Брена Йованоф
Подмененият (6)

Шеста глава
Петъци в „Старлайт“

Когато Розуел ме взе след вечеря, за да отидем в центъра на града както всеки петък и да слушаме местните банди, не говорихме много. Зяпах през прозореца, докато той въртеше копчето на радиото и се опитваше да намери нещо, което да му хареса.

Най-накрая се отказа.

— Е, ще ми кажеш ли какво не е наред?

Гласът му прогърмя сред тишината на колата.

— Какво?

Той не откъсваше очи от пътя.

— Тази вечер не си весел, както обикновено.

Свих рамене и продължих да гледам търговските центрове, покрай които минавахме.

— Тейт Стюарт… тя просто изперка днес в час. Искаше да говори с мен, а аз не знаех какво да й кажа. Сестра й е умряла — има нужда от професионалист. — И понеже това беше истина, но не и цялата истина, му казах и нещо друго, с пресипнал и тих глас, почти шепнейки: — Роуз, не се чувствам добре. Не се чувствам добре от много време насам.

Розуел кимна, пръстите му потропваха ритмично по волана.

— Какво е? — попита внезапно той. — Да бъдеш… нали знаеш…

От устата му звучеше толкова лесно, сякаш просто бях болен от хемофилия^[1] или имах палци с двойни стави. Едва след секунда-две осъзнах, че съм спрял да дишам. Беше ми трудно да опиша нещо, за което дори не се предполагаше да говоря. И, да, баща ми го наричаше необикновеното — с тази неутрална, чиста дума, но понякога само от израза на лицето му, когато ме гледаше, можех да кажа, че всъщност имаше предвид неестественото.

До мен Розуел продължаваше да си тактува с пръсти по волана. Най-накрая се извърна и ме погледна.

Той не беше глупав. Познаваше ме през почти целия ми живот, така че не мислех, че можех да го заблудя. Продължавах да мълча само защото се страхувах, че ако го кажа на глас, вече щеше да ме гледа по различен начин. Може би нямаше да бъде толкова явно — той със сигурност щеше да се опитва да се прикрие, — но аз знаех, че разликата ще бъде там.

Това си беше достатъчно лошо, но по-странният, по-дълбокият страх, който ме измъчваше, беше, че можеше и нищо да не се промени. Ами ако Розуел просто свиеше рамене и продължеше да кара? В известна степен щеше да бъде дори по-ужасно. Истината беше грозна и не можех да понеса възможността, че той ще я приеме за нещо нормално, когато тя не беше. Изобщо.

Розуел беше все така спокоен и само от време на време, когато спирахме на светофарите, хвърляше по някой поглед към мен в очакване на отговора ми.

Смъкнах прозореца и показах главата си навън, оставяйки дъждът да се плиска в лицето ми. Знаех, че ако си отворя устата, щях да му кажа. Студеният въздух помагаше, поне за малко, но независимо от цялото стъкло и картон, в колата имаше и достатъчно стомана и вече започвах да се чувствам зле. Ставаше все по-лошо.

Розуел изпуфтя, после въздъхна тежко и пресилено, което означаваше, че му беше хрумнало нещо.

— Мислех си… — започна той след минутка. — Не че съм специалист и може би дори изобщо не е моя работа, но дали не страдаш от някаква форма на депресия?

Погледнах надолу към дланите си и ги свих в юмруци.

— Не.

Знаех как изглежда отстрани. Напоследък се бях превърнал в истински саможивец, отговарях кратко, предимно едносрично, избягвах всякакви физически дейности и спях прекалено много. Исках да му кажа, че положението не е толкова зле, колкото изглежда. Че просто изпълнявах своята роля, като се преструвах на невидим. Че когато си постоянно уморен и трябва да придърпваш ръкавите си надолу, за да скриваш дланите си, та да не докоснеш случайно някоя метална дръжка и за добър ден смяташ този, в който никой не забележеше, че съществуваш, това си е доста депресиращо. Но все още не стигаше, за да ми поставят диагноза.

Музикалната зала „Старлайт“ е била кинотеатър през 50-те години на XX век и обикновен театър преди това. Сградата беше триетажна, с бяла мазилка, със спираловидни орнаменти от ковано желязо по покрива и покрай прозорците, някога красиви, но сега ръждясали като всичко друго и оставящи грозни петна, които по време на дъжд се стичаха по фасадата като изсъхнала кръв. Наредихме се на опашката и когато ни дойде редът, дадохме на охраната по два долара за входа.

