Брена Йованоф
Подмененият (2)

Втора глава
Не разговаряй с непознати

Розуел ме намери в двора. Дългият предупредителен звънец вече беше бил и навън нямаше никой, който можеше да ме види. Бях се облегнал на стената на училището, със затворени очи, и дишах тежко.

— Ей — каза той, точно до ухото ми, преди да разбера, че е дошъл.

Преглътнах и отворих очи. Небето беше мрачно, ситният слаб дъждец, който беше толкова непривичен за октомври, продължаваше да ръми.

— Ей — звучах пресипнало и объркано, като че ли бях сънен.

— Не изглеждаш добре. Как се чувстваш?

Исках да свия рамене и да кажа, че всичко е наред, но замаяността ме заливаше на вълни, отново и отново.

— Доста зле.

Розуел се облегна до мен на стената и внезапно ми хрумна, че ще ме попита какво се случи или поне защо стоях сам и полуприпаднал на двора. Чудех се дали е видял шкафчето ми.

Поех си дълбоко дъх и го изпреварих, преди да е успял да каже нещо.

— Нищо не може да се сравни с историите за мъртво дете, гарнирани с малко свежа кръв.

Той се разсмя и ме сръга с рамо.

— Е, момичето не е виновно, че мозъкът й постоянно засича. Но трябва да съм мил с нея, ако искам да ми излезе късметът със Стефани, а и като изключим фамилията й^[1], е почти безобидна. Освен това знам, че не си безразличен към природните й дадености, нали?

Засмях се, но излезе насилено и някак жалко. Все още имах гадното чувство, че мога да повърна всеки момент.

— Виж какво — започна Розуел с неочаквано тих глас. — Знам, че не си падаш много по говоренето с момичета. Знам го. Но тя ще излезе с теб. Просто казвам, че възможността е налице, ако искаш, разбираш ли?

Не отговорих. Алис беше толкова невероятно, болезнено секси, особено когато човек я гледаше от другия край на стаята, но мисълта наистина да изляза с нея и да бъдем двамата заедно на някакво място караше сърцето ми да се свива. Последният звънец се разнесе гръмко от уредбата, закачена на покрива, и Розуел се отдръпна от стената.

— Ще влизаш ли в часа по история?

Поклатих глава.

— Мисля, че ще се прибера у дома.

— Искаш ли да те закарам? Ще кажа на Кроули, че имаш някакъв спешен семеен случай или нещо такова.

— Добре съм.

Погледът му издаваше, че изобщо не е убеден в това. Почеса се с ръка по брадичката и се загледа към двора.

— Предполагам, че ще се засечем по-късно. Ще ходиш ли на погребението?

— Може би. Не знам. Най-вероятно не.

Той кимна. Аз кимнах. И двамата стояхме на двора и си кимахме, но без да се гледаме. Понякога Розуел задаваше много трудни въпроси, но друг път беше достатъчно тактичен да не го прави. Не каза нищо повече. Влезе вътре в училището, а аз излязох през другата врата.

Веднага щом се озовах на паркинга, далече от училище, далече от закусвалнята, пълна с игли, и далече от острата метална миризма на кръв се почувствах по-добре. Вдигнах качулката на суичъра си и тръгнах към къщи. Как въобще щях да си намеря някога гадже? А и защо момиче като Алис Хармс ще прояви интерес към такъв като мен? Истински загубеняк.

И все пак, тя беше докоснала ръката ми.

Въздухът беше свеж и влажен и вече дишах по-лесно. Беше ми студено, потрепервах леко, но беше хубаво. Чувствах се добре. Не можех обаче да се отърва от досадното усещане, че нещата ще стават по-зле и по-зле. В училище. По света. Майката на Алис се молеше на Дева Мария от сутрин до вечер и май всички бяха на път да полудеят, търсейки демоните около себе си, жадувайки да открият някого, когото да обвинят за бедите и нещастията си. Цялото ми тяло беше отслабнало, сякаш се бях надрусал с нещо.

Едно обаче беше ясно: трябваше да направя всичко необходимо, за да не привличам излишно чуждото внимание. Дъждът капеше упорито по тротоара и ме притесняваше, без видима причина. Може би нещата бяха зле, но те винаги са били такива. Бях свикнал с това. Истинският, сериозният проблем беше онова усещане, което не ме напускаше, че тепърва ще се влошават.

В един друг, предишен живот Гентри е бил град на стоманата, но през последните четири-пет десетилетия се беше превърнал в море от миниванове, ливади и голдън ретривъри.

