Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Out, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Еми (2015)

Издание:

Пиер Рей. Аут

Френска. Първо издание

ИК „Тренев & Тренев“ ООД, София, 1992

Редактор: Иван Тренев

Художник редактор: Лили Басарева

Коректор стилист: Лилия Вълчева

Графично оформление: Стефан Узунов

ISBN: 954-060-012-X

История

  1. — Добавяне

16.

— Какво ти е? — Химене запита Клопе. — Видът ти е съвсем смешен…

Тя остави роклята си, която преглеждаше, и сложи ръка на съпружеското рамо.

— Заради Ренате ли?

Омер я потупа по ръката, но погледът му оставаше далечен и отсъстващ.

— Искаш ли чай?

Той направи знак с глава, че не иска.

— Не се безпокой… Знам, че това е трудно изпитание за един баща… Един труден момент за преодоляване… Погледни ме…

Тя го хвана за брадичката и я повдигна нагоре.

— Усмихни се.

Устните на Клопе механично се разтвориха, разкривайки две редици безупречни зъби.

— Обичам, когато се усмихваш — мило каза Химене.

Преди четири часа Омер се намираше в кабинета на Аугуст Щрол. Единствен той беше изтърпял физическо насилие. Въпреки това той беше този, който приведе в съзнание зъболекаря с помощта на едва крепящата се на крака Ингрид. Професорът веднага изпадна в нервна криза, в която сълзите се смесваха с протести.

— Те ме насилиха, господин Клопе! Аз не исках! Това е ужасно! Върху гърлото на Ингрид беше допрян бръснач… Никога няма да си простя това, никога!

Парадоксално, но психическото сгромолясване на двамата зъболекари възвърна силите и волята на банкера. Подсъзнанието не лъже никога — сякаш случайно наум му дойде познатата фраза: „Стискай зъби“.

В същия момент той разбра, че това е невъзможно. По-точно, защото нямаше зъби. Ужасяващият вкус на кръв нахлу в устата му, един съсирек, залепил се на горната челюст, предизвика повдигане. Инстинктивно той измъкна с върха на пръстите си тази чужда мека топчица, която представляваше част от жизнената му течност. Незабавно кръвотечението изби като гейзер.

— Погрижете се за мен, идиот такъв, вместо да хленчите!

Той разтърси бясно Щрол. Професорът сякаш се събуди.

— Седнете… имате право… да се погрижа… ще се погрижа за вас… Ингрид! Компреси… Кръвоспираща инжекция…

Професионалните му рефлекси се възвърнаха бавно, сякаш причината за това бе държането на банкера, което го бе екзалтирало със своята решителност.

— Дъщеря ми се омъжва тази нощ — каза Клопе. — Искам да посрещам лично гостите си. Вас също. С всичките си зъби.

Въпреки ужасното шипене на гласа му Ингрид и Аугуст разбраха смисъла на думите му. Те размениха страхливи погледи: на живо, върху разкъсаните венци, беше ли възможно да се постави временна протеза?

— На работа! — окуражи ги Клопе, опитвайки се да се усмихне, разтваряйки челюстите си, но това само доведе до демонстрация на отворените рани, заобикалящи изранените венци.

Операцията трая три часа. Професорът и съпругата му надминаха себе си. По различни мотиви нито един от тях не направи никакъв коментар на агресията. Клопе поради това, че знаеше причините за нея. Аугуст и Ингрид, защото бяха още под въздействието на преживяното, неизживели психическия шок. Когато банкерът с почистено лице се погледна в огледалото, човешкият му образ се беше възвърнал отново. Челюстите му бяха украсени с двойна редица зъби. Разликата бе само, че това не бяха неговите собствени.

— Незабавно ще се оплача в полицията — заяви Щрол.

Омер го погледна изучаващо.

— Направете го, ако желаете, това е ваше право. Но за момента ви забранявам да намесвате моето име.

— Но защо? Защо…

Клопе замалко не отговори „Банкова тайна“, но в последния момент се въздържа. Той взе подадените му от Ингрид хапчета, дезинфекциращи и заздравяващи средства, и кимна за сбогом с глава.

— Ще се видим тази вечер. Поздравявам ви с отлично свършената работа.

Думите му бяха толкова неподходящи за момента, че Щрол едва сдържа сълзите си. Той интимно хвана китката на банкера.

— Господин Клопе…

— Знам… знам… До довечера.

