Брена Йованоф
Подмененият (28)

Двайсет и осма глава
Завръщането

Розуел затвори ковчега и го поставихме отново в гроба. Той изтрополи, докато се спускаше в празната дупка, и аз трепнах. След малко Розуел започна да хвърля пръстта обратно вътре. Гробът беше почти запълнен, когато телефонът ми започна да звъни. Тейт. Когато не отговорих, тя звънна втори път, а после ми написа и съобщение. Пълни глупости, Маки. Идвам. Изключих телефона и го пъхнах в джоба си. Нямаше начин да я спра. Можех само да се надявам, че когато баща ми отвореше вратата и видеше разстроеното, обзето от мъка момиче, щеше да реши, че е дошло при него да потърси съвет и утешение. Не че имах голямо доверие в този сценарий. От опит вече знаех, че когато Тейт си наумеше нещо, нищо не можеше да я спре, а баща ми в момента беше съсипан и изцеден. Никога не го бях виждал в такова състояние. Тя трябваше само да се появи пред нас и да направи безразсъдните, налудничави неща, които щяха да й хрумнат, когато разбереше, че ме няма. И баща ми щеше да се побърка съвсем. Мисълта не беше особено утешителна.

— Е, а сега какъв е планът? — каза Розуел, докато хвърляше последната лопата пръст върху гроба.

Ема седеше на калната земя, държейки завърналото се от онзи свят създание, но сега се надигна.

Подпрях се на дръжката на лопатата си, останал без дъх и без сили, леко замаян от допира с желязото, подгизнал от дъжда и въпреки това ми беше ужасно горещо.

— Сега влизаме долу под хълма от боклуци край парка и измъкваме Натали.

— Предполагам, че едва ли ще ни я дадат доброволно, нали?

Погледнах го с отчаяние.

— Трябва ни нещо да им отвлече вниманието. Нещо като подарък, като жертвоприношение. Жената, която командва там, обича да й отдават почит.

— Какво притежаваме, което тя може да иска?

Замислих се за това колко ядосана беше Господарката на Мориган, толкова, че наводняваше дома й бавно, в продължение на години, вместо просто да я накаже веднъж и завинаги и да приключи с мъчението.

— Тя иска да контролира всички — целия свят. Иска да бъде сигурна, че всички се страхуват толкова много от нея, че никога да не посмеят да й се опълчат, да я измамят или излъжат.

Ема се приближи към мен с неспокойно изражение, държейки мъртвото доскоро детенце облегнато на рамото си.

— Тоест тя мрази всичко това, което смятаме да направим ние?

— Доста точно казано. Предполагам, че може да го кажем така — хората, които не й се подчиняват, са най-големият й проблем, но не знам какво да направим по въпроса. Нито пък ти.

Розуел кимна замислено.

— Прав си. Но познаваме хора, които могат да измислят нещо.

* * *

Близнаците не бяха особено щастливи, че ги събудихме по средата на нощта и ги накарахме да се измъкнат от леглата си, и още по-малко се зарадваха, когато ги помолихме да участват в нашата безумна акция с „Червената заплаха“, но след петнайсет минути се дотътриха в гробището. Дани мъкнеше полиграфа. Той беше в кутия с дръжка като старите куфари, но той го носеше внимателно в двете си ръце.

По принцип близнаците трудно можеха да бъдат шокирани от нещо. Но историята със завърналото се от смъртта призрачно създание май им дойде в повече.

— Исусе — каза Дани, втренчил поглед в нещото в прегръдката на Ема. — Какво сте направили бе, хора? Да не сте полудели?

Дрю не каза нищо. След известно време се протегна и докосна предпазливо ръката на детето. То се размърда гневно и той отстъпи бързо назад.

Обясних какъв беше планът ни, поне за момента, и Дрю кимна, все още загледан в създанието като омагьосан. Дани не беше съвсем убеден. Вдигна полиграфа.

— Добре, ясно е, че не желая да оставим Натали Стюарт да бъде убита — това не подлежи на обсъждане. Но я пак ми обяснете защо трябва да им подаряваме най-ценния си и успешен проект?

Опитах се да се сетя как да обясня личността на Господарката и незадоволимия й апетит за власт и контрол, но Розуел отговори вместо мен.

— Нужен ни е убедителен подарък за жена, която има всичко.

