Брена Йованоф
Подмененият (7)

Седма глава
Да умреш млад

Пулсът ми започна да блъска като с чук в цялото ми тяло и протегнах ръка напред, за да се подпра на нещо. Стените в стаята се впуснаха към мен и после се завъртяха бясно, но се задържах на крака. Просто продължавах да гледам китариста и да се подпирам на стената. Не исках да направя нещо, което да му покаже, че може би е прав. Умирах? Идеята беше толкова невероятна, че още не можех да я обхвана. Може и да бях болен, но чак да умирах? Дълбоко в себе си обаче знаех, че в думите му имаше истина. Спомних си всички пъти, в които бях реагирал зле на пътуване с кола или на металните плотове в лабораториите в училище, как всеки път беше малко по-зле от предишния. А ако трябваше да се върнем към основните факти, всъщност изобщо не се предполагаше да съм жив. При обичайните обстоятелства в този град щях да съм погребан много, много отдавна в земята, също като Натали Стюарт. Не. Не като Натали — като нещото, което бяха погребали под нейното име.

Въздухът внезапно беше станал много студен и аз треперех. Мъжът се беше прегърбил над мен и се усмихваше — почти мило, — а носът му беше неприятно близо до моя.

— Мога да променя живота ти — прошепна той. — Ела с мен тази нощ и ще те спася.

На сцената „Концертина“ свиреха песен, наречена „Убий всички страхливци“, а и никой не беше спасил Килан Кори. Нямаше никакво значение, че т.нар. правосъдие на обществото беше просто обикновено, брутално убийство с различно име или че той е бил напълно безвреден. Не можеше да се разхождаш наоколо и да те свързват със странници. Ако го правиш, можеш да увиснеш на някое дърво.

Хванах китката на мъжа и я извих. Очите му бяха просто тъмни сенчести дупки, но внезапно се възпламениха яростно и злостно под периферията на шапката му. Обърнах се бързо, преди да успее да ме сграбчи отново, и тръгнах с бърза крачка към залата, откъдето бях дошъл.

Сърцето ми биеше силно и паникьосано, докато си проправях път през тълпата към Розуел, който се смееше прекалено високо и ръкомахаше оживено, когато говореше. Струваше ми се, че ако бях до него, той щеше да ме накара да се почувствам почти нормален. Знаех обаче, че този път ще трябва да направя нещо много повече, отколкото само да се престоря, че всичко е наред. Все още чувах гласа на китариста. Той вибрираше в главата ми като тихо ехо. Ти умираш. Когато отидох до билярдните маси, Дрю измъчваше Розуел, като вкарваше топка след топка, започваше нов сет и така отново и отново.

— Е, какво ставаше там? — попита Дани, кимайки в посоката, от която бях дошъл, като се облегна на щеката си.

— Нищо — отвърнах аз и се закашлях леко, за да прочистя гърлото си. — Малко недоразумение.

Дани ме погледна настойчиво. Обикновено можех да разчитам на него да превърне и най-неприятната и странна ситуация в майтап, но сега изобщо не се усмихваше.

— Необичайно място за недоразумения. Какво искаше онзи?

Ти умираш. Ти умираш.

Погледнах, без да искам, към пожарния изход. Вратата беше празна и зеленият знак все още проблясваше над нея, премигвайки от време на време.

Дани ме гледаше втренчено.

Какво наистина искаше мъжът? Искаше да ме заведе някъде или да ми каже нещо, или да ми даде нещо. Каза, че иска да ме спаси и аз исках същото, само че не по средата на „Старлайт“, където всички можеха да ни видят. А и не исках спасителят ми да бъде някой с черни, искрящи очи и жълти зъби. Потръпнах леко от начина, по който Дани ме гледаше — сякаш очакваше да се разкрия.

Тейт се появи и ми спести необходимостта да отговоря на въпроса му. Тя се върна на масите, беше запъхтяна. Лицето й блестеше от пот, а ръкавът на тениската й беше скъсан на рамото от някой от беснеещите по време на изпълненията хлапак. Повдигна се и седна на ниската полустена между салоните, тъкмо когато Алис слезе по стълбището зад нея. Хрумна ми, че може двете да са танцували заедно, въпреки че никога не ги бях виждал дори да разговарят, но Алис мина покрай нея, без да й обърне никакво внимание, и дойде при мен.

— Ей, Маки! Търсех те. Вчера ми се стори леко болнав. Розуел каза, че си се прибрал у дома. Сега по-добре ли си?

Не бях, но просто свих рамене.

— Не беше нищо особено.

Тя ме погледна и прибра косата си зад едното си ухо.

— Исках да те питам нещо — за купона на Стефани утре вечер. Ще дойдеш ли?

Погледнах към нея и се усмихнах. Хареса ми, че се усмихвах.

— Да, защо не.

Вдясно от себе си усещах подсъзнателно очите на Тейт върху лицето си. Искаше ми се да погледна към нея и същевременно да бъда на място, далече оттук.

Алис въздъхна и се облегна на стената, като се доближи толкова до мен, че рамото й се докосваше до моето. На приглушената светлина от лампата над билярдната маса косата й изглеждаше като бронз.

