Брена Йованоф
Подмененият (3)

Трета глава
Ударите на сърцето

В антрето веднага пуснах на пода раницата си и свалих качулката от главата си. По целия ми ръкав имаше кръв и за миг се поколебах дали просто да не изхвърля суичъра, но знаех, че баща ми ще има нещо против.

Пералното помещение беше в малка ниша в края на коридора. Не обичах да ходя там. Пералнята и сушилнята бяха от неръждаема стомана, а стаичката беше толкова малка, че въздухът беше плътен, тежък, изпълнен с направо отровна за мен миризма. Замислих се дали да не пусна все пак пералната машина, но дори когато стоях вътре при отворена врата, пулсът ми побесняваше и усещах ударите на сърцето си чак в ушите, все едно ме удряха по главата с чук. Нагънах суичъра и реших да помоля по-късно Ема да го изпере вместо мен. С гореща вода и избелващ препарат. Напъхах го на дъното на коша за мръсните дрехи и се запътих към кухнята.

От задната част на къщата се чуваше тракането на клавиатура. Майка ми беше в кабинета си и пишеше на компютъра.

— Маки — провикна се тя, — ти ли си?

— Да.

— Гледай баща ти да не разбере, че си избягал от час, става ли?

— Да, добре.

Сипах си чаша вода и седнах на масата, загледах се в десена на покривката и се опитах да проследя линиите на шотландското каре. Първо беше червено, после черно, червено, бяло, зелено, а след това загубих реда на цветовете.

Когато Ема влезе в кухнята, бях толкова отнесен, че ръката й на рамото ми ме накара да подскоча. Тъкмо се канех да я помоля за суичъра, но спрях, защото осъзнах, че в стаята има още някой. Второто момиче беше високо и със сериозно изражение, с издължено, слабо лице.

Ема извади буркана с фъстъчено масло от килера и пластмасов нож от чекмеджето.

— Здрасти, грознико — каза тя и се пресегна да разроши косата ми. — Прибрал си се по-рано. — Хвърли поглед към вратата на кабинета на мама и каза тихо, почти шепнейки: — Добре ли си?

Направих с ръка жест за „горе-долу“.

— Не трябва ли да си на лекция по ботаника?

Ема беше на деветнайсет години и определено не от типа студенти, които пропускат лекции. Беше записала всеки научен курс, който нашият колеж предлагаше, и отдадеността й на учението направо ме плашеше.

— Професор Кранстън ни даде свободно време, за да изпълним груповия си проект. — Махна с пластмасовия си нож към другото момиче. — Това е Джанис.

Джанис седна срещу мен и постави ръцете си върху масата.

— Здрасти — каза тя. Косата й имаше странен, мръсно кестеняв цвят, а отстрани на лицето й висяха непокорни кичури.

Кимнах й, но не казах нищо.

Тя се взираше в мен, сякаш бях лабораторен екземпляр, една от онези буболечки, прободени с карфици. Очите й бяха големи и тъмни.

— Защо те нарича „грозник“?

Повечето хора могат да превърнат всяка ситуация в нещо съвсем нормално, просто като казват правилните думи в подходящия момент. Но аз не бях такъв. Гледах упорито дланите си и чаках Ема да дойде като рицар на бял кон и да ме спаси, отговаряйки — както обикновено — вместо мен.

Ема, майсторът на лъжата. Царицата на преструвките от типа „брат ми е съвсем нормален“, „малкото ми братче просто е срамежливо“… Можеше да обяснява с часове, без да й мигне окото, че съм болнав, за милионите алергии, които имам, за постоянните ми хранителни натравяния и настинките. И най-голямата лъжа от всички: моят брат.

На Ема винаги можеше да се разчита. Тя дойде зад мен и отпусна брадичката си на главата ми. Косата й беше мека и ухаеше хубаво. Няколко кичура бяха избягали от ластика й и ме гъделичкаха по лицето.

— Когато беше бебе, бе най-грозното нещо, което си виждала през живота си. Целият жълтеникав и сбръчкан. И имаше всички онези зъби. — Вдигна глава и се провикна към кабинета: — Зъбите му поникнаха супер рано, нали, мамо?

— И то пълен комплект, точно като на Ричард Трети — извика майка ми в отговор.

Джанис не откъсваше поглед от мен, облегнала се върху масата, с някак гладно изражение на лицето.

— Е, вече не е грозен.

— Ще се кача горе — казах аз и бутнах стола си назад.

