Брена Йованоф
Подмененият (26)

Двайсет и шеста глава
Цената

Под купчината от шлака Домът на яростта беше влажен от дъжда. В срещуположните краища на фоайето двете големи камини бяха запалени и стаята беше по-топла от обикновено. Групичката разлагащи се момичета се мотаеха около едната камина. Подреждаха бутилките на Джанис, залепваха восък на гърлата им и поставяха етикети. Работеха в нещо като поточна линия, подавайки си ритмично шишенцата една на друга, разговаряха и се смееха тихичко. Зад голямото бюро Мориган все така си седеше на пода и си играеше с кукла, направена от пера и мръсни конци с многобройни възли. Минах зад бюрото и се надвесих над нея.

— Здравей, отхвърления — каза тя, без да поглежда към мен. — Дошъл си да ми кажеш колко съжаляваш, че избяга и изтърча при сестра ми да я молиш за услуга?

— Не, дойдох да ти кажа, че направи огромна грешка. И спри да ме наричаш така.

— А как предпочиташ? Бездомният? Подмененият? Детето, оставено в чуждото легло?

Пусна куклата и се втренчи в мен. Пламъците в камината се отразяваха в ужасяващите й зъби.

— Дадох ти лекарства, грижих се за теб, когато беше болен. Без моята милост щеше да умреш и въпреки това ти не ме зачиташ, пренебрегваш ме за сметка на сестра ми?

— Да, говорих със сестра ти. Добре, аз съм лош човек. А сега кажи на гранясалите си курвички да върнат ръкавиците на сестра ми.

Мориган кимна към далечната страна на стаята.

— Кажи им го сам.

Момичетата се бяха скупчили на пода и се кикотеха тихо. Една от тях, която изглеждаше изпосталяла от глад, със сплъстена коса и отворени разрези по ръцете, носеше чифт розови велурени градински ръкавици.

Пресякох фоайето и застанах до тях. Близо до огъня миришеха още по-лошо — на мокра кал и смрадлива, разлагаща се плът. На премигващата светлина кожата им изглеждаше зеленикава.

— Мога ли да ти помогна? — попита момичето с ръкавиците на Ема. Усмихна ми се с широка, вулгарна усмивка и разкри черните си зъби и загнили венци.

— Да, дай ми ги.

— Какво да ти дам?

— Ръкавиците на сестра ми. Писна ми да си губя времето тук.

Момичето, стоящо до нея, се наведе леко и я сръга закачливо с лакът, без да откъсва поглед от мен, хилейки се с ужасяващите си мъртвешки устни. Държеше в ръка димяща дървена пръчка и буца от полуразтопен восък. Езикът й беше син, а по цялата й уста пълзяха малки бели личинки.

— Какво възнаграждение ще получи, ако ти съдейства? — попита тя.

— Целуни я — прошепна момичето от хелоуинския купон.

Другите се разсмяха и прикриха устните си, както правят срамежливите малки момиченца.

— Да, целуни я, целуни я и няма повече да се занимаваме със сестра ти.

Момичето с ръкавиците се изправи, пристъпи към мен и ми се усмихна.

— Само веднъж — каза тя и гласът й беше по-нежен и тих, отколкото на другите. Почти тъжен. — Целуни ме веднъж и ще ти върна ръкавиците.

Погледнах я. Очите й може би някога са били зелени, но сега цветът им беше избледнял и бяха безжизнено мътни.

— Не е нужно да бъде страстна целувка — продължи тя. — Не се мъчи да ме убеждаваш, че желаеш да ме целунеш. Само се престори, че не ме смяташ за съвсем отблъскваща.

Другите момичета се взираха в нас жадно, хищно, но момичето с ръкавиците просто изглеждаше студено. Не се смееше. Наведох се и я целунах по бузата, близо до устата. Миризмата беше ужасна. Като от застояла подпочвена вода и гниеща плът, но някъде под цялото това зловоние се носеше слабото ухание на тамян и цветя, тъжният аромат на скръбта, на проклятието да не умреш завинаги.

Останах така, с лице в близост до нейното, дори след като й бях дал това, което беше пожелала. Единственото нещо, което желаеше. Исках да почувства, че за мен е важно също колкото и за нея, защото ми беше жал. Защото тя беше мъртва, а аз не.

Когато най-накрая се изправих и се отдръпнах назад, другите момичета започнаха да си шушукат, но момичето с ръкавиците просто ме изгледа замислено.

— Това беше приятно — прошепна тя и ми протегна ръцете си.

Свалих ръкавиците от пръстите. Под тях дланите й имаха здрав, жизнен розов цвят, но и на бледата светлина от камината се виждаше как той бързо изчезва. Топлите нюанси избледняваха и ноктите й придобиха грозен синкав оттенък. Тя въздъхна и ми се усмихна. От усмивката устните й се разцепиха.

Пъхнах ръкавиците в джоба си и пресякох стаята обратно до бюрото, зад което Мориган си играеше с куклата си и танцуваше самичка. Все още усещах острата смрад от кожата на момичето, това призрачно зловоние, което беше полепнало по мен и се носеше из въздуха. Мориган си тананикаше и внезапно изпитах желание да я изритам силно.

