Брена Йованоф
Подмененият (10)

Десета глава
Чудовища

Когато Розуел ме остави пред нас, кварталът беше спокоен. Никакви странни създания, никакви мъртви неща, никакви зловещи твари в сенките.

Тръгнах по улица „Конкорд“ към „Орчард Съркъл“, покрай задънената улица без изход и надолу по склона към моста. Беше тъжна и самотна разходка толкова късно нощем и ми стана още по-самотно, докато се запътвах към дълбоката клисура между моя квартал и центъра на града, без да знам какво ме очаква там. Слизайки надолу, подуших влажната, задушна миризма, носеща се отдолу — като градинска тор и гнилоч.

Китаристът от „Распутин свири блус“ стоеше на алеята на моста, силуетът му едва се различаваше в мрака и цилиндърът го правеше да изглежда неестествено висок. Пушеше цигара и когато погледна нагоре, пламъчето й заблещука драматично, като по филмите, в яркочервено.

Стъпих на заграденото отстрани пространство за пешеходци.

— Мен ли чакаш?

Той кимна и махна с ръка към другия край на моста.

— Да се поразходим малко.

Бяха ме побили тръпки.

— Кой си ти? Как се казваш?

— Наричай ме Лутър, ако ти харесва.

— А ако не ми харесва?

— Тогава ме наричай по друг начин.

След достатъчно напрегната пауза посочи отново към другата страна на клисурата, после кимна с глава надолу, към насипа с шлака.

— Къде отиваме?

— В шахтата, естествено.

Гласът му накара врата ми да изтръпне целия. Трябваше да си напълно луд, за да слезеш в леговището на някакви мъртви твари. Да си изперкал тотално. Знам, че трябваше да му кажа, че няма сделка и да си тръгна. Обаче не можех. Имаше множество аргументи в подкрепа на решението да се обърна, да се изкача по пътеката, да изтичам до вкъщи и да заключа вратата. Но когато ставаше въпрос за Ема, лоялността ми беше извън всякакво съмнение. Бях готов да направя на практика абсолютно всичко за нея.

Последвах Лутър през моста и по лъкатушещата пътека, която минаваше в подножието на клисурата, където шлаката стоеше струпана на плътна, черна маса. Докато се придвижвахме навътре из клисурата, хълмът с отпадъците се издигаше все повече и по-високо в небето.

Лутър се усмихна и докосна периферията на цилиндъра си.

— Дом, сладък дом.

— Значи живееш в… насипа?

Той помръдна пренебрежително с рамене.

— По-точно, под него.

После бръкна в палтото си и извади нож. Острието му беше дълго и жълтеникаво, направено от слонова или някаква друга кост. Отстъпих назад.

Той се засмя.

— Не се дръж като глупак. Няма да те нараня.

Наведе се и заби ножа в основата на хълма, чак до дръжката. Когато острието потъна в насипа, в първия миг не се случи нищо. После пласт ситен чакъл се отдръпна встрани и под него се разкри тясна врата. Лутър прибра ножа в джоба си и отвори вратата с натиск, като направи гостоприемен жест с ръка, за да ме покани да мина пръв. Навътре по коридора беше тъмно и миришеше на плесен. Беше нещо като тунел, с нисък таван и въздухът в него бе влажен и студен, но щом Лутър ме побутна, за да продължа напред, не се поколебах. Тръгнах, а той ме последва. Когато погледнех назад, виждах само черната, полюшваща се маса на палтото му, а ако забавех крачка, усещах леко побутване, докато ме насочваше надолу.

Движехме се бавно и аз се подпирах с ръка на стената. Беше грапава, изградена от множество отпадъци, натрупани и сплъстени един върху друг, но тунелът изглеждаше стабилен, без опасност от срутване. Подът се спускаше постепенно надолу, докато вървяхме, и си давах сметка, че слизаме все по-надълбоко под земята. Много по-надълбоко от мазетата, подземията и водопроводната система на града, минаваща под улиците. Тежестта на пръстта над нас беше почти задушаваща, но освен това имаше и нещо успокояващо. Чувствах се заобиколен отвсякъде, сякаш бях приютен в нечия грижлива утроба.

