Брена Йованоф
Подмененият (16)

Шестнайсета глава
Достатъчно нормален

Изкачих се по клисурата до „Орчард“ и тръгнах към къщи. Бях бесен и възмутен, и отвратен. Никога нямаше да участвам в нещо толкова грозно — не можех дори да си го представя. Но все пак аз самият бях роден в Дома на яростта, тук е бил моят дом, преди да дойда в Гентри. Ако исках да бъда здрав, трябваше да работя за Мориган, но само от мисълта за това ми се повдигаше.

Искаше ми се да си поговоря с Ема, но същевременно нямах желание да обсъждам с нея нещата, които в действителност ме измъчваха, а и тя едва ли щеше да бъде будна по това време. Когато погледнах телефона си, часовникът показваше два и четирийсет и пет. Все още валеше, но това не беше нещо ново.

Една кола идваше срещу мен по пътя, жълтите снопове светлина на предните фарове блестяха сред тъмната пелена на дъжда. Тя отби встрани толкова рязко, че една от предните гуми се блъсна в тротоара.

Тейт изскочи от колата и пресече улицата, като остави буика си напряко на алеята за велосипеди.

— Ей! — извика тя и преджапа през канавката, за да мине на тротоара от моята страна.

Спрях и я изчаках.

Когато стигна при мен, застана с ръце на кръста си. Беше пуснала аварийките и те пулсираха хипнотизиращо зад нея като оранжев сърдечен ритъм, измерван на някакъв болничен апарат.

— Китарата ти е в мен.

Исках да я попитам какво прави навън толкова късно, карайки сама по улиците.

— Знаеш ли колко е часът?

Тя се намръщи.

— Всъщност да. Много късно, средата на скапаната нощ. Какво, по дяволите, стана с теб?

Свих рамене и се опитах да си придам непукистки вид.

— Не се преструваше — каза тя. — Това, което ти се случи в колата — беше истинско.

Кимнах.

Тейт отметна мократа коса от челото си.

— Сега добре ли си?

— Добре съм. Не се притеснявай за мен.

Обърна се и погледна към пътя, поклащайки глава.

— Виж, кажи ми честно — какво не ти е наред?

Не й отговорих веднага. Имах чувството, че ако измъдрех някакъв завоалиран отговор, както обикновено, тя просто щеше да го подмине с презрение, да перифразира въпроса и да ме тормози така до безкрай, затова просто пропуснах най-съществената част от него.

— Имало ли е нещо от теб — от твоя живот, — което наистина, ама наистина да мразиш?

Тя се изсмя — остро, рязко, болезнено.

— Божичко, откъде да започна?

Все още гледаше към мен, с горчива усмивка на лицето, а после внезапно изражението й се промени.

— Какво?

— Нищо. Просто… очите ти са толкова тъмни…

Гледаше ме замислено, леко притеснено, сякаш не осъждаше или преценяваше, а просто наблюдаваше.

Поех си дълбоко дъх и поставих ръка на рамото й.

— Искам да ти кажа нещо за Натали. — Побутнах я към моравата на мисис Фийли. — Ето, седни тук.

Тя не изглеждаше много убедена, но се отпусна на земята, а аз седнах до нея.

— Може ли първо да те попитам нещо? — казах аз.

Тейт кимна и отскубна шепа изсъхнала трева, вперила поглед някъде встрани от мен. Вече не се усмихваше.

— Какво ще направиш, ако ти кажа, че някой е взел сестра ти, че ти си права и това е един скапан град, който позволява да се случват отвратителни, гнусни неща? Ще има ли някакво значение? Ще ти помогне ли това по някакъв начин?

Дъждът заливаше шосето и тънките пръски улавяха блясъка от аварийните светлини на колата на Тейт. Долу на пресечката светофарът светна в червено и паважът внезапно стана кървав. Имах чувството, че през целия ми живот е валяло.

Тейт не ми отговори, просто отскубна още една шепа трева. Лицето й имаше каменно изражение.

— За какво си мислиш? — Гласът ми беше почти шепнещ, въпреки че не възнамерявах да прозвучи така.

— За нищо. — Каза го наистина натъжено и изглеждаше едновременно твърда и отчаяна. — Само че си прав. Няма никакво значение. Дали знаеш нещо или не — няма значение, защото вече се е случило. Никой не може да я спаси. Нищо не може да се направи.

Преди два дни бях готов да платя, за да я чуя да казва такова нещо, да се предаде и просто да приеме положението такова, каквото е и да продължи напред. Сега обаче всичко се беше променило. Ако Мориган беше права, Натали все още беше жива — поне до залез-слънце този петък, но нямах абсолютно никаква идея какво мога да направя, за да й помогна.

Когато се пресегнах към ръката на Тейт, за моя изненада тя ми позволи да я докосна.

— Просто искам да знам какво е станало. Как е възможно нещо подобно да се случи.

Не знаех какво да й кажа, затова само продължих да държа ръката й, галейки внимателно с пръстите си горната страна на дланта й.

— Не е лично или злонамерено. Случило се е. Други хора в другите градове имат урагани или земетресения.