В зависимост от нивото на образованието си почти всички тукашни жители работеха в някоя от многобройните компютърни фабрики, където сглобяваха електронни табла и чипове, в местните мандри или в държавния колеж — жалкия заместител на университет, с който разполагахме, предлагащ само двугодишно обучение след завършване на гимназията за ентусиастите. Имаше много други компании в съседните окръзи и предградия, които всъщност бяха малки, странни общности, защото нямаше един голям град, около който да се развиват. Всички те се бяха групирали около някоя фабрика или технически компании. Гентри беше просто малко по-самостоятелен и самодостатъчен от повечето от тях. Хората се раждаха тук, порастваха и умираха, без да изпитат желание да отидат някъде другаде. Всичко, от което се нуждаеха, вече беше тук.

Гимназията беше построена на края на това, което преди е било рафинерията „Гейтс“. В продължение на четирийсет години „Гейтс“ е била туптящото сърце на Гентри и много от местните фирми и училищни талисмани все още носеха нейното име. Когато компанията „Гейтс“ започнала да се разраства след края на Втората световна война, тук дошли първо малките магазини за техника, после по-големите заводи също създали работни места, спонсорирали изграждането на мостове, пътища и жилищни квартали. Незнайно защо всички те решили, че Гентри е по-добър вариант от останалите осем или девет малки градчета в съседство. Рафинерията била затворена малко преди да се родя.

Повечето хора от училище минаваха през територията на неработещата вече фабрика, за да се приберат по домовете си. Почти всички жилищни райони бяха от другата й страна, като от бизнес квартала и училището ги разделяше тясна клисура. Из израсналата трева все още се въргаляха всякакви останки и метални отпадъци и желязото се беше просмукало дълбоко в земята. Аз винаги избирах различен път.

Сега вървях сам по „Бентхевън“, заобикаляйки откритото поле, където преди години е била разположена рафинерията, и се опитвах да проумея какво се беше случило току-що. Някой беше оставил кърваво петно на шкафчето ми. Но важният въпрос беше „Защо?“. Какво бях направил, за да накарам някого да поиска да ме засегне и съсипе? Защо сега?

Атмосферата в Гентри винаги ставаше напрегната, когато умираха деца. Погребенията бяха нещо ужасно — сериозен проблем за мен и особено трудна тема за обсъждане, но аз бях внимателен. Стараех се да бъда почти невидим. Правех каквото се очакваше от мен.

И двамата с Розуел знаехме, че нямаше да отида на тази церемония, но понякога трябва да играеш играта, дори когато няма никого другиго наоколо. Беше ми станало навик, направо втора природа да се преструвам, че вярвам в това, което казвам. Дори когато бяхме само ние двамата — двама души, които знаеха една тайна, но се преструваха, че тя не съществува.

Осветената земя не беше като неръждаемата стомана или желязото, опетнено от кръвта. Не беше нещо, с което просто можех по някакъв начин да се справя. Ако пристъпех и на половин метър в двора на църквата, целият се изприщвах и по кожата ми избиваха гигантски мехури, както става при другите хора, когато получат сериозно слънчево изгаряне.

Имаше някои места от района на църквата, в които можех да влизам без проблем — бараките, които служеха за склад, пристройката на Неделното училище и неосветената част от гробището, запазена за самоубийците и некръстените бебета. Но мисълта да вляза в църковния двор само за да стоя в най-отдалечения ъгъл на гробището и да зяпам към останалите беше потискаща.

Когато бях малък, посещавах Неделното училище. Баща ми накара да изградят допълнителна пристройка върху съседния парцел до църквата, когато бях на три или четири години. Разширението беше напълно логично, защото наистина имаха нужда от допълнително място, но той имаше и друг, личен мотив. Някак си между другото остана фактът, че така и не освети земята под помещението.

Новата сграда разреши част от проблемите ни за известно време, но сега бях прекалено голям, за да посещавам библейските класове и трябваше да играя ролята на разбунтувалото се хлапе, което не иска да има нищо общо с баща си, местния пастор.

Вървях по улица „Уелш“, докато стигнах до мястото, където пътят свършваше. Прескочих ниския циментов бордюр и тръгнах по пътеката, която криволичеше между купчините шлака. Когато затворили рафинерията, работниците просто изхвърлили чакъла и негасената вар в клисурата, за да се отърват от боклуците. С годините купчините бяха заприличали на почти естествени хълмчета, обрасли с трева и бурени и на места с тънки, рехави дръвчета. Това беше единствената част от бившата компания „Гейтс“, която все още съществуваше.

