Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Out, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Еми (2015)

Издание:

Пиер Рей. Аут

Френска. Първо издание

ИК „Тренев & Тренев“ ООД, София, 1992

Редактор: Иван Тренев

Художник редактор: Лили Басарева

Коректор стилист: Лилия Вълчева

Графично оформление: Стефан Узунов

ISBN: 954-060-012-X

История

  1. — Добавяне

13.

Когато седяха, двамата негри с нищо не привличаха вниманието към себе си, освен с изключително красивите черти на лицата си.

Единият, с малко по-светла кожа, беше облечен с тази небрежност, която характеризира американските студенти. Върху тенис фланелката му беше изписана с огромни размери цифрата 11. Якето му беше с протрита кожена яка, а на краката си имаше баскетболни кецове в светлосин цвят. Другият носеше поло с цвят бордо, сако от туид, панталон с цвят на горчица и спортни тъмнокафяви обувки.

Двамата бяха братя по кръв, имаха титли на принцове и произлизаха по права линия от кралския род на кибондо. Първият, Амаду Тезе, известен в САЩ под името „Роки“, беше един от петте най-добре платени баскетболисти в света. Куаку Туаме, неговият брат, по-малък с една година, се намираше от три седмици в Сакле, недалеч от Париж, поканен от изследователския щаб на КАЕ — Комитета по атомна енергетика. Въпреки младостта си — Куаку беше само на двадесет и две години — той се считаше за една от големите надежди на своята генерация в областта на ядрената енергия и представяше серия от доклади върху бързите неутрони.

Роки и Куаку имаха още шест братя. Най-високият беше два метра и двадесет и осем сантиметра, най-ниският — два метра и три сантиметра. В семейството му казваха с обич Джуджето. Куаку и Роки бяха на средна височина. Два метра и шестнадесет за първия и два метра и двадесет за втория. В Бужумбура, където се бяха появили на бял свят, тяхната височина не правеше впечатление. Роки бе направил всичко възможно, за да привлече брат си на баскетболното поприще, където неговите данни щяха да му позволят да забогатее за кратко време, но Куаку не се интересуваше от пари. На него му харесваха научните търсения. Понякога, за да раздвижи мускулите си, той стъпваше на някой стадион, обличаше стар спортен екип и просто прегазваше намиращите се там атлети на всички дисциплини: спринт, скок, хвърляния и така нататък. После се изкъпваше и изчезваше, както бе дошъл.

Роки му бе телефонирал от Ню Йорк.

— След осем часа ще те взема от Париж. Намери начин да си свободен.

— За колко време?

— Един или два дни.

— Къде ще ходим?

— В Цюрих. Ще ти обясня. Семейни работи.

От незапомнени времена думата „семейно“ беше свещена в племето кибондо. Да обидиш някой от тях, означаваше да си спечелиш за враг цялото племе. Тази желязна дисциплина в клана беше позволила той да бъде запазен почти два века, макар че в Бурунди племенната култура се предаваше само от уста на уста и никой не можеше да посочи някаква дата с точност по-малка от четвърт век. Във всеки случай, доколкото всички си спомняха, племето кибондо бе устояло на всички атаки, било то от Кения, Танзания, Конго или Уганда.

Времената сега бяха други… Пет от осемте братя ходеха в университети, двама, между които Роки, бяха професионални спортисти, най-малкият — Манго — бе останал при своя баща — краля на племето кибондо.

Като наследница сестра им Инес беше на последно място след всички мъжки чеда, включително Манго. Осемте момчета я обожаваха. Тя пътуваше из цяла Европа, за момент се беше установила в Рим, след това в Лондон и Париж, където нейната красота се появяваше на първа страница на модните журнали.

— Какво точно й се е случило? — Куаку беше запитал брат си.

— Някакъв тип в Цюрих не се е държал с нея с нужния респект.

Въпреки че двамата принадлежаха към елита на своите професии, завършили образованието си в САЩ, приемани в известни затворени кръгове, където бяха развълнували огромното мнозинство от бели мъжки сърца, изразът „липса на респект“ правеше техния цивилизован лак да се стопи незабавно, за да даде място на племенния атавизъм на кибондо. Това, че сестра им е била потърпевша, им се струваше неприемливо. Инес винаги е могла да съперничи на когото и да е.