— Е, успя ли да отидеш до сцената? Тази вечер беше истинска лудница. Някакво момче ме бутна в тонколоната — нарочно. Аз не съм някое хардкор говедо, скапаняк! Аз съм момиче!

Тейт се смъкна надолу и ни хвърли отегчен поглед.

— Тогава не ходи сред говедата…

Алис отвори уста, сякаш искаше да каже нещо в отговор, но Тейт просто ни подмина и измъкна щеката на Розуел от ръката му.

Алис въздъхна и когато се обърна към мен, очите й изглеждаха тъжни.

— Леле. Това момиче е в такова отрицание за смъртта на сестра си. Тя просто се държи сякаш нищо не се е случило.

Не отговорих нищо, защото това не беше въпрос, а и случаят не беше такъв. Просто Тейт смяташе, че беше станало нещо съвсем различно от това, в което вярваха всички останали.

Тя се подготвяше за новата игра и подреждаше топките в пластмасовия триъгълник. Внезапно изпитах желание да й се извиня. Да й кажа, че съжалявам, че не бях достатъчно смел да я изслушам и че я оставих да се изправи сама пред целия клас, когато аз трябваше да съм на нейното място.

Алис се наведе към мен, докато гледаше как Тейт маха триъгълника.

— Е, знаеш ли каква е историята със семейството й? Все пак тя би трябвало сега да си е у дома, да тъгува, да утешава родителите си или нещо такова, нали?

Свих рамене. Близнаците се мотаеха с Тейт от прогимназията, но всъщност човек не можеше да се доближи до нея и да я опознае, ако тя сама не го поискаше.

— Ей, Маки, ще поиграеш ли? — подвикна ми Дрю и кимна към масата.

Поклатих глава. Той сви рамене и подаде щеката на Дани, който натърка върха й с креда и разби топките. Ударът беше добър, но нито една топка не влезе в някой от джобовете.

Тейт ми се усмихна лукаво, но нещо в погледа й ми подсказа, че май си представя как ще изглеждам с щека, забита в гърдите.

— Само за да няма недоразумения, гарантирам ти, че ако се навиеш, ще те разбия на пух и прах — каза тя.

Кимнах, но в главата ми един тих гласец не спираше да шепти. Няма да ти се наложи. И без това умирам.

За секунда просто се гледахме един друг. После, без предупреждение, тя бутна щеката си в ръцете на Дрю и закрачи към мен с много апокалиптично изражение. Алис сигурно също бе забелязала погледа й, защото се отдръпна рязко встрани.

Тейт спря на сантиметри от мен и се втренчи в лицето ми.

— Добре. Стига толкова. Трябва да започнеш да ми говориш.

Исках да прозвуча уверено, но трябваше да погледна над главата й, за да не позволя на гласа си да се разтрепери.

— Няма за какво да говорим.

Тя ме хвана за китката и ме придърпа към себе си.

— Виж, може би не ти пука, но аз няма да седя и да се преструвам, че всичко това е нормално!

— Тейт, не знам за какво говориш.

Тя поклати глава и извърна поглед.

— Ти ми повярва днес. Повярва ми и се уплаши, а сега се държиш като страхливец и не смееш да излезеш и да го кажеш. — Стоеше пред мен, с отпуснати рамене и сведени надолу очи, но пръстите й стискаха силно китката ми. — Защо просто не го кажеш?

Гледах я със зяпнала уста. Беше стиснала зъби, но знаех, че без съмнение тя не беше дори наполовина толкова бясна, колкото бях аз.

Не е нужно да ми казваш какво да правя. Това трябваше да й кажа. Не бъди толкова дразнещо самодоволна, сякаш само ти си единствената права в този град, защото си нямаш и представа какво е да бъдеш като мен. Хора бяха пребивани до смърт, защото бяха като мен. Хора разбираха съвсем отблизо какво означава да си линчуван, защото бяха като мен. Бях обречен да живея извън обществото, завинаги, без шанс за нормален живот, без да мога намеря своето място, да се впиша някъде. Ако се докоснех до гюлетата и щангите във физкултурния салон, отивах право в спешното, ако хапнех нещо от консерва, това автоматично означаваше хранително натравяне. О, и между другото, май има голяма вероятност да умирам в момента, така че всичко е просто страхотно.

Това трябваше да й кажа, но не го направих. Просто я погледнах и когато тя също не каза нищо повече, издърпах ръката си. Алис стоеше до стената и ни зяпаше с втренчен поглед. Исках да й кажа, че съжалявам за прекъсването, че животът ми обикновено не е толкова странен, но гърлото ми се беше свило и знаех, че от него нямаше да излязат никакви думи. Просто си тръгнах от залата с билярда и се смесих с тълпата, за да намеря Розуел.

Той стоеше до бара със Стефани и Джена. Сграбчих го за яката на якето и го издърпах от тях. Когато той не се отскубна от мен, нито ме попита защо се държа като лунатик, благодарих на Бога, че го има, и двамата се запътихме към вратата.

Бягството ми не беше съвсем чисто. Трябваше да бъде скоростно, решително напускане, но не бях чак толкова твърд. Погледнах назад — само веднъж. Но беше достатъчно. Тейт стоеше в салона, където я бях оставил, с билярдната щека в ръка и с най-нараненото изражение на лицето, което някога бях виждал в човешко същество.