Вътре тълпата се блъскаше по-близо до сцената. Старата кадифена завеса все още висеше на подиума на едри драперии. По стените бяха иззидани колони, а корнизът по тавана беше с орнаменти на птици, цветя и листа. В момента на сцената бяха „Детско насилие“ и се деряха срещу правителството и корпоративните стимули. Вокалът им звучеше така, сякаш някой беше смесил пътна катастрофа с кухненски робот. Цялото място вонеше на ръждясало желязо и разлята бира и това лошо чувство, което ме караше да се разтрепервам и го усещах през целия ден надвиснало над мен, ме заля моментално като гигантска, зловеща вълна.

Розуел казваше нещо много логично за това как музикалната сцена винаги е била барометър за гражданското неподчинение, но гласът му се губеше и устата ми се пълнеше с прекалено много слюнка.

— И освен това има такива групи като „Хортън чува“^[2] — каза той. — Никой не може да ги обвини, че са социално ангажирани, но…

Внезапно усетих, че ще повърна, и то не в някакво абстрактно, отдалечено бъдеще, а точно в този момент. Вдигнах ръка, за да му кажа нещо от типа на „задръж тази мисъл“ и се впуснах към тоалетната. Превих се на две в кабинката без врата и се опитах да повърна, без да коленича на пода, който беше отвратително мръсен.

Розуел застана зад мен на прага.

— Още един ден от бляскавия живот на Маки Дойл?

Звучеше прекалено небрежно, фалшиво и знаех, че се опитва да ме разсее и да разведри ситуацията. Защото просто не знаеше какво друго да направи. През целия си живот бях сигурен, че мога да разчитам на него за това — че ще извърне поглед встрани и ще се престори много упорито, че всичко си е нормално.

След това отидох до мивката, за да се почистя и освежа. Над нея имаше старо, изписано с всякакви надписи огледало, и аз се стараех да не гледам отражението си в него през плетеницата от черен маркер. Зад неразбираемите драскулки лицето ми изглеждаше бледо и ужасено. Не можех да спра да мисля за Натали. От факта, че тялото беше погребано под нейното име, когато можеше дори да не е истинско тяло, ми се гадеше и имах чувството, че ще припадна.

— Трепериш — каза Розуел. Беше се облегнал на стената до мен, докато се миех и избягвах да гледам лицето си.

Кимнах и се извърнах от мивката.

— Трепериш много лошо.

Изтрих устата си със салфетка и казах, без да вдигам очи към него:

— Скоро ще спре.

Гласът ми звучеше пресипнало, толкова тихо, че почти не се чуваше.

— Никак не е забавно — каза той. — Не мислиш ли, че трябва да се прибереш? Ако ти е по-добре у вас, може би…

После просто млъкна.

Захвърлих салфетката в кошчето и се протегнах за нова.

Той приближи до мен.

— Маки… Маки. Погледни ме.

Когато се обърнах с лице към него, той се взря настойчиво в мен. Очите му бяха сини, но се променяха в зависимост от светлината. Исках моите да бъдат какъвто и да е друг цвят, само не това еднообразно, неестествено черно.

— Не е нужно да се мотаеш наоколо и да се държиш сякаш всичко ти е наред през цялото време.

— Напротив, трябва. — Думите ми прозвучаха прекалено високо и отекнаха в облицованите с плочки стени. Облегнах се на мивката и затворих очи. — Моля те, не искам да говорим за това.

След секунда той се приближи още и после усетих ръката му на рамото си. Беше неочаквано, но тежестта й ми подейства успокояващо, почувствах се сигурен поне в едно нещо в този живот, стабилен.

Когато отворих очи, Розуел все още стоеше до мен, но незабележимо беше свалил ръката си. След малко извади пакетче дъвки. Избута едната с палеца си нагоре през опаковката, предложи ми я и аз я взех.

— Хайде — каза той, обръщайки се към вратата. — Да намерим Дрю и Дани.

Близнаците бяха в салона до бара и играеха билярд с Тейт. Розуел отиде при тях, но аз се забавих. Тейт стоеше с гръб към мен, а аз не знаех какво да направя; исках да върна времето назад и между нас всичко да бъде както преди. Да не се бях държал като дърво на паркинга, да не я бях оставил да си тръгне сама, без да й кажа нито дума.

