Брена Йованоф
Подмененият (12)

Дванайсета глава
Свято място

Следващият ден беше неделя и се събудих от дъжда, стичащ се упорито по прозореца ми. Лежах в леглото и наблюдавах равномерните струйки в очакване алармата на будилника ми да звънне и да се разсъня напълно. На дневната светлина всичко изглеждаше сиво и болнаво. Предишната нощ не ми се струваше вече толкова странна, нито дори съвсем реална.

Обърнах се по гръб, опитвайки се да реша дали искам да стана, или да си полежа така още малко. Най-накрая отметнах завивката. Макар да беше облачно, светлината ми се стори по-ярка в сравнение с предишните седмици, но очите ми не ме боляха. Навън в двора всичко изглеждаше повехнало.

Извадих шишенцето, което Мориган ми беше дала, счупих восъчния печат и отпих голяма глътка. Веднага се почувствах по-добре. Отражението ми в огледалото беше шокиращо, прекрасно нормално. Чувах как на долния етаж баща ми си тананикаше. Стъпките му бяха леки и енергични и ми беше странно как неделите можеха да правят някого толкова щастлив.

Когато слязох в кухнята, Ема вече седеше на масата. Четеше книга и щом вдигна глава и ме видя, се усмихна. Стоях на прага и я гледах. Беше нисичка и крехка, с нежни ръце и хубава, права коса.

Исках да бъда потресен. Исках да бъда ужасен и онемял от възмущение, но не можех. Просто не ми се струваше чак толкова шокиращо, че в света ни има чудовища, тайни ритуали и подземни дупки, пълни с мъртъвци, когато в моя собствен свят аз самият бях тайна и в известна степен истинско чудовище. Само дето не смятах, че двете неща бяха съвсем еднакви.

Все още стоях на прага, когато майка ми се появи в униформата си, плъзгайки се почти безшумно с удобните гуменки, които носеше в болницата. Облеклото й беше абсолютно неподходящо за църква и се зачудих дали знае кой ден е. Косата й бе прибрана назад на конска опашка и изглеждаше много руса на слънчевата светлина.

— Добро утро, съкровище. — Сипа си чаша кафе и сложи вътре повече захар, отколкото би понесло всяко нормално човешко същество. — Защо си станал толкова рано?

Свих рамене.

— Мислех си, че може да дойда на църква с вас.

Ема остави книгата си на масата.

— По новините казаха, че днес ще вали. Сигурен ли си, че не предпочиташ да си останеш вкъщи?

— Не, не е чак толкова зле. Ще се помотая на двора или някъде наблизо.

Излязохме късно от вкъщи само защото баща ми отказа да запали колата, докато мама не се качи горе и не се преоблече наново.

След като влязоха вътре и затвориха вратите, аз седнах на моравата пред пристройката на Неделното училище и се загледах в църквата. Сградата беше голяма, уютна и красива. Дори под сивото небе ме караше да мисля за слънчева светлина със своя сводест покрив и бели тухли. Прозорците бяха съставени от малки, отделни парченца цветни стъкълца, искрящи като истински диаманти.

Зад нея на почти десетина декара се простираше гробището, с подредените в редици гробове, изкопани в грижливо окосената трева. Откъм северната му страна се намираше неосветената част, която не беше толкова подредена. Надгробните камъни бяха мръсни и стари, имената върху тях бяха почти напълно изтрити, а имаше и такива, на които никога въобще не са били гравирани. Повечето се бяха килнали в различни посоки край малка крипта от бял мрамор, висока близо пет метра. Не знаех откога е, но това беше една от най-старите постройки в гробището. Всичко друго беше издигнато около нея.

Отпуснах глава назад и погледнах нагоре. Облаците бяха ниски, тъмни от неспиращия дъжд. В парка от другата страна на улицата дърветата вече бяха сменили зеления си цвят с червено, жълто и оранжево. Повечето листа дори бяха станали кафяви. Легнах по гръб в мократа трева, земята под якето ми беше студена и аз затворих очи, опитвайки се да забравя за дъжда и за надвисналата форма на криптата. Това беше мястото, където всичко в живота ми беше ясно разделено на две. Майка ми, баща и Ема изчезваха зад двойната врата на църквата всяка неделя, а аз оставах отвън.

Нямаше никакво значение колко книжки с картинки на Давид и Голиат щях да оцветя или колко упорито баща ми щеше да се опитва да направи всичко да изглежда нормално и чудесно. Простичката истина беше, че моето семейство беше вътре в църквата, под камбанарията, а това беше мястото, където аз никога нямаше да мога да отида.

Но може би нещата щяха да се променят. Не спирах да усещам и да мисля за това колко добре се чувствах. Колко странно и напълно различно от нормалното ми, мъчително аз.

— Добро утро — каза някой над мен. Гласът беше дрезгав и познат.

