Пиер Рей
Аут (19)

18.

Никой не можеше да се измъкне от „тараша“. В края на работния ден мъжете, наредени в индийска нишка, черни и бели, минаваха през обиск. Бяха опипвани навсякъде. Ако някой имаше щастието да се промъкне незабелязано покрай пазачите, рентгенът свеждаше успеха му до нула. Двама специалисти преглеждаха стомасите на работниците за евентуално погълнат диамант. Хулио беше слушал странни истории. Някакъв бял от германски произход бил успял да измъкне множество диаманти от територията на мината. Той ги увивал в дъвка, която след това опаковал в станиол от шоколад. Всъщност никой тук не е познавал лично този човек, но всички бяха слушали неговата история. Кой знае… Във всеки случай не Хулио щеше да бъде този, който щеше да си опита щастието. Дисциплината беше ужасна. Лагерът беше опасан с бодлива тел, по която течеше ток с напрежение 220 волта. Понякога сутрин намираха животни от джунглата електрошокирани на бодливата тел. Към обяд те бяха започнали да се разлагат, а към пет часа следобед изсъхваха напълно. На другата сутрин от тях не оставаше никаква следа. Другите техни събратя ги погълваха изцяло.

Стражата се състоеше от „арийци“ с ниски чела, грамадни колоси с ограничени умствени възможности, напълно лишени от чувство за хумор. Те самите държаха под заповедите си отряд негри, облечени в защитно облекло и каски, купени на разпродажба от американската армия някъде по света. Както и техните събратя по цвят пазачите бяха подписали също четиригодишен договор с дирекцията на мината. По този начин се оказваха свързани до смъртта си с управниците. В замяна на това Ерик Мортед, директорът на „Васенаарс Консолидейтид“, бе в състояние да уволни още при първото провинение чиновниците си. Освен с военния си вид черните пазачи се отличаваха от миньорите по зъбите, които те поддържаха наточени добре по подобие на Симба — лъва на джунглата — техния бог.

Някои работници спяха на територията на лагера. Други, които имаха семейства, можеха два пъти в седмицата да се прибират у дома си в предградията на Шукуду. Всъщност те преминаваха от един лагер в друг. Апартейдът беше стриктен. Черните живееха в гето, откъдето им бе забранено да излизат и да ходят в града. Ако някоя черна жена влезеше в сексуални връзки с бял и беше заловена, тя се осъждаше на сто удара с тояга и една година затвор. Що се касаеше до белия мъж, изложен на всеобщото презрение, той трябваше да заплати петстотин долара глоба и да прекара под карантина 30 дни в местната болница, където биваше подлаган на немислими прегледи и изследвания. Негрите, както е известно, са носители на всички видове венерически болести — какво от това, че те са им били донесени от белите! След като вечерта се спуснеше над Шукуду, неговите благородни граждани се напиваха в клубовете си с бира, облечени в безупречните си кремави костюми. За да отидат на кино — предната седмица бяха прожектирали „Доктор Живаго“ — всички обличаха смокинги. Всеки негър, заловен на улицата след полицейския час, биваше затварян незабавно и получаваше допълнителна порция жесток бой с пръчки.

Хулио беше ходил в града един или два пъти. Обстановката там го беше отчаяла. В баровете му бяха сервирали неохотно, показвайки му, че мястото му не е тук, а зад телените мрежи, с негрите. Той се беше върнал обратно, без да съжалява. Въздухът тук беше по-чист, камионът с проститутките идваше веднъж седмично, а писмата на Мануела му повдигаха духа.

— Какво държиш в ръката си? — попита го пазачът.

— Писмо — отвърна Хулио.

— Покажи го…

— Но ти не знаеш да четеш!

— Дай го!

Пазачът го смачка в ръката си, после му го подаде:

— Добре, изчезвай сега!

Единственият близък на Хулио беше Мануела. Майка му, напълно вдетинила се, беше настанена в клиника за душевноболни в околностите на Албуфейра. Той плащаше пансиона на старата всеки месец, макар че при последното му посещение в Португалия преди два месеца тя не можа да го познае. Сега Хулио беше утешаван и окуражаван от Мануела, която се безпокоеше за него. Той можеше да цитира наизуст цели пасажи от писмата й: „Не знаех, че работата ти е толкова опасна! Моля те, остави я!“. Последната дума беше подчертана два пъти. „Върни се, Хулио — казваше по-нататък в писмото си Мануела. — Ще останем още година-две в Цюрих… Господарката ми ще ти намери работа, която е по-спокойна…“ В Швейцария той беше работил като шофьор на богаташи, но носенето на ливрея и фуражка го дразнеше. Малката обява в „Суис“ гласеше, че в Ботсуана могат да се изкарват по 400 долара седмично! Мануела пишеше още: „Ще се върнем в Албуфейра. Като обединим усилията си, ще можем да купим нашето магазинче…“

