Брена Йованоф
Подмененият (29)

Двайсет и девета глава
Жертвоприношението

Не след дълго те дойдоха и ни хванаха, извлякоха ни от хълма и ни поведоха към гробището сред сутрешния мрак. Бяха седмина — високи, костеливи мъже, всичките облечени като Резача, само че никой от тях не беше покрит с железа и шипове. Единият носеше Натали непохватно под рамото си. Никой не се опита да вземе детето заместител от Розуел.

Резача ме ескортираше лично, неудобно близо до мен, дишайки шумно в ухото ми. Дъхът му беше пресипнал, пълен с хрипове и зловеща радост.

— Това ще ти хареса — прошепна той. — Ще влезе в криптата, за да бъде погълната, а после ще пищи като на умряло. Винаги пищят.

— Обзалагам се, че е така — измърморих аз, защото също бях останал без дъх и ми беше трудно да говоря. — Обзалагам се, че обичаш да гледаш как колят деца.

— Не, братовчеде. О, не. Ще гледам твоето лице.

На улица „Уелш“ земята все още димеше. Църквата — поне това, което беше останало от нея — се издигаше черна и в руини, стърчащи грозно към небето.

Мъжете ни бутаха и влачеха из гробището в посока на криптата. Въздухът миришеше на нов вид дим, сух и ароматен като тамян.

Мориган вече ни чакаше в неосветения ъгъл на гробището със своята групичка от мъртви момичета, скупчени зад нея. Всички бяха подгизнали от дъжда, а тя държеше в ръка своята кукла. Останалите от Дома на яростта се мотаеха около тях. Карлина и Лутър стояха наблизо, прегърнати. Джанис и момичето с жезъла се държаха за ръце, а всички сини момичета държаха в ръце снопчета билки, вързани с въженца, които димяха леко.

Когато ме видя, лицето на Мориган помръкна.

— Какво правиш тук? Трябваше да си у дома, в безопасност.

Опитах се да се измъкна от хватката на Резача.

— Господарката ще убие Натали. Моля те, не можеш ли да я спреш?

— О, скъпи мой — каза тъжно Мориган и притисна куклата към гърдите си. — Не бих го избрала, ако имах друг вариант, но сега просто няма друг начин. Без кръв целият град ще пострада. — Погледна отново разтревожено през рамо.

Господарката стоеше в сянката на дъба, облечена в дълга, тъмна пелерина. Качулката й беше вдигната и скриваше лицето й, но я познах по бродирания шлейф на роклята и по начина, по който шепа компаньонки се бяха скупчили край нея.

Мориган се извърна отново към мен и отвори уста, сякаш искаше да каже още нещо. После застина, втренчвайки поглед в някого сред тълпата.

Беше Тейт. Пробиваше си път, облечена в синьото си спортно яке, и изглеждаше направо побесняла. Успя да стигне до мястото, където стоях неподвижно аз, затиснат от мощната хватка на Резача. Тя му хвърли леден, преценяващ поглед, после се обърна към мен.

— Какво става, по дяволите, Маки! Каза ми, че ще се погрижиш за това!

— Опитах — отвърнах аз, напълно осъзнавайки колко отчаяно звуча. Напълно безпомощно и безполезно. — Исусе, какво правиш тук?

— А ти какво си мислиш, че правя? Ема ми каза да стоя далече от гробището, така че си казах: „Ей, значи това е мястото, където трябва да бъда!“

Мориган дойде с бърза крачка при нас, като се стараеше да стои максимално далече от Резача. Застана пред Тейт и се завъртя игриво край нея в обгорялата си официална рокля. Стискаше куклата си, но когато повдигна брадичката си и проговори, звучеше търпеливо и много зряло.

— Не трябва да си тук. Споразумението ни е, че сте избрали да не ни виждате, когато вършим тъмните си дела.

Тейт отстъпи назад, стресната от хищните зъби, но не изглеждаше разубедена.

— Е, аз си виждам съвсем добре и няма да отида никъде без сестра си.