Отворих очи и открих, че гледам Карлина Карлайл. Стоеше над мен, облечена с дълго черно палто и с протрити ботуши на краката. Имаше странна кожена шапка, като на пилотите, с кожени каишки, вързани под брадичката й. Сякаш всеки момент щеше да излезе на сцената в „Старлайт“. И същевременно не приличаше на себе си. Чертите на лицето й бяха обикновени. Наперената й сценична походка изглеждаше непохватна и не на място, по същия начин както Джанис можеше да бъде странна и зловеща в кухнята ми и красива, когато се беше навела над стъклениците си с отвари и цветя. Без дяволския блясък, който им придаваха прожекторите, очите й бяха безжизнено бледи.

Когато не казах нищо, тя просто се отпусна до мен на тревата.

— Не ти ли е студено тук?

— Понася се.

Тя сякаш чакаше да кажа още нещо. Устните й бяха плътни и хубави, но днес ми се струваха по-свити от обикновено, спокойно извити надолу, като че ли тя ми показваше, че беше човек, който можеше да разбере всичко.

— По-скоро се чувствам малко самотен.

Карлина кимна.

— Обикновено ни харесва да мислим, че сме толкова самотни, толкова независими.

Усмихна се уморено и леко иронично. Косата й се беше разпиляла изпод шапката и къдриците се виеха около лицето й.

— Доста глупаво е да се гордееш с такова нещо, нали?

— На кого му харесва? — попитах аз и почувствах, че устните ми са изсъхнали и лепнат. Не бях сигурен, че всъщност исках да чуя отговора.

Тя се прегърби напред, облегнала брадичка на дланите си. Очите й бяха извърнати встрани от облачното небе и сега изглеждаха по-тъмносини.

— Наистина ли искаш да знаеш откъде сме дошли? — каза тя. — През всяка епоха, във всяка държава са ни наричали различно. Казвали са, че сме призраци, ангели, демони, природни стихии, наричали са ни с имена, които не са били от полза за никого. Кога въобще името е променяло същността на това, което се назовава?

Разбирах за какво говореше. Защото нямаше значение колко пъти баща ми ме наричаше Малкълм или ме представяше като неговия син. Това само влошаваше положението. Всъщност, когато го кажеше веднъж, нещо в него го караше да го повтори, сякаш след като беше казано на глас, трябваше да продължи — отново и отново, толкова много пъти, че то просто загубваше всякакъв смисъл.

— Дали Бог ни мрази? — попитах аз, забил поглед в земята.

Карлина не ми отговори веднага. Облегна се напред и се загледа в полираната пейка, направена от яркочервения като кръв ствол на кленово дърво.

— Не знам за Бог — каза тя най-накрая. — Но знам какви са народните поверия. Ние сме хора, аз и ти. В каквато и да вярват другите, това е нашата истина. Когато църквата в миналото измислила своите закони, тя създала прецедент. Нейните последователи вярват, че тази осветена земя отхвърля нашите души и понеже го вярват наистина силно, нашите тела страдат.

Кимнах, но беше обезкуражаващо, че един неодушевен обект можеше да отхвърли човек. Че някое място можеше да ме мрази, без дори да се бяхме срещали.

Карлина погледна към мен.

— Тази вечер ще дойдеш в „Старлайт“, нали?

— Имам ли друг избор?

— Аха… — Тя изтръска листата от палтото си и се изправи. — Май нямаш.

След това тръгна бавно през двора, надолу по улицата, с гордата си походка и изглеждаше суперготина и абсолютно чужда на това място и на това време.

Легнах отново по гръб и се загледах в небето, през ситните капки дъжд. Моравата умираше по един тъжен, влажен и златист начин, беше ми студено, а окапалите листа мърдаха и пукаха под мен, когато си поемах въздух. Щом се замислех за църквата, в съзнанието ми се появяваше яркият образ на баща ми, изправен на подиума там, вътре. Речите му винаги бяха спокойни и разумни, но той самият не беше спокоен човек и знаех, че когато чете думите на глас, те сигурно звучаха силно и категорично.

Изправих се.

Исках да открия тази най-истинска част от него, как се появява на лицето му, как ехти в гласа му. Исках да видя това, което той виждаше. Никога не бях наблюдавал истинското му аз, онова, което беше единственото важно за него, и сега разбрах, че това никога нямаше да стане.

Пресякох моравата и стигнах до църковния двор, преди да размисля. Щом пристъпих вътре обаче, силната, разтърсваща болка се появи отново, както винаги. Бузите и челото ми пламнаха и отстъпих бързо назад. Толкова отчаяно исках земята да повярва и в другата истина — в моята, но църквата не се разколебаваше. Това не можеше да се промени. Болеше ме силно, сякаш бях разтърсен от мощен токов удар, защото никоя специална отвара — независимо от убеждението или вярата ми — не можеше да ме превърне в нещо, което не бях.