Продължавахме да вървим и тунелът започна да се разширява, а въздухът ставаше по-влажен и по-студен. В далечината под нас имаше някаква светлина. Когато стигнахме края на тунела, Лутър спря, оправи яката си и приглади реверите си. Светлината идваше от тясна цепнатина между две тежки врати. След това свали цилиндъра си и направи нисък поклон.

— Добре дошъл в Дома на яростта.

Намирах се в нещо като фоайе с каменен под и висок таван. В редици по стените горяха факли и димът се издигаше нагоре, черен, с мазен мирис на керосин. Дръжките им бяха различни, някои направени от изсъхнали клони, други — от бейзболни бухалки, а една приличаше на дръжка на градинска мотика или брадва. В стените излизаха отворите на други тунели, по-ниски и по-тесни от този, по който бяхме дошли. На срещуположната страна на помещението имаше две масивни камини, но не бяха запалени.

Групичка момичета стояха около една от камините и ни наблюдаваха. Всички бяха облечени в дълги, мръсни рокли с твърди корсети, вързани на гърба. Миризмата, която идваше от тях, беше по-ужасна от тази на момичето на купона. Все едно се намирах в морга. В далечния край на фоайето имаше голямо дървено бюро, каквото можеше да се види в библиотека или на някоя рецепция, но столът зад него беше празен.

Лутър внезапно постави ръка на рамото ми и ме стисна така силно, че подскочих.

— Хайде — каза той. — Няма нужда да се тревожиш. Тя просто иска да се срещне с теб.

Побутна ме по-близо и двамата се приведохме над бюрото, за да погледнем зад него.

На пода се беше свило малко момиче. Беше облечено в бяла официална рокля, която сякаш бе направена от стара хирургична марля и освен това изглеждаше така, като че ли в някакъв момент е била хвърляна в огъня. Момичето седеше с подвити под себе си крака и рисуваше по пода с овъглена пръчка. Всички рисунки приличаха на очи и гигантски усти, пълни със зъби.

Лутър се облегна на бюрото и натисна звънеца.

— Ето го вашето момче.

Момичето се обърна и погледна към мен. Когато се усмихна, отстъпих крачка назад. Лицето му беше детинско и някак срамежливо, но устата му беше претъпкана с малки, остри зъби. Не нормалните, съвършени трийсет и два зъба, които се предполагаше да има едно човешко същество, а по-скоро петдесет или шейсет.

— О, скъпи — каза то, остави пръчката на пода и протегна към мен мръсната си ръка. — Трябваше да бъда по-внимателна. — Гласът й беше нежен, а изобилието от зъби я караше леко да фъфли. — Сега си мислиш, че съм грозна.

Беше напълно вярно, да. Изглеждаше грозна, може би дори плашеща, но очите й бяха големи и хубави. Щеше да бъде направо ужасяваща, когато пораснеше и станеше по-голяма, но за момента беше сладка по някакъв странен начин, както малката пуйка или бебето опосумче.

Тя потупа с ръка тежкия стол с огромната седалка.

— Ела, седни и поговори с мен. Разкажи ми за себе си.

Не седнах веднага. Беше ми трудно да си съставя мнение за нея. Беше различна от Лутър и от момичетата на купона на Стефани. Зъбатата й уста и дребният й ръст я правеха по-неприемлива, по-абсурдна от всички тях.

Когато приседнах внимателно на ръба на стола, тя отново започна да рисува по пода.

— Бях любопитна — каза, докато чертаеше нова уста с пръчката си. — Толкова се зарадвахме, че оживя през детските си години. Подхвърлените обикновено не оцеляват.

Кимнах, вперил поглед в нея отвисоко.

— Коя си ти?

Тя се изправи и се приближи към мен, взирайки се в лицето ми. Очите й бяха черни като бездънни ями, като перата на мъртва птица.

— Аз съм Мориган^[1].

Името ми прозвуча странно, сякаш беше на чужд език.