Дани кимна, този път убеден.

— Всичко, освен преносим полиграф от ерата на Маккарти^[1], очевидно.

Пътят към парка никога не ми се беше струвал толкова дълъг. Ема продължаваше да носи създанието, увито в якето на Розуел. То явно нямаше нищо против, само от време на време наместваше главичката си на рамото й и беше все така мълчаливо.

Щом стигнахме до хълма, издигнат над бунището, посегнах да го взема от нея.

— Не можем да отидем всички, просто няма смисъл. А и мама и татко ще се побъркат, като видят, че и двамата ни няма. Мисля, че трябва да се прибереш у дома.

Ема отстъпи назад, стисна по-силно създанието в прегръдката си и тръсна глава.

— Не. Идвам с теб. — По лицето и шията й беше полепнала пръст. Имаше вид на избягала от затвор или от лудница.

Стоях там и я гледах. Винаги беше успявала да постигне всичко, което искаше. Винаги. Беше с мен през целия ми живот.

— Не можеш. Няма смисъл да идваш и може да е много опасно.

Ема приближи отново към мен.

— Чуй ме. — Нещото в ръцете й започна да мърда и да скимти и ми се стори, че тя го притиска прекалено силно. — Посветих години на една-единствена цел — да се уверя, че няма да умреш.

— Никога не съм те молил за това. Не е трябвало да го правиш, да се грижиш за мен на всяка моя стъпка. Трябваше да имаш собствен живот.

— Знам. Чуй ме. Когато е трябвало да правя избор между теб и нещо друго, винаги съм избирала теб. Не съм сигурна, че изборът ми винаги е бил правилен, но това е било без значение. Аз сама съм вземала решенията си. Аз. Ти не си ме карал да правя нищо. Аз те избрах и не съжалявам за това.

Стояхме в мрака в подножието на хълма. Розуел и близнаците се бяха отдръпнали леко встрани. Спорът беше само наш, между Ема и мен. С нея си говорехме така в тъмнината през целия ми живот. Работата е там, че понякога не си даваш сметка колко много лъжат хората с лицата си, когато говорят. Гласът на Ема беше винаги искрен, прям, най-откровената и истинска част от това, което казваше. Беше плашещо да чуя в момента колко много наистина означавам за нея.

Погледнах към нея и казах:

— Моля те, Тейт е тръгнала към къщи — може би вече е там — и не знам какво ще направи, когато разбере, че ни няма. Мисля, че ще тръгне да ни търси и ти трябва да я спреш. Дръж я далече от парка, далече от гробището. Ако се намеси, ще бъде истинска катастрофа.

Ема не каза нищо, но след секунда кимна и позволи на Розуел да вземе създанието от ръцете й.

— Ема — казах аз. — Благодаря ти.

Тя се надигна на пръсти и ме целуна по бузата.

— Само се прибери у дома, става ли?

После се обърна и тръгна към улица „Уелш“. Гледах я как минава покрай детската площадка, с наведена глава, без да се обръща назад. Знаех, че плаче, но нямаше какво да направя, освен да продължа напред. Прескочихме оградата и аз ги поведох към подножието на хълма, извадих кухненския нож и го забих в пръстта, за да отворя вратата към Дома на мизерията.

В преддверието момчето с униформата на лакей ме попита за картата и аз му казах, че нямам такава. То ме погледна неодобрително, а аз му обясних най-любезно, че може да върви на майната си. Зад мен близнаците се оглеждаха невярващо из коридора. Розуел явно беше останал напълно без думи, което не беше изненадващо, като се имаше предвид, че държеше скимтящото, гърчещо се и разлагащо се бебе, което допреди час беше мъртво.

— Проява на лошо възпитание е да водиш гости, които не са поканени — каза момчето с униформата.

— Носим подарък — отвърнах му аз. — Той е ценен и много рядък и Господарката още не го знае, но всъщност го желае от цялото си сърце.

Момчето кимна и се запъти по коридора към Дома на мизерията, но не ни поведе към голямата дневна. Вместо това минахме през една широка галерия и през големи двойни врати.

— Тя ще ви приеме в официалния салон.