Завладян от предстоящите болки, от борбата, която трябваше да води, за да ги изтърпи, с ясна глава въпреки погълнатите аналгетици, Клопе незабавно се върна в банката си, за да изпълни това, което бе решил да направи след сватбата на дъщеря си. Щеше да изпрати два телекса. Първия до Мелвин Бост в Детройт, да предупреди, каквото и да струва това, собствениците на „Бюти гоуст П9“ за опасностите, които го очакват, ако пилотират техните коли. Вторият — до Ерик Мортед в Южна Африка, директор на „Васенаарс Консолидейтид“: „Съгласен за финансирането на работите по обезопасяването на строежа. Изпращам незабавно кредити“.

Малко го интересуваше сега, че неговата банкова империя ще се срути. Важното бе да е начисто със съвестта си. Окончателно.

Под влияние на емоциите той бе решил да довери на Химене грешките си и цялата истина около последствията от тях. Прибирайки се у дома си, се бе подвоумил пред обстоятелството, че ще трябва да я въведе в неговата светая светих, в това, което беше лично негово преди четиридесет и осем часа, питайки се дали няма да я нарани сериозно с тези откровения. Имаше ли право да я намесва в тези тежки изпитания? Беше ли подготвена за това?

— Химене?

— Омер…

Пред огледалото тя пухтеше радостно, драпирайки роклята, която щеше да облече същата вечер. Чаените церемонии… пазаруването… празните приказки… изборът на една покривка…

— Трябва да ти кажа… — започна Омер.

— Обичаш ли парме? Извинявай! Какво искаше да кажеш?

Омер се отказа да говори. Челюстта го болеше ужасно.

— Нищо… нищо…

 

 

Мисълта го беше поразила. Беше скрита в един от ъглите на паметта му. На някакъв французин: Коктал или Како, или Кокто, той вече не си спомняше. Тя казваше: след като мистериите ни изненадват, по-добре ние сами да си ги организираме. Любопитното бе, че тя му идваше наум днес, без Габелоти да мисли, че някога може да я използва, за него това бе мисъл на един немощен. Групирани около него, със сериозни и загрижени лица, Кармине Кримело, Анджело Барба, Томас Мерта, Карло Бадалето, Франки Сабатини и Симеоне Феро мълчаха. Това, че донът не бе реагирал, след като членовете на една враждебна фамилия бяха ликвидирали двама командоси пред очите му, ги хвърляше във вцепенение. Силата на Синдиката беше в това, че никога не оставяше без отговор и най-малкото предизвикателство.

Тъй като всички знаеха този неписан закон, гледаха с четири очи, преди да го престъпят. Или дон Еторе се предаваше, или се страхуваше от Волпоне, или в ръкава му бе скрит някакъв таен коз. Всички тайно се надяваха на последното. Телата на двамата убити бяха дискретно евакуирани от сградата с помощта на екип командоси.

Бяха ги превозили с асансьора до подземния гараж. Там телата бяха натоварени във фургонетка. Фамилията Габелоти беше закупила тридесетина гробници в едно гробище в покрайнините на Ню Йорк. Когато някой загинеше от огнестрелно оръжие, както беше в по-голямата част от случаите, покойникът бе погребван, без да се изискват необходимите формалности: морга, аутопсия, полиция. Пазачите на гробището бяха сигурни, добре платени хора. Нощното погребение на някакъв непознат с нищо не смущаваше мирното им безгрижно всекидневие, далеч от градския шум, под тихия шепот на кедрите. Като добър сицилианец дон Еторе добре знаеше, че и най-страшният от неговите убийци държеше да бъде погребан по християнски, вместо да лежи забетониран в плоча и хвърлен в открито море. С тази негова деликатност авторитетът му сред подчинените нарастваше.

Той се усмихна мазно и се обърна към своя генерален щаб:

— Положението ви е известно — започна той. — Мортимър О’Брайън се е опитал да ни измами. Не знам дали е мъртъв, дали е жив и къде се намира. Моето мнение е, че нашият съдружник… — той замълча, за да прочисти гърлото си — нашият съдружник Волпоне му е видял сметката. Тук той е сгрешил. Тъй като в моите ръце тази отрепка щеше да проговори, гарантирам ви го! Надявам се, че нашите пари все още са блокирани в банката. Нито Волпоне, нито аз притежаваме номера на сметката. Бебе Волпоне е изпълнен с добри намерения. Но това не стига. Вследствие на това, за да завърши тази работа, която започва да намирисва, реших лично да замина за Цюрих.