— Била ли е подложена на унижения? — заинтересува се Куаку.

— Не ми е известно. Просто ме помоли да й се притека на помощ. Мисля, че ще ти достави удоволствие да се присъединиш към мен.

— Благодаря — каза простичко Куаку. — Предполагам, че лесно ще открием този тип?

— Доколкото разбрах, те са няколко. Веднъж съм бил в Цюрих на една демонстрация срещу „Харлем Глобтротърс“. Малък град. Освен ако не са избягали, ще се справим бързо.

Когато самолетът докосна земята и те се изправиха, за да вземат пътните си чанти, по лицата на пътниците се появи нескривано любопитство.

В същия момент на една друга писта на летището — номер осем, се приземяваше самолетът Марсилия — Цюрих. На борда му се намираше в пълен състав гастрономическата бригада на Луи Филипон, предвождана от самия него.

 

 

Анджела Волпоне се срамуваше от реакцията си предната вечер. Вместо да подкрепи Франческа по време на нейната криза на отчаяние, тя се бе прибрала вкъщи неспособна да сподели тъгата на етърва си. Чак сега тя си даваше сметка, че след шест месеца брачен живот все още не беше влязла истински в семейство Волпоне.

Нейното минало на независим човек в университета, вкусовете й, начинът на живот, всичко я разделяше от затворения в себе си клан, в който жените само очакваха в отречение. Тъй живееха сицилийските фамилии от незапомнени времена. Анджела обаче не беше от Сицилия и не знаеше вкуса на нещастието.

Случило се бе нещо ужасно с нея. Тя бе лудо влюбена в един мъж, от когото я разделяше всичко. Нещо животинско, отречено, което бе почувствала като удар с кама в Лондон, когато Итало бе влязъл в библиотеката и погледите им се бяха кръстосали за пръв път.

— Каква книга търсите?

— Има ли някакъв наръчник, който да ми покаже как да се избавя от двама досадници?

Тя никога не можеше да забрави тези две изречения, които бяха запечатали общата им съдба. Вечерта той бе дошъл да я вземе. Тя свършваше работа в деветнадесет и лично заключваше помещенията. Петнадесетте лири, които й връчваха всяка седмица, не стигаха за сносен живот, но баща й — собственик на малък магазин за рибарски стоки в Амалфи, й добавяше необходимото.

Тя беше на двадесет и три и доколкото й бе известно, единственото момиче, останало девствено на тази каноническа възраст. Не се хвалеше с това. Някои от университетските й колежки имаха сексуални отношения още от тринадесет години. Когато биваше поканена от някое момче на нейната възраст, нещата никога не отиваха по-далеч, макар че нито бащата, нито майка й не й бяха давали някакви специални препоръки. Това бяха неща, за които не се говори в семейството.

Анджела беше красива. С огромни очи, черни коси, нежни устни, устни на момиче насред едно почти овално лице, чиято чистота на линиите беше като на жена. От само себе си се разбираше, че тя получаваше съблазнителни предложения, но противно на момичетата от своята генерация Анджела мислеше, че физическата любов трябва да заеме място в живота й, когато се появи онова — другото.

През някои пролетни вечери тя усещаше как у нея се събуждат непознати неща, едно брутално желание да даде всичко, което е пазила досега у себе си. През такива вечери тя се съмняваше дали не унищожава в себе си нещо важно, точно, крехко, като времето…

Итало я бе завел в малък ресторант, собственост на италианец, в един отдалечен квартал — Едуар. Анджела го беше наблюдавала, като се хранеше, неспособна да преглътне нито хапка, хипнотизирана от това лице, бледо, с горящ поглед, идващ сякаш от дълбоко, едновременно непроницаемо и гладко.

— Не сте ли гладна?

— Да…

— Дори не сте се докоснали до ястието си. На колко години сте?

— Двадесет и три.

Той бе избухнал в смях, поглъщайки своите скампи.

— Двадесет и три? Наистина ли?

— Да. Защо? Какво е смешното?

Тя беше толкова сигурна, че ще завърши вечерта у него, дори си бе приготвила на дъното на чантата четка за зъби. Той щеше да бъде. Никой друг. Достатъчно дълго бе чакала…

— Американец ли сте?

— Само по паспорт. По кръв съм сицилиец.

