Брена Йованоф
Подмененият (18)

Осемнайсета глава
Истина и красота

Ема и мама бяха вече излезли, когато слязох за закуска в четвъртък и ядох сам зърнените си ядки, надвесен над мивката.

Затворих очи и се опитах да чуя шума на тълпата в „Старлайт“, да вкуся целувката на Тейт, да усетя допира на ръката й в моята. Но в главата ми беше само разговорът с майка ми от предишния ден — като белег, издълбан в кожата ми, който можех да напипам с пръст. Нещо в неговата суровост ме караше да искам да се протегна и да се заровя още по-дълбоко навътре в плътта си.

В дневната баща ми стоеше до прозореца и се взираше в пустата улица. Седнах на пода и се облегнах на дивана. Звукът от дъжда ме замайваше, сякаш още спях и не бях сигурен в кое пространство се намирах. Отпуснах глава и се замислих колко трудно беше да общуваш с хората. Как дори не можех да се сетя по какъв начин да изразя всички неща, които исках да споделя с близките си. Защото беше толкова сложно. По-сложно от това да целунеш Тейт и по-сложно от ужасната тайна, която знаех за сестричката й. Мисълта да бъдеш толкова близко до някого, да знаеш толкова много за него ми се струваше ужасно клаустрофобична. Може би за нея наистина бях нещо реално, бях някой.

Не спирах да мисля за устните й. Как беше пъхнала ръце под тениската ми. Как винаги правех най-неправилния избор и сигурно нямаше да мога да разбера кога нещо е това, което всъщност исках.

Не можех да не си мисля и че това, което се случи между нас до гробището, беше нещо като възнаграждение, задето съм й повярвал, или пък подкуп, за да й кажа и останалото, което знаех. Че Натали беше все още жива. Но аз самият току-що бях научил този важен факт, така че нямаше начин тя да го знае или дори да го подозира, затова станалото в тревата трябваше да е истинско. Трябваше да означава, че тя наистина беше искала да ме целуне. Поне мъничко?

— Умислен си тази сутрин — каза татко, като се обърна към мен.

Свих рамене и не го поправих. Състоянието ми беше далеч от замислено, направо бях изпаднал в гигантска бездънна дупка, лишен от всякаква мисъл.

Тръгнах за училище по-рано от обикновено, влачейки се с бавна крачка по „Орчард“ и оттам през моста над клисурата. Беше мъгливо и трябваше да гледам внимателно къде ходя, докато мислех за предупреждението на майка си, което по ирония съвпадаше абсолютно с това, което ми беше казала и Мориган — да не се пречкам на пътя на Господарката.

Пресякох улица „Уелш“, вървях с ръце в джобовете. Кварталът беше пуст и започнах да се чувствам отново изгубен и самотен, по същия начин както се чувствах понякога нощем — все едно не съществувах, — когато видях човек пред себе си. Човек със сиво яке и къса, разрошена коса и се забързах, за да го настигна.

— Тейт, здравей!

Тя погледна през рамо и направи физиономия, която беше доста далеч от усмивка. Махна небрежно с ръка и отново я отпусна. Закрачих до нея.

— Как си?

Тейт сви рамене и не отговори.

Изпреварих я и се обърнах, ходейки с гръб напред.

— Написа ли си есето по английски?

— Недей — каза тя. — Не се преструвай, че това е нормален разговор. Не се дръж така, сякаш всичко е наред.

— Какво искаш да кажа?

Тейт въздъхна.

— Защо продължаваш да ме питаш едно и също нещо? Не искам да казваш нищо. Искам за някого да е важно, че сестра ми я няма.

Внезапно ми стана ужасно горещо и неловко, но не извърнах поглед.

— Никой не е казал, че това не е важно. Просто няма какво да се направи, разбираш ли — нито ти, нито някой друг може да направи нещо.

И това беше вярно. Беше безспорна истина, но се почувствах като лъжец, когато я казах. Натали щеше да бъде жива до петък. Точно сега трябваше да търся начин да я спася, защото това правеха смелите, почтени хора и имах странното чувство, че Тейт можеше да види вината и петното на непочтеност, изписани на лицето ми.

Всичко, свързано с нея, вече се свеждаше само до петнайсетте минути, които бяхме прекарали на гробището. Притеснявах се, като си помислех, че я бях целувал, а сега не можех дори да я погледна.

— Защо не си с колата си?

Тя ме подмина.

— Не запали.

Застанах отново пред нея.

— Какво не й е наред?

— Ако знаех, щях да я поправя, нали? — Погледна ме отегчено. — Виж, малко бързам. Ще ме оставиш ли да вървя?

Когато влязох в часа по английски, бях доста раздразнен, но не знаех дали заради мен самия или заради Тейт. Мисълта, че се беше натискала с мен, за да ми благодари, че най-накрая й бях повярвал за сестра й, или заради нещо друго, все още се прокрадваше в съзнанието ми, но на едно друго ниво изобщо не ми пукаше от това. Все още исках да я целуна.

Няколко чина пред мен Алис се взираше в дъската и си играеше с косата си. Не спираше да я навива около пръста си и после да я развива отново. Лицето й беше спокойно, нормално, като нещо, което знаеш, че винаги ще бъде недокоснато от всякакви несъвършенства.

