е система.

Омер въздъхна дълбоко:

— Кое доказва, че могат да станат и други?

— Въпросът беше поставен на ординатора. Статистически може да има едно скъсване на стъблото на десет хиляди коли средно. Значи около четиридесет и осем катастрофи на 482 326 автомобила в движение.

— Но това е ужасно!

— Става въпрос за статистика, господине. Нищо не доказва, че тези катастрофи ще се случат. Аз ви сигнализирам, че могат да се случат.

— Не съм в състояние да позволя това! Трябва да предупредим всички собственици по света.

— Какво предлагате?

— Да се извърши безплатно замяната на дефектната част.

— Мислихме по този въпрос. Това е извън нашите възможности.

— Какво знаете вие за това? Вашият лоялен жест ще има такъв рекламен шум, че ще привлече нови клиенти!

— Моето мнение е, че малко видове реклама заслужават сто и петдесет милиона долара.

От изненада Клопе разплиска течността от чашата си.

— Пардон! Колко казахте?

— Сто и петдесет милиона долара — спокойно повтори Мелвин Бост.

Омер щеше да се задуши, пресмятайки със светкавична скорост, че собствената му вноска щеше да бъде тридесет милиона. Кой можеше да си позволи влагането на подобна сума?

— Виждате ли, господине — продължи Мелвин Бост, — аз очаквах този изблик на честност от ваша страна. Дължа да ви предупредя, че този изблик на търговска честност ще бъде последният от страна на нашата фирма. Ние ще фалираме.

— Не мога да оставя четиридесет и осем души в такава смъртоносна опасност!

— Шест хиляди работници безработни, петстотин специалисти, лишени от работа, инженерите на улицата… Не исках да взема никакво решение, преди да се консултирам с вас.

— Аз съм смутен…

— Има от какво. Не можем да правим нещата наполовина. Ако информираме публиката, трябва да отидем докрай под заплахата да потънем окончателно. За нещастие, ако отидем до там, КМК ще фалира поради спиране на плащанията.

— Какво да се прави?… Какво да се прави?…

— Според мен, господине, нищо. Възможно е нито един инцидент да не се случи повече. Ако не беше процесът на тази вдовица, и досега нямаше да знаем за този конструктивен недостатък. Да опитаме късмета си…

Клопе го погледна строго:

— Не става въпрос за нашия късмет, Мелвин! Ние нямаме право на това.

— Дължа да ви съобщя, че от седем катастрофи само четири са със смъртен изход.

Омер горчиво поклати глава.

— Само…

— Две са причинили сериозни наранявания, а последната само контузия. Ако ме изслушате, господине, ще ви предложа нещо. Не знам колко струва… Ето… Ако до три месеца, считано от днес, не възникне никакъв инцидент, ще оставим нещата така. В противен случай ще имам време да огледам всички възможности за спасяване на фирмата… в случай че съществуват такива, или ще извършим масова смяна на кормилните стъбла. Какво ще кажете?

Омер Клопе потъна в дълъг размисъл. Мелвин Бост запази тишина цели две минути, които му се сториха безкрайни. После се върна на първоначалната си мисъл:

— Мисля, че в основата си това е най-мъдрото решение. Освен това новите П9, които ще се появят след по-малко от месец, ще бъдат без дефект.

Омер захапа с двата си блестящи предни зъба своите бебешки устни:

— Направете най-доброто, Мелвин… направете най-доброто…

 

 

Капитан Къркпатрик се интересуваше от Интерпол толкова, колкото от първия си чифт белезници. Доверието му в хората, което беше формирал, нямаше граници. И още нещо! Той познаваше отлично изкушенията на младите инспектори, у които още не беше запален свещеният огън. Синдикатът с тлъстите подкупи развращаваше всичко, което можеше да се разврати. Когато някой печели петстотин долара на месец, а билетите за метрото са все още за собствена сметка, как може да се остави без внимание песента на изкушението? Ето защо той беше избрал Патрик Махони и Дейв Каванаут, ирландци като него, „твърдо сварени“ и ревниво възпитани под неговите грижи.