— Толкова се радвам, че намери смелост в сърцето си да ни посетиш — прошепна тя и се протегна да докосне брадичката ми. — Чудесно е, че се нуждаеш от нас, защото и ние се нуждаем от теб, а бизнес отношенията винаги са много по-удовлетворяващи, ако са взаимно изгодни.

— Какво искаш да кажеш с това, че се нуждая от вас? Не се нуждая от нищо.

— О, скъпи — каза тя с усмивка и ме хвана за ръката. — Не бъди глупав. Разбира се, че се нуждаеш. Вече си отслабнал ужасно много и ще става само по-лошо. Това наистина е най-доброто решение за всички нас. Ти ще ми помогнеш и в замяна ще те снабдя с всички лекарства и болкоуспокояващи, които ще ти трябват, и няма да ти се наложи да изживееш остатъка от живота си в бавна агония.

Наблюдавах я и се опитвах да разбера истинската причина, поради която бях тук.

— Какво искаш? — казах аз и гласът ми прозвуча издайнически нервно, което не ми хареса.

— Не бъди толкова подозрителен. Няма да поискам от теб нищо, което вече да не си пожелал в сърцето си. — Обърна се и коленичи отново на пода, рошейки небрежно с пръсти косата си, като от време на време скубеше тънки кичурчета от нея. — Въпреки че музиката едва ли е най-мощното средство за отдаване на почит, все пак върши работа доста прилично. И винаги търсим нова, свежа кръв за нашата сцена.

— Какво общо има това с мен? Аз съм… никой.

— Имаш хубаво лице — каза тя, скръсти крака и се заигра с роклята си. — И запазено, здраво тяло. Твоята цялост те прави неизмеримо ценен за мен. Ако това е приемливо за теб, ще те изпратя на сцената с останалите ми красавци, за да се появиш с тях пред града и да приемеш обожанието на хората.

Всеки път, когато изскубваше кичур коса, тя го поставяше отстрани до рисунката си, сякаш си правеше някаква колекция.

— Имаш предвид „Распутин“? Кога?

— Утре, в онзи прекрасен клуб, „Старлайт“.

— Но аз тъкмо ги гледах. Те свириха там миналата вечер.

— Намираме се в лош период — отвърна тя. — Не ми казвай, че не си видял признаците.

Помислих си за ръждясалите решетки и скоби в „Старлайт“ и кимнах.

— Градът се отдалечава от нас. Дъждът ги обезсърчава и вниманието на феновете не е и наполовина толкова отдадено, колкото би могло да бъде. Имаме нужда от цялото обожание, което можем да си осигурим. Ако сезонът е лош, ще ги изпращам навън всяка нощ, докато най-слабите дни отминат.

— А какво искаш да направя аз?

Мориган се усмихна.

— Дойдохме си на думата. Сестра ти е доста активно и напористо момиче, както сигурно знаеш. Тя се обърна към нас заради теб и помоли за лечение и лекарства, които ние с радост й предоставихме. За нас не беше никак трудно да забъркаме съставките на отварата, от която се нуждаеш. И сега просто те молим да ни помогнеш в нашето усилие да получим нужното ни възхищение и аплодисменти.

Не я попитах каква беше ползата им от аплодисментите или откъде въобще знаеше, че мога да свиря. Вместо това изтърсих нещо ужасно тъпо и нелепо.

— Защо е толкова важно да направиш тези хора, които идват да слушат групата ви, щастливи?

Мориган си изскубна още един кичур.

— Любовта им към нас е по-силна, когато са щастливи.

Започваше да ми се струва, че се въртим в кръг.

— Какво означава това — „любовта им към нас“? Как може да ви обичат? Те дори не вярват, че съществувате?

— Те трябва да ни обичат, защото в противен случай се страхуват и ни мразят и всички политаме надолу в пропастта. Ще започнат да ни преследват — както са го правили и преди. Ако не пазим равновесието, ще ни убият.

Знаех, че това беше истина. Цялото ми ежедневие, всичко, което определяше живота ми — всичко бе свързано с историята за Килан Кори.

Мориган се намръщи и погледът й стана страшен.