Ако смятах, че тя ще вдигне голям скандал заради поведението ми, скоро разбрах, че съм грешал. Тейт ме погледна веднъж, после отново се обърна към масата. Направи отличен удар. Не беше много труден, но успя да го накара да изглежда ефектен и майсторски. Косата й стърчеше във всички посоки, сякаш току-що беше станала от леглото. Но най-вече изглеждаше спокойна, не като човек, погребал сестра си преди ден, и определено не като някой, който беше потърсил най-странното момче в училище, за да обсъди с него теорията си, че това, което бяха погребали в земята, всъщност не беше сестра й.

Следващият удар беше още по-добър — разби струпалите се топки в ъгъла и направо закова тази, която й трябваше. Топката влезе директно в джоба, но изражението на Тейт изобщо не се промени.

— Страхотно — каза Розуел, когато приближихме до масата им.

Тя кимна с глава към Дрю и Дани.

— Да… А тези момчета са големи леваци.

Дрю просто сви рамене, но Дани изсумтя възмутено и я замери с хартиено топче.

— Върви на майната си, Стюарт.

Застанах на известно разстояние зад нея и я наблюдавах как се подготвя за следващия удар. Не беше толкова труден колкото предишните и едва ли щеше да има проблем, но в последната секунда тя трепна, топката се удари в ръба на масата и мина покрай джоба.

Дани я сръга в ребрата, захилен до уши.

— Кой сега е левак, а?

Тейт му подаде щеката.

— Да, да… Отивам да взема кока-кола.

Дрю дойде при мен. Изглеждаше нетипично жизнерадостен.

— Почти сме готови с „Червената заплаха“. Купихме купища части по интернет и мисля, че този път някои от тях са точно тези, които ни трябват. За малко да си останем у дома и да работим.

Майката на близнаците, мисис Корбет, беше антиквар, което бе политически коректният термин за човек, който събира всякакви боклуци. Братята се ровеха из купчините със завоеванията й откакто бяха съвсем малки, разглобяваха стари тостери и радиа и после отново ги сглобяваха. „Червената заплаха“ беше техният проект през последните шест месеца. Представляваше полиграф някъде от 1950 година, който обаче не работеше. Не исках да бъда песимист, но независимо от това, което каза Дрю, се съмнявах искрено, че ще успеят да го оправят.

Ниска полустена заобикаляше салона и аз се облегнах на нея, за да погледна към залата с танцуващата тълпа. Или по-скоро, с блъскащата се тълпа. Те се бутаха, въртяха се в кръг, мятаха се един върху друг и се отдръпваха на вълни отново и отново. Изморявах се само като ги гледах. Приклекнах, облегнах се с гръб, за да подпра глава на стената, и затворих очи.

— Защо въобще дойде тази вечер? — каза Розуел някъде отвисоко над мен. Гласът му почти не се чуваше от музиката.

Поех си дълбоко дъх и се опитах да докарам поне намек за енергичност в отговора си.

— Защото е по-добре от алтернативата.

— Аха… — каза той, но така, сякаш това беше най-тъпото нещо, което някога беше чувал.

Когато се изправих и погледнах отново към тълпата, видях Алис. Стоеше с други момичета, от по-новите й дружки. Облегнах се на преградата, разделяща двете зали, и се загледах в нея. Светлината падаше красиво върху лицето й.

На сцената „Детско насилие“ бяха приключили с изпълнението си и излизаха, покланяйки се по начин, който се предполагаше да бъде ироничен. Тишината, която настана, след като изключиха усилвателите си, беше толкова тежка, че зъбите ме заболяха. Просто се концентрирах върху Алис и шарените светлини.

Според Розуел имах шанс с нея. Но дори и да беше вярно, едно беше да имаш шанс, съвсем друго да знаеш как да се възползваш от него. Тя беше ярка точка в центъра на всичко, докато аз бях осъден да прекарвам купоните и танците в училище, опрян до стената с момчетата от класическия клуб, които и насън говореха на латински и бяха посмешище за всички. Само дето и това не беше правилният начин да опиша какво точно бях аз.

