Брена Йованоф
Подмененият (24)

Двайсет и четвърта глава
Домът на мизерията

У дома увих ръката си с една кърпа и започнах да ровя в чекмеджето над хладилника, търсейки нож сред забранената кухненска посуда. Треперех целият, докато пръстите ми се плъзгаха между вилиците и черпаците, но най-накрая намерих ножа, с който татко беше обелил ябълката си преди известно време. Острието му беше късо и не особено остро. Имаше дървена дръжка, която беше започнала да се протрива на някои места. Обвих го хубаво с кърпата и го пъхнах в джоба на якето си. След това вдигнах качулката на главата си и тръгнах към парка.

На пресечката на „Карвър“ и „Оак“ минах напряко през тревата, покрай навесите за пикник и детската площадка. Люлките се люлееха сами от вятъра. Паркът беше празен и навсякъде се стелеше дим. От другата страна на бейзболното игрище бунището се извисяваше мрачно и смътно през дъжда. Земята беше подгизнала и непрекъснато стъпвах в локви.

Прескочих оградата и започнах да си проправям път през бурените. В подножието на хълма забих ножа дълбоко в чакъла. Вратата се появи там почти веднага, толкова тъмна и изтрита, че беше почти невидима. Нямаше дръжка, така че потропах и отстъпих назад. В първия миг не се случи нищо, но след това в процепите на вратата се появи топла светлина. Някъде отдалече чух звука на камбанки и бях зашеметен от странно предчувствие за неизбежност. Хълмът, образувал се от боклуците на града, винаги се беше издигал тук, надвиснал над парка, точно от другата страна на заграждението. Чакайки мен.

Когато вратата се отвори обаче, никой не ме чакаше на прага. Стъклени фенери осветяваха коридора пред мен от двете му страни. Стъклата бяха покрити с фина мрежа от оловна тел, изплетена във формата на диамантени фасети. Когато тръгнах напред, вратата зад мен се затвори от само себе си. Видях ножа на пода, наведох се и го вдигнах.

Хълмът на Господарката изобщо не приличаше на Дома на яростта. Стените бяха облицовани с тъмно, полирано дърво, таванът беше покрит с керемиди, а первазите бяха изящно гравирани. Цветни стъклени прозорци, гледащи наникъде, бяха изрязани в правоъгълни ниши по целия коридор и се редуваха с окачени по стените картини, които се осветяваха от маслени лампи. Въздухът ухаеше приятно, на окосена трева и подправки. В края на коридора имаше малка масичка със сребърен сервиз от чинии и чаши. Едно момче, облечено в тъмносини панталонки до коленете и сако в същия цвят, стоеше до нея. Изглеждаше на не повече от дванайсет години. Погледна към мен и вдигна ръка.

— Картата ви, моля.

Сведох глава към него.

— Карта? За какво, по дяволите, говориш?

— Призоваващата ви карта. Представяте я и аз ще обявя името ви.

— Нямам карта. Заведи ме при Господарката!

Той ме гледа мълчаливо дълго време. После кимна и ми махна с ръка да го последвам.

— Оттук, моля.

Поведе ме през някакви коридори и входове и най-накрая стигнахме до една топла, осветена от лампи стая. На пода имаше цветни черги и в мраморната камина гореше огън. Всички мебели бяха старомодни, претрупани с орнаменти, точно каквито харесваше майка ми.

Една жена седеше в огромно кресло и бродираше плетеница от цветя, които изглеждаха отровни, върху парче плат. Когато влязох, повдигна глава. Кожата около очите й беше розова, изпъната, сякаш беше плакала. После обаче обърна лицето си към светлината и видях, че клепачите й бяха покрити с нещо жълто, като че ли беше болна. Изглеждаше млада и можеше да бъде нежна и деликатна, направо поразително красива, ако не беше този нездрав вид.

— Ти ли си Господарката? — попитах аз, застанал на прага.