Хората му се спогледаха учудено. Дон Габелоти мразеше да пътува. Тъй като целият свят идваше при него, защо бе решил да промени порядъка? Освен това неговата аерофобия беше често тема за шеги сред фамилията.

— Как ще заминете, с какво? — наслуки попита Кримело. Той сбърка, като прибави без зъл умисъл: — С параход?

— Я повтори — агресивно натърти дон Еторе.

Кармине Кримело, разбирайки, че е сбъркал, погледна към останалите. Никой не му се притече на помощ. Те обръщаха настрани погледи. Кармине, изоставен сам на себе си, реши да рискува:

— Нищо лошо не съм казал, падроне. Зная, че не обичате да летите със самолет… Това е всичко… — Той страхливо прибави: — Не сте само вие… Аз също не обичам да пътувам със самолет.

— За в бъдеще запази утешенията за себе си! А със самолет ще пътуваш утре!

Всички глави се изправиха.

— Аз също — прибави дон Еторе с решителен вид на самоубиец. — Естествено, не можем да пристигнем в Цюрих накуп. Анджело, Тома и Карло ще отлетят за Лион, Франция. Оттам ще вземете влака за Цюрих. Франки и Симеоне ще заминат за Милано и също с влак ще дойдат в Цюрих. (Той погледна кръвнишки.) Ще те взема в прегръдките си, за да те утеша.

Няколко усмивки, които угаснаха незабавно.

— Там ще се срещнете с хората на Волпоне. Първият, който направи алюзия за настоящите събития, ще го изпратя незабавно в Америка. Докато не си върнем парите, искам мир! Ще изисквам взаимно разбирателство!

— А после? — намеси се със сериозен тон Анджело Барба.

— После какво?

— След като си приберем парите?

— Винаги ще имаме време да разговаряме с дон Итало Волпоне.

Думата „дон“ той произнесе така, сякаш се избавяше от нахлулата в устата му храчка.

 

 

Всичко се проваляше. Анджела все още не бе намерена. Габелоти му слагаше пръчки в колелата, пазейки Юделман като заложник. Виторио Пицу се оказваше неспособен да предприеме нещо. Омер Клопе не се предаваше… За кой ли път Итало се прокле за липсата на контрол над себе си. Беше имал шанса да залови Мортимър О’Брайън, после бе провалил всичко. С малко търпение сега номерът на сметката щеше да е в ръцете му, номерът, който предизвика толкова убийства. Адвокатът не беше от класата на банкера. Сега Итало имаше само едно желание: да се върне в Ню Йорк и да подложи града на огън и кръв, докато не намери жена си. Но той се беше заклел да не напуска Цюрих, докато не си върне парите от операция „Аут“ със свои собствени сили. Ставаше въпрос за живота, за бъдещето и за честта му.

Зад гърба му се говореше, когато го сравняваха с Дженко: насилник, буен, невъздържан. Това действително беше в характера му. Но как не разбираха, че за да бъде такъв, причината бе в това, че брат му се беше родил преди него. Повече от баща Дженко се бе грижил за него, бе го изучил, възпитал, пазил от всички несгоди, вземайки решения от негово име, говорейки вместо него. С течение на времето, колкото властта на Дженко укрепваше, толкова Итало свикваше с мисълта да се уповава на него, да живее в сянката му. Защо трябваше да завоюва нещо, за което бе достатъчно само да го поиска? Защо да воюва, когато Дженко го правеше вместо него? Дженко беше този, който му беше дал умалителното „Бебе“. Итало, който не преставаше да обича и да се възхищава от брат си, дотолкова се бе слял с него, че накрая личността му се беше сляла с неговата. Победите му Итало считаше за свои.

Той бе започнал да намира себе си едва след като бе срещнал Анджела. Рамо до рамо с нея независимостта му се беше върнала. Той не беше повече нечий по-малък брат, но един истински мъж от главата до петите, готов на всичко, за да запази една жена. Беше опитал да обясни тази метаморфоза на своя по-голям брат, укорявайки го мило, че го е разтоварил от отговорност. Сега вече Итало искаше да поеме своята отговорност и да играе активна роля на различни постове във фамилията. Дженко го беше изслушал с внимание, без да каже нито дума.