— Защо им позволи да причинят това на Ема? Мислех, че имаме споразумение — ако се съглася да работя за теб, да я оставиш на мира. Нали двете с Джанис се предполагаше да са приятелки?

Мориган ме погледна.

— Ти избра да потърсиш сестра ми. Изтича при нея при първа възможност. Тя се опита да пречупи града и ти отиде да й се молиш. — Запрати куклата си в крака на бюрото и главата й издаде тъп звук при удара. — Те не желаят да се обърнат към нас, когато са тъжни. Прекалено са отдадени на собствената си мъка, на собствената си трагедия и не ни обичат вече.

— Виж, ти започна всичко това. Ти си предизвикала Господарката, когато си върнала майка ми обратно при семейството й.

Мориган притисна отново куклата към гърдите си и приседна с извити под себе си крака.

— И ето докъде ни доведе това. Градът е болен. С всяка година става все по-зле, сградите се разпадат, домът на вашия Господ е разрушен и дори влаковите релси и подпорите на моста ръждясват.

Издишах шумно и стиснах в ръка малката пластмасова висулка от ципа на Натали.

— Те ще убият тригодишно момиченце. Не воин или цар. Тя е малко дете — тя е като теб.

Мориган взе пластмасовото мече и го завъртя в ръката си. После ме погледна, оголила малките си остри и лъскави зъбки.

— Не, тя не е като мен. Аз съм си съвсем здрава и жива и възнамерявам да остана така още дълго. А нейната кръв скоро ще рукне като река и ще напои земята.

Мълчах известно време, защото думите ми бяха изчезнали. Когато най-накрая проговорих, гласът ми прозвуча сухо:

— Какъв ти е проблемът?

Тя пусна куклата в скута си и вдигна очи към мен, все още държейки пластмасовото мече в ръка.

— Ти избираш тях пред нас. Всеки път.

— И ще продължа да го правя! Тук не става въпрос за заставане на нечия страна и за пренебрегване на другите. Господарката напълно е загубила ума си и ти знаеш как да я спреш. Кажи ми какво да направя, за да открадна Натали.

За миг Мориган като че ли обмисляше думите ми. После ме погледна лукаво.

— Мъртвите са си мъртви — каза тя. — Но сестра ми също е доста студена. Понякога не успява да направи разлика.

— Добре, и какво означава това?

— Само че винаги има ненужни деца, погребани в бедни, преотстъпени от някой друг гробове, облечени в нечии чужди дрехи, които чакат поне веднъж в живота си — или в смъртта си — да бъдат полезни за нещо.

Усмивката й беше широка и не можех да кажа дали ми се струваше жестока, защото наистина беше такава, или просто вече цялото място беше се просмукало в мен и очите ми бяха отворени само за това.

— Не. — Тръснах глава. — Ти не говориш за деца. Говориш за тела. За ограбване на гробове.

— Наричай го както си искаш. Попита как съм успяла да открадна майка ти и аз ти казах. Нощта беше дълга и в стаята й, пълна с мъртви красавици, размених едно мъртво нещо за едно живо и минаха часове, преди сестра ми да разбере. Преди да осъзнае, че любимата й играчка я няма и че безмълвното дете в нейната дневна е едно от нашите.

Поех си дъх, усещах, че ми се гади.

— Кажи ми как. Как накара Господарката да повярва, че тялото е истинско и живо.

Мориган се усмихна и поклати глава.

— Скъпи мой, то си беше истинско.

— Как тогава успя да я убедиш, как успя да подмениш нещо живо с нещо, което не е било такова?

Тя си играеше с висулката мече, въртеше я между пръстите си и си тананикаше.

— Нашите деца също се разлагат и гният, само че не толкова бързо колкото техните. Те не могат да намерят покой, децата, които не са оцелели в нито един от световете. Не знаят къде точно им е мястото.

Край камината посинелите момичета си шепнеха и се кикотеха, докато си сплитаха една на друга косите. Онази, която бях целунал, погледна през рамо към мен, само веднъж. После се обърна отново, с наведена глава.

Мориган се изправи и застана с лице към мен, държейки мизерната си кукла в едната си ръка, а в другата — пластмасовата висулка мече. Приличаше на малко момиченце, облечено в старомодни дрехи, леко странно, но зъбите й още ме ужасяваха, а очите й бяха черни и пусти.

— Не съм твой ангел — хранител и не ти дължа нищо, вече не. Ако смяташ да й се противопоставяш, това си е твоя работа, но трябва да си сигурен, че си готов да платиш цената. Човек винаги трябва да осъзнава последствията от своите действия.

— За каква цена говориш?

Момичето пусна куклата си и тя падна на земята с разперени под странен ъгъл ръце и крака.

— Ако още не си разбрал след случилото се тази сутрин, определено няма да ти кажа сега.

Усмихна ми се и ми подаде пластмасовото мече. Поколебах се за миг, после го взех.