Брена Йованоф
Подмененият (27)

Двайсет и седма глава
Да събудиш мъртъвците

Когато оставих зад себе си ръмежа и мъглата и се прибрах вкъщи, ме обзе огромно облекчение още щом отворих вратата, защото видях черния балтон на баща ми да виси на закачалката. Той беше в кухнята, седнал с гръб към вратата. Чайникът кипеше на печката и на плота имаше чаши, но Ема не беше с него, а аз не бях достатъчно смел, за да вляза вътре и да го попитам как се чувства.

Раменете му бяха прекалено отпуснати, главата му беше сведена, като че ли се молеше. Молеше или плачеше, но в този момент не можех да се справя с нито едно от двете. Събух си обувките и се качих горе.

Стаята на Ема беше пълен хаос — купчини книги, пластмасови купички с вода и отрязани филизи и клонки. Лавиците с книги стигаха до самия таван, а по стените бяха залепени картички и снимки на оранжерии и градини, изрязани от списания.

Тя седеше на леглото си, сгушена, обвила ръце около раменете си и изглеждаше много дребничка. Дланите й отново бяха с нормалния си цвят, а върху раните и драскотините й имаше лепенки. Погледна ме притеснено.

— Здравей.

Нямах сила да й отвърна. Исках да я попитам защо не е долу, при баща ни. Ръцете й бяха розови, нормални. Нападението на мъртвите момичета от сутринта не можеше да е причина да стоят в различни стаи.

Миризмата на пушек все още се усещаше навсякъде, беше се пропила по дрехите и в косата ми. Дънките на Ема от вчера бяха захвърлени на пода. Надушвах и разтеклия се катран от плочите на покрива и мириса на изгорели медни жици.

Ема се облегна на таблото на леглото си, все още обхванала лактите си с ръце.

— Защо ми го причиниха?

— Защото вбесих някого.

— Заради нещо важно ли?

Тя се извърна към прозореца така, че не можех да виждам лицето й. Не знаех какво да й кажа. Когато го направих, мислех, че е важно, но какво всъщност бях постигнал?

— Взех ти ръкавиците. — Извадих ги от джоба си, метнах ги на леглото до нея и те просто паднаха там, розови и мръсни.

Ема ги взе. След секунда си ги сложи. Седнах до нея и се огледах сред целия този боклук. По бюрото и по пода имаше разпилени книги, страниците им бяха отбелязани с лепящи се листчета и цветни кламери. Множество книги по химия и фолклор и копие на „Балада за Там Лин“^[1].

Тя се приведе към мен. Отпусна глава на рамото ми и въздъхна дълбоко.

— Какво става, Маки?

Шепнеше и звучеше тъжно, защото знаеше, че отговорът не можеше да е хубав. Допрях лице до косата й, вдишах аромата на пушек.

— Същото, което винаги е ставало.

Ема кимна и аз се запитах дали наистина беше наясно, или това беше част от онова гадно, зловещо нещо, свързано с Гентри, което се беше просмукало в целия град. Знаеш, че нещо се случва някъде, в този момент, но никога не разбираш какво точно е.

— Разбрах какво не е наред с мама — казах аз.

— Че вместо сърце има малко късче гранит?

— Донякъде е така, да. Нали знаеш, че съм дошъл от друго място? За нея онова място е добре познато, като задния двор на дома й. Те са я отвлекли, после са я върнали обратно и след това тя така и не е успяла да разбере как да стане отново нормална.

Ема се взираше в розовите си ръкавици.

— Сигурен ли си? — каза накрая замислено.

Кимнах.

Тя се отпусна внезапно и главата й падна на рамото ми. Седяхме така, облегнати един на друг. Навън небето беше тъмно и натежало от облаци. Дъждът трополеше по прозореца и се стичаше по стъклото, отразявайки жълтите и червени светлини от улицата.