Мориган се пресегна и докосна с ръка китката на Тейт.

— Това споразумение е с векове по-древно от теб и твоето семейство. По-древно от града. Кръвта кара слънцето да грее и реколтата да расте. Това е истината, която движи света.

Тейт се втренчи в нея, после каза с тих, мъртвешки глас, почти шепнейки:

— Майната му на света. Просто искам сестра си обратно.

— Достатъчно. — Гласът на Господарката отекна през неосветения парцел в гробището. — Сестра ти не е важна, тя е просто необходимата, жалка отплата от ваша страна. Не е мой проблем, но ако продължаваш да се месиш в делата ми, няма да имам друг избор и ще повикам мъжа, който обича болката и разрушенията повече дори и от мен.

Тейт ме погледна за пръв път и за пръв път изглеждаше несигурна. Огледа се из гробището, сякаш едва сега осъзнаваше колко много от подземните създания бяха тук и колко страшни изглеждаха някои от тях. Когато погледът й се спря върху мен, Резача се наведе над рамото ми и повдигна ръката си, като небрежно прокара железните си нокти по лицето ми, без да ме докосва, но ясно показвайки на Тейт колко лесно би могъл да го направи.

Наблюдавах го как мърда пръстите си.

— Какво искаш?

Той докосна врата ми отстрани и когато се допря до кожата ми, желязото беше ледено.

— Искам само да стоиш тук и да гледаш как хората, които обичаш, ще бъдат ужасно осакатени. Прекалено много ли е да те помоля за това?

Стоях съвсем неподвижно, като се опитвах да не му доставя удоволствието да види, че и най-слабото докосване ми причиняваше огромна болка.

До мен Розуел и близнаците се бореха да се освободят от костеливите мъже на Резача, но нямаха успех. Никой обаче не държеше Тейт.

— Пусни го — каза тя и прозвуча решително и уверено, сякаш беше готова и знаеше как да го унищожи.

Резача беше толкова близо, че го чух как се смее в ухото ми.

— Ти си истинска луда глава, нали? Ела тогава и си го вземи. Нетърпелив съм да видя как ще го направиш.

Ноктите му се забиха по-дълбоко, още по-дълбоко. Пробиха кожата ми и започнах да дишам на спазми, опитвайки се да не издавам звук, и после всичко стана много по-бързо. Тейт се наведе, дръпна нагоре маншета на дънките си и пъхна ръка в ботуша си, за да вземе нещо. Резача ме пусна и отстъпи назад, като вдигна ръце, сякаш се предаваше и й позволяваше да ме вземе. После се пресегна и заби юмрук в главата ми.

Строполих се на земята и за миг виждах само купища малки светлинки. Лежах в калта и в пепелта и се опитвах да си поема дъх. Земята беше мокра и водата се просмукваше в якето ми. Резача се надвеси над мен и допря отново ноктите си до врата ми. Докосването му беше толкова нежно, че изглеждаше невъзможно да ми причинява такава болка. Следата от капачката, която Розуел беше забил в бузата му, още си личеше.

— Пусни го — каза Тейт отново. Гласът й беше много тих.

Резача само се изсмя със своя нисък, дрезгав смях.

— Не, скъпа, не. Това, което ще се случи, е следното: Аз ще го понакълцам малко, а ти ще гледаш и така ще стане, защото ако се опиташ да ме спреш, ще прережа дълбоко гърлото му и двамата ще си седим тук в мрака и ще гледаме как изтича кръвта му.

Остриетата на ноктите му се забиха още по-дълбоко във врата ми и тогава изкрещях, пресипнало и агонизиращо, мразейки звука на гласа си. После се чу тежък, тъп звук и ноктите изчезнаха. Завъртях се настрани и се оставих на ледената, раздираща болка, която изпълваше черепа ми.