С тях — никакви проблеми. Те няма да изпуснат Итало Бебе Волпоне дори да трябва да го последват в ада. Когато беше изискал от интендантството два билета Ню Йорк — Цюрих за своите инспектори, счетоводителят беше протестирал, че с едно обикновено проследяване швейцарските полицаи ще се справят сами. Заплашителният вид на Къркпатрик му подсказа, че трябва да отпусне необходимите кредити.

Беше придружил Дейв и Патрик до летището, повтаряйки им последните си инструкции:

— Доколкото е възможно, работете поотделно. Той ще се съмнява, че е следен. Пазете се! Ще се опита да ви избяга. Един от вас трябва непрекъснато да е по петите му, докато другият проверява какво е правил. Пазете се от швейцарските ченгета! Те мразят, когато някой завира носа си в чинията им. Ако имате неприятности, няма да мога да ви помогна с нищо. И не забравяйте! Искам да ги сгащите!

Махони и Каванаут го бяха изслушали вежливо, отегчени от това, което те не биха казали дори на един дебютант. Дълго бяха наблюдавали снимките на Бебе Волпоне, гравирайки в паметта си неговите студени и напрегнати очи, скрити зад двойната ивица на клепачите и гарвановочерните коси. Сега се качиха отделно в 747, сякаш не се познаваха. Каванаут в туристическа класа, Махони в първа — така беше определил хвърленият жребий.

Махони беше на тридесет и две години, Каванаут на двадесет и девет. Те бяха най-упоритите полицаи в Бригадата и смятаха престоя в Швейцария за приятна ваканция въпреки поставената задача. По-нататъшните събития щяха да им покажат колко са грешили в оценките си.

 

 

Химене Клопе имаше двойна гуша, порцелановосини очи, кестенява коса и бледа деликатна кожа, посипана тук-там с розови петънца. Животът й беше едно непрекъснато подреждане на малки и спокойни щастливи моменти, разделяни от времето за чай, времето за храна, времето за молитва, времето за срещи с приятелки, времето за спане. Това, че време за любов отдавна нямаше, никак не й пречеше, тъй като едновремешните й импулси се бяха разпръснали в мирния живот, последвал сватбата.

Едно съществуване, препълнено с живот, пълно като яйце, основано върху очевидно предложени от живота неща: пари, религия, желанието да помогне на другия, подчинението на съпруга си, прекланяне пред дъщеря си, правосъдие за прислугата, отсъствие на расизъм — тя не се колебаеше да използва услугите на чужденци: италианци, французи, португалци, готова дори в случай на нужда да ангажира за камериерка момиче със смесена кръв или арабска готвачка, тя много се гордееше с това.

Нейните приятелки, също съпруги на банкери, дискретно въздишаха от толкова достойнство. „Трябва да се живее с времето!“ — отговаряше небрежно Химене, смутена от собствения си либерализъм. Шумът от улицата не достигаше до нея, нито политическите събития, нито всички тези малки нужди, които карат света да живее и които са толкова реални за нея, колкото печатните букви на вестниците, доставящи до нея конвулсиите на планетата. Плътно затворена в топлия кокон, който Омер беше изтъкал около нея, тя не изпитваше никаква завист, умерено снабдявана с бижута, притежаваща шофьор като всички, бързаща да потърси опрощение на греховете, посвещавайки част от своите пари на благодеяния.

— Омер, вие вече ставате от масата?

— Трябва да поработя още, преди да си легна. Ще ме извините, нали?

— Да наредя ли да качат чайника в стаята ви?

— По-добре едно кафе.

— Но това не е разумно. Вече е девет и половина.

— Имам куп досиета да прочета до утре. Къде е Ренате?

— Предполагам, че е с Курт.

Омер Клопе се намръщи. Химене се направи, че не вижда това. Сто пъти досега бяха имали различни спорове за бъдещия им зет. Химене го намираше очарователен, понеже го считаха за бунтовник, а Омер се хващаше за основите на бунта, които смяташе за инфантилни, нереални и отрицателни, макар че положението на Курт Хайнц в университета тайно се стабилизираше.

— Пожелавам ви лека нощ.

Химене се усмихна както подобава на една добра съпруга. После прибави с леко безпокойство в гласа:

— Вие работите много, Омер… Ще се видим ли на закуска? Искам да споделя с вас последните приготовления, които направих във връзка с брачната церемония.