— Трябва да направим нещо ужасно — казах аз. — Трябва да разкопаем… — млъкнах. — Можем да подменим сестрата на Тейт с… нещо. Ще ни се наложи да копаем.

Ема се отдръпна от мен.

— За какво говориш?

Не исках да водя повече този разговор. Разкопаването на гроб беше най-ужасното светотатство, но знаех, че нямам друг избор. Дори ако се отдръпнех и оставех Натали да умре, лошите неща в града нямаше да спрат. Създанията изпод хълмовете щяха да продължат да подменят деца. Гентри щеше да продължи да извръща поглед встрани, както беше правил винаги. Само че вече аз знаех и щеше да ми се наложи да живея с тази вина, а не бях сигурен, че ще мога.

Поех си дълбоко дъх.

— Натали Стюарт е жива и мисля, че можем да я спасим. Но не можем да го направим, ако нямаме нещо, което да оставим вместо нея. Ако извадим друго тяло, има начини да го събудим. Не знам точно как, но е възможно.

Погледът на Ема се плъзна по лавиците с книги.

— Чела съм за това как подменените се завръщат от смъртта, но за това е необходима кръв или нещо от вещите на хората, които са заменили. Нужен ни е предмет, принадлежал на Натали. Ще се обадиш ли на Тейт?

— Не мисля, че това е добра идея. А и не е необходимо. Вече имам нещо. — Извадих висулката на ципа от джоба си. — Не е много, но е на Натали.

Ема погледна мечето колебливо.

— Добре — каза тя накрая. — Ще прегледам някои книги, статии, за да потърся нещо, което може да ни е от полза. Но още отсега ти казвам, че това ще бъде гадно. И ще има много копаене.

— Знам. Мисля, че трябва да повикам Розуел.

— Какво?

— Той ще ни помогне — казах аз. — Едва ли ще бъде ентусиазиран, но ще помогне.

Ема застина на място, вперила очи в някаква точка точно над рамото ми. После отметна одеялото, с което се беше завила, и се изправи. Прибра косата си на конска опашка и отиде до тоалетката си, за да си вземе ластик. Лицето й беше сериозно, косата й почти веднага се разпиля отново на кичури около стиснатия й юмрук.

— Добре — каза тя, докато увиваше ластика. — Добре. Но ни е нужен план. Това, за което говориш, е доста сериозно.

— Да, но не е като влизане с взлом или обир. — Опитвах се да звуча уверено. — Всички, които отговарят за нещо, са в болницата или в полицейския участък, татко си е вкъщи, църквата е разрушена. Ще изчакаме да стане тъмно и после просто ще се промъкнем в гробището. Никой не очаква такова нещо. Градът е прекалено разстроен, за да се интересува какво прави някой в двора на църквата.

Лежах на леглото си и се опитвах да заспя, да загубя напълно съзнание. Планът за изкопаването на тялото на мъртво дете от гроба му можеше да наруши душевното спокойствие на всеки човек.

Тейт ми звънна два пъти, но не й отговорих, нито прочетох съобщенията й. Беше ми достатъчно трудно да обмислям нощните си планове, без да я включвам. Ако разбереше какво възнамерявах да правя, тя щеше да бъде ужасена. Или по-лошо, щеше да поиска да помогне.

След половин час дрямка, от която непрекъснато се стрясках, станах и слязох долу. Открих баща си в кухнята. Чайникът все така кипеше на котлона и той изобщо не беше помръднал от мястото си, откакто го бях видял последния път. Прекосих стаята, отидох до печката и я изключих.

— Татко?

Той повдигна глава. Лицето му беше празно, под очите му имаше дълбоки сенки.

— Да?

— Сградата не е толкова важна.

Той се изпъна в стола си и ме погледна, сякаш се опитваше да се сети дали трябва да се ядоса, да бъде наранен или нещо друго, също толкова лошо.

