Брена Йованоф
Подмененият (9)

Девета глава
Целият този блясък

Пред дома на Стефани Бийчам улицата беше пълна с коли, с шума на тряскащи се врати, глъчката от гласовете на хората, пъплещи към и около къщата. Повечето бяха в карнавални костюми и въпреки че Хелоуин беше чак във вторник, целият квартал вече беше украсен като за празника — по прозорците имаше хартиени скелети, а на верандите — тиквени фенери. Дъждът беше решил да направи услуга на купонджиите и беше намалял до лек ръмеж. В предния двор на Стефани някой беше забучил плашило от зебло, направено да прилича на личното чудовище на Гентри — Калната вещица, с която местните плашеха малките деца от векове. Косата й беше направена от тел и канап, а някой беше нарисувал озъбено лице на зеблото с маркер. Плашилото се беше наклонило на една страна над верандата и изглеждаше огромно и зловещо. Розуел и аз влязохме в алеята, без да говорим. Той не беше с карнавален костюм, но си беше сложил изкуствени остри зъби, които пасваха идеално над истинските му. Постоянно ми хвърляше замислени бегли погледи.

— Какво? Защо ме гледаш така?

— Ти не си… ох… — Докосна устните си и новите си пластмасови зъби. — Не отвори прозореца. Знаеш ли колко време мина от последния път, когато пътувахме, без да отвориш прозореца на колата?

Осъзнах, че беше прав. Все още бях добре, дори след петнайсет минути в колата.

— Това проблем ли е?

— Не. Но е странно.

Кимнах и останахме така известно време в началото на алеята, гледайки се един друг. Зад нас някой крещеше думите на училищния химн, високо и фалшиво. Запътихме се към отворената странична порта и после към задната част на къщата. Вратата водеше към голяма, ярко осветена кухня, където имаше прекалено много неща във формата на крава или изрисувани като такива. И там беше и Тейт. Защото тя беше навсякъде, криеща се по ъглите, навлизаща грубо в живота ми и просто не можеше да ме остави на мира. Усмихна се, когато ме видя, но това беше жестока, победоносна усмивка, сякаш току-що ме беше победила в някаква особена игра.

Беше се облегнала на кухненския барплот между Дрю и Дани. И тя не беше облечена в костюм, но носеше на главата си една от онези странни диадеми — две искрящи звезди стърчаха от нея и се полюшваха напред-назад, премигваха от време на време много силно и хвърляха отблясъци във всички посоки.

Изпуфтях мислено, но се опитах да се държа нормално, докато минавах покрай нея, проправяйки си път към хладилника. Взех си една бутилка „Маунтин Дю“^[1] и се облегнах в далечния ъгъл на кухнята. Дани беше до мивката, трополеше с мерителните лъжички и бутилки и майстореше някакво странно и съмнително питие. Беше облечен в костюм на скелет с качулка с дълъг цип отпред като главния герой от филма „Дони Дарко“. Дрю беше облечен като заека Франк от същия филм, но маската му беше свалена и лежеше на барплота. Когато приключи с прибавянето на джин и гренадин, Дани побутна бутилката към брат си.

— Опитай го и ми кажи какво още му трябва.

Дрю отпи глътка, закашля се и остави бутилката.

— Това е отвратително.

Дани се намръщи и метна лъжицата към него.

— Ти си отвратителен. Имам нужда от конструктивна критика, задник. Какво му трябва?

Дрю му хвърли лъжицата обратно.

— Трябва да бъде изхвърлено.

— Направи си го сам, мистър Микстура.

Подкачаха се приятелски известно време, после Дани нахлупи заешката маска на главата на брат си и двамата се отправиха към трапезарията, където се вихреше купонът. Докато излизаха, Дрю се протегна и нахлупи качулката на скелет върху главата на Дани.

Розуел вече се беше измъкнал — вероятно, за да открие Стефани. Бях сам в кухнята с Тейт и не бях сигурен какво да правя, дали да планирам бягството си, защото въпреки че нямах никакво желание да говорим за мъртвата й сестра, знаех, че тя просто щеше да ме последва, и може би беше по-подходящо да проведем разговора тук, докато нямаше никой друг наоколо.

