Брена Йованоф
Подмененият (30)

Трийсета глава
Истината

Подът под главата ми беше мокър и това беше хубаво. Беше изключително. Намирахме се в криптата, в гробището на църквата, и фактът, че това място ме беше приело, означаваше, че и всяко друго щеше да ме приеме. Господарката се беше надвесила над мен, вкопчена в якето ми, и дишаше в лицето ми.

— Какво отвлича вниманието ви от нашата работа, мистър Дойл?

Гърлото ми беше пресъхнало и ме болеше, когато проговорих.

— Аз съм част от това… целият ми живот. Всичко това съм аз.

За миг се чуваше само звукът на собствената ми кръв, която се стичаше от ръката ми и капеше по камъните.

— Тогава ми го дай. — Гласът й беше режещ. Пръстите й потънаха в кожата ми, натискайки точно в меката част в основата на гърлото ми. — Искам страха, искам ужаса в очите ти, когато осъзнаеш, изцяло и напълно, че умираш. Искам да усетя абсолютната ти гибел и няма да спра, докато не я получа.

Кухненският нож беше все още в джоба ми, завит в кърпата. Лицето й се намираше на сантиметри от моето, захилено като оголен от всякаква плът череп.

— Приключих с това — казах аз. — Вече няма да бъда храна, вече няма да черпиш сили от мен. Не притежавам нищо от това, което искаш.

Тя пъхна пръста си в една от кървящите рани във врата ми и аз издишах силно през зъби, но не издадох и звук, дори когато тя започна да дълбае и да разкъсва с нокти изгорялата плът.

— Съжалението е едно от постоянните присъствия в живота — прошепна ми тя. — Съжаляваш ли за жалката ти проява на смелост? — Задълба по-дълбоко, раздирайки кожата ми. — Мога да стигна до долу. Мога да те обеля целия, докато от теб не остане нищо, освен писък.

Опипах колебливо в джоба си за ножа, извадих го от кърпата.

— Не. Не и за теб.

— Ти си толкова великолепно наивен. Колко очарователно е, че все още се мислиш за силен.

Не бях силен. Не се опитвах да бъда герой или да доказвам решителността си, но гласът й беше арогантен и празен и не ме плашеше. Единственото, което ме плашеше в момента, беше колко трудно се фокусирах, колко вцепенени бяха ръцете ми. Стиснах по-силно ножа, надявайки се пръстите ми да се съживят. И тогава извадих ръката от джоба си и забих острието до дръжката в рамото й.

За секунда Господарката се надвеси над мен, зяпнала с отворена уста като риба. После политна встрани и падна по гръб на пода. Удари се силно, пръскайки струи застояла вода.

Запълзях към отворената врата и свежия въздух. Първото нещо, което видях, беше небето, огромно и въртящо се, все още беше мрачно, но облаците се разпръскваха и разкриваха разпилени тук-там купчини звезди. И после се появи Тейт, прегърна ме, целуна ме и аз просто лежах в калната земя и отвръщах на целувките й.

Когато я прегърнах, видях, че на ръкава й имаше тъмно петно. Сграбчих я за рамото със здравата си ръка и се опитах да се изправя. Олюлях се и тя ме подхвана. Виеше ми се свят и треперех, половината ми кръв я нямаше, но все още бях тук, цял. Тресях се, но тя продължаваше да ме подкрепя.

Както седяхме в калта, вкопчени един в друг, Мориган се появи, тичайки, на стъпалата на криптата, където Господарката лежеше по гръб, вперила поглед в мраморното небе. Погледна с любопитство към кухненския нож. Погледът й изразяваше почти научен интерес.

— Ранена си — каза тя и се наведе, за да огледа рамото на Господарката. — Ще се излекуваш ли? Боли ли те?

— Грозница — прошепна сестра й. — Чудовище, развратница… предателка…

— Не — отвърна Мориган, като я потупа по челото. — Не, скъпа, не. Това си ти.

Из цялото гробище мъртвите сини момичета си шептяха една на друга, кикотеха се със своя странен, треперлив смях, докато Господарката се гърчеше и скимтеше, и кръвта й се лееше по камъните.

Мориган коленичи и се приведе над нея. Докосна дръжката на ножа, прокара пръсти там, където се беше забил в рамото й. В другата си ръка държеше един от счупените нокти на Резача. Той димеше в дланта й и миризмата на разложение, която се носеше от него, накара стомаха ми да се преобърне, но тя, изглежда, не забелязваше.

— Ти си ужасна егоистка, знаеш ли? Обичах те толкова дълго, а ти никога не оцени любовта ми. Все едно нямаше никакво значение, можех изобщо да не те обичам и ти нямаше да забележиш.

Господарката лежеше в краката й, втренчила се в нея с черните си, ужасяващи очи. Устните й бяха мъртвешко сини, студени.

— Как смееш да ми говориш така, ти, малко чудовище такова? — Гласът й беше дрезгав.

Мориган се усмихна, оголвайки всичките си остри зъбки.

— Вече си просто един безплътен призрак, мъжът ти го няма и ще ти говоря както си искам.

— Жалка непокорна нещастнице, трябва да те накажа! Ще те бичувам, докато започнеш да молиш за милост…

Момичето поклати глава.

— Но няма да го направиш. Не е останал никой, който да се подчинява на заповедите ти.