Тя кимна, загледана в улицата. Познавах изражението й — сякаш сдържаше дъха си. Протегнах свободната си ръка и докоснах косата й. Беше по-мека, отколкото изглеждаше. Отметнах встрани падналите на лицето й кичури и тя затвори очи.

— Цялото това място е пълно с такова лицемерие, че направо не е за вярване. Всички са ужасно добри, когато става дума да се правят торти за благотворителност и да се носят тенджери с храна на опечалените роднини, но не правят нищо, за да го спрат. Просто казват: „О, колко тъжно!“

Пуснах ръката й и я прегърнах. Чудех се дали ще заплаче. Ема плачеше на всичко, дори на анимационните филми и на рекламите, но Тейт не беше такава. Въпреки че бе по-дребничка и по-нежна, отколкото очаквах. Притеглих я към себе си, като внимателно прокарвах ръка по гърба й надолу и нагоре, за да я успокоя.

— Аз ти вярвах. От самото начало ти вярвах.

— Защо не го каза тогава? Можеше просто да ми кажеш.

Отпусна глава на рамото ми и за секунда това беше всичко, което исках от живота. После усетих остра, изгаряща болка през тениската си. Задържах дъха си и се опитах да не разваля момента, като се отдръпна встрани от нея.

Тя се облегна на мен и гласът й прозвуча съвсем тихо.

— Не се опитвах да те обвиня за нещо. Мислех, че ти ще знаеш какво е станало. Знам, че не е заради теб, че не ти си виновен. Знам го.

Кимнах и продължих да стискам зъби, за да издържа пронизващата болка в ключицата си. Трябваше да ме обвинява. Сега беше моментът да ме приклещи и да настоява да научи всичко. Знаех го, защото най-сетне аз самият бях наясно с нещата и имах доказателства. А тя дори не подозираше.

Тейт помръдна и болката премина рязко към рамото и надолу към гърдите ми като електрически шок, както когато лекарите ти пускат ток, уж за да те спасят. Простенах и я отместих леко от себе си.

Тя се отдръпна бързо и заби поглед в земята. Носеше метална верижка около врата си, пъхната под блузата й. Исках да й обясня защо я избутах, но думите ми се сториха безсмислени. Изправих се.

— Къде отиваш? — Гласът й звучеше пресипнало.

— Никъде. Хайде да се поразходим малко. — Подадох й ръка да стане. — Не мисля, че мога да вляза отново в колата ти. Ще ме изпратиш ли до нас?

Когато се надигна, тя се опита да издърпа ръката си, но аз я задържах. За секунда стояхме така, встрани на пътя, хванати за ръце. После тя се отскубна рязко, сякаш не можеше да понесе да я докосвам вече.

Вървяхме по улица „Уелш“, към църквата, без да говорим много. Пред двора спряхме и останахме неподвижни на тротоара.

Тейт кимна към малкото гробище.

— Сложиха тялото вътре. Мога да ти покажа, ако искаш.

Разтърсих глава.

— Така е добре.

— Обещавам ти, че няма да правя нищо лигаво, не съм като онези момичета…

— Не мога да вляза в гробището.

Погледът, който ми хвърли, показваше, че изобщо не беше впечатлена от думите ми. Или още не осъзнаваше какво й казвам.

— За какво говориш? Баща ти е свещеникът. Можеш да отидеш, където си поискаш.

— Сложно е — казах аз. — Има едно… нещо…

Тя се взираше мълчаливо в мен дълго време, сякаш обмисляше всички варианти на това, което можеше да ми каже. После тръгна напред покрай стената на гробището.

— Добре, тогава ще заобиколим и ще погледнем от другата страна.

Поведе ме край сградата, покрай оградата, докато стигнахме до място, където лехите с оранжеви цветя бяха избрали вече кафявия цвят.

— Ето — каза тя и посочи през оградата. — Тъкмо поставиха надгробния камък. Онзи малкият, белият, до стената.

Сочеше ми покрай безименните надгробни плочи и криптата към парцела неосветена земя, където някогашните вярващи погребвали всеки, когото смятали за нечист. В мрака изпъкваха само мраморните плочи. Те блестяха бледи сред сенките, докато гранитните камъни се сливаха в смътни линии. Камъкът, който Тейт ми сочеше, се издигаше изправен и квадратен, но повечето от другите се бяха килнали в различни посоки.

В гробището имаше и други парцели. Осветена земя. Но фактът, че не Натали, а нещо друго беше погребано тук с отхвърлените, защото това си беше неговото място, потвърждаваше, че тази неосветена земя е точно това, което Мориган беше казала, че е — просто още един начин, по който градът изпълняваше своята част от сделката и участваше в този отвратителен ритуал. Нещо, на което всички се бяха съгласили, без да им се налага да говорят за него.

Тейт стоеше до мен и ме гледаше и внезапно осъзнах, че тя не беше от онези момичета, които щяха да извърнат очи встрани и да избягат. Погледът й можеше да свали кожата от тялото ти, ако й позволиш да се взира в теб достатъчно дълго.

Затворих очи.

— Искаше ми се да мога да направя нещо. Не знам как да ти помогна.