Виждах формата на тялото й под тениската, извивките й… Знаех, че трябва да стоя далече от нея, но внезапно всичко, което желаех, беше само да я докосна. Прекосих кухнята и застанах до нея, та поне да не ни се налага да крещим тайните си един към друг през стаята. Усмивката й беше изкуствена, леко цинична, и явно не ме очакваше нищо добро. Косата й ухаеше на грейпфрут и нещо леко и ефирно, което изобщо не й подхождаше, но беше приятно.

— На какво си се маскирала? — попитах аз, като се протегнах и докоснах закачливо една от антенките й.

— О, не знам — хищна богомолка робот. Или марсианка. Или кухненско фолио. А ти на какво си се маскирал?

Оставих бирата си и притиснах длани в плота. Да, въпросът беше много подходящ. Аз не бях аз — постоянно се маскирах на някой друг.

На нормален, съвсем обикновен човек, роден в обикновено семейство, с кафяви очи и нокти, които не ставаха сини, просто защото жените в кафенето използваха железни подноси за пържените картофки вместо алуминиеви.

Но не казах нищо. Очите й бяха напрегнати и странни. Протегна ръка към неуспешното питие на Дани, без да откъсва поглед от лицето ми.

Наведох глава и се зазяпах в пода.

— Спри да ме гледаш така.

— Как?

Сякаш съм глупав и жалък и ти ме мразиш?

Свих рамене.

— Не знам. Няма значение. — Вдигнах отново глава и я погледнах безпомощно. — Какво въобще правиш тук?

От уредбата гърмеше някакво бързо, живо парче — знаете ги, за това как всичко ще бъде наред и просто трябва да бъдеш себе си и как ако се постараеш максимално, всичко ще се получи, и всякакви други такива простотии. В съседната стая момичетата танцуваха заедно и припяваха на песента.

— Изумителното в тази песен — започна Тейт с глас, който звучеше подозрително ведро, сякаш изобщо не променяше темата на разговора ни — е, че в нея няма и капчица ирония.

Погледът й беше прям, изпълнен с толкова болезнена и видима тъга, че тя почти имаше собствени очертания. В зениците й се преливаха една след друга вълни от ръждивочервени експлозии, сякаш в очите й избухваха нови звезди, но Тейт се хилеше — онова плашещо, жестоко хилене. От него погледът й изглеждаше така, като че ли тя искаше точно в този момент да разкъса нечие гърло.

Облегнах се на барплота и се опитах да измисля нещо, което да сложи край на разговора ни. Трябваше ми нещо категорично, което щеше да прекрати завинаги този проблем. Тя изгълта наведнъж питието на Дани и отново ми се ухили.

Не проумявах какво всъщност искаше. Сестра й беше мъртва. Дали щеше да бъде мъртва в красив ковчег на улица „Уелш“ или някъде другаде, това не променяше нищо. Смъртта беше необратима. Постоянна. Не можеш да направиш нищо по въпроса и все пак Тейт изглеждаше решена да си я върне обратно, сякаш с правилния отговор можеше да оправи всичко. Очите й бяха напрегнати, а диадемата й продължаваше да блещука във всички посоки и по раменете й проблясваха звездички.

— Вярваш ли в приказките?

— Не.

— Дори в хубавите, които ги разправят на порасналите вече деца, че ако следваш правилата и се стараеш наистина упорито, намериш си добра работа и създадеш семейство, то тогава всичко ще бъде наред и ще живеете щастливи завинаги?

Изсумтях и поклатих глава.

— Добре. Значи трябва да ти е писнало също като на мен от факта, че всички тук обичат да си играят на „Нека да продължаваме да се преструваме“.

— Виж. Говориш за различни неща и си напълно объркана. Съжалявам за сестра ти, наистина. Станалото е ужасно. Но, за Бога, това просто не е мой проблем.

Усмивката й за секунда застина и очите й се отвориха още по-широко. Гласът й стана по-подигравателен, гаден и висок.

— О, нека да продължим да се преструваме, Маки! Нека да изиграем частта, в която най-накрая ти порастват топки, изправяш се смело срещу фактите и спираш да вярваш, че всичко е прекрасно и пред вратата те чака каляска с еднорози! Да си представим, че си спрял да се отнасяш с момичетата така, сякаш имат половин мозък и казваш на едно от тях, че понякога едни малки, грозни чудовища се показват от леглото, където преди спеше сладката й сестричка. Защо не й разкажеш за това?