— Те могат да бъдат опасни, ако проумеят какво се случва, затова е много важно да бъдат държани спокойни. Тяхното обожание ни крепи живи и нашата музика ги кара да се усмихват, въпреки че не осъзнават, че се усмихват на нас.

— Живеете от групитата^[2]?

Тя сви рамене и нарисува голямо тромаво животно на пода.

— От тяхното внимание и техните дребни услуги. — Добави чифт очи, после и две цепки за зеници. — Това не е единствената форма на признание, която получаваме, но е доста добра.

— Ако не е единствената форма на почит, какви са другите?

— Имам сестра. Тя вярва повече във въпросните други начини за издигане и съживяване на култа към нас. — Каза го небрежно, но извърна поглед встрани и гласът й прозвуча странно пискливо. — Тя е зла, порочна крава.

— Не е много хубаво да говориш така за сестра си.

— Е, не е хубаво и да отмъкваш деца. Градът става неспокоен, изнервя се. — Пусна пръчката и се сви съвсем до ъгъла на бюрото, взирайки се в главния вход на помещението. — А и това означава, че трябва да оставим нашите скъпоценни бебета в замяна на техните.

Двете момичета от купона на Стефани влязоха през дългия тунел, от който бяхме дошли и ние. Онази с прерязаното гърло се облегна на вратата, докато малката розова принцеса се промуши покрай нея, размахвайки жезъла си със звездата.

Мориган се изправи и посочи към разлагащата се девойка.

— Семейството й разбрало какво представлява тя. Извели я една нощ навън, в котловината край „Хийт роуд“ и прерязали гърлото й със сърп.

Опитах се да дишам, но за секунда дробовете ми не се подчиниха. Момичето беше ужасно, но историята й беше още по-страшна. Мориган само кимна и ме потупа по ръката.

— Ужасно е, нали? Тя беше много млада. Още бебе всъщност.

Момичето стоеше до двойната врата, високо и парцаливо. Прокарваше пръсти по прерязаното си гърло и си играеше с краищата на раната си. Когато погледите ни се срещнаха, ми се усмихна. Извърнах поглед встрани и се обърнах отново към Мориган.

— Как може да е умряла, когато е била бебе? Тя вече не е малка, пораснала е…

Мориган кимна.

— И защо да не е?

— Защото когато хората умрат, те не правят така — не растат повече.

Тя махна небрежно с ръка и тръсна глава — Това е нелепо. Как бих могла да поддържам домакинството си, ако трябваше да прекарвам цялото си време да се занимавам с питомци, които не могат да се погрижат сами за себе си? — Усмихна се, явно доволна от себе си. — Мъртвите се грижат и за мен. Не е толкова сложно да ги съживиш отново, ако притежаваш нужните символи и амулети и знаеш правилните имена, с които да ги назовеш.

— Не знам, мисля си, че повечето хора ще кажат, че това си е доста сложна работа.

Тя ме погледна и този път сериозно поклати глава.

— В повечето случаи хората просто не искат да се занимават с това, не че не могат.

— Хората като сестра ти?

Момичето грабна пръчката си и я запрати в пода.

— Сестра ми живее от кръв и жертвоприношения. Не се интересува от нищо, което вече е мъртво. Но пък и тя има едно забележително предимство — родена е без сърце.

— Нима е безсърдечно да мислиш, че мъртвите неща трябва да си останат мъртви?

— Не — каза Мориган. — Безсърдечно е да използваш деца толкова безчувствено и да ги захвърляш само защото искаш да имаш нещо друго. Но виж ме, аз се справям и ще продължа напред. Ти дойде тук за глогиновата отвара и възнамерявам да ти я дам.

Заобиколи бюрото, протегна се към мен, хвана ме за ръката и аз я последвах. Поведе ме през една тясна врата и надолу по късо каменно стълбище. Въздухът беше влажен и наситен с мириса на различни минерали, но беше приятно и исках да вдишвам дълбоко и още, и още него. Вървях след нея, изненадан от това колко далече се беше разпрострял Домът на яростта.

