Брена Йованоф
Подмененият (11)

Единайсета глава
Човешката любов

Когато излязох от хълма, въздухът беше студен и мъглив, влажен от есента и дъжда, който сякаш никога нямаше да спре. Покатерих се по стръмния склон на клисурата и пресякох пешеходния мост, после тръгнах по „Орчард Съркъл“ към къщи. На улица „Конкорд“ светлините от верандите блещукаха в правилна редица пред всяка къща. Влязох в нашата и спрях за миг в началото на стълбището, облегнах се на парапета и се постарах да се овладея напълно, преди да мина по коридора до стаята на Ема. Отворих вратата съвсем леко и прошепнах в процепа, като се стараех да не влезе много светлина.

— Ема?

Чу се изпъшкване, шумолене на чаршафи и завивки.

— Да?

Облекчението ме заля като вълна и издишах дълбоко. Влязох вътре и затворих вратата зад себе си, сега светлината влизаше само през тънкия процеп под нея. Легнах на килима до леглото на Ема и се загледах в сенките на тавана. Тя не каза нищо и знаех, че чака аз да продължа.

— Тази вечер се срещнах с едни хора.

Над мен сестра ми се завъртя в леглото си, но пак не каза нищо. После си пое дълбоко дъх.

— Какви хора?

Ами… мъртви. Но все още мотаещи се наоколо. Смърдящи, вонящи, разлагащи се отвътре. Зъбати и ухилени, противни и спотайващи се в мрака и в калта на изоставените мини. Но и това не беше цялата истина. Те бяха много повече от това. Бяха Карлина и Лутър, които наелектризираха сцената със своята музика, и Мориган с нейната ръка върху моята, сякаш ме познаваше и аз я познавах през целия си живот. И Джанис, не онази, която се отби вкъщи след училище, за да работи по ботаническия си проект, и беше костелива и изглеждаше странно, а онази, която живееше долу в Дома на яростта и беше красива. И момичето, което харесваше звездите и беше щастливо, и розово, и някак сладко.

— Защо Джанис ти е лабораторна партньорка?

Ема отговори със спокоен, овладян глас:

— Защото в груповите проекти обикновено участва група.

— Лъжеш ли ме?

Тя мълча дълго време, а когато отговори, звучеше отбранително.

— Забелязах я как се блъсна в една желязна маса. Отдръпна се веднага и после се огледа, за да провери дали някой не я е видял. Помислих си, че може… да е като теб. Попитах я дали иска да работим заедно.

— Взела си нещо от нея — казах аз и допрях дланите си до пода.

— За да ти помогна — прошепна тя. — Само за да ти помогна.

— Нищо не е безплатно, Ема. Мисля, че нейните… хора искат нещо в замяна.

— Тогава ще им платим — каза тя и аз затворих очи, когато чух решителността в гласа й. — Ще направим това, което искат.

— Ами ако не е толкова просто? Ако искат нещо странно, невъзможно или лошо?

Никой от нас не проговори известно време след това. Понякога нещата са толкова големи и сложни, че дори не можеш да говориш за тях.

— Те правят кървави жертвоприношения — казах аз. — Точно като в книгите. Знам, че звучи налудничаво, сякаш някой си го е измислил. Но е истина.

Ема не отговори веднага. Когато го направи, гласът й беше неестествено спокоен.

— Не е изненадващо. В много култури са се извършвали човешки жертвоприношения.

— Изненадващо е, защото е абсурдно. Не сме в каменната епоха. Не обикаляме в кръг, за да принасяме в жертва на боговете враговете или съседите си.

Тя се изсмя, но звукът звучеше задъхано и треперливо, почти като хлипане.

— Ние принасяме обаче. Приемаме за нормално, че понякога в града ни умират деца. И понякога всички други стават жертва на рецесията. Навсякъде другаде безработицата расте до небесата и фабриките и мандрите фалират и затварят, но не и нашите. Никога нашите, защото ние храним земята си и тя ни храни в замяна. Имаме храна и просперитет, и спокойствие, в града ни няма сериозни заболявания, епидемии и нищо лошо не се случва.

— Освен че на всеки седем години някой убива едно от децата ни.

— Трябва да разбереш: невинаги е толкова зле.

— Значи просто някое малко детенце бива убито, но това е готино?

За секунда Ема се умълча дълбоко, сякаш нарочно сдържаше дъха си. Когато отговори, все още беше съвсем спокойна.

— Мисля, че е по-сложно. Невинаги се принася в жертва дете. Някои древни германски племена вярвали, че ако човек се жертва доброволно, това е само по себе си магия. Като трансформация. В един от старите друидски текстове пише как един човек влязъл в пещера, за да бъдат изяден от някаква богиня, и излязъл оттам като най-великия поет на всички времена. Хората влизали в мрака и излизали преродени.

Присвих силно очите си, докато започнах да виждам звезди.

— Как може да бъдеш изяден и след това да станеш поет?