Бузите ми пламнаха, сякаш ми бяха зашлевили шамар.

— Защо? — казах аз и въпросът прозвуча много високо, като силен рев. Снижих гласа си бързо. — Защо да го правя? Какво ме засяга това?

Тя ме погледна и поклати глава, сребърните звездички затанцуваха около нея.

— Ти наистина смяташ, че всички са много тъпи, нали?

За миг спрях да дишам. После се наведох към нея и се опитах гласът ми да прозвучи максимално твърд и зловещ.

— Значи се предполага да съм експерт по твоето семейство и да имам обяснение за трагедията, която ви сполетя? Какво точно те накара да смяташ, че имам нещо общо с каквото и да е било, свързано със станалото с вас?

Смехът на Тейт беше изпълнен с презрение.

— Повярвай ми, ако имах избор, щях да предпочета да бъде някой, който не е безгръбначно като теб. Но, за съжаление, ти си единственото, с което разполагам.

Излях напитката си в мивката, където тя се разпени, после се отблъснах рязко от плота и излязох. Далече от кухнята, далече от безмилостната, гадна усмивка на Тейт.

За пръв път, откакто Дрю и Дани изрисуваха шкафчето ми и замаскираха онази гадна дума, се сетих отново за това и се запитах дали Тейт не беше издраскала „изрод“ на вратичката му. Бързо отхвърлих идеята обаче. Беше станало в деня на погребението, което беше доста основателно алиби, най-вече, защото все още не я бях вбесил толкова, колкото сега. В дневната уредбата гърмеше силно, тълпата се блъскаше. Проправях си път между супергерои и секси вещици, опитвайки се да намеря място, където да избягам и да се скрия.

— Маки! — Алис седеше на дивана, усмихваше се и ми махаше с ръка. — Маки, ела тук.

Всичко, което правеше, изглеждаше толкова небрежно, леко, лъскаво островче сред хаоса на живота, напълно нормално, успокояващо… Точно това, от което имах нужда.

Когато седнах до нея, тя се премести по-близо до мен и кракът й се докосна до моя. Миришеше на текила и някакъв цветен парфюм, от който очите ми се насълзиха. Беше маскирана като котка, което според мен беше доста банален костюм. Беше ми по-лесно да мисля за нея, облечена в чистия и семпъл тенис екип. Но нямаше начин да пренебрегна щръкналите й ушички и черните мустаци, изрисувани на бузите й. Всяко трето момиче на купона беше котка.

— Ей — каза тя и се наведе още по-близо към мен. Шнолите й се бяха разхлабили и косата й гъделичкаше рамото ми. — Може би трябва да отидем някъде на по-спокойно място.

Устните й бяха гладки и блестяха, но обицата в устата й все още ме разколебаваше. Зачудих се дали „Най-полезната глогинова отвара“ щеше да бъде достатъчно силна, за да ме предпази от метала. И дали наистина исках това, което си мислех, че искам. Имах желание да я целуна, но не по чистия, изпълнен с копнеж начин, по който мечтаеш да целунеш първата си любов. Жадувах за това така, както понякога ти се иска да скочиш в ледената вода на някое езеро, макар да знаеш, че усещането няма да е никак приятно. Изпитвах раздираща, извратена нужда да се вцепеня. Да видя какво е да се чувстваш като някой друг.

— Искаш ли да седнем някъде другаде?

— Нали сме седнали сега тук. — Ръцете ми се потяха.

Тя ме погледна с досада и наклони главата си на една страна.

— Обзалагам се, че има и по-уютно местенце в тази къща, на втория етаж вероятно… Някоя спалня, например.

Не знаех какво да й отговоря. Да и да и не и да. Погледнах към стъпалата, водещи нагоре, и тогава за миг дъхът ми секна.