Навсякъде из окръга имаше такива насипи и купчини от боклуци, но в Гентри хлапетата никога не прескачаха оградите им, нито се катереха по тях, както биха направили всички любопитни деца по света. Хълмовете от стара шлака на другите градове бяха оградени почти символично. Бяха ниски и сиви и не особено голямо предизвикателство. Нашите бяха високи и толкова черни, че изглеждаха сякаш бяха горели. Около тях имаше огради, защото беше по-добре да не се припарва там.

Историите, които се разказваха за тях, бяха като онези, които можеш да чуеш край лагерния огън — за духове и обладаване от демони. Озъбени, разлагащи се твари се надигат от смъртта посред нощ и обикалят из пустите улици. Нито една от тях не звучеше достоверно, но това нямаше никакво значение. Беше все тая дали бяха просто стари градски легенди или обикновени измислици. Просто не искаш да ходиш по такива места.

В долната част на хълма пътеката се разделяше и в едната посока тръгваше по пешеходен мост, който водеше от другата страна на клисурата. Някакъв мъж стоеше по средата на моста, което беше странно, защото възрастните обикновено не се мотаеха наоколо. Беше се облегнал на парапета и се взираше надолу, с глава, подпряна на дланите си. Изглеждаше ми странно познат, но не можех да се сетя къде съм го виждал. Не исках да го приближавам, но се налагаше да мина покрай него или трябваше да се изкача обратно по хълма и да измина целия обиколен път по улица „Брейкър“. Пъхнах ръце в джобовете на якето си и стъпих на моста.

— Изглеждаш ужасно — каза той, когато стигнах до него. Беше странно, защото е изключително грубо да кажеш такова нещо, особено на непознат. Но още по-странно бе, че той изобщо не беше погледнал към мен.

Носеше дълго палто с протрити маншети и военни нашивки, пришити към ръкавите. В предната му част имаше редица от дупки, сякаш някой нарочно беше изрязал не само копчетата, но и плата под тях.

— Очите ти — каза той и се обърна внезапно към мен. — Очите ти са черни като камъни. Погледнах през рамо, за да видя дали на моста зад мен няма някой друг скитник и това да е номер, за да ме оберат. После кимнах с глава. Очите ми винаги бяха тъмни, но желязото влошаваше нещата още повече. Замаяността вече почти беше изчезнала, въпреки, че все още се чувствах потен и знаех, че кожата ми е много бледа.

Мъжът се наведе към мен. Кожата около очите му беше натъртена и същевременно изглеждаше мазна. Тенът му беше нездрав, жълтеникав.

— Мога да ти помогна.

— Не съм голям експерт, но като те гледам, приятел, май ти се нуждаеш малко повече от помощ, отколкото аз.

Това го накара да се усмихне, но усмивката не подобри изобщо външния му вид.

— Лицето и видът ми са просто резултат от недохранване, но ти, приятелче, си наистина в лоша форма. Имаш нужда от нещо да те изправи на крака. — Посочи с ръка към другия край на клисурата, в посоката на моя спокоен квартал и нашата къща. — Там се намира нещастието. Това ще откриеш в дома си и мисля, че ти го знаеш.

Дъждът барабанеше по моста. Погледнах през парапета надолу към купчината шлака. Беше толкова тъмно и черно, че почти можех да различа и другите нюанси, които черният цвят съдържаше в себе си. Сърцето ми биеше притеснително бързо.

— Не проявявам интерес — казах аз. Устата ми беше пресъхнала.

Мъжът кимна замислено.

— Не за дълго. Скоро ще се заинтересуваш.

Не прозвуча като заплаха или предупреждение. Гласът му беше равен, спокоен. Извади стар джобен часовник от палтото си и ми обърна гръб. Беше отворил капака му, но гледаше не циферблата, а надолу, към насипа с боклуци.

След секунда минах покрай него, като внимавах раменете ни да не се докоснат. Мостът свърши и стигнах до мястото, където пътеката извеждаше от другата страна на клисурата. Излязох на пресечката на „Орчард“ и „Конкорд“. Продължих да вървя, като се опитвах да се преборя с паниката, надигаща се в гърдите ми. Бях убеден, че мъжът ще ме последва, че ме дебне, но когато рязко се обърнах назад към моста, там нямаше никого.

На улица „Конкорд“ всички къщи бяха двуетажни, с големи веранди, които ги обикаляха от всички страни. През три къщи от нашата мисис Фийли беше излязла в двора си и заковаваше конска подкова на парапета на верандата си. Косата й беше сива, на дребни къдрици като на пудел. Носеше жълт дъждобран. Погледна през рамо и когато ме видя, се усмихна и ми смигна.

После продължи да заковава конската подкова, сякаш желязото щеше да я предпази от нещо страшно и ужасно. Продължих към къщи, а ударите на чука ме следваха надолу по улицата.