Как бяха мечтали за този магазин! Нещо като смесен магазин, в който щяха да се продават както тютюн и цигари, така и произведения на сладкарското и галантерийното изкуство. Ако успееше да поработи тук още година, това щеше да е вързано в кърпа. Икономиите им щяха да са достатъчни за първата вноска. След като вземеха останалото на кредит, естествено, печалбите нямаше да закъснеят. Отначало той трябваше да поиска отпуск, за да се ожени за Мануела, преди тя да роди детето. Само още пет месеца! За нещастие слуховете в лагера относно затварянето на мината се разпространяваха бързо. Причината беше недостатъчната безопасност. За три месеца Хулио беше преброил шест мъртви негри.

Други казваха, че шефовете на „Васенаарс“ няма да затварят мината. Напротив, пробиването на шахтите ще продължи, като ще бъде предложена премия за риска при работата.

Малко преди Хулио да достигне до своята барака номер 11, сирената изсвири късо. От високоговорителя се чу някакъв глас:

— Всички да се съберат незабавно пред зданието на дирекцията… Повтарям…

— Какво ли ще кажат — заинтересува се неговият сънародник Жоао.

— Ела, там ще разберем — отвърна Хулио.

Няколко стотици черни и бели мъже се бяха събрали пред каменната постройка, която служеше още като счетоводство и каса. Върху терасата се появи самият шеф Ерик Мортед със собствената си персона. Той залепи устни към портативния високоговорител:

— Имам да ви съобщя три новини. Две добри и една лоша. Първо лошата: затваряме обекта!

В изненадващата тишина, която настъпи след това изказване, гласът му, необичайно деформиран от апарата, се повтори от ехото многократно: затваряме… затваряме… затваряме…

За всички присъстващи това означаваше тотална промяна на живота им. Завръщане в родината за европейците и прибиране на негрите в гетото, с една дума: безработица за всички.

— Сега добрата новина! Затваряме, за да построим един по-добър, по-сигурен обект. По мое искане собствениците на мината ни отпуснаха за тази цел четири милиона долара.

Мортед запази мълчание, за да позволи на тези въшльовци да преценят величината на тази сума. Само че за тях цифрата четири милиона беше нещо като наследника на Исус или планетата Марс…

— Тази сума ще бъде използвана единствено за вашата сигурност…

— Каква сигурност, след като си отиваме — обади се някой от тълпата. Черните пазачи напразно се мъчеха да го изолират.

— Точно така! — продължи Мортед, който искаше да се покаже демократичен, отговаряйки на един подчинен. — Щом като подобренията бъдат направени, мината ще отвори вратите си и вие ще бъдете наети отново.

— След като си събираме багажа, как ще се върнем?

Сега вече черните горили забелязаха смутителя. Някакъв италиански или френски въшльо. Те се втурнаха към него, за да го погъделичкат с електрическите си палки.

— Спрете! — заповяда им Мортед.

Пазачите се спряха нерешително.

— Разберете добре — смекчи тона си директорът, — компанията постъпва така със свито сърце. Сега всички ние губим. Собствениците губят пари, а вие сте подложени на рискове. Днес е 27 април 1977 година. Ще прекратите работа на 30 април вечерта. Мината ще отвори вратите си на 10 януари 1978 година. Всеки от вас ще получи заплата за два месеца като обезщетение. Тези, които ни декларират писмено желанието си да започнат работа след новото отваряне на мината, ще получат при завръщането си половината от своята заплата през тези осем месеца.

Мортед се изкашля, доволен, че е изпълнил нареждането на Омер Клопе. Телексът, получен тази сутрин, нямаше равен на себе си. Мортед беше потресен от това, че един банкер може да бъде толкова внимателен към своите работници. Той, ако беше на негово място…

Завърши речта си с едно треперещо: „На добър час! А сега на работа!“, и се скри в сградата, която разполагаше със собствена климатична инсталация.

Хулио и Жоао се спогледаха.

— По дяволите! — възкликна последният. — Какво ще правиш сега?