Загледа се съсредоточено в нокътя на дланта си. После с плашеща прецизност го заби във врата на Господарката. Острието прониза кожата й и потъна с лекота в плътта. На земята Господарката се вкопчи в гърлото си и писъкът й се понесе към голите клони на дърветата. Мориган трепна и изпъна рамене, но остави нокътя на мястото му. Групичката момичета започнаха да се скупчват около тях. Компаньонките на Господарката не изчакаха приближаването на тълпата от създания с хищни зъби и пълзящи по кожата червеи и ларви. Впуснаха се да излязат от гробището и да се отдалечат от мястото, където Господарката им лежеше сгърчена в калта. Виковете й ставаха все по-тихи и по-жалостиви, а Мориган я наблюдаваше със странно изражение, нещо близо до задоволство. Зачудих се дали за това си беше мечтала през целия си живот, както Господарката мечтаеше за лееща се човешка кръв, която да утоли жаждата й.

Когато Мориган се извърна към мен, не отвърна на погледа ми.

— Съжалявам — каза тя, загледана в нещо на земята. — Аз не съм чудовище, аз съм добрата. Аз съм любов, знаеш го, нали? — Плачеше и издаваше тихи, неравномерни хлипания. — Аз съм тази, която не таи в сърцето си злоба. Предполага се да бъда милостива.

Дойде, почти тътрейки се, до мястото, където седях, все още треперещ и сгушен в Тейт.

— Ще ми простиш ли?

Тейт обви ръце около мен и усетих топлината и силата й. Облегнах се на нея и отпуснах глава на рамото й.

— За какво?

— Че съм толкова грозна и уродлива.

— Прощавам ти — казах аз и думите ми се сториха ненужни и празни. Зъбите й вече не ме притесняваха и единственото, което трябваше да й простя, бяха белезите по ръцете на Ема.

Малката розова принцеса се зададе откъм гробището, размахваща жезъла си със звезда и хванала Розуел за ръката. Близнаците вървяха точно зад тях. Дрю носеше на ръце Натали, която спеше с главичка, отпусната на рамото му. Бялата й рокличка изглеждаше доста мръсна, обгорена по ръба и покрита с кал. Косата й беше сплъстена и стърчеше във всички посоки като козина на диво животно. Дани носеше детето заместител, което не се притискаше към рамото му. То просто не правеше нищо.

— Губиш много кръв — каза Мориган, като огледа ръката ми.

Сведох поглед надолу. Цялата предна част на якето ми беше тъмна и кръвта ми беше почти навсякъде. Мориган изчезна за малко някъде, после се върна с Джанис, която извади бутилка от палтото си и ми го подаде. Беше от онези, които подреждаха в стаята с лекарствата, от кафяво стъкло, запечатана с восък.

— Трябва да го изпиеш.

Вдигна бутилката до устата си и отхапа печата. Отлепи восъка и го бутна под устата ми. Изпих го на няколко глътки. Отварата беше люта и останах без дъх, леко замаян, но веднага се почувствах по-добре. И невероятно изтощен. Джанис вече отваряше друга стъкленица, загребваше от нея някаква смес на бучки и я мажеше върху раната на ръката ми. За една мъчителна секунда болката беше раздираща и после вече не усещах абсолютно нищо, ръката ми беше като вцепенена. Отпуснах се тежко върху Тейт и се опитах да не загубя съзнание.

— Какво ще означава това за Гентри? — попитах Мориган, поглеждайки към Господарката, която лежеше на земята до криптата.

Мориган седна до мен. Хвана ръката ми в шепите си.

— Че ужасът за вас ще спре, защото аз не крада деца и не изгарям църкви.

— Но какви ще са последствията за града? Какво ще стане с развитието му, с просперитета му?

Мориган сви рамене и се изправи. Загледа се в дърветата.

— Харесвал ли си развитието му досега? Наистина ли е било толкова добро?

Поклатих глава.

— Всъщност не. Не и откакто съм се родил, а и преди това…

— Може би никога не е било.

Кимнах и се огледах към надгробните камъни в ъгъла, на неосветената земя, запазена за гробовете на децата заместители, които не бяха оцелели като мен и не бяха съживени от Мориган.

— Сбогом — каза тя.

Когато не се сбогувах с нея, тя положи ръка на главата ми. Тежестта на малката й длан беше странна и нежна.

— Обичам те — каза тя. — И когато ти казвам „сбогом“, това не означава „завинаги“ или „за много дълго време“. Само че сега се прибирам у дома и ти трябва да направиш същото.

Наведе се и вдигна куклата си, после изтърси малко от полепналата по нея кал. Изглеждаше необичайно пораснала. Влезе в криптата и се надвеси над Господарката. Нейната крехка красота беше изчезнала. Лицето й беше бледо, с цвета на жълтеникава охра, вените й изпъкваха през кожата. Очите й изглеждаха кървави и застинали в мига на шокираща изненада.

— Грозно, жалко създание… — Мориган поклати тъжно глава.

Махна с ръка към мъртвите момичета и те дойдоха накуп в шепнещата си групичка, вдигнаха тялото на Господарката и я повлякоха през калта в посока към „Орчард“ и хълма от шлака. Постепенно, като в сън, чух, че някъде пеят птички. Светлината се променяше, въздухът ставаше по-топъл. Небето беше бледо и хоризонтът добиваше ален цвят. От седмици не бяхме виждали изгрева.

Не говорихме, просто тръгнахме между надгробните камъни към главния вход и улицата. Розуел и Дани се опитаха няколко пъти да подхванат разговор, дърлейки се за дребни неща, но не се получи. Натали все още спеше, облегната на рамото на Дрю.

Препъвах се, хванал ръката на Тейт, и започвах да откривам все по-ясно, че тя е истинска, че я има. Тя обви ръката си около мен. Болката от раната ми отслабваше все повече. Гробището ми се струваше прозрачно, като че ли го бях сънувал, както сънувах и нас шестимата, вървящи по тясната кална пътека.