Брена Йованоф
Подмененият (15)

Петнайсета глава
Купонът

Лежах прекалено дълго на земята, с лице, заровено в тревата, и с прогизнали от дъжда дрехи. Знаех, че ако просто останех така, все някога Тейт щеше да се появи с Розуел и тогава те щяха да ме отведат вкъщи или — а това щеше да бъде ужасно — дори в болницата.

Трябваше да се надигна и да се махна оттук. Процесът беше болезнен и много труден, но се справих. Улицата беше празна и дъждът ми пречеше да се ориентирам. Тръгнах, лутайки се, между бледите лъчи светлина и тъмните сенки. Уличните лампи бръмчаха толкова силно, че костите ме заболяваха винаги когато минавах под тях. Минах по улица „Уелш“, после по „Орчард“, след това надолу по склона на клисурата и пресякох моста. Коленете ми отмаляваха все повече и мислех само за едно — че всеки миг можех да се строполя или направо да умра. И че до този момент всъщност не съм разбирал какво означава това. Не съм разбирал колко много искам да живея.

Земята беше хлъзгава и кална, но аз се справях, плъзгах се стъпка по стъпка надолу по пътеката към дъното на клисурата. Хълмът от шлака беше огромна, надвиснала над мен в мрака неясна форма. Никога не ми се беше струвал толкова гостоприемен.

Препънах се в подножието на хълма и отпуснах глава на чакъла. Нямаше никакъв знак, който да ми подскаже къде се намираше вратата, нищо, което да ме подсети. Лежах върху шлаката и се опитвах да измисля какво да направя.

Започвах да се унасям, когато чух нечии стъпки — не от клисурата зад гърба ми, а от вътрешността на хълма. Чакълът се размести точно пред мен и вратата се отвори, разкривайки жълт правоъгълник светлина, идваща от вътрешността.

Беше Карлина.

— Значи все пак реши да дойдеш? — каза тя и повдигна фенера, който държеше, високо над главата си, така че светлината да падне върху двама ни. — Изглеждаш доста отчайващо.

Кимнах и успях да се повдигна достатъчно, за да седна, опитвайки се да си поема дъх.

— Моля те, мислиш ли, че мога да си получа сега… заплащането?

Карлина стоеше на прага. Фенерът светеше толкова ярко, че ми беше трудно да различа лицето й.

— Какво си си причинил? Не, зарежи. По-добре влизай.

Изправих се несигурно на крака и я последвах вътре.

— Какво ти става? Не си ли пазиш нещо в себе си за спешни случаи?

Поклатих глава.

С въздишка тя извади малко шишенце от джоба си и махна тапата му.

— Добре де, дишай дълбоко.

Поднесе шишенцето под носа им и аз вдишах с пълни гърди. Не беше болкоуспокояващо, но зеленият аромат на листа ме заля като вълна и след това изпитах силно, разтърсващо облекчение, че най-накрая имах достатъчно въздух.

Когато успокоих дишането си и успях да се задържа на крака, без да ми се налага да се подпирам на стената, Карлина ме хвана за лакътя и ме поведе надолу по коридора към фоайето.

— Така по-добре ли е?

Кимнах, но все още бях леко стъписан от гигантската разлика между това да дишаш свободно и да се задушаваш до смърт.

Тя вървеше пред мен, като си мърмореше под носа и поклащаше глава.

— Защо всички момчета сте такива? Защо винаги трябва да стигате до самия край, само за да проверите какво има там? Само защото вече не си напълно изтощен, това не означава, че си безсмъртен и непобедим.

Направих жалък опит за поклащане утвърдително на глава и я последвах в тунела и през главното фоайе в голямата стая с високия таван, където подът беше покрит с локви и водата извираше изпод земята.

Залата беше претъпкана с хора, които говореха и се смееха. Някои свиреха на чело и на цигулки, а в единия ъгъл момиче с дълга, виеща се коса прокарваше пръсти по струните на арфа, но повечето просто стояха на групички и изглеждаха щастливи. На места по пода непрекъснато избиваше нова вода, а из локвите плаваха ярки есенни листа.

Мориган седеше край едно от тъмните вирчета. Беше свалила обувките и чорапите си и краката й бяха потопени във водата. Играеше си с малко хартиено корабче, като го буташе с пръчка напред-назад по повърхността.

Карлина постави ръка на рамото ми.

— Ето, седни тук. Ще помоля Джанис да ти донесе още малко от глогиновата отвара и скоро ще се оправиш напълно.