— Не ти се сърдя за нищо, Дженко, но ти ми даде прекалено много обич. Имам чувството, че това ме задушава. Ти си твърде голям за мен, но аз съществувам. Искам да летя със собствени криле.

Беше ли го разбрал Дженко? Беше му разрошил косите, усмихвайки му се, сякаш беше дете:

— Сигурно си прав, Бебе, но не трябва да ми се сърдиш. Може би не съм забелязал, че си пораснал.

— Но аз съм на тридесет и осем години!

Дженко беше на четиридесет и шест, но когато Итало беше на десет години, брат му царуваше над десетки възрастни, членове на подземния свят, с които не се беше побоял да се срещне в схватка с оръжие или голи юмруци. Той доминираше над тях с интелигентността си, с чувството си за мярка и с полезността си. Нямате дори двадесет години, когато високопоставени личности от всякакви професии искаха от него съвет и протекции. Тези осем години бяха оставили между тях разстоянието между баща и син, между учител и ученик. За Дженко Итало винаги оставаше на десет години. Но сега и завинаги по-големият брат щеше да остане на четиридесет и шест, годините на смъртта му.

След повикването на Пицу Итало се беше върнал в моргата. Чиновникът отново бе отворил кутията, където лежеше кракът на Дженко… Итало остана дълго, молейки се пред тази част от тялото, оставяйки от очите му да текат горещи и горчиви сълзи. Постепенно го обхващаше жаждата за реванш.

После се завърна във вилата. Фолко управляваше колата. Те не бяха разменили нито дума през цялото време. Итало знаеше, че ще продължи делото на своя брат — единственият начин да отдаде почит и признателност към своя доброжелател, в знак на отплата за обичта му Итало се закле да бъде достоен за тежката корона, която му се падаше. Тежко и горко на оня, който се опита да му я отнеме. Но за да може да се противопостави на тези от Синдиката, трябваше да довърши това, което бе започнал: да принуди Клопе да преведе парите.

— Мисля, че ти заповядах да пазиш негърката! — каза сухо Волпоне на Белинцона.

Той констатира, че лицето на гиганта е покрито с кръвонасядания. Пиетро наведе виновно глава.

— Измамиха ни. Тя избяга.

Итало усети, че кръвта му се отдръпва от лицето. Инес трябваше да играе важна роля в бъдещите му планове.

— Братята й ненадейно ни нападнаха — прибързано обясни Ландо.

— Млъквай! Говоря на Белинцона!

Фолко Мори се мъчеше да остане невъзмутим, разглеждайки храстите в парка. Пиетро, неспособен да се оправдае, разпери безпомощно ръце.

— Казвай! — излая Волпоне.

— Бяха двама… — Гласът на Белинцона беше глух и изморен. Явно думите му излизаха с мъка от устата. — Не ги изпускахме от очи още щом влязоха… Пръстът ми беше на спусъка… Неговият също… Тогава…

— Тогава какво?

Белинцона втренчи поглед към върховете на обувките си.

— Не можах да разбера какво стана, падроне…

Думите му увиснаха във въздуха, срамът му попречи да довърши мисълта си.

— Измамиха ни…

— Двама гиганти… — намеси се Ландо.

— Един гигант с куршум в главата не е вече гигант, а е едно лайно! — избухна Волпоне. — Вие също сте две лайна! Двама тъпаци! Трябва ми тази негърка! Къде е тя?

Ландо и Пиетро дори не смееха да се погледнат. Безпокойството на първия беше видимо. Беше готов на всичко, само да не бе присъствал на содомизацията на Белинцона. По-ниският от двамата негри, този, който беше около два и двадесет, го беше предупредил:

— Защо да се докосваме до теб? Твоят приятел ще го направи вместо нас: той ще те ликвидира!

След като напуснаха апартамента на Инес, тази заплаха се беше настанила в мозъка му. Двамата не размениха нито дума относно техния неуспех.

— На вас говоря! — изгърмя Волпоне. — Къде е тя?

Те мълчаха.

— Ландо, изчезвай! Имаш задача за изпълнение! На твое място бих направил всичко, за да успея…

— Да, падроне…

В това унижено състояние какви бяха шансовете му да прелъсти дъщерята на банкера? Разбира се, ако успееше да се срещне с нея. Ако успееше да смъкне от лицето си нещастното изражение. Да се предположи, че тя ще го забележи и ще й хареса? Дори така да е. Трябваше духът му да е свободен, за да може да бъде силен сексуално. След като бе видял брата на Инес в действие, представите му за мъжка мощ бяха претърпели сериозен удар. Но той знаеше, че Волпоне няма да му прости втори подобен неуспех.