— Анке ио соно италиана.[1]

— Ди дове?[2]

— Амалфи. Успяхте ли да се отскубнете от досадниците?

— Да. Какво ще вземете като десерт?

— Кафе.

По-късно, когато напуснаха ресторанта, той беше отворил вратата на автомобила, беше се настанил зад волана, запалвайки цигара.

— Какво желаете сега?

— Кога?

— Сега.

Анджела бе отговорила, без да се замисля:

— Каквото искате.

— Спокойно, раздвижено, привлекателно, поетично, корсиканско, всъщност какво?

— Каквото искате.

— Имате ли малко време?

— Да.

За него цялото й време бе свободно, колкото би пожелал. Тя се озова заедно с Итало в Мейфеър — игрален клуб, където кракът й никога не бе стъпвал.

— Имате ли късмет?

Беше играл в продължение на два часа, забравяйки напълно за нея, впил очи в картите, които крупието раздаваше. Като че ли тук го познаваха. Сумите, които Анджела хвърляше на зеленото сукно, бяха достатъчни една студентка да преживее цяла година. Банко!… Банко!… Банко!…

— Спечелих единадесет хиляди лири. Вие ми носите щастие. Сега ще делим наполовина!

— Но вие сте луд!

— Това са само хартийки!… Ето, вземете! — Той се опитваше да напъха в чантата й огромен пакет банкноти, който бе разделил на две, на око. — Не правете истории за нищо. Ако бях загубил, нямаше да се поколебая да ви изпрося пари за бензин. Аз съм по-обикновен от вас. Е, да или не?

Сцената се бе разиграла пред вратите на клуба. Тя го погледна изпитателно, за да улови в думите му подигравка. Той просто изглеждаше възбуден.

— Наистина ли не искате?

— Не.

— Но това е вашата част. Сигурна ли сте?

— Да.

— Толкоз по зле. Хей…!

Някакъв просяк се беше приближил до тях. Със свито сърце Анджела бе видяла Итало да му напъхва в ръцете огромния куп банкноти. Просякът, челюстта на когото беше увиснала от изненада, се отдалечи, крепейки с две ръце шапката си, пълна до ръбовете с неочакваната манна. Анджела се беше вмъкнала в автомобила с подгъващи се крайници.

— Когато се разделям с нещо, то е завинаги.

Тя беше достатъчно развълнувана, за да може да отговори. В нейната стая се пазеха празните бутилки от кока-кола и когато се събираха достатъчно, тя ги занасяше на сладкаря, за да може да си купи цигари с получените пари. Тя го намрази заради този жест и напъха по-надълбоко в чантата си четката за зъби.

— Сърдите ли се?

— Да. Вие се подигравате с мизерията!

Смехът му бе прозвучал свежо, спонтанно, с нотка на забава.

— Може би трябва да попитате за мнението ми, преди да ме съдите така категорично.

— Искам да се прибера у дома.

— Добре. Само не забравяйте, че все още имате право на половината от печалбата ни. Искате ли я?

— Не — процеди през зъби тя.

— Както обичате… Ще ви помоля да ме извините за момент…

Той бе разделил на две останалата част от парите, после бе поставил половината на седалката и с другата беше слязъл от колата. Готова да се разплаче, Анджела го беше видяла да се приближава до някакъв цветар, който се готвеше да влезе в клуба с ръце, пълни с рози. Итало се беше върнал, държейки в ръка червена роза.

— Ще приемете ли едно цвете?…

Тя не бе отговорила.

— Половината? — учтиво каза Итало. Той разкъса внимателно розата на две и я подаде галантно.

Тя се направи, че не вижда. Той я постави върху коленете й и потегли.

— Всъщност — подхвърли той с небрежен тон, когато потеглиха, — тук има още малко пари от спечелените в казиното. Както знаете, половината е ваше. Искате ли я?

— Вие мислите, че това е весело?

Той направи две нови пачки, после й подаде едната.

— Да или не?

Тя вдигна рамене и извърна главата си. Итало натисна бутона, който автоматично отваряше страничното стъкло. Парите отлетяха, грабнати от скоростта и вятъра.

— С риск да стана досаден, напомням ви, че половината от печалбата ми е ваша. Искате ли я?

