Брена Йованоф
Подмененият (5)

Пета глава
Алената буква

В петък беше студено и сиво. Бяха раздигнали кръводарителския център, но все още се чувствах несигурен и слаб, затова си напомних да не ходя в закусвалнята. Дъждът се стичаше по гигантските прозорци в преддверието на главния вход на училището и стъклата сякаш се топяха.

Прекарах цялата сутрин, като се опитвах да избягвам разни неща. Тълпите и разговорите и всеки, който можеше да ме попита защо се мотаех из коридорите като зомби — което означаваше, че избягвах най-вече Розуел, — но към четвъртия час вече приключих с наличните извинения и трябваше да отида до шкафчето си. Не че имах огромно желание да ходя там точно в момента.

Думата „изрод“ обаче беше изчезнала. Вместо нея имаше някаква странна спирала, оформена от тънки, неравни линии. Боята по шкафчето беше издраскана още повече и върху мястото, където преди беше обидната дума, инкрустирана с кръв, имаше нещо, наподобяващо паяжина. Някои от местата по „рисунката“ бяха потъмнени с черен маркер, други бяха бели.

— Оправихме ти шкафчето — каза Дани зад гърба ми.

Дрю кимна и вдигна ръката си, в която държеше маркер и бял коректор.

Вгледах се в плетеницата от спирали и кръгове. Във външния край на рисунката бялата боя беше внимателно положена върху черния цвят, после беше изтрита леко, така че тъмното мастило да прозира отдолу и да се получи призрачен ефект на спиралите. За проект, ограничен от по-ранната вандалистка проява, и от ресурсите, включващи само маркер и коректор, си беше истинско произведение на изкуството.

Дани се облегна театрално на стената.

— Не искахме да потискаме желанието ти за творческа изява. Но решихме, че може би ще е лош ход да се разкриваш прекалено агресивно и прекалено рано. Може, не знам как точно да го кажа, да създаде погрешни впечатления.

И двамата се опитваха да изглеждат напълно равнодушни, за да не покажат колко са горди от постъпката си. Дрю подхвърляше небрежно коректора във въздуха и го хващаше отново. Бяха застанали от двете ми страни и чакаха да видят реакцията ми.

Исках да направя нещо, за да им покажа колко облекчен и колко благодарен им бях, но казах само едно „Благодаря“.

Дани ме сръга в ребрата.

— Не ни благодари. Ти ще трябва да се изръсиш с шейсет долара на училището, за да го пребоядисат.

Ако не беше очевидно вчера, вече нямаше никакво съмнение — Тейт Стюарт беше новата сензация в училището. Тя бродеше из коридорите покрай групичките ученици, които я обсъждаха зад гърба й. Погледите им обаче не бяха внимателни, съчувствени и състрадателни. Това бяха бързи, страхливи погледи, изпълнени с нездраво любопитство.

Гимназистите прекарваха всяко междучасие, взирайки се в нея, като се преструваха, че не го правят. Май обаче нямаше никакво значение. Тя се движеше сред тълпата, сякаш беше сама. Сякаш клюките и погледите не можеха да я докоснат. Очите й бяха притворени, изражението й беше отсъстващо, но нещо в начина, по който стискаше устните си, ме накара да изпитвам съжаление към нея. Не изглеждаше тъжна, което правеше всичко сто пъти по-тъжно.

Тейт никога не се беше интересувала какво мислеха хората за нея. Никога не се опитваше да ги впечатли или да ги накара да я харесат. Веднъж, в седми клас, се записа в момчешкия бейзболен отбор, въпреки че той изобщо не струваше, само за да докаже, че ръководството не може да я спре.

Денят напредваше и устните й се притискаха все повече една в друга.

Тя излъчваше някакво странно усещане, почти като електрически заряд. Напрежението висеше във въздуха, сякаш всеки момент щеше да експлодира, но нещата бяха под контрол до часа по английски език и литература.

Привършвахме Романтизма като период и бяхме стигнали до „Алената буква“^[1].

Мисис Бръмел беше висока и слаба, с побеляла коса и с много различни пуловери. Беше изключително ентусиазирана от книги, които никой нормален човек не би прочел доброволно и за забавление.

Стоеше пред катедрата и пляскаше с ръце, защото това й беше навик.

— Добре, днес ще говорим за вината и за това как самото съществуване на Пърл осъжда Хестър много повече от буквата А. Това личи най-вече от факта, че някои от съселяните й вярват, че Пърл е дете на дявола.