— Тейт — каза мисис Бръмел със захаросана усмивка на лицето, с която упорито се опитваше да докаже на всички ни, че нищо неудобно не се беше случило миналия петък. — Ще раздадеш ли тестовете, моля те?

Тейт се измъкна иззад чина си. Приличаше на нещо, нарисувано от Ван Гог — цялата цвят, плътност и светлина. Косата й беше щръкнала като гребен на петел и лактите й изпъкваха остри и кокалести изпод дебелата блуза. Тръгна по редиците с купчината тестове, ровейки из тях.

Наведох се напред.

— Джена, ей, Джена… Имаш ли още една химикалка?

Джена се порови из чантата си и ми подаде химикалка с широка усмивка като от реклама на паста за зъби или както би се усмихнала някоя котка, дебнеща мишка, ако имаше брекети, изрусена коса и нещо, за което да се усмихва. Не си бях взел бележника, затова започнах да тършувам из джобовете си за билетчета, обвивки от дъвки или други хартийки. Най-накрая намерих парченце от някакъв флайър и написах на гърба му: „Може ли да те изпратя до вас след училище?“

Когато Тейт стигна до моето място, й подадох бележката, но тя не я погледна. Постави теста на чина ми и се накани да продължи напред по редицата.

Хванах я за китката. Не го бях планирал предварително и дори аз самият се изненадах. Кожата й беше студена, а костите й ми се сториха изключително малки и крехки, сякаш можех да ги строша, ако я стиснех по-силно.

За секунда стояхме така — аз, държейки я за китката, тя — без да помръдва. След това се отдръпна, сякаш бях прокажен.

Наблюдавах я, но тя не повдигна глава, нито се озърна край себе си.

През целия час отговаряхме на въпросите от теста и обсъждахме всеки от тях до втръсване. Разглеждах учебника си, търсейки интересни картинки или може би някакво магическо решение на всичките ми проблеми.

Минавах през частта с Романтизма, когато обърнах страницата и видях снимка на изрисувана древна делва. Хората върху съда бяха само в профил. Те танцуваха, подскачаха и се въртяха в кръг, свирейки на малки флейти. Напомниха ми на купона след концерта в Дома на яростта, на странното празненство с неговото неловко, зловещо веселие.

На другата страна имаше стихотворение. В него се казваше, че истината и красотата са по-важни от всичко. И че са едно и също.

Но всъщност нямаше никакво значение колко красиво описваш света. Фактът беше, че приятелите ми не ме познаваха. Тейт не ме искаше и истината имаше много грозно лице. Затворих учебника и се загледах в часовника на стената, молейки се стрелките да се движат по-бързо.

Пред мен Алис и Джена обсъждаха купона за Хелоуин, който щеше да се проведе на езерото и дали щеше да има голям огън, или заради дъжда щяха да се задоволят само с малките огньове в барбекютата под навесите. Загледах се в тях, защото и двете бяха красиви и беше приятно да има нещо нормално, което да ме разсейва от мислите за собствения ми мизерен живот.

Алис беше облечена в една от многобройните си блузки с голямо деколте и се наслаждаваше на мъчението ми — Розуел би казал, че съм доста мазохистично настроен, щом постоянно я гледам и не правя нищо по въпроса. И щеше да бъде прав, но косата й беше кестенява със златисти оттенъци и лъскава, а когато мислех за Тейт, се чувствах като идиот. Алис се обърна рязко и видя, че ги наблюдавах. Хвърли ми отегчен поглед.

— Ще ходиш ли на купона, Маки? — Веждите й бяха повдигнати, но клепачите й бяха сведени надолу, сякаш дори само фактът, че ме гледаше, й беше досаден и я уморяваше.

В друг ден — всеки друг ден — щях да възприема въпроса й съвсем буквално. Нейна версия да покаже, че е по-добра от мен и да ме накара да се почувствам по-нисш. Но напоследък нещата се развиваха — или по-скоро трябваше да кажа „се прецакваха“ — скоростно. Всичко беше ужасно противно и аз просто се усмихнах, повдигнах вежди и се наклоних напред така, както бях виждал Розуел да прави милиони пъти.

— Защо? Да не би да искаш да отидеш с мен на партито?

Алис направо зяпна и премигна невярващо. Затвори уста, а аз се изненадах, но и се почувствах донякъде възнаграден, когато видях, че тя се изчерви. Пред нея Тейт си водеше старателно бележки по теста си. Стори ми се, че видях как раменете й се напрегнаха, но не бях сигурен. Алис продължаваше да ме гледа изумено, но после си възвърна самообладанието.

— Да не ме каниш да отида с теб?

Гласът й беше закачлив, предизвикателен, а аз продължих да се усмихвам, загледан в нежните й и лъскави устни.

— Е, зависи от това дали ще кажеш да или не.

— Да — отвърна тя, хапейки долната си устна, и ми се усмихна съзаклятнически.

Тейт седеше, без да помръдва на чина си, вперила поглед в листа си, сякаш отговорите на теста имаха някакво значение.