Розуел беше в класическия клуб, както и в клуба по дебати, и в почетното общество на учениците от училището. Правеше разни неща — например, събираше капачки от бутилки и необикновени химикалки. В свободното си време сглобяваше часовници от различни материали, но и това не изразяваше напълно същността му. Играеше футбол и ръгби и участваше постоянно в училищните избори. Усмихваше се. Прегръщаше всички, през цялото време, и се държеше така, сякаш нямаше никаква вероятност някой да не го харесва. Можеше да направи каквото си поиска, да се мотае с всяка компания, която си избереше, после да отидеше другаде. Когато говореше с момичетата, дори най-красивите, най-популярните като Стефани Бийчам се усмихваха и кикотеха, като че ли не вярвайки, че той наистина ги беше забелязал. Розуел просто приемаше за даденост, че всичко ще бъде наред, докато аз си намирах удобна стена и полагах големи усилия да овладея изкуството на изчезването.

Зад нас завесите се отвориха отново и на сцената излязоха „Распутин свири блус“. В клуба винаги свиреха поне по пет групи, но „Распутин“ бяха царете на това място. Всички останали просто го използваха от време на време.

Не ставаше въпрос само за това, че другите групи не можеха да се конкурират с тях по отношение на сценичното поведение и магическите номера, които правеха. Когато „Распутин“ свиреха, музиката просто беше по-добра. Когато правеха кавър на чужда песен, тяхната версия сякаш беше единствената истинска версия.

Вокалистката, Карлина Карлайл, излезе наперено. Косата й беше прибрана на висок кок, носеше тъмна рокля с висока яка, която изглеждаше старомодна, като от някое минало столетие, само че беше къса, над коленете й, а обувките й бяха с петнайсетсантиметров ток.

Грабна микрофона и зае готина поза, малко като на супергерой. Очите й бяха големи и ужасно светлосини, а целите й клепачи бяха плътно покрити с черни сенки, които я правеха да прилича на луда.

Изпълняваха песен на Ленард Коен^[3].

Беше бавна и тежка, а барабаните гърмяха силно, като нечие раздирано от болка сърце.

Дрю дойде до полустената и се облегна до мен, гледайки към залата пред нас, сякаш беше най-досадното нещо на света.

— До гуша ми дойде вече от Ленард Коен — каза той. — Човече, колко готино ще бъде, ако изпълнят нещо на Менсън или на „Салива“^[4].

На сцената Карлина пееше „съжалявам“ отново и отново, не като беквокалистките на оригиналното изпълнение, а ръмжейки и пищейки с отметната назад глава. Отдолу тълпата пищеше в отговор и размахваше юмруци във въздуха в ритъма на песента. Ленард Коен можеше да бъде тежък като Трент Резнър^[5] или Мерилин Менсън, ако го правиш както трябва.

Подкараха едно свое парче, наречено „Формула за летене“, и Карлина извади цигара зад ухото си. Първият куплет беше „Високи кули ти гориш! Дълбоко под земята спиш!“. Карлина захапа цигарата с ъгълчето на устата си и публиката направо експлодира.

В другия край на залата Алис се смееше с Джена и Стефани и с няколко други готини мацки. Всички бяха облечени с ярки, цветни блузки и тесни дънки. Когато танцуваха, изглеждаха, че се движат в унисон, сякаш бяха репетирали предварително стъпките си.

На сцената басистът рязко спря да свири, направи крачка напред под светлината на прожекторите и извади от джоба си шепа кибритени клечки. Катарамите на тирантите му отразяваха светлината като огледалца.

— Запали ги! — изкрещя някой от тълпата.

Той поздрави публиката и пъхна една клечка между зъбите си, после я запали с леко, небрежно движение и я вдигна високо. Карлина постави грациозно ръка на високата си яка и затвори очи, навеждайки се към клечката. Той я пусна на земята.

Басистът запали втора, като я драсна в маншета на ризата си, но когато Карлина се наведе, тя изгасна от само себе си. Третата клечка не я драсна в нищо, просто щракна с пръсти и тя пламна.

Поднесе я към цигарата на Каролина и тя духна към нея, пламъкът трепна и угасна. Карлина започна да крачи напред-назад по сцената, китаристът я последва, свирейки соло, което ме накара да мисля за изпочупени стъкла и преплетени телени жици. Мъжът носеше черен цилиндър и сянката, която периферията хвърляше, правеше лицето му да изглежда измъчено и гладно.