— Няма значение — повторих аз. — Църквата — това си ти и целият град. Няма значение къде е самата сграда. Ще построиш нова и паството ти ще бъде в нея, с теб, и това е най-важното. Това е, което обичаш. Тях, не сградата. Всичко ще бъде добре, както винаги е било.

За миг си помислих, че ще ми се скара за неуважението, което проявявам, че прекрачвам границата, че не разбирам колко важна е била тази сграда. Че някой като мен няма как да разбере такова нещо. Той стоеше неподвижно с ръце, подпрени на коленете си, със стисната челюст. После се изправи.

Прекоси кухнята и докато вървеше към мен, аз се опитах да отпусна раменете си, за да не проличи колко съм нервен. Нямах никаква представа какво щеше да се случи и за секунда погледът му беше толкова напрегнат, че си казах: „Ето, сега ще ме удари.“ Вместо това той ме сграбчи и ме прегърна силно. С едната си ръка рошеше косата ми, а с другата ме притискаше към себе си с някаква дива ярост. Потта му миришеше остро, на изтощение, и сякаш целият беше пропит с дим. И двамата бяхме. Преведе се към мен и ме обви с двете си ръце, държейки се за мен, сякаш аз можех да го спася от болката му.

* * *

Стоях на алеята пред къщи, държах работните ръкавици на баща ми и чаках Розуел. Беше девет часа вечерта и навън беше тъмно като в рог. Облаците бяха по-плътни и по-тежки от обикновено, а неспирният дъжд беше образувал локви и кишави места на моравата. Пластмасовото мече беше в джоба ми, а сърцето ми биеше бясно при мисълта, че ще трябва да изкопая нещо, което се предполагаше да си остане погребано. Само крайно отчаяните хора правят такива неща. Последното средство, единствената останала възможност, така че явно бях крайно отчаян.

Когато Розуел отби пред къщата, видях, че е облечен с другото си яке. Черното. Беше досетлив, не му бях казал нищо за подходящото облекло.

Стояхме си така на улицата и се гледахме един друг над капака на колата. Кварталът беше абсолютно тих. Нямаше други коли, нямаше други пешеходци. Гентри си знаеше добре урока и се страхуваше от мрака. Няколко тиквени фенери светеха тук-там по верандите с криви, захилени усмивки.

— Какво става? — попита той така небрежно, сякаш беше напълно нормално църквата в града да е изгоряла и аз да го викам посред нощ, по средата на учебната седмица, и да го карам да идва по тъмно и да носи лопата със себе си.

Преглътнах тежко, опитвайки се да потисна паниката, която се надигаше в гърдите ми.

— Имам нужда от помощта ти. Трябва да направим нещо лошо. Да разкопаем един гроб. Не ме гледай така — момичето, което се предполага да е погребано вътре, не е мъртво. Видях я тази вечер. Но това, което е в ковчега, ни е нужно.

Розуел не изглеждаше изненадан или объркан, нито ме помоли да повтаря това, което казах.

— Оскверняване на гробове. За това ставало дума, а?

Затворих очи и потърках клепачите си с пръсти.

— Те отвлякоха сестрата на Тейт и не можем да си я върнем, освен ако не вземем това, което е погребано вместо нея.

Когато свалих ръцете си, Розуел все още се взираше в мен, но аз не можех да го погледна. Загледах се през улицата към фенера на верандата на Донъли.

— Те? — попита той и гласът му прозвуча притеснено.

— Аз. Те са също като мен.

— Не бъди такъв задник — каза Розуел, но не заядливо. — Никой не е като теб.

Ема се появи иззад ъгъла на къщата, влачейки стълбата зад себе си. Под другото си рамо носеше някакви рула плат. На рамото си беше преметнала брезентов чувал, а на главата си беше вързала шал.

Розуел премести погледа си от мен към нея.

— Ние наистина ще го направим, нали?