Залата беше по-ефектна от дневната на Господарката — с изящен килим и рисувани вази, поставени в ниши по стените. Имаше бронзови скулптури на реещи се във въздуха птици и на красиви пастирки върху масички, пръснати из цялото помещение. Господарката се излежаваше на дълго диванче с тъмна тапицерия. Когато спряхме на прага, тя погледна към нас и се усмихна, сякаш ни беше очаквала.

Дани и аз влязохме в залата, а Розуел и Дрю останаха на прага, като Дрю беше леко по-напред, за да прикрива създанието от погледа й.

— Мистър Дойл — каза Господарката. — Много ми е приятно да ви видя отново. На какво дължим това удоволствие?

Опитах се да си придам спокойно и ведро изражение.

— Мислех си за нещата, които каза предишния път. Бях доста несправедлив — знам го — и реших, че трябва да ти донеса подарък.

Господарката ми се усмихна. После погледът й пробяга покрай мен и усмивката й изчезна.

— Разкарайте ги оттук! — извика тя гръмогласно. — Вън, вън, веднага!

Първо си помислих, че е видяла подмененото дете, но после разбрах, че говори за Дани и Дрю. Погледнах я и поклатих глава.

— Не могат и двамата да си тръгнат. Те са причината да сме тук.

— Довел си тези неестествени чудовища в моя дом? Смъртни, еднакви твари? Как си посмял? Как си дръзнал да оскверниш това място!

Обърнах се отново към близнаците. Приликата между тях никога не ми се беше струвала особено шокираща или необичайна. Или причината беше, че обикновено те изглеждаха много по-нормални в сравнение с мен. Очевидно всеки имаше своя представа за това какво и кой е изрод.

Пристъпих към Господарката и вдигнах ръка.

— Почакай, ако Дрю излезе, може ли Дани да остане и да ти покаже подаръка? Един от тях ни е нужен, за да демонстрира как работи.

Господарката се взираше внимателно в мен.

— Много добре. Ти, с подаръка. Можеш да останеш. Другият да изчака в коридора.

Дрю и Розуел се впуснаха в бързо отстъпление, а Господарката насочи вниманието си отново към мен.

— Какъв подарък си ми донесъл?

— Исках да ти дам нещо, което ще ти помогне. Говореше за това как Мориган те е излъгала и горе, в града, хората са измислили решение за такива проблеми. Вече никой никога няма да посмее да те излъже.

Господарката се усмихна и очите й блеснаха хищнически.

— Това наистина ще бъде безценен подарък. — Почти не поглеждаше към мен. Очите й бяха вперени в Дани и в куфара. — Но изглежда толкова обикновен.

Дани коленичи на пода и отвори куфара.

— Това е част от начина, по който действа. Никой не знае, че имаш нещо такова, докато не стане прекалено късно.

Започнах да отстъпвам назад към вратата.

— Докато го разглеждаш, имаш ли нещо против да видя как са приятелите ми?

Господарката дори не ме погледна. Очите й бяха фиксирани с копнеж и алчност в ръцете на Дани, докато той отключваше закопчалките и отваряше „Червената заплаха“.

Розуел и Дрю чакаха в коридора и изглеждаха нервни и абсолютно чужди на това място. Не исках да оставям Дани сам, но трябваше да намерим Натали.

Тръгнахме заедно уж към главния вход, после кривнахме встрани към дневната на Господарката. Струваше ми се, че макар хълмът край парка да беше доста висок и разлят, в него не живееха толкова много хора, колкото в Дома на яростта.

Открихме стаята лесно и без да бъдем видени от никого. Огънят в камината не гореше и някои от лампите бяха загасени.

Отначало не я видях. Домът на Мизерията не беше голям като Дома на яростта, но беше също толкова заплетен и ако я бяха отвели някъде другаде, нямах никаква идея как щяхме да я намерим. Но Натали беше тук. Беше завлякла възглавницата си под една от ниските масички и седеше, втренчила поглед в клетката си за птици. Косата й беше разрошена, панделките не бяха завързани. Беше свалила ботушките си и сега се беше заела с единия си чорап. Клекнах до нея и се опитах да я вдигна, но тя се извърна встрани и закри личицето си. Когато вдигна ръце, успях да ги огледам. На китката й се виждаше кървава следа, червена по ръбовете и почти черна в центъра. Около раната кожата беше започнала да губи цвета си и все по-бледият, мъртвешки нюанс се разпространяваше нагоре по ръката й.