Тя се изправи и погледна право пред себе си. Предложените банкноти поеха пътя на другите. В ръката му останаха две банкноти по една лира. Когато спряха пред дома й, той протегна едната.

— Това е вашата част. Искате ли я?

Тя потърси дръжката на вратата. Той нави банкнотата, запали я и поднесе огъня към цигарата си.

Тя не беше отворила уста по време на пътуването и сърцето й се разкъсваше от претърпяното унижение и необяснимото желание, което мозъкът й се стараеше да крие по-надълбоко.

— Ще ми помогнете ли? — попита тя, сочейки вратата. — Искам да изляза.

— Веднага. Анджела… Остана последната… Искате ли вашата половина?

Той скъса банкнотата на две.

— Моля ви да ми отворите вратата!

Итало направи две топчета от единствената банкнота, останала от единадесетте хиляди лири, и ги хвърли през прозореца.

— Явно е, че не обичате да делите нищо…

Той заобиколи колата и й помогна да слезе.

— Лека нощ.

— Лека нощ.

Още нищо не беше загубено. Те бяха един срещу друг, не можейки да откъснат поглед един от друг. Тя първа се обърна и си тръгна. Той не направи никакъв опит да я задържи. Анджела тръгна с решителни стъпки по стъпалата на фамилния пансион, после се забави, след това още и още, докато се спря окончателно, за да се обърне бавно.

Итало Волпоне се бе облегнал на вратата на автомобила си, цигарата му бе замръзнала в ъгъла на устните и само огънчето се червенееше. Видът му бе сериозен и замислен. Когато я видя да слиза към него, сякаш несигурно, той не направи нито крачка към нея. После я изчака да се приближи.

— Ключовете ли сте си забравили?

— Не.

— Бихте ли ми направили една услуга?

— Да чуем първо…

— Нямам нито стотинка — каза той, правейки усилие да се усмихне. — Рискувам да ме приберат в дранголника за скитничество. Може ли да ми услужите с петдесет пенса?

— Нямам толкова — беше отговорът й.

Те паднаха в обятията си, без да могат да разберат кой от двамата първи е направил крачката. Това не беше целувка, а сближаване, като всеки от тях усещаше другия, всичко бе казано помежду им, без да е произнесена нито дума.

Итало я погали по косата с тих смях.

— След като не пожелахте да си приберете парите, всъщност какво искате?

— Вас.

След това, докато той наемаше квартира в Дорчестър, тя не беше пожелала да го предупреди. За първи път в живота си лежеше гола в леглото на мъж. Бе успяла да запази мълчание. Нейните приятелки често бяха повтаряли, че мъжете са ужасни с девствениците. Тя бе стиснала зъби, докато той я обладаваше, отнесена от една вълна на страдание и удоволствие. Никога не бе си помислила, че на света съществува нещо подобно — едновременно ужасно и сладко.

След това бе загубила съзнание…

— Не исках да ти го кажа…

— Но защо?… Защо?…

— Беше ме страх, че може да се откажеш… О, Итало, така те желаех!

На другата сутрин тя не отиде на лекции. Следобедът мина, без да се появи в библиотеката. Вечерта дойде, а тя все още се намираше в леглото. Той беше непрекъснато в нея, буквално. От време на време някакъв прислужник оставяше в хола закуски и фини вина, прозрачни и студени като езерна вода. Сутринта те продължиха да се любят. На обяд решиха да не мърдат от леглото. На следващата нощ спаха само два часа.

Следобеда на третия ден, връщайки се от банята, Анджела каза:

— Не знам дали е нощ или ден. Вече не си спомням името си…

После влюбено се беше отпуснала на гърдите му. Той постави ръка под брадичката й, като я повдигна нагоре с нежност.

— Ще ти кажа името ти… Ти се казваш Анджела… Анджела Волпоне.

Те направиха сватбата петдесет и осем дни по-късно в Ню Йорк. Дженко, братът на Итало, подари на младоженката диамантена гривна, чиято стойност не подлежеше на измерение. Празникът стана в хотел „Пиер“. Бяха дошли стотици гости. На въпросителните погледи на Анджела Итало отговаряше с весело примигване. Когато се нанесоха в огромния апартамент на Парк авеню, тя не можа да се въздържи да не възкликне:

— Господи, откъде взимаш пари за всичко това, за такъв разкош?