Резача лежеше до мен. Беше повдигнал ръцете си, сякаш искаше да ги притисне до лицето си, но железните му нокти не му позволяваха да докосне собствената си кожа. По едната му буза се спускаше дълга следа като от изгоряло. Всички около нас отстъпиха назад. Тейт се взираше непоколебимо в групичката високи мъже. Държеше в ръка нещо дълго и тясно, матовочерно на светлината на уличната лампа. Беше железен лост.

Посинелите момичета започнаха да се кикотят с цяло гърло, докато Резача се изправяше отново на крака. Очевидно създанията от Дома на яростта не таяха много добри чувства към него. Не им пукаше дали ще имат грозни следи от железни лостове по лицето си. Бяха тук само като свидетели на това, което щеше да се случи. Той ги изгледа кръвнишки, после се обърна към Тейт.

Тя изглеждаше много дребничка в сравнение с него. Млада. Усмивката му беше широка и обещаваше смърт, а преди това много болка. Най-отчаяното му желание беше да причинява болка. На всички.

— Малката — каза той и в гласа му имаше весела нотка, която прозвуча почти като разочарование. — Хей, малката, моля те, пусни тази играчка. Ако не го направиш, ще умреш.

Тя поклати глава и стисна още по-здраво лоста.

— Пусни го или ще те разпоря и ще оставя гарваните да изкълват очите ти.

После без предупреждение се метна към нея. Сграбчи я за рамото, ноктите му разрязаха якето й и стигнаха до кожата на рамото й. Дори когато кръвта се просмука през плата, тя обаче не отстъпи. Вместо това се усмихна. Беше същата усмивка, която беше отправила към Алис на паркинга. Усмивка, която казваше: Забавно ми е да унищожавам.

Резача й се ухили доволно, сякаш това беше техният момент. Сякаш не знаеше, че най-лесният начин да я вбеси беше като й пуснеше малко кръв.

Тя се стрелна отново напред и този път лостът стигна по-близо до целта си и се стовари върху зъбите му. Той падна, запрепъва се сред калта и саждите, а кръвта капеше от устата му по брадичката, попиваше в земята и направо се лееше от лоста в ръката на Тейт. Личеше, че ударът беше секнал дъха му. Коленичи между надгробните камъни, треперещ и кашлящ. Тейт стоеше над него, държейки лоста и с двете си ръце. Все още се усмихваше и изглеждаше дива и наелектризирана. Тълпата около нас мълчеше.

Резача не помръдна. Кръвта продължаваше да се стича от устата му. Той изтри брадичката си с длан и погледна към Тейт. Беше побеснял.

— Погрижи се за нея — обади се Господарката с потреперващ глас.

Резача се изправи с мъка на крака, все още плюещ кръв по земята. После се стрелна напред.

Тейт замахна силно с лоста, прицели се в ръката му и му строши два от железните нокти. Те проблеснаха във въздуха, докато падаха на земята, а Резача отскочи назад. Тейт също се премести встрани, готова за друг удар.

Този път той я пресрещна и нанесе няколко удара по врата й, като направи разрези в кожата й, но тя дори не трепна. Съществуваха само Резача, Тейт и лостът. Той беше черен в ръката й и със следващия си замах тя фрасна мъжа през гърдите, отблъсквайки го рязко назад.

Резача залитна, после се овладя. Застана леко приведен напред и за секунда си помислих, че ще се хвърли към Тейт, но той само повдигна ръка и докосна челото си. Ноктите оставиха кървава следа по кожата му там, където бяха минали.

— Ще остана долу — каза той. Гласът му беше съвсем пресипнал и пълен със злоба, едва дишаше.

— Наистина, сър — обади се Господарката от мрака. — Помолих ви да се погрижите за досадното неудобство и съм доста озадачена защо не сте приключили с този въпрос.

— Ще остана долу — повтори той и този път вдигна глава. Метна убийствен поглед на Господарката.

Тя проговори с леден глас, без да разкрива лицето си изпод качулката.

— Вие правите каквото ви заповядвам, а в момента ви заповядвам да се отървете от това момиче.