Клопе й хвърли остър поглед, който тя се престори, че не забелязва. Без да се наговарят взаимно, редът, фиксиран от Ренате за сватбата й, се беше превърнал в тема табу. „Проклятие за този, който предизвика скандала!“ — казваха свещените писания.

— Не забравяйте, че сватбата е в четвъртък — каза Химене с наведени очи.

— Няма шанс да забравя — изръмжа Омер. — Лека нощ.

Виждайки го да изчезва, тя помисли, че той е добър съпруг, добър християнин, добър гражданин, добър баща — трябва да бъдеш такъв, за да приемеш с това социално положение кошмарния каприз на собствената си дъщеря във връзка със сватбата й! Омер никога не беше забравял рождения ден на Химене, никога не беше закъснявал за вечеря. Дори по времето, когато още беше привлекателен, никога не беше вдигал очи към друга жена, освен към нея.

Още веднъж тя се запита дали ще посмее да го попита относно тези снимки (намерени по чиста случайност) в джоба на едно от пардесютата му, което тя прибираше в един от гардеробите.

Те представляваха цветна жена, позираща облечена в монокини. Както беше предположила Химене, тази жена не можеше да работи другаде, освен в цирк: тя изглеждаше по-голяма от цяла кула.

 

 

Въпреки протестите му Моше Юделман беше настоял младият Волпоне да бъде придружен от две „торпеда“. Но не каквито и да е. По различни причини Фолко Мори и Пиетро Белинцона се ползваха с неговото пълно доверие. Мори беше останал обикновен изпълнител въпреки изключителните си качества. Изглеждаше доволен от ролята си на подчинен, от която живият му дух, презрението към опасността и вродената му диващина можеха да го измъкнат. За нещастие тъкмо тези негови качества, към които се прибавяше още едно — може би най-големият специалист в света по хвърляне на нож — го правеха да изглежда съмнителен в очите на шефовете му, които несправедливо го държаха настрани от отговорни постове.

„Капо режимите“, които показваха престорено благоразположение към него, всъщност се бояха като от кралска кобра. Под предлог, че винаги прекалява с жестокостта си — удря, вместо да заплашва, изтезава, вместо да коригира, осакатява там, където трябва да нанесе една лечима рана — те го бяха ограничили в ролята на екзекутор по отношение на онези, които не се подчиняват достатъчно бързо на законите на фамилията Волпоне. Но когато Фолко Мори биваше пуснат в акция, удоволствието от нея надделяваше над всичко, нищо не беше в състояние да го спре.

Пиетро Белинцона беше много по-обикновен. Той изпълняваше много по-деликатни задачи, без да мигне, без никога да се опита да разбере защо трябва да ги върши. Наближаваше петдесетте. Неговите разкошни рамене на борец криеха един недостатък, наследен от детинство, слабостта към сладкишите и бонбоните. Фактът, че изпиваше по една бутилка уиски на ден, не му пречеше точно да уцели жертвата си. На служба при Дженко Волпоне от дванадесет години, той беше доволен от съдбата си, щастлив, че не трябва да мисли за своя собствена сметка, а да изпълнява заповедите, които му се дават, каквито и да са те.

Лично Моше Юделман му беше наредил да остане непрекъснато подръка на Итало Бебе Волпоне и той щеше да го направи. В замяна на това Фолко Мори беше натоварен с осигуряването на безопасността на брата на дон Дженко с нареждане да се намесва само в случай на опасност. Жалко… Пиетро Белинцона обожаваше компанията на Фолко. Те често бяха работили заедно и всеки от случаите беше за него източник на професионално обогатяване.

Мори работеше като артист. Който не беше го виждал как чупи крак на неиздължил се навреме заемоискател с удар на бейзболна палка, не бе виждал нищо. Белинцона адмирираше този финес. Неговата душа повече го подтикваше към разрушение и унищожение, отколкото към удължаване на удоволствието.

 

 

Пиетро премина с Волпоне митническия контрол, удържайки се навреме от намигване към задълбочения в четене на някакво списание Фолко. Обзе го носталгия към неговия валтер ПП, останал на топло в квартирата му около Манхатън, любовно скрит зад тръбите на парното в банята. Юделман, считайки с основание, че полицаите ще ги прекарат през рентгена, му беше забранил да го взима със себе си. Епохата се беше променила. Откачени от всякакъв вид отвличаха самолети, докато преброиш до десет, без дори да могат да използват сумите, получени в откуп. Белинцона, който обичаше дълбоко реда, не разбираше защо някакви аматьори излагат професията заради мъгляви политически цели. Идеята, че човек на Синдиката ще му връчи подобно на неговото оръжие в Цюрих, го утешаваше.

