Брена Йованоф
Подмененият (20)

Двадесета глава
Ужасният малък свят

Розуел спря над клисурата и отвори вратата. На бледата светлина видях лицето му, цялото потънало в сенки, толкова остро и напрегнато, че едва го познах.

Очаквах, че ще спори с мен, но той просто ме извади от колата и ме побутна надолу по пътеката към моста. С притъпеното си съзнание си казах наум, че той е истински приятел, ако можеш изобщо да наречеш някого, който оставя човек почти в безсъзнание сам на някакъв мост, приятел.

Веднага щом стигнах до дъното на клисурата, се почувствах безумно облекчен. И много, много по-зле. Коленичих в калта, притиснах челото си до влажната пръст на хълма, шепнейки имената на Карлина, на Джанис, на който и да е. Когато вратата се появи в чакъла пред мен, пропълзях през нея и паднах вътре в тунела.

Пътят ми надолу беше объркан и хаотичен, поредица от плъзгания и претъркулвания. После се озовах отново в просторното фоайе, в Дома на яростта, и ме завладя дълбоко и смразяващо чувство, че никога няма да се измъкна от техния ужасен малък свят. Моят свят. Нямаше къде другаде да отида.

Мориган седеше на пода до голямото бюро и си играеше с малко тенекиено влакче. Вдигна глава, когато се запрепъвах из стаята към нея, и от изражението на лицето й разбрах, че състоянието ми беше наистина много зле. Тя скочи на крака, изрита влакчето встрани и се затича към мен.

Сграбчи ме за ръката и я дръпна толкова рязко, че за малко да падна.

— Божичко, какво е станало? Кой ти причини това?

Поклатих глава, но нямах сила да й обяснявам, че вината беше по-скоро единствено моя, отколкото на някой друг.

Момичето ме пусна и изтича отново до бюрото. Отвори най-горното чекмедже и извади голямо месингово звънче. Разклати го над главата си и изкрещя: „Джанис!“ Отиде до един от входовете, като продължаваше да клати звънеца, а през главата ми премина полуоформена мисъл, че може да припадна от силния звук.

— Джанис! Донеси си серума и иглата!

И после Джанис вече беше тук, протягаше се към ръката ми и навиваше нагоре ръкава на блузата ми.

— Ето, не мърдай.

Опитах се да се успокоя и да се съсредоточа. Тя държеше спринцовка, но вместо метална игла, на нея имаше месингов връх, който изглеждаше прекалено дебел, за да пробие кожата. Все още замаян, осъзнах, че тя въпреки това щеше да забие иглата в мен, но главата ми бучеше и изобщо не можех да формулирам каквато и да било протестна мисъл. Беше ми все едно какво щеше да стане с мен.

Трябваше да се облегна на бюрото, за да се задържа изправен. Джанис намести спринцовката, постави иглата във вътрешността на лакътя ми и я заби в плътта ми. Изгаряща болка премина по ръката ми, докато тя изпразваше съдържанието на спринцовката. Серумът беше тъмнокафяв и се вливаше в кръвта ми, парейки, все едно идваше право от адските пещи. Затворих очи и облегнах главата си назад, докато болката стигна своя връх и после изведнъж изчезна. Джанис издърпа иглата, а аз започнах да се треса целият. След това усетих как коленете ми отмаляха и главата ми се замая. Неприятно чувство, но познато. Отпуснах се на пода.

Джанис остави спринцовката встрани, а след секунда вече виждах по-ясно. Тя се беше надвесила над мен, облечена в смешния си гащеризон-бельо, върху който беше наметнала дълга, извезана хавлия. Косата й беше наполовина вдигната, наполовина паднала върху раменете, сякаш току-що беше станала от леглото.

— Не исках да те будя — изломотих аз и се надигнах, за да се облегна на бюрото. — Благодаря за инжекцията. Вече съм по-добре.

Тя се наведе, хвана лицето ми с двете си ръце и се вгледа в очите ми, за да провери зениците ми. После разтвори устата ми, като че ли бях дете в кабинета на лекаря, и поклати глава.

— Да не се опитваш да се самоубиеш? Какво, по дяволите, си пъхал в устата си?

Обърна се към Мориган, която все още стоеше неспокойно встрани, държейки в ръка звънеца си.

— Трябва да лежи известно време. Заведи го на някое спокойно място.

Досега не бях чувал някой в Дома на яростта да говори така на Мориган — като на малко дете или на слугиня, но тя просто кимна и ме хвана за ръка. Нейната беше толкова топла, че почти не можех да издържа допира й. Тръгна към един от по-малките входове на залата и ме поведе по тъмен коридор. Влязохме в стая с висок таван и бях сигурен, че това е нейната спалня. Подът беше покрит със зелено килимче на цветя, а в единия ъгъл имаше четириетажна къщичка за кукли, но най-много място заемаше гигантското легло с балдахин.