Тя стоеше неподвижно, с вдигната във въздуха игла, и се взираше в мен. Предната част на роклята й беше сложна смесица от гънки и дипли. Яката й беше висока и нагъната, от красива дантела. Жената ми се усмихна и лицето й стана много крехко и ранимо.

— Така ли обикновено поздравяваш хората?

Гласът й беше приятен, но в него се усещаше ледена нотка, която нарушаваше хармонията му. Изражението й беше толкова спокойно, че изглеждаше арогантно, и това ме вбеси още повече.

— Ти подпали църквата на баща ми! Нима заслужаваш да те поздравя за това?

Господарката остави бродерията в скута си.

— Опасявам се, че беше наложително. Скъпата ми сестра се правеше на шут и на глупачка пред хората, които и без това са на път да ни забравят. Беше време да се напомни на града каква е истинската ни същност.

— Това ли е причината ти — да вселиш страх от Бога в група хора, които дори не вярват, че съществувате? Току-що изгори двестагодишна сграда! Едно момиче умря!

— Страхът от Бог изобщо не може да се сравни със страха от загубата и болката. — Тя наклони глава и се усмихна. Зъбите й бяха малки и равни, идеално бели. — Но в общ план това ни облагодетелства по други начини. В крайна сметка от трагедията произлезе нещо хубаво — доведе ни един желан посетител.

Първо си помислих, че тя говори за себе си в множествено число, както говореха цариците, но после се огледах наоколо. На голяма възглавница до ниска масичка седеше малко момиченце, облечено в моряшка рокличка и с високи обувки с копченца на краката. Тя си играеше с телена клетка за птици, като поставяше вътре и после вадеше механична играчка — птичка. Около китката на детето имаше широка панделка, чийто друг край беше завързан за крака на масата.

— Харесва ли ти? — попита Господарката. — Тя е толкова сладко нещо.

Момиченцето беше на две, може би три годинки, с лешникови очи и ситни, равни зъбки. Усмихна ми се и на едната й бузка се появи толкова дълбока трапчинка, че можех да си пъхна пръста в нея. Затаих дъх. Не изглеждаше както си я спомнях, но я познах. Въпреки всички панделки и дантелки не можех да я сбъркам. Тя беше човек. Бях я виждал всяка седмица в църквата, на площадката или на моравата пред Неделното училище да си играе с Тейт. Натали Стюарт седеше на пода и поглеждаше към мен над върха на клетката. Помаха с птичката си към мен, а Господарката се протегна, докосна Натали по косата и я потупа по бузката. Спомних си какво беше казала майка ми — как беше седяла на възглавничка в краката на Господарката. Натали беше толкова чиста, че приличаше на нещо изкуствено.

— Значи тя ти е като кукла?

Господарката се разсмя, прикривайки уста с ръка.

— Обичам красиви дечица, а ти? А и тя допълва така чудесно стаята. — Направи небрежен жест с ръка. — Както виждаш, аз съм голям поклонник на красотата.

Стените бяха покрити със стъклени витринки, в които имаше морски миди и хербаризирани цветя. Най-голямата кутия висеше над широк диван с кадифена тапицерия. Беше пълна с мъртви пеперуди, забучени с месингови кабарчета. На две от стените имаше вградени лавици като библиотеки, но на тях нямаше книги, а птици — най-вече червеношийки и сойки и един голям, препариран гарван с оранжеви стъклени очи.

Докато оглеждах пеперудите и птиците, Господарката стоеше до масата, без да откъсва очи от мен. После се изправи и ми обърна гръб.

— Моля те, седни — каза тя и посочи един стол до камината. — Седни и се сгрей.

Приседнах на ръба на стола, навеждайки се леко напред. Якето ми беше мокро и капките падаха по тапицерията. Натали остави клетката и се приближи максимално, колкото й позволяваше панделката.

Господарката се усмихна.

— Какво казваме на нашите гости?

Натали повдигна брадичка, но не погледна към мен.

— Как сте, господине? — прошепна тихичко тя, като се поклащаше лекичко на токовете си.