Знаех, че ще ме подкрепи, защото винаги го правеше, но все пак бях невероятно облекчен да чуя това „ние“. Ема му подаде стълбата. Лицето й беше напрегнато, а ръцете й трепереха. Намести добре брезентовия чувал на рамото си, после погледна настоятелно към Розуел и той взе вързопа с платове и инструментите, без да го бяхме помолили за това. Тримата стояхме в двора и се взирахме един в друг. После, без да си кажем нито дума, излязохме на тротоара и тръгнахме към църквата.

На входа на гробището Ема спря и порови в брезентовия чувал, извади фенер оттам и ми го подаде. Стъклото беше покрито с плътно парче хартия и когато го пуснах, светлината премина през него като съвсем тесен лъч. Той разсея съвсем леко мрака и се плъзна по земята. Навсякъде другаде беше пълна тъмнина. Църквата на баща ми я нямаше, но гробовете бяха недокоснати. Единствената оцеляла част от призванието на живота му беше частта с мъртъвците.

Повдигнах фенерчето към лицето си.

— И как така внезапно стана експерт по проникване в гробища?

— Не обичам да се захващам с нещо неподготвена. — Ема вдигна ключовете. — Освен това, както сам каза, ние няма да „проникваме в гробищата“. Ще влезем през главния вход.

Когато завъртя ключа, портата се отвори със скърцане. Това беше най-странното чувство, да стоя там, на централната алея. Никога не бях стъпвал в гробището. Придържахме се към неосветения парцел и вървяхме по северната пътека, която минаваше покрай безименните гробове и криптата. Усещах миризмата на пушек все по-силно, защото бяхме по-близо до изгорените руини на църквата. Мирисът се просмукваше в града и въздухът беше спарен, невъзможен за дишане. Цялото място беше зловещо, вцепенено в своята болка. Напълно тихо като тишината преди буря, когато всичко и всеки се притаява и чака най-лошото да отмине. Хрумна ми, че е напълно неподходящо да мисля за мъртвите по този начин. Те винаги си бяха тихи.

Ема ни водеше към задната част на гробището, като избираше път между надгробните камъни, където земята беше неосветена, онези парцели, които бяха запазени за самоубийците и мъртвородените. Но истината не беше такава, нали? Да, тази земя беше запазена, но за изоставените чудовища, облечени по милост в нечии чужди дрехи.

Подминахме мавзолея и се насочихме към задната стена, където в мрака се виждаха очертанията на малък и бледен надгробен камък.

В края на гроба Ема пусна на земята брезентовия чувал и започна да вади един по един инструментите. Подреди ги в права линия на плата, сякаш ни предстоеше хирургична операция.

— Насочи светлината към земята.

Тънкият лъч освети калния и гол гроб, все още чакащ да бъде покрит с трева от градинарите. След като махнахме най-едрите кални буци, Ема намести брезентовото платнище отстрани на гроба.

— Хвърляйте пръстта тук и се опитвайте да не излиза извън него. Като свършим, ще я изсипем обратно.

С Розуел започнахме да копаем на смени, а Ема стоеше на ръба на гроба, следеше пръстта да не излиза много навън и ни подаваше инструментите.

Нощта сякаш щеше да продължи вечно. Бях в малкия гроб и копаех все по-дълбоко и по-дълбоко. Струваше ми се, че дупката става толкова гигантска, че няма да мога да изляза от нея. Пръстта се трупаше на купчини върху брезента и се спускаше обратно вътре на малки струйки, падаше върху косата ми, по дрехите ми и по стълбата. Въздухът беше хладен и задимен. Ръцете и гърбът ме боляха, но въпреки студа започнах да се потя и тогава лопатата ми удари в нещо твърдо. Изстъргах калта и Розуел скочи в гроба, за да ми помогне.