После записа на дъската: Пърл е конкретно проявление на вината.

— Някой има ли желание да обясни това твърдение?

Никой нямаше. Пред мен Том Ричи и Джереми Сейърс си побутваха хартиени топчета един към друг и възклицаваха въодушевено, когато успяваха да хванат някое от тях между пръстите си. Алис и Джена все още зяпаха Тейт, шепнеха си и прикриваха уста с ръка, сякаш си бяха казали нещо толкова шокиращо, че то трябваше да остане скрито, и си хвърляха многозначителни погледи.

Мисис Бръмел се взираше в класа и чакаше някой да вземе думата. Аз гледах Алис. Когато беше седнала на мястото си, полата й се беше дръпнала достатъчно нагоре, за да разкрие почти целите й бедра, и в момента се наслаждавах на гледката. Косата й беше разпусната на гърба и изглеждаше като бронзова на флуоресцентната светлина.

Тя облегна лакти на чина си и се наклони напред, за да прошепне в ухото на Джена.

— Чух, че майка й не е ставала от леглото, откакто се е случило това. Дори и за погребението. Не мога да повярвам, че тя се държи така, сякаш всичко е наред. Ако бях аз, изобщо нямаше да идвам на училище.

Очевидно този път репликата беше достатъчно силна, за да чуе Тейт част от нея или дори цялата, защото тя се изправи рязко и чинът й изскърца шумно по пода. Погледът й беше суров, плъзгаше се над нас и не можех да кажа дали се чувствах замаян от винтовете и металните жици в стените или от начина, по който се взираше в мен.

— О — каза Тейт с ясен, предизвикателен глас. — Това ли искате? Да ме огледате по-добре? Моля, заповядайте — нямам нищо против.

Може би никой в стаята не се вълнуваше от Хестър Прин и нейната незаконна дъщеря, но сега вниманието им определено беше привлечено. Бях навел глава и се опитвах да изглеждам колкото се можеше по-незабележим. Сърцето ми биеше толкова бързо, че го усещах как пулсира чак в гърдите ми, а аз продължавах да си повтарям, че всичко е наред, че само си представям, че тя гледа към мен, защото трябваше да бъде така. Трябваше да вярвам, че никой в Гентри не вперва поглед в мен, щом чуе думите „дете на дявола“. Но никой не казваше нищо.

В стаята беше толкова тихо, че чувах само жуженето на флуоресцентните лампи. Струваше ми се, че те бръмчат точно над главата ми като някакъв сигнал или предупреждение, но никой не се обърна да ме погледне обвинително. Никой не шепнеше, никой не сочеше с пръст към мен.

Мисис Бръмел стоеше с гръб към дъската и с маркер в ръка, готвейки се да напише още нещо с него, и се взираше в Тейт.

— Нуждаеш ли се от нещо, скъпа?

Тейт поклати глава и продължи да стои права.

— Не ми обръщайте внимание. Просто си чакам голямата червена буква А.

— Това не е смешно — каза мисис Бръмел и сложи капачката на маркера си.

— Не — отвърна Тейт. — Не е. Но всички можем да се споразумеем да продължим да си се усмихваме, защото така нещата изглеждат много по-приятни и лесни.

Мисис Бръмел се оттегли зад бюрото си и извади кутия с носни кърпички, въпреки че Тейт не плачеше.

— Искаш ли малко време да дойдеш на себе си?

— Не. Защото не съм разстроена или поразена от скръб, ясно ли е? Просто ми писна.

— Искаш ли да отидеш до кабинета на психолога?

— Не, искам някой да ме чуе най-накрая, мамка му!

Гласът на Тейт беше силен, неестествено пронизителен. Внезапно тя се дръпна назад и изрита чина си толкова яростно, че ударът от ботуша й отекна като металически звън в цялата стая.

— Извинена си, можеш да излезеш — каза мисис Бръмел, но не с внимателния, разбиращ глас, който учителите понякога използват. Беше по-скоро категоричен, сякаш ако Тейт не излезеше сама, имаше вероятност да бъде изведена навън от училищната охрана.

За секунда Тейт имаше такова изражение, като че ли щеше да остане и да предпочете принудителното извеждане. После грабна книгите от чина си и излезе, без да се обърне назад.

Останалата част от класа седеше в неловко мълчание. Държах се за ръба на чина си и се опитвах да накарам ръцете си да не треперят, а мисис Бръмел положи всички усилия да ни върне към Натаниел Хоторн и темата за тъпата дилема на Хестър, докато звънецът удари.