— Роз — прошепнах тихо аз, опитвайки се да звуча спокойно и небрежно, за да не я изплаша. — Свали талисмана от другото дете. Сега.

Той пристъпи зад мен.

— Ами планът? Не беше ли цялата идея да изглежда това създание истинско?

— Свали го веднага!

— Добре — каза Розуел. — Щом си сигурен. Това си е твоето шоу. — Чу се остър, разкъсващ звук, докато откачаше панделката от ръката на детето в скута си. После се разнесе нещо като лай и тежко тупване на земята. — О, Господи!

Обърнах се рязко, но вече знаех какво ще видя.

Розуел беше изпуснал детето на килима, но в него вече нямаше дори далечна прилика с нещо човешко. Все още мърдаше и се извиваше по гръб, но кожата му беше толкова сива, че почти нямаше никакъв цвят. Обърна се на ръце и колене и повдигна главичката си, за да ме погледне. Ирисите му бяха мръсножълти, както и зъбите. Изпод масата Натали изписка високо, като пленен заек, и Розуел се хвърли към създанието. Метна якето си отгоре му и го зави, така че лицето му да не се вижда, но Натали вече беше изпълзяла по-далече под масата, криейки собственото си лице, и се опитваше да стигне до ъгъла на стаята.

— Натали — казах аз нежно, но тя не погледна към мен. — Натали, всичко е наред. Излез оттам. — Не ми се искаше да я хващам грубо и да я извличам, но май щеше да ми се наложи.

Дрю седна на пода до мен и извади монета от джоба си.

— Обичаш ли фокуси, Нат? — попита той, като въртеше монетата между пръстите си.

Когато тя погледна през разперената си длан, Дрю накара монетата да танцува върху кокалчетата му.

— Преди ти бях съсед, помниш ли?

Тя не отговори, но след минутка кимна. Коленичих на пода и се заех с възела на панделката, завързана за стола и за ръчичката й. Розуел се опитваше да държи другото дете неподвижно и покрито, но то не искаше да стои завито под якето му. Когато успях да разхлабя панделката, Дрю се наведе под масата, като не откъсваше поглед от Натали, дори когато другото създание започна да пищи и да се бори зад гърба му.

— Сега ще те отведем у дома и трябва да покрием очите ти.

Отначало Натали не помръдна, но когато й го повтори, тя пусна птицата си и постави ръчички на очите си. Той я вдигна от земята и я притисна до рамото си. Държеше я здраво, докато вървеше към вратата, а през това време Розуел отви гърчещото се тяло, като се опитваше да не позволи на размахващите се пръсти да се впият в него и да го одраскат.

— Това е лошо — прошепна той, докато завързваше панделката на възел около китката му и отблъскваше ръцете му всеки път, когато то ги протягаше към него. — Ще горим в ада. Със сигурност. Много, много лошо.

— Ха, дори си нямате и представа колко лошо може да стане положението — чу се дрезгав глас зад нас.

Някой беше застанал на прага, така неподвижно и в сянката, че не можех да видя лицето му. Ръцете му бяха скръстени на гърдите и беше просто тъмен силует на фона на приглушената светлина от коридора, с изключение на блясъка в очите му.

— Простете ме за дързостта, която ще си позволя, но не е ли светът, в който живеем, царство на проблемите?

Пристъпи напред и видях лицето му. Беше Резача. Изглеждаше точно като предишния път, когато ме изведе навън, само че сега носеше черни ръкавици. Бяха тежки с къси метални нокти, пришити към пръстите. Натали беше обвила ръчички около врата на Дрю и се притискаше към него, а аз се опитах да не залитна, когато Резача приближи към мен и първите облаци, наситени с мириса на желязото, изпълниха стаята.

— Ще благоволиш ли да обясниш какво правиш в личните покои на Господарката с двама външни натрапници и един труп?

Розуел се изправи — изглеждаше много решително и дори не и наполовина изплашен, колкото бях аз. Беше по-висок от Резача, но направо дете в сравнение с него и без нито едно от качествата, които са необходими, за да бъдеш жесток.

— Какво се предполага да бъдеш ти? Местният бодигард? Някакъв таласъм?

Резача се усмихна.

— Лично аз предпочитам да мисля за себе си като за демон. Но в по-мащабната схема на вселенските събития това няма никакво значение. Доволен съм и когато ме наричат „кошмар“, дори просто „чудовище“ или „гоблин“, стига да ме наричат някак.