Той й обърна гръб. Погледна Тейт, която все още стискаше лоста в ръка, но не направи опит да я предизвика. Изглеждаше бесен, но успяваше да се контролира.

— Ти — каза твърдо. Гласът му беше силен, а кръвта продължаваше да се стича по брадичката му. — Имаш лоши маниери, дяволско изчадие, но си достатъчно умна, за да се снабдиш с такъв убийствен инструмент и знаеш как да го използваш. Ти и аз, може би някой ден ще си поиграем отново, какво ще кажеш?

Тейт не отговори. Тя се взираше покрай него към ъгъла на гробището, където стоеше Господарката и изглеждаше по-уплашена, отколкото беше по време на битката й с най-страшния човек, когото познавах. Проследих погледа й и разбрах защо. Един от костеливите мъже беше пристъпил иззад криптата и държеше Натали на ръце.

Резача се поклони подигравателно на Тейт, после мина покрай нея и се отдалечи от групичката на разлагащите се момичета. Два счупени железни нокътя лежаха на земята в краката на Тейт. Мъжът се скри в тъмния край на гробището, без да погледне нито веднъж назад.

— Достатъчно. — Господарката пристъпи напред от мястото си, дръпна Натали от мъжа, който я държеше до момента, и я повлече към бялата крипта. — Сега влизаме вътре и може да се забавим малко.

Тейт се впусна към тях, но двама от мъжете на Резача й препречиха пътя. Хванаха я за якето и почти я повдигнаха във въздуха. Краката й се мятаха лудо, а тя пищеше за Натали с глас, от който ме заболя сърцето.

Спомних си какво ми каза майка ми, когато Мориган ме намери, помоли ме за услуга и аз се съгласих, защото не исках нищо да се случи на Ема. Всичко е въпрос на избор.

Знаех какво се опитваше да ми каже — че трябва да мислиш за възможностите си, да прецениш последствията, преди да вземеш решение, но съветът беше толкова безсмислен, когато ставаше дума за истински важните неща. Сега обаче случаят не беше такъв. Това беше краят на играта. Всичко беше притихнало и се чуваха само учестеният ми, забързан дъх и ударите на сърцето ми. Бях само аз. Онзи, който беше извън всичко, когато всички останали имаха своето място, към което принадлежаха.

— Чакай — казах тихо.

Господарката спря с гръб към мен.

— Какво си мислите, че правите, мистър Дойл? — В гласа й долових присмех.

— Нека аз да дойда вместо нея. Това е единственият логичен избор. — Докато не го казах на глас, не си бях давал сметка, че това е истина. — Само това мога да направя.

Господарката се обърна и бутна Натали в тълпата, като почти я хвърли към Тейт, която се отскубна от изненаданите си пазачи и изтича да я хване, коленичи на земята и притисна сестричката си до гърдите си. В този миг за първи път видях, че тя можеше и да плаче.

От сенките гласът на Господарката се разнесе сладък и мрачно въодушевен.

— Да вървим, мистър Дойл.

Тейт погледна към мен и поклати глава, а аз й отвърнах с поглед, който трябваше да изразява моята решителност. Просто ме остави да го направя.

Тя притисна очи и зарови лице в косата на Натали. Този жест ме убеди повече от всичко друго, че бях взел правилното решение. Единственото възможно. Обърнах се да последвам Господарката, която стоеше и ме чакаше на каменното стъпало на криптата. Щом приближих до нея, тя дръпна назад качулката си и разкри лицето си. Гледката спря дъха ми. Беше коренно променена от жената, която срещнах в залата на Дома на мизерията. Очите й бяха по-големи, по-черни, отколкото на Мориган или на някое от другите мъртви момичета. Сред белотата на лицето й те изглеждаха като горящи въглени. Просто не съществуваше друг цвят, освен черния.

Спомних си историята на Ема за хората, които влизали в пещерите, за да бъдат изядени. Как ако го направиш доброволно, смъртта не е смърт, а трансформация.