— Не бъди такъв буквалист. Това е метафора и ти го знаеш.

Ема се завъртя в леглото си и гласът й прозвуча някъде от много далече, сякаш говореше на стената.

— Ритуалите за просперитет действат на принципа на размяната. Цената, която си готов да платиш, е доказателство, че си сериозен, че ще дадеш нещо, за да получиш подаръка и услугите на боговете.

Кимнах, но знаех, че е много по-сложно от обикновена търговия, както звучеше. Тя не говореше само за това какво ще е нужно, за да се „нахрани“ Господарката, или да извръщаме поглед встрани и да се правим, че нищо не се случва, докато децата изчезват от легълцата си. Аз самият бях дошъл отнякъде. Можех да водя ужасен живот в тунелите, сред черната, блатна вода и мъртвите момичета, с една малка татуирана принцеса, която да се грижи за всички нас. Можех да принадлежа на онова място. Вместо това бях просто странник в една странна къща, с прекалено много светлини. Това също беше част от цената, която трябваше да се плати.

— Трудно ти е — каза тя най-накрая. — През цялото време. Как смяташ, че се чувствам, когато виждам, че всичко е отровно за теб и те наранява и нищо не мога да направя? И всичко трябва да се пази в тайна. Всички постоянно ме питат как може да сме толкова различни един от друг. Защо ти си толкова деликатен и фин, сякаш е моя грешка, че брат ми е по-красив от мен.

Гласът й беше по-остър и по-плах от нормално.

— Момичетата просто трябва да бъдат по-красиви.

— Ти си красива — казах аз и знаех, че ако го произнеса на глас, то ще стане истина.

Над мен Ема се изсмя така, все едно й бях казал, че искам като порасна, да стана жираф или микровълнова печка. Станах и запалих лампата на бюрото.

Тя присви очи към мен, заслепена от светлината.

— Какво? Какво не е наред?

Приседнах на ръба на леглото й и се опитах да си представя това, което виждаха другите хора.

— Спри — каза тя. — Какво правиш?

— Гледам те.

Лицето й беше нежно, по-широко от моето, косата й беше тънка, спускаща се малко под раменете. Беше кестенява, но изглеждаше някак бледа на фона на пижамата й на ярки маргаритки. Ема беше седнала в леглото си, притиснала яростно завивките към гърдите си. Бузите й бяха розови и сияещи.

Около нас лавиците с книги стигаха почти до тавана. Книги за химия и физика, за градинарство, но освен това и за митология и история, всякакви видове народни приказки и истории за митични създания. Ема четеше научни списания и си поръчваше книги по интернет. Събираше на купчини статии с литературна критика и есета. Стаята й беше нейната лична библиотека, в която тя търсеше отговори, опитваше се да ми помогне, да ме спаси, да ме разгадае. И това беше само още една част от всичко, което я правеше толкова красива.

Погледът й беше забит някъде в стената над мен.

— Те подменят болните си деца с човешки здрави бебета.

Кимнах.

Тя обгърна коленете си, все още без да поглежда към мен.

— Понякога, ако новата майка го обикне и се грижи наистина добре за него, болното бебе се възстановява. То престава да бъде грозно и израства силно, здраво и нормално. Понякога, ако майката го обича достатъчно, то става и красиво.

И аз знаех тази част, но начинът, по който ми я разказваше сега, беше много тъжен, сякаш искаше да ми каже нещо друго. Продължаваше да гледа покрай мен. Може би частица от нея си мислеше, че ако нашата майка я беше обичала повече, и тя щеше да стане красива, като момичетата от списанията, а не като обикновеното момиче, което познавах през целия си живот. Искаше ми се да й изтъкна, че силен, здрав и нормален определено не са епитетите, с които можех да бъда описан.

Както и да е, в тези истории винаги липсваше едно съществено нещо. Майките не обичаха гладните, плашещи твари, заменили децата им. Кой би могъл да ги вини за това? Просто не можеха да се насилят да обичат нещо толкова ужасяващо. Но понякога и сестричките можеха да го направят, ако по някакво чудо бяха напълно неегоистични същества и ако подмяната беше станала, когато те самите са били все още малки.

През целия ми живот Ема просто беше тук. Подстригваше косата ми с алуминиевите градински ножици, за да не трябва да ходя при бръснаря в центъра на града с неговите метални машинки и ножици от неръждаема стомана. Правеше ми закуска, грижеше се винаги да съм ял нещо, да излизам да си играя с приятелчетата си от квартала, да си напиша домашните. Внимаваше да не ми се случи нищо лошо.

Исках да я прегърна и да й кажа, че всичко е много по-добре, отколкото тя смяташе. Беше толкова странно, че тя не можеше да го види.

— Ема… — Усетих колко е пресъхнало гърлото ми и преглътнах, преди да започна отначало. — Ема, не майка ни ме направи такъв. Не тя ме опази жив толкова дълго… Ти го направи.