С крайчеца на окото той забеляза Фолко, който ги следваше десетина метра по-назад, да подава паспорта си за проверка. Мори изглеждаше зает със своя дяволски журнал. Колкото до шефа им, той си оставаше загадка. От началото на тяхната среща Итало не му беше отправил нито дума, нито поглед. Виждайки го да изкачва стълбата, Пиетро Белинцона го оприличи с боксьор, който е опасно натъпкан с допинг, преди да се качи на ринга.

 

 

Първата глътка дим от неговата пънч кулбера му се стори горчива. Втората също. Отвратен, Омер Клопе я премаза в близкия пепелник. Светкавичната визита на Мелвин Бост го беше оставила в състояние на прострация. Той още веднъж се запита как да съчетае общоприетите морални норми с процъфтяването на бизнеса. Не е ли по-добре да не обръща внимание на този малко вероятен риск, отколкото да остави без работа хиляди служители?

Меланхолично си помисли, че вероятно е единственият човек, който изпитва подобна вътрешна борба. Жена му и дъщеря му си въобразяват, че управлението на една банка е синекур. Ренате, която не беше лишена от въображение, изпитваше пълно пренебрежение към парите. Курт Хайнц, неговият невзрачен зет, я окуражаваше в нейните модернистични идеи. Беше лесно, без да притежава нито стотинка, да харчи парите на другите.

Вместо проклятие Омер му пожела нещастието да стане богат. Колкото до Химене, заета с подготовката на сватбата и всекидневните й чайове, тя считаше, че всеки мъж, уважаващ себе си, може да бъде само банкер и нищо друго. Малко я интересуваше, че нейният мъж и господар не може да намери вярното решение. Освен неприятностите с „Континентал Мотор Карс“ същата сутрин беше възникнал пред него още един сериозен проблем под формата на телекс „топ сикрет“, пристигнал от Южна Африка:

„Недостатъчни условия за безопасност в течение на експлоатирането. Заплаха от стачка. Срок на работите по завършване на строежа осем месеца. Необходима сума осем милиона долара. Очакваме спешните ви инструкции и нареждания.“

Телексът беше подписан от Ерик Мортед, директор на „Васенаарс Консолидейтид“, Шукуду, Ботсуана.

До този ден „Васенаарс Консолидейтид“ изглеждаше като едно добро начинание. Ставаше дума за холандско минно предприятие, чиито геолози бяха открили в Ботсуана находище, даващо надежди, че ще бъде богато на диаманти. „Васенаарс“ беше много бедно, за да може да финансира само разработката му, и Трейд Цюрих Банк беше приела да финансира строежа на рудника с десет милиона долара. Естествено, тя си запазваше правото да придобие всички получени диаманти до покриване на вложените средства плюс лихвения процент (14,7 на сто), цифрата беше в главата на Клопе.

Първите проучвания бяха окуражаващи. Ерик Мортед беше наел допълнителен персонал с помощта на малки обяви в европейските ежедневници. „Не може да разчитаме само на местните негри“ — беше обяснил той на своя доставчик на фондове с недоволна физиономия.

Но с тях или без тях нещата изглеждаха зле, както гласеше това проклето съобщение. „Недостатъчна безопасност“… За кого? За работниците или за банкера? Клопе беше завладян от подозрения: не се ли опитваше Мортед да измъкне суми от него, играейки на чувствителната му струна? Твърде възможно беше десетте милиона, вложени от собствената му банка, да бъдат хвърлени напразно. Не можеше да става дума за нови четири милиона, преди да бъдат върнати първоначално вложените.

Имаше едно-единствено решение: да продължи експлоатацията, докато не бъде върнат поне вложеният капитал. После ще се преценява кое ще бъде най-добре за страните, участващи в договора. Омер от уважение към своите клиенти, чието богатство беше ангажирал, не можеше да нареди спирането на строежа, преди да бе видял цвета на тези диаманти.