Има купища неща, които могат да те изплашат всеки ден. Ами ако някой, когото познаваш, се разболее от рак? Ако нещо се случи на сестра ти, на приятелите ти или на родителите ти? Ако те блъсне кола, когато пресичаш улицата, или съучениците ти разберат какъв изрод си, или пък ако отидеш прекалено навътре в езерото и водата те залее, или ако къщата ти се подпали, или пък избухне война?

Можеш да лежиш буден цяла нощ и да се тревожиш за тези неща, защото всичко е толкова страшно и непредсказуемо и най-вече, реално. Напълно възможно.

Дълбокият, втренчен поглед на Господарката беше черен като смъртта и невъзможен.

Тя протегна ръка към мен, чакайки ме, и аз я поех, оставих я да ме откъсне от живота ми, от приятелите ми, и да ме повлече към криптата.

— Моля те — казах аз и думата заседна на гърлото ми. — Искам само да погледна.

Розуел и близнаците бяха приклещени към оградата на църквата от мъжете на Резача. Дрю имаше същото отнесено изражение, което беше типично за братята, но Дани ме наблюдаваше с поглед, сякаш някой беше забил нещо остро под ребрата му и го въртеше. Розуел стоеше с гръб, облегнат на оградата, хванат от двама мъже в черни палта. Все още държеше детето заместител и не откъсваше поглед от мен. Просто гледаше. Между надгробните камъни Тейт беше обвила ръце около Натали. Устатай беше отворена, сякаш искаше да каже нещо, но какво имаше да се казва? Сестра й беше нейното семейство. Единственото правилно решение беше да се отдалеча от нея, далече от целия сияещ свят, и да тръгна с Господарката. За миг обаче не бях сигурен, че ще се справя. Очите на Тейт се взираха в мен и ми беше трудно да се откажа. Да се откажа от целия си живот тъкмо когато най-накрая беше започнал истински.

Музикантите и мъртвешко грозните момичета стояха неподвижно. Затова бяха дошли, не за удоволствие или от злоба. Бяха тук, за да видят как светът им щеше да се обнови, а това означаваше кръв. Нямаше значение, че аз стоях пред тях. Аз бях вече мъртъв.

— Ела при мен — повика ме Господарката и гласът й отекна от вътрешността на криптата. Вратата сега беше отворена, тъмна пролука на фона на белия камък, и аз се обърнах и я последвах, защото това беше последното и най-доброто нещо, което можех да направя.

На входа усетих мириса на мокра пръст и студен камък. Подът беше покрит с плитък пласт вода, образуван или от дъжда, или от някакъв подземен извор. Не чувах нищо, освен ударите на сърцето си.

— Ти кървиш — каза Господарката от сенките. — Мога да подуша аромата на мед и сол.

В тъмнината лицето й беше призрачно, почти прозрачно. Костите й изпъкваха под кожата й. Когато вдигна глава да ме погледне, видях зъбите й и сега те изглеждаха толкова жестоки и нащърбени като зъбите на Мориган. Тя се усмихна и ми протегна ръка.

— Ела по-близо, нека те погледна.

Направих още една крачка напред в мрака, все по-далече от разрушената църква и кръга от зяпачи.

— Сънувала съм този момент — каза тя. — Сънувах те от години, още преди да те познавам. Но сънят е блед заместител на плътта.

Вече бяхме сами в криптата, извън погледите на хората и създанията в двора на църквата.

— Откога живееш от кръвта на невинни хора?

Тя ме хвана за ръката, придърпа ме по-близо до себе си и ми прошепна в ухото:

— В години ли искаш да сметна времето? По-добре е да го изчислим в литри. Времето е само мит, измислица на онези, които не са живели достатъчно дълго, за да видят как всичко сътворено се разпада и всяко състояние завършва цикъла на своето съществуване и се връща към началото си. Отново и отново. Хората ни демонизират, а после век по-късно ни се молят и ни принасят жертви.