Когато пристъпи отново напред, ми протегна намачканата панделка, на която беше завързан малък амулет. Посегнах с ръка и тя пусна панделката в дланта ми. Натали се усмихна и отстъпи назад, като въртеше на пръстчето си кичур коса, който после захапа с устничките си.

Господарката стоеше неподвижно и се взираше в нищото, притиснала ръка до гърлото си. Постоянно докосваше разсеяно кадифената панделка и нежния профил на момиченцето. После се обърна към мен. Когато се усмихна, изражението й беше жестоко.

— Сестра ми преди беше богиня на войната. Не ти ли е казала? Седеше на крепостните стени с горяща факла в ръка и гарваново перо в косите си. Гледаше как армиите прекосяват реката и избираше кой и в каква последователност да умре. И после позволи да бъде съсипана, както всички други богове допуснаха да се случи това с тях — да се стопят и смалят, за да отговарят на представите на жалките невежи. Всички, освен мен.

— Не разбирам. Защо те е грижа толкова много какво си мислят хората за Мориган?

— Никой не е защитен, хората могат да престанат да вярват във всекиго и във всичко. Тяхната отслабена вяра може да унищожи всички нас. — Тя се обърна и ме погледна, натъртвайки на думата „нас“. Очите й бяха мрачни и кървави, с малки жълти петънца. — Винаги сме били прославяни заради силата и властта ни, дори когато те са ни превръщали в представите на хората в чудовища. Но сега ни омаловажават в историите си, превръщат ни в призраци и духове. Простосмъртни невежи хорица, отдадени на малките си злодеяния, затънали в дребнавите си дела. Презрени, злобни, безпомощни. — Вдигна глава и ме погледна право в очите. — Уверявам те, мистър Дойл, аз не съм безпомощна.

Не казах нищо. Тя можеше да изглежда крехка и ранима, но в този момент имаше и невероятно жесток и суров вид.

— Ние се променяме — продължи Господарката. — Те унищожиха сестра ми и ограбиха силите й. Ние сме създания от митовете, същността ни се определя от границите на техните познания и легенди. Те винаги са ни казвали какво сме или не сме.

— Защо сте останали тук, щом е толкова зле? Защо се мотаете наоколо и чакате да ви унищожат напълно?

— Градът е обвързан с нас. От самото му начало ние му помагаме колкото и за каквото можем, а той помага на нас.

— Под „помагам“ имаш предвид „дава ни кръвта си“?

Господарката се разгневи.

— Заслужаваме напълно заплащането за своето съдействие. Ние им даваме просперитет. Ние ги направихме това, което са — най-хубавото, най-богатото селище в района, а в замяна те ни помнят като силни, горди и страшни създания. Тяхната вяра е достатъчна да ни задържи в този свят.

Но явно въпросната вяра не беше достатъчна. Покривите на къщите пропускаха вода, горният слой на почвата беше почти отнесен от дъжда, тук-там беше започнала да се появява ръжда, а сега Гентри направо се разкъсваше на парчета.

Господарката беше бледа, с червенина около очите, а поверениците й имаха нужда от кръв и боготворене, за да оцелеят.

Поклатих глава.

— Ти крадеш деца от семействата им и ги убиваш. Да не казваш, че всички просто трябва да си седим и да оставим това да продължи до безкрай?

— Ние сме също такава неразделна част от града, каквато са и те — и сме от жизненоважно значение за тяхното съществуване. И те ни обичат заради това.

Втренчих се в огъня и тръснах рязко глава.

— Това не е вярно. Те не се нуждаят от нас, нито ни обичат. Те ни мразят.

Господарката изсумтя тихо, почти смеейки се.

— Хората са много потайни, скъпи. Говорят и уреждат събирания и принципно вършат чудесна работа. Искаш ли да разбереш как можеш да познаеш кой от църковния хор е искрен и пее от сърце?

Усмивката й беше студена. Все едно жената беше направена от восък и порцелан като кукла, но очите й блестяха злобно и ярко.