— Ето — каза тя и отметна завивката. — Полегни си тук.

Отпуснах се в леглото с мокрото си яке и калните обувки, треперейки, и се обърнах на една страна.

Момичето се надвеси над мен.

— Ще разбереш ли някога, че имаш определени граници? Можеш да живееш в техния свят, можеш дори да оцелееш, но не можеш да бъдеш като тях. Нямам серум или отвара за това. Няма значение колко се насилваш и какво си причиняваш. Никога няма да имаш същия живот, който имат те.

Не изкоментирах абсурдността на това „тях“. Всички в Гентри бяха „те“, както и всички в Дома на яростта. Аз бях единственият, който не принадлежах към нито едно „тях“. Бях просто един излишен странник, стоящ встрани от всичко това.

— Не искам същия живот като техния — прошепнах аз и гласът ми прозвуча задъхано и пресипнало. — Искам просто своя живот.

— Е, за това ти е нужно лекарството и трябва да обръщаш повече внимание на здравето си. Държиш се много небрежно, но сега си тук, в безопасност си и ние ще се погрижим добре за теб.

Взе кърпичка и я потопи в купа с вода, стояща до леглото. Навлажни внимателно лицето ми и изтърка следите, останали от котешките мустачки на Алис.

После се наведе по-близо и прошепна в ухото ми:

— Помислих си, че сестра ми ти го е причинила. Видях те на вратата и реших, че тя е повикала Резача и те е наранила.

Поклатих глава, опитвайки се да й кажа, че никой друг не е виновен за станалото. Че никой не ме е наранил.

— Обичах сестра си — каза тя и навлажни клепачите ми с кърпичката. Водата беше студена и миришеше на блато, но освежаваше приятно лицето ми. Започвах да си мисля, че може би това наистина беше моят дом, дори и да бе зловещ, странен дом, в който не исках да живея. Ръцете й бяха мънички и внимателни. — Обичах я толкова много, но просто вече не можех да я подкрепям. Лицемерно ли е да обичаш някого и все пак да смяташ, че той постъпва неправилно?

Премигнах, за да се оттече водата от клепачите ми, и не отговорих. Въпросът нямаше никакъв смисъл. Когато обичаш, не съществуват правила или инструкции, които трябва да следваш.

— Направих нещо лошо — прошепна Мориган, покатери се на леглото и се настани върху краката ми.

Стените на стаята се движеха в лека мъгла около мен и над мен, балдахинът се спускаше и издигаше ефирно като паяжина. Чувствах се замаян, като че ли това, което ми беше инжектирала Джанис, беше премахнало болката ми, но беше притъпило реакциите ми и ме беше дрогирало така, че бях напълно безжизнен.

Мориган се сви на кълбо върху възглавницата до мен.

— Сестра ми понякога краде деца. Не за нещо конкретно, а просто защото иска. Може да вземе някое бебе, защото е красиво или я забавлява. И тогава взе едно момиченце, малко, умно момиченце и си го отгледа като своя играчка.

Не успявах да следвам напълно разказа й, но някак си схванах идеята, че Мориган смята това, че сестра й взема деца и ги държи при себе си като домашни любимци, за по-лошо от убиването им на всеки седем години за кръвния ритуал. Затворих очи и си представих малко момиче в синя официална рокля за църква и с красива руса коса. Образът беше замъглен и познат, като стара снимка, намачкана и прегъната на много места, но главата ми беше така изпълнена с бели светлини и отекващи гласове, че не можех да го разпозная.

Мориган усука кърпичката и прокара края й по лицето ми.

— Аз я върнах обратно. Отидох в покоите на сестра ми, навътре в Дома на мизерията, и я взех. Върнах я на семейството й. Постъпих правилно, но сестра ми се вбеси. Езерото пресъхна скоро след това и се изля в тунелите, за да ни унищожи. Тя изцеди всяка радост от града и изпрати дъжда. — Момичето допря устните си до ухото ми и в гласа й имаше искрена, дълбока тъга. — Предадох сестра си и сега сме отчуждени една от друга. Тя ще ме наказва до края на живота ми заради едно малко момиче.

Кимнах и затворих очи. Мократа кърпа охлаждаше лицето ми и вече знаех какъв беше онзи смътен образ. Бях виждал тази снимка хиляди пъти у дома, в коридора, всеки път, когато минавах покрай стъклената витрина с порцелановите статуетки и сервиза за чай.

— Майка ми — казах аз и гласът ми отекна в стаята странен и чужд, като че ли някой друг беше казал тези думи в ухото ми, а не аз.