— Не и в Гентри — казах аз. — Няма значение колко благосъстояние и разцвет ще им донесеш — те никога няма да те боготворят. Не и както са го правели в миналото, в стария ти дом.

Господарката се усмихна, оголвайки хищните си зъби.

— Дом? Моят дом е навсякъде, където ме познават. В Гентри ми издигаха статуи — мислиш ли, че има някакво значение дали са го правели от любов или от омраза?

— Казваш, че е все едно дали те обичат или не, стига да вярват в теб?

Господарката кимна.

— Такъв е естественият ход. Боговете слизат от пиедестала и се превръщат в чудовища. А понякога се въздигат от смрадта и редиците на победените, за да станат отново богове.

— Ами ти? — попитах аз, вперил очи в прегладнялото й лице. Очите й бяха невъзможно черни, сякаш времето гледаше от тях към мен и то се простираше назад към миналото, завинаги, и беше по-дълбоко и по-сложно от всеки глад или чума, или война. — Ти какво си?

Тя се усмихна и се протегна, за да ме докосне нежно по лицето.

— Аз съм ужас. — Ръката й беше много крехка, кожата й изтъняваше с всяка секунда. — Аз извличам сила от техните страхове и се храня с тях.

— Мислех, че се храниш с кръвта от жертвоприношенията им.

Тя се изсмя — сух, плесенясал звук.

— Скъпи, толкова си забавен. Храня се от факта, че те ми принасят жертви. Поглъщам тяхната преданост и унижение. Сега ми подай ръката си.

Оставих я да ме хване за китката. Тя взе дланта ми в шепите си и я обърна, сякаш щеше да провери пулса ми. После, без предупреждение, заби зъбите си в нея.

Болката прониза ръката ми и аз простенах, но не се отдръпнах. Поех си дълбоко дъх, после още веднъж. От силата на нейната захапка и болката, която ми причиняваше, пред очите ми заплуваха големи бели петна.

— Очаквах нещо различно — прошепна тя, хапейки ръката ми със зъбите си. — От деня, в който за пръв път опитах кръвта на своя вид, мечтаех за това. Отчаянието, капитулацията. Като мъжа, когото те наричаха Кори.

Кимнах и се опитах да се съсредоточа върху дишането си. Гърдите ми се свиваха и ме боляха.

— Вие сте го убили — прошепнах аз. — Използвали сте го с месеци, години, може би, а после сте го убили.

— Градът пропадаше, скъпи. Ние бяхме обвързани с Гентри, трябваше да помогнем на хората, дори и те да не смятаха тогава, че им правим услуга. Дори когато цената, която трябваше да платят, можеше да им се стори висока.

— Да им помогнете. — Гласът ми беше дрезгав. — Да, помогнахте им. Като сложихте децата им в ковчези. Като ги накарахте да покриват къщите си с талисмани. Мислите си, че сте божества, а сте просто чудовища.

Тя тръсна глава.

— Осмеляваш се да назоваваш тези, които нямат имена. Ние сме вселенският хаос и тоталното унищожение. Ние сме танцуващият, безсмисленият ужас по света. — Прокара езика си по дланта ми и когато повдигнах глава, видях, че се усмихваше. По зъбите й имаше кръв. — Виж се само. Повечето хора те избягват, навсякъде си аутсайдер, чуждият и въпреки това си се вкопчил в живота, в своите приятели. Обичаш ги и ги пазиш, дори когато те мразят. — Захапката й беше гореща. Изгаряше цялата ми ръка и очите ми се замъгляваха.

Издишах, но я оставих да пие от кръвта ми, оставих я да ме освободи от вината ми, от тайната ми, от безпокойството и страха. Пред очите ми се завъртяха картини и спомени.

Замислих се за Тейт, как черните ми очи изобщо не я притесняваха. Как тя нямаше нищо против странността ми. И приятелите ми бяха наистина приятели, не по случайност, а защото бяха избрали да ми бъдат такива. Всички бяха тук, навън в гробището, бяха дошли да ми помогнат. Или поне се опитаха. И баща ми, който също се опитваше упорито, толкова невероятно упорито, винаги да постъпва правилно.