Отстъпих още малко назад, опитвайки се да се отдалеча от миризмата на желязо.

— Но Господарката не желае това — тя не обича да я назовават по име.

— Господарката не е особено прозорлива. Не вижда перспективите. Не може да понесе идеята да бъде нещо различно, освен божество. Копнее за живот и свят, който вече не съществува. Ние никога вече няма да бъдем расата, която бяхме. Така че е време да станем нещо друго.

Поех си дълбоко дъх и почувствах как въздухът прогори дробовете ми.

— Какво смяташ да правиш?

Резача се взираше в мен. Изражението му беше вежливо — дори леко заинтересувано. После се ухили, разкривайки кървавите си, възпалени венци, и заби юмрук в една от стъклениците на полицата над камината.

Тя се пръсна и парченцата стъкло се разпиляха по целия под. Звукът беше много силен. Розуел отскочи назад, а Дрю се опита да защити Натали, като прикри лицето й с ръка.

Резача изрита назад каквото беше останало от стъкленицата и направи крачка напред.

— Това не са преговори. Няма да правим сделки. Ако откажеш да ми дадеш това малко сладко агънце, ще започна да отвличам всеки, за когото някога те е било грижа, и ще късам парче по парче от тялото му, докато се съгласиш. Наясно си, че нямам никакви задръжки в това отношение, нали?

Отстъпих още назад, препъвайки се между столовете и ниските масички, само и само за да бъда колкото се може по-далеч от него.

Той ме последва.

— Мислиш, че можеш просто ей така да дойдеш тук и да подмениш едно дете с парче никому ненужно месо? — Зад него целият под беше посипан със стъкла. — Ние знаем този номер, братовчеде. Ние сме го измислили.

— Но не сте го забелязали, когато Мориган е дошла за майка ми. Тя е оставила заместителя на нейно място и познай какво? Господарката се е хванала. Не я е усетила, защото не е забелязала разликата — ти не си я забелязал.

Почти крещях, когато той стигна до мен, сграбчи ме за якето и ме запрати към стената. Стъклената витрина с препарирани бръмбари до главата ми падна и се разби на малки парченца на пода. Резача изви яката ми и ме притисна с гръб до стената. Зад него Розуел беше просто една висока, неразличима сянка, движеща се към нас.

Мъжът се надвеси над мен, челото му се допря до моето.

— Заблудихте ме веднъж — прошепна той, — но срамът е за вас. — Притисна носа си до моя, дъхът му навлезе в гърлото ми, парещ като драконов огън. Гласът му беше жесток и свиреп. — Опитай обаче втори път и ще прережа шибаното ти гърло.

— Ей — изкрещя Розуел, дърпайки го за палтото. — Ей, пусни го веднага!

В стаята вече беше толкова тъмно, че не можех да фокусирам погледа си. Единственото сигурно нещо, което виждах, бяха блещукащите от ярост очи на Резача.

Той не се озърна.

— Да не би някой от твоите приятелчета нарушители да ми говори? Май ме докосва. Сигурно е полудял.

— Той е прав, Розуел — измънках аз. — Не се меси. Той обича мъченията прекалено много.

Резача се изсмя със своя тежък, дрезгав смях.

— Мъчения? Не, просто искам да гледам как кръвта се стича, братовчеде. Красиво е, когато алените капчици улавят светлината.

Наведе се по-близо, смеейки се, и аз подуших ръждата, болестта, а под нея усетих мириса на вековете страдание. Усмивката му беше блестящ бял къс, плуващ смътно пред мен като луна. После мигнах и отново нямаше нищо друго, освен дъха му, заливащ лицето ми.

— Братовчеде — каза той тихо в ухото ми. — Братовчеде, погледни ме.

Хвана ме за брадичката и притегли лицето ми близо до себе си.

— Погледни ме. Ще те бележа с моя печат, ще го издълбая точно над сърцето ти и ще ме гледаш в очите, като истински мъж, докато го правя. След това ще те пречупя и ще молиш за милост като малко момченце.

Беше толкова близо, че виждах месестата загнила тъкан на венците му. Взирах се в усмивката му, чудех се къде бяха Розуел и Дрю, чаках той най-накрая да ме нареже с прочутите си нокти. Нали това искаше — болка, кръв, възможността да накара някого да го умолява.