Хулио повдигна рамене с примирение. Преди всичко трябваше да предупреди Мануела за завръщането си в Цюрих. Той измъкна писмото й от джоба си, за да прочете още веднъж следния пасаж: „… моята господарка ще ти намери някаква спокойна работа…“. Беше написано черно на бяло. Хулио познаваше Ренате и знаеше, че Мануела я обожава. Само че дъщерята на банкера се беше омъжила предната вечер и сигурно имаше други проблеми за решаване, вместо да се занимава с него.

Той се върна замислен в бараката си. После извади хартия, мастило и писалка и наведен над масата от бяло дърво, започна да пише.

 

 

Доктор Мелън премери дискретно пулса на Габелоти.

— Как сте? Добре ли сте?

— Не… — изръмжа Габелоти с пресипнал глас.

Когато погледът му случайно попаднеше на някой илюминатор, Габелоти беше принуден бързо да затвори очи, за да преодолее овладяващия го световъртеж. Беше наложително да се съсредоточи върху списанието, което държеше в ръка и от което не можеше да прочете нито ред. Това беше напълно естествено — как можеше да забрави ужасяващите думи на командира на самолета: „Сега летим на височина тридесет и пет хиляди стъпки…“. При отлитането им от Ню Йорк доктор Мелън го беше натъпкал с успокоителни лекарства. Главата го болеше, а страхът му никак не беше намалял. За да запази достойнството си пред своите хора, а най-вече лично да възвърне двата милиарда долара, Габелоти беше принуден да получи своето въздушно кръщение на петдесет и четири години. Сгърчен във фотьойла си, трескаво стискащ облегалките, той си припомняше всички въздушни катастрофи през последните години. Парижкия ДС-10 — двеста мъртви… Един месец по-късно в Санта Крус де Тенериф, ужаса на ужасите — петстотин шестдесет и двама мъртви при сблъскването на два Джъмбо Джет — Боинг-747, подобни на този, с който летеше сега.

— Ричард…

— Дон Еторе?

— Не съм добре… Дайте ми още едно от вашите дяволски хапчета.

— Вече преминахте границата на дозата.

— Хич не ми пука!

— Както обичате…

Докторът позвъни на стюардесата, за да й поръча да донесе вода. Преди да посвети таланта си на стриктно подбраната клиентела, доктор Мелън беше работил три години в психиатрична клиника, в която бяха натъпкани всякакви разновидности шизофреници, маниаци и психопати. Габелоти за него беше като отворена книга. Докторът често се питаше: дали тази незадоволена жажда за власт у него не е следствие на полова немощ? За да бъде сигурен, той трябваше да зададе някои въпроси на Габелоти, но все едно беше да ги отправи към египетския сфинкс. Та нали сицилианецът му беше предложил дванадесет хиляди долара, за да му бъде гувернантка по време на полета! На тази цена той можеше да остави за три дни клиентите си в Ню Йорк.

— Сега по-добре ли сте, дон Еторе?

Съчувствието на Кармине Кримело отчая Габелоти. То го караше да чувства колко е беззащитен и нещастен.

— Махай се! — процеди той, без да го погледне, стискайки силно зъби.

„Консилиере“ не чака да го канят два пъти. Той пое по спираловидната стълба, водеща към бара под покрива на самолета. Неговият проблем не бяха самолетите, а автомобилите. Когато друг човек седеше зад волана, той се смръзваше от ужас, но тайният му страх беше, че ще умре от куршум.

— След като сте решили, вземете поне две хапчета, дон Еторе — предложи доктор Мелън. — Ще можете ли да заспите?

— Не мога да спя! Ще сънувам, че съм в самолет, и ще се събудя!

— Много добре казано! — изхълца, смеейки се, докторът. — Не се безпокойте! Ще бъдем в Цюрих след три часа…

— Преди това сигурно ще пукна!

За стотен път дон Еторе се убеди, че пликът за повръщане е на мястото си между картите и рекламните брошури. Да умреш, това можеше да се приеме, но да повръщаш пред всички!…

 

 

Химене се беше заела с всичко. Беше употребила всичките връзки на съпруга си, за да предотврати отнасянето на тялото на дъщеря й не в моргата, както искаха първите полицаи, които бяха пристигнали на мястото на катастрофата, а в тяхната резиденция на Белеривщрасе.

Телефонно повикване я беше откъснало от група приятели, които коментираха фамозното отлитане на Курт Хайнц. Както всички и тя се смееше на случилото се. Все още се смееше, когато някакъв анонимен глас й беше съобщил, че дъщеря й е катастрофирала тежко. Съвсем отмаляла, тя съобщи на ухото на съпруга си за постигналото ги нещастие. Без да се обадят на никого от гостите, те се втурнаха към указаното място, полудели от страх.