И Ема. Ема, която се смееше, усмихваше се и плачеше. Ема на дванайсет години в роклята си за Великден и с шапка на цветя, и на четиринайсет, садяща лалета през есента, заспала на бюрото си с отпусната върху учебника глава, помагаща ми за домашното, Ема с маркуч, поливаща градината със зеленчуци. Ема, сега, през целия ми живот и завинаги.

Замислих се за нея, за всички тях, за лицата и гласовете им, и за всички начини, по които ги обичах, но не можех да им позволя те да ме обичат. Усещах дъха на Господарката от вътрешната страна на китката си, горещ и влажен, докато тя ме гризеше. Ритъмът беше бавен и съвпадаше с ударите на сърцето ми. Болката в ръката ми сега не беше толкова пронизваща. Отслабваше, губеше се, както се губеха край мен и очертанията на криптата. Протегнах свободната си ръка, потърсих нещо стабилно, за което да се хвана, но открих само лицето й и го докоснах. Костите й бяха остри и уродливи под кожата й. Мракът ни притискаше. Господарката беше силна, а аз бях така уморен.

— Знаеш ли какво обожавам в хората като теб? Децата може и да се страхуват от мен, градът може и да ме демонизира, но в сърцевината си техният страх е простичък, съвсем ясен. Докато ти ненавиждаш това, което си, и мястото, откъдето си дошъл, твоята омраза е сложна. Прекрасна е.

— Тогава я вземи — прошепнах аз. — Вземи я от мен.

Тя пусна ръката ми и се надвеси над мен. Беше бледа и искреше като луна в мрака, не вещица, нито пък богиня, а нещо по-ужасно. Сега кожата й беше гладка, а косата й беше дълга и прозрачна като паяжина. Претърколих се по гръб и свих туптящата си от болка ръка към гърдите си.

Над мен мракът беше жив, бунт от форми, сенки, криле и кошмари. Нещо се струпваше около нас, прекалено изгладнели, вечни създания, за които едно тяло не беше достатъчно.

Затворих очи и захапката й вече не ми причиняваше болка, но ме повлече надолу в мрака. Плувах, носех се из него, превърнал се в не-себе си. И все пак бях същият човек като преди. Бях най-ранните си спомени, студени и призрачни, които ме отдалечаваха от болката, водеха ме към бледата луна и към шума на сухите листа. Странната люлка и плющящите завеси с десена им на цветя. Отплувах все по-далече и по-далече, превъртах се в тъмния, застинал въздух и после се приземих.

Бях се свлякъл на каменния под в една изоставена крипта, треперещ в мрака, докато най-голямото страшилище на Гентри, вещицата, с която плашеха децата от векове, се беше надвесила над мен, впила зъби в ръката ми и ме гризеше като кочан царевица…

Поех си дълбоко дъх, гърдите ми изсвистяха и започнах да се смея.

Господарката отлепи устни от ръката ми.

— Кое е толкова дяволски забавно в момента, че те разсмива?

Усмихнах се в мрака и се почувствах замаян, обхванат от внезапна еуфория.

— Всичко.

Тя ме сграбчи за якето и ме разтърси.

— Защо се смееш? Какво искаш да докажеш с този смях?

Но въпросите й бяха толкова погрешни, толкова безсмислени, че само поклатих глава. Не ми беше нужна причина, за да се смея.

Нищо от това, което ми беше взела, не беше изчезнало. Хората и спомените, мислите ми за тях ме заливаха като гигантски вълни, щастливи, уплашени, любопитни, живи… Надигаха се и изпълваха гърдите ми, докато се почувствах прекалено пълен с тях, за да дишам. Бях им толкова благодарен. Това беше любовта. През целия си живот бях убеден, че тя е недостижима за мен, че съм далече, извън нея, но това беше любовта — била е тук през цялото време — и сега вече го знаех.