Две момичета стояха прави по средата на стълбището, с подпрени лакти на парапета, и си шепнеха нещо. Едната беше красива, облечена в голяма, пухкава рокля, на главата си носеше корона, а в ръка държеше жезъл със сребриста звезда на върха. Изглеждаше нежна и изящна, като истинска розова кукла или като момичетата, които ги целуват в края на приказките и те се събуждат, за да заживеят щастливо с принца, но беше ниска. Много ниска. Ако застанеше до мен, сигурно щеше да ми стигне едва до кръста. Освен това имаше най-големите уши, които бях виждал някога, и ми се струваше, че краката й излизат направо от хълбоците. Тя се държеше за парапета и говореше с другото момиче, което не беше нито ниско, нито розово, да не говорим пък за сладко.

Лицето на второто момиче беше лъскаво, каквато става кожата след лошо изгаряне. На врата си имаше колие с шипове и гърлото й беше разкъсано. Раните бяха изрисувани много добре. Изглеждаше много бледа, почти безкръвна, само с остри черти и ръбове на цялото тяло. Усмивката й беше лунатична, широка, като зейнала яма.

Наблюдаваше тълпата и когато се усмихна, усмивката й беше предназначена за мен.

Обърнах се към Алис.

— По-добре да излезем навън.

Тя поклати глава.

— Студено е.

В другия край на стаята момичето се отдръпна от парапета и започна да слиза надолу по стъпалата. Дори от дивана можех да усетя лекото зловоние на нещо мъртво. И това изобщо не беше костюм.

Сграбчих Алис по-грубо, отколкото възнамерявах, и я вдигнах рязко от дивана.

— Нека да излезем навън, става ли? Да се поразходим малко.

В задния двор хората стояха скупчени на малки групички в покритото патио, смееха се, пушеха и пиеха бири от пластмасови чаши. Опитах се да успокоя дишането си, но сърцето ми туптеше лудо в гърлото ми. До мен Алис се бореше с усукващия се котешки костюм.

— Божичко, тази опашка е ужасна.

Наистина беше, но не по начина, по който тя си мислеше.

Внезапно Алис се обърна към мен и се надигна на пръсти. Обицата в устата й издрънча леко. Ръката й беше топла в моята, от устните й ме деляха сантиметри. Преглътнах и се помъчих да се сетя защо изобщо не чувствам това като най-прекрасния миг от живота ми.

— Какво има? — попита тя, издишайки в лицето ми нова порция текила и метал. Постави драматично ръка на хълбока си. — Ей, да не си гей или нещо такова, а?

Зяпнах я втренчено. Беше красива на светлината от верандата и много, много чужда. Поклатих глава.

— Тогава какво има? Сериозно.

Но тя никога не ме беше виждала наистина. Никога. Ето я тук, измисляща си някакви безумно сложни и нелепи истории, а Тейт беше напълно права — отговорът винаги беше опасно ясен за всеки, който поискаше да го види.

Тейт, лицето й на сантиметри от моето, докато се взираше в мен и ми казваше, че съществото в онзи ковчег не е било сестра й, че нещо друго е умряло в легълцето й и че тя просто иска някой да чуе какво има да каже.

Алис се приближи още към мен.

— Ти слушаш ли ме изобщо?

Не, не я слушах. Стоях под подгизналото дърво с момичето, чиято сестра беше поредната жертва на този шибан малък град и което имаше пълното право да бъде ядосано, а не тъжно. Само за това можех да мисля в момента и Алис беше на светлинни години от мен.

Мрежестата врата зад гърба ни се затръшна и аз се обърнах, готов да се изправя срещу двете странни момичета, но беше само Тейт. Излезе на задната веранда и погледна отвисоко към нас, както стоеше там на най-горните стъпала, подпряна на лакти на парапета, с подмятащите се напред-назад блещукащи звездички на главата си.

Светлината от кухнята сияеше зад нея и осветяваше краищата на косата й като някакъв ореол, сякаш тя беше свръхестествено неоново същество. Не можех да видя лицето й, но силуетът й се местеше между нас. Между мен и Алис. Мен. Алис.

Стоях в двора и погледнах към нея, сякаш тя беше момичето на балкона, а аз ухажорът отдолу. Тейт пристъпи напред извън светлината и най-накрая видях лицето й. Не знам какво бях очаквал. Нещо зашеметяващо, предполагам. Но тя изглеждаше както винаги. Напълно незабележително.

— Розуел те търси. — Устните й бяха присвити и ме гледаше право в очите.