— Ще започнем от лицето ти — каза той. Ножът беше дълъг и остър и странно светъл, сякаш беше неразривна част от дланта му. — Усмивката ти има нужда от подобрение.

В струята на дъха му нямаше нищо друго, освен отровната миризма, която ме зашеметяваше. Стаята се тресеше, извиваше и аз не можех да фокусирам погледа си. Чувствах се зле и почти безтелесен. Бях сам. Розуел и Дрю ги нямаше. Нямаше нищо, освен стената до гърба ми и острието пред мен.

Резача стегна хватката си и доближи ножа до лицето ми. После го отдръпна леко, приближи го пак…

— Отвори широко — прошепна той. Стиснах зъби и зачаках металическия вкус, болката, която щеше да накара света да изчезне.

После ръката на Розуел се появи в полезрението ми, някъде в близост до лицето на Резача. Чу се свистене и после се разнесе мириса на горяща кожа и той отскочи назад. Нямах сили и се свлякох по стената на килима. Детенцето заместител седеше на няколко метра встрани от мен. Очите му бяха жълти и празни.

— Разкарай се от него! — изкрещя Розуел, заставайки между мен и Резача. Гласът му звучеше гневно и нетърпеливо.

После Дрю се озова до мен, като продължаваше да държи Натали в едната си ръка. Беше присвил рамене и стоеше разкрачен, сякаш очакваше да бъде ударен. Резача ми се усмихна подигравателно, оголвайки зъби, и за секунда изглеждаше толкова страшен и грозен, колкото можеше да се очаква от създание от подземния свят. На бузата му имаше кръгъл отпечатък като от ухапване.

— Да го направим тогава по твоя начин — каза той и се запъти към вратата. — И без това няма значение. Остани и изчакай до края. Честно, и на мен така ми харесва повече — ужасът от очакването, писъците. Ще искаш да гледаш, разбира се. — После погледна през рамо към Дрю. — Дундуркай я и й тананикай приспивни песнички колкото си щеш. Все едно, на сутринта ще бъде мъртва.

Дрю притисна силно Натали към гърдите си, а тя скри личицето си от Резача. Той прочисти гърлото си и се изплю. После се обърна, изрита счупеното стъкло по килима и излезе от стаята. Вратата се затръшна зад него и ключът се завъртя в ключалката. Звукът беше много силен.

Розуел застана до мен със свити юмруци. После отпусна, все още треперейки, дланите си. Дишаше тежко и изглеждаше бесен. В едната си ръка държеше капачка от бутилка.

Пъхна я обратно в джоба си и се опита да отвори вратата, като я натисна с рамо. Ритна дръжката и пантите няколко пъти, но напразно, после каза това, което вече знаех.

— Не мога. Прекалено е тежка.

Стоях все така свлечен до стената. Зрението ми се избистряше и усещах как се приплъзвам настрани, като че ли подът ме привличаше неустоимо към себе си. В някакъв момент ръката ми се допря до счупената стъклена витрина и по дланта ми полепнаха стъкълца, кабарчета и остри, лъскави частички от мъртви бръмбари.

Розуел седна до мен и погледна към Дрю.

— Ей, той не изглежда много добре. Ще ми помогнеш ли?

Дрю застана над нас, все още придържайки сгушената в него Натали.

— Само секунда. Не искам да я оставям на пода сред стъклата, може да се пореже. Не носи обувки. — Звучеше леко замаяно.

Розуел оглеждаше ръката ми, чистеше боклуците и махаше забилите си стъкълца. Взираше се внимателно в кръвта, която се стичаше по парченцата, тъмна и лепкава, почти пурпурна.

— Изглежда добре — каза той и долових познатото перчене и смелост, уж небрежна, но всъщност доста фалшива. Гласът, който използваше, когато нищо не беше добре.

Почувствах се зле, защото си спомних колко пъти беше правил това, приседнал до мен, докато аз треперех или се гърчех, казвайки ми, че всичко ще бъде наред.

След секунда проговори отново и поне веднъж гласът му беше напълно искрен.

— Е, сега сме прецакани, предполагам…

Ръката ми потрепваше, докато той махаше стъкълцата, но дишането ми вече беше по-добро.

— Дани все още е вън. Може да намери Ема или баща ми. Може да ни помогне.