Ковчегът беше малък, може би метър и двайсет. Беше по-тежък, отколкото изглеждаше, но ние почистихме пръстта от него, оголихме ръбовете му и подпъхнахме лопатите под единия му край, за да можем да го повдигнем и да го изкараме на тревата. Дървото беше влажно, покрито с плесен или мъх. Ковчегът беше стоял в земята само няколко дни, но от него вече се носеше миризма на разлагаща се плът.

— Това е кутия за кремиране — каза Ема толкова тихо, че едва успях да я чуя. — Дори не е истински ковчег.

— Те са по-евтини — прошепна Розуел с пресипнал глас.

Ема взе отвертка и започна да работи по закопчалката. Тя вече беше хванала ръжда. Когато винтовете се отвъртяха, сестра ми пъхна острието между дървото и метала. Пое си дъх и рязко натисна с отвертката. Закопчалката изскърца силно и цялата изхвръкна встрани.

Близо минута седяхме така, коленичили в тревата, вперили погледи в затворения ковчег.

После Ема въздъхна силно.

— Добре, подай ми фенера. — Ръцете й бяха уверени, но гласът й беше необичайно писклив.

Подадох й фенера, тя го насочи напред и повдигна капака.

Тялото беше малко и странно съвършено. След това Ема насочи лъча светлина към лицето и мистериозното усещане за безупречност изчезна.

Носът беше загубил формата си и почти се беше разпаднал. Мирисът се надигаше от отворената кутия като тежък газ, в плътни облаци. Най-горният пласт на миризмата беше лекият, сладникав аромат на гниене, който сякаш се носеше и трептеше във въздуха, а под него се прокрадваше по-тежкият, химически мирис, вероятно от балсамиращата течност. Ема се беше изправила и се препъна, докато отстъпваше назад. Фенерът падна и се претърколи по тревата, светлината заля съседните надгробни камъни и обраслите с трева гробове. Сестра ми беше закрила устата си и с двете си ръце, сякаш се опитваше да задуши собствените си викове.

Розуел прескочи купчината пръст и се опита да я хване, но аз не можех да помръдна от мястото си. Просто се взирах в малкото тяло, наполовина скрито в сянката на сатенената подплата.

— Трябва да го извадим. — Звукът на собствения ми глас ми се стори много далечен и глух.

— Добре ли си? — попита Розуел, поглеждайки към мен, като прикриваше носа и устата си с длан.

Кимнах. От дъжда всичко изглеждаше мъгливо и неясно и сред сумрака на гробището ние тримата стояхме и се взирахме в тялото.

След секунда вдигнах изпуснатото фенерче и се наведох над ковчега прекалено вцепенен, за да си проличи, че треперя, но подскачащата светлина на фенера ме издаваше. Опитах се да го задържа уверено и стабилно, но не усещах ръцете си.

Розуел беше този, който се отпусна на колене и се пресегна в ковчега за тялото. За бебето. Наведе се над ковчега, потрепвайки, но без да се отдръпва, внимателно, нежно. Беше толкова смел. Стана ми зле.

Стиснах по-здраво дръжката на фенера и се закашлях.

— Ще свърши ли работа или е прекалено разложено?

— Не — отвърна той със странно мек глас, който сякаш идваше много отдалече. — В добра форма е. Наистина. Не мисля, че има каквато и да е било вероятност това тяло да е човешко.

Подадох фенера на Ема и закрих лицето си с ръце. Знаех го. Разбира се, че го знаех. Това, че той го каза, просто го превърна в истина. Някой щеше да изпрати едно дете да страда и да умре в отровния ни гнусен свят, без да съжалява за това, без да се чувства виновен. На мястото на невинното момиченце можех да бъда аз.

Розуел изпъна раменете си и после се изправи на крака.

— Маки.