— Дженко и аз се занимаваме по малко… Плодове и зеленчуци на едро… Не се справяме зле…

Понякога у тях се организираха покер-парти с приятели на Итало. Всички демонстрираха висок респект към нея. По малко в главата й изкристализира една идея, която не смееше да произнесе. Една вечер, не можейки да се въздържи, тя постави въпроса полу на шега:

— Итало, кажи ми, моля те, ти гангстер ли си?

Той си придаде трагичен вид, тръшна се в един фотьойл и започна да стреля във въздуха, изобразявайки с ръката си пистолет.

— О, ужас, какъв ужас! Да, признавам си! Аз съм ужасен човек! Нарязвам на парченца малки дечица и ги ям сурови с краставички и горчица! Не ме предавай на полицията, умолявам те!

И двамата се посмяха на тази шега. Но предната вечер, когато Франческа се строполи, крещейки от мъка, узнавайки за смъртта на своя съпруг, от устата й се беше откъснала тази ужасна фраза: „Знаех, че ще го убият! Сега ще убият и твоя!“.

Анджела потрепери… Този вик още ечеше в ушите й. Изведнъж се почувства сама и изгубена в огромния апартамент. Звънецът издрънча. Беше изпратила Фиорентина, прислужницата, за вестници. В същия момент телефонът иззвъня… Сърцето й заби силно… Итало! Тя вдигна слушалката.

— Анджела!

— Итало!

Звънецът се чу отново на входната врата. Анджела каза бързо:

— Почакай, любов моя! Фиорентина звъни! Сега ще се върна!

Остави слушалката и забърза към вратата. Като че ли Итало викаше нещо… Анджела рязко отвори вратата. Без да погледне към Фиорентина, забърза към телефона. Изведнъж ръката й се намери в желязно менгеме. Очите й се напълниха с ужас, когато видя двама мъже, приличащи си като близнаци с онези, които идваха у тях да играят покер. Само че лицата на влезлите бяха непознати за нея.

— Госпожа Волпоне? — учтиво попита този, който държеше ръката й. — Съжалявам, че трябва да ви обезпокоя, но трябва да ме последвате. Един човек желае да разговаря с вас.

Опитвайки се да овладее обзелия я страх, Анджела се помъчи да освободи ръката си. Напразно! Сякаш я бяха стиснали гигантски клещи.

Когато се опита да изкрещи, този, който досега мълчеше, постави ръка на устата й. В същия момент дулото на пистолет се заби в ребрата й.

— Без номера, госпожа Волпоне… Ние не ви желаем злото. Скоро ще се върнете у дома си…

Странен вкус на метал се прокрадна в устата на Анджела. Под давлението на внезапния шок краката й се подгънаха и тя загуби съзнание.

Докато единият мъж я крепеше, другият внимателно постави слушалката на мястото й.

 

 

След това, което му се случи, Омер Клопе желаеше да потъне вдън земя. Забравяйки, че е с кола, той напусна Гросмюнстер пеш, бродейки по улиците напосоки, без да знае накъде отива, без да посмее да погледне никого в очите, мъчейки се да скрие от паметта си кошмарната сцена. Трябваше да се съвземе, да бъде сам, да се опита да разбере какво беше накарало Инес да демонстрира голотата си пред събранието на старейшините и представителите на синодалното събрание.

Омер напразно се мъчеше да обясни на присъстващите с безразличие, че тази черна гигантка е позната на дъщеря му и той я е виждал само веднъж в живота си… Тя, изглежда, заслужаваше съжаление за този акт на внезапна лудост. Всички неохотно се бяха съгласили, влагайки много фалш в съчувствията си. Една от представителките на нежния пол беше предложила да извикат полиция, за да прибере „болната“ — тя беше настояла на тази дума — в най-близката психиатрична клиника. Тази сцена, която се беше разиграла пред тях, рискуваше да се повтори на улицата, пред бременни жени или деца, които можеха да бъдат травматизирани за цял живот. „Но не колкото и аз!“ — мислеше Омер, без да знае къде да се дене от срам.

Като промърмори някакви извинения, той ги помоли да свършат службата без него, докато предупреди властите относно страдащата нещастница. Дали му бяха повярвали?

Те продължиха, сякаш нищо не се беше случило. Обаче подозрителните им погледи го преследваха до вратата на криптата.