— Онези, които имат смелостта и искреността да си тръгнат. Другите заравят корените си в този спокоен град, кършат ръце и оплакват загубата на децата си, но въпреки това приемат нашата отплата и продължават да пазят града си, да подхранват и него, и нас с живот така, както винаги са правели.

Очите й бяха тъмни и ужасяващи. Вече започвах да мисля, че тя никога не спираше да се усмихва.

— Значи убивате деца не защото сте психопати без душа, а защото така правите услуга на обществото? — Гласът ми прозвуча твърдо и това ме накара да се почувствам смел. — Правите го за благото на всички? Не само за да се нахраните, но и заради града — понеже той се нуждае от съсипани родители и мъртви деца. И защо, по дяволите, да не подпалите и някоя друга църква ей така, за общото благо?

— Да — отвърна Господарката съвсем спокойно. — Кръвта е тяхната кръв и когато ми отдават почит с нея, аз я приемам и после им връщам тази сила обратно. Дарявам ги с благоденствие. — Пресегна се напред и се опита да ме докосне по лицето. — Просто го приеми, скъпи. Както всички останали.

Отдръпнах се назад, избягвайки докосването й.

— Щом така или иначе обикаляш наоколо и пиеш кръвта на града, защо реши да се занимаваш и с църквата? Защо ги накара да страдат, след като щеше да получиш кръвната си дажба?

— Защото жалкото подобие на гоблин, сестра ми, излезе извън границите на моята власт и позволи на приятелчетата си да се показват по улиците при всяка възможност. Нейното безцеремонно отношение към предпазливостта може и да не изглежда особено притеснително в момента, но то крие опасност за в бъдеще, подкопава авторитета ни. Ако хората обаче насочат мислите и страховете си към собствената си трагедия, тя няма как да ги направи отново щастливи и радостни и няма да получи от тях това, което иска.

— Значи ти просто я наказваш.

Господарката се усмихна със своите красиви и жестоки устни.

— Искам само да сме приятелки, да постигнем взаимен компромис. Но ако тя отказва да види логиката в моите действия, не ми остава друга възможност, освен да я накажа. Ще й предадеш ли думите ми, когато я видиш следващия път? Кажи й, че всичко това може да бъде избегнато.

— Не съм ти момче за услуги. Аз работя за Мориган и не съм човекът, който може да й казва, че греши.

Господарката се усмихна отново и сведе престорено скромно очи надолу.

— О, скъпо мое, наивно дете. Мориган не може да те командва. Ти си свободно създание, което дойде тази вечер при мен по своя воля. Тя щеше да те задържи, ако можеше. Макар по някаква случайност да се мотаеш и да си губиш времето в нейното жалко обкръжение, изборът си е само твой.

— Поне сестра ти я е грижа и за някого другиго, не единствено за нея самата. Тя спаси живота ми, така че спри да говориш за нея, сякаш е по-нисша от теб.

— Тя е по-нисша от мен. Няма гордост, нито достойнство. Праща създанията си да танцуват навън като маймуни и да се излагат пред целия град.

— Затова ли я мразиш?

Жената поклати глава и се загледа в Натали.

— Тя ме излъга и ме измами. Открадна дете от дома ми и го върна в горния свят. Не ми се подчини и заплаши съществуването на всички нас чрез това разкритие. За малко да унищожи града.

— Мориган смята, че е отвратително да държиш деца като играчки или домашни любимци и е права. Какво ще правиш с новата си играчка? Ще я забодеш с кабарче на стената, ще я показваш на всички и ще си обсъждате колко е красива?

— Това малко дяволче ли? О, не, нищо чак толкова специално. Тя ще отиде в земята като другите преди нея. Напоследък са напълно незабележителни.

— Не е необходимо да е забележителна, за да е важна за някого. Тя е дете със семейство. Нечия сестра.

— Била е. Сега е нищо. Ще бъде заровена в неосветената земя в часа преди пукването на зората, докато денят на Вси души преминава в деня на забравените светци, и ще умре, за да се възроди градът.