Отвън в коридора Розуел тъкмо излизаше от часа си по математика и се тръсна на стълбището до мен.

— Е, готов ли си за малко разговорен френски?

Поклатих глава и погледнах в посока към паркинга в задния двор.

— Имам нужда от чист въздух.

Той ме погледна така, сякаш искаше да ми каже нещо, но се чудеше как да го направи.

— Мисля, че трябва да влезеш в часа по френски — каза най-накрая.

— Не мога.

— Искаш да кажеш, че не ти се ходи.

— Не, искам да кажа, че не мога.

Розуел изпъна рамене и внезапно стана много по-едър.

— Не, искаш да кажеш, че не ти се ходи. Така е по-правилно да се изразиш.

Придърпах ръкавите на суичъра надолу към китките си и тръгнах към вратата.

— Трябва да изляза навън — казах аз. Гласът ми беше тих и неуверен. — Само за малко. Наистина имам нужда от свеж въздух.

— Не, имаш нужда да ми кажеш защо изглеждаш като мъртвец. Маки, какво става? Нещо не е наред ли?

— Мразя това — не издържах най-накрая. — Мразя, когато хората винаги си пъхат носа в неща, които не са тяхна работа. Мразя, че не те оставят на мира. И мразя Натаниел Хоторн.

Розуел пъхна ръце в джобовете си и ме погледна.

— Добре. Не е точно това, което очаквах.

Не ме последва навън.

Стоях в най-далечния край на паркинга, облегнат на един от големите бели дъбове, а дъждът се процеждаше между листата на дървото и капеше по лицето ми. Звънецът би, но аз си останах там, където бях, вцепенен и дишащ прекалено бързо, защото може и да не бях най-добрият ученик, когато ставаше въпрос за литература, но познавах достатъчно добре книгата, за да съм наясно, че макар Хестър да се разхождаше с аленото А на роклята си, пасторът Димсдейл беше онзи, когото вината изгаряше под кожата. Той беше този, който умираше.

Зад мен имаше само една редица от коли и мислех, че съм сам, когато чух внезапно познат глас да казва:

— Хей, Маки…

Тейт беше спряла до бордюра с абсолютно чудовищния си буик. Очевидно беше решила, че е приключила с училището за днес. Или, по-вероятно, беше приключила с ангажимента си на публично зрелище. Постави ръка на ръба на отворения откъм нейната страна прозорец.

— Дъждът скоро няма да спре. Искаш ли да те закарам донякъде?

Двигателят на колата продължаваше да работи на празен ход, а чистачките се движеха неуморно напред и назад по стъклото. Буикът имаше издължено, сивкаво тяло, с направо отровни за мен калници. Приличаше ми на зловеща метална акула.

— Всичко е наред. Благодаря ти, но няма нужда.

— Сигурен ли си? Не ми е проблем.

Поклатих глава, зазяпан в завесата от дъжд, спускаща се върху предната броня на колата, за да не ми се налага да поглеждам към Тейт. Лицето й беше по-нежно и по-младежко, отколкото изглеждаше обикновено. Стоях под капещия върху ми дъб и се чудех дали да я поздравя за начина, по който се изправи срещу хората в класа и мисис Бръмел, само за да не мълча като пън — да й споделя колко ме впечатли как можеше да тъгува и да понесе да бъде в устата на всички и същевременно да се изправи и да им каже да вървят по дяволите.

След минута тя загаси двигателя и излезе от колата.

— Чуй. Трябва да говоря с теб.

Когато прекоси полянката и тръгна към мен, изражението на лицето й беше странно — сякаш тук, навън на паркинга, вече не беше толкова уверена в себе си. Като че ли я плашех. Устата й изглеждаше някак болезнено. Под очите й имаше сини сенки, каквито се получават след продължително недоспиване.

Дойде под дървото при мен и се обърна настрани, така че стояхме един до друг, с лице към паркинга. Лакътят й беше на сантиметри от моя ръкав.

— Имаш ли минутка?

Не отговорих.

— Господи, защо никога не казваш нищо?

Извърна се и се втренчи в мен, хапейки долната си устна. Тя изглеждаше направо възпалена, като оголено месо, очевидно я дъвчеше постоянно. Макар и да беше пропита с миризмата на желязо от буика, от нея се излъчваше и свежо, сладко ухание. Напомняше ми за цъфтящи дървета или за нещо, което ти се иска да сложиш в устата си. Аромат, който не би трябвало да се усеща от момичета, потънали в трагедия и детройтска стомана.