Проснах се на леглото в стаята си, но не можех да се успокоя. Бях нервен, сякаш стотици малки буболечки пълзяха под кожата ми. Мъжът на моста ме чакаше — мен, не някое случайно минаващо оттам хлапе. Бе ме погледнал право в лицето, сякаш търсеше да открие нещо там. Все още ми беше студено и треперех от кръвта в училище, не бях се чувствал толкова зле от много отдавна. Всъщност май никога не е било толкова зле.

Най-накрая се надигнах и отидох до гардероба. Извадих бас китарата си и усилвателя и включих слушалките към него. Струните на баса ми бяха „Black Beauties“^[1] и бях махнал металните прагчета от китарата. Когато песента беше бърза, използвах перце, а когато свирех нещо по-леко, специалният черен лак на струните предпазваше пръстите ми от тънките стоманени жици. Но дори и ако се наложеше да свиря на оголени струни, сигурно пак щях да го правя, само за да изкарам отново този нисък, бръмчащ звук и да усетя това чувство… Понякога единствено свиренето ми помагаше. Всичко, което ме плашеше или притесняваше, внезапно изчезваше далече, далече от мен.

Свирех мелодии на песни, които знаех, и такива, които сам си измислях. Свирех високи, чисти ноти, които отекваха между стените на стаята ми и обещаваха да останат тук завинаги, и тежки, ниски тонове, които бумтяха и се повтаряха сами отново и отново, и отново.

След известно време започнах да изпитвам особено усещане. Сякаш някой ме слушаше. Но не беше както когато родителите ми бяха у дома, нито когато усещах присъствието на Ема, стояща отвън в коридора. По-скоро беше притеснителното, тревожно вълнение, което те обхваща, когато свириш пред непознати. Свалих слушалките и отидох до прозореца, погледнах навън, но задният двор беше пуст. Беше минало повече време, отколкото мислех, и вече се смрачаваше. Зяпах към храстите и моравата пред къщата, но бе нелепо да си мисля, че някой отвън ме е слушал. Напълно абсурдно, особено както си стоях там и звукът пулсираше в слушалките ми. Нямаше как да бъда чут от друг, нали?

Седнах отново на края на леглото с „Гибсън“-а на коленете си и засвирих мелодия с много баси, която се издигаше и спускаше, и растеше във всички посоки, докато накрая се сля с ударите на сърцето ми.

Когато се събудих малко по-късно, някой викаше името ми.

Измъкнах се от леглото, размотавайки се от кабелите и жиците. Бях задрямал със слушалките на ушите си. На пода усилвателя жужеше тихо, а аз се чувствах замаян и вкочанен. Навън небето беше съвсем тъмно.

В къщата беше много светло, което означаваше, че баща ми се бе прибрал. Той имаше голяма слабост към електричеството. Ако някоя лампа можеше да се включи, тя се включваше. Когато пристъпих на площадката пред стаята си, затворих очи, заслепен от целия този блясък.

— Малкълм — провикна се баща ми от кухнята. — Ела тук, ако обичаш.

Слязох долу, като все още премигвах и заслонявах очите си с ръка.

Той седеше на масата и от изражението, и от вратовръзката му беше ясно, че току-що се е прибрал от църквата. От погребението на Натали Стюарт. Лицето му беше закръглено и обикновено дружелюбно, но точно сега изглеждаше някак сурово. Исках да го попитам за церемонията, но не знаех какво да кажа. Прелистваше купчина със свои стари речи и си водеше някакви бележки по тях. Сакото му беше метнато на гърба на стола. Вдигна глава, когато влязох, но не спря да пише. Беше уморен и може би малко отчаян и имаше вид, сякаш няма търпение този ден да свърши.

— Искаш ли да поговорим защо получих обаждане от училищната канцелария този следобед?

— Днес имаше акция за кръводаряване…

Татко се взираше в мен и разсеяно въртеше химикалката между пръстите си.

— Денят не беше особено подходящ за привличане на какъвто и да било вид внимание. Предполагам, че са обявили предварително тази акция, нали?

— Забравих — казах аз. — Както и да е, не е станало нещо особено.

— Малкълм — каза той. — Основната ти отговорност е да не допускаш да те забележат. Да не се отличаваш от другите.

Забих поглед в балатума.

— Не съм. — След секунда вдигнах глава и го погледнах. — Наистина не съм.