— Фолко, отивай на летището, претърси го! Не може да не ги забележиш, трима гиганти — това се вижда отдалеч! Пиетро, върви с него. Изчезвай или ще ти разкрася физиономията!

Белинцона се изправи тежко. Докато бъдеше жив, трябваше да съществува заедно със своето унижение. Единственото, което можеше да го успокои, щеше да бъде смъртта на неговите врагове от собствената му ръка. Пиетро почти съжаляваше, че Итало в гнева си не го беше застрелял като наказание за пропуска му. Той тръгна подир Фолко, който беше достатъчно тактичен, за да не му задава въпроси.

Отчаян от този нов неуспех, Волпоне забърза към телефона, за да позвъни в Ню Йорк: не можеше повече да остава в неведение за съдбата на Анджела. Страхът го задушаваше. Първите думи, които чу от устата на Виторио Пицу, бяха:

— Жена ви е у дома, падроне. Тя е добре. Ще ви дам Моше, за да ви обясни всичко.

Излизайки от Габелоти заедно с Анджела Волпоне, Виторио Пицу и тримата му лейтенанти, Юделман се бе питал дълго относно бъдещото си държане. Беше еднакво опасно да каже истината, както и да я скрие от Итало. Моше не беше повярвал нито дума от лъжите на Габелоти въпреки измислените заплахи, с които донът се бе опитал да оправдае отвличането. Дон Еторе просто ги бе затворил. Не за да ги опази, както бе декларирал с ръка на сърцето, а за да ги държи като заложници, за да подреже крилата на Итало. Отсъствието на реакция от негова страна след убийството на двамата му командоси в никакъв случай не доказваше примирение. Моше знаеше, че Габелоти никога не забравя и не прощава нищо. Просто донът беше предпочел на първо място двата милиарда пред незабавните репресалии. Сметките щяха да се уреждат по-късно.

Истинската опасност беше Волпоне. Безпокойството да не бъде приет сериозно усилваше тъмното му честолюбие. Все още беше слаб, неуверен, за да може да приеме ударите спокойно и да ги върне в подходящия момент. Юделман трябваше да борави с него, сякаш разминираше бомба. Тъй като все още не си беше изработил някаква тактика, Моше отправи гореща молба към небето и пое слушалката от Виторио.

— Всичко е наред, Итало, всичко е уредено!

— Къде е Анджела?

— Ще ти кажа всичко, Итало… Дължим на дон Еторе една голяма свещ! Без него…

— Какво?… Какви ги разправяш? — прекъсна го Волпоне.

— Габелоти ни измъкна от голяма опасност… Той е научил, че сме заплашени. Заради теб ни предложи гостоприемството си.

— Така ли?

— Да, Итало. Предложи ни гостоприемството си.

— На кого?

— На Анджела и на мен…

— Жена ми е била у тази дебела свиня? Той докоснал ли я е? Говори!

Юделман почувства, че част от увереността му го напуска.

— Цялата тази история е едно чудовищно недоразумение, Итало!

— А Дженко? Също ли е недоразумение? А О’Брайън? Ти правиш реверанси пред тази торба с мас, докато аз все още не знам дали той не ни е заграбил парите!

— Изслушай ме, Итало…

— Млъквай! Ти не знаеш нищо. Той получи ли езика, който му изпратих?

— Езикът?

— Езикът на един умник, който ни следеше още от Ню Йорк за сметка на твоя нов приятел. Езикът на Рико Гато! Изпратих му го увит в неговия паспорт! Къде е Анджела?

— У вас.

— Кой я пази?

— Четирима души под заповедите на Висенте: Джанини, Капо, Пици и Чифало.

— Добави още четирима. Ако й направят нещо лошо, ще те убия със собствената си ръка, Моше!

— Добре, ще ме убиеш! Мога ли да кажа една дума?

— Не. Ти сигурно не знаеш, че моите хора ликвидираха двама дюстабанлии?

— Швейцарски ли? — задъха се Юделман.

— Американски… Хора на Къркпатрик. Какво от това?

— Ох! По дяволите! Не може да бъде!