— И това е достатъчно, за да те направи щастлива? Убиваш малки деца, после се прибираш у дома и чакаш, докато стане време да го правиш отново? Какъв живот е това, по дяволите?

Господарката повдигна глава, загледана в празното пространство някъде пред себе си.

— Преди ни почитаха с воини. — Погледът й се премести към Натали и изражението й беше такова, сякаш мисълта, че трябва да използва нещо толкова безпомощно, я отвращаваше. — А сега сме принизени до таласъми и призраци и само избиването на по-слабите ни поддържа живи.

Отстъпих назад. Стаята беше пълна с птици със стъклени очи, с мъртви пеперуди и с големи старомодни мебели. Съзнанието ми възприемаше всичко толкова ясно, толкова пълно, сякаш това беше единственото случило се някога в живота ми.

Господарката отиде до масата и вдигна малка месингова камбанка. Когато звънна с нея, звукът й беше висок и чист. После тя седна отново на креслото си и ме погледна настоятелно.

— Тази среща продължи достатъчно дълго, сър. Благодаря ви за компанията и уверявам ви, не ви желая злото, но не мога да върна назад унищожението на църквата, нито да ви дам това, което искате. Резача ще ви изпрати.

Спомних си какво ми беше разказала Мориган за Резача. За секунда почти си го представих — масивен силует, едър и тромав. После той изчезна. Вместо него пред себе си виждах само образа на жената, която се носеше по гръб в калната вода, с осакатено лице и привързани към тялото ръце.

— Не — казах аз, макар вече да знаех, че съм безсилен, но просто не можех да замълча. — Няма да си тръгна без нея. Тя е съвсем малка, тя е дете.

— Безсмислено е да спориш — каза Господарката. — Няма да ти я отстъпя доброволно, а ти не можеш да се изправиш срещу Резача. Никой не може.

Опитах се да се сетя какво би направил някой истински смел човек в моето положение. Какво би направила Тейт. Но Натали беше нейното семейство и това сигурно щеше да й даде повече сили, а аз се намирах под земята с жена, която изпразваше цели езера и изливаше водата им в дневната на сестра си, когато изпаднеше в особено отмъстително настроение. Която предизвикваше безспирни дъждове и подпалваше сгради само за да бъде сигурна, че никой няма да я забрави. В сравнение с нея бях кръгла нула.

Когато вратата се отвори, Натали се сви, вкопчи се инстинктивно в полата на Господарката, а после се скри зад клетката за птици. Резача стоеше на прага. Беше слаб, по-висок от Господарката. Можеше да й бъде брат. Имаше същата тъмна коса, същия воднист, болнав поглед и червени сенки около очите. Всичко в него ми беше познато — черното палто, тънките безцветни устни, острите скули. Всичко беше размито и изкривено, сякаш беше част от нечий сън. От мой сън.

Докосна за поздрав челото си, въпреки че не носеше шапка. Когато го погледнах, си спомних какво е да си малък, точно толкова, че да паснеш на сгъвката на ръката му. Той се беше промъкнал в чуждата спалня, беше взел нужното им бебе от люлката му и беше затворил прозореца. Оставяйки ме там. Той беше единственото, което си спомнях от живота си преди Гентри.

Господарката се надигна от креслото си, привиквайки го с небрежен, широк жест с ръка, после се обърна с гръб към него. Очите й бяха присвити. Когато проговори, погледът й беше насочен някъде встрани.

— Покажете на нашия гост изхода, сър.

Резача се усмихна — странна, празна усмивка — и ми се поклони едновременно угоднически и подигравателно и усетих миризмата, разнасяща се от кожата му. Миришеше отровно, направо вонеше на желязо. Можех да чуя как бие сърцето ми — не в гърдите ми, а в китките ми, в ръцете ми, в гърлото ми…

Господарката беше покрила лицето си с кърпичка и аз попитах смаяно:

— Какво е той?

Тя ме погледна над ръба на дантелената си носна кърпичка и думите й стигнаха приглушено до мен.