— Не беше на погребението вчера — каза тя.

Стори ми се, че вятърът задуха по-силно между нас. Кимнах.

— Защо? Искам да кажа, баща ти изглежда много отдаден на цялата тази работа с обединяването на общността и като се има предвид, че той организира цялото нещо… А и Розуел беше там.

— На баща ми това си му е работата — отвърнах аз с равен, прекалено безразличен глас, който ми показваше какво бях — ужасен лъжец, повтарящ чужди думи. — Както и да е, погребенията не са представата ми за идеално социално събитие. Не бих посетил някое просто за забавление или защото всички други ще отидат.

Тейт просто ме гледаше. После скръсти ръце на гърдите си и внезапно стана много мъничка и крехка, вече мокра до кости. Косата й беше полепнала на кичури по челото й.

— Както и да е. Вече няма значение.

— Добре го каза.

Тя си пое дълбоко дъх и ме погледна.

— Това не беше тя.

За секунда-две не казах нищо. Никой от нас не проговори.

Но и не откъснахме поглед един от друг. Можех да видя петънцата зелено и златисто в очите й и малките, толкова дълбоки и студени точици, че изглеждаха направо алени. Осъзнах, че от години не я бях поглеждал истински в очите.

Тейт отпусна клепачи, за да ми попречи да надникна по-дълбоко в нея, и раздвижи устните си, преди да проговори, като че ли репетираше думите.

— В онази кутия не беше сестра ми, беше нещо друго. Познавам сестра си и каквото и да умря в креватчето й, не беше тя.

Кимнах. Внезапно ми стана студено и по кожата ми ме побиха тръпки по начин, който нямаше нищо общо с дъжда. Ръцете ми изтръпнаха и се вцепених целият.

— Е, така ли ще си стоиш тук, като част от обзавеждането на паркинга?

— Какво искаш да кажа?

— Не искам да казваш нищо — искам някой да ме чуе!

— Може би трябва да поговориш с училищния психолог — отвърнах аз, вперил поглед в обувките си. — Нали това им е работата…

Тейт ме погледна и очите й бяха широко отворени и наранени и, за пръв път, изпълнени със сълзи.

— Знаеш ли какво? Върви на майната си.

Прекоси моравата обратно до колата си и се пъхна вътре. Затръшна вратата, запали двигателя и потегли бясно. Едва след като профуча по „Бентхевън“ и се скри зад ъгъла, си позволих да се отпусна на дъба, свличайки се на земята с гръб, опрян на дебелия ствол. Почти не усещах дъжда, стичащ се върху главата и по гърба ми.

Не издадох тайната си, защото дори не знаех как да кажа на глас думите. Никой не знаеше. Вместо това хората се вкопчваха в лъжата, че децата, които умираха, бяха техните, а не някакви удобни заместители. Така никога нямаше да им се налага да си зададат въпроса какво беше станало всъщност с истинските им деца. Аз никога нямаше да се запитам какво беше станало с тях.

Това беше кодът в този град — не говориш и не питаш за това. Но Тейт беше попитала. Тя имаше куража да каже това, което всички си мислеха — че нейната истинска сестра е била подменена с нещо друго, с нещо зловещо, свръхестествено. Дори собственото ми семейство не беше достатъчно честно да излезе и да го каже.

Тейт беше станала по собствено желание аутсайдерът на училището, неудачницата, когато се предполагаше аз да заема мястото на изрода. Бях се отдръпнал встрани, сякаш можеше да ме зарази, но тя беше просто обикновено момиче, опитващо се да получи искрен отговор от най-очевидния източник.

И да, аз наистина бях очевиден. Фактите си бяха такива и не можеха да се пренебрегнат — бях странен, неприличащ на никого, направо неестествен, и играта можеше да продължи само докато останалите се съгласяваха да се преструват, че не виждат нищо. Ако вземете всички деца от училище и ги подредите в редица, веднага ще стане ясно, че не пасвам в картинката, че не принадлежа към тях. Бях като болест. Свих се под капещото дърво и покрих главата си с ръце.

Отнесох се с нея отвратително, защото нямах друг избор. Такива бяха правилата на играта и когато колелото се завъртеше, единственото важно нещо беше да не се набиваш на очи. Всичко останало беше без значение. Нямаше начин да оправя това, което бях направил, да си взема думите назад, защото просто бях такъв.

— Съжалявам — казах аз на бледото, дъждовно небе и на умиращата трева, и на дървото. На празния паркинг и на треперещите си ръце.