Това беше измислица, разбира се. Цветът на диамантите му бе добре познат. Той отиде в ъгъла на стаята, повдигна мокета и отвори вградения в пода сейф. Измъкна кожена торбичка и на бял свят се появи изключително красив синкавобял камък, чист от всякакви примеси и първични материи. Омер, държейки го между палеца и показалеца, го вдигна към светлината и дълго го разглежда. Сигурно тежеше около тридесетина карата. Камъкът идваше от дълбочината на времето, преминал през различните геологични ери, търкалял се бе милион години в руслото на непознати реки, преди да се появи с целия си блясък пред очите на хората. Той никога нямаше да умре. Клопе разигра срещу светлината камъка, чиито ъгли преливаха, сякаш се дуелираха за първенство по красота, освобождавайки вътрешния огън в празник на светлините.

Клопе го върна на мястото му. После, взимайки писалката си, написа следния отговор до Мортед:

„Подобрения в безопасността невъзможни под заплаха от затваряне на строежа. Предлагам продължение на разработката, докато резултатите оправдаят нови вложения на капитали.“

После мина в банята, където си търка в продължение на десет минути зъбите. Хипнозата, изпитана от съзерцанието на диаманта, първия извлечен от находището на Шукуду, го беше накарала да забрави, че след няколко часа трябва да се изправи срещу един малък съмнителен човек — Мортимър О’Брайън. Той се опита да открие нов начин да откаже трансфера на двата милиарда без присъствието на законния им собственик — дон Дженко Волпоне.

 

 

Когато три години по-рано, Карло Бадалето се беше сбогувал с фамилията Волпоне, за да се присъедини към фамилията Габелоти, войниците от новия му клан не пропуснаха да поиграят с фонетичната близост на имената им. За да си отпочинат от една партия покер, да речем, бе модно да се пее в музиката на „О, соле мио“ следният рефрен:

„O Badaletto,

О Gabelotti

Tu vai a letto

Io vad’ai frutti…“^[1]

Разбира се, никой не би помислил да пее тези думи в присъствието на единия или другия. Еторе Габелоти, когото весталките бяха надарили с всички качества, които трябваше да притежава един „капо“ — твърдост, жестокост, липса на скрупули и висока интелигентност — страдаше от пълно отсъствие на чувство за хумор. Вечно съмняващ се, подозрителен, той считаше едно мигане на клепачите за обида върху достойнството му. Що се отнася до Бадалето, неговият вкус към насилието беше известен още преди да бе напуснал Волпоне, и никой не смееше да го провокира. Назначен от Еторе на длъжност „консилиере“, Бадалето му беше дал съвет да си отваря добре очите по време на този трансфер.

— По принцип дон Дженко е честен, но брат му е гнил!

Казвайки това, той машинално гладеше челюстта си, която Итало беше строшил с удар с глава.

Бадалето упорито настоя:

— Можеш ли да ми кажеш какво прави Итало в Швейцария? След една визита при Къркпатрик с адвоката си?

Еторе Габелоти прие бащински вид и отговори:

— Не се ядосвай, мио фийо^[2]. Пътуванията на Итало не ни засягат. Що се касае до полицаите, може да са му връчили някоя глоба за бързо каране.

Такава весела фраза в устата на Габелоти беше рядкост и Карло избухна в смях, което беше напълно грешно.

Еторе експлодира:

— Внимавай, глупако! Ако този нещастник Итало се опита да ми направи номер, ти ще си отговорен!

Любител на внезапните избухвания без особен мотив, Габелоти от няколко дни беше станал изключително агресивен. Неговият личен лекар, базирайки се на сто и двадесетте му килограма, му бе препоръчал суров режим, в който бяха изключени пиците и спагетите, двете му любими ястия. Без да говорим за виното, което този глупав доктор беше намалил до литър на ден, докато той пиеше по пет литра, без да се докосва до всички останали алкохолни напитки, които препоръчваше горещо на другите.

