Брена Йованоф
Подмененият (14)

Четиринайсета глава
Сгромолясване

Когато се смесих отново с тълпата, никой не ми обърна внимание. Носех бас китарата си и косата ми лепнеше от гела, но всичко друго си беше напълно нормално. Осъзнах, че се усмихвам, което беше странно, но по-странното беше, че наистина ми идваше отвътре. Обикновено се усмихвах само когато наоколо имаше други хора. Когато се очакваше да го правя.

Някой ме докосна по рамото и когато се обърнах, Тейт Стюарт стоеше съвсем близо до мен.

— Наистина си бил ти. — Гласът й беше тих. — Не бях сигурна.

Сърцето ми биеше силно, но равномерно. Добър ритъм, не уплашено препускащ. Чувствах се различен, напълно нов, все едно бях друг човек.

Над нея можех да видя Дрю и Дани, седнали край най-далечната маса за билярд. Дрю погледна към нас и ми се ухили. После помаха с ръка да отидем при тях.

Не тръгнах веднага. Вместо това стоях в средата на залата и гледах Тейт. Тя се взираше в мен упорито и разбрах, че виждаше през пластовете безсмислени, обикновени неща чак до дъното — до това, което наистина изпитвах към нея, каквото и да беше, — сякаш то се намираше в очите ми, а бях забравил да мигам и да го прикривам. Лицето й беше съвсем близо до моето.

— Не те разбирам — каза тя. — Всеки ден в училище се опитваш да се скриеш, да се слееш с другите, а сега излизаш на сцената като някаква шибана рокзвезда, като че ли нямаш какво да криеш? Кой си ти, по дяволите?

Нямах подходящ отговор за нея. Не знам какво беше видяла на сцената, но аз определено не се бях чувствал свободно и безгрижно там горе.

Тейт поклати глава и ми обърна гръб и въпреки че излъчваше истинско презрение към мен и се мръщеше, щом ме погледнеше, ми се прииска да я последвам. За пръв път обаче проявих неподозирано добра преценка и се запътих към Дани, който се беше привел над масата и подреждаше топките.

— Добре се справи — каза той, без да вдига глава. Ударът му беше осма топка към втора за ъгловия джоб и го изигра чудесно. Топката влезе.

Загледах се в наведената му глава и се усмихнах по-широко.

— Позна ли ме?

Дани се изправи и ми хвърли отегчен, невярващ поглед.

— Ами, да. Защо да не те позная?

— Господи — каза Дрю. — Не си се променил чак толкова за една вечер. Вчера се видяхме на купона, не помниш ли? Да не ти приличаме на изкукали старци?

— Не ви ли изглеждах различен?

Дани се подпря с щеката си на пода.

— Да, различен беше, но по някакъв хубав начин. Изглеждаше щастлив, Маки. Дори не си спомням последния път, когато съм те виждал щастлив.

— Просто… напоследък се чувствам по-добре.

Дрю си играеше с кредата и правеше сини резки по дланта си.

— Това е хубаво — каза той, но не погледна към мен.

— Какво? Какво не е наред?

Дани поклати глава.

— Нищо. Само внимавай. Нали знаеш?

Кимнах и зачаках да ми каже за какво или защо да внимавам, но той не добави нищо и двамата отново се обърнаха към масата.

След минутка обаче Дрю повдигна глава. Очите му се втренчиха към сводестата галерия, където стоеше Тейт и повдигна вежди.

— Какво става между вас двамата? Очаквам всеки момент някой да изтръгне гръкляна на другия.

Не отговорих. Наистина нямаше дума за това, което се случваше между нас, освен че беше глупаво и смущаващо и Тейт имаше навика да навирва брадичката си по странен начин, който ме караше да искам да застана по-близо от необходимото до нея.

Отидох отново в залата сред тълпата, като се опитвах да избягвам съучениците си, познатите си и съмнителните непознати. На практика всички присъстващи.

Тейт стоеше в галерията, играеше на флипер „Земетресение“ и пускаше монети с методична съсредоточеност.

— Ей — казах аз, когато застанах зад гърба й.

Тя дръпна ръчката и изстреля първата топка в морето от бляскащи светлини и ярки пластмасови сирени. Облегнах се на машината.

— Е, хареса ли ти шоуто?

Тя се беше навела напред и гледаше как топката се лута между миниполето от звънци и коли.

— Беше доста добре, ако си падаш по такива неща.

— Каква музика харесваш ти?

— Каквато и да е. Много неща. Ще се махнеш ли от стъклото?

От звука на гласа й косъмчетата на врата ми настръхнаха и ми беше трудно да кажа дали е само от нерви, защото донякъде ми харесваше. Стоях до флипера и наблюдавах как топката се движи между препятствията. Действието на отварата на Мориган тъкмо започваше да отслабва и усещането беше объркващо, но не и неприятно. Чувствах се лениво и свободно, сякаш бях леко пиян. Намирах се на съвършеното място, където светът ти се струва напълно приемлив и нищо не е нито прекалено стресиращо, нито прекалено лошо. Стоях в галерията и наблюдавах Тейт. Тя не каза нищо повече.

Когато и последната топка изчезна в машината, момичето въздъхна и се обърна към мен.

— Какво? Какво искаш?

— Ще ме закараш ли до вкъщи? — Думите излязоха от устата ми, преди да имам време да ги обмисля.

Изражението на лицето й беше неразгадаемо, очите й се взираха в мен, а челюстта й беше толкова напрегната, че ми се прииска да я хвана за раменете и да я разтреса само за да спре да ме гледа така. След дълго мълчание, изпълнено със звука на сирените от флипера и мигащи светлини, тя кимна.