Завихме по широк коридор и се озовахме в голяма стая, много по-голяма от фоайето. Подът беше покрит с локви застояла вода, толкова много, че нямаше начин да ги избегнеш.

Мориган подскачаше щастливо, цопваше в някои от по-малките локвички и разплискваше водата наоколо. Аз бях по-внимателен и ги заобикалях, където беше възможно.

— Внимавай — каза тя, като ме дръпна от ръба на една по-голяма локва. — Някои от тях са доста дълбоки и ще трябва да викам Лутър да те измъква оттам.

Погледнах по-внимателно в локвата, в която за малко да стъпя. Ръбовете й бяха скосени, изрязани право надолу в камъка и водата беше толкова дълбока, че не виждах къде е дъното.

В края на стаята заобиколихме езерце, което беше много по-голямо от останалите. Една жена се носеше по гръб във водата. Ръцете й бяха скръстени на гърдите, обвити с ленени ленти, за да прилепват до тялото й, но тя плуваше по повърхността, без да потъва. Роклята й беше прилепнала по краката й и краят й изчезваше надолу в тъмната вода. Очите й бяха отворени и се взираха в тавана, а преплетената й с листа и клонки коса се вееше около главата й. По бузите й се спускаха дълбоки белези, пресичащи се така, сякаш някой беше издълбал решетка на лицето й.

Мориган почти не й обърна внимание, но аз се спрях и се наведох напред, за да погледна по-отблизо.

— И тя ли е мъртва?

Момичето дойде с подскоци при мен.

— Тя ли? Не, изобщо не.

— Какво й се е случило тогава?

Мориган си пое дълбоко дъх, като че ли се опитваше да реши как е най-добре да ми обясни нещо, и после каза внимателно:

— Някои могат да излизат навън, някои — не, а други могат да го правят само в нощи, когато странностите им се приемат за нещо обичайно, като по време на карнавали и празненства. А има и такива, които преди са можели да излизат, но поради някаква случайност или нещастен инцидент вече не могат да го правят. — Пъхна ръката си в моята и прошепна: — Мъжът на сестра ми й причини това — Резача. Наряза лицето й с желязо, защото му беше забавно, и сега трябва да връзваме ръцете й, за да не си издере сама кожата.

В езерцето жената открехна устата си, но не издаде никакъв звук. Устните й бяха посинели от студ и тя се взираше в мен с широко отворените си очи, изпълнени с болка, докато накрая не издържах и се извърнах встрани.

Погледнах към Мориган.

— Защо? Каква е ползата, какво ще постигнеш, като нараниш някого така?

— Нищо. Не става въпрос за полза или не. Но сестра ми обича да наказва невинните за нашите провинения. Тя беше недоволна от мен и затова си го изкара на друг. — Потърси отново ръката ми. Нейната беше мъничка и гореща. — Нямах намерение да те натъжавам. Моля те, не се терзай толкова. Ела с мен и ще вземем нещо хубаво, за да те разсее от неприятните мисли.

Когато погледнах през рамо, жената все още се носеше по повърхността на езерцето и се взираше в тавана, докато водата нежно заливаше израненото й лице.

Мориган ме погледна.

— Невинаги е толкова зле — каза тя. — Сестра ми е прекалено жестока само към тези, които й противоречат. Иска да бъде сигурна, че знаем къде ни е мястото и пред кого отговаряме за постъпките си, но ако изпълняваме нарежданията й, няма от какво да се страхуваме.

Излязохме от вратата в далечния край, слязохме надолу по още няколко стъпала и се озовахме пред малка стая в дъното на коридора. Стоях на прага и се взирах в стаичката, пълна със стъклени шкафове. Мраморен плот минаваше по цялата дължина на стената, а над него имаше рафтове и чекмеджета. Плотът беше покрит с тръбички, епруветки и стъклени съдове във всякакви размери и форми.