Беше демонстрирал учудване от страховете на Карло, макар че тайно ги споделяше. След съвещание със съветника си той беше залепил за Итало един минаващ през Ню Йорк убиец, работещ по договор и непознат сред тях, на име Рико Гато. От един човек на Синдиката, работещ на летище Кенеди и доверен нему, беше разбрал, че Бебе е взел билети на свое име за полет 311 Ню Йорк — Цюрих. Рико трябваше да държи Габелоти в течение за цялата дейност на Итало в Швейцария. Той беше разочарован, че му поверяват такава детска задача. Обикновено договорите му завършваха с насилствена смърт. Разбира се, ставаше въпрос за смъртта на тези, посочени му за ликвидиране по договор. Беше рядкост два пъти да използва един и същи метод за убийство като някои негови колеги, действащи като роботи, без удоволствие и фантазия. Преди всеки договор Рико беше овладян от треска, подобна на треската на артист, комуто предстои излизане на сцената. Разбира се, той уважаваше много личността си, за да не се безпокои, а гордостта му го караше да измисля непрекъснато нови импровизации, които понякога го учудваха.

— Сигурен ли си в този Рико? — попита Бадалето.

— Не се безпокой! Давал съм му и по-трудни задачи. Ако се наложат репресалии, той ще бъде на висота.

Габелоти беше доволен, че Карло е обезпокоен. Беше предложил собствената си кандидатура, но Еторе се беше изсмял:

— Това ли е всичко, което можеш да измислиш, за да ни открият?

С чувство на ревнива меланхолия Бадалето си представи Гато, вперил очи в шията на жертвата си, комфортно настанен в самолета.

 

 

Рико Гато разкопча колана си, за да може да стане и да потърси пакета „Филип Морис“, забравен в джоба на шлифера. С безразличен поглед той погледна към мощния врат на Итало Волпоне и блясъка на черните му коси. После прибра пакета цигари, след като погледът му беше обходил отделението на първа класа на огромния джъмбо джет.

Острият му поглед на човек, бил често в ролята на преследван и преследвач, забеляза незабавно лицето на един тридесетгодишен блондин. Младият мъж не би могъл в никакъв случай да бъде делови мъж или жиголо, единствените категории, можещи да си позволят пътуване в първа класа по един толкова дълъг маршрут. Значи ставаше въпрос или за полицай, или за бандит на заплата на Волпоне. Това не бе негова работа… Той се облегна, опъна краката си с удоволствие и мислено реши да пийне нещо преди вечеря в бара на втория етаж на огромния апарат. Щеше да бъде чудо Волпоне да му се изплъзне. До него седеше телохранителят му, един колос в черен костюм. Рико му отдаде дължимото внимание. Всички италианци имаха един и същи недостатък: когато искаха да минат за италианци от трето поколение, обикновено се обличаха като клоуни. Преди да погледне менюто, предложено му от стюардесата, Рико се задълбочи в четене на любимата му книга — Стария завет. Количеството на убийствата, пръснати из нея, беше такова, че многобройните екзекуции, които тежаха на съвестта му, изглеждаха като лесно опростими грехове.

 

 

— Шефе, малко шампанско?

— Какво казваш?

Итало Волпоне беше дълбоко замислен.

Пиетро Белинцона повтори:

— Шампанско?

— Не — изръмжа Итало.

Моше Юделман беше успял да му внуши страх. Сега беше почти уверен, че О’Брайън се опитва да ги измами. Итало мислено си обеща да сложи ръка върху него и да го одере жив, преди да му забие лично куршум в главата. Още повече О’Брайън никога не му беше демонстрирал уважението си, подавайки небрежно меката си ръка или неотговаряйки учтиво на въпросите му. Толкова предизвикателства се плащат накуп, когато звънне часът на разплатата. Вбесен, той изпита желание да си отмъсти на тази купчина месо, Белинцона, да го изпрати на разходка. Но да го изпрати къде? Беше осъден да търпи присъствието му още много часове. Белинцона, изключително полезен в насилствени акции, не беше нищо друго, освен една огромна заспала маса извън работното си време.

Фолко Мори, когото Моше беше пласирал за прикритие в туристическата класа, беше от по-приятно естество. Случайно той беше предложил услугите си на фамилия Волпоне. Бяха го изгонили от цирка, където работеше, заради професионална грешка. Официално хвърленият от него нож, вместо да мине покрай партньорката му, се беше забил в гърлото й, прерязвайки на чисто каротидната й вена. Въпреки оказаната помощ тя беше умряла на път за болницата, без да произнесе нито дума.

Естествено, Фолко Мори не беше подложен на никакво преследване. Драмата беше станала пред очите на две хиляди свидетели, никой от които дори не беше заподозрял идеята за убийство.