Омер получи първия шок, когато видя непознатата бюти гоуст. Вторият последва, след като видя тялото на Ренате, което полицаите не бяха помръдвали от мястото му. Дъщеря му лежеше със счупен врат, премазана от стоманената рамка на предното стъкло.

Малко по-късно се беше разиграла ужасна сцена. Макар че вече беше четири часът сутринта, по-голямата част от гостите, напълно пияни, все още стояха в салона, където им бяха сервирали вечерята. Някои вече пееха гвардейски песни, други весело си подвикваха от единия на другия край, а някои танцуваха около масите, гарнирани с празни бутилки, подобни на онези, които висяха от тавана. Внезапно пространството около тях бе запълнено със стенания и въздишки. Между широко отворените крила на вратата, която даваше достъп до необичайната обстановка, се появиха множество мъже в черно, които държаха носилката с тялото на Ренате, покрито с чаршаф. Гостите дори не мислеха да сторят път, дотолкова бяха хипнотизирани от псалма, който демонстрираше погребалният кортеж около останките от празненството. Начело на шествието с намокрено от сълзи лице се движеше Химене Клопе. Най-отзад със стиснати устни се влачеше Омер.

За да се достигне до стаята на Ренате, беше необходимо да се пресече целият салон. Едва носилката се беше скрила от погледите, и присъстващите започнаха да се измъкват навън на пръсти и изтрезнели, си казваха: „Има на света болки, които не могат да бъдат споделени с никого“.

В осем сутринта всичко, свързано с обличането на Ренате, беше привършено. Химене беше разбудила посред нощ директора на едно погребално бюро, който веднага беше изпратил четирима от най-добрите си специалисти. Сега Ренате почиваше в своето моминско легло със спокойно лице, толкова хубаво в смъртта, колкото беше и в живота. Нейната майка бе решила да я облекат в роклята с цвят на пушена риба, тази, с която трябваше да бъде на брачната церемония. В ъглите на леглото бяха поставени запалени свещи. Коленичили пред него, Омер и Химене плачеха беззвучно, стиснали ръцете си, неутешими в своята мъка.

Мануела се беше присъединила към тях, но победена от сълзите, се беше оттеглила в стаята си. Тя беше неспособна да понесе това мълчание, тази неподвижност на съществото, което й беше толкова скъпо.

В осем и десет Курт отвори вратата и влезе. Те дори не го погледнаха. Той коленичи до тях и започна да се моли.

Когато се беше върнал от аерогарата бесен от яд, че сам бе правил сватбеното летене с хеликоптера, по пътя го беше спрял полицейски кордон. Отстрани на пътя се виждаше металносиво купе, обърнато с колелата нагоре. Курт ненавиждаше мъртвешките спектакли.

„Продължавайте!“ — беше казал на шофьора, обръщайки глава на другата страна.

Беше замръзнал до кости и не знаеше как да се държи с Ренате. Всичко зависеше от нея. Ако тя се извинеше, оправдавайки своето необяснимо държане, може би диалогът между тях щеше да бъде подновен. По нейна вина сватбеното тържество беше провалено. Стотиците гости го бяха взели за глупак. Родителите му също бяха осмени.

— Една минута! — възкликна шофьорът. — Ох!… По дяволите!… Колко жалко! Едно толкова красиво момиче!…

Курт машинално погледна. С разтуптяно сърце той позна синьото костюмче на Ренате. Забравил, че му е студено, скочи от таксито, усещайки внезапно, че устата му се пълни с вкус на ръждиво желязо.

Пет минути по-късно пристигнаха двамата Клопе. Вечерните им тоалети контрастираха неприятно с ужасната сцена, осветена като ден от прожектора на полицейската кола.

Шефът на полицаите се запъти към Клопе.

— Това нейната кола ли е?

Банкерът поклати тъжно глава. Който и да беше собственикът на тази бюти гоуст, той се чувстваше виновен за случилото се. Защо ли Бог бе насочил собствената му дъщеря към този странен инструмент на смъртта, който той не бе неутрализирал навреме?

— Ренате Клопе ли е името на жертвата? — попита полицаят.

— Не Клопе — обади се Курт. — Хайнц. Ренате Хайнц.

Омер му беше обърнал гръб. Курт се беше прибрал у дома, за да смени облеклото си. Жабото и кадифеният костюм сега му изглеждаха смешни. След като взе горещ душ, той се строполи в един фотьойл, опитвайки се да разбере защо след петнадесет минути брак беше вдовец.