Намерих го в дневната сред групичка момичета от ученическия съвет. Той се ухили и ми помаха, после продължи да гъделичка Стефани, която се разсмиваше шумно всеки път, когато Розуел се преструваше, че ще я захапе с изкуствените си вампирски зъби. Наместих се до Джена Портър, която изглеждаше отегчена и леко пияна. Беше облечена в тога, в косата си имаше листа, но носеше обичайните си обувки. Те бяха яркочервени с малки цветчета, гравирани на токовете, и изобщо не отиваха на костюма й.

— Ей — казах аз.

Тя кимна и ми се усмихна. В насрещния ъгъл на стаята, близо до малкия килер, в който си мятахме връхните дрехи, стояха двете странни момичета и си шепнеха нещо, прикривайки устите си с ръка. Престорих се, че не съм ги видял, но Джена погледна към тях и поклати глава.

— Нямам търпение да се разкарам оттук — измърмори тя и инстинктивно докосна металния кръст на врата си. — Веднага щом завършим, се местя в Ню Йорк.

— Какво има в Ню Йорк? — казах аз, повдигайки вежди. Гласът ми звучеше естествено, но зяпащите ме момичета ме притесняваха и чувствах, че не се държа нормално. Внезапно изгубих всякакво желание да водя разговор за каквото и да било.

Джена сви рамене.

— Чикаго тогава. Или Бостън, или път Ел Ей… Където и да е. — Очите й изглеждаха разфокусирани и тя се усмихваше, но изражението й издаваше, че го прави насила. — Майната му… Ще отида дори в Нюарк или Детройт, само и само да се махна от това забравено от бога място.

Не беше нужно да казва това, което всъщност си мислеше. Само и само, за да се махна от тези хора.

Отворих уста, като се опитвах да измъдря някоя банална и успокояваща фраза. И тогава усетих миризмата на загниващо месо. Момичето с разкъсаното гърло идваше към мен. Пробиваше си път през тълпата, а ниското розово момиче се препъваше зад нея. Пулсът ми направо излезе извън контрол.

Джена изсумтя презрително, нещо средно между отвращение и страх.

— Това е най-грозният костюм, който някога съм виждала. Сериозно. Какво се предполага да бъдеш?

Гниещото момиче не отговори. Просто се обърна към Джена с налудничавата си усмивка и Джена отстъпи назад, изглеждайки много доволна, че си тръгва. Бях останал сам с момичето, което без съмнение беше изпълзяло преди малко от гроба си.

— Да не би да ни избягваш? — попита тя и се приближи към мен. Дъхът й беше студен и миришеше на застояло. — Тъкмо бях решила, че сега е подходящо да си поговорим. Глогът е чудесна тема за разговор, не смяташ ли?

— Вървете си — прошепнах аз, като се опитвах да гледам встрани, а не към врата й, който зейваше и издаваше тих, шляпащ звук, когато тя говореше. Май раните не бяха рисунки…

Тя се ухили още повече. Зъбите й бяха остри и жълти.

— Какво има? Да не се тревожиш, че привличаме внимание? Че ще разкрием твоите малки тайни? Това е нашият сезон, скъпи — времето, когато и най-ужасните от нас могат да се появят в града и да изглеждат като всички останали.

— Видя ли метеорния поток Орионидите снощи? — попита ниското момиче, надзъртайки зад гърба на другото. — Сега падат постоянно — това са астралните тела, отделени от създалото ги тяло. Те са частици от Халеевата комета. Видя ли ги?

Поклатих глава. Бузите й бяха много розови.

— Пикът им е чак в понеделник. Имаш много време.

Другото момиче се обърна към нея.

— Млъкни, мухло. На никого не му пука за твоите звезди.

— На него му пука — каза малката розова кукла. — Видях го как гледа в кухнята. Определено копнееше за тях. — Махна с детския си жезъл към приятелката си и се опита да ме потупа по ръката.

— Всичко е наред, не се притеснявай. Повечето хора не са толкова безчувствени към красотата като нея.

Гледах право напред, като усещах миризмата на гранясало месо всеки път, когато си поемах дъх.

— Вижте, какво искате?

Зловещото момиче се ухили направо лъчезарно.

— Теб, разбира се. Ти си нашата плячка.