Клопе вдигна глава и забеляза, че по навик бе поел към дома си. Само това липсваше! В апартамента вилнееха сега агресорите, повикани от собствената му дъщеря.

Той зави надясно към банката. Имаше чувството, че минувачите го гледат, прочитайки в очите му колко бе виновен. В техните погледи сякаш имаше безапелационна присъда. Апартаментът му бе затворен за него, улицата — враждебна, на никого не можеше да се довери, докато чака скандалът да избухне, единственото му убежище оставаше личният кабинет. Там можеше да се скрие, за да преглътне горчивия хап.

Той не можа да се изплъзне от бдителния поглед на Марджори.

— Отвсякъде ви търсят, господине!

Омер я погледна с бялото на очите.

— Няма ме.

— Господине…

— Няма ме за никого! Излезте!

Тя направи познатата му гримаса, означаваща неразбиране на душата й, и наранена гордост.

— Нека да не ви угодя, господине, но човекът настоява… Въпросът е на живот и смърт за вас!… На трета линия… Каза ми, че е от страна на Инес и че вие ще разберете… Щях да си запиша…

Тя се отдалечи със стиснати устни, поразително наподобяваща настръхнала кокошка. Дали вече знаеше?…

Треперейки, Клопе натисна бутон номер три.

— Да? — Той опипа възела на вратовръзката си.

— Това, което ви се случи с Инес, е само предупреждение. Съвсем по приятелски. Неприятно за един човек с вашето положение. Предположете, че се разчуе из фала!…

Омер стисна зъби, познавайки гласа на Итало Волпоне. Първият му жест бе да затвори. После се въздържа. Трябваше да разбере.

— Инес е малко странна, нали знаете… Способна е да се похвали навсякъде… Вече й попречих да сподели случилото се с вашата жена…

— Какво искате — процеди с метален глас Клопе.

Гласът насреща до този момент беше внимателен, изведнъж придоби познатата агресивност.

— Вече говорихме! Ако утре по това време всичко не бъде уредено, неприятностите ви тепърва ще започнат!

Клопе въздъхна, преглътна слюнката си и сухо изрече:

— Вървете на майната си!

Под натиска на чувствата си, за първи път в своя живот, той бе произнесъл ругатня.

 

 

След като инспектира кухнята, Луи Филипон направи гримаса. Той си каза на глас: „Това не е кухня, а изложба на домакински електроуреди“.

После погледна към бригадата си.

— На война като на война! Ще работим с каквото разполагаме. Отворете касите.

Беше предвидил всичко необходимо в тази авантюра. Три тежки каси, пълни с пособия, го бяха преварили в Цюрих. Двама от помощниците му разтвориха капаците им с помощта на дълги клещи.

— Господа, готови ли сте? — попита Филипон.

— Да, господине.

— Добре. Ножове за обезкостяване?

— Тук.

— Резачка за лук?

— Да.

— Шпатули за риба?

— Да.

— Специални ножове?

— Да.

— Лъжици за разбъркване?

— Да.

— Кухненски вилици?

Мълчание, последвано от потракването на метал в метал.

— Повтарям — нетърпеливо повиши глас Филипон. — Кухненски вилици?

— Намерих ги!

— Игли за зашиване?

— Да.

— Сатъри?

— Тук са!

— Марля?

— Да.

— Преса?

— Да.

— Разбивачка?

— Да.

— Дървена шпатула, миксер, крива лъжица?

— Тук са.

— Много добре… много добре — доволно кимна Филипон. — Кирил?

— Професоре?

— Извади материала от каса номер две и го номерирай поред.

— Добре, професоре…

Помощникът му се наведе над касата и започна да вади инструментите един по един, повтаряйки на глас:

— Тамиз, мандолина, тиган… дъска за рязане…

Филипон го прекъсна, за да изпита за последен път Валентин, най-младия член на бригадата:

— Валентин, след като обичаш музиката, обясни ни какво е мандолина?

Младежът, който беше на малко повече от четиринадесет, почервеня от удоволствие, радостен, че ще може да покаже знанията си. Той започна като на молитва:

— Мандолината е нож-робот с регулиращо се острие…

— За какво служи то?

— За рязане на тънки филийки, професоре.

— На какво?