След като завърши молитвата, Курт погледна към своя тъст. Омер Клопе не изпускаше ръката на Химене. Понякога погледът му се насочваше към леглото, на което лежеше Ренате. Курт забеляза как роклята й се развълнува. Като че ли банкерът беше от някаква друга планета. Въпреки това сега Омер му беше по-близък, не му се виждаше вече чужд, сякаш общата болка ги беше свързала като братя. Курт искаше да го накара да почувства това. Съвсем тихо той прошепна:

— С какво сме разгневили Господ, за да ни изпраща такава мъка?

Без да отваря устни, Омер прошепна:

— Оставете ни да се помолим спокойно.

— Но Ренате беше моя съпруга! — смутено промълви Курт.

— Не ваша съпруга, а моя дъщеря — прекъсна го Клопе. — Тук нямате работа. Излезте!

Устата на Курт отново се изпълни с този странен вкус на ръждиво желязо.

 

 

Моше Юделман изчакваше „бурята“ да премине. През прозореца се виждаше как птиците прелитат от клон на клон сред златистия слънчев прах. Откога ли не беше виждал истински дървета?

Итало Волпоне беше гол до кръста, впечатлявайки с животинската си сила. Той обикаляше из стаята, триейки гърба си с пешкир. Всяко от движенията подчертаваше мощната му мускулатура.

— Кой ти каза да идваш? — повтори за десети път той. — Кой? Ще отговориш ли?

— Никой — каза Моше.

— Ти правиш глупост след глупост! Оставяш да отвлекат жена ми, протягайки ръка на агресора! Да не мислиш, че ще посрещна Габелоти с букет цветя?

Юделман се откъсна от пейзажа. Изведнъж му беше дотегнало това навикване.

— Престани да обвиняваш другите! Тук си от четири дни и какво постигна? Имаш ли номера на сметката? Не! Що се касае до двамата убити полицаи, за това не беше необходимо да идваш в Цюрих. Твоите хора можеха да свършат това и в Ню Йорк.

Итало застана пред него, побледнял от ярост.

— Ако държиш на кожата си — изръмжа той, — никога повече не ми говори с този тон! Никога!

Моше вдигна рамене.

— Не ме интересува кожата ми! Аз мисля за твоята! Ония от „Комисионе“ те наблюдават! Ако напъхат носа си в нашите работи, всички отиваме по дяволите!

— Да не искаш да оставя убийството на Дженко без да реагирам? Да не искаш да приема предизвикателството на Габелоти с благодарност?

— Има време за уреждане на бизнеса и време за уреждане на сметките! Аз обичах Дженко толкова, колкото и теб. Мислиш ли, че случайно работихме седемнадесет години, ден след ден заедно? Знаеш ли защо той стана дон? Защото винаги чакаше да удари неговият час, за да върне ударите!

Яростта на Итало изведнъж се изпари. Моше беше прав и точно това го вбесяваше. Такива изблици на откровение той приемаше единствено от „консилиере“.

— Ти не си обикновен „пънк“, Итало, а новият дон на фамилията! Един капо си служи повече със сивата материя, отколкото с револвера!

— Понеже си голям умник, ще видим как ти ще се справиш! — примири се Волпоне.

— Сега най-важното е да останем живи. Аз току-що пристигам. Освен че парите ни все още са блокирани, друго не знам. Какво точно си направил с този банкер?

— Дреболии… Забърках го в скандал с една черна проститутка, която се появи гола в църквата, където той изнасяше сказка.

— После?

— Накарах да извадят всичките му зъби.

— Резултат?

— Нула. Той ме прати по дяволите.

— Лош метод… — замислено каза Моше. — Дори да му откъснеш тестикулите, той няма да се предаде. Ти мислиш, че атакуваш един-единствен човек? Грешка! Ти имаш работа с Швейцария, а нейните дяволски банки не са се предали никога на никого!

— Тогава какво? — изръмжа Волпоне.

Юделман въздъхна и се обърна към прозореца, където продължи да наблюдава поляната.

— Трябва да изчакаме идването на дон Еторе — каза той.

Итало го погледна изненадано.

— Какво? Ти ще чакаш нови идеи от тази дебела свиня?

— Не. Ще чакам тази свиня да се намеси. До този момент само ние действаме. В случай на неуспех Габелоти ще каже пред „Комисионе“, че ни е дал шанс, но ние сме го провалили. Като го оставим да действа, ще възстановим равновесието. Ако той успее, какво ще ни попречи да измъкнем кестените от огъня?