— Да. Банкерът все още не пада на колене! Цюрих гъмжи от полицаи и доносници! Не ми пука! А през това време моят съветник сключва договор с този боклук, който отвлича жена ми и убива брат ми!

— Това не е вярно! — разбунтува се Юделман. — Ти грешиш! Ако Габелоти беше виновен, той никога нямаше да ни освободи!

Моше прехапа устните си, но беше късно. Думите не можеха да бъдат върнати.

Волпоне изригна:

— Мръсна лъжлива свиня! Чу ли се какво каза?

Това беше катастрофа… Сега никакъв съюз не бе възможен.

— Окей, окей! — съгласи се Моше с уморен и безразличен глас. — Понеже искаш истината, ще я получиш. Аз се върнах тогава при Габелоти. Той не ми разреши да си тръгна. Заради теб, Итало. Той поиска да те потърся по телефона. Но ти си напуснал хотела и той се усъмни. Ти щеше да постъпиш по същия начин, ако беше на мястото му. Еторе изпрати двама пънко, за да приберат Анджела…

— Мръсник!

— Тази сутрин в пет часа той ми каза, че сме свободни. След като се извини, ни обясни защо е постъпил така. Според него искали са да отвлекат жена ти…

— Кой?

— Не знам. Той е поискал да ни запази. Каза, че сме съдружници и имаме общи интереси.

— И ти преглътна това?

— И още как? Още повече след историята с езика. Можел е да ни очисти! Тогава Пицу се появи, както си му наредил, с Алдо, Висенте и Джозеф. Те убиха двама от охраната на входа, което усложни още повече обстановката…

— Можеш ли да допуснеш, че аз ще позволя да затварят жена ми, без да се намеся?

— Не се намесвай повече, Итало. Умолявам те! Ти ми връзваш ръцете… Разбери, че Габелоти е в същото положение като нас… Той не знае нищо. Не може да сложи ръка върху парите.

Итало замълча. Моше разбра, че аргументът е натежал.

— Но защо? Защо, след като притежава номера на сметката?

— Не. По неизвестни за мен причини той не притежава номера. Парите ще си останат там… Итало, послушай ме… Дженко е мъртъв и ти ще станеш капо на фамилията. Ще бъдеш дон. Това не е изгодно за много хора. Ти си в устата на всички от Комисионе. Те не те искат. Те са против твоето минало, ти ги безпокоиш… При най-малката грешка ще те ликвидират. Не искам това, Итало! Ако ме слушаш, ще имаме шансове…

— Стига, мазнико! Габелоти никога нямаше да посмее да отвлича жената на Дженко!

— Точно така. Но твоят брат никога не е размахвал под носа му червен парцал. Щеше да го успокои, вместо да го плаши, както ти постъпи! Знаеш ли кой печели от нашите ежби? Банкерът! Твоят неприятел е не Габелоти, а Клопе. Ти не познаваш още тази сган. Това са легални бандити, по-лоши от кучета! Силни, упорити, порочни, мръсници… Далеч по-големи мръсници от нас… Те унищожават правителства, печелят войни, изпращат на дръвника ръководители на държави! Те са по-опасни от десет армии, взети заедно! Те царуват, парите са у тях, цялата земя е в ръцете им! Ако не им представим този проклет номер, няма да видим цвета на парите си! Трябва да се съюзим с Габелоти, да обединим силите си.

— Какво повече от мен може да направи това теле, след като няма номера на сметката? — попита агресивно Волпоне.

— Ще видиш заедно с него на място.

— Какво?

— Дон Еторе пристига утре в Цюрих. Идва, за да се срещне с теб.

 

 

Малка кръчма от страната на улица „Колизей“. Чистачките получаваха достъп до нея към девет сутринта, когато последните клиенти се осмеляваха да посрещнат дневната светлина, а музикантите започваха да прибират инструментите в калъфите. Тук царуваше миризмата на тютюнев дим, примесена понякога с лютивите изпарения на марихуаната, която любителите на куул джаза пушеха тайно в тоалетните между два барабанни удара и едно изхлипване на саксофона. Нормално клубът започваше да живее след идването на бармана, към шест часа следобед. Но днес в четири, в изкуствената нощ на неоновите светлини, докато улицата вибрираше от задръствания и от шума на анонимната тълпа, която се раздвижваше като мравуняк за всекидневието, барът звънтеше, сякаш кристал, подведен от небрежността на недоспалия музикант, който измъкваше жалните акорди на баса.

