Брена Йованоф
Подмененият (32)

Трийсет и втора глава
Един от нас

Понеделник беше съвсем обикновен ден, ако въобще можеше да се каже такова нещо при тези обстоятелства. Които, трябва да призная, си бяха доста нормални. На Гентри му беше вродено да забравя необичайните неща и да се връща към ежедневието си. Всичко беше такова, каквото е било винаги.

В закусвалнята учениците бяха по-притихнали от обикновено и Алис имаше същото безжизнено изражение като Тейт в деня на погребението на Натали. Хората не избягваха Алис, както избягваха Тейт, но обикновеният й приятелски кръг не беше толкова ентусиазиран. Имах чувството, че ако можеха, щяха да изберат да бъдат другаде. Тя и Стефани се притискаха плътно една в друга, сякаш можеха да запълнят дупката, която Джена беше оставила. Всички останали бяха излишни.

Погребението на Джена беше в събота. Не отидох, но поне веднъж мисълта за това не ме караше да се чувствам самотен и изолиран. Щях да отида в гробището някой ден, да застана на неосветената земя и да погледна към гроба й, защото я познавах. Тя беше част от града, също като мен.

Докато ги наблюдавах, Тейт си проправи път през тълпата към мен. Навън беше студено, но слънчево и светлината от прозорците си играеше по лицето й. Осветяваше косата й по начин, който никой друг не можеше да види, но това нямаше значение, защото аз можех и това ми харесваше.

— Какво гледаш? — каза Розуел и се обърна да проследи погледа ми.

Лампите жужаха, но звукът не ми пречеше. Беше просто звукът на училището, звукът, който чувах, когато се лутах из света наоколо. Усмихнах се и почувствах, че се изчервявам.

— Тейт.

Розуел кимна с много сериозен вид.

— Е, спасяването на сестра й помогна доста, за да ти прости, но все пак трябва да прекарвате повече време заедно, ако наистина искаш да излизаш с нея.

Когато Тейт дойде при нас, хванах ръката й и тя ми позволи, въпреки че изглеждаше навъсена и мрачна, и бях готов да се закълна, че щеше да се усмихне, но в последния момент се прикри. След училище ме изпрати до нас. Никога не се бях чувствал удобно да каня хора вкъщи и за мен си беше новост да я попитам иска ли да влезе за малко. Тя ме остави да й взема якето и после двамата се качихме в стаята ми.

— Дръж вратата си отворена — провикна се Ема от дневната. Даваше уроци на Джанис за растежа на семената, което ми се струваше леко излишно, тъй като в Дома на яростта нямаше естествена светлина.

Не бях чул нищо за Мориган, но Джанис идваше у нас всеки ден, както винаги, и се изкушавах да призная, че двете с Ема може би наистина бяха приятелки и не общуваха само заради взаимната изгода.

Повдигнах въпросително вежди.

— Ти сериозно ли говориш?

Ема се усмихна.

— Не. Но трябва да докладвам на татко и ако той разбере, че си довел тук момиче и сте били заедно без надзор на възрастен, направо ще побеснее.

Тейт ме последва в стаята ми. Огледа се сред хаоса от разхвърляни дрехи и тетрадки.

— Тук е доста по-неподредено, отколкото си представях.

Китарата ми беше на пода в отворения си калъф. Свирех вече цяла седмица, опитвах се да уловя звука на мислите си, на нещата, които чувствах, когато лежах в криптата, студен, замаян и усмихващ се. Понякога се доближавах, но след изпълнението ми с „Распутин“ ми се струваше странно да свиря сам. Все още ми харесваше усещането за допира на струните по пръстите ми, дълбоките тонове, които се носеха от слушалките ми, но басът беше само един звук, а историите се разказваха по-добре от цяла група.

Свих рамене и отидох до леглото.

— Има цяла област от умения, които не владея. Подреждането на стаи е едно от тях.

— Поне не си губиш времето — каза Тейт подигравателно и скръсти ръце на гърдите си. — Направо към леглото, а? Да не би това да е твоят начин да ми кажеш, че ти дължа едно натискане?

Поклатих глава, наведох се през леглото и вдигнах прозореца нагоре.

След секунда Тейт ме последва на покрива.

— И без това щях да го направя. Не защото ти дължа нещо.

Седяхме така на покрива, гледахме мълчаливо към улицата. Преметнах ръка през раменете й и я притеглих към себе си.

— Какво е усещането Натали да е отново у дома?

Тя се разсмя, тръсвайки глава. После спря и си пое дълбоко дъх.

— Чудесно е, но е и страшничко. Не си бях давала сметка, но като че ли бях свикнала да я няма. Макар да я нямаше само за няколко месеца, се е променила много.

Кимнах и се сетих за загадъчната и мрачна атмосфера, която витаеше понякога около майка ми, и за всички начини, по които животът под земята можеше да промени някого.

— Всичко ще бъде наред — казах аз не защото мислех, че Натали някога отново щеше да стане същата като преди, а защото каквото и да се случеше оттук — нататък с нея, поне щеше да бъде самата себе си.

Тейт се наведе и ме целуна.

— Ти се справи добре — каза тя. — Страхувах се, че ще прецакаш всичко или че дори няма да опиташ.

— Защото бях такъв тъпанар?

Тя въздъхна и отпусна глава на рамото ми.

— Просто си мислех, че няма да пожелаеш да се забъркваш в това. Така правят хората тук, нали?

— Наистина се опитах да не се забърквам.

— Може би, но все пак стигна до края. Не се отказа и не извърна глава встрани, а това има значение.

Под нас се беше прострял цял един свят, пълен с грозни, порочни, красиви хора. Границата между двете места беше толкова тънка, едва ли можеше да се каже, че има истинско разделение — и двете се хранеха с болка и кръв, със страх и смърт, и радост, и музика.

Но засега залезът ни беше достатъчен.

Пресегнах се към Тейт, потърсих топлината на тялото й и преплетох пръстите си в нейните. Единственото нещо, което имаше значение в този миг, беше тежестта на главата й, отпусната на моето рамо. Животът ни нямаше граници, беше непредсказуем, несъвършен, но наш. Такъв беше животът в Гентри.

И такъв щеше да остане. Но ние вече щяхме да бъдем част от него.