— Какво повече от мен може да направи?

— Страхувам се, че нищо. Но за момента това не е важно. Играта се играе от четирима: Итало Волпоне, Габелоти, банкер и… полицаите. Ти си загубил първия рунд, Бебе. Да оставим втория на Габелоти.

— А аз ще си смуча палците през това време, а?

— Ще се измъкнеш и ще го оставиш сам да нагази във водата. Ще видим как ще се справи…

— Ако не успее?

— Тогава аз ще бъда първият, който ще предложи по-силни методи!

 

 

След като дълго време плака, Мануела реши, че не може да остане повече в този дом. Мъката й беше толкова силна, че не можеше да приеме отсъствието на Ренате. Тези стени, сред които всеки ден бяха кънтели смеховете на младата господарка! Разликата помежду им беше само два месеца. Тази нелепа смърт беше несправедливост, от която тя самата се чувстваше засегната. Беше възможно Химене и Омер Клопе да й предложат да продължи службата си. Тя щеше да отговори отрицателно.

Все пак щеше да дочака погребението, за да обяви своето заминаване… Мануела прекара пръсти по корема си, там, където зрееше животът на бъдещото й дете. Чувстваше се самотна и обхваната от желание да се види с Хулио. Смъртта на Ренате беше разрушила техните проекти. Сега Мануела искаше да напусне Цюрих и да се завърне в Албуфейра. Защо да чакат? Толкова по-зле за магазина. Той можеше да почака. Все някак щяха да излязат от това положение. Смъртта, която витаеше в къщата, я караше да оцени колко нейният живот, люлка на един нов, беше ценен. Всичко беше много просто. Ще изпрати телеграма с една-единствена дума: „Върни се!“.

Тя знаеше, че Хулио ще остави всичко и ще се върне.

 

 

Сутринта Ландо беше изтърпял сарказма на Волпоне. Беше очевидно, че пристигането на Моше Юделман в Цюрих не беше донесло облекчение. Мутрата на Итало изразяваше лошите му мисли, а небръснатите бузи и зловещият поглед показваха лошото му настроение.

— И ти я остави да се омъжи! Не си бил способен да я задържиш!

— Направих каквото можах…

— Можеше да й направиш нещо по-добро — изсмя се Итало. — А аз те мислех за шампион!

Ландо беше смъртно уморен. След като изпрати Ренате, той се беше качил в такси, което го бе отвело до апартамента му. Разхвърляното легло му беше напомнило за любовния форсинг с Ренате, който не бе дал резултати. Тя нямаше да се върне при него. Твърде уморен, за да заспи веднага, той беше задрямал чак към шест сутринта. Будилникът беше иззвънял в седем. Четиридесет минути по-късно Ландо рапортуваше пред Волпоне.

Итало, погълнат от разговора с Юделман, му беше отделил на вратата три минути, време достатъчно, за да му нанесе нови обиди. Засегнат от толкова неблагодарност, Ландо се беше присъединил към Белинцона в кухнята. Изведнъж се беше почувствал гладен. След като положи много усилия, той приготви сандвич със салам, докато Пиетро ровеше в хладилника в търсене на бира. Ландо седна зад голямата селска маса и захапа сандвича. Събитията от предната вечер го безпокояха повече от неуспялата любовна атака. Светата майка бе пожелала да се отърве от участта, която чернокожите гиганти бяха запазили за неговия нещастен другар. Ландо се питаше как един мъж, който беше развратен против волята му, можеше да гледа хората в очите.

Белинцона избягваше погледа му след ужаса, който беше преживял, запазвайки мълчание, отговаряйки с ръмжене на редките въпроси, които Орландо беше отправил към него. „Той ще те убие!“ — беше казал братът на Инес. Този глупак мислеше, че ще го накара да умре от страх.

— Ей, Пиетро, да ти направя ли един сандвич?

Никакъв отговор не последва. Разтревожен от мълчанието, Ландо се обърна, за да види какво прави Пиетро зад гърба му. Косите му се изправиха: на по-малко от метър Белинцона гледаше втренчено в гърба му. В дясната си ръка той държеше остър и дълъг кухненски нож. В продължение на пет безкрайни секунди погледите им се кръстосаха. Ландо все не успяваше да преглътне парчето сандвич, което се беше заклещило в устата му.

— Какво ме гледаш така? — успя да изрече Орландо.