Отзад барабанистът все още следваше темпото, но всеки път, когато Карлина извиваше рязко хълбока си на една страна, той добавяше силен двоен удар на бас барабана. Ако тя извиеше гърба си, забавяше ритъма, сякаш бе уловен в плен от нейните движения. Аз поне бях напълно фокусиран върху танца й на сцената, както бяха и всички останали момчета в публиката.

Тя застана в светлината на прожектора, докато китаристът продължаваше да свири, кръжейки около нея и дишайки тежко като запъхтяно куче. Карлина намигна и постави цигарата на езика си. Китаристът продължаваше да следва сложните й движения, а в залата пънкарите бяха вече напълно полудели и се блъскаха така, сякаш беше дошъл краят на света.

Карлина сграбчи микрофона и запя припева.

„Слизам надолу, слизам надолу,

слизам във вашите сънища.

Няма нужда от думи,

ще подпаля високите кули.

Никой в този заспал град не желае раса от чудовища.“

Зад нея китаристът пръсна във въздуха шепа пепел, докато свиреше последното си соло. Когато тълпата спря да се блъска и започна да крещи за още и още, той повдигна глава и се усмихна широко, осветен от светлината на прожекторите, сякаш току-що беше открил слънцето.

Студена тръпка тръгна от върха на главата ми и се плъзна по гърдите и ръцете ми, разливайки се по цялото ми тяло. Познавах го.

Заради ъгъла, от който гледах към сцената, ми беше трудно да видя очите му, а цилиндърът скриваше отчасти лицето му, но дори в тъмното бях сигурен. Мъжът от моста. Беше изкоментирал черните ми очи и ми се беше подиграл заради треперещите ръце и посинелите ми устни.

Стоях в тълпата и се взирах в плашещия мъж с плашещата усмивка.

Знаех тайната му и той знаеше моята.

След като „Распутин“ приключиха със свиренето, момчетата събраха оборудването си и на сцената излезе следващата група, „Концертина“. Гласът на вокала беше приличен, но аранжиментите им бяха небрежни, с прекалено много и напълно излишни орнаменти, а без ефектното присъствие на изпълнител като Карлина Карлайл, „Старлайт“ отново се превърна в прашасалата и ръждясала развалина, каквато си беше. Просто поредното място под наем за жалки местни рок групи.

Алис все още стоеше сред малкото си стадо от приятелки и ми хрумна, че може би ще се почувствам по-добре, ако пийна малко вода. Така щях да имам извинение и да се приближа. Можех да мина покрай нея, да кажа нещо или пък тя да ми каже нещо. Запътих се към бара.

Китаристът от „Распутин“ се появи без никакво предупреждение, напълно безшумно. В един миг бях сам и вървях покрай ниската стена към пожарния изход. В следващия той беше точно до мен, хилейки се странно под зеления знак „Изход“.

Кимна към Алис и се усмихна така, сякаш знаеше нещо много забавно.

— Прекрасна е. Но трябва да внимаваш с момичета като нея. Може да те приклещи на тясно на паркинга. Да те целуне с този студен, железен език.

Отстъпих назад, но той ме сграбчи, хвана ме за брадичката и пръстите му потънаха в меката част под нея. Придърпа ме към себе си и вратът ми се изви под неудобен ъгъл. Дъхът му беше горещ и миришеше на изгорели листа. Стояхме под зеления блясък на знака и се взирахме един в друг, хватката му беше силна и ми причиняваше болка, но нарочно не се съпротивлявах. На сцената можеше и да се прикрива под облеклото си на ексцентричен музикант, но тук долу не беше много умно да се разкриваш толкова много. Аз можех и да минавам метър повечето време, но неговите очи бяха наистина прекалено тъмни. Зъбите му бяха остри и тесни, наблъскани много близо един до друг. Продължавах да не помръдвам, готов да изтърпя каквото е необходимо, само за да не направим шумна сцена.

Той се наведе към мен и периферията на цилиндъра му засенчи и двама ни.

— Ти си блед и ти е студено и вониш на желязо. — Гласът му беше напрегнат, сякаш думите му засядаха между зъбите. — Не се преструвай, че не си заразен и че не те боли. То е в дъха ти и в бялото на очите ти. В кръвта ти.

Стоях там, неспособен да извърна поглед встрани, когато той се наведе още по-близо към мен, стисна ме по-силно за брадичката и прошепна с пресипнал глас:

— Наистина ли трябва нещастник като мен да ти казва, че умираш?