Той подреди речите си в спретната купчина, подравнявайки краищата на листата. После се изправи и отиде до кухненския плот. Взе пластмасов нож и започна да реже една ябълка на малки парченца. Искаше ми се да го попитам защо просто не я изяде цялата, както правят нормалните хора, но всеки си има своите странности. След като осакати донякъде ябълката, захвърли ножа в мивката. Той отскочи рязко и се счупи на две.

— Защо няма нормален нож за белене в тази къща?

— Хубавият е в шкафа. Над хладилника — казах аз, когато засякох празния му поглед.

Майка ми местеше кухненските прибори, сякаш играеше шах. Понякога просто ги изхвърляше. Всичко, което не можеше да бъде пластмасово или керамично, беше от алуминий. Нещата, които не бяха алуминиеви, ги криеше.

Той отвори шкафа, прерови ножовете и останалите метални прибори, намери ножа от неръждаема стомана и се върна отново до плота.

Наблюдавах го в гръб, докато режеше ябълката. Раменете му бяха напрегнати. От него се излъчваше аромат на лосион за след бръснене и онзи характерен, остър мирис, който имаше, когато беше нервен.

— Мислех си… — започна той, без да се обръща. — Миси Бранд спомена, че ще бъде добре някой да й помага с децата от предучилищната група от време на време. Дали би се заинтересувал от това?

Имах чувството, че Миси не беше споменавала нищо подобно, че сам беше взел решение за това, но, разбира се, тя беше приела идеята, защото какво друго да направиш, когато свещеникът на града те помоли да намериш някаква работа на неговия смахнат и странен син?

Когато не отговорих, той ме погледна през рамо.

— Нещо не е наред ли? Стори ми се, че това може да е добро решение за нас. По този начин ще имаш ясно изразено, официално място в общността.

Забих пръсти в дланите си и се опитах да овладея гласа си.

— Просто там е толкова… шумно. Винаги е истинска лудница…

— Е, може да ти е нужно известно време, за да свикнеш с малките деца, но мисля, че ще бъде добре да пробваш. — Въздъхна, поклащайки глава. — Това е проблемът с теб и с майка ти. И двамата се сблъсквате с нещо неприятно и веднага приемате, че всичко е ужасно зле. Никога не давате шанс на нещата да се подобрят.

Значи отново си дойдохме на думата — за заемането на страни. От едната бяхме аз и майка ми, винаги песимистични реалисти. От другата, баща ми и Ема, искрящи от въодушевление и вярващи, че светът може да бъде едно добро място. А аз просто не можех да се съглася с тях, защото не вярвах в това. Колкото и да ми се искаше.

Започнах да подръпвам и да чопля покривката, но спрях, защото се усетих, че така изглеждам несигурен, а не се чувствах по този начин. Наистина бях убеден в това, което щях да му кажа. Просто все още нямах желание да го правя.

— Татко, това няма нищо общо с даването на шанс на каквото и да било. Просто нещата са такива, каквито са, и няма да се подобрят с магическа пръчица. И двамата знаем, че няма да мога да изживея живота си като нормалните хора.

Баща ми се извърна към прозореца, за да не мога да виждам лицето му.

— Не го казвай отново. Нищо от това, което става, не е по твоя вина.

Отпуснах главата си назад и притворих очи, чувствайки силна, пулсираща болка в гърдите си, сякаш някой ме беше ударил.

— Напротив. Заради мен е. Ти дори не се отнасяш към мен по същия начин, както се отнасяш с Ема.

Това го накара да избухне в нещо като смях.

— Ти изобщо не приличаш на Ема. Старая се с всички сили да разбера от какво имаш нужда, но е трудно. Нещата никога не са били ясни с теб, но това не означава, че не съм опитвал и не продължавам да го правя. Само това ни е останало, наистина — да се опитаме да постъпваме правилно.

Тъкмо се канех да му кажа, че правилното в случая е да ме остави на мира и да не ме кара да отговарям за глутница малки хлапетии, когато Ема влезе в кухнята. Пресече стаята и отвори хладилника. Млъкнах, а баща ни обърна гръб и на двама ни.

Ема порови из отделението със зеленчуците, после ни погледна.

— Не трябваше да бъдеш толкова груб с Джанис — каза тя и отначало помислих, че говори на мен.

Баща ми остави ножа на плота и се обърна към нея.

— Знаеш, че имаме правила за неочакваните гости. Имахме правила. Всъщност имахме много правила. Розуел можеше да идва у нас, но само защото баща ни му вярваше. На някой случаен посетител сигурно щеше да му се стори странно, че нямахме никакви метални кухненски прибори или консервирана храна.