Дирекцията беше принудена да се лиши от услугите му, осъждайки го на безработица. Като в огромно семейство в цирка незабавно се беше пръснала новината за „пропуска“ на Мори, осъждайки го да изостави професията, която между другото сега му беше забранена официално. Като сицилианец той беше почукал на вратата на дон Дженко, за да потърси работа. Дискретно последният беше извършил разследване, резултатите от което останаха тайна. Те осигуряваха власт на Волпоне до живот над Фолко. Вечерта, когато се беше случило нещастието, Мори бе имал буйна караница с партньорката си. Един пиколо, минаващ случайно покрай гальотата им, бе чул Мори да я нарича мръсница, че го била мамила с някакъв мъж. Впоследствие Мори изпълняваше всички нареждания, дадени му от бандата, стриктно и точно. Неговите убийства бяха поетични и артистични: нож, забит в гърлото, по време, когато огнестрелните оръжия решаваха всичко!

Итало Волпоне се страхуваше от него въпреки ниския му ръст и слабичката фигура. Нещо в погледа му подсказваше, че Фолко не е човек, който прощава каквото и да е.

— Белинцона!

— Шефе?

— Върви да пикаеш.

— Моля?

— Казах ти да отидеш да пикаеш!

— Но, шефе… Аз вече свърших това!

— Млъквай! Отиди до тоалетните в опашката и виж какво прави Фолко!

Пиетро Белинцона стана и се отправи към туристическото отделение, придружен от погледите на Рико Гато и Махони, седнали в дъното на първа класа. Махони за първи път в живота си вкусваше от лукса му. Възнаграждението на инспектор му позволяваше да се докосва до разкоша само от страниците на списанията. Неговият район бяха по-скоро битките и сериозните удари от категорията „рани и цицини“. След дванадесет години служба при Къркпатрик той все още тренираше всекидневно на стрелбището, където името му беше известно. Не само по стрелба върху мишена! Той притежаваше качеството да уцелва човек, тичащ в мрака, на петдесет метра разстояние, и неведнъж го беше доказвал на практика.

Неговият приятел, Каванаут, Големия Дейв, също ирландец, беше по-несръчен, но по-способен в борбата тяло с тяло. Патрик Махони оцени шанса си: Дейв беше принуден да пътува в туристическа класа, докато той се разполагаше в луксозен фотьойл, със стюардеса, която му пълнеше чашата с шампанско, без дори да е поискал. Сладък живот!

Той помисли с нежност за съпругата си Мери, която вече сигурно бе в леглото, след като бе приспала двете им деца. После препрочете отново менюто, което само от названията на ястията караше устата му да се пълни със слюнка. Фактът, че всички тези лакомства бяха включени в цената, го правеше мечтател. Още повече че билетът беше на разноски на администрацията…

Фолко Мори видя как многобройни погледи проследяваха движението на колегата му. Пиетро Белинцона приличаше на Херкулес от някакъв цирк, подобен на този, който предшестваше излизането му на арената, докато той преглеждаше ножовете си и успокояваше ръцете си. Колко му липсваха пистата, мълчанието на зрителите и ножовете, летящи като стрели, преди да се забият в дървения щит на дълбочина пет сантиметра. Защо неговата Рита му беше изневерила с онзи претенциозен трапецист? Само мускули и нищо в главата. И за какво му послужиха тези мускули, когато три месеца по-късно се беше скъсало въжето, разядено от няколко капки киселина? Беше се сплескал на земята след падането от петнадесет метра височина. Нито цветя, нито венец за този мръсник: дори родителите и роднините му не бяха известни. Когато се случи това нещастие, Фолко беше вече член на фамилията Волпоне. Всички сметки бяха уредени! Беше сложил черта на артистичната си кариера, заменяйки я с друга, по-дискретна и по-добре заплатена.

Минавайки покрай него, този кретен Белинцона не можа да се сдържи да не го бутне по рамото. Седнал три редици пред Фолко, Дейв Каванаут не забеляза нищо. Един глас се чу в говорителите: „Пътниците се умоляват да заемат местата си. Вечерята ще бъде сервирана. В момента летим на височина тридесет и пет хиляди фута и кацането в Цюрих се предвижда след около пет часа“.