Розуел се изправи с шепи, пълни с парченца от бръмбари и кървави стъкълца, и с крайно неубедено изражение на лицето.

— Да, може би.

— Е, това е единствената ни надежда в момента.

Отвън в коридора се чу някакво боричкане. После ключът се завъртя в ключалката, вратата се отвори и видяхме Дани, измачкан и бесен. Резача го беше хванал за якето и го повдигаше така, че той стоеше почти само на пръстите на краката си. Под едното му око имаше ожулено, което вече посиняваше, а устните му кървяха.

Резача го метна в стаята и затвори вратата. Дани падна тежко на килима и после се надигна бавно.

— Съжалявам. Опитах, но тя не е глупачка.

Дрю отиде при него и започна да го изтупва автоматично, сякаш почистваше мебел.

— Разкри ли те? Ядоса ли се? Знаех си, че не биваше да го правим — трябваше да се откажем.

Дани поклати глава, забил поглед в пода.

— Накара ме да го пробвам.

Розуел го погледна.

— Но ти само трябваше да й покажеш как действа. Как е разбрала за какво сме дошли всъщност тук?

— Защото това е полиграф, по дяволите! Тя ми задаваше въпроси. Коя част от „пробвам“ не схвана?

— Чакай, тя го е използвала върху теб? — Розуел затвори очи, постоя така, после ги отвори отново. Въздъхна и се тръсна на дивана, докато Дани крачеше из стаята и се опитваше да успокои дишането си.

— Съжалявам — повтори той, гледайки към мен, и прикри кървящата си устна, докато търсеше нещо, с което да спре кръвта. Хвана края на дантелената покривка на една от масичките и го притисна към устата си. После седна на едно от креслата и се зазяпа в пода.

Седнах на дивана между Розуел и Дрю. Създанието седеше срещу нас на ръба на едно от велурените кресла. Розуел се наведе напред и се загледа в него с примирен поглед.

После въздъхна и се обърна към мен.

— Не можем да я оставим.

Стоеше като препарирана играчка, увиснала на облегалката на креслото, без да мърда, без да диша. Вглеждах се в празните й очи, в тъмножълтото в ириса, в по-светложълтия оттенък в ъгълчетата. Не приличаше изобщо на сините момичета, които шепнеха и се кикотеха като обикновени момичета. Е, малко поумрели, но все пак вдигаха доста шум. Това дете беше празно и се запитах дали аз бях виновен, дали не я бях пробудил от смъртта по грешен начин. Може би я бях повредил. Най-накрая поклатих глава.

— Не мисля, че има значение. Тя не знае къде се намира. Не я интересува какво се случва или кой е край нея.

Розуел се наведе напред, подпрял лакти на коленете си.

— Обаче може да бъде… унищожена, нали?

Спомних си какво ми беше казала Мориган за антуража й от мъртви момичета.

— С отрязване на главата или с огън.

— А твоят приятел с ноктите — той изглежда, като че ли може да я накълца на парченца просто за забавление.

Кимнах.

— Тогава може да я оставим тук. Не знам какво можем да направим с нея.

Затворих очи и облегнах глава назад на дивана.

— Ако успеем да я изведем оттук, познавам някого, който ще я вземе.

Знаех, че Мориган и Домът на яростта ще се погрижат добре за нея. Тя беше странна, може би повредена, но все още имаше място за създания като нея, което беше повече, отколкото можех да кажа за себе си.

Дрю въздъхна и също се отпусна назад. Натали продължаваше да го държи за врата и да крие личице в рамото му.

— Да я изведем оттук? Самите ние не можем да излезем.

Вярно си беше. Да си под земята означаваше, че нямаше удобни веранди и прозорци, от които да скочиш и да избягаш. Вратата беше половин метър дебела и пантите бяха от външната страна. Седяхме в мълчание, чакайки какво ще се случи после.

Яката се опираше в пресните ми рани, оставени от ноктите на Резача, но просто се бях отпуснал на дивана и не се опитах да я наместя. Не ме болеше чак толкова. Стаята беше спокойна и мрачна. Облегнах се напред, подпрях лакти на коленете си и се замислих как понякога играта свършва точно така. Понякога правиш най-доброто, на което си способен, и въпреки това всичко се прецаква и отиваш направо в ада.