— Да — каза и ниското създание, усмихна се и очите й се присвиха и заприличаха на полумесеци. — Ти си нашата плячка, а ние сме ловците.

После отметна главата си назад и се разсмя, сякаш това беше най-забавното нещо, което някога беше чувала.

Приятелката й се наведе и се втренчи в мен с млечните си, белезникави очи.

— Твоята „сестричка“ прие нашата помощ и сега ни дължи услуга. Ела до големия хълм от скрап в старата рафинерия, и то бързо. Ако не дойдеш, ще намерим Ема и цената за помощта ни ще й излезе много скъпа.

— О, не се дръж така гадно — каза розовичката и тупна зловещото момиче с жезъла си.

После се обърна към мен.

— Малкълм, моля те, ако се държиш добре и ни съдействаш, всичко ще бъде наред.

И после те изчезнаха, а аз стоях в красивата цветна дневна на Стефани Бийчам и в устата си имах вкус, който ми напомняше за катастрофа. Тя ме беше нарекла Малкълм. Изведнъж Дрю се озова до мен, гледайки ме стреснато.

— Господи — каза той и свали заешката си маска. — Какво беше това?

Обърнах се към него.

— За какво говориш?

— За тези момичета. — Лицето му се напрегна. — Разговорът изглеждаше доста… сериозен.

Свих рамене и наведох глава.

— За първи път ги виждам.

Което, както и двамата знаехме, не беше отговорът на въпроса му, независимо че твърдението беше вярно.

Той повдигна многозначително вежди.

— Добре де, няма проблем. Стига да не смяташ да се мотаеш с някоя от тях. Високата беше грозна като смъртта.

— Няма такава опасност — казах аз и се протегнах към Розуел. — Ей, готов ли си да си тръгваме?

Той не изглеждаше изненадан — никога не беше, — просто щипна Стефани по бузата, стана от дивана и се запъти към вратата. Щом се настанихме в колата, поседяхме така известно време, гледайки пред себе си, без да говорим. Сърцето ми биеше неравномерно и се чудех кога ли най-накрая ще спре.

Розуел пъхна ключа в стартера.

— Е, готов ли си да се отбием до Мейсън?

— Тр… — Гласът ми прозвуча странно дори и на мен и се наложи да започна отначало. — Трябва да се прибера у дома. Да свърша нещо…

Розуел кимна и запали двигателя. Изглеждаше сериозен и по-момчешки и невинен от обикновено.

Не казах нищо друго, защото не можех да измисля какво. В главата ми имаше прекалено много неща. Казвах си, че Ема си е у дома и работи по проекта си по ботаника, може би, или пък се е свила на кълбо в леглото с книга в ръка. Че беше в безопасност. Трябваше да бъде, защото не можех дори да мисля за възможността, че не е.

Ела до големия хълм от скрап в старата рафинерия. Беше като някакъв вид покана, но хълмът от скрап беше просто ронлива купчина, образувала се от отпадъци. Беше буренясал и изоставен и нямаше да намеря нищо, ако отидех там. Освен ако момичетата наистина не бяха толкова свръхестествени създания, колкото изглеждаха, и онова място криеше своите тайни. Сигурно имаше нещо повече, вход към нещо зловещо, защото понякога нощем мъртвите се надигаха и тръгваха по пустите улици. Ако човек повярваше на слуховете и на мрачните поверия от историите за лека нощ, нещо страшно живееше под пластовете негасена вар и шисти. Не бях голям експерт, но бях сигурен в едно — момичето на купона с шиповете на врата беше мъртво. Миризмата, носеща се от нея, беше развалената, отвратителна смрад на разложение, а и нищо не би могло да бъде живо при разрязаните й вени и артерии. Усмивката й беше плашеща и треперех при мисълта, че това можеше да бъде само началото на нещо много по-страшно, което щях да намеря, ако отидех там.

Но само едно имаше значение за мен, докато пътувах в колата и зяпах през прозореца. Ема. Тя се беше опитала да ми помогне — и малкото шишенце с отварата от глог наистина беше помогнало, — но каква щеше да бъде цената за това? Какво трябваше да дадем в замяна? Когато си зададох този въпрос, разбрах, че всъщност отговорът нямаше значение. Не можех да допусна нещо да й се случи. Така че знаех какво трябва да направя.