Татко прокара пръсти през косата си.

— И двамата, моля ви. Очите на цялата общност са втренчени в нашето семейство и трябва да бъдем изключително внимателни и благоразумни за образа, който създаваме.

Ема затвори рязко хладилника.

— Какъв образ? Не сме те посрамили по някакъв начин. Джанис дойде тук, за да направим заедно научния си проект за семената.

— Е, това не е най-подходящото място за учене. Не можете ли да се срещате в библиотеката, например?

Тя сложи предизвикателно ръце на кръста си.

— За нещастие в библиотеката имат строга политика, която забранява дейности, свързани с пръст и тавички с кълнове за разсад.

— Ами онази симпатична книжарничка в центъра на града? Или някое кафене?

— Татко!

Взираха се един в друг, но никой от двамата не казваше нищо.

Те бяха шумните в семейството, винаги викаха или се смееха. Замислих се колко странно беше, че също така именно те бяха овладели до съвършенство и изкуството да спорят без думи. Можеха да общуват помежду си по всевъзможни начини, съвсем естествено, както дишаха.

Татко изпуфтя шумно, а Ема направи гримаса и възмутено извърна очи встрани. Тя стоеше срещу хладилника и се взираше втренчено в пода. Внезапно се впусна напред и го прегърна през кръста, сякаш му се извиняваше. Стояха така, гушнати един в друг, и знаех, че никога не е имало съмнение дали той ще отвърне на прегръдката й.

Ема притисна лице в ризата му и каза:

— По-добре прибери този нож, когато свършиш. Знаеш, че мама мрази да й разбъркваш нещата в кухнята.

Татко се засмя и се обърна да я цапне лекичко с кърпата за чинии.

— Е, определено не искам да й разбърквам кухнята, нали?

— Не и ако знаеш какво е добро за здравето ти.

Тя се протегна да разроши косата ми, но все още не сваляше очи от него. После се обърна и с танцова стъпка излезе от стаята. Той я наблюдаваше как си тръгва. Двамата имаха истинска връзка — такава, каквато никога нямаше да успея да проумея напълно, нито да наподобя с което и да е човешко същество.

Баща ми остави разпарчетосаната си ябълка в чинията на плота и седна на стола срещу мен.

— Не се опитвам да те затруднявам или да вгорчавам живота ти, но знаеш колко е важно да пазим добро поведение.

— Някои хора припадат, когато видят кръв. Това си е всеизвестен факт.

Той се приведе напред, за да ме погледне по-отблизо. Очите му бяха бледозелени, като стъкло, а косата му преливаше от измито кестеняво на места към сиво. Притежаваше умението да изглежда безкрайно разбиращ и опрощаващ и съм сигурен, че тези, на които не им се налагаше да живеят с него, смятаха, че той винаги знае как е редно да се постъпи и че можеха да отидат при него по всяко време и да намерят утешение за своите неволи.

— Ти не можеш да си позволиш този лукс да бъдеш като някои хора. Трябва да приличаш на мнозинството и да се слееш с него. Не казвам, че е лошо да си различен, но това е нервен, подозрителен град и за известно време ще бъде доста по-зле. Днес едно семейство погреба дъщеря си. Знаеш го. — После изражението на лицето му се смекчи. — Припадна ли?

— Не. Просто ми се наложи да изляза на двора и да подишам чист въздух.

— Някой видя ли те?

— Розуел.

След секунда той кимна.

— Добре. — Пое си дълбоко дъх и го каза отново, като че ли решаваше нещо. — Добре. Ти си прав, това не е криза, не е станало нещо особено.

Кимнах, зяпайки в пода и към лъскавите гранитни плотове. Ако някой оценяваше семейните ни отношения само въз основа на ставащото в кухнята ни, вероятно щеше да реши, че бяхме като герои от сапунен сериал. Облегнах лакти на масата, сякаш проверявах дали може да издържи тежестта ми. Миризмата на лосиона му за след бръснене беше толкова силна, че продължаваше да навлиза през носа в устата ми и ми беше трудно да преглъщам. Часовникът на стената тиктакаше тихо и стрелките се приближаваха към единайсет.

Не. Не беше криза. Само дето някой бе издраскал „изрод“ на вратичката на шкафчето ми.

Но изобщо не ми беше хрумнало да му кажа за това. Нямаше начин да го накарам да разбере, че никое от неговите правила и никоя от мерките му за сигурност вече нямаха значение.

Думата все още бе там. И беше вярна.