Приятелката на Ема, Джанис, седеше на ниска възглавничка пред плота и се ровеше из струпаните върху него купчинки клонки, корени и листа. Косата й този път не беше разпиляна, а беше прибрана назад и вдигната на стегнат кок, както правеше Ема преди лягане. Прическата правеше лицето на Ема да изглежда нежно и крехко, но при Джанис ефектът беше обратен. Лицето й беше напълно открито и се очертаваха ясно високите й остри скули и деликатната й челюст.

Беше поразително красива, но по начин, който никога не би могъл да съществува в реалния свят. Някак толкова загадъчно и свръхестествено, че когато хората се сблъскваха с такъв вид красота, обикновено не можеха да я приемат и трябваше да я разрушат. Беше подпъхнала единия си крак зад себе си под странен ъгъл, а другия беше потопила в малко езерце с бълбукаща и извираща от камъните вода.

— Привет, грознико, който не е грозен — каза тя, без да ме погледне. — Да не си дошъл за още от моите чудотворни лекове?

Мориган прескочи малките локвички, отиде до нея и я прегърна през врата.

— Ще вземе още малко от глогиновата отвара, моля. Само да вкуси, като за начало. Ако се справи добре утре и ни накара да се гордеем, ще видим дали не можем да му дадем по-сериозно количество.

Джанис се изправи и отиде до редицата с чекмеджетата. Носеше нещо като гащеризон, с копчета отпред, с дантела около врата и оголени рамене, който приличаше на старомодно долно облекло. Отвори един шкаф със стъклена вратичка и започна да рови из шишетата. Когато намери това, което й трябваше, го взе и го донесе на плота. Много внимателно облиза едно хартиено етикетче, прокарвайки целия си език по него, и го залепи на шишенцето. Взе молива, който беше забучен в кока й, и написа върху етикета нещо, което приличаше на голямо, небрежно 3. После се обърна и ме погледна.

— Една доза — каза тя и сложи шишенцето в дланта ми. — Не е много, но трябва да ти стигне, докато спечелиш правото за повече.

Зад гърба й Мориган се примъкна към работната маса и се протегна към купчината клонки. Джанис се обърна рязко и я плесна по ръката.

— Палавнице!

Момичето отстъпи назад с виновно изражение на лицето.

Джанис порови из листенцата и клонките, намери малко жълто цветенце и го постави внимателно зад ухото на Мориган. Тя прокара лекичко пръсти по цветето, усмихна се и закачливо наведе глава.

— Нашата Джанис е много мила, нали?

Вдигнах малкото шишенце.

— Заради това ли мъртвите момичета и хората от групата изглеждат добре?

Мориган поклати глава. Завъртя се и облегна топлата си брадичка на рамото ми.

— Вие сте напълно различен вид едни от други. Всеки има своя начин на оцеляване. Мъртвешко сините момичета са доста жилави и могат да бъдат напълно унищожени само чрез разчленяване и огън. Моите музиканти се нуждаят само от възхищение и обожание, за да оцелеят, а многоуважаемата ми сестра живее от кръвта и жертвоприношението на нещастни създания като Малкълм Дойл.

Втренчих се в нея.

— Искаш да кажеш, от мен? Ще ме убие ли?

Тя поклати глава.

— О, не. Малкълм Дойл беше малко момченце, взето от кошарката му, за да задоволи ненаситния апетит на сестра ми. Ти си някой друг.

Беше вярно, но все пак се чувствах странно да чуя да ми го казват така. Аз не бях Малкълм Дойл. Бях някой друг.

— Това означава ли, че са го… наранили?

— Тя преряза гърлото му — каза Мориган. — Беше много бързо. Предполагам, че даже е било почти безболезнено, но не мога да съм сигурна. Да — добави след минутка, увивайки и развивайки косата около китката си. — Всъщност, като се замисля, по-вероятно е да е боляло.

— Значи, когато казваш, че тя и нейните приятелчета се хранят от града, имаш предвид, че убиват?

— О, не, не… Това не са убийства, а жертвоприношения. И цената, която плащат хората, е доста ниска. Едва ли може да се определи като чак толкова голямо лишение и се случва едва на всеки седем години, а през това време градът расте и процъфтява. А когато градът е добре, и ние сме добре.