— На зеленчуци за градинарска супа, на картофи чипс…

— Добре… добре!… Кириле, продължавай!

— Тенджери, плоча за пържене… Вакуумна тенджера… китаец.

— Валентин?

— Професоре?

— Китаец?

— Китаец е металически гевгир. От тънка стоманена мрежа… За сосове, подложки, бульони…

— Отлично! Ако продължаваш така, ще направя от теб един първокласен майстор на сосовете!

Останалите одобриха сервилно с кимане малкото отклонение на шефа си.

— Люк, подправките!

— Нито една не липсва, шефе! Копър, тим, мента, магданоз, градински чай, розмарин, карамфил, дафинов лист…

С жест на ръката, типичен за командирите, когато искат да вземат думата пред войските си, Филипон го прекъсна:

— Много от вас се питат какво правим тук, в Цюрих… Ще им отговоря… Тук сме, за да атакуваме! Няма да пропусна нищо! Нито ще толерирам каквото и да е! Вие сте посланици на чужда земя на голямата, велика френска кухня. Ще ви преценяват, ще ви критикуват, ще ви провокират… Въпреки че на тази вечеря всичко ще бъде наопаки, искам да бъде превъзходна! Направете ми тази чест, направете тази чест на мадам Филипон, която за нещастие беше принудена да бди над къщата майка. Бъдете достойни за „Добрия клюн“! А сега на работа.

Всеки зае поста си сред движещите се вълни от дъски за рязане, тенджери и тигани. Малкият Валентин ръгна с лакът Кирил. Посочвайки с възхищение шефа им, той прошепна:

— Вярно е, че е досадник, но как хубаво говори!…

 

 

Както и да се развиеха събитията по-нататък, войната между Габелоти и по-малкия Волпоне изглеждаше неизбежна. Задържайки Моше Юделман и взимайки като заложница Анджела Волпоне, Габелоти окончателно прекъсна мостовете, свързващи двете фамилии. И без това щеше да породи неизбежен проблем пред останалите четири нюйоркски фамилии.

Според Моше Итало сам се беше обявил за новия капо на фамилията Волпоне. Как можеше той да се надява на милосърдието на членовете на мощната Комисионе с неговото буйно минало? Ако въобще се появи… Неговото внезапно изчезване от хотела не вещаеше нищо добро за Габелоти. Имаше две възможности: или беше разбрал, че банката ще остане затворена за него и е длъжен да се прибере в САЩ с подвита опашка, или беше успял да сложи ръка на двата милиарда на Синдиката. В този случай и човекът, и парите щяха да бъдат трудно достижими.

Най-отчайващото нещо за дон Еторе бе, че трябваше да чака още дълго, преди да си изясни ситуацията. Според разликата в часовете в Ню Йорк щеше да бъде три часа през нощта, когато банките в Цюрих щяха да отворят вратите си. Какво ли ще му отговори Клопе, когато чуе номера на сметката?

Той отвори минихладилника, замаскиран под дървено пано в стената, и за да успокои нервите си, измъкна няколко филии меден хляб, бутилки бира и пакет масло. После машинално намаза с масло няколко хапки и веднага ги погълна. Без да е жаден, но с настървение погълна своята трета бутилка с бира. Да чака, без да знае, за него бе равносилно на бавно побесняване.

Събитията следваха своя курс, без той да може да ги промени или да се намеси. Мерките, взети срещу Волпоне, не бяха кой знае колко силни, в случай че този мошеник вземеше решение да изчезне с двата милиарда. Колко ще тежат двата живота — на един съветник и на една законна съпруга, ако от другата страна на везната се поставят двата милиарда?

Малко преди това Томас Мерта и Франки Сабатини му бяха съобщили, че Анджела Волпоне ги е последвала „без истории“. Той им бе поръчал да не я докосват. Що се касае до Юделман, Габелоти бе отишъл дотам, че помоли Симеоне Феро, неговия ангел пазител, да му прави компания и да задоволява исканията му незабавно. Еторе уважаваше съветника на фамилията Волпоне. Но маркирайки верността си към Итало, Моше беше подписал смъртната си присъда: бе заложил на лошия кон.

За да намали спазмите, породени в коремната кухина вследствие безпокойството и отчаянието, Габелоти погълна нови две бутилки бира. Резултат обаче не последва. Стомахът му се разбунтува и той едва успя да задържи няколко оригвания. За да го успокои, Еторе погълна четвърт филия, намазана с масло.