— Садист и мазохист. Способен е да понесе огромно страдание и болка, защото му доставя огромно удоволствие да вижда страданията на другите.

Резача не изглеждаше особено нещастен или страдащ. Очите му бяха кървясали и зачервени, но той се движеше енергично и бързо.

— Ела с мен — каза с пресипнал шепот и ме сграбчи за ръката.

Докато ме повличаше към коридора, аз се обърнах и погледнах назад. Последното нещо, което видях, беше сестричката на Тейт, седнала отново на възглавницата си, играеща си със своята клетка за птици.

После пушекът се спусна върху мен и аз се олюлях. Резача ме държеше здраво, забил пръсти в ръката ми. Изражението на лицето му беше любезно, като на джентълмен във филм за времена, когато хората са пътували с карети, но гласът му беше груб, сякаш принадлежеше на някой друг.

— Карай я по-спокойно — каза той. — Напълно си прав.

Продължаваше да ме държи и ме поведе нагоре по коридора.

— Кажи ми, братовчеде, как е времето в парка тази вечер? Струва ми се, че мирише на дъжд.

Когато не отговорих, той ме разтресе леко и затегна хватката си, влачейки ме за лакътя, а палтото му се развяваше зад него.

— Не ми се прави на много принципен и възмутен, защото ще ми се наложи да ти вкарам малко разум в тиквата по начин, който едва ли ще ти хареса. Може би си мислиш, че не ми пука какво става над земята, но Бог ми е свидетел, аз обичам този град. Господарката е обсебена от спомена за миналите дни, но варварските племена и малките селца, които съществуваха в онова време, изобщо не могат да се мерят с гостоприемството на днешните градове.

Съсредоточих се в най-важната за момента задача — да слагам единия си крак пред другия и да се задържа изправен. Не вдигах очи от пода пред мен.

— Нека ти разкажа една история — продължи той. — История за нас и за хората, които живеят точно над нас. Бяха тежки, отчаяни времена и те се обърнаха към нас за помощ. Братовчеде, за една година имахме повече кръв, отколкото някога някой хълм е имал. Пускахме кръвта на техните деца, жертвените им агънца, на всички стари празници — на Имболк, на Белтейн, на Ламас, — на всеки свещен ден^[1].

Усмихна се през рамо, разкривайки малките си равни зъби, но венците му бяха червени и изглеждаха възпалени и болни.

— Тогава имаше много такива дни, братовчеде.

— По време на Депресията — казах аз. Гласът ми звучеше ниско, а думите ми се струваха нелогични.

— По време на какво?

— Изцедили сте тази кръв от града по време на Голямата депресия. Взели сте децата им и те са обвинили Килан Кори. Обесили го на „Хийт роуд“ заради тези отвличания.

Резача спря и се обърна към мен. После се ухили — широка, цинична усмивка, която се разля по цялото му лице.

— О, Кори наистина го направи. Не се заблуждавай. Той взе децата.

Миризмата, която се носеше от него, когато говореше, беше плътна, тежка — като от лющеща се ръжда и стара, засъхнала кръв. Издърпах ръката си и се облегнах на цветния тапет.

— За какво говориш? Той не е отвличал деца. Просто е искал да води нормален живот.

Резача се разсмя.

— Разбира се. Разбира се, искаше да живее спокойно и идилично, да работи в малкото си магазинче и да се взира нощем в звездното небе със своето момиче. А ние искахме нещо друго. И го получихме.

За първи път погледнах Резача — имам предвид, наистина го погледнах. Лицето му беше симетрично, с прав нос, остра брадичка и силна челюст, но опънатата кожа около очите му го правеше да изглежда някак празен и зловещ.

С изключение на групичката разлагащи се момичета хората в хълма от шлака на Мориган изглеждаха здрави. Бяха странни и понякога грозни, но лицата им не показваха, че нещо ги боли, и очите им бяха ясни. Резача изглеждаше като заразен. Дъхът ми секна. Пред очите ми причерня и не можех да направя нищо, за да го спра.