Джазмените сигурно бяха станали в три часа, за да репетират с нова певица, която трябваше да пее същата вечер. Освен бармана и басиста, и един висок и строен брадатко, още под въздействието на изпаренията от предната вечер, всички бяха черни.

— O.K., fellows — каза певицата. — Once more.[1]

Тя изпи глътка портокалов сок и атакува с нисък и дълбок глас музикалната фраза на „Лаура“, която бе прекъснала, за да покаже на китариста мястото, където трябваше да пласира своя акорд.

Музикантите с радост бяха приветствали тримата им приятели, които минаваха оттук, и най-вече двамата, които бяха известни в своята страна САЩ. По повод присъствието им те започваха да се разгорещяват, щастливи да предложат музиката си, знаейки, че приятелите им ще я изживеят със същата интензивност, все едно че те самите държат инструментите. Двамата младежи и момичето, и тримата красиви като богове, се бяха инсталирали с полузатворени очи, изтегнали с целия си ръст, с крака върху масата. Главите им бяха наведени назад, тактувайки заедно с певицата и инструментите, с помощта на пръстите на ръцете си с едва доловимо извиване на телата.

— Come on, Ines! — окуражи я певицата. — Come on and sing with me![2]

Роки и Куаку я окуражиха с усмивка. Инес се изправи с цигара в едната и с чаша в другата ръка, приближи се до миниатюрната естрада и започна да припява полугласно, отсичайки нотите и влизайки в акомпанимента без усилие, като истинска професионалистка.

Цюрих беше далеч… Бяха пристигнали в Париж само преди час. Тази вечер Куаку щеше да се завърне в Сакле, Роки щеше да хване самолета за Ню Йорк, а Инес щеше да замине за Лондон, където имаше достатъчно приятели. Това, че братята й бяха откликнали на зова за помощ чак от другия край на света, я беше изпълнило с неописуема радост. Тяхното присъствие я беше пречистило от мръсотията на последните три дни в Цюрих, сякаш нищо не беше се случило. Дори писмото, което й бе продиктувал Волпоне, я караше да се усмихва: тези неща не я касаеха вече. Не я интересуваше вече нито миналото, нито бъдещето. Това, което беше важно, бе настоящето, сега, веднага.

Тя намигна съучастнически на Роки и Куаку и с удоволствие започна да им демонстрира, че собственият й глас с нищо не отстъпва на гласа на една професионална певица.

 

 

Какво трябваше да стори, за да погребе най-добре живота си на момиче? Ренате докосна с пръст десетките рокли и костюми, с които бяха претъпкани гардеробите. Някои дори не бяха обличани. Тя бе щастлива, че ги притежава. Под внезапен импулс тя влизаше в магазина и купуваше нещо от Диор или Карден, сякаш това бяха пасти в сладкарницата. След това ги забравяше в някой гардероб, за да ги намери шест месеца по-късно и ги подари на Мануела — най-добре снабдената с модни артикули от всички видове в Цюрих прислужница. Що се отнасяше до Ренате, тя носеше едни и същи дънки от три години насам.

Тя спря избора си на костюм в синьо-лавандулен цвят с мъжка кройка. Облече го и се огледа в огледалото, правейки подходяща физиономия. Когато идваше моментът да изпълни това, което си беше обещала, желанието я бе оставило. Идеята внезапно й се стори идиотска. Защо трябваше да легне с един непознат няколко часа преди сватбата?

Опита се да анализира причината, която я бе накарала да хвърли това последно предизвикателство. Най-после я откри: този съвсем безкористен жест щеше да запечата верността, която бе решила да запази по времето, през което щеше да трае брачният съюз с Курт. Мадам Хайнц… Тя разменяше кон за кокошка. Никога не бе обичала своята фамилия — Клопе, която родителите имаха добрата идея да облагородят с едно приятно име — Ренате. Хайнц беше още по-лошо от Клопе. Ренате Хайнц… Тя повдигна рамене, запали цигара и постави в стереоуредбата старата плоча на Бийтълсите: „Yellow submarine“[3]. После седна на пода до стената и се замисли.

Мануела се появи. Прислужницата подсвирна от учудване.

— Как ви отива това синьо… Нов ли е?

— Стар като бедността.

— Ще се харесате на господин Курт…

— Не съм го облякла заради него.

— Аха! А за кого?

— Още не знам. Първият, който ме пожелае.