Бяхме само на една пресечка от „Старлайт“, когато ми хрумна, че може би бях взел погрешно решение. Ефектът на глога отшумяваше по-бързо в сравнение с предишната вечер, както и еуфорията от свиренето пред публика. Всяка неравност и дупка по пътя разклащаше колата и отекваше болезнено в костите ми.

Тейт като че ли не забелязваше нищо. Взираше се право пред себе си, опитвайки се да гледа през дъжда, заливащ стъклото, говореше за училище и някакви независими филми. Гласът й беше спокоен, сякаш не бързаше за никъде и чакаше съвършения момент. Когато щеше да изстреля важния въпрос и аз нямаше да имам друга възможност, освен да й отговоря. Въздухът беше наситен с миризмата на желязо. Опитах се да не дишам дълбоко и вдигнах прозореца до горе.

Бяхме на шест пресечки от вкъщи, когато положението стана неудържимо и болката се завърна съвсем официално. Затворих очи и започнах да броя отзад напред, за да овладея треперенето на ръцете си и да изкарам лошия въздух от дробовете си. Нещо се преобърна в стомаха ми и се опитах да го пренебрегна, като си поемах бавни, дълбоки вдишвания. Потях се.

Когато топлото, гърчещо се нещо се надигна отново, успях да си прочистя гърлото и да кажа със сравнително нормален глас:

— Тейт, може ли да отбиеш за малко встрани?

— Ей, ей. Какво става?

— Не се чувствам добре. — Което беше най-гигантското подценяване, което някога бях правил.

Никога досега не бях имал подобна реакция, дори и към окървавено желязо или към неръждаема стомана, дори и в най-лошите си дни. Замайването идваше на вълни и всичко ми се изплъзваше, ушите ми бучаха, пред себе си виждах само милиони пулсиращи черни точки, мирисът на метал изпълваше устата и носа ми. Беше влязъл под кожата ми, в кръвта ми, биеше в костите ми, в ставите ми.

Тейт отби рязко на банкета.

— Това…

Отворих вратата, докато колата още не беше съвсем спряла. Излязох навън, но едва се държах на краката си. В тъмното земята просто полетя към мен. Сгромолясах се на колене и останах така с наведена глава, докато най-лошото отмине и се почувствах достатъчно добре да полегна долу. Имах нужда да бъда някъде на тихо и спокойно място, сам. Имах нужда да се свия на кълбо в тъмна стая, без да издавам никакъв звук, без да мърдам…

Притиснах лице в тревата и вдишах зеления аромат на листата, на клонките и корените. Дъждът придаваше свежест и прохлада на въздуха, който заливаше лицето ми. Имах нужда от Мориган.

— Маки, добре ли си?

Тейт коленичи до мен и се протегна напред, сякаш искаше да постави ръка на рамото ми, но се страхуваше да ме докосне. Тялото ми се тресеше от силни, внезапни спазми. Стиснах силно очите си и се опитах да остана спокоен. Всеки път, когато си поемах дъх, той нахлуваше с агонизираща ярост в гърдите ми.

— Маки, кажи ми какво става? — Гласът на Тейт звучеше притеснено.

Болката в коленете и лактите ми се влошаваше, вече не беше тъпа и бучаща, а като силен удар с чук. Погледнах към Тейт и се опитах да измисля нещо, което да я накара да замълчи. Но се страхувах как ли ще прозвучи собственият ми глас.

Тя се пресегна към ръката ми, пръстите й се плъзнаха по кокалчетата ми, по дланта ми. Докосването й беше грубо, но натискът накара болката да се премести нагоре към рамото ми и аз се дръпнах рязко встрани, хапейки устни, за да не изкрещя.

— Ръцете ти са студени — каза тя.

От загрижеността, която пролича в гласа й, гърлото ме заболя още повече. Затворих отново очи и се помолих наум тя да си отиде, да ме остави на мира, така че да мога да се отпусна и да измисля какво да правя. Притеснението й ми показваше съвсем ясно колко ужасно беше състоянието ми. Не можех да дишам. Исках да си тръгне, но нищо не можеше в момента да я накара да го направи. Дори и да наранях чувствата й, да й изкрещях най-обидните думи, които можех да се сетя, тя нямаше да си тръгне. Особено когато беше ясно, че точно това исках от нея. Лицето й беше странен бял овал, носещ се във въздуха над мен. Единственото място, където можеха да ми помогнат, беше Домът на яростта.

— Трябва да си тръгваш — казах аз, като се опитвах гласът ми да звучи спокойно.

— Моля?! Не мога просто да те зарежа край пътя. Божичко, мисля, че си в шок. Ти си болен и някой трябва да остане с теб.

— Тейт, чуй ме. Искам да намериш Розуел и да го доведеш тук, става ли?

— Маки, плашиш ме.

— Моля те, просто доведи Розуел.

Това явно никак не й хареса, но се изправи и се запъти към колата си. Никога не я бях виждал толкова уплашена. Когато буикът й излезе от отбивката отново на шосето и потегли, затворих очи. Издишах — жалък, раздиращ звук, който изобщо не приличаше на облекчение. Беше съвсем тих и така по-лесно можех да се преструвам, че излиза отнякъде другаде, а не от мен. Да се преструвам, че всичко идва отнякъде другаде и аз просто спях, може би у дома, и сънувах как гърдите ми се присвиват, останали без въздух. Въздухът беше прекалено плътен, за да се диша, почти като вода, а земята вече не ми се струваше студена. Зарових лице в тревата и се зачудих дали така се чувстваха хората, когато разбираха, че умират.