Отпуснах се на пода, като предпазливо си подбрах едно сухо местенце, и се облегнах на стената. Беше хубаво да мога да дишам отново, но бях изтощен.

Мориган погледна през рамото си и ме видя. Скочи и прекоси стаята, покатери се по краката ми и изтри мокрите си стъпала в дънките ми. Целуна ме с лепкавите си детски устни по бузата и се настани в скута ми, за да наблюдава тълпата край нас. Облегнах се отново на стената и я оставих да ме прегърне през врата. Все още бях мокър и ми беше ужасно студено, а тя беше много топла.

Няколко от мъртвите сини момичета се плискаха с вода край вирчето на Мориган, смееха се и се опитваха да се бутнат една друга в него. Малкото розово момиче от купона за Хелоуин подскачаше между тях, все още облечено с роклята си на принцеса, и размахваше жезъла си със звезда на върха му.

В друго, по-далечно вирче момиче със синьо лице бавно изплува на повърхността и излезе от водата, призрачно мълчаливо. Косата му беше в прашно зеленикавия цвят на пръстта и на места носът му беше започнал да се разпада.

Мориган притисна лицето ми между ръцете си.

— Не си ли доволен от себе си? Ти направи това — ти и останалите музиканти — доставихте наслада на всички.

Не знаех как да й отговоря. Имаше нещо притеснително в това да си отговорен за желанието за плуване на полуразлагащи се момичета.

Мориган отпусна глава на рамото ми.

— Те са щастливи — каза тя. — Изпълнението ви беше истински успех и всички в момента се чувстват доста весели.

Сред тълпата момиче с разкъсана рокля с кринолин и без никаква кожа по ключицата си вдигна чаша над главата си. Косата й беше сплетена във венец на главата й, а обръчите на кринолина се показваха изпод разкъсания плат като кости.

— Проклет да е Домът на мизерията! Нека Бог да порази брантията и тя да изгние в ада!

Другите момичета се разсмяха и закискаха, хвърляха във въздуха шепи червени и оранжеви листа, плискаха се с вода от локвичките и вирчетата.

— Да изгние! — пееха те. — Нека да изгние в Дома на мизерията!

Усмихнах се нервно на момичетата, които крещяха и танцуваха, но Мориган само въздъхна и завъртя пръчката си в ръка.

— Какво? — попитах аз. — За какво говорят?

— Всъщност се нарича Мистерия — каза Мориган. — Домът на почитаемата ми сестра, за която са длъжни да говорят с уважение. Вместо това те се подиграват и си правят шегички с нея, но това е само защото тя ги ужасява.

— Защо се страхуват толкова от нея?

— Защото трябва. — Момичето облегна тежко главата си на рамото ми и заговори приглушено: — Ако трябва да си призная, и аз се страхувам от нея.

Джанис си проправи път през тълпата и се насочи към нас. Ходеше все още боса, но беше сменила смешния си гащеризон или поне беше облякла нещо върху него. Косата й бе прибрана и вдигната високо, а в ръка носеше голямо изрисувано ветрило. Изглеждаше сънлива и изморена. Бутилката, която държеше в другата си ръка, беше много по-голяма от малките шишенца, които ми беше давала преди.

— Ето, за дивите нощи и за да подлудяваш тълпите — каза тя, подавайки ми бутилката. — Продължавай да използваш баса си за добро. А ти — обърна се към Мориган, — остави го на мира, за да дойде на себе си.

Мориган ме потупа леко по бузата. После слезе от скута ми и тръгна с подскоци към вирчето си с лодката й.

— Дано се почувстваш по-добре — извика ми тя през рамо, размахвайки пръчката си във въздуха.

Разчупих печата на бутилката и отпих голяма глътка. Очевидното ми облекчение разсмя Джанис.

— Ако живееше тук като нормално грозно момче, това нямаше да ти се случи.

Лутър и Карлина дойдоха при нас. Държаха се за ръце и се бяха привели един към друг, докато вървяха. Джанис поклати глава.

— Говорил ли си с този? Той живее горе в града като местен, като един от тях.

Лутър направи гримаса.

— Нямам представа защо го прави — продължи Джанис. — Едва ли е приятно или лесно. Ти си смахнат като онзи лунатик, Кори.

Погледнах към Лутър.

— Килан Кори? Мъжът от музикалния магазин?

Лутър кимна.