Мануела подреди една дузина кърпи на етажерката и се усмихна учтиво и смутено.

— Вие като че ли не ми вярвате — каза Ренате. — Ще направя най-абсурдното нещо преди моята сватба. Да, Мануела. Ще погреба моя ергенски живот.

— Момичетата също ли постъпват така?

— Откъде да знам? Сега ще разбера.

Мануела я погледна бегло. С господарката й винаги беше трудно да се разбере шегува ли се, или говори истината. За да не сгреши, тя винаги отговаряше със задаване на въпроси, които не се отнасяха до нейните задължения.

— Ще ми разкажете ли?

— Никога. Става въпрос за моя последен момински секрет. Имате ли писмо от Хулио?

— Да. Получих писмо преди малко.

— Добре ли е?

— Не особено… Изглежда, че ще затворят мината им.

— Защо?

— По съображения за безопасност.

— Сигурно е загрижен?

— Той? Да. Много. Печелеше добре там.

— А вие?

— Аз съм луда от радост! Откакто е заминал, непрекъснато го умолявам да се върне. Страхувам се.

И Ренате, и Мануела, и самият Хулио не знаеха, че „Васенаарс Консолидейтид“, диамантената мина в Ботсуана, в която Хулио работеше като помощник-майстор, всъщност принадлежеше на Омер Клопе, главен акционер на компанията.

— Но това не е всичко — прибави Мануела.

Тя събра целия си кураж, за да признае това, което искаше да запази за себе си още известно време:

— Ще имам дете.

— Ами! — възкликна Ренате.

— Бременна съм от четири месеца. Тази вечер го усетих как мърда в корема ми.

— Но това е чудесно! Трябва да спрете да работите!

— Имам време! — протестира Мануела, която досега мислеше, че Ренате ще започне да я укорява. — Мога да продължа работата чак до месеца преди раждането.

— В никакъв случай!

— Но вие като млада двойка ще имате нужда от мен…

— Ще взема някоя друга жена и ще запазя мястото ви. Мануела?

— Госпожице?

— Искате ли да ми направите голямо удоволствие? Бих искала да бъда кръстница на детето ви.

Мануела я погледна с очи, пълни с благодарност.

— Благодаря, госпожице…

— Не се тревожете, ако Хулио загуби работата си. Ще му намеря нещо тук, в Швейцария. Роклята ми огладена ли е?

— Не съвсем. Сега се връщам да я довърша.

Ренате смачка фаса в един от пепелниците. Колко бе обикновено, просто за другите всичко!… Тя се изправи, хвърли око към огледалото, мръщейки се, и прихна пред дяволитата идея, която мина през ума й: така както бе решила да погребе „ергенския си живот“, тя трябваше да се разходи по улицата, да закачи или да се остави да бъде закачена от първия мъж, който й хареса малко, и да го попита с най-пленителен глас: „Искате ли да се любите с мен?“. Дотук всичко беше отлично. Но ако мъжът отговореше: „Не“? Има телета навсякъде, дори в Цюрих.

Тя взе чантичката си и смеейки се, излезе на Белеривщрасе на среща с последната си авантюра. Дори не се наложи да ходи дълго. Първият човек, когото видя тук, беше той. Висок, строен, силно изразен латински тип, облечен безупречно с тъмен костюм, ушит с вкус. Връзката му беше от синя вълна върху безупречно бяла риза на фини райета. Беше се облегнал на металносиво открито купе „Бюти гоуст П9“. Тя го гледаше да се приближава, като че ли го бе чакала цяла вечност, сякаш тук имаха уговорена среща и само тя го знаеше. С разтуптяно сърце направи крачка към него, питайки се дали ще има куража да доведе докрай проекта си.

Когато достигна до него, Ренате се спря. Отблизо той бе красив, с костеливо лице, добре очертано, малко блед, с напрегнат поглед. Най-голямо впечатление й направиха ръцете му: фини и силни, поддържани, леко присвити върху каросерията.

— Как се казвате? — попита тя.

Устата му се разтвори в жестока усмивка.

— Орландо…

— Аз се казвам Ренате. Искам да се любя с вас.

— Аз също — отговори той.

Орландо отвори вратата на автомобила.

Бележки

[1] Добре, момчета. Още веднъж (англ.). — Б.пр.

[2] Хайде, Инес! Ела и пей с мен! (англ.). — Б.пр.

[3] Жълта подводница (англ.). — Б.пр.