Как можеше да го убеждават, че Мортимър ще има смелост да го предаде? Той преряза със зъби половин филия и я изгълта, без да дъвче. Та О’Брайън се страхуваше от всичко. Най-много от него — Габелоти. Когато смръщваше едната си вежда, Габелоти с удоволствие виждаше дребничкия човек да се смалява още повече.

Той погълна наведнъж последното парче хляб с масло, после се задави, закашля и бе принуден да се подпре на стената със зачервено лице, за да си поеме дъх и да не се задуши. Неговият антураж беше останал в кабинета му, тъй като той не можеше да понася повече смутеното мълчание на хората си. Прегънат на две, Еторе отвори нова бутилка бира. На вратата се почука.

— Да! — извика той с мъртвешки глас.

Анджело Барба показа предпазливо главата си:

— Не се ли чувствате добре, дон Еторе?

Още невъзстановен от кашлицата, Габелоти му направи знак с ръка да каже какво иска.

— Пакет за вас. Изглежда е от Швейцария…

Кашлицата на Габелоти секна изведнъж. Той погледна Анджело през просълзените си очи.

— Кой го донесе?

— Куриер от летището.

— Дай го!

Еторе предпазливо пое малкия, внимателно опакован с бежова хартия колет. Отгоре бяха отпечатани името и адресът му. Нямаше следа от име на изпращача. Липсваха марки и пощенски печат.

— Откъде знаеш, че е от Швейцария?

— Току-що е пристигнал със самолета от Цюрих. Куриерът ми каза.

Габелоти претегли на ръка колетчето. Беше много леко, за да съдържа някаква клопка. Въпреки това Еторе небрежно го подаде на Анджело Барба.

— Отвори го. Нещо ми влезе в кривото гърло…

Той се обърна и се отдалечи на подходящо разстояние, близо до хладилника, поставен до главата на леглото му. После коленичи да търси бира, съзнавайки, че в случай на експлозия леглото ще го запази от евентуални хвърчащи предмети. Разклащайки бутилката под леглото, Габелоти промърмори:

— Сигурно е някакъв номер на Рико Гато…

В стаята се чу шумът на разкъсваната хартия. Еторе инстинктивно се наведе още надолу, доколкото му позволяваше големият корем.

— Е, какво? — промърмори той недоволно, без да променя позата и положението на тялото си.

— По дяволите! — възкликна Анджело.

— Какво?

— Елате да видите, дон Еторе…

Габелоти най-после се изправи с бирата в ръка: ако нещо трябваше да експлодира, досега да бе свършено с тях.

— Отвори ли го?

Анджело се приближи и му подаде отворения пакет. Без да го поема с ръка, Габелоти с изненада погледна часовника, който обгръщаше втори, по-малък пакет. Формата и големината на последния бе като кокоше яйце. Барба машинално го поднесе към ухото си.

— Часовникът върви…

На гривната на часовника висеше съобщение, написано с печатни букви: „СПОМЕН ОТ ЦЮРИХ“.

Анджело смъкна хартията, която беше покрита с печати, надписи и рисунки. Разяждан от любопитство, Еторе го грабна от ръцете на Анджело, разгъна го и видя в ръцете си кибритена кутия, която постави внимателно върху масата.

Върху хартията, фиксирана с кламери, се виждаше фотографията на Рико Гато. Всъщност това бе първата страница от паспорта му. Габелоти прочете: „Енрико Гато — агент по недвижимо имущество — 256, Вашингтон авеню — Маями“.

Барба и Габелоти размениха в тишината погледи, пълни с разбиране. Изоставяйки всяка предпазливост, Еторе вдигна кибритената кутия, върху която имаше печат на известна електронна фирма от Цюрих, и бързо я отвори.

Върху тънък пласт от памук, осеян с кафеникави петна, лежеше малко парче кърваво месо, съсиреците на което издаваха сладникав мирис. Преодолявайки отвращението си, Еторе Габелоти погледна отблизо. Беше човешки език.

Езикът на Рико Гато.

Бележки

[1] Аз също съм италианка (ит.). — Б.пр.

[2] Откъде? (ит.). — Б.пр.