Тя се приближи към мен и гласът й беше тих и задъхан, сякаш се канеше да ми каже някаква ужасна тайна.

— Знаеш ли как стана? Какво ме убеди напълно? Не беше това, че зъбите й внезапно започнаха да ми се струват по-големи, нито очите й, които се промениха. Да, естествено, това имаше значение, но не доказваше нищо. Бяха пантофите й. Розови, пухкави, с мечета върху тях — преди ги носеше постоянно, а после, няколко месеца преди да умре, те изчезнаха, но знаеш ли какво? Това нямаше значение, защото тя не си ги поиска. И вече не харесваше книжки с картинки и играчките си. Казвах си, че е така, защото е болна, но това не беше истина, защото нощем, когато си мислиш за всичко, за което не можеш да понесеш да мислиш през деня, аз знаех… Нощем истината идваше при мен — и просто знаех, че това не е моята сестра.

Стоях до лехата с увехнали цветя, облегнат на оградата. До мен Тейт изглеждаше съвсем дребничка и тъжна. Устните й бяха притиснати една до друга толкова силно, че и мен ме болеше. За пръв път от онзи следобед под дъба тя не гледаше към мен, с очакване да й кажа или да направя нещо.

Исках да я прегърна, но всичко беше погрешно — времето и мястото, и начинът, по който тя се свиваше и отдръпваше, като че ли не можеше да търпи някой друг да я докосва, затова само долепих чело до оградата.

— Трябва да ти кажа още нещо.

— Е, казвай.

— Харесвам те.

Когато го казах на глас, признанието прозвуча толкова безнадеждно — и същевременно необратимо. Бях открил нещо, което до този момент не знаех с какви думи да изразя. Но разбирах, че го чувствах по този начин, защото беше вярно.

Смехът й беше недоверчив.

— Ти какво?

Гледах ту към земята, ту към ръмящото небе, изобщо навсякъде другаде, само не и към нея.

— Харесвам те. Много.

Когато най-накрая вдигнах очи към Тейт, лицето ми беше пламнало и ми беше трудно да я гледам.

Тя се намръщи. После скръсти ръце на гърдите си.

— Това наистина е неподходящо място за подобен разговор.

— Знам. И въпреки това те харесвам.

Когато го казах за трети път, сякаш разруших някакво заклинание. Лицето й омекна и погледът й стана отнесен.

— Не казвай такова нещо, освен ако наистина не го мислиш.

— Никога не казвам нещо, ако наистина не го мисля. — Наведох се към нея и подуших отново миризмата на метал. — Свали си верижката.

— Защо?

— Защото ако не го направиш, няма да мога да те целуна.

Тя стоеше и се взираше в лицето ми. После се пресегна и откопча закопчалката на верижката си. Устните й бяха леко разтворени. Пъхна верижката в джоба си и постави ръката ми на бузата си. После се наведох към нея, преди да имам време да помисля за това достатъчно дълго, за да се уплаша.

Никога не бях очаквал много от Тейт. Дълги, отегчени погледи в училищните коридори, може би. Няколко страхотни удара на билярдната маса, където изобщо не й бях конкуренция. Можеше да ме разбие на дартс или пък на карти. Вместо това ето ме сега, целувах я зад църквата. Устните й бяха топли и се изненадах, че да не дишаш, можеше да бъде и много хубаво, когато някой друг отнемаше дъха ти.

Обви ръце около врата ми, после ме сграбчи за тениската и ме притегли до себе си на подгизналата земя. Държеше ме здраво и двамата се отпуснахме долу, на тревата. Над нея небето беше безгранично и пълно с вода. До оградата огромен дъб разперваше клоните си над църковния двор. Листата, които не бяха опадали, бяха мокри, покрити с малки капчици. Всяка от тях улавяше сиянието от уличните лампи, която просветваше на моменти като малки избухващи звезди. Тейт докосна лицето ми с пръсти, сякаш изтриваше от кожата ми ярките петна светлина. Но беше просто дъждът.

Тя погледна през рамото ми към блещукащото дърво, после се обърна и ми се усмихна с усмивка, която беше закачлива и някак нежна. Беше седнала върху мен, прекрачила ме с крака. Странно е, когато не си бил щастлив от дълго, много дълго време и после внезапно си щастлив. Наведе се към мен и можех да усетя аромата й — желязо и шампоан, и под него, онова свежо, чисто ухание.

Лежахме в тревата до оградата на гробището, целувахме се и треперехме. Зъбите й започнаха да тракат и аз я притеглих към себе си, което ме накара да се почувствам като супергерой, въпреки че беше абсолютно нелепо. Тя се беше вкопчила в якето ми, сякаш бях направил нещо изключително.

Постави ръка на гърдите ми, премести леко пръстите си и по цялото ми тяло ме побиха тръпки. Притиснах я още по-близо до себе си, главата й беше опряна под брадичката ми.

— Аз не съм съвсем нормален, Тейт.

— Знам. — Ръката й си пробиваше път под тениската ми, после докосна кожата ми, плъзна се по гърдите ми и по стомаха ми, надолу към дънките ми. — Така добре ли е?

Затворих очи и кимнах.

— Достатъчно нормален си.