Спомних си колко зле се почувствах край кръводарителския център само от мириса на желязото в кръвта.

— Пиете ли… кръв?

Мориган поклати глава.

— Методите на Господарката^[3] са си нейна работа и нямат нищо общо с Дома на яростта. Нашето задължение е само да отидем в двора на църквата и да станем свидетели на принасянето на жертвата.

— За какво говориш? Вие не можете да влизате в църковния двор.

— Не ставай глупав. Там има място, запазено специално за нас — знаеш, за еретиците и нечистите.

— Искаш да кажеш за самоубийците, за некръстените бебета, за убийците… Не за такива като вас.

Момичето се усмихна с чудовищните си зъби и стисна ръката ми.

— Това място е за нас. На всеки седем години отиваме в неосветената земя и наблюдаваме даряването на кръвта за нашата Господарка.

Все още не проумявах напълно какво ми казва и я погледнах замислено.

— Но това означава, че вие дори не я използвате, щом те просто я изливат.

— Намерението е една от най-могъщите сили. Това, което имаш предвид, когато правиш нещо, винаги предопределя резултата от действията ти. Този закон създава света.

— Но ти не можеш да излееш някаква кръв върху земята и да я накараш да те направи силен само защото мислиш, че трябва да стане така. Светът си е просто… светът.

Мориган отново поклати глава с усмивка.

— Всички постъпки са ръководени от намерението. Това, за което мислиш, това получаваш. В Дома на яростта получаваме това, от което се нуждаем, когато хората ни обичат. Затова имаме нужда от такива красиви създания като теб — красотата е могъща сила, нали знаеш.

Замислих се за Алис, как се намираше на върха на социалната стълбичка единствено защото съвършената симетрия на лицето й караше хората винаги да правят това, което тя искаше.

Зъбатото момиче беше обвило ръце около себе си и се полюшваше напред-назад. Наведе се внезапно към мен и облегна бузата си на ръката ми.

— Ние обичаме града колкото можем, с цялото си сърце, и хората там ни обичат в замяна, въпреки че невинаги знаят какво правят. Но това не е достатъчно за сестра ми. Тя се нуждае от жертвоприношения.

Заигра се с цветенцето зад ухото си и каза с тих, напевен глас.

— Тя взема хубавите им бебета и в замяна оставя нашата собствена болна плът. Тези, които ще умрат. И те почти винаги умират. За нас на практика е невъзможно да живеем извън хълма. Така че, виждаш, ние също жертваме своите. Но и това е ниска цена, защото се отказваме от болните бебета, от онези, които така или иначе ще загубим. Само че…

— Само че какво?

Ръката й беше топла, съвсем мъничка, когато се протегна да хване моята. Обърна се и ми се усмихна, разкривайки щедро многобройните си зъби. Все още не можех да свикна с гледката.

— Само че ти не умря. Не е ли чудесно?

Не отговорих. Бях се отнесъл в най-мрачните си, далечни спомени, мислех за тъмната, зловеща сянка, за плющенето на завесите, за тропота по прозореца… За това какво е да бъдеш оставен някъде и никога да не бъдеш намерен. Мориган преплете пръстите си в моите, стисна ги силно. Погледнах надолу към нея — тя беше ниска и грозна и се усмихваше тъжно, сякаш знаеше най-опустошителната тайна на света. Сякаш ме познаваше. Очите й бяха големи и тъмни и аз й се усмихнах в отговор, защото въпреки вида си някак предизвикваше жал, както стоеше така. Изглеждаше толкова тъжна.

— Обещай ми — каза тя, като се вкопчи още по-здраво в ръката ми и ме поведе към вратата. — Обещай ми, че ще ми помогнеш и ще свириш прекрасна музика за мен, и в замяна аз ще се погрижа никога да нямаш нужда от нищо. Обещай ми, че ще стоиш далече от лапите на сестра ми, и в замяна ще спрем да тормозим твоята сестра.

— Обещавам — казах аз, защото Ема беше най-важният човек в живота ми и защото щеше да бъде хубаво отново да мога да дишам. — Обещавам.