Не му отговорих. Гърлото ми беше толкова пресъхнало, че когато дишах, ме болеше. Той прекрачи ковчега, дойде при мен и ме прегърна. Не исках да го прави. Исках да ме пусне, да ме остави да си отида и да изчезна в сенките, да бъда нищо. Да спра да виждам, да дишам. Розуел винаги прегръщаше някого, но не сериозно, не като че ли това означаваше нещо. Този път обаче ме придърпа силно към себе си и ме задържа, вкопчил пръсти в гърба на якето ми, дори когато се опитах да се отдръпна от него.

През целия ми живот Розуел беше до мен в точния момент, беше казвал правилните думи, но този път не каза нищо. Дъждът се стичаше бавно над нас, студен и безнадежден, и не мислех, че този път най-добрият ми приятел щеше да успее да ме спаси.

Тогава и Ема дойде и се протегна към мен. Прегърна ме и отпусна лице на рамото ми. Оставих я да ме обхване и с двете си ръце и се зарадвах на топлината, която излъчваше тялото й. Миришеше на есен и пръст, и на дом, на изгоряла църква и гроб. Наведох се към нея и се замислих колко изумително беше това, че не бях свършил в такъв малък дървен ковчег още преди години. Колко невероятно беше, че някой в света ме обичаше толкова много. Когато ме пусна, се почувствах лек и замаян, вцепенен от студа. Достатъчно вцепенен, за да докосна тялото. То лежеше в ковчега, ледено и неподвижно като кукла. Розуел и Ема ме гледаха с очакване от другата страна на кутията, без да кажат нито дума.

Най-накрая Ема си пое колебливо дъх и прошепна:

— Трябва ли да го извадим?

Повдигнахме тялото от вътрешността на ковчега и го увихме внимателно в якето на Розуел. Косата на създанието беше тъмна и плътна, но слаба — късаше си при най-малкия допир. Кожата му беше сива. Нямаше нищо общо с истинското, живо момиченце, завързано за стола на Господарката.

Ема приглади с длан мъртвата коса и залюля лекичко тялото в скута си. След минута завързах талисманчето около детската китка, защото не знаех какво друго да направя. Тялото лежеше неподвижно в ръцете на сестра ми и изглеждаше жалко и ужасяващо в погребалната си надиплена рокля и с импровизираната гривничка.

Застанах над тях.

— А сега какво?

Ема се загледа в съсухреното лице.

— В легендите хората им говорят, но никъде няма готов текст или някакви по-подробни предписания. Не знам какво да кажа.

— Не се тревожи. Мисля, че аз знам.

Наведох се и прошепнах в ухото на подмененото дете всичко, което исках да кажа на синьото мъртво момиче в Дома на яростта. Казах й, че някой й беше причинил всичко това и е напълно нормално да е ужасена и уплашена, защото вината не е нейна. Когато вързопът в скута на Ема започна да се движи, ми се прииска да извърна очи. Гърчещото се тяло беше по-страшно от вкочаненото, безпомощното. То се размърда в ръцете й и тя ме погледна с безмълвно, отчаяно изражение. Впуснах се към нея и разтворих якето на Розуел.

Създанието беше дребничко и фино, почти като истинско дете. Не беше съвършено копие, но наподобяваше Натали. То премигна бавно към мен и протегна напред тънката си ръчичка. Очите му бяха празни и леко мътни, но бяха лешникови на цвят също като очите на Натали. И като на Тейт.

— Трябва да побързаме — прошепнах аз, спомняйки си за ръцете на Ема, когато сините момичета бяха свалили ръкавиците й от тях. Как бяха започнали да гният.

Ема издиша дълбоко и шумно. Задържа извиващото се, писукащо създание в скута си и ме погледна. Очите й бяха насълзени, сякаш искаше да го остави на калната мокра земя.

— Божичко — каза тихо Розуел. Той държеше в ръка лопатата и стоеше надвесен над разкопания гроб. — Това е най-откаченото и шантаво нещо, което някога съм виждал в живота си.

Поклатих глава и се загледах в нещото в ръцете на Ема.

— Просто тяло, което някой вече не е искал. Не е по-лошо от мен.