— Той беше странен. Мислеше, че може да живее горе само като си пие лекарствата и се държи мило с местните. И виж докъде го доведе това.

Погледнах към бутилката. Нямаше никакво съмнение, че в каквото и да беше вярвал Кори, то му беше докарало голяма беля на главата.

Край вирчето й Мориган и момичето с жезъла бяха пуснали играчките си във водата и се въртяха, хванати за ръце, в кръг.

Джанис ги наблюдаваше как се въртяха и падаха на земята.

— Тя е малко, сладко създание. Капризна като дявола понякога, но никога не злоупотребява с поданиците си, нито иска повече, отколкото можем да дадем. Грижи се за нас.

— Защо ни използва, за да свирим? — попитах аз. — Градът наистина ли се нуждае от това?

Отговори ми Карлина.

— Когато свирим за тях, ние им даваме нещо уникално и прекрасно, а в замяна те ни даряват със своето възхищение. Знам, че го почувства тази вечер. Трябва да знаеш, че принадлежиш на това място, при нас, и че твоята мисия е да свириш за тяхното обожание и да ни помагаш да запазваме равновесието и мира.

Лутър я хвана през кръста, придърпа я към себе си и се наведе, за да я целуне.

Извърнах очи встрани, защото ми се струваше невъзпитано да ги гледам. Целуваха се абсолютно всеотдайно и личеше, че се обичат. Беше ми странно, защото осъзнах, че когато обичах някого, дори хората в собственото ми семейство, това обикновено ме караше да се чувствам неловко и да се срамувам.

Тук, в Дома на яростта, беше различно. Не беше нито срамно, нито странно, нито неестествено, защото всичко друго беше такова.

Когато се почувствах по-добре, се изправих, прекосих стаята и седнах на ръба на вирчето на Мориган, загледан в хартиената лодка. Тя беше напоена с восък, за да не потъва, но нямаше да изтрае още дълго и дъното й вече беше започнало да подгизва.

Купонът вече отмираше и хората бяха започнали да се изнизват от залата по двойки и тройки. Някои бяха легнали на пода, а други се натискаха, опрени на стените. Посинелите момичета обаче не бяха включени в забавленията. Дори и в Дома на яростта мъртвите явно не бяха особено популярни по купоните.

В единия ъгъл Карлина все още се прегръщаше с Лутър. Тя го целуваше страстно, хапейки гладно устните му, и изпитото му лице и остри зъби нямаха никакво значение, защото тя беше достатъчно красива и за двамата.

Първоначалната еуфория от отварата беше отшумяла и започнах да се чудя какво беше станало с Тейт. Какво ли щеше да си помисли, когато се върнеше на пътя с Розуел и видеше, че ме няма. Нямах избор. Можех или да остана там и да припадна, или да отида някъде, където щяха да ми помогнат. Дори и сега си спомнях болката, ужасяващата тежест в гърдите си, сякаш никога повече нямаше да мога да си поема дъх.

Не че исках да мисля чак толкова много за нея, но ми беше трудно да забравя очите й. Мъката й изглеждаше като нещо напълно материално и не можех да спра да мисля за това. Погледнах във водата, опитвайки се да видя дъното на вирчето. Беше прекалено тъмно, но все пак се забелязваха няколко стъпалца, изсечени в стената, водещи надолу.

— За какво са тези стъпала?

Мориган ме погледна изненадано.

— За да се слиза и качва по тях.

— Защо обаче някой ще слиза и ще се качва във водата?

Момичето завъртя лодката си с пръчката и тя се заклатушка по повърхността.

— Водата невинаги е била тук. Благородната ми сестра ме наказа с голямо наводнение. Ниските етажи на моя дом в момента са неизползваеми, освен от мъртвите, които не се тормозят от такива подробности като нуждата от въздух.

— Откъде идва водата? — казах аз, загледан във въртящата се и клатушкаща се лодка.

— Отвсякъде. Пада от покрива и извира от земята.

— Не се ли притесняваш, че иска да ви удави?

— Скоро ще се умилостиви и ще спре да ни тормози. Може би вече дори съжалява за изблика си на гняв. Докато това стане, ние се приспособяваме доста добре към положението.

Усмихна се и зарита с крака по повърхността на водата.

— Сестра ми направи грешката да предположи, че понеже живеем по един и същи начин от доста време, сме обвързани с него завинаги. Но това не е така. Дай ни труповете на децата и ние ще ги отгледаме. Дай ни вода и ние ще се научим да плуваме.