Той ме сграбчи за ръката и ме разтърси силно.

— Остани с мен, братовчеде. Почти стигнахме до вратата.

— Как го получихте… Какво искахте от него?

— От Кори? Много просто. Имаше приятелка — сладко, набожно момиче, което свиреше на пиано в църквата и нямаше нищо против, че той е чудак. В началото Кори определено нямаше желание да ни свърши работата, но накрая склони. — Гласът на Резача внезапно беше станал странно напрегнат, хищен. — По средата на заниманията ми с малката уличница той вече беше готов да направи всичко, което искахме от него, само за да види, че тя няма да загуби още няколко от скъпоценните си пръстчета.

Усещах се замаян, главата ми се въртеше.

— Както съм чувал историята, не вие сте го убили. Били са шерифът и неговите заместници — те са повели тълпата и са го линчували.

Резача поклати глава.

— О, ние го убихме. Не се заблуждавай. Градът дойде за него, но ние го убихме. Те ни го докараха на тепсия на неосветената земя и може би дори и сами не осъзнаваха защо го правят, но изпълниха задачата си чудесно. Те първо го пребиха със сопи — биха го на улицата като куче, но все още имаше достатъчно живот в него, за да пищи.

— Убили сте един от своите.

Дърпаше ме отново напред, влачеше ме през коридорите с резбовани парапети и шарени тапети по стените. Завихме и се озовах в преддверието с гладкия под и елегантните стени с дървена тапицерия. Всичко беше замъглено пред погледа ми и се въртеше около мен.

Резача отключи вратата и я отвори.

— Е, върви при малките си приятелчета.

От другата страна можех да помириша аромата на сухи листа и свеж въздух. Трябваше да изляза навън, в парка, където можех да дишам, но сестричката на Тейт беше завързана за изящно плюшено кресло и затова се обърнах към Резача и въпреки че тунелът се въртеше около мен, му казах:

— А ако не го направя?

Той стоеше до вратата, изправен и съвършен, каквито се предполагат да бъдат хората от двора на някоя царица, но устните му бяха свити и синкавите сенки под скулите му караха лицето му да прилича на череп.

— О, ще го направиш, защото аз ти казвам, а ако не го направиш, ще отидеш в ада. Може да си честен, добър и хубавец, братовчеде, но всъщност не си ми чак толкова близък, за да те пощадя.

Ръката му ме удари в гърба и ме тласна в посока към Гентри и към външния свят.

Запрепъвах се сред неспиращия ситен дъжд и паднах на колене и длани, по пръстите ми полепнаха сухи листа и клонки. Зад себе си чух как вратата се затръшна и очертанията й се сляха отново със сенките.

Изправих се и, пъшкайки, тръгнах към парка. На ъгъла на улица „Карвър“ обаче спрях. Стоях в колебливото трепкащо сияние на уличната лампа и се взирах в амулета, който Натали ми беше дала. Панделката беше намачкана и лепкава, а самият талисман представляваше просто пластмасова висулка от цип, сигурно от дрешка или чантичка, във формата на розово мече.

Минах по тревата към самотната маса за пикник, където бяхме стояли с Розуел предишната нощ, и се строполих на пейката, за да помисля.

Бях изтощен. Дробовете ме боляха и дрехите ми миришеха на пушек, и църквата на баща ми я нямаше, и Натали Стюарт не беше мъртва, но скоро щеше да бъде.

Исках да стана невидим, да изчезна. Исках да легна и да потъна в земята. Така нямаше да ми се налага да чувствам или да мисля. Щях да бъда земя, корени, трева. Нищо друго.

Телефонът звънна в джоба ми и аз го извадих, за да видя кой ме търсеше. Ема. Знаех, че трябваше да отговоря, поне да й кажа къде се намирам и че съм добре, но в този момент всеки разговор ми се струваше невъзможен. Зяпах телефона известно време, името й, искрящо на екрана. После го изключих.