Без да каже нито дума, Пиетро се обърна и започна да реже филия хляб.

 

 

Когато докосна добрата стара земя, Еторе Габелоти за малко да постъпи като корабокрушенците: да падне на колене и да я целуне. Въпреки успокоителните лекарства, които му даде доктор Мелън, той запазваше ясно съзнание през цялото време до кацането, гледайки с паника бягащата под тях писта, сигурен, че самолетът ще катастрофира. Скоростта му беше много голяма, за да може да спре, преди да се сблъска с виждащите се в далечината хангари. Под претекст, че ще си секне носа, той измъкна копринена кърпа и я натъпка в устата си, за да има какво да хапе.

— Ето, виждате, че не е толкова страшно! — каза доктор Мелън.

Габелоти го погледна намръщено, трескаво откопча колана си и се забърза към вратата, преди още стълбата за пасажерите да бе заела мястото си. Кармине Кримело се присъедини към него, но има благоразумието да не прави никакъв коментар. По белезникавия цвят на лицето той оцени страданията, които бе изтърпял шефът му. Преминавайки през митническия контрол, те забелязаха очакващия ги Бадалето.

— Добър ден, дон Еторе… ако обичате да ме последвате… Другите са там…

Според получените инструкции Карло се беше качил на самолета Ню Йорк — Милано заедно с Томас Мерта и Анджело Барба. От своя страна Франки Сабатини и Симоне Феро бяха долетели до Лион. И едните, и другите бяха дошли с влак до Цюрих.

В Цюрих Лучано Цулино се беше занимал с подробностите по настаняването. Цулино беше отговорен за мрежата от проституция на Габелоти за цяла Южна Европа. Веригата от нелегални бардаци минаваше през магистралата Изток — Запад, започвайки от Бордо и завършвайки в Австрия, с разклонение в Мюнхен, минавайки през Лион, Гренобъл, Женева, Цюрих, Виена. След това се отправяше към Барселона, Мадрид, Лисабон, Рим, Милано и Неапол. Всичко седем държави. Там, където министрите от Общия пазар не бяха успели да сключат споразумения поради разногласия относно цената на зеленчуците, Цулино беше успял да създаде „Европа на задниците“. Според дон Еторе можеше още да се желае. Той неведнъж подценяваше резултатите на другите, считайки, че винаги може да се намери нещо за подобряване.

След като Анджело Барба го беше натоварил с уреждането на престоя им в Цюрих, Лучано Цулино искаше да използва случая, за да се издигне в очите на Габелоти.

„Заемам се с всичко!“ — бе казал той.

Той никога не беше виждал дон Еторе, но незабавно го позна, виждайки го заобиколен от своите лейтенанти и „консилиере“. Подгъвайки крак, Лучано хвана дясната китка на Габелоти и я поднесе към устните си:

— Бачо ле мани.^[1]

Донът можеше да мине и без този израз на внимание на публично място, макар че никой не бе забелязал нищо. Той издърпа ръката си и промърмори общоприетата фраза:

— Алцати, нон сей рифарду.^[2]

Два черни мерцедеса 660 с опушени стъкла чакаха групата пред летището. Шофьорите, облечени в черно, бързо отвориха вратите им.

— Ще се качите ли, докторе? — обърна се Еторе към Мелън.

— Благодаря, ще взема такси. Вие си имате работа. Знаете къде да ме намерите.

— Зная. Ще ви потърся няколко часа преди отлитането. Билетът ви ще бъде купен.

— На ваше разположение съм.

Доктор Мелън се поклони, обърна се и се загуби в тълпата. Еторе седна в първия мерцедес, последван от Цулино и Барба. Във втория се качиха Симоне Феро, Томас Мерта, Кримело и Сабатини.

Когато беше обмислял експедицията, Габелоти отначало искаше да пристигнат в Цюрих поотделно. След като размисли, прецени, че това не е нужно: защо да се крият? Какво по-обикновено от един бизнесмен, пристигащ по работа със своя щаб. Напротив, групирането на летището в Цюрих служеше на плановете му. Той искаше всяко негово придвижване и действие да се знае.

— Запазих ви няколко апартамента в хотел „Комодоре“, дон Еторе.

— Добре. Къде са цветята?

— В багажника на колата.

Цулино отвори уста, за да добави още нещо, но се въздържа.

— Колко време ще пътуваме? — попита Габелоти.

— Петнадесетина минути — отвърна Лучано.

Донът се облегна и започна да наблюдава стрелкащия се покрай тях пейзаж.

— Ако престоят ви се удължи — прибави след известно мълчание Цулино, — мога да наема резиденция.

— Благодаря — отвърна Габелоти. — Това няма да е нужно.

Останалата част от пътя премина в мълчание. Цулино заключи, че Габелоти е „уомо ди панца“, човек, който говори малко.

Двата мерцедеса спряха един зад друг.

— Пристигнахме — обяви Лучано.

 

 

Стотина метра по-далеч кремав фолксваген спря на свой ред. Зад волана седеше Фолко Мори. Моше Юделман, на когото Габелоти беше съобщил номера на полета си, го беше натоварил с наблюдението над движението на групата. Той видя дона да излиза от лимузината, последван незабавно от седемте мъже, сред които Фолко позна Кармине Кримело и Анджело Барба, двамата съветници на Габелоти. Мори по-добре от който и да е знаеше какво беше станало с последния от тях — Мортимър О’Брайън. Другият мъж беше страшният Томас Мерта, човекът, който като сотокапо беше екзекутор чрез наети убийци за високите цели на фамилията. Другите бяха Карло Бадалето, Симоне Феро и Франки Сабатини — тримата капорежими, каймакът на фамилията… Седмият беше напълно неизвестен. Внезапно го завладя една идея: три или четири гранати и край на съперника!

Когато Фолко видя един от шофьорите да измъква венец от цветя, веднага му стана ясно какво ще прави дон Еторе в моргата. След кратки преговори групата се скри в зданието. Зад воланите на мерцедесите останаха само шофьорите им.

Служителите от моргата не се двоумиха нито за секунда. От прозорците те бяха присъствали на пристигането на импозантния кортеж. Под впечатлението на скъпите автомобили и фигурата на дон Еторе, както и авторитетното му държание спрямо подчинените чиновниците се поставиха в негово разположение.

— Нашият сътрудник ще ви покаже пътя. Що се касае до цветята… Ще си позволя да забележа, че няма повод те да се намират в нашето учреждение…

Още щом му беше поръчано да се погрижи за цветя, Лучано Цулино беше наясно, че моргата не е гробище. Като дискретен човек той не беше казал в колата нито дума за това.

Под водителството на един от служителите те влязоха в хладилния салон. Стените бяха от метал и по тях бяха подредени едно над друго железни чекмеджета. Човекът издърпа едно от тях и пред тях се откри кракът.

Като опитен и дискретен служещ той се отдалечи в един от ъглите, давайки възможност на пришълците да се преклонят пред мъртвешките останки. Разлиствайки регистъра, който след посещението трябваше да бъде подписан, човекът се запита дали неговото тяло след смъртта му щеше да бъде обект на толкова манифестации, колкото този крак. Като честен служител той достигна до негативен отговор и това го натъжи.

Габелоти направи царствен знак на Карло Бадалето. Преди да заеме лейтенантска длъжност, последният бе прекарал дълго време на служба при Дженко. Ако някой бе в състояние да идентифицира тази синкава плът, това можеше да бъде само той. Бадалето се наведе над чекмеджето с израз на отвращение. После със съжаление демонстрира неведението си чрез вдигане на рамене.

Дон Еторе му беше наложил това изпитание и Карло не желаеше да го разочарова. Но как можеше Габелоти да допусне, че Дженко Волпоне ще показва крака си на него, Бадалето, който беше започнал кариерата си като обикновен „командос“. А защо ли пък трябваше да го прави?

След една умерена пауза дон Еторе изпръхтя като кон. Без да се двоуми, той подписа регистъра, който му подаде чиновникът.

— Нашият нещастен роднина беше известен човек. Предполагам, че голям брой наши приятели са се преклонили пред него…

— Няколко… — предпазливо каза човекът от моргата.

Габелоти поклати глава и се запъти към изхода, последван от целия си екип: в Цюрих той беше толкова напреднал, колкото в Ню Йорк. Освен утвържденията на Итало нищо не доказваше, че този крак е бил собственост на Дженко. Нито пък, че дон Волпоне действително е мъртъв. Възможно бе, докато той се прави тук на глупак, двамата Волпоне да са изчезнали с парите.

Дон Еторе вече беше на улицата, когато чиновникът го настигна.

— Господине…! Забравихте цветята си…

Габелоти вежливо му кимна с глава.

— Сложете ги в багажника.

Качвайки се в мерцедеса, той процеди през зъби:

— Ако Волпоне се е опитал да ме изиграе, лично аз ще ги занеса на гроба му.