— Водата обаче е много. Какво ще правите, ако не спре?

— Сестра ми ще стане по-мила след Деня на вси души. След като получи своето възлияние, може да я убедим да спре дъжда.

— Не знам какъв е този Ден на вси души. Същото като Хелоуин ли е?

Мориган се разсмя и ме удари с пръчката си по главата.

— Не бъди глупак. Хелоуин е просто другото име на стар езически празник с подобно име — Ал Халоус Ийв, само сега е съкратено малко, — когато местните палели фенерите си и хвърляли костите на умрелите си животни в огъня, за да държат дявола надалече. След това идва Денят на вси светии, на който се почитат светците — много е смешно, първо им отрязали пръстите, а сега ги пазят като реликви в църквите. И накрая е Денят на вси души и той е за останалите, за нас.^[1]

— За останалите?

Мориган кимна.

— Създанията под земята. В този ден моята сестра си възвръща властта и получава жертвоприношенията си. Тогава се събираме в двора на църквата и палим билки, градински чай и седефче. И точно преди слънцето да изгрее, ставаме свидетели на изливането на кръвта и светът отново е по-добър.

Произнесе думите като че ли рецитираше стихотворение или ми разказваше легенда, а не като нещо, което се случваше редовно, от години насам, в един застаряващ град.

Погледнах я гневно.

— И вие не виждате нищо лошо в това? Господарката взема деца, за да ги заколи пред очите ви, и за вас това е нормално? Държиш се, сякаш това е съвсем в реда на нещата. Постоянно повтаряш колко е лоша Господарката, че е извън контрол — тогава защо някой не направи нещо?

Наблюдавах лицето й, как докосва устните си, като че ли несъзнателно се опитваше да прикрие зъбите си.

— Направи си услуга и не й се пречкай. Тя е ината, жестока владетелка и ще те накаже, преди да успееш да мигнеш или да си поемеш дъх. В момента в нейния дом има дете и тя ще го пази до нощта на ритуала.

— Значи ми казваш, че просто ще си стоиш тук и ще я оставиш да убие едно малко дете?

Сетих се за изпълнените с болка очи на Тейт, за отчаяното й упорство, че умрялото момиче не е сестричката й. Майка ми не искаше да говорим за това, но децата, които бяха вземани, отиваха някъде. Те не изчезваха просто така. Ако имаше причина за подмяната, то тогава може би Натали беше все още жива и чакаше някъде нощта, в която щяха да пролеят кръвта й.

Мориган се изправи и вдигна пръчката си като меч или скиптър.

— Нищо не можеш да направиш за това дете. Сестра ми е извратено създание, тя е звяр, не жена, и само ще пострадаш, ако застанеш на пътя й.

— Говориш за убийство на дете. Тя е нечия дъщеря. — Затворих очи и си поех дъх. — Нечия сестра.

— Тя е просто малка прашинка в голямата картина на света. Съвсем малка частица, изиграваща важната си роля на всеки седем години. Незначителна цена, която трябва да се плати за благосъстоянието и просперитета на всички.

Джанис дойде при нас, седна и потопи краката си във водата.

— Градът се нуждае от това, Маки. Всички се нуждаем.

— Значи всички се подреждате в редичка на гробището, палите билките си и убивате деца? Страхотно, а? Направо невероятно.

— Не го правим ние.

Гърлото ми се беше свило, все едно щях да се засмея, но не по онзи начин, когато всичко е весело и прекрасно.

— Но позволявате да се случва.

Джанис въздъхна и постави ръка на рамото ми.

— Ние не мислим за това по такъв рационален начин. За всички е добре. За нас, за Дома на мизерията, за местните и за града.

— Не — казах аз. — Това не е добре за града. Наранява ги, ужасява ги. Как може да са щастливи, когато някой взема децата им?

Мориган закима въодушевено.

— Затова е музиката ни. Господарката наказва града, но ние ги правим отново щастливи.

— А не ви ли е хрумвало, че може изобщо да не ги тормозите и натъжавате?

Джанис поклати глава.

— Ти не разбираш, просто трябва да го правим.

— Така ли? — казах аз. — Е, аз обаче не трябва да го правя.

Мориган се протегна и ме стисна за китката. Ръката й беше мокра, но все още топла.

— О, не бъди толкова гневен. Много добре знаеш как живеем всички тук. Знаеш как трябва да свърши това.

— Да, знам — дръпнах пръстите